Лайза Хел
Днес не ми е до любов (4)

IV

Бланш чакаше Либи. Прочете предложенията за работа, но не намери нищо подходящо. Поигра си с Бени и се опита да поразтреби. Антъни Мичел не излизаше от главата й. Държанието му й се струваше отвратително, но още по-отвратителна й изглеждаше нейното собствено поведение. „Господи, държах се като глупачка! Оставих се да ме целуне като неопитна ученичка! — дишането й се учестяваше само при мисълта за него. — Трябва да се засрамя.“

Позвъни се. Стана да отвори.

— Сигурно е майка ти. Тя ще те заведе при. Джени и тати. Не се ли радваш?

Тъй като Бени се радваше на всекиго и на всичко, сега също не направи изключение. Не се възпротиви, когато Либи го взе.

— Ще ми липсва — Бланш го погали. — Действаше ми ободряващо. Ако ви потрябвам, обадете се.

— Намери ли си работа? — поинтересува се Либи. — Ван ми разказа за плана ти и малко ти завиждам. Та, това е цяло приключение!

— Не ми завиждай. Животът в чужда среда и в условия, на които не съм свикнала, е много по-напрегнат отколкото си мислех. Едва сега разбрах колко добре съм си живяла.

— Мислех, че ще ти хареса. Стига, Бени — Либи сгълча малкия, който ровеше в косата й. — Тръгваме. Целуни леля.

Бени допря влажните си устнички до бузата й.

— Ма-ма, ма-ма — бърбореше той доволен.

— Ето, това е твоята мама — Бланш посочи снаха си. — Сега ще отидете при сестричката ти Джени. Впрочем, как е тя? — попита учтиво, без да изгаря от желание да види вечно плачещата си племенница.

— Добре. Между другото, щом търсиш работа, защо не се обърнеш към посредническата служба? Често, когато имаме много гости, ми изпращат от там сервитьори. Бюрото работи денонощно.

— Добра идея!

Щом Либи и Бени си тръгнаха, намери номера на агенцията в телефонния указател и се обади.

— Търся работа. И по възможност още за днес. Ще приема всичко, което ми предложите.

Дамата отсреща разлистваше някакъв тефтер известно време, после каза:

— В четири часа в градската болница. Чистачка, четири долара и двадесет цента на час. Обърнете се към портиера. Дочуване.

— Слушайте, не работите с животни, а с хора — извика Бланш обидено. — Не можете ли да бъдете малко по-любезна?

Но вече й бяха затворили. С негодувание облече джинсите си и тъмносиня блузка.

„Защо се държа толкова нелюбезно? — питаше се ядосана. — Една мила дума нямаше да й коства много.“

 

 

В Хемънтън имаше много частни клиники и само една държавна — „Джеферсън Хоспитал“. Беше на около десет километра от апартамента на Дейвид и Бланш си позволи да отиде с поршето си. В скъпата спортна кола почувства, че отново е енергичната, амбициозна — истинската Бланш Дароуд, свикнала да живее в лукс. След като я паркира на доста отдалечения от болницата паркинг, почти се насили да слезе от нея.

— Идвам като чистачка и ми наредиха да се обадя на вас — обърна се към портиера през отвора на стъклената преграда.

— Минете през двора, вход номер пет. Побързайте, малката. Тъкмо раздават кофите.

Бланш се засмя при мисълта, че някой във Вашингтон би си позволил да я нарече „малката“. Но изобщо не й беше смешно, когато пет минути по-късно с кофа, прах, четка, метла и зелена престилка вървеше по коридора.

Съпровождаха я десетина „колежки“, които добре се познаваха. Бяха дебели, яки и говореха високо, а тежките кофи носеха като на шега.

— Вие извънредна ли сте, миличка? — попита я една госпожа с едър бюст и любезни сини очи.

Бланш се спря и нерешително загледа как жените изчезват по стаите.

— Да.

— Ще ви обясня набързо най-важното. Това е шефският етаж. На него се намират стаите на завеждащите отделения. Обичаме да работим тук, тъй като шефовете държат по-чисто отколкото асистентите. Най-добре е да почистите последната стая, в края на коридора.

— И какво трябва да правя? — безпомощно попита Бланш.

— Да чистиш, миличка. Всичко, което е мръсно. Но за нищо на света не докосвай бюрата. Господата са категорични. В никакъв случай, чу ли? Дори да изглеждат като сметище. Гарантирам ти, че ще забележат. Дори да изхвърлиш само късче хартия, Господ да ти е на помощ. А сега, на работа!

— Мога ли да телефонирам? — стоеше точно до телефонната кабинка и си мислеше за Дейвид.

— От мен да мине, но по-бързо!

Дебелата госпожа изчезна и Бланш остана с „инструментариума“ си сама в пустия коридор. Изглеждаше й злокобно. Вратите на стаите навярно бяха добре изолирани. Във всеки случай не се чуваше никакъв звук. Остави кофите и метлата и набра номера на Дейвид. Имаше късмет — беше там и обеща веднага да дойде.

— Къде да те намеря? — попита.

— В „Джеферсън Хоспитал“, на третия етаж. Това е шефският етаж, Дейвид. Просто се престори, че търсиш някакъв болен. И се качи с асансьора, така никой няма да те забележи. Аз съм в стая номер… изчакай малко — остави слушалката и изтича да погледне. — Стая номер петнадесет — прочете тихо. — „Неврология и психиатрия, завеждащ отделение: професор доктор Антъни Мичел.“

— Какво?!

Гледаше изумена вратата. „Професор доктор Антъни Мичел? Моят странен познат Антъни е завеждащ отделение «Неврология и психиатрия» в Джеферсън Хоспитал?!“ Още веднъж прочете името. Не можеше да повярва, но нямаше никакво съмнение. Поклати глава и тръгна обратно към телефона.

„Никога не бих си помислила, че Тони… с избелелите си джинси е такъв… един… Как само сме си сменили ролите! Сигурно ще се смае, ако узнае, кой е почистил стаята му.“

— Дейвид, стая номер петнадесет. А лекарят е професор доктор Антъни Мичел. Ще те чакам. Ела колкото можеш по-бързо.

Влезе в помещението с възбуждащото усещане, че ще е толкова близо до него без той да знае. С любопитство потърси снимки по бюрото му. Ако беше женен и с деца можеше веднага да се разбере. Всички лекари, които познаваше, имаха по бюрата си снимки на семействата си. Например бюрото на брат й беше изпълнено с портрети на близнаците. Не откри нито една и въздъхна облекчено. „Значи не е женен.“ Бе забравила, че го изгони побесняла и, че не искаше да го вижда никога. Зарадва се и дори чистенето не й беше неприятно. Вършеше със замах работата си.

След половин час пристигна Дейвид. Втрещи се, като че ли се сблъскваше с призрак. След като дойде на себе си, избухна в смях:

— Толкова си смешна! Невероятно! Трябва да се видиш. Жалко, че тук няма огледало. Ще станат страхотни снимки.

Бланш действително изглеждаше ужасно. Зелената престилка стигаше до глезените й, беше си навила ръкавите, а коланът й я опасваше два пъти. Прибрала косата си под червено шалче, което носеше от къщи, с поруменяло от напрежението лице и искрящи очи, тя го погледна.

— Фантастична си! Като Пепеляшка от приказките! Набързо й направи няколко снимки, на които дълго след това щяха да се смеят.

— Трябва ли да тръгваш? — попита Бланш — като видя, че започва да прибира камерите си. — Не би ли могъл да снимаш всички ни?

— Добре, ако успееш да събереш колежките си за пет минути. Повече не мога да чакам.

Малко по-късно десет горди чистачки се изправиха пред обектива му. Бланш им беше казала, че е от пресата и жените побързаха да дойдат, за да ги увековечат. После го изпрати.

— Обади ми се, ако имаш нужда. И късмет!

„Дейвид може да е немарлив, но е бърз като светкавица“ — помисли си Бланш, обикаляйки из стаята на Антъни. Седна на стола му, завъртя се и се опита да си го представи в бяла престилка. „Сигурно му отива.“ После се залита дали, ако го види да му каже, че е разбрала какъв е. „Не! Няма! Нека и двамата останем известно време инкогнито. Но кой знае, дали изобщо ще го видя!“

За почистването получи около двадесет долара, които не биха й стигнали дори за две питиета в „Абърдийн Клуб“ във Вашингтон, където обичаше да ходи с приятелите си. Но кабинетът на Антъни по нищо не се различаваше от предишния си вид, ако трябваше да бъде честна, възнаграждението бе напълно справедливо.

Въпреки че не беше преуморена, на сутринта се чувстваше ужасно. Беше й съвестно, но се обърна на другата страна и продължи да спи. Стана едва на обяд. Да си търси работа в някоя фабрика бе вече късно. „Какво мога да правя?“ Помисли малко и реши: „Ще работя като келнерка.“ Знаеше, че има много жени, които печелят по този начин. „Сигурно им е ужасно трудно: денем готвят, перат и гледат децата си, а вечер мъкнат тежките табли и обслужват любезно капризните си клиенти.“

Обади се до агенцията:

— Търся работа като сервитьорка — още днес.

— Сервитьорка? Мога да ви предложа гръцкия ресторант „Мимо“ — улица „Купъроуд“, три долара на час. В седем часа трябва да сте на служебния вход — с бяла блуза, черна пола и ниски обувки. Успех!

Бланш отново искаше да изкаже недоволството си от обноските на служителката, но тя вече беше затворила телефона. „Три долара на час? Но това е смешно! А дали като прислуга дават допълнително полагащите се петнадесет процента? Скоро ще разбера.“

Отправи се към къщи, за да си вземе необходимите вещи. Още по пътя се почувства щастлива при мисълта за гореща вана в луксозната й баня.

Влезе в бащиния си дом малко гузно и с благодарност, която до този миг не съзнаваше. Луксът, великолепието, красивите мебели, поддържаният парк — беше свикнала толкова много с тях, но едва сега ги оценяваше. Телефонира на баща си във Вашингтон, за да му каже, че всичко е наред.

 

 

Таверната „Мимо“ беше препълнена и много оживена. Всеки клиент искаше веднага да бъде обслужен и Бланш непрекъснато сновеше до кухнята и обратно. По масите имаше свещи, които хвърляха романтична светлина, но все пак цареше полумрак, така че цифрите почти не се виждаха и тя не знаеше верни ли са сметките й или не. Бакшишът беше малък, а съдържателят и колегите й непрекъснато й досаждаха като я прегръщаха и пускаха ръце по добре оформените й задни части.

Беше започнала в седем часа, а в девет се чувстваше толкова уморена, че й идваше да хвърли таблата. В единадесет все още работеше, но едва стоеше на краката си и идването на Антъни Мичел с неговия приятел прие като божия благодат.

— Бланш?!

Впрочем изобщо не беше божия благодат. Напротив! Гледаше я толкова настоятелно, че тя побърза да отмести погледа си. Сърцето й заби учестено, но извади тефтерчето си и попита подчертано равнодушно:

— Какво ще желаете, моля?

— Бланш, но вие сте на предела на силите си! — той се обърна към приятеля си. — Виж я, Жорж, бяла е като платно. Трябва веднага да спре!

— Какво желаете, моля? — повтори Бланш едва чуто.

Искаше й се Антъни да не забележи, но наистина беше изтощена до крайност. Седна на свободния стол до тяхната маса да отдъхне за миг. Шефът й веднага я сряза:

— Станете! — заповяда й грубо. — Как си позволявате да досаждате на клиентите?

— А вие как си позволявате да се държите толкова нелюбезно с дамата? — избухна Антъни. — Хайде, Бланш, върнете му тефтера и парите. Отиваме си!… Извинявай, Жорж, трябва да изпратя младата госпожица — обърна се към приятеля си, който гледаше стъписан разигралата се сцена.

Хвана я под ръка, минаха покрай разярения шеф и излязоха.

— Колко ви дължи? — попита, след като се качиха в колата.

За щастие Бланш беше оставила поршето си в гаража и бе дошла до ресторанта с автобус.

— Петнайсет долара плюс процент от бакшиша — беше толкова уморена, че почти не усещаше ръцете и краката си.

— Но това е направо нищо за непосилния ви труд — възмущаваше се Антъни. — Ще ви дам парите и ще ви откарам вкъщи. Не се притеснявайте, Бланш, не са подарък.

Караше бързо. Тя седеше до него, притворила клепачи и се питаше, защо го последва безропотно. Постепенно силите й се възвръщаха. Беше й приятно да седи така. Когато отново отвори очи, погледът й падна върху ръцете му — красиви и добре поддържани, те умело държаха волана. Той усети погледа й и се обърна. Усмивката му я довърши окончателно.

— Мога ли да ви предложа чаша вино? — попита го несигурно, когато паркира пред блока.

Погледна я изненадан и кимна. На стълбището я прегърна и я целуна.

— Благодаря — каза й тихо. — Благодаря ти, че не ме отпрати.

Една жена на двадесет и девет години не кани някого посред нощ в апартамента си просто така. И Антъни знаеше това. Докато се качваха, Бланш се запита защо го направи. Отговорът беше само един: „Не можах да му устоя.“ Не можа и когато я сложи на леглото и изгаси лампата.

— Бланш, Бланш… — шепнеше Антъни, докато разкопчаваше блузата й и ръцете му нежно се плъзгаха по голата й гръд. — Страхувах се, че ще ми се сърдиш цял живот.

Тя се засмя.

— Имах подобно намерение… — и се притисна силно към него.

— Влюбих се в теб още когато те видях за първи път и така копнеех за мига, в който ще мога да докосна кадифената ти кожа, да почувствам плътта ти.

Бланш обви ръце около врата му и го притегли към себе си.

— Целуни ме! — прошепна му.

Антъни не се поколеба и я целуна страстно.

— Сънувам ли? Истина ли е, че това си ти, че най-после те имам в прегръдките си?

— Аз съм… и не ме питай защо не те отпратих. Не биваше да те пускам в дома си, но така жадувах за теб.

Антъни отново я целуна горещо и дълго, сякаш се страхуваше, че в последния момент ще премисли. Тя трескаво съблече ризата му. Жадуваше да почувства тялото му, да го помилва ласкаво и всеотдайно. Трепереше от желание.

— Бланш — прошепна той дрезгаво, — мисля, че те обичам…

Устните му се плъзнаха бавно към гърдите й. Помогна му да съблече блузата и да свали скъпия й сутиен. После Антъни нетърпеливо се зае с полата й.

— Почакай… — свали я сама и остана само по ефирни копринени бикини.

Антъни я погледна със затаен дъх, съблече се бързо и я грабна в обятията си. Бланш почувства възбудата му. Мускулестото му тяло беше напрегнато и ухаеше прелестно. Впила се плътно в него, вдъхваше аромата на парфюма му.

— Само ако знаеше, Бланш, с какво нетърпение чаках този миг!

Тя усещаше страстните му целувки навсякъде по себе си. Изведнъж пламна. Обхващаше я все по-голяма възбуда, а когато галещите му ръце пролазиха между бедрата й, едва удържа напиращия вик в гърлото си.

— Бикините — подсказа й той тихо. — Няма ли да ги свалим? — и ги смъкна бавно надолу.

— Люби ме, Антъни! — изстена Бланш задъхана. — Не мога да чакам повече…

Хвана я за великолепно закръглените задни полукълба, повдигна я и внимателно проникна в нея.

— О, Антъни! — мълвеше в унес тя, отдавайки се на ритмичните му тласъци и на огъня, който бушуваше в утробата й.

Никога преди не бе обичала мъж толкова страстно и толкова безусловно. Отново изстена тихо и обви крака около него, за да го приеме по-дълбоко. Вихърът на страстта му я издигна високо в небесата. Пред очите й изригнаха огнени стълбове. Вече не можеше да удържа спонтанните викове на неописуем възторг…

После дълго останаха вкопчени, задъхани, тръпнещи. Антъни бавно се отдръпна от нея и легна по гръб.

— Не си тръгвай! — помоли го Бланш като видя, че се кани да става. — Остани при мен.

Той отново се сгуши до нея.

— Беше прекрасно — призна му тихо. — Досега не съм се отдавала така страстно.

— Да ти го обясня ли като психиатър? — засмя се Антъни.

— Не, по-добре като мъж. Да не би да означава, че те обичам?

— Ако не си го направила по друга причина, значи ме обичаш.

— Господи! — възкликна Бланш толкова уплашено, че той се пресегна и светна лампата.

— Защо „Господи!“? — попита стъписан. — Мислех, че е прекрасно да ме обичаш.

— Аз също, но в момента изобщо не ми е до това. Дори не само в момента, а и през следващите двадесет години!

— Бланш, ти си очарователна, сладка и много страстна, но изглежда, нямаш никаква представа от любовта! Съвсем не можеш да решаваш кога да се влюбиш и кога не!

— Напротив!

Антъни я погледна недоумяващо:

— И какво означава това?

— Обърка всичките ми планове.

— С други думи, ще трябва безследно да изчезна?

— Не ти, любовта. Тя трябва да изчезне безследно.

— Не те разбирам — той съзерцаваше безпомощно красивото й тяло, разрошените къдрици, поруменялото й лице и необикновено зелените й очи. — Толкова си хубава! Защо не искаш да си влюбена?

— Не знам — тя се прозина. — Какво ще кажеш, ако поспим няколко часа? Часът е почти три.

Изгаси лампата и се разположи в прегръдките му.

„Бланш е по-специална — мислеше си Антъни. — Имала е труден живот. Трябва да съм много мил с нея.“

И именно затова на сутринта не я събуди. Тихо се измъкна и отиде да се облича в банята. За осем часа имаше пациент в болницата и не искаше да закъснява. Сега бе малко след шест. Разполагаше с достатъчно време да си отиде, да се преоблече и освежи. Въпреки, че още не бе си тръгнал, отсега копнееше за следващата си среща с Бланш. „Ще й се обадя по телефона. Номерът, не знам номера й. Телефонът е в другата стая, а там може би спи малкият Бени.“ Внимателно открехна вратата. В стаичката бе светло, завесите не бяха пуснати. Огледа се за Бени, но не го откри никъде.

— Бланш, Бланш! — връхлетя в спалнята задъхан. — Бланш, стани! Бени е изчезнал!

— Какво… има? — попита тя сънено.

Отметна косата от лицето си, прозина се и едва тогава забеляза обезпокоения Антъни, който ръкомахаше оживено.

— Вече си облечен? И… какво каза?

— Бени, синът ти Бени е изчезнал. Никъде го няма. Изчезнал е!

— А, Бени. Не се притеснявай, къде може да е? Съседката сигурно го е взела.

Той я гледаше смаян. „Детето й го няма, а тя, вместо да скочи и да го потърси, се излежава най-спокойно.“

— Ти си… ти си жестока майка, безотговорна, безсъвестна, лекомислена. Няма ли най-сетне да станеш и да попиташ съседката си?

Възмущението на Антъни беше оправдано. Той не би могъл да предполага, че Бени е в най-скъпия квартал на града и доволно спи в креватчето си. Въпреки това Бланш прецени, че е отишъл твърде далеч.

— Аз съм много добра майка, дори да не изглежда така.

— Това шега ли е? Жестока майка си ти, жестока! Горкото момченце! Изчезнало е, а ти изобщо не се трогваш! Може да е отвлечен? Или да са го убили? Или е в ръцете на някой побъркан? Това не те ли засяга? И ще ми твърдиш, че си била добра майка! Ако беше такава, отдавна вече щеше да го търсиш.

Бланш придърпа завивката до брадичката си. „Да видим докъде ще стигнеш.“

— Но защо всъщност се ядосвам — примири се Антъни. — Вече те прецених що за стока си! С дебелоочието си съвпадаш точно с представата ми за самотните млади майки — безскрупулни, лекомислени и безотговорни.

— Какво знаеш ти за самотните майки?

На Бланш вече не й бе до смях. С безсрамните си обвинения и обиди той беше попрекалил.

— Нямаш и най-малка представа за тях. Знаеш само, че живеят сами и през последната нощ добре се възползва от това.

Отметна завивките и стана. Не се смути, че е съвсем гола.

Антъни я гледаше едновременно възмутен, но и прехласнат. С безупречната си фигура, с разпуснатата руса коса и искрящите си зелени очи беше толкова хубава, че му идваше да я сграбчи, но последната й забележка беше удар под пояса.

— Извини се! — изкрещя той. — Веднага ми се извини! Никога не бих „използвал“ никоя жена. Обичам те, затова дойдох. А освен това ти ме покани.

— Така ли? Какво искаш да кажеш, че съм боклук?! И сигурно съжаляваш, че си идвал? Мръсник! Това повече няма да се повтори, обещавам ти! Сега се махай.

Бланш запокити по него възглавницата. Антъни се обърна и си тръгна. В коридора се опита да възвърне самообладанието си, но не успя. Върна се ядосан в спалнята и извика колкото му глас държи:

— Искаш отново да ме изгониш ли? Няма да ти направя тази услуга, миличка, ще се видим скоро. Аз те обичам, за разлика от теб. А ти — не, иначе не би ме изхвърлила просто така. Но ще дойда пак, в това можеш да бъдеш сигурна!

Тя понечи да каже нещо в своя защита, но се отказа. Погледна го сърдито, хвърли се на леглото и се зави през глава.

— Колко е сложно всичко! — мърмореше си под одеялото, докато Антъни тихо напускаше стаята.

Преди да си отиде той остави на шкафа в коридора двадесетдоларова банкнота с надеждата, че няма да го разбере погрешно. Това бяха парите, които щеше да получи в ресторанта и които загуби заради него.

Тъкмо стигна последното стъпало, когато чу да се отваря врата. Обърна се и видя чернокоса жена с огромен бюст да се надвесва над парапета.

— Само вие ни липсвахте! — извика тя ядосана. — Нощем ласкаете, а сутрин крещите. И какво си въобразявате с това БМВ пред вратата? Вие наистина ще уморите момичето!

Побърза да излезе. „За да спечеля Бланш трябва да се преборя и с този змей!“ Но беше влюбен и за нищо на света не искаше да я загуби.