Лайза Хел
Днес не ми е до любов (3)

III

— Ван — прошепна Бланш по телефона. Беше клекнала във всекидневната със спящия Бени на ръце и говореше тихо, за да не го събуди.

— Мога ли да върна Бени по-късно? В момента спи, а като се събуди ще го нахраня.

— Първо трябваше да го нахраниш и после да го приспиш.

Бланш въздъхна.

— Нищо няма да му стане, ако наруша последователността.

— Добре ли е? — разтревожи се брат й.

— Разбира се, че е добре. Обаждам се само да те предупредя, че ще го донеса по-късно.

— Е, хайде, нека се наспи. Като се събуди му дай пюре от зеленчуци с телешко, а после ябълков мус. Либи е сложила всичко в голямата чанта.

Бланш направи гримаса. Либи беше приготвила толкова много пюрета, че племенникът й можеше да остане при нея цял месец.

— Добре, Ван, до скоро — облекчено затвори телефона.

Стана внимателно, но Бени се събуди. Беше се радвала само на един час спокойствие. Сега трябваше да го измие, да го нахрани и да го сложи да спи. Той обаче не искаше да легне в леглото на Дейвид. Дереше се колкото му глас държи. Изнервена, Бланш го взе и го пренесе във всекидневната. Настани го в креслото, но той продължаваше да плаче. И както се оглеждаше безпомощно, видя на терасата голям сандък, може би приготвен за пренасянето на багажа в новата къща. Без много да му мисли постла няколко одеяла, сложи възглавница и остави хленчещия Бени вътре. Той изведнъж млъкна, усмихна се сладко и в следващия момент заспа. Бланш приседна до сандъка малко да си почине, преди да се захване с писането на репортажа.

Един час по-късно Ван се обади по телефона.

— Бланш, слушай — заувърта той. — Ти се справяш отлично с Бени и ние с Либи имаме една молба към теб.

— Каква?

— Наши приятели ни поканиха на парти в Атлантик Сити. Много искаме да отидем. Ще задържиш ли Бени до утре? Гувернантката ни има днес почивен ден и ще пътува до Хрийнбенк при майка си. Ще вземе Джени, но двете деца ще са й много.

Тя се засмя.

— Първо не ми го давате, а после не искате да ви го върна. Но ще го гледам, разбира се, не се притеснявайте.

— Благодаря, Бланш.

— Утре сутринта ли да го докарам?

— Не, няма нужда. Аз ще дойда.

— Ще ми донесеш ли сутрешния вестник? Искам да прочета обявите за работа.

— Разбира се. Обади ли се на Дейвид за снимките?

— Не, не искам да го затруднявам още от първия ден.

— Но той беше съгласен. Ако му се обадиш, ще дойде. Дейвид никога няма време, затова недей да чакаш. Целуни Бени от мен.

— Добре, до утре. Поздрави Либи и весело изкарване в Атлантик Сити.

Преди немирникът да се е събудил, реши да телефонира на Дейвид.

— Дейвид? Всичко е точно. Кога ще си свободен за снимки?

— Честно казано, никога. Но какво ще кажеш за утре сутринта?

— Чудесно! Ван също ще дойде. Трябва да вземе Бени, който е при мен тази нощ. Значи ще се видим утре. А, още нещо.

— Да?

— Всички ергени ли са толкова небрежни като теб?

— Защо? Аз не съм небрежен — възнегодува той.

— Да, знам, че не си. Забрави, какво казах.

„Дали Антъни Мичел е женен?“ Бланш си бе задала този въпрос още на пейката в парка и тайничко се надяваше да не е. Сама не знаеше защо. Поклати глава и се наведе над записките. „По-добре веднага да го забравя. Изобщо нямам време за мъже!“

Бени се събуди. Облече го, нахрани го отново и се приготвиха за излизане. Обиколиха няколко детски градини, но навсякъде ги връщаха. На път за вкъщи се закле, че още на първите заседания в парламента ще направи всичко възможно за строителството на повече детски заведения.

Вечерта беше толкова изморена, че си легна в седем часа заедно с Бени. Беше юни и навън бе още светло. Детето нямаше никакво намерение да заспи, въртеше се непрекъснато и на няколко пъти щеше да падне от леглото. Бланш не издържа и стана. Пренесе сандъка от всекидневната в спалнята, постла отново одеялата, сложи възглавниците и го настани вътре.

— Повече никакви протести, малкия! За тях ще трябва да почакаш докато пораснеш. Сега ще мируваш! — заплаши го с пръст.

Бени се оказа послушен и затвори очи, но тя се въртеше в леглото и дълго не можа да заспи. На другата сутрин се събуди ужасно изморена. Гърбът я болеше, като че ли беше носила камъни. Когато в банята се погледна в огледалото, извърна ужасена глава. „Как някои издържат така? Неудобни матраци, ревящи деца, никакво време нито за освежаващ душ, нито за аеробика — да не говорим за гримиране и чашка кафе.“ Среса енергично русата си коса, изми зъбите и лицето си и изтича в спалнята, където Бени плачеше с всичка сила. Премести го на леглото. В никакъв случай Ван не биваше да вижда къде спи синът му. Прибра завивките и възглавниците и изнесе сандъка на терасата. Накрая реши да се погрижи и за Бени, който не изглеждаше никак привлекателно. Окъпа го и му смени пелената. Тъкмо го нахрани и се позвъни. Дейвид стоеше на прага с две камери на врата си.

— Влез, но се страхувам, че днес е невъзможно да ме снимаш. Изглеждам като вещица.

— Изглеждаш точно такава, каквато трябва да бъдеш на снимките за вестника — успокои я Дейвид. — Изтощена и уморена като всяка работеща жена. Ще направиш впечатление, Бланш. Искаше да влезеш в ролята на обикновена жена и да опознаеш нейните проблеми. Мисля, че успя още от първия ден. Елегантната и дръзка Бланш Дароуд се е превърнала в обикновена уморена работничка. А точно такава трябва да си на фотосите.

Тъкмо я снимаше, когато пристигна и брат й. Бланш се зарадва, че ще отведе рано племенника й. Но Ван не споменаваше нищо за това.

— Може ли Бени да остане при теб до следобед? — попита той виновно. — Либи трябва да отиде за Джени и гувернантката в Грийнбенк, тъй като колата й се счупила. На връщане ще мине оттук и ще го вземе. Аз имам важна работа в болницата и…

— Добре, добре — усмихна се тя не особено ентусиазирано. — Щом трябва. Имах други планове, но ще ви направя тази услуга. Нали все пак съм леля.

В този момент отново се позвъни. Нямаше представа кой може да е. Отиде да отвори.

— Вие?!

Беше Антъни Мичел. Стори й се по-млад и по-хубав отколкото си го спомняше. Гладко избръснат, с бяла риза, черни джинси и чер пуловер. Зарадва се, че е дошъл, но не го показа външно.

И тримата мъже бяха свежи, отпочинали, парфюмирани. Усмихваха се бодро, без следа от стрес или изтощение — пълна противоположност на Бланш.

— Добро утро! — поздрави Тони.

— С вас нямах среща, но влезте.

Бързо напъха бялата си тениска, която Бени се бе постарал да издърпа, в джинсите си. „Дано поне не забележи петната, останали от мръсните му ръчички“ — помисли си и го въведе в кухнята.

— Седнете. Аз само ще изпратя моя… само ще изпратя един човек.

Въпреки поканата, Тони остана прав. Скръсти ръце и се облегна на клатещия се кухненски шкаф. През отворената врата наблюдаваше изненадан, как Бланш се сбогува с някакъв симпатичен мъж с камери. И той не беше единственият в жилището й. От другата стая пък излезе едър, русокос господин с Бени на ръце, който минавайки покрай кухнята, целуна сърдечно малкия и му прошепна:

— Миличък, не забравяй баща си и тази нощ. Татко много те обича и е много тъжен без теб.

Тони чуваше всяка дума и това изобщо не му се нравеше. Намръщи се, обърна гръб на всички „посетители“ и разочарован насочи погледа си към прозореца. Чу я да се връща, но не се помръдна.

— Хей, затова ли дойдохте, да гледате навън? Или трябва да се възхищавам на мускулестия ви гръб? Сега имам време — каза Бланш подигравателно.

Тони я погледна и физиономията му й подсказа, че нещо не е наред. „Дейвид й Ван ли са причината? — вдигна рамене. — Няма право да се меси в личния ми живот.“

— Бени ми създава толкова грижи — тя седна. — Какво ще кажете да ми помогнете, като сложите кафето? Копнея за чаша кафе, а и вие като че ли имате нужда. Добре ли сте?

Антъни напълни мълчаливо джезвето, сложи го на котлона и погледна етажерките за чаши. Не, не се чувстваше добре, но беше невъзможно да обясни на тази русокоса магьосница, защо. Защото го беше приземила от облаците, където от вчера витаеше като някой влюбен тийнейджър. Чувстваше се отвратително, тъй като се бе излъгал в Бланш.

Сложила Бени на коленете си, тя си седеше спокойно и изглеждаше невинна като божа кравица. Погледна я изпитателно. „Двама мъже в къщата й рано сутринта и никой от тях да не й е любовник?“ — би дал всичко, за да я разбере какво мисли. „Наистина ли живее от мъже?“ Не, не можеше да повярва, не искаше да повярва. Не му изглеждаше такава. Би се примирила да бъде бедна, но не и продажна!

— Вие ме излъгахте — каза тъжно.

— Излъгала съм ви? — недоумяваше Бланш. — Мога ли да знам как?

— Твърдяхте, че Бени нямал баща, а всъщност има.

— Разбира се, че има. Всяко дете си има баща, но неговият не иска да ни вижда.

— Отново лъжете — Антъни поклати глава. — Преди пет минути беше тук — русият привлекателен мъж, когото изпратихте. Чух какво прошепна на Бени.

— А, този ли… — започна Бланш уклончиво, опитвайки се да намери изход. — Него ли имате предвид?

— Защо го увъртате?

— Защото това е… да кажем деликатен въпрос — тя хапеше нервно долната си устна. — Вие сте психиатър, би трябвало да разберете, че нещо с него не е наред.

„Ван, моля те, прости ми!“ — рече си на ум.

— Той всъщност е болен, психично болен.

— Изобщо не му личи.

— Само така изглежда. Един психиатър би трябвало да разбира по-добре тези неща.

Антъни не беше убеден в думите й. „Да обвинява бащата на сина си, че е психично болен?!“

— Можете ли да се обосновете?

— Да, но първо бих искала да изпия кафето — Бланш му подаде каничката с филтър. — Внимавайте да не разлеете врялата вода. Господи, всичко у Дей… всичко в тази къща е толкова примитивно!

— Като че ли упреквате някого — той преля внимателно водата през филтъра. — Не сте свикнала или сте живяла някога по друг начин?

— Няма значение — отвърна бързо.

Този човек следеше всяка нейна дума и трябваше добре да мисли, какво говори.

— Ухае чудесно — каза гостът й докато наливаше кафето, но веднага се върна там, където бяха прекъснали разговора. — Можете ли да се обосновете защо мислите, че вашият… познат има психични проблеми?

— Не зарязвате работите си до средата, господин Мичел.

— Никога.

— Мисля, че е побъркан, защото си е внушил, че е баща на всички деца.

— Как така на всички деца?

— На всички деца по света.

Антъни сбърчи чело:

— Рядък и интересен случай.

— Нали? — Бланш го погледна доволна. — Той самият не може да има деца и сигурно с това се обяснява манията му. Много обича Бени, защото… е, него всички го обичат — фотографът също. Видяхте ли го?

Антъни сигурно се канеше да я пита и за него. От острия му поглед едва ли бе убягнало, че на тръгване той я прегърна и целуна. Трябваше да измисли нещо и за него.

— Мъжът с двете камери? Познавате ли го по-отблизо?

„Да, не можа да се сдържи да не ме попита!“

— Не така, както си мислите. Преди известно време ми прави снимки… за модно списание. Исках да стана модел. Младежка мечта. Нищо не излезе, но си останахме приятели, Дейвид и аз. Снима Бени с удоволствие, затова понякога го каня. Мил човек, изнервя ме само това, че непрекъснато ме целува?

— Той… ви целува? — Антъни рязко сложи чашката в чинийката и тя издрънча.

— Да, обичайните целувчици между модели и фотографи. Целувчица по едната буза, целувчица по другата буза — няма нищо сериозно. Просто така.

Телефонът иззвъня. Тя му подаде ритащия Бени.

— Ще го подържите ли за момент?

Беше баща й, който я затрупа с упреци:

— Обеща да ми се обаждаш сутрин и вечер, Бланш. До среднощ чаках да звъннеш, но уви. Трябва да държиш на обещанието си, скъпа. За бъдеща сенаторка това е много важно. Знаеш колко се притеснявам за теб. Няма ли да кажеш нещо в своя защита?

— Не, т… не, мили, само… бях много уморена и си легнах в осем — запъна се. — Животът тук е толкова по-различен, по-напрегнат.

— Тогава се прибирай обратно вкъщи. Не одобрявам идеята ти да живееш у Дейвид.

— Не, т… няма — отвърна тихо. Знаеш, че не съм от хората, които бягат от трудностите.

— Какво става с работата? Намери ли си?

— Не днес ще се заема с това. Не ми се сърди, че вчера не ти се обадих. Довечера непременно ще ти звънна. Къде всъщност си сега?

— Във Вашингтон. Тук забелязват отсъствието ти и питат за теб, но на никого не съм казал.

— Не трябва, обещай ми!

— Не се тревожи, Бланш — сенаторът се засмя и добави. — Пази се!

— Ти също. До скоро.

Затвори телефона и се замисли. „Наистина ли не споменах думата «татко»? Антъни сигурно би се учудил, защото според нейните думи, баща й отдавна бе починал и щеше да се наложи отново да излъже. Защо всъщност започнах всичко това? Защо давам обяснения на непознат мъж, който няма никакво право да се интересува от живота ми?“

— Не ми казахте откъде познавате този психопат? — поде Антъни, когато Бланш се върна в кухнята. — Неговият случай ме заинтересува. Според мен спешно се нуждае от психиатър.

— О, от години един се занимава с него, но за съжаление без резултат.

— А откъде го познавате? Питам ви за трети път. Нищо не ми отговаряте?

Не издържа. Устната й трепна, краката не я държаха вече, ръцете й се затресоха и без да се сдържа повече, заплака. Сълзи рукнаха по бузите й.

Антъни беше слисан. Изведнъж стана, остави Бени на земята и я прегърна.

— Не плачи, не плачи. Какво толкова казах? С какво те нараних? Недей, толкова съжалявам!

Но тя заплака още по-неудържимо.

— С какво право се месите в живота ми? — изхлипа. — Защо само ме разпитвате? Въпроси, въпроси… като че ли съм на разпит! Вие сте нагъл, на… гъл! Сигурно искате да знаете и кой ми се обади по телефона?

Антъни наистина тъкмо щеше да пита.

— Моля ви, Бланш! Моля ви, успокойте се! — прошепна й и я притисна към себе си.

Тя го погледна със сълзи на очи и загубила контрол над себе си. „Какво ми става?! Сигурно съм се побъркала. Или изпаднах в истерия? Защо плача в прегръдките на този непознат?!“ Доближи устни до неговите и затвори очи. Антъни я целуна нежно. За миг тя се понесе в безкрая. После се отдръпна рязко и избухна:

— Безсрамник! Първо ме докарвате до отчаяние с непрекъснатия си разпит, след това нагло се възползвате от моята безпомощност! Да не мислите, че не знам какво е мнението ви за мен? Видяхте двама мъже в апартамента ми и си помислихте, че те ме издържат. Имате лоша фантазия, господин Мичел!

— Това не е истина! — противопостави се той.

— Напротив! — Бланш беше бясна. — И да се разберем веднъж завинаги… дори и да е така… дори хиляди мъже да ме издържат, това изобщо не ви засяга! Става въпрос за моя живот и ви забранявам да си пъхате носа в него. Сега си вървете. Не желая да идвате повече.

— Бланш, Бланш… — умоляваше я Антъни. — Успокойте се! Не съм си помислил нищо лошо за вас. Та вие сте най-очарователното същество на света.

Тя отново заплака.

— Лъжете — изхълца. — Казвате го само… за Бога, Бени, махни се от кофата за боклук!

Момченцето ровеше отпадъците и доволно пъхаше в устата си всичко, каквото успееше да докопа с малките си ръчички. Бланш изтича ужасена и изкопчи отпадъците от ръцете и устата му.

„Бени има очарователна, но със слаби нерви майка, а той е весело и спокойно дете, което обаче опровергава досегашната теория, че характерът на майката е определящ за възпитанието на малкото дете“ — разсъждаваше мислено Антъни.

Според теорията би следвало да се очаква, че спокойната, уравновесена майка ще има кротко дете, а нервната — нервно. В този случай съвсем не беше така. Бени би трябвало да е слаб и нервен, а той непрекъснато се усмихваше и беше доволен от всичко. Много интересно и странно. Затова освен от личен интерес — вече беше разбрал, че е влюбен в Бланш, Антъни искаше да я наблюдава с детето и от научна гледна точка. Но тя съвсем не възнамеряваше да му помогне.

— Какво чакате още? — попита хладно. — Вървете си! Достатъчно време загубих с вас. Съжалявам, че за момент изпуснах нервите си. Извинете ме.

Запристъпва настоятелно към входната врата, държейки Бени като щит пред себе си.

— Кога ще ви видя отново? — попита той видимо отчаян.

— Не знам, може би никога! Мисля, че няма да имам време за вас, поне през следващите няколко дни.

Бланш добре съзнаваше, че това не е категоричен отказ. Умишлено си оставяше отворена вратичка.

— А следващата седмица, следващия месец или догодина?

— Престанете да се молите, не ви отива!

— Пак ще дойда, Бланш — рече тихо. — Независимо дали искате или не — той се пресегна през Бени и я целуна по челото. — Упорит съм и, щом си наумя нещо, никой не може да ме спре.

— Аз също съм упорита, господин Мичел и също никой не е в състояние да ме разубеди — отвори му вратата с хладна усмивка. — Най-добре се приберете вкъщи.