Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камъните на Силата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ghost King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2012 г.)

Издание:

Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I

Призрачният крал

Последният Меч на Силата

 

Английска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

ISBN: 954-585-209-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Призрачният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Призрачният крал
The Ghost King
АвторДейвид Гемел
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаКамъните на силата
ПредходнаВълк в сянка
СледващаПоследният меч на силата

Призрачният крал (на английски: The Ghost King) е роман от поредицата на фентъзи-писателя Дейвид ГемелКамъните на силата“. Книгата предшества романа „Последният меч на силата“, а действието се развива преди това в останалите романи от цикъла. Жанрът на произведението е историческо фентъзи. При изграждането на историята, описана в книгата са използвани както реални исторически събития така и легенди от митологията.

Действието в книгата започва с описание на момчето Туро, на което му предстои да стане велик владетел на Британия. Неговия баща – краля бива убит и враговете на краля се опитват да убият и Туро, който е единствен наследник на трона. В неговите приключения му помага един от най-великите войни, безсмъртният магьосник Кулаин лах Фера, дължащ способностите си на чудодейните свойства на Сипстраси – Камъните на Силата. Туро е принуден да се изправи срещу злата Кралица – Вещица (бивша съпруга на Кулаин, търсеща отмъщение), и да я победи.

Глава 4

Туро се събуди в тясна стая със стени от цели дънери и един-единствен прозорец с изглед към планината. Стаята беше леденостудена и младият принц се размърда под завивките, подпъхвайки ги под затопленото си от съня тяло. Не помнеше да си е лягал, помнеше само безкрайния, както му се стори, преход до дървената хижа на Кулаин, сгушила се в пазвите на борова гора. По някое време краката бяха отказали да го държат и Кулаин го бе вдигнал без никакво усилие и го беше понесъл на ръце като бебе. Помнеше, че го бяха оставили в някакъв широк кожен стол, после воинът беше запалил огън в каменното огнище и Туро се бе взирал дълго в пламъците. Някъде по това време сигурно бе изгубил съзнание.

Огледа стаята и видя дрехите си върху един тесен стол. Надникна под завивките — беше гол. Горещо се надяваше, че Лаита не е присъствала на събличането му.

Вратата се отвори и влезе Кулаин. Дългата му тъмна коса беше вързана на тила, носеше дебела вълнена блуза с висока яка и тъмни кожени панталони, краката му бяха обути в ботуши от обработена овча кожа.

— Време е да ставаш, принце! Работа ни чака!

Пристъпи към леглото и дръпна завивките.

— Облечи се, ще те чакам в другата стая.

— Добро утро — каза Туро на гърба му, но Кулаин не отговори, а продължи към вратата. Туро стана и нахлузи зелените си вълнени панталони и вълнената риза с цвят на бита сметана и цветен ширит по края. После си обу ботушите и седна на леглото. Събитията от предния ден го заляха като ледена вода. Баща му беше мъртъв, а собственият му живот беше в опасност. Стотици мили го деляха от дома и приятелите, беше оставен на милостта на един непознат със сурово лице.

— Сега помощта ти би ми била добре дошла, Медлин — прошепна той.

Пое си дълбоко дъх, отправи молитва към Богинята на Земята и излезе в другата стая при Кулаин. Воинът — тъкмо слагаше дебели цепеници в огнището — изобщо не го погледна, а каза:

— Отвън ще видиш една секира. Нацепи двайсет дърва като тези. Действай, момче.

— Защо да ти цепя дървата? — попита Туро, подразнен от тона му.

— Защото спа в леглото ми, а без съмнение ще искаш да ядеш и от храната ми. Или стоиш над отплатата, принце?

— Ще ти нацепя дървата, а после си тръгвам — каза Туро. — Маниерите ти не ми се нравят.

Кулаин се засмя.

— Върви си, щом искаш, но ми е интересно в коя точно пряспа смяташ да умреш. По-слабовато момче от тебе не съм виждал. Съмнявам се, че имаш сили да слезеш пеша от планината, а и със сигурност нямаш достатъчно ум, за да уцелиш вярната посока.

— И защо си толкова загрижен за съдбата ми?

— На този въпрос ще ти отговоря тогава, когато съм готов — каза Кулаин, изправи се и пристъпи към него, направо надвисна застрашително над главата му. Туро обаче не отстъпи и крачка и отвърна на строгия поглед с високо вирната брадичка.

Кулаин се усмихна.

— Е, момко, може и да нямаш сила в мишците, но духът ти си е на място, да благодарим на Извора. Сега върви да нацепиш дървата, а заминаването ти ще го обсъдим на закуска.

Туро почувства, че е извоювал малка победа, но нямаше представа каква е наградата, нито дали победата му струва и едно близване сол. Излезе от хижата. Дървата бяха струпани наблизо.

Видя брадвата забита в един пън и я издърпа. После нагласи едно дърво и я вдигна. При първото замахване брадвата профуча покрай дървото и се заби в покритата със сняг земя. Туро я измъкна, разкрачи се за по-добра опора и направи втори опит. Този път брадвата отскочи от дървото и излетя от ръцете му. При третото острието уцели дървото, разсече го до половината и заседна. След няколко минути борба Туро успя да го освободи. После отстъпи няколко крачки и се замисли за действията, необходими за изпълнението на задачата. Разкрачи се по-широко, с десния крак малко по-напред, замахна с брадвата — и разцепи дървото. Продължи да работи още известно време, докато дишането му не се накъса и лицето му не побеля от изтощение. Преброи нацепените дърва. Единайсет… а Кулаин му беше казал да нацепи двайсет! Продължи по-бавно. Ръцете го заболяха и той остави брадвата, за да провери какво става — четири големи мехура красяха дланите му. Погледна към хижата, но Кулаин не се виждаше никъде. Още веднъж преброи дървата — осемнайсет. Стисна брадвата и продължи, докато цепениците не станаха четирийсет — от двайсет нацепени дебели дърва.

Върна се в хижата и завари Кулаин да седи в широкия кожен стол, вдигнал крака на малката маса.

— Вече помислих, че си заспал навън, принце — каза воинът.

— Не съм заспал, но не ми харесва как изричаш титлата ми — в твоите уста звучи като име на куче. Казвам се Туро. Ако хората с кралско потекло те притесняват, можеш да ме наричаш така.

— Можело значи. Рядка чест! Какво стана с дървата?

— Нацепих ги.

— Но трябва да са тук, за да послужат за нещо, момче.

Туро преглътна, излезе пак навън, взе три цепеници и ги занесе с лекота до хижата, нагоре по трите стъпала и до огнището. След осмото повторение на същата маневра ръцете му горяха като в огън и краката му се влачеха в снега. Кулаин просто си седеше и го гледаше. Туро донесе, препъвайки се, още две порции дърва, после залитна и се строполи на пода. Кулаин се наведе, без да става от стола, и потупа момчето по гърба.

— Ако не се лъжа, остават още седем, Туро.

Принцът се надигна на колене, черпейки сили от гнева си, излезе някак навън и този път взе четири парчета, които бавно внесе в хижата. Дясната му ръка гореше и беше лепкава и когато стовари цепениците до огнището, той видя, че от спуканите мехури тече кръв. Върна се при дървата и с огромно усилие на волята внесе и последните в хижата.

— Никога не оставяй брадва на въздуха — каза Кулаин. — Винаги забивай острието в дърво, това го предпазва.

Туро кимна, но не намери сили да отвърне подобаващо. Излезе навън, вдигна брадвата и заби острието в една цепеница.

— Нещо друго? — извика той. — Или играта е такава, че първо трябва да се върна в хижата?

— Ела да хапнеш — извика Кулаин.

Двамата си разделиха малко студено месо и сирене и Туро за нула време омете нищожната си порция. Следваше по чаша тъмен ейл, който беше толкова горчив, че принцът се задави. Кулаин не каза нищо, но Туро пресуши отвратителното пиво, за да предотврати подигравателното сумтене.

— Как си? — попита Кулаин.

— Добре съм.

— Искаш ли да ти погледна ръката?

Туро се канеше да откаже, но си даде сметка, че Кулаин очаква от него точно това. Припомни си съвета на Птоломей, така, както го беше предал Плутарх: „Докато ти си този, който реагира, врагът държи съдбата ти в ръцете си. Принудиш ли го той да реагира, значи си стиснал врата му в своите.“ Туро се усмихна.

— Би било добре.

Кулаин вдигна вежди.

— Дай си ръката. — Туро протегна ръка, воинът взе солницата и поръси сол право върху раната. Сякаш огнени иглички се забиха в плътта му. — Това би трябвало да свърши работа — каза Кулаин. — Сега искам да ми направиш една услуга.

— Нищо не ти дължа. Вече платих за закуската си.

— Вярно, но бих искал да предадеш едно съобщение на Лаита. Едва ли би си тръгнал, без да се сбогуваш с нея.

— Добре. Къде е тя?

— Двамата построихме хижа по-високо в планината. На нея й харесва усамотението. Иди и й кажи, че бих се радвал, ако ми прави компания довечера.

— Това ли е всичко?

— Да.

— В такъв случай ти казвам сбогом, Кулаин лах Фера — каквото и да значи тази титла — и ти благодаря за ужасното гостоприемство.

— Мисля, че трябва да отложиш заминаването си — поне докато не разбереш къде да търсиш Лаита.

— Тогава бъди така добър да ми кажеш.

Кулаин му даде кратки напътствия и Туро тръгна, без да каже и дума повече. Утрото беше ясно и студено, без полъх на вятър, и той се скита из безрадостния зимен пейзаж повече от час преди да открие пътеката с поваленото дърво, за която му беше казал Кулаин. Тръгна надясно и продължи да се изкачва, като често спираше да почине. Почти се смрачаваше, когато изтощеният принц стигна до малката хижа на Лаита. Тя му помогна да влезе, а Туро се отпусна пред огъня и седя там няколко минути, докато си поеме дъх.

— Мислех, че така и ще си умра преди да стигна тук — най-накрая каза той.

Тя седна до него.

— Свали тези мокри дрехи и се стопли.

— Не е редно — отвърна Туро с надеждата, че тя ще продължи да настоява. Което не стана.

— Ще ти донеса нещо за ядене. Хляб и сирене?

— Би било чудесно. Не съм бил толкова гладен от… и аз не знам откога.

— Пътят до дома ми е дълъг и труден. Защо дойде? — Тя му подаде парче черен хляб и бучка саламурено сирене.

— Кулаин ме помоли да ти предам съобщение. Каза, че искал да му правиш компания тази вечер.

— Много странно.

— Той си е странен и определено е най-нелюбезният човек, който съм срещал.

— Е, тогава ще е най-добре да си събереш силите и да се постоплиш малко преди да тръгнем по обратния път.

— Аз няма да се връщам. Вече се сбогувах с него — каза Туро.

— Трябва да се върнеш. Няма друг път надолу, а и отдавна ще се е стъмнило, когато стигнем до хижата му. Ще трябва да прекараш поне още една нощ там.

— Не може ли да остана тук? С теб?

— Както сам каза, принц Туро, това не би било редно.

— Той го е знаел — каза Туро. — Знаел е, че няма да мога да се измъкна оттук. Що за мръсна игра играе?

— Твърде много си позволяваш — сопна му се тя. — Говориш за мой приятел — най-добрият приятел, който може да има човек. Може Кулаин да не си пада по разглезени малки принцчета. Но той ти спаси живота, както спаси и моя преди десет години — при немалък риск за себе си. Поиска ли ти отплата за това, Туро?

Той посегна инстинктивно към нея и докосна ръката й. Тя я дръпна рязко, сякаш се беше опарила.

— Извинявай — каза той. — Не исках да те обидя. Сега ти си единственият приятел, който имам на север от стената. Но дори ти каза, че е странно дето ме помоли да дойда тук. Защо мислиш така?

— Няма значение. Трябва да тръгваме.

— Има значение, Лаита. Нека се опитам да позная. Изненада се, защото и без това си щяла да ходиш при него. Вярно е, нали?

— Може би. А може и да е забравил.

— Не ми прилича на човек, който забравя лесно. Знаел е, че така ще бъда принуден да се върна в хижата му.

— Сам го попитай като го видиш — отвърна му тя, навлече дебел къс кожух от овча кожа и отвори вратата на хижата. Снегът се сипеше на гъсти парцали и вятърът виеше заплашително. Лаита изпсува по войнишки и тресна вратата. — Не можем да тръгнем сега. Ще трябва да останеш за през нощта.

Настроението на Туро се подобри значително.

В същия миг вратата се отвори и Кулаин влезе. Спря, колкото да изтръска снега от раменете си, и каза:

— Нощта не е добра за пътуване, принце. Както и да е, една-две задачи утре сутринта и ще си платил за престоя си.

 

 

Викторин и Галчмай яздеха от четири дни, а през последните два не бяха слагали и троха в устата си. Римлянинът беше загрижен повече за състоянието на припасите им, отколкото за евентуалното им залавяне, защото конете се нуждаеха от зърно, а без коне нямаха никакъв шанс да се измъкнат от земите на бригантите.

— Какво ли не бих дал за един свестен лък — каза Галчмай, когато мернаха няколко сърни в подножието на един нисък хълм.

Викторин не отвърна. Беше уморен, а четината върху квадратната му брадичка го правеше раздразнителен. Обичаше чистотата и миризмата на собствената му пот го вбесяваше не по-малко, докато се дръгнеше по лицето, проклинайки наум липсата на бръснач.

— Започваш да приличаш на човек — каза Галчмай. — Още няколко месеца и ще ти сплета брадата. Тогава ще можеш да се движиш в достойна компания.

Викторин се ухили и част от лошото му настроение се изпари.

— И петак не ни е останал, Гал, но все някак трябва да намерим храна за конете.

— Предлагам да тръгнем към планините — каза Галчмай — и да потърсим някое село. Може да спазарим нещо от снаряжението на Карадок — за меча му можем да вземем добра цена. — Викторин кимна, но предложението не му хареса. Най-тъжното нещо по отношение на британските племена бе неспособността им да общуват, без това да доведе до незабавно кръвопролитие. Мисълта как Галчмай влиза в някое бригантско или триновантско селище, го изпълваше с лоши предчувствия.

Нощуваха на една закътана горска полянка, скрита на завет в една падина сред възвишенията. Снегът не спираше да вали, но двамата мъже и конете им се бяха сгушили под надвисналите клони на голям бор, а огънят помагаше на кръвта им да не замръзне.

На следващата сутрин откриха малко селце от десетина колиби и влязоха предпазливо в него. Галчмай не изглеждаше разтревожен и Викторин за пореден път се възхити на британския оптимизъм, с който се отличаваха всички тукашни племена. Бяха напълно неспособни да се поучат от миналите си грешки и посрещаха всеки нов ден като още една възможност да повторят грешките от последните двайсет и четири часа.

— Опитай се да не обиждаш никого — настоятелно каза Викторин.

— Не се бой, римлянино. Денят е добър.

Посрещна ги първенецът на селото, стар воин със сплетена бяла коса и синя паяжина, татуирана на челото.

— Поздравяваме те, бащице — каза Галчмай. Все повече хора прииждаха и се трупаха около вожда.

— Никакъв баща не съм ти аз, южен плъх такъв — отвърна мъжът и се ухили — един-единствен зъб лъщеше на горната му челюст.

— Не бъди толкова сигурен, бащице. Приличаш ми на мъж, който на младини е пръскал семето си нашир и надлъж, а майка ми беше жена, която привличаше мъже като теб.

Хората се захилиха, а старецът пристъпи напред. Сините му очи искряха.

— Сега като го споменаваш, наистина откривам известна семейна прилика. Да разбирам ли, че носиш дар на стария си татко?

— Така е — каза Галчмай, смъкна се от седлото и връчи на стареца най-хубавия нож на Карадок, оръжие с леко извито острие и дръжка от резбована кост.

— От другата страна на водата — каза старият и претегли оръжието в ръка. — Хубава стомана, а и острието си го бива.

— Хубаво е да се прибереш у дома — каза Галчмай. — Може ли да си починем през нощта и да нахраним конете?

— Ами че разбира се, синко. — Старецът извика на двама младежи, които поведоха конете към едно заградено място на изток от селото. — Бъдете ми гости в моята колиба.

Колибата беше оскъдно мебелирана, но предлагаше уютен заслон от режещия вятър. Имаше ниско легло и няколко черги, а в железния мангал горяха въглища. Една възрастна жена се поклони, когато влязоха, и им донесе купи с тъмен ейл и хляб и сирене. Тримата мъже седнаха край мангала и старецът им се представи — казвал се Голарик и навремето бил Кралски поборник при стария крал Касиок.

— Добър крал беше, умееше да върти и меча, и копието. Убиха го брат му и онзи проклет римлянин — Аврелий. — Искрящите очи на Голарик се преместиха върху Викторин. — Не се случва често изкупчия да се спре в малко село като нашето.

— Не съм изкупчия — заяви Викторин.

— Това го знам. Зъбите ми може и да ги няма, но умът ми си е на мястото. Ти си Викторин, центурионът. А ти, незнайни ми сине, си кантиецът Галчмай, Кралската хрътка. Слуховете пътуват с удивителна скорост.

— Лоши хора ни преследват, бащице — каза Галчмай.

— Така си е. Вярно ли е, че онова римско копеле е мъртво?

— Да — каза Викторин, — и не желая никой да го нарича с тази дума — жив или мъртъв.

— Избухлив си ми, а? — попита Голарик като видя ръката на Викторин да се помества към гладиуса на кръста му.

— Нали ги знаеш какви са римляните, бащице. Не могат да се владеят — каза Галчмай. — Защо си толкова откровен с нас?

— Така ми харесва.

Галчмай се усмихна.

— Поназнайвам нещичко от историята на бригантите. Касиок е бил по-големият брат на Елдаред и е бил убит в леглото си. За малко да избухне гражданска война между племената от стария Каледонски съюз. Ти каква роля си играл във всичко това, бащице?

— Както вече казах, аз бях Кралски поборник. По онова време ръцете ми бяха силни и трябваше да ида при Елдаред и да му прережа гърлото, но не го направих. Злината вече беше сторена, а аз се бях клел с кръвна клетва, че ще защитавам краля с цената на живота си. Но Елдаред не беше кралят, така че си тръгнах, напуснах службата. А сега той предлага много злато на онзи, който убие хората, които са заплаха за него. Мен неговото злато не ме интересува. Интересува ме само провалът му.

— Това не мога да ти го обещая — каза Викторин. — Мога само да кажа, че със сигурност ще успее, ако не стигнем до Еборакум. Елдаред се хвали, че разполага с петнайсет хиляди бойци, които само чакат да ги призове. Луций Аквила има не повече от четири хиляди в Еборакум. Хванат ли го неподготвен, това ще е краят.

— Хич не ме е грижа дали някакъв си римлянин ще оцелее в Еборакум, или не, но разбирам какво имаш предвид. Тази нощ конете ви ще бъдат нахранени и напоени, но утре трябва да си тръгнете. Ще ви дам храна за из път — няма да е много, защото селото ни е бедно. Но знайте — на юг и на изток оттук обикалят отряди, които ви търсят под дърво и камък. Трябва да тръгнете за запад и после да свърнете на юг.

— Ще внимаваме, бащице — каза Галчмай.

— И можеш да спреш да ми викаш „бащице“. Никога не съм спал с кантийка — те всичките са брадати.

Галчмай се ухили.

— Прав е — каза той на Викторин. — Това беше една от причините да се запиша в кралската армия.

— Има и още нещо, върху което да помислите — каза Голарик. — Преследвачите ви, изглежда, не се тревожат много за залавянето ви — казват, че по петите ви била пусната магия от Мъглите. Ако е вярно, горко ви.

Лицето на Галчмай побеля.

— За какво говори той? — попита Викторин.

— За смъртта — прошепна Галчмай.

 

 

През целия дълъг ден двамата яздиха стреме до стреме и на Викторин мълчанието му натежаваше все повече. Местността беше открита, вятърът режеше, но римлянинът не можеше да откъсне мислите си от уплахата, която беше прочел в очите на Галчмай. Познаваше го от четири години, откакто бе пристигнал в Камулодунум като осемнайсетгодишен новак направо от Рим. За това време се бе научил да го уважава заради безкрайния му оптимизъм и безразсъдната храброст, а ето че сега той яздеше като обладан от зъл дух, очите му гледаха, но не виждаха, а приведените му рамене бяха огледало на чувството му за поражение. Спряха на завет под една скала и Викторин се зае да напали огън.

— Какво ти става, човече? — попита той, когато Галчмай седна край огъня и се взря безизразно в пламъците.

— По-добре, че не разбираш — каза Галчмай.

— Разбирам страха и не мога да го сбъркам, щом го видя.

— Това е по-лошо от страха, то е предчувствие за смърт. Трябва да се подготвя за пътуването.

Като не знаеше как иначе да реагира, Викторин му се изсмя в лицето.

— Този човек пред мен Галчмай ли е? Кралската хрътка? Повече прилича на заек в светлината на факла, който чака стрелата да го прониже. Какво ти става бе, човек?

— Ти не разбираш — повтори Галчмай. — То е в костите на тази земя… в боговете на гората и на езерото. Тази земя преди е била дом на боговете и те все още бродят по нея в Мъглата. Не ми се присмивай, римлянино, защото знам какво говоря. Виждал съм покрити с люспи дракони да порят въздуха. Виждал съм атрол. Чувал съм как съска дъхът на мъртвите. От това не можеш да избягаш — ако старите богове са тръгнали по петите ни, няма къде да се скриеш.

— Говориш като някоя бабичка. Онова, което мога да видя, мога да го пронижа. Онова, което мога да пронижа, мога да го убия. Няма какво да се говори повече. Богове, моля ви се! Огледай се. Къде са ти атролите? Къде са ти драконите? Къде са ти ходещите мъртъвци?

— Ще ги видиш, Викторин. Преди да те отнесат, ще ги видиш.

Облак закри луната и една сова се спусна над лагерния им огън.

— Ето го твоя дракон, Галчмай. Излязъл е да лови мишки!

— Веднъж баща ми разгневи един чародей — тихо каза Галчмай — и той призова на помощ магьосница. Откриха баща ми на склона на един хълм — или по-скоро откриха долната му половина. Горната е била откъсната, видях следите от нокти по гърба му.

— Може би си прав — отстъпи Викторин — и може би демони наистина се разхождат из света на живите. Но ако е така, човек трябва да ги посрещне лице в лице. Страхът е този, който погубва, Гал.

Някъде в далечината се чу зловещ вълчи вой. Викторин потръпна, изруга наум, придърпа одеялото на раменете си и добави още съчки в огъня.

— Ще стоя на пост няколко часа — каза той. — Ти се опитай да поспиш.

Галчмай послушно се уви в завивките си и легна до огъня, а Викторин извади гладиуса си и седна, като облегна гръб на едно дърво. Нощта напредваше и ставаше все по-студено. Римлянинът подхрани отново огъня, докато не свърши и последната съчка, после стана, разкърши гръб и се гмурна в мрака да събере още откършени клони. Остави гладиуса си на земята и тъкмо се бе навел да вдигне един дълъг, откършен от вятъра клон, когато го стресна някакъв нисък шептящ звук. Все още изнервен от разговора с Галчмай, той пусна клона, грабна меча и се хвърли вдясно. Нещо го докосна по гърба и той се извъртя, разсичайки с гладиуса си тъмнината, която заплашваше да го погълне. Острието се вряза в нещо твърдо. Последва животински писък. Тъмна сянка надвисна над него и той скочи и с боен вик се хвърли да посрещне нападателя си. Мечът му се вряза в целта, но миг по-късно нещо го удари отстрани по главата и го запрати към червената жарава на лагерния огън. В облаците се отвори пролука и луната изсипа сребристата си светлина върху сцената. Викторин се изправи и замръзна… Пред него стоеше същество, високо поне девет стъпки, цялото обрасло с дълга кафеникава козина. Очите му бяха червени и лъщяха като прясно пролята кръв, а зъбите му бяха дълги като кинжали и зловещо извити. Ръцете на съществото бяха несъразмерно дълги и висяха почти до земята, а всеки от четирите му пръста завършваше с лъскав крив нокът.

Сива мъгла се закълби около краката на Викторин и се заиздига. Съществото тръгна към него. Римлянинът бързо изтри потта от дланите си и стисна обвитата с кожа дръжка на гладиуса си. Беше твърде неподходящо оръжие срещу това същество, копие му трябваше, а не меч.

— Ела насам и умри! — извика той. — Опитай вкуса на римската стомана!

Съществото спря… и заговори. Викторин беше толкова изненадан, че за малко да изпусне меча.

— Не можеш да се бориш със съдбата, Викторин — каза то със съскащ глас. — Това е денят на твоята смърт. Не се противи. Отпусни се и приветствай покоя. Отпусни се и приветствай радостта. Отпусни се… — Гласът беше хипнотичен и когато съществото отново тръгна напред, Викторин примигна и се опита да отхвърли отпадналостта, която то му внушаваше. Мъглата стигна до раменете му — надигаше се на талази като дим от горски пожар.

— Не! — извика той и отстъпи назад.

Внезапно нечовешки вик раздра тишината. Мъглата се разцепи и Викторин вида Галчмай зад гърба на звяра да надига окървавения си меч за повторен удар. Римлянинът се хвърли напред и заби меча си в косматото гърло. Острите нокти раздраха предницата на дрехата му и го одраскаха. Галчмай нанесе още един удар изотзад и съществото се срина. Мъглата се сгъсти и изчезна.

Звяра го нямаше.

Викторин се довлече до огъня, събра жаравата с острието на меча си и се зае да раздуха пламъците. Галчмай дойде да му помогне, но и двамата не казаха нищо, докато огънят не запламтя отново.

— Прости ми — каза римлянинът. — Подигравах се от невежество.

— Няма какво да ти прощавам. Ти беше прав — човек трябва да си бори за живота си дори ако вярва, че всичко е изгубено. Днес ми даде добър урок, римлянино. И аз няма да го забравя.

— Днес явно е ден за уроци. Какво беше това нещо?

— Атрол, при това малък. Имахме късмет. Сигурно вече са разбрали за провала си и следващият демон няма да умре толкова лесно.

— Може и да не е лесно, но ще умре.

Галчмай се ухили и го плесна по рамото.

— Вярвам ти.

— Поне единият от нас трябва да вярва — каза римлянинът.

— Мисля, че трябва да се махаме оттук — каза Галчмай. — Вече са ни надушили и няма да закъснеят.

Сякаш в потвърждение на думите му от север се надигна ужасяващ вой. Отговориха му от изток и от запад.

— Вълци ли са това? — попита Викторин и с ужас зачака отговора.

— Атроли. Давай да се мятаме на конете.