Дейвид Гемел
Призрачният крал (21)

Глава 16

Десетте кохорти на Девети легион стигнаха до равнината пред Пердита, Железния замък, пет дни след битката, завършила с унищожението на армията на Агарин Пиндер. Утер нареди да спрат и двайсетте фургона с провизии и оръжие бяха изтеглени в набързо издигнато защитно ограждение. Бунтовническата армия вече възлизаше на повече от шест хиляди мъже, а Магриг бе оглавил командването на бойците от Пинре.

Придружен от Прасамак, Магриг и Северин, Утер тръгна към края на гората, откъдето се виждаше крепостта, и студен ужас стисна сърцето му, докато се вглеждаше в черния замък, надигащ се от забулената в мъгли равнина. Приличаше му на исполинска изродена глава, раззинала хищната си паст там, където бе портата. Не се виждаха войски и равнината се простираше безмълвна и изкусителна.

— Кога нападаме? — попита Магриг.

— Защо не направиха друг опит да ни спрат? — отговори с въпрос на въпроса му Утер.

— Защо да броим зъбите на харизан кон? — каза Прасамак. Магриг и Северин кимнаха в съгласие.

— Не ни предстои сблъсък с вражеска армия — каза Утер. — Водим война срещу кралицата вещица. Никой не се опита да ме убие, нито армия бе изпратена да ни спре. Това за какво ви говори?

— Че е победена — каза Магриг.

— Не — отвърна Утер. — Тъкмо обратното. Тя използва Агарин, защото евентуалната му победа щеше да реши проблема й, без тя лично да се намесва, но със сигурност има и други сили на свое разположение. — Обърна се към Северин. — Разполагаме с четири часа до залез-слънце. Остави малка част от хората си в ограждението, а легионът да заеме позиция тук, където стоим сега.

— А моите хора какво да правят? — попита Магриг.

— Ще чакат заповедите ми.

— Какво си намислил? — попита Северин.

Утер се усмихна.

— Намислил съм да превзема замъка.

 

 

Във високата кула Гороиен отвори очи и също се усмихна.

— Ела при мен, сладко момченце — прошепна тя.

Гилгамеш стана и тъмната му ризница улови лъчите на слънцето.

— Е? — попита той.

— Идват… както и Кулаин.

— Не бих се отказал от възможността да убия момчето.

— Ще се задоволиш с мъжа.

— О, ще се задоволя, майко.

Гилгамеш се ухили под прикритието на шлема си, когато видя раменете й да се стягат и тъмна червенина да загрозява порцелановото й лице. Тя се насили устните й да се разтеглят в усмивка.

— Чудя се — каза тя, а от езика й капеше отрова — дали ти е хрумвало, че след днешния ден няма да имаш за какво да живееш.

— Какво искаш да кажеш?

— През целия си живот мечтаеше как ще убиеш Кулаин лах Фера. Какво ще правиш утре, Гилгамеш, любов моя? Какво ще правиш, когато не ти остане враг, за чиято смърт да мечтаеш?

— Ще заживея в покой — простичко каза Гилгамеш. Отговорът му я разтърси, защото в гласа му се бе прокраднала нотка, каквато тя никога не бе долавяла у Господаря на битките — мекота, дори лека тъга.

— Ти никога не ще познаеш покоя — изсъска тя. — Живееш единствено за смъртта!

— Може би е така, защото съм мъртъв — отвърна той със старото ожесточение в гласа си.

— Той идва. Трябва да се подготвиш.

— Да. Нямам търпение да видя лицето му и да се насладя на израза в очите му, когато му кажа кой съм.

— Защо искаш да му кажеш? — попита тя, внезапно изпълнена със страх.

— Какво значение има? — отвърна Гилгамеш. — И без това ще умре.

С тези думи той се обърна и се отдалечи от бойниците. Гороиен го гледаше как си отива и за пореден път усети интригуващата възбуда, с която я изпълваха движенията му. Така изящни, така силни — стоманени мускули под копринено мека кожа. Погледна още веднъж към дърветата в далечината, после също тръгна към покоите си.

Влезе в централното светилище, спря пред едно голямо огледало и се вгледа в отражението си. Намек за сиво се прокрадваше в златото на косата й, а край очите й се бяха вдълбали почти невидими бръчици. Ставаше все по-зле. Приближи се до огромния Кървав камък, положен върху дърво от злато в средата на помещението. Около него лежаха изсушените обвивки на три бременни жени. Гороиен докосна камъка и усети как топлината му се влива в нея. Труповете изчезнаха и една сянка се раздвижи зад нея.

— Покажи се, Секарг! — заповяда тя и нечия приведена фигура пристъпи напред. Съществото беше високо повече от седем стъпки и надвисна над кралицата; страховитото му лице приличаше повече на вълче, отколкото на човешко, лиги се стичаха от зейналата му паст, а езикът му висеше навън.

— Доведи ми още пет.

Той протегна ноктестата си лапа да я докосне. В очите му се четеше горка молба.

— Довечера — каза тя. — Довечера отново ще те превърна в човек и ще можеш да споделиш леглото ми. Какво ще кажеш? — Огромната глава кимна и от разкривената уста се разнесе нисък ръмжащ стон. — А сега ми доведи още пет.

Секарг се затътри към тъмниците, където държаха жените, а Гороиен отново се приближи до камъка — дебели черни жилки разсичаха червено-златната му повърхност — и го зачака да доведе жените, за да се срещнат с орисаната си смърт.

 

 

Гороиен пак беше на кулата и чакаше. Възбудата й растеше при мисълта за неизбежния миг на победата. Час преди мръкване легионът се появи на открито и продължи към замъка в боен строй от редици по пет, които се разгърнаха в дълъг щит пред копиеносците. Крачеха напред през мъглата — пет хиляди мъже, чиито души щяха да подхранят нейния Кървав камък. Ръцете й трепереха, докато ги гледаше как се приближават — бронзовите им щитове пламтяха като огън под лъчите на залязващото слънце. Тя облиза устни и вдигна ръце, за да свърже съзнанието си с камъка на ужаса.

Внезапно равнината лумна в пламък, нажежен до бяло и безмилостен, горещината му достигаше дори до високата кула. Войниците изгаряха сред пламналата мъгла — човешки факли, сриващи се на земята. Черен дим замъгли зрението й и тя се върна в покоите си.

Кулаин скоро щеше да бъде тук и тя се преоблече в горскозелени туника и панталони, които следваха плътно извивките на тялото й, с колан от тъкано злато на кръста. Кулаин винаги я бе харесвал в това облекло.

 

 

В края на гората Утер се строполи безжизнен. Прасамак и Северин коленичиха до него.

— От изтощение е — каза Северин. — Донесете вино!

Магриг стоеше наблизо и не можеше да откъсне поглед от равнината. Душата му се гърчеше в ужас, защото доскоро сам беше готов да поведе хората си към замъка, и ако го беше направил, сега щеше да лежи обгорен и мъртъв върху почернялата земя. Берек-Утер бе наредил легионът да не напуска гората, а после беше коленичил с лице към замъка.

Пред смутените погледи на бунтовническата армия Берек бе вдигнал ръка и тя бе засветила, сякаш държеше в шепата си топка от огън. Сетне се бе появил образът на маршируващия легион — една истинска армия от призраци. Когато огънят беше лумнал и горещината бе заляла наблюдаващите, Магриг насмалко щеше да повърне. Илюзията беше толкова мощна, та му се стори, че подушва миризмата на горяща плът.

Утер простена. Северин му помогна да седне и вдигна до устните му бокал с вино. Принцът го пресуши жадно. Тъмни сенки обграждаха очите му, лицето му беше изпито и сиво.

— Как се досети? — попита римлянинът.

— Не съм се досетил. Но тя е прекалено силна, за да няма още оръжия.

— Това падна от ръката ти — каза Прасамак и подаде на Утер черно камъче със златни жилки. Принцът го взе.

— Ще се придвижим към замъка в полунощ. Подбери ми петдесет мъже — най-добрите майстори на меча. Легионът ще ни последва призори.

— Аз ще поведа атаката — каза Северин.

— Не, това задължение е мое — отвърна Утер.

— Моите уважения, принц Утер, но това не би било разумно.

— Знам, Северин, но нямам друг избор. Само аз притежавам извор на магия, който да използвам срещу нея. Вече е почти изчерпан, но само него имаме. Не знаем какви ужаси ни чакат в замъка — воини от Бездната, атроли, върколаци? Имам Меча на Кунобелин, имам и камъка, който ми даде Пендарик. Трябва аз да поведа хората.

— Позволи ми да дойда с теб — настоя римлянинът.

— Виж, това наистина не би било разумно, но ти благодаря за предложението. Ако всичко мине добре, легионът ще настъпи на зазоряване и аз ще ви чакам при портите. Ако не… — Очите му се впиха в очите на Северин — ти сам ще си изработиш стратегия… и ще намериш дом на хората си в Пинре.

— Лично ще избера мъжете, които ще тръгнат с теб. Няма да те разочароват.

Утер извика Лаита и двамата се отдалечиха от групичката към една долчинка близо до огромен дъб.

Той набързо й разказа за атаката, която щеше да поведе, и обясни повторно причините за решението си — използваше почти същите думи, с които ги бе изложил и пред Северин.

— Ще дойда с теб — каза тя.

— Не искам да се излагаш на опасност.

— Изглежда, забравяш, че аз също съм обучена от Кулаин лах Фера. Мога да въртя меча не по-зле от всеки мъж тук, а навярно и по-добре от мнозина.

— Няма да го понеса, ако загинеш.

— Спомни си деня, в който се срещнахме, Утер. Кой уби първия от преследвачите ти? Аз. Трудно ми е, защото знам, че като твоя жена съм длъжна да ти се подчинявам. Но те моля да ми позволиш да живея така, както са ме учили.

Той я притегли към себе си.

— Ти си свободен човек, Лаита. Никога не ще се отнасям към теб като към вещ, като към слуга или като към роб. И ще бъда горд, ако заедно влезем през онази порта.

Напрежението се оттече от мускулите й.

— Сега мога истински да те обичам — каза тя, — защото знам, че си мъж. Не Кулаин, не негова сянка, а мъж сам по себе си.

Той се ухили момчешки.

— Днес сутринта се измих в един поток и когато погледнах водата, видях да ме гледа лицето на дете. Дори не съм започнал да се бръсна още. И си помислих колко ли би се смял Медлин, ако можеше да ме види — мен, слабоватия му ученик, повел армия. Но правя най-доброто, на което съм способен.

— Колкото до мен — призна си Лаита, — днес следобед видях едно дърво, което сякаш пробиваше облаците. Прииска ми се да се изкатеря по него и да се скрия сред най-високите му клони. Като малка си представях, че имам замък в облаците, където никой не може да ме намери. Няма нищо срамно в това да си млад, Туро.

Той се засмя от сърце.

— Мислех, че съм оставил това име зад себе си, но ми е приятно, когато го изричаш. Кара ме да си спомням за Каледоните, когато не знаех как да запаля най-обикновен огън.

 

 

Малко преди полунощ Северин се приближи към дъба — стараеше се да вдига достатъчно шум, като покашляше и стъпваше върху всяка изсъхнала клонка, която се изпречваше на пътя му. Утер го пресрещна със смях, Лаита вървеше на крачка след него.

— Мислех, че римляните са по-добри в промъкването — каза принцът.

— Много е тъмно — отвърна Северин и се ухили.

— Готови ли са мъжете?

Усмивката на римлянина се стопи.

— Готови са. Аз ще те последвам призори.

Утер протегна ръка и Северин я пое в ръкостискането на воините — китка до китка.

— Твой съм до гроб — каза римлянинът.

— Внимавай, Северин, защото не ще ти позволя да се отметнеш.

— Така и трябва да бъде.

 

 

Кулаин лах Фера стоеше пред портите на Пердита. Ветровете на остров Скитис виеха сред скалите. Носеше крилатия си шлем в черно и сребърно и сребърен нараменник — това беше единствената броня, която да го предпазва. Гърдите му бяха покрити само с риза от еленска кожа, а краката му — обути в меки кожени обуща.

Черните порти се отвориха и един висок воин пристъпи под светлината на слънцето. Лицето му бе скрито зад тъмен шлем. Зад него вървеше Гороиен и сърцето на Кулаин се сви, защото беше облечена с дрехи като онези, които бе носила в деня на първата им среща. Гороиен се качи на една висока скала, а Гилгамеш продължи и застана пред Кулаин.

— Поздрави, татко — каза Гилгамеш. — Надявам се, че си добре. — Гласът му звучеше приглушено заради шлема, но Кулаин долови едва сдържаната възбуда в него.

— Не ме наричай „татко“, Гилгамеш. Това ме обижда.

— Понякога истината е болезнена. — Сега в гласа му звучеше разочарование. — Как разбра?

— Казал си на Пендарик, но може и да не си спомняш. По онова време си страдал от старческо слабоумие.

— За щастие, теб няма да застигне подобна участ — просъска Гилгамеш. — Днес ще срещнеш смъртта си.

— Всичко живо умира. Имаш ли нещо против да се сбогувам с майка ти?

— Да. Моята любовница няма какво да ти каже.

Внезапно Кулаин се разсмя.

— Бедният глупак — каза той. — Бедният, изтерзан Гилгамеш! Жал ми е за теб, момче. Имало ли е и един ден през целия ти живот, в който да си бил истински щастлив?

— Да — когато легнах с жена ти!

— Удоволствие, споделено от половината цивилизован свят — каза усмихнато Кулаин.

— А не забравяй и днешния ден — каза Гилгамеш и изтегли два къси меча. — Днес щастието ми е съвършено.

Кулаин свали крилатия си шлем и го сложи на земята до нозете си.

— Жалко за теб, момче. Силата ти можеше да служи за доброто на света, но ти никога не си имал късмет, нали? Роден от луда богиня и заразен със страшна болест още с първото мляко, което си засукал. Не си имал никакъв шанс. Хайде, давай, Гилгамеш. Наслади се на щастието си. — Копието се раздели на две и острието улови слънчевите лъчи. Кулаин остави дръжката до шлема и извади нож от канията на колана си. — Хайде, това е мигът, който си чакал!

Гилгамеш пристъпи лениво, после скочи напред и мечът му разсече със съскане въздуха. Кулаин блокира удара, после още един и още един. Двамата заобикаляха в кръг.

— Свали си шлема, момче. Нека ти видя лицето.

Гилгамеш не отговори, а атакува за пореден път, двата му меча плетяха сияйна паяжина, но всеки напад срещаше остриетата на Кулаин. Седнала на скалата, Гороиен следеше двубоя в полуунес. Имаше чувството, че гледа двама танцьори, чиито движения се преливат с невъзможно изящество под нехармоничната песен на сблъскваща се стомана. Гилгамеш беше красив, както винаги, движенията му — почти котешки в своята изящност, докато Кулаин й напомняше за пламък, който подскача и се извива в прегръдката на огъня. Сърцето й биеше все по-бързо, докато се опитваше да предвиди изхода от битката. Кулаин беше по-силен и по-бърз, отколкото се бе показал в сенчестия двубой с Гилгамеш — двубой, който беше изгубил. И въпреки това губеше отново. Движенията му се забавяха почти недоловимо. Гилгамеш, с усета си на роден боец, съзря слабостта, която надвиваше бавно противника му, и се хвърли в ожесточена атака… но беше твърде рано — Кулаин посрещна ударите му и се извъртя, а мечът му се изви в убийствен ответ. Гилгамеш отскочи бясно назад, но сребърното острие се плъзна по корема му и разпори кожата му.

— Никога не прибързвай, момче — каза Кулаин. — Най-добрите никога не са безразсъдни.

От раната не потече кръв. Гилгамеш свали с ядно движение шлема от главата си, златната му коса проблесна с последните слънчеви лъчи, и Кулаин го видя сякаш за пръв път. Как бе могъл да не забележи приликата с майка му? Умора започваше да притиска воина от Мъглите — но не чак толкова, колкото личеше по тялото му. Сега беше признателен на Пендарик, защото ако не бе узнал истината, вече щеше да е мъртъв. Не би могъл да се бие толкова добре, ако същевременно трябваше да се бори със себе си и с ужасната тайна.

— Май започваш да опознаваш страха, момче? — попита той. Гилгамеш промълви някакво проклятие и пристъпи напред.

— От теб никога не бих изпитал страх — изсъска той, макар мъртвите му сиви очи да останаха празни.

Остриетата се сблъскаха с трясък и Кулаин едва успя да блокира с ловджийския си нож удара, целящ да разпори корема му и вещо прикрит зад традиционна атака. Отскочи назад и си напомни, че не бива да се отклонява от стратегията си, защото изходът от всеки двубой зависеше не само от умението да въртиш меча.

— Добър ход, но трябва да се научиш да прикриваш ударите си — каза той. — Да не те е учил някой рибопродавец?

Гилгамеш изкрещя и нападна отново, мечовете му свистяха с главозамайваща скорост. Кулаин бе принуден да отстъпва все по-назад и по-назад към една стърчаща скала. Приклекна под поредния свистящ напад, хвърли се вдясно, превъртя се през рамо и отново скочи на крака. Кръв се стичаше на капки от порезна рана в единия му хълбок.

— Това беше по-добре — каза той, — но пак остана открит за удар отляво.

Беше лъжа, но в устата на Кулаин прозвуча убедително.

— Не съм виждал друг мъж да говори толкова много като теб — отвърна Гилгамеш. — Когато те убия, ще изтръгна езика от устата ти.

— На твое място бих се спрял на очите — посъветва го Кулаин. — Твоите изглеждат така, сякаш червеите още са вътре.

— Проклет да си! — изкрещя Гилгамеш.

Мечовете му се стрелнаха към лицето на Кулаин и воинът от Мъглите ги отбягна, но повече от това не можа да направи — другият не му оставяше пролука, през която да отвърне на атаките. Три удара си пробиха път през защитата му само отчасти отбити: първият го поряза дълбоко в гърдите, вторият прониза хълбока му, а третият го прободе в рамото. За втори път се отърва като се метна встрани и се търколи.

— Къде остана присмехът ти, татко? Нещо не го чувам.

Кулаин впи поглед в безжизнените му очи. Вече знаеше, че не може да победи Гилгамеш и да живее, знаеше го с увереност, от която го побиваха тръпки на ужас. Отстъпи и за малко не се препъна. Гилгамеш се втурна напред, но Кулаин се хвърли внезапно към земята, превъртя се като акробат и се изправи лице в лице с Гилгамеш. Мечът на Господаря на битките се заби в гърдите му, пробождайки белите му дробове, а мечът на Кулаин разпра корема на врага и заора нагоре към сърцето. Гилгамеш простена и главата му се отпусна на рамото на Кулаин.

— Победих те! — прошепна той. — Винаги съм знаел, че мога.

Кулаин пристъпи встрани, освобождавайки се от мъртвата тежест на тялото, което се пльосна по лице на земята. Залитна. Дробовете му се пълнеха с кръв и се давеше. Падна на колене и сведе очи към дръжката, стърчаща от гърдите му. Към гърлото му се надигна кръв и изригна от устата му като фонтан.

Гороиен изпищя, скочи, изтича към Кулаин, сграбчи меча и го издърпа от гърдите му. Седна на земята и извади малък камък сипстраси от джоба на туниката си, но когато го вдигна над раната, замръзна, вперила ужасен поглед в ръцете си. Бяха сбръчкани и осеяни с тъмни петна.

Не беше възможно! Нали пет хиляди души бяха умрели, за да подхранят нейния Кървав камък! В същия миг разбра, че единствената й надежда за живот е в мъничкия камък, който държеше над раната на Кулаин. Взря се в лицето му.

Той се опита да поклати глава, да й внуши да живее, после потъна в съня на смъртта.

Ръката й се спусна, силата се вля в Кулаин, свивайки раната, изцерявайки дробовете, все по-дълбоко и по-дълбоко, изтласквайки смъртността от тялото му. Косата му потъмня, кожата на лицето се опъна. Накрая камъкът стана черен.

Кулаин се събуди. Изсъхнала като скелет фигура с бяла коса лежеше свита до него. Той вдигна глава и изкрещя мъката си към небето, опита се да я вдигне, но тихичък шепот го спря. Сълзящите очи се бяха отворили. Той коленичи, сведе глава до устните й и чу последните думи на Гороиен, богинята Астарта, богинята Атина, богинята Фрея:

— Помни ме.

Последното припламващо въгленче на живота изгасна, костите се разсипаха на бял прах, вятърът го вдигна и го разнесе по скалистата земя.

 

 

Утер, Прасамак и Лаита вървяха в мълчание, петдесетте легионери напредваха с вдигнати щитове от двете им страни. Черният замък се въздигаше дори по-голям и зловещ отпреди. В тесните прозорци нямаше светлина, а портите бяха по-черни и от най-черната нощ.

Прасамак вървеше със стрела на лъка си. Лаита се държеше близо до Утер. Зад тях крачеше Магриг с шестима воини от Пинре и не сваляше очи от гърба на Утер, защото погледнеше ли към замъка, краката му се подгъваха и сърцето му прескачаше. Но където вървеше Берек, там щеше да върви и той, а когато кралицата вещица умреше, богчето щеше да я последва. Защото Магриг знаеше, че принцът никога не ще освободи драговолно народа от оковите си, а той нямаше да позволи поредният магьосник да измъчва земята му.

С всяка следваща крачка напрежението се увеличаваше и малкият им отряд очакваше всеки миг огънят да лумне и да ги погълне, както бе направил с легиона-фантом, създаден от Утер. Лека-полека се приближиха до замъка и най-накрая Утер стъпи на моста. Изтегли Меча на Кунобелин, вдигна очи към пустите на вид бойници и продължи напред.

В същия миг една страховита фигура се втурна откъм тъмните сенки и ужасяващ вой раздра тишината. Висок повече от седем стъпки, гигантският звяр с вълча муцуна изрева и скочи срещу принца. Огромните му ноктести лапи стискаха страховита бойна секира. Стрела пропя откъм лъка на Прасамак и се заби в гърлото на звяра, но не забави устрема му. Утер отскочи пъргаво вляво, избегна секирата и замахна с две ръце с Меча на Кунобелин. Острието изсвистя, плъзна се над огромното рамо на звяра и се вряза във врата му. Съществото изкрещя и падна на земята почти обезглавено.

И в следващия миг пред очите на нападателите тялото на гиганта се смали. Магриг разбута другарите си и се втренчи в мъртвото, но вече човешко лице.

— Секарг — каза той. — Служихме заедно преди десет години. Добър човек беше.

Някакъв звук долетя до настръхналите воини и те се спогледаха изненадано. Бебешки плач се носеше с вятъра и ехтеше в прохода под портите.

— Вземи двайсет мъже — обърна се Утер към един от центурионите — казваше се Дегас. — Открийте откъде идва. Останалите се разделете на групи по пет и претърсете замъка.

— Ще дойдем с теб, господарю Берек — каза Магриг с ръка върху дръжката на меча. Съзнателно избягваше погледа му, от страх, че Утер ще прочете какво е намислил в очите му. Утер кимна и тръгна през прохода. Вътре ги чакаше лабиринт от тунели и стълбища и Утер продължи все по-нагоре и по-нагоре. Коридорите се осветяваха от фенери, горящи с кървавочервена светлина и разпръскващи слаб аромат. Килими с непозната бродерия покриваха стените, с изобразени по тях ловни и бойни сцени. Навсякъде се виждаха статуи на атлети в различни пози — хвърлящи копия, тичащи, вдигащи тежести, счепкани в борба. Всичките бяха от прекрасен бял мрамор.

На най-горния етаж стигнаха до покоите на Гороиен. Огромно легло изпълваше почти докрай малка стаичка, обградена от посребрени огледала. Утер се огледа сред множеството отражения. Чаршафите бяха копринени, самото легло беше направено от резбована слонова кост, инкрустирана със злато.

— Тази жена определено обича да се оглежда — отбеляза Лаита.

Прасамак не каза нищо. По гърба му сякаш лазеха мравки и това нямаше нищо общо със страха му от Гороиен. Тя можеше най-много да го убие. Нещо друго витаеше във въздуха, не му се нравеше и начинът, по който Магриг не се отделяше от Утер, а останалите мъже от Пинре също се тълпяха около принца. Групата продължи до стаята от другата страна, където високо пет стъпки златно дърво поддържаше голям огладен камък, целия черен, прорязан тук-там с жилки от червеникаво злато.

— Изворът на нейната сила — каза Утер.

— Можем ли да го използваме? — попита Магриг.

Без да отговори, Утер застана до дървото, вдигна Меча на Кунобелин високо над главата си и с един удар разтроши камъка на дребни отломки. В същия миг стаята затрептя, завесите, килимите и мебелите изчезнаха. Озоваха се в голо, студено помещение, осветявано единствено от лунните лъчи, струящи на сребърни колони през високите тесни прозорци.

— Махнала се е — каза Утер.

— Къде? — настоятелно попита Магриг.

— Не знам. Но камъкът вече е безполезен. Радвай се. Вие победихте!

— Не още — тихо каза Магриг.

— Може ли да ми отделиш една минутка? — каза Прасамак тъкмо когато наеженият като вълк Магриг измъкваше ножа си. Воинът се обърна бавно — чакаше го опънат лък и стрелата сочеше право в гърлото му.

Другите воини от Пинре се разгърнаха в полукръг и заизваждаха оръжията си. Лаита пристъпи напред и застана до изумения Утер.

— Толкова много ли означаваше Корин за теб? — попита бригантът.

— Корин? — повтори Магриг и изсумтя презрително. — Не, той беше един безразсъден глупак. Да не мислиш, че и аз съм глупав като него? Това не е краят на терора, а само началото на нови злини. Твоята магия и твоите заклинания! — изсъска той. — Нищо добро не идва от такава сила. Но ние не ще те оставим жив, за да заемеш мястото й.

— Не искам да заемам мястото й — каза Утер. — Повярвай ми, Магриг, Пинре е твоя. Аз си имам моя земя.

— Можеше и да ти повярвам, но ти вече излъга веднъж. Каза, че сме свободни да ти служим или да си тръгнем, а легионерите ти чакаха с опънати тетиви в сенките. Щяха да ни избият до крак. Стига толкова лъжи, Берек. Умри!

И той се хвърли срещу Утер. Принцът отскочи, мечът му се вдигна сякаш по собствена воля и острието прониза Магриг в хълбока, разсече ребрата му и изскочи през гърба. Другите воини нападнаха вкупом и първият падна от стрелата на Прасамак, пронизала слепоочието му, вторият бе покосен от Лаита.

— Стой! — изрева Утер. Гласът му проехтя властно и войниците застинаха. — Магриг грешеше! Няма предателство! Не страх диктува думите ми, защото сами знаете, че можем да ви избием до крак. А сега да сложим край на тази лудост.

За миг сякаш се вслушаха в думите му, сетне един от мъжете внезапно метна камата си и Утер отскочи миг преди острието да звънне покрай ухото му. Лаита заби гладиуса си в най-близкия воин, а Прасамак порази друг със стрелата си. Останалите двама се нахвърлиха върху Утер и той блокира удара на първия, завъртя се на пета и заби лакът в лицето на втория. Мечът на Кунобелин се вряза във врата на мъжа и главата му се търкулна на пода. Лаита се хвърли напред и уби последния със светкавичен контраудар, който преряза гърлото му. В последвалата тишина Утер отстъпи от труповете, внезапно налегнат от непоносима тъга.

— Аз го харесвах — прошепна той, свел поглед към мъртвия Магриг. — Беше добър човек. Защо го направи, Прасамак?

Бригантът сви рамене и му обърна гръб. Не му беше времето да говорят за кръговрата на живота и за това как действията на всеки човек неизменно се връщат върху него, за да възстановят равновесието. От момента, в който Утер беше убил Корин в гнева си, Прасамак бе чакал кога ще го застигне отмъщението на Пинре. То беше толкова неизбежно, колкото смяната на деня с нощ.

— Защо? — попита отново Утер.

— Това е свят на лудост — каза Лаита. — Не мисли за него.

Тримата излязоха от стаята и бавно закрачиха към вътрешния двор. Там Дегас ги чакаше с повече от четирийсет бременни жени и една, която току-що беше станала майка. Някои от жените плачеха, но сълзите им бяха сълзи на облекчение. Преди два дни шейсет жени бяха доведени и хвърлени в занданите на Пердита.

— Този замък е странен — каза Дегас, нисък боец със силна снага. — Има още три порти, но те не водят наникъде — зад тях има само чернота и вее смъртен мраз. А преди малко изчезнаха всички фенери, статуите също. Всичко! Останаха само голи стени, а кулите започнаха да се напукват. — Още не беше свършил, когато кулата изскърца и се измести.

— Да се махаме — каза Утер. — Всички ли са тук?

— Римляните са тук, но не виждам охраната ви.

— Те няма да дойдат. Дайте да изведем жените.

Стената зад тях се наклони, огромни камъни се разместваха и стенеха, докато легионерите помагаха на жените да се изправят и ги извеждаха през зловещо скърцащия проход. Когато най-после се озоваха на открито, Дегас се обърна и извика:

— Майко на Митра! Погледнете!

Величественият Железен замък се превръщаше в прах, огромни облаци се кълбяха под порива на предутринния ветрец. Мъжете от Девети легион се заизсипваха откъм гората и възгласите им прокънтяха в нощта. Десетки ръце вдигнаха Утер и го понесоха към лагера. Когато слънцето ливна първите си лъчи над равнината, от замъка не беше останал и помен. С изключение на огромен кръг черни камъни.

Утер остави Северин и другите и тръгна към входа на ограждението, вперил поглед в притихналия стан на мъжете от Пинре. Подчинявайки се на неканен импулс, той се отдалечи от сигурността на римското укрепление и закрачи сам към насядалите встрани местни водачи. Очите им го следяха мрачно, докато се приближаваше, и няколко мъже посегнаха към оръжието си. Бяха насядали в кръг — водачите отпред, войниците зад тях — като в арена. Утер се усмихна сурово.

— Утре напускам Пинре — каза той. — Но победата вече не ми носи радост. Преди няколко дни се наложи да убия човек, когото бях смятал за свой приятел. Тази нощ убих друг, когото уважавах и който трябваше да ви поведе, след като си тръгна. — Очите му обходиха лицата наоколо. — Дойдох, за да ви помогна, а не за да ви управлявам. Моята собствена страна е далеч оттук. Корин Рогюр умря, защото омразата в сърцето му владееше него, а не той нея. Магриг умря, защото не можеше да повярва, че няма омраза в моето. Тази вечер вие трябва да си изберете нов водач, крал, ако така предпочитате. Колкото до мен, повече не ще се върна тук.

Никой не продума, но ръцете им вече не лежаха върху дръжките на мечовете. Утер огледа отново мъжете и позна Болдрик, който го бе придружил в пътуването, довело го до първия камък сипстраси. В очите му имаше студен гняв и нищо друго. До него седяха Хогун, Кеорл и Риал. Не помръдваха, но омразата им оставаше.

Утер бавно се върна в ограждението. Не беше отдавна денят, когато се бе връщал заедно с Болдрик към лагера в пещерите и въображението му бе рисувало картини на въодушевление и благодарност. Сега чувстваше, че е получил ценен урок. За краткия си престой в Пинре беше рискувал живота си, за да освободи един народ, и в замяна си бе спечелил врагове до гроб.

Гатанка, достойна за аналитичния ум на Медлин…

Прасамак го пресрещна на входа и принцът го стисна за рамото.

— И ти ли ме мразиш, приятелю?

— Не. Те също не те мразят. Страхуват се от теб, Утер, страхуват се от силата ти и от смелостта ти, но най-вече се страхуват от гнева ти.

— Не съм разгневен.

— Но беше, когато уби Корин. Омърси ръцете си с кръв.

— Мислиш, че съм сгрешил.

— Той заслужаваше да умре, но ти трябваше да свикаш хората на Пинре и те да го съдят. Уби го хладнокръвно и нареди да захвърлят тялото му на гарваните. Гневът заглуши гласа на вярната ти преценка. Ето това не можа да ти прости Магриг.

— Ако не беше ти, сега да съм мъртъв. Няма да го забравя.

Прасамак се засмя.

— Знаеш ли какво казват хората, Утер? Че с кралете нищо не е сигурно освен две неща — дългият живот на гнева им и краткият живот на благодарността им. Не ме товари с бремето на нито едното от тях.

— Дори и с приятелството си ли?

Прасамак сложи ръка на рамото му. Жестът беше трогателен и Утер разбра, че повече никога няма да се повтори.

— Според мен, ваше величество, кралете нямат приятели, а само последователи и врагове. Номерът е да знаеш кой какъв е.

Бригантът потъна куцукайки в нощта и остави Утер по-сам отвсякога.