Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камъните на Силата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ghost King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2012 г.)

Издание:

Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I

Призрачният крал

Последният Меч на Силата

 

Английска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

ISBN: 954-585-209-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Призрачният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Призрачният крал
The Ghost King
АвторДейвид Гемел
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаКамъните на силата
ПредходнаВълк в сянка
СледващаПоследният меч на силата

Призрачният крал (на английски: The Ghost King) е роман от поредицата на фентъзи-писателя Дейвид ГемелКамъните на силата“. Книгата предшества романа „Последният меч на силата“, а действието се развива преди това в останалите романи от цикъла. Жанрът на произведението е историческо фентъзи. При изграждането на историята, описана в книгата са използвани както реални исторически събития така и легенди от митологията.

Действието в книгата започва с описание на момчето Туро, на което му предстои да стане велик владетел на Британия. Неговия баща – краля бива убит и враговете на краля се опитват да убият и Туро, който е единствен наследник на трона. В неговите приключения му помага един от най-великите войни, безсмъртният магьосник Кулаин лах Фера, дължащ способностите си на чудодейните свойства на Сипстраси – Камъните на Силата. Туро е принуден да се изправи срещу злата Кралица – Вещица (бивша съпруга на Кулаин, търсеща отмъщение), и да я победи.

Глава 17

Призори Утер отиде сам при кръга от черни камъни, върху който се бе издигал замъкът Пердита. Утринните сенки се смаляваха и студен вятър бръснеше равнината. До олтара в средата седеше Пендарик. Едрата му снага бе увита в тежък пурпурен плащ, обточен с овча кожа.

— Справи се добре, Утер. По-добре, отколкото предполагаш.

Принцът седна до него.

— Хората от Пинре нямат търпение да ми видят гърба. А застоя ли се твърде дълго с гръб към тях, ще забият ножовете си в него.

— Такава е съдбата на кралете — каза Пендарик. — Аз ли не знам. И ще откриеш — стига да оцелееш достатъчно дълго — някои удивителни противоречия. Обикновеният човек може цял живот да е бил крадец, но извърши ли и едно добро дело, хората ще го прославят в песни и ще го помнят с обич. Но един крал? Може цял живот да е правил добро, но забърка ли се и в една злина, хората ще го запомнят като тиранин.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, Утер. Разбойника го гледат с пренебрежение, а по краля се равняват всички. Точно затова на разбойника винаги могат да простят. Но кралят е повече от човек — той е символ. А на символите не им е позволено да имат човешки слабости.

— Да не се опитваш да ме разубедиш?

— Не, опитвам се да те просветя. Искаш ли да си идеш у дома?

— Да.

— Дори ако ти кажа, че е твърде вероятно да умреш само час след като пристигнеш там?

— Какво искаш да кажеш?

— Елдаред и саксонците обединиха силите си. Докато двамата с теб си говорим, по-малко от шест хиляди от твоите войници са обкръжени от двайсет и пет хилядна вражеска армия. Дори с помощта на Девети легион шансът ти за победа е нищожен.

— Можеш ли да ме пренесеш на бойното поле?

— Мога. Но помисли върху следното, Утер. Британия е обречена да бъде земя на саксонците. Те са много, а вие — малко. Ако останеш в Пинре, можеш да създадеш империя.

— Като Гороиен? Не, Пендарик. Обещах на легионерите да ги върна у дома, а аз спазвам обещанията си, когато е по силите ми.

— Много добре. Има още нещо, което трябва да знаеш. Гороиен е мъртва — умря, спасявайки Кулаин. Не, не ме питай защо, важното е, че Господарят на копието възвърна младостта си. Един ден той ще се върне в живота ти. Бъди нащрек, Утер.

— Кулаин никога не би ме наранил — отвърна принцът, макар при мисълта за Лаита да го полазиха тръпките на хладно предчувствие. Погледите им се срещнаха и Утер разбра, че кралят знае. — Каквото има да става, ще стане — каза Утер.

 

 

Викторин замахна с меча си към лицето на светлобрад воин, той падна и моментално бе стъпкан от връхлитащата, ревяща вълна на мъжете зад него. Бойна секира удари щита на Викторин и ръката му изтръпна. Гладиусът му литна нагоре и се вряза дълбоко в хълбока на нападателя. Меч изтрещя и отскочи от шлема на римлянина, стрелна се надолу и сряза кожения му нагръдник. Копие прониза нападателя в гърдите и двама легионери си пробиха път да прикрият Викторин с щитовете си. Той отскочи назад, за да им направи място. Пот капеше от челото му и щипеше очите му. Той хвърли поглед вляво и вдясно — фронтът удържаше. На възвишението вдясно Аквила беше обграден, седемте му кохорти издигаха стена от щитове пред бригантите. Викторин и неговите шест кохорти бяха притиснати по подобен начин от осем хиляди саксонски бойци, предвождани от Хорса, син на легендарния Хенгист.

Точно тази битка се бяха опитвали да избегнат римляните. Амброзий бе тормозил със светкавични набези саксонската армия по целия й път на север, но после го бяха притиснали при Линдум и след четири кървави дни на непрестанни битки двата му легиона бяха разбити. С оцелелите си три кохорти — хиляда четиристотин и четиридесет мъже — Амброзий се беше оттеглил към Еборакум. Сега Аквила нямаше друг избор, освен да постави на карта съдбата на кралството, залагайки всичко на една-единствена отчаяна битка. Но беше чакал прекалено дълго.

Елдаред и Сел бяха пришпорили бригантската армия от петнадесет хиляди мъже към полетата на запад от Еборакум и се бяха съединили с Хорса при Лагенциум.

Аквила бе направил последен опит да разцепи вражеските сили, нападайки лагерите на бригантите и на саксонците с две отделни армии, но планът му беше претърпял жесток провал. Хорса беше скрил две хиляди мъже в планината и те бяха ударили ариергарда на Аквила. Римляните се бяха оттеглили в добър ред и бяха обединили силите си по протежение на верига възвишения на миля от града, но сега саксонците бяха успели да се вклинят в римския фронт, който се бе огънал и се бе прегрупирал в две отделни бойни единици. Вече нямаше надежда за победа и шестхилядната римско-британска армия бавно се разкъсваше под натиска на четворно по-голяма сила. Мъжете се биеха с единствената цел да оцелеят още няколко благословени часа, черпейки сили от отчаяната надежда да се спасят с бягство през нощта.

— Сгъсти се вляво! — изрева Викторин в опит да надвика какофонията от звънтеж на желязо върху бронз, докато саксонските мечове и секири трещяха върху щитовете и ризниците на римляните.

Битката отдавна щеше да е приключила, ако не бяха римските гладиуси, оръжия, създадени за бой при желязна дисциплина, изискваща от мъжете да се държат близо един до друг в сбита бойна единица. От своя страна, саксонците и бригантите използваха огромни мечове, някои дълги по три стъпки, и им беше необходимо повече пространство, за да ги въртят. Това ги затрудняваше значително, докато връхлитаха в несекващ рой върху стената от щитове, защото дългите мечове ставаха тромави и неповратливи в гъстото меле. Но дори и при това положение численото превъзходство принуждаваше стената да отстъпва педя след педя, всяка напоена с кръвта на мъртвите и ранените.

Внезапно една секция се огъна под натиска и дузина саксонски воини, предвождани от висок мъж с двуостра секира, се втурнаха към средата на карето. Викторин хукна напред — знаеше, че ариергардът ще го последва. Приклекна под една размахана секира и заби меча си в слабините на мъжа. Копие проблесна към лицето му, отклони се от щита му, а нападателят умря с гладиуса на Галчмай в сърцето си.

Ариергардът напредна в полукръг, затвори пробойната и заизтиква саксонците в сбито меле, което правеше дългите мечове безполезни. Легионерите усилиха натиска, остриетата им пронизваха и сечаха почти безпомощния враг. За няколко минути фронтът беше възстановен и Галчмай, от чиито хора бяха останали само четирийсет мъже, се върна при Викторин и викна:

— Хич не изглежда добре!

Двестате стрелци в центъра на римското каре отдавна бяха свършили стрелите и сега чакаха стоически с ръце върху дръжките на ловджийските си ножове. Почти не носеха предпазни ризници и разцепеше ли се фронтът, щяха да бъдат изклани като добитък. Някои от тях си пробиваха път близо до бойната линия, извлачваха назад убитите и ранените и им вземаха броните и оръжията.

Викторин плъзна поглед по морето саксонски бойци. Бяха високи мъже, повечето руси или червенокоси, и се биеха с дивашко ожесточение, което го изпълваше с неохотна възхита. По-рано през деня двайсетина саксонци бяха захвърлили защитните си нагръдници и се бяха хвърлили срещу римския фронт. Биха се упорито дори след като тежки рани зейнаха по телата им. Това бяха страховитите баре-сарки, „голите воини“, наричани от бритоните „берсерки“. Един от тях бе продължил да се бие, докато не се подхлъзна на собствените си разпилени по земята вътрешности. Дори тогава бе продължил да разсича въздуха с меча си, докато не му изтече кръвта.

На другото възвишение Аквила ръководеше битката спокойно, сякаш организираше победен марш. Не носеше меч и крачеше напред-назад зад стената, окуражавайки хората си.

Вече два месеца Викторин се разкъсваше от противоречиви чувства към стария патриций. Вбесяваше се от неохотата му да поема рискове, но ценеше смелостта му и начина, по който се грижеше за добруването на войниците си. Под ръководството на Аврелий той се бе проявявал като предпазлив и умел пълководец, но сега, осиротял без неустоимото обаяние на монарха, се бе оказал недорасъл за играта на кралете.

На три пъти фронтът се огъваше и три пъти Галчмай повежда ариергарда да запушва пробойните. Викторин се огледа. Денят и битката бяха към своя край. Саксонците също го усещаха — оттеглиха се да се прегрупират, после нападнаха с подновено ожесточение. На Викторин му се искаше битката да заглъхне, пък дори и за няколко секунди, колкото да каже на мъжете около себе си колко е горд, че ще срещне смъртта рамо до рамо с тях. Те не бяха истински римски войници, а само набързо обучени помощни войски, но никой римски легион не би ги надминал в днешния ден.

Внезапно в небето изтрещя гръмотевица — толкова силно, че някои от саксонците закрещяха ужасени, явно решили, че Донер, богът на бурите, е слязъл сред тях. Светкавица се разклони по небесния свод, извирайки от един хълм на изток от бойното поле, и за миг битката затихна. Слънцето залязваше зад гърба на Викторин и той примигна невярващо, когато небето над далечния хълм се разцепи като гигантско платно и в процепа засия още едно слънце, сгорещяващо небесата. Бойното поле грейна като сцена от ада, с двойни сенки и нетърпим блясък, който заслепяваше воините и от двете страни. Викторин заслони очи, но не отвърна поглед — една фигура се появи на хълма, вдигнала в ръка огромен меч, който грееше като огън. Сетне заприиждаха воини и застанаха до фигурата с блеснали щитове.

Сетне небесата се затвориха и чуждото слънце изчезна, сякаш някой бе дръпнал завеса пред него. Но армията остана. Викторин примигна — новодошлите се строиха в боен ред с прецизност, която стопли сърцето му. Само една армия в света можеше да постигне подобно съвършенство…

Новодошлите бяха римляни.

До същото заключение явно бе стигнал и водачът на саксонците, защото раздели силите си на две и прати ревяща вълна от бойци да се счепка с новия враг.

Стената от щитове се разтвори и петстотин стрелци изтичаха напред, първият ред коленичи, а вторият остана прав. Залп след залп разкъсваше саксонския фронт и по средата на склона редиците им се разколебаха. Прозвуча рог и стрелците изтичаха обратно зад стената от щитове, която бавно тръгна напред. Саксонците се прегрупираха и нападнаха отново. Копия, дълги по десет стъпки, се появиха между щитовете. Първите саксонски бойци се опитаха да спрат, но масата, напираща зад тях, ги тласкаше неумолимо напред и копията се нанизаха в плът. От вътрешността на карето стрелците — улеснени от наклона на хълма — продължаваха да засипват с убийствен дъжд саксонските редици, а римското настъпление не спираше и за миг.

Римско-британската армия на двата хълма се хвърли в боя с подновена сила. Никой не знаеше, нито се интересуваше, откъде се е появила съюзническата войска. Значение имаше само едно — че надеждата за живот им бе върната.

Девети легион стигна до подножието на хълма. Мъжете от дясната и лявата страна на карето се изтеглиха назад, оформяйки клин, чието острие си запробива път към пряпореца с изрисуван гарван, откъдето Хорса направляваше саксонската армия.

Утер крачеше в центъра на острието и копнееше да се хвърли напред, но здравият разум надделя. Също като дългите остриета на саксонците, Мечът на Кунобелин би бил безполезен, поне засега. Крачка след крачка саксонците отстъпваха, неспособни да се вклинят в стената от щитове. Започнаха да хвърлят секири и ножове над нея. Северин изрева някаква заповед и мъжете от втората редица на карето вдигнаха щитовете над главите си, защитавайки центъра.

Първоначалният напредък се разколеба. Дори с подкрепата на почти пет хиляди воини врагът все още имаше двукратно числено надмощие над британците.

На западния хълм Аквила прецени положението и даде знак на Викторин — вдигна ръка, сгъната в лакътя, и я удари в свивката с другата си ръка. Викторин удари с юмрук по нагръдника си в знак, че е разбрал, сетне повика Галчмай.

— Ще атакуваме — каза той и кантиецът се ухили. Такава лудост всеки бритонец би оценил по достойнство. Врагът ги превъзхождаше числено и ги бе хванал в капан, но все още удържаха по-високата позиция, а ето че щяха да захвърлят единственото си преимущество и да се врежат в редиците на противника. Той се обърна, хукна към чакащите стрелци и изрева:

— Въоръжете се! Атакуваме!

Стрелците започнаха да свалят нагръдниците на умрелите и да вдигат от земята захвърлени мечове и щитове.

Галчмай изтича покрай редицата им, крещейки заповеди, после Викторин си проби път до мястото, където щеше да се оформи острието на клина. Това беше мигът на най-голямата опасност, защото той щеше да настъпи към врага, а двамата мъже вляво и вдясно от него щяха да го пазят с щитовете си. Ако някой от тях паднеше убит, той щеше да се озове откъснат и обграден от саксонците. Меч се стрелна към него, но той го пое с щита си и изкорми боеца. Галчмай го хвана за рамото.

— Готови! — изрева кантиецът.

— Сега! — извика Викторин, тръгна напред и преряза гърлото на един саксонски войник. Редицата по ъглите на карето се огъна. Викторин въртеше побеснял меча си и се пробиваше път все по-дълбоко във вражеската линия. Мъжът вляво от него падна със секира във врата. Галчмай изблъска тялото встрани и зае мястото на убития. Клинът бавно започна да си пробива път надолу по склона.

В същия миг Аквила даде заповед за настъпление на своето каре. Бригантите отстъпиха объркани, когато клинът разцепи редицата им по средата.

В центъра на битката Утер гледаше как британските кохорти се бият, за да се съединят с него. Клиновете идваха все по-близо до гарвановия пряпорец на Хорса и червения дракон на Елдаред. Утер се върна назад и застана до Северин.

— Нареди на стрелците си да се целят около знамето с дракона. Там трябва да са Елдаред и синовете му.

Северин кимна и само секунди по-късно смъртоносна вихрушка от стрели с назъбени остриета се изсипа от небето.

Елдаред видя как хората от свитата му падат поразени заедно с мнозина от обградилите го воини. Други хукнаха напред да предпазят краля с щитовете си.

Битката стигна до точка на съвършено равновесие — трите римски сили, превъзхождани числено, бавно се придвижваха към вражеските знамена. Ако успееха да ги задържат или да ги отблъснат, Елдаред щеше да спечели. Ако не успееха, щеше да загине. Беше време за смелост от най-висш порядък.

В центъра на саксонските сили Хорса — рус гигант с шлем, украсен с гарванови криле, с дълъг меч и кръгъл щит в ръцете — събра командирите си и лично поведе атаката срещу новия враг.

Но Елдаред не искаше да умира — за него винаги имаше и утрешен ден. Заедно със Сел той избяга от бойното поле и бригантите го последваха. Хорса погледна побягналите си съюзници и поклати глава — никога не беше харесвал Елдаред. После вдигна очи към небето и каза на мъжа до себе си:

— Братя в битката, братя във Валхала.

— Нека мечовете се напият за последен път — отвърна мъжът.

Саксонците нападнаха, почти разкъсвайки клина, но яростта и куражът не можеха да се мерят с дисциплината. Римският фронт се люшна навън като рогата на бик, обграждайки връхлитащите саксонци. Викторин и Аквила обединиха силите си зад тях и битката се изроди в клане.

Утер не можеше да се удържа повече. Проби си път до предната редица, грабна първите попаднали пред погледа му меч и щит и се включи в мелето, прочиствайки си пътека към огромния саксонски вожд. Хорса забеляза размахващата меч фигура със сребърен нагръдник и шлем с черни пера, ухили се и също си запробива път напред, разбутвайки собствените си воини. Зад него вървяха знаменосецът и двайсетина командири. Мъжете вляво и вдясно от Утер паднаха. Принцът прониза един връхлитащ отгоре му саксонец с гладиуса си, но острието му заседна в ребрата на мъжа. Утер захвърли щита си, изтегли Меча на Кунобелин и си запробива път напред, сечейки наляво и надясно, стиснал дръжката с две ръце, без да изостава и за миг от челната си позиция в карето.

Хорса се хвърли да го пресрещне и мечовете им се сблъскаха. Битката около тях продължаваше и накрая единствено Хорса и Утер останаха, счепкани в двубой — саксонската армия беше избита до крак. Няколко римляни пристъпиха напред, готови да съсекат огромния саксонец, но Утер им махна да се оттеглят.

Видял гъстите римски редици, които го обкръжаваха, Хорса отново се ухили. Знаменосецът му беше мъртъв, но с последни сили бе забил дръжката на пряпореца в земята и черният гарван все още плющеше над него.

Хорса отстъпи крачка назад, сведе за миг меча си и каза:

— Боговете виждат, че си достоен враг.

— И още по-достоен приятел — отвърна Утер.

— Живот ли ми предлагаш?

— Да.

— Не мога да приема. Приятелите ми ме чакат във Валхала. — Хорса вдигна меча си в поздрав. — Ела — каза той, — тръгни с мен по лебедовата пътека към величието. Ще влезем заедно в залата на героите на Один. — Скочи напред, мечът му улови последните лъчи на залязващото слънце, но Утер отрази удара и на свой ред нападна, почти прерязвайки врата на гиганта. Хорса падна на земята и изпусна меча си. Ръката му задраска по пръстта да го достигне, в очите му блесна отчаяние. Много от саксонците вярваха, че не ще влязат във Валхала, ако умрат без меч в ръка. Утер коленичи и пъхна дръжката на собствения си меч в ръката на умиращия мъж миг преди очите на Хорса да се склопят за последно.

После се изправи, вдигна Меча на Кунобелин и нареди тялото на Хорса да бъде увито в пряпореца с черния гарван.

Луций Аквила пристъпи напред, поклони се дълбоко и попита:

— Кой сте вие?

Принцът свали шлема си.

— Аз съм Утер Пендрагон, върховен крал на Британия.