Дейвид Гемел
Призрачният крал (20)

Глава 15

Лаита завари Утер потънал в мисли, втренчил поглед в припукващите пламъци. Приближи се безшумно и седна до него.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя. Гласът й бе тих и изтънял като на малко дете. Той поклати глава, решил, че е по-добре да излъже, отколкото да се изправи лице в лице с болката си. — Не си ми проговарял от дни — прошепна тя. — Беше ли… толкова ли… толкова ли те разочаровах?

И тогава той я погледна и разбра — тя не знаеше, че е прошепнала името на Кулаин. Изпълни го желание да й причини болка, да излее горчивината си върху нея, но очите й бяха невинни и той преглътна гнева си.

— Не, не ме разочарова. Обичам те, Лаита.

— Аз също те обичам — каза тя и думите се откъснаха от устата й с такава лекота, че гневът едва не проби стената на самообладанието му. Тя се усмихна и килна глава, чакаше да я прегърне. Но той не го направи. Вместо това се обърна отново към огъня. Ледена тъга притисна гърдите й и тя се изправи с надеждата, че той най-после ще й обърне внимание и ще й каже да остане. Напразно. Лаита удържа сълзите си, докато не излезе навън, под лунната светлина, после изтича към края на каменния кръг и седна на земята.

Утер тихо изруга. Беше я наранил, а се оказваше, че е наранил и самия себе си. Беше копнял да я прегърне, да докосне кожата й, беше изтръпнал от нуждата да зарови лице в косите й и уханието на плътта й да го погълне. И не й каза, че Кулаин е жив. И това ли беше наказание… или страх, че ще се отвърне от него? Искаше му се въобще да не я беше срещал, защото чувстваше, че сърцето му никога не ще се освободи от нея.

Стана и огледа смачканите си, окъсани дрехи. „Не приличаш много на бог, Утер, по-скоро на безпаричен селянин.“ Без да се замисля, стисна камъка и затвори очи. В същия миг дрипите му се смениха с великолепната дреха на първи легат — червен плащ над сребърен нагръдник, кожена пола, украсена със сребърни ленти, меки кожени ботуши, защитени с броня от ковано сребро. По камъка все още нямаше и следа от черни жилки.

Излезе в нощта и бавно тръгна към квадратното ограждение, където легионът беше разпънал шатрите си. Двамата стражи го поздравиха, когато мина покрай тях на път към палатката на Северин Албин. Безброй огньове горяха под одраните и почистени трупове на сърни, лосове и овце, край някои от огньовете се чуваха и песни. Северин стана и му отдаде чест. Залиташе леко, а предницата на тогата му беше заляна с вино. Ухили се засрамено.

— Извинявай, принц Утер. Не съм в най-добрата си форма.

Утер сви рамене.

— Сигурно е хубаво отново да видиш слънцето.

— Хубаво? Изгубих седемдесет мъже в Бездната и много от тях се връщаха, стояха край лагера и викаха другарите си. Само дето лицата им бяха сиви, а очите — червени. Беше по-лошо от смъртта. Докато съм жив, ще ме спохождат в кошмарите ми. Но сега съм пиян и всичко това не ми изглежда толкова ужасно.

— Заслужи тази нощ с куража си — каза Утер, — но от утре восъкът трябва да приляга плътно по гърлата на стомните. Утре войната започва.

— Ще бъдем готови.

Утер излезе от палатката и се върна на платото. Видя Лаита и тръгна към нея — гневът му си беше отишъл.

— Недей да седиш тук сама — каза й той. — Ела при мен.

— Защо ми причиняваш това?

Той коленичи до нея.

— Ти обичаше Кулаин. Нека те попитам нещо — ако те беше взел за своя жена, щеше ли да бъдеш щастлива?

— Да. Толкова ли е ужасно това?

— Ни най-малко. А ако през първата ви нощ той бе прошепнал името на Гороиен в ухото ти, пак ли щеше да бъдеш щастлива?

Тя се вгледа в сивите му като дим очи — очите на Кулаин — и съзря болката в тях.

— Аз това ли… ти направих?

— Да.

— Толкова съжалявам…

— Аз също, Лаита.

— Ще ми простиш ли?

— За какво да ти прощавам? Ти не излъга. Дали ти прощавам, задето обичаш друг? Това не зависи от теб, просто е така. Няма нужда да ти прощавам. Дали мога да го забравя? Съмнявам се. Дали още те искам, макар да знам, че ще мислиш за друг? Да. И това ме кара да се срамувам.

— Бих направила всичко, за да облекча болката ти — каза тя.

— Ще станеш моя жена?

— Да. С радост.

Той хвана ръката й.

— От този ден насетне двамата сме свързани и аз не ще взема друга за съпруга.

— От този ден насетне двамата сме едно — каза тя.

— Ела с мен.

Заведе я в една малка празна хижа зад голямата постройка, вдигна камъка си и в стаята се появи легло.

Но жежката страст от първата им нощ не се повтори и двамата се унесоха в сън, всеки насаме със собствената си мъка.

 

 

Драконът се изви над остров Скитис и Кулаин го насочи към едно оголено петно сред покрити с гора хълмове на две мили от черната каменна крепост, която беше издигнала Гороиен. Крепостта беше огромна, с голям каменен проход между две кули и ров, пълен с горящ без дим огън. Кулаин скочи от гърба на дракона, изрече думите на силата и звярът се смали и пак се превърна в кон. Кулаин свали седлото му и го плесна по задницата. Конят препусна и се скри зад близкото възвишение.

Кулаин нарами вещите си и тръгна към изоставената хижа, която беше видял от въздуха. Влезе вътре, запали огън, съблече дрехите си и излезе гол под сипващата се зора. Пое си дълбоко въздух и затича. Не след дълго дишането му се накъса, а лицето му почервеня от притока на кръв. Продължи да тича, въпреки че мускулите на краката му омаляха, а сърцето му се блъскаше в гърдите. Накрая се обърна и хукна назад. Всяка крачка бе истинско мъчение. В хижата изпъна пулсиращите си от болка крака, заби пръсти дълбоко в прасците си и почна да ги разтрива. Изкъпа се в ледената вода на близкия поток и се облече. Зад хижата имаше камениста поляна. Отиде там, взе два камъка с големината на юмрук и отпусна ръце край тялото си. Пое си дълбоко дъх, вдигна ръце, свали ги и после пак, отново и отново. Пот се застича по челото му и залютя в очите му, но той продължи, докато не вдигна камъните четирийсет пъти. По здрач затича отново, този път на по-късо разстояние, колкото да отпусне мускулите на краката си. Най-сетне заспа на пода край огъня.

Стана рано в зори и се подложи на същото мъчение, натоварвайки се до краен предел, дори повече от предния ден, без да обръща внимание на болката и изтощението. Пред очите му стоеше един-единствен образ.

Гилгамеш, Господарят на битките…

Най-опасният боец, когото познаваше.

 

 

Както се бе надявал Утер, град Калиа отвори портите си без битка и хората се стекоха навън, посипвайки цветя в краката на маршируващите легионери. Едно дванайсетинагодишно момиче изтича към Утер и сложи на главата му венец от цветя.

Агарин Пиндер и армията на Гороиен бяха изчезнали като утринна мъгла. Легионът се разположи извън градските стени и към лагера се заточиха покрити каруци с продоволствие. Утер се срещна с градските първенци, които го увериха в подкрепата си. Стана му неприятно, когато се хвърлиха по очи в краката му, но не ги спря. До следващия ден шестстотин бивши войници на кралицата вещица бяха дошли да му се закълнат във вярност. Корин настоя да ги убият, но Утер прие клетвите им и когато легионът потегли на десетдневен поход към Пердита, Железния замък, те тръгнаха с него.

Прасамак и Корин вървяха напред да оглеждат терена. Връщаха се всяка вечер и докладваха, че не са намерили и следа от вражески сили. И така до шестия ден.

Уморен и покрит с прах, Прасамак прие с благодарност бокала с разредено вино, седна и почна да разтрива сакатия си крак. Утер и Северин седяха мълчаливо и чакаха бриганта да си поеме дъх.

— Осем хиляди пешаци и две хиляди конници. Ще бъдат тук утре преди обяд.

— Каква е дисциплината им? — попита Северин.

— Движат се в приличен ред и са добре въоръжени.

— Пратили ли са съгледвачи? — попита принцът.

— Да. Видях двама мъже сред хълмовете на запад оттук. Наблюдаваха лагера.

— Кажи на хората си да заемат защитна позиция на най-високите възвишения — обърна се Утер към Северин. — Да изградят защитен вал и да го подсилят с колове.

— Но, принц Утер…

— Побързай, Северин. Вече се стъмва. Искам до един час мъжете да са се заели с вала.

Лицето на римлянина помръкна, но той се изправи, отдаде чест и бързо излезе.

— Римляните не обичат да се бият иззад стени — отбеляза Прасамак.

— Аз също. Знам, че си уморен, приятелю, но искам да откриеш съгледвачите и да ми докладваш лично, след като се изтеглят. И гледай да не разберат, че си там.

За два часа мъжете от Девети легион издигнаха висока шест стъпки стена от пръст около билото на един заоблен хълм. Работеха мълчаливо под зоркия поглед на Северин Албин. Час след падането на нощта Прасамак се върна и докладва на Утер:

— Изтеглиха се.

Утер кимна и каза:

— Прати Северин при мен.

 

 

Зората свари Агарин Пиндер и войската му на двайсет и две мили от новопостроената крепост. Той изпрати конницата да влезе в бой със защитниците и да ги задържи зад стените на укреплението, докато пристигне пехотата. След това се разпореди да бъдат раздадени дажбите — малък самун черен хляб и буца сирене на всеки войник. После пехотата се подреди в колони по трима и потегли към бойното поле. Агарин не пришпорваше войниците, защото ги искаше свежи за касапницата, но не им позволяваше и да забавят твърде много крачка, защото знаеше, че дългото изчакване се отразява зле на всеки боец. Границата беше тънка, на Агарин Пиндер бе предпазлив човек и съвестен войник. Неговата войска бе най-добре обучената сред Шестте народа, а също най-добре нахранената и най-добре въоръжената. Знаеше, че трите неща се неразделни.

Най-сетне укрепеният хълм се изправи пред очите им. Конницата вече бе обградила подножието, току извън обсега на стрелите. Агарин слезе от седлото. Наближаваше обед и той нареди да разпънат шатрите и да запалят огньове за готвене. После отново яхна коня си и го пришпори напред, придружаван единствено от адютанта си, за да огледа вражеското укрепление. Шатрите тъкмо бяха разтоварени и войниците се бяха разшетали около огньовете, когато Девети легион се появи от гората в две фаланги от двете страни на лагера. Движеха се без съпровод на барабани. После спряха и петстотинте им стрелци изсипаха смъртоносния си дъжд. Чул писъците на умиращите, Агарин обърна рязко коня си и не можа да повярва на гледката, която се разкри пред очите му — превъзходно обучените му войници се щураха хаотично, а легионът, в сбит строй, си пробиваше път към средата на лагера, докато два отряда стрелци се построяваха от срещуположните страни на хълма.

Агарин изруга и заби пети в корема на коня си, с надеждата да си пробие път през червеноплащите врагове и да прегрупира хората си. Конят му се изправи на задните си крака и падна със стрела в гърлото. Генералът се изправи на крака и издърпа меча си. Обърна се към адютанта си и му заповяда да слезе от седлото. Мъжът още не бе стъпил на земята, когато две стрели се забиха в гърдите му. Жребецът се изправи на задните си крака под изместилата се тежест на умиращия и избяга в галоп. Откъм гърба на Агарин долетя тропот на копита, той се обърна и видя Утер и двайсет мъже в доспехите на Пинре да препускат откъм дърветата. Принцът скочи от коня си, като изтегли в движение огромен меч от ножницата си.

— Веднъж ти го казах. Сега е време да си научиш урока — каза Утер.

Агарин нападна, но Утер блокира удара му и със следващото си движение му преряза гърлото. Агарин се свлече на колене, пръстите му напразно се опитваха да спрат бликащата червена струя, с която изтичаше животът му.

В лагера цареше хаос, смърт и паника. Нападнати изневиделица, мъжете от армията на Гороиен или се биеха на малки групи, които бавно и безмилостно биваха унищожавани, или бягаха на изток в отчаяни опити да се прегрупират. Близо две хиляди души успяха да се откъснат от лагера под командването на трима висши офицери и въпреки смъртоносния порой от стрели се опитаха да се построят в бойно каре, но усилията им бяха пресечени от четиристотин конници, които се изсипаха от гората с насочени копия. Карето се огъна и паникьосаните войници се пръснаха във всички посоки, преследвани и убивани от копиеносците.

Не получиха помощ и от собствената си кавалерия, която, видяла, че Агарин е убит, избяга в галоп на юг. Само за един час битката приключи. Трите хиляди оцелели хвърлиха оръжията си и призоваха за милост.

Вонята на смъртта се бе пропила във въздуха, лепкава и всепроникваща. Утер пришпори коня си към билото, където го чакаха двеста легионери. Те го приветстваха с триумфални възгласи и той се насили да отговори на поздрава им с усмивка. Корин не беше на себе си от възбуда.

— Какъв ден само! — извика той, когато Утер скочи от седлото.

— Да. Пет хиляди убити. Какъв ден!

— Кога ще убиеш останалите?

Утер примигна.

— Кои останали?

— Тези, дето се предадоха — обясни Корин. — Всички трябва да увиснат на въжето, както се полага на предатели като тях.

— Те не са предатели, Корин. Те са войници — мъже като самия теб. Силни, смели мъже. Няма да участвам в подобно клане.

— Но те са наши врагове! Не можеш да позволиш три хиляди мъже — три хиляди бойци — да си отидат по живо по здраво. А ние нямаме нито храна, нито достатъчно мъже, които да ги охраняват.

— Голям глупак си! — изсъска Утер. — Ако ги убием, повече никой няма да се предаде. Ще се бият като плъхове в капан, а това ще ми струва хора. Когато оцелелите се разотидат, те ще отнесат и новината за победата ни. Ще кажат — и с право, — че сме превъзходни бойци. Това ще отслаби решимостта на онези, които тепърва ще тръгнат насреща ни. Тук сме не за да сложим началото на кървава баня, а за да сложим край на управлението на кралицата вещица. А ти си задай следния въпрос, мой жаден за кръв приятелю — когато напусна вашето царство и отведа войниците си, откъде ще набереш своя собствена армия? Ще я набереш именно сред мъжете, които днес искаш да убия. А сега се махни по-далеч от мен. Омръзна ми и войната, и разговорите за нея.

 

 

Някъде към полунощ Северин и двама от центурионите му влязоха в шатрата на Утер. Принцът вдигна глава и разтърка очи. Беше заспал с Лаита до себе си и за пръв път от много време сънищата му бяха спокойни.

— Заповедта ти е изпълнена, принц Утер — каза Северин. Лицето му беше безизразно, очите — обвиняващи.

— Каква заповед?

— Пленниците са мъртви. Последните се опитаха да се съпротивляват и това ми струваше десет от моите войници. Но сега вече е свършено.

— Свършено! Три хиляди мъже! — Утер скочи, очите му мятаха светкавици, и се хвърли към Северин. — Избил си ги?

— Корин дойде при мен и ми предаде заповедта ти. Да отвеждаме хората на групи по сто и да ги убиваме достатъчно далече от лагера, така че останалите да не чуват виковете им. Не си ли издавал такава заповед?

Утер се обърна към центурионите.

— Намерете Корин и го доведете при мен. Веднага!

Двамата мъже бързо излязоха, а Утер блъсна Северин встрани и излезе от палатката. Дишаше тежко и начесто, сякаш дробовете му отказваха да се отворят за въздуха. Имаше чувството, че се задушава. Лаита, облечена в семпла бяла туника, излезе и го хвана за лакътя.

— Корин е изстрадал много — каза тя.

Утер се отърси от ръката й.

След няколко минути центурионите се върнаха с Корин, конвоиран от двама легионери.

Утер влезе в палатката и се върна с Меча на Кунобелин, който се тресеше в ръцете му.

— Подлец! — извика той на Корин. — Трябваше непременно да се окъпеш в кръвта им, нали?

— Ти беше прекалено уморен и не знаеше какво правиш — каза Корин. — Явно не разбираше, иначе сам би дал заповедта. А сега ме освободи. Чака ни работа. Трябва да обмислим стратегията си.

— Не, Корин — тъжно изрече Утер. — Ти повече няма да обмисляш стратегии. Няма да участваш в битки и няма да убиваш беззащитни мъже. Днес беше връхната точка на тъжния ти войнишки живот. Днес беше краят. Ако си имаш бог, помоли му се, защото ще те убия.

— О, не! Не преди да унищожим кралицата вещица. Не ме убивай, Утер! Позволи ми да видя трупа на Астарта. Това е мечтата на живота ми!

— Твоите мечти са удавени в кръв.

— Утер, не можеш да го направиш! — извика Лаита.

Мечът на Кунобелин се вдигна като светкавица, заби се в корема на Корин, плъзна се нагоре под ребрата и прониза сърцето му. Трупът се отпусна в ръцете на легионерите.

— Отнесете някъде тази леш и я оставете на гарваните — каза Утер.

 

 

Утер влезе в шатрата, заби окървавения меч в спечената земя до входа и го остави там. Лаита седеше на леглото, свила колене до гърдите си.

Северин влезе след принца.

— Съжалявам — каза той. — При заповед като тази трябваше първо да се уверя, че наистина си я издал.

Утер поклати глава.

— Римска дисциплина, Северин. Първо правило — подчинявай се. Богове, колко съм уморен. По-добре изпрати хора при другите местни водачи — Магриг, Хогун, Кеорл. Да дойдат тук.

— Мислиш, че може да създадат проблеми?

— Ако създадат, убий ги всичките след като излязат от палатката ми.

Войникът поздрави и излезе. Утер се приближи до забития край входа меч. Земята около него бе потъмняла от стеклата се кръв.

Само след няколко минути водачите на бунтовниците вече се бяха събрали отвън и Северин ги въведе в палатката. Очите на Магриг изглеждаха студени и далечни. Останалите отбягваха погледа на Утер, както обикновено.

— Корин Рогюр е мъртъв — каза Утер. — Това е неговата кръв.

— Защо? — попита Магриг.

— Не ми се подчини и заповяда да убият три хиляди невъоръжени мъже.

— Те бяха наши врагове, господарю Берек.

— Да, наши врагове. Но не това е важното в случая. Имах други планове за тях и Корин го знаеше. Постъпката му беше непростима. И той си плати. Колкото до вас, имате две възможности за избор. Или ще ми служите, или си вървете. Но ако изберете да ми служите, ще ми се подчинявате безпрекословно.

— Ти ли ще седнеш на престола, след като свалим кралицата вещица? — тихо попита Магриг.

— Не. След като се справим с нея, аз ще напусна Пинре и ще се върна в моя свят. Армията от духове ще тръгне с мен.

— И можем да си тръгнем свободно, така ли?

— Да — излъга Утер.

— Може ли да поговоря с останалите?

Утер кимна и мъжете се изнизаха навън. Мълчание притисна палатката. След малко водачите влязоха и както обикновено, Магриг заговори от името на всички:

— Ще останем, господарю Берек, но приятелите на Корин биха искали да го погребат, както се полага на един пълководец.

— Нека постъпят, както намерят за добре — каза принцът. — След няколко дни ще стигнем до Пердита. Вземете оръжията на мъртвите и ги раздайте на хората си. — Освободи ги с пестелив жест. Лицата им все още се въсеха сурово.

— Мисля, че изгуби обичта им — каза Северин.

— От тях искам единствено покорството им. Какви са загубите ни днес?

— Двеста четиридесет и един убити, осемдесет и шест тежко ранени и още стотина с леки рани. Лечителите вече се занимават с тях.

— Твоите хора се биха добре днес.

Северин прие похвалата с поклон.

— Повечето са саксонци, а както знаеш, саксонците са добри бойци. Лесно свикват с дисциплината — почти толкова лесно, колкото истинските римляни. Ако позволиш да ти върна комплимента, твоята стратегия също беше отлична. Осем хиляди избити противници при толкова малко жертви от наша страна.

— Не е нищо ново — каза Утер. — Тактиката е използвана и от Помпей, и от божествения Юлий. Антоний е предприел подобен ход в битката при Филипи. Великият Дарий е останал в историята със светкавичните набези на своите Безсмъртни, а Александър е превзел почти целия свят, използвайки същата тактика. Принципът е съвсем прост — винаги нападай, никога не чакай да изпаднеш в защита.

Северин се ухили.

— А ти винаги ли изпадаш в защита при всеки комплимент, принц Утер?

— Да — засрамено си призна той. — Така се предпазвам от самонадеяността.

Северин си тръгна и Утер забеляза, че Лаита още седи свита на леглото. Не беше помръднала. Седеше, прегърнала коленете си, и се взираше в жарта в мангала. Той приседна до нея, но тя се дръпна.

— Какво не е наред? — прошепна той.

Тя се обърна към него, кафявите й очи искряха на светлината на свещите.

— Не те познавам — каза тя. — Уби го толкова хладнокръвно.

За миг Утер не каза нищо.

— Мислиш, че ми е било приятно?

— Не знам, Утер? Беше ли?

Той облиза устни и не отговори.

— Е? — попита тя. Той се обърна с лице към нея.

— В онзи миг — да. Целият ми гняв се бе сбрал в удара с меча.

— О, Утер, в какво се превръщаш?

— Как бих могъл да ти отговоря?

— Но цялата тази война я водехме заради Корин. За кого я водим сега?

— За себе си — призна той. — Искам да си ида у дома. Искам да видя Еборакум и Камулодунум и Дуробриве. Не знам в какво се превръщам. Медлин често казваше, че човек е равен на сумата от всичко, което му се случва. Някои неща набират сила, други отслабват. При Корин беше същото. Смъртта на жена му е пречупила нещо у него и сърцето му се е превърнало в горящ въглен, жаден единствено за отмъщение. Веднъж ми каза, че ако победи, ще запали огньове под враговете си — огньове, които никога нямало да загаснат. Колкото до мен, аз се опитвам да бъда мъж — мъж като Аврелий или Кулаин. Нямам към кого да се обърна, Лаита. Някой, който да каже: „Грешиш, Туро. Опитай пак.“ Това, че убих Корин, може и да е било грешка, но ако го бях направил по-рано, три хиляди мъже щяха още да са живи. А сега — ако спечелим — няма да има незагасващи огньове.

— У теб имаше такава доброта, докато бяхме в Каледоните — каза Лаита. — Просто един преследван принц, който не умееше да върти меча. А сега се правиш на пълководец и убиваш хладнокръвно.

Той поклати глава.

— Точно това е най-тъжното. Не се правя на пълководец, аз съм пълководец. Понякога ми се иска всичко това да е просто сън и да се събудя в Камулодунум, а баща ми още да управлява Британия. Но той е мъртъв, а земята ми е разкъсвана от вълци. За добро или зло, аз съм човекът, който може да сложи край на това. Разбирам от стратегия и познавам хората.

— Кулаин никога не би убил Корин.

— Е, така е с легендите — каза той подигравателно. — Едва умрял човекът и ето че се превръща в приказен герой. Кулаин беше воин, а това го прави и убиец. Защо, според теб, Девети легион беше в Бездната? Кулаин ги е изпратил там. Каза ми го, докато бяхме в Каледоните. Съжаляваше за стореното, но все пак го е направил, докато се е биел срещу римляните в някаква война отпреди четиристотин години.

— Не ти вярвам.

— Ти си едно глупаво дете — сопна й се той, изгубил търпение.

— Той беше два пъти повече мъж от тебе!

Утер стана и си пое дълбоко въздух.

— А ти си една десета от жената, която би трябвало да бъдеш. Може би именно затова Кулаин те отблъсна. — Тя се хвърли към него, ноктите й се стрелнаха към лицето му, но той я спря с лекота и я повали на леглото. Сетне бързо обкрачи гърба й и я прикова към постелките. — Една съпруга не бива да се държи така.

Тя се мята още няколко минути, после мускулите й се отпуснаха и той я освободи. Лаита се превъртя по гръб, замахна с юмруци към челюстта му, но той улови ръцете й и я притисна с тяло.

— Може и да греша понякога — прошепна той, — а може и да съм сключил лоша сделка, когато те взех. Но какъвто и да стана, винаги ще имам нужда от теб, Лаита. И винаги ще те обичам.

Отвън Прасамак чу спорът им да утихва.

— Едва ли им е до теб сега — прошепна му един от стражите.

— Прав си — съгласи се Прасамак и закуцука обратно в тъмнината.

 

 

Две седмици Кулаин се бе потил и надмогвал болката и умората, за да си възвърне изгубените сила и скорост. Сега беше в най-добрата си форма от години… и знаеше, че това не е достатъчно. Гороиен беше права. Отхвърляйки безсмъртието, Кулаин се бе лишил от кипящата жизненост на младостта. Не едно съмнение го разкъсваше, докато седеше на спечената земя пред хижата и гледаше как слънцето залязва сред пламъци.

Веднъж, като краля Кунобелин, той бе оставил тялото си да остарее и косите си да побелеят, но това беше само измама за очите. Под бръчките силата му беше останала непроменена.

Беше прекратил упражненията си преди два дни, та умореното му тяло да си почине и да възстанови изразходената енергия. Утре щеше да отиде в Железния замък и да потърси отговор, който знаеше предварително.

Сега беше доволен, че е използвал камъка за вълшебния полет, довел го тук. Изкушението да използва силата му върху себе си днес би било неустоимо. Мислите му се насочиха към Гилгамеш, такъв, какъвто го бе видял за първи път, силен и горд, повел безнадеждна битка срещу непобедим враг. Гороиен се бе съжалила над него, което й се случваше рядко, и му бе помогнала да победи краля тиранин. Тогава Гилгамеш бе познал величието и обичта на един освободен народ. Но това се бе оказало недостатъчно — у Господаря на битките се бе събудил глад, който и сто победи не биха заситили. Кулаин така и не разбра какъв беше демонът, тласкащ го все по-напред и по-нагоре. Три пъти Гилгамеш бе предизвиквал Кулаин на двубой и три пъти воинът от Мъглите бе отказал да приеме предизвикателството. Мнозина във Фера се бяха чудили какво стои зад отказа му. Малцина бяха осъзнали истината. Кулаин лах Фера се боеше от непознатата, тъмна жилка у Гилгамеш, която го правеше непобедим.

Сетне дойде денят, когато новината за смъртта му бе стигнала до ушите на Кулаин. Беше му олекнало на сърцето, защото дълбоко в себе си беше започнал да вярва, че все някога Господарят на битките ще го убие. Добре си спомняше онзи ден — слънцето светеше от безоблачно небе, нивите се полюшваха златни в далечината, а високите бели кули на Вавилон се криеха, забулени в тъмни сенки. Новината му бе донесла Бригамартис, лицето й бе зачервено от вълнение. Никога не беше харесвала Гилгамеш. Преди неговата поява я бяха нареждали сред най-добрите майстори на меча във Фера, но той нееднократно я бе побеждавал с лекота.

— Нещо не беше наред с кръвта му — злорадо му бе съобщила Бригамартис. — Не можеше да приеме силата на сипстраси. Остаря страхотно — през последните две години дори и Гороиен не ходеше при него. Беше започнал да се лигави, нали се сещаш, и беше полусляп.

Кулаин бе изчакал пет години преди да прекоси Мъглите. Гороиен беше красива, както винаги, и се държеше така, сякаш връзката й с Гилгамеш въобще не беше съществувала. Устните й не изрекоха името му още триста години.

Сега Господарят на битките се беше върнал, а Кулаин лах Фера беше на път да вкуси от мъките на смъртните. Вбесяващо бе да живееш толкова дълго, само за да се изправиш накрая пред горчивина като тази. Туро и Лаита се бяха изгубили в свят, който той не можеше да достигне, жертви на богиня, която не би могъл да убие, и обречени да се изправят срещу воин, когото не би могъл да победи.

Вдигна копието си и изтегли скрития в него меч. Ръбът му беше смъртоносно наточен, балансът — превъзходен. Той сведе поглед към отражението си в сребристата стомана и се взря в собствените си очи, сякаш очакваше да открие отговорите там.

Беше ли познал някога истинската смелост? Колко лесно се бе оказало за един безсмъртен воин да води битки в света на хората. Почти нямаше рана, която да не може да се излекува, а бе имал на своя страна знание и умения, усъвършенствани в продължение на векове. Дори великият Ахил беше като дете в сравнение с него и изходът от двубоя им никога не бе подлежал на съмнение. Само противниците му бяха познали смелостта. Кулаин се усмихна. Страхът му от Гилгамеш го беше подгонил като уплашено дете и, като всеки бягащ, и той бе открил в края на пътя си още по-голям страх. Ако беше убил Гилгамеш тогава, преди векове, Гороиен нямаше да се зарази с ужасната болест, която я убиваше сега. Оттук до заключението, че е можело никога да не се превърне в кралицата вещица, имаше само една крачка. Следователно отговорността за ужасите на този век тежеше единствено върху плещите на Кулаин.

Той прие бремето и потърси убежище в Елеари-мас, Опразването. Но мислите му се понесоха към миналото. Отново видя пленително красивия край на света. Тогава беше на петнайсет години и стоеше в двора на бащината си къща в Балакрида. Видя слънцето да потъва бавно на запад, а после да се изстрелва обратно в небето. Надигна се силен вятър и палатът на Пендарик засвети. Чу някой да вика и видя една жена да сочи към хоризонта. Гигантска черна стена затъмняваше небето и продължаваше да расте. Няколко секунди не можа да откъсне поглед от нея — взе я за предвестник на жестока буря. Ала скоро го обзе ужас. Не беше буря, а гърмяща водна стена, висока хиляда стъпки, която удавяше земята под себе си. Златното сияние откъм палата се разпростря над града и стигна до най-отдалечените му части миг преди морето да ги залее. Кулаин стоеше като закован, само успя да отвори отчаяно уста, за да поеме последния дъх на живота си. Когато морето го удари, той изкрещя и падна, но след миг отвори очи и видя слънцето сред синьо небе. Изправи се и се огледа — стоеше на склона на някакъв хълм заедно с хиляди от своите съграждани. Хоризонтът се беше променил — синкави планини и безкрайни равнини се простираха пред погледа му.

Това беше първият ден на Фера — денят, в който Пендарик беше спасил осем хиляди мъже, жени и деца, превръщайки Балакрида в огромен портал към друг свят. Атлантида вече я нямаше, а величието й скоро щеше да потъне в забрава.

Така започна дългият безсмъртен живот на Кулаин лах Фера, воина от Мъглите.

Неспособен да достигне висините на Елеари-мас, Кулаин отвори очи и се върна към настоящето. Една мисъл успокои напрежението в душата му. Ахил и всичките други смъртни, загинали от меча на Кулаин, сигурно се бяха чувствали по същия начин, както се чувстваше той сега. Каква надежда съществуваше за смъртния, изправил се срещу един бог? И все пак, те бяха взели мечовете си и бяха застанали насреща му, точно както смъртният Кулаин щеше да застане срещу безсмъртния, немъртъв Гилгамеш. Хубаво беше, че последното земно изживяване на Кулаин щеше да е разбулването на нова истина. Най-сетне щеше да разбере какво са почувствали.

По-късно, докато седеше, потънал в тихо съзерцание, се появи Пендарик и влезе в хижата така небрежно, сякаш идваше от съседната стая. Появи се маса, след нея два дивана, а върху масата — стомни с вино и два кристални бокала.

— Тук нощите са прекрасни — каза Пендарик. — Винаги съм обичал уханието на лавандула.

Кулаин си наля вино в единия бокал и се излегна на дивана. Кралят не изглеждаше по-различно от друг път — златистата му брада беше грижливо накъдрена, тялото му — силно, очите му — вечно нащрек и прикриващи мислите му зад непроницаема маска.

— Защо си дошъл?

Пендарик сви рамене и напълни бокала си.

— Дойдох да поговоря със стар приятел в нощта преди да поеме на дълго пътуване.

Кулаин кимна.

— Как е Туро?

— Сега той е Утер Пендрагон и предвожда армия. Реших, че би искал да знаеш как се е сдобил с нея.

Кулаин седна.

— Как?

— Отиде в Бездната и изведе Девети легион.

— Не!

— Мечът ти също е у него, макар още да не знам как точно се озова в ръцете му.

— Разкажи ми… всичко.

И Пендарик го направи, докато не стигна до момента, в който бе повикал Лаита при олтара в средата на каменния кръг.

— Още не разбирам защо я накарах да го направи. Беше като глас в главата ми. Бях не по-малко изненадан от нея, когато издърпа меча от нищото — дори двойно повече, защото познавах реалните обстоятелства. Тя посегна към миналото, към време и място, когато и където вече е съществувала. И двамата знаем, че това е невъзможно. Изумителна загадка, наистина.

— Трябва да говориш за това с Медлин — каза Кулаин.

— Знам, но този човек не мога да го търпя. У него има някаква празнота — не знае как да обича. А и не съм сигурен, че държа загадката да се разбули. Една от неприятните страни на безсмъртието е, че за всичките тези векове са останали твърде малко въпроси без отговор. Нека този бъде един от тях.

— Може ли Туро… Утер… да победи Гороиен?

Пендарик вдигна рамене.

— Не мога да кажа. Нейната сила е огромна. Но точно сега се притеснявам повече за Кулаин. — Той протегна ръка над масата и разтвори юмрука си. Златен камък сипстраси се търкулна върху дървения плот.

— Не мога да го взема — каза Кулаин. — Макар да го искам, повярвай ми.

— Можеш ли да спечелиш без него?

— Навярно. Не ми липсва умение.

— Никога не съм харесвал Гилгамеш и ми се струва, че неспособността му да приеме силата на сипстраси бе присъда далеч по-висша от моята. Но трябва да му се признае, че беше изключителен воин, истински ролинд.

— Като мен.

— Като теб — съгласи се Пендарик. — Но той, струва ми се, няма душа. У Гилгамеш няма нищо възвишено — и никога не е имало. Мисля, че за него светът беше сив. Когато го върна, Гороиен обрече себе си, защото Кървавият камък засили болестта му достатъчно, за да зарази и самата нея.

— Аз още я обичам — призна Кулаин. — Не мога да я нараня.

— Знам. — Кралят си сипа още вино и отклони очи от Кулаин. — Има и нещо друго, макар още да не мога да преценя дали ще ти помогне, или ще те обрече. — Гласът на Пендарик потрепна неуверено и Кулаин усети в костите му да се просмуква странно напрежение. Кралят навлажни устни и отпи от виното. — Гороиен не подозира, че знам за тази… тайна — каза кралят и потъна в мълчание, което Кулаин не бързаше да наруши. — Съжалявам, приятелю — най-накрая каза Пендарик. — По-трудно ми е, отколкото бих могъл да опиша с думи.

— Тогава не ми казвай — предложи Кулаин. — След утрешния ден вече няма да има значение.

Пендарик поклати глава.

— Когато ти казах за Лаита и меча, премълчах нещо. Нещо… някой… ми вмени да ти кажа цялата истина. Така че нека се свърши отведнъж. Помниш ли онези дни в Асирия, когато Гороиен се зарази с някаква треска, която едва не я докара до лудост?

— Разбира се. Тя едва не умря тогава.

— Беше повярвала, че те мрази и те напусна.

— Не за дълго!

Пендарик се усмихна.

— Да, за някакви си две десетилетия. Когато се върна при теб, всичко ли беше така, както би трябвало да бъде?

— След известно време. Беше необходим почти век, докато се излекува напълно.

— А излекува ли се наистина? Не ставаше ли все по-безмилостна? Не изчезна ли завинаги доброто у нея?

— Да, може би. Какво точно се опитваш да ми кажеш?

Пендарик си пое дълбоко дъх.

— Когато те напусна, тя беше бременна.

— Не искам да те слушам! — извика Кулаин и скочи. — Остави ме!

— Гилгамеш е твой син и неин любовник.

Силата и гневът се оттекоха от тялото на Кулаин до последната капчица и той залитна като немощен старец, но Пендарик вече стоеше до него, прихвана го и му помогна да седне.

— Защо? Защо не ми е казала?

— Как бих могъл да ти отговоря? Гороиен е безумна.

— А Гилгамеш?

— Той знае. Именно затова те мрази и открай време желае смъртта ти. От каквато и лудост да е страдала Гороиен, тя се е предала и на него. Когато не можа да приеме безсмъртието, той обвини за това теб.

— Защо ми казваш всичко това?

— Ако беше приел камъка сипстраси, щях да запазя тайната за себе си.

— Смяташ, че това ще ме направи по-силен?

— Не — призна Пендарик, — но може би ще ти помогне да си обясниш защо така упорито отказваше да приемеш предизвикателствата му.

— Беше ме страх от него.

— Това също е вярно. Но повикът на кръвта е докосвал подсъзнанието ти. Виждал съм и двама ви да се биете и знам, че предишният Кулаин можеше да победи Гилгамеш. Ти винаги си бил най-добрият и той го знаеше. Това само засилваше омразата му.

— Ти как разбра?

— През последните години от живота му Гороиен не искаше и да го види. Отидох при него два дни преди да умре. Вече беше в плен на старческо слабоумие и викаше майка си. Споменът не е от най-приятните.

— Можех да го отгледам без омраза.

— Не мисля така.

— Остави ме, Пендарик. Предстои ми да обмисля много неща. Утре трябва да се опитам да убия сина си.