Дейвид Гемел
Призрачният крал (18)

Глава 13

Болдрик се върна на платото Ерин рано сутринта. Когато ворите се бяха обърнали срещу войниците, той се беше покатерил на едно дърво и бе изгледал всичко до края. Зверовете бяха убили много мъже и коне и бяха изтласкали армията от гората. Болдрик ги бе следвал известно време и сега докладва, че над Марийн-са вече не тегне заплаха. Корин разпрати съгледвачи, които да следят за завръщането на врага. Преди да го направи погледна Утер за одобрение. Утер кимна.

— Врагът ще се върне — каза принцът, — но трябва да обърнем отлагането в наша полза.

Извика Прасамак и го изпрати заедно с Хогун на лов. Лаита отиде с тях да набере гъби, билки и ядливи корени. Риал и Кеорл изпрати в град Калиа да разберат какъв е отзвукът от поражението на войниците.

Накрая Утер извика Корин и двамата отидоха в края на каменния кръг, над огромната гора и ширналите се хълмове на Марийн-са.

— Разкажи ми за духовете — каза Утер. Корин сви рамене.

— Виждал съм ги само веднъж — и то отдалече.

— Тогава ми разкажи легендата.

— Мъдро ли е да призовеш армия от мъртви?

— А мъдро ли е деветнайсет души да въстанат срещу кралицата вещица?

— Разбирам какво имаш предвид. Виж, според легендата духовете са били войници на някакъв древен крал. Когато той умрял, те слезли в долния свят да го върнат. Но се загубили и сега се скитат в пустошта на Бездната.

— Колко са?

— Нямам представа.

— Къде ги видя?

— Тук — каза Корин. — На Ерин.

— Тогава защо още не сме ги видели?

— Заради луните. Но пък ти няма откъде да го знаеш. През определени нощи в годината светлината на Априк, по-голямата луна, не се вижда. Свети само Сеник. В тези нощи духовете се появяват и кръгът е забулен в мъгли.

— Още колко остава преди Сеник да засвети сама?

Корин сви рамене.

— Съжалявам, Утер, но не знам. Това става три-четири пъти в годината, понякога и шест. Риал сигурно знае. Баща му изучаваше звездите и все трябва и той да е научил нещо. Когато се върне, ще го питам.

 

 

Утер цял ден обикаля гората около хълма. Търсеше скривалища и пътеки — можеше да опрат до тях, когато войниците се върнеха. Беше притеснен, защото всички воини, чийто живот беше описал Плутарх, имаха едно общо нещо — всеки от тях, рано или късно, бе предвождал войска. Утер едва ли можеше да постигне много с десет горяни, един сакат ловец и едно момиче, което умееше да стреля с лък. А дори и да успееше да набере доброволци сред местното население, колко време щеше да му е необходимо, за да ги обучи? И колко време щеше да му отпусне Астарта?

Тревогите на Прасамак и Корин относно армията от мъртъвци не бяха чужди и на него. И все пак армията си беше армия. Без нея бяха загубени.

Уморен и гладен, той седна до един поток и се замисли за нещата, които досега съзнателно бе отбягвал. В сюблимния миг на страстта Лаита бе промълвила името на Кулаин и това беше смутило чувствата му. Доскоро Кулаин го бе изпълвал с благоговение — но вече не. Той обичаше Лаита и едновременно с това в душата му бушуваше гняв. Разумът му казваше, че тя не е виновна, задето още обича Кулаин, но сърцето и гордостта му не можеха да приемат второто място.

— Здравей — каза нечий глас и Утер скочи и посегна към меча си. До него седеше млада жена, облечена в семпла бяла туника от снежнобяла материя. Косата й беше златна, очите — сини.

— Извинявай — каза той. — Стресна ме.

— В такъв случай аз трябва да се извиня. Изглежда, прекъснах размишленията ти.

Беше най-красивата жена, която бе виждал. Стана, приближи се до него и го докосна по ръката. Очите й му се сториха някак странни.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — бързо каза тя. — Ела да поседнем.

Песните на горските птички се претопиха в мелодия толкова нежна, сякаш се изливаше от струните на лира. Слънцето окъпа и двамата и цветовете на гората засияха с неземна красота. Утер седна.

— Напомняш ми на един човек, когото познавах някога — каза тя. Лицето й беше съвсем близо до неговото, дъхът й бе сладък.

— Някого, когото си харесвала, надявам се.

— Харесвах го, наистина. И твоите очи са с цвета на Мъглите, също като неговите.

— Коя си ти? — прошепна той.

— Сън може би. Или горска нимфа. Или любима?

Устните й докоснаха за миг лицето му, тя хвана ръката му и я притисна към гърдите си.

— Коя си ти? — повтори той. — Кажи ми.

— Аз съм Атина.

— Гръцката богиня?

Жената се дръпна изненадано.

— Откъде знаеш за мен? Този свят е далеч от Гърция.

— Аз също съм далеч от дома.

— От Мъглите ли си?

— Не. Какви други имена имаш?

— Виждам, че знаеш за Фера. Наричат ме и Гороиен.

Сега беше ред на Утер да се изненада.

— Значи ти си любимата на Кулаин? Той често говореше за теб.

Тя едва забележимо потрепна.

— Какво по-точно?

— Че те е обичал още от зората на времето. Надявам се ще ми простиш, ако кажа, че личи защо.

Тя прие комплимента с лека усмивка.

— Любовта му не беше толкова голяма, колкото си мислиш. Той ме остави и предпочете да заживее като смъртен. Ти как би го обяснил?

— Не мога. Но познавах Кулаин и знам, че той постоянно мислеше за теб.

— Казваш „познавах“ и „мислеше“. Отдавна ли не си го виждал?

Утер притеснено облиза устни.

— Той е мъртъв.

— Мъртъв? Как?

— Моите врагове го убиха — Душекради от Бездната.

— Видя ли го да умира?

— Не, но го видях да пада точно преди кръгът да ни пренесе в Пинре.

— А ти кой си? — попита тя със сладка усмивка. Лявата й ръка бе зад гърба му — и ноктите й се издължиха, засияха сребърни и надвиснаха над сърцето му.

— Утер.

Ноктите се стопиха.

— Не съм чувала за теб — каза тя, стана и тръгна към средата на полянката.

— Ще ни помогнеш ли? — попита той.

— С какво?

— Този свят се управлява от една кралица вещица и аз търся начин да я сваля от престола.

Гороиен се засмя и поклати глава.

— Глупаво момче! Сладко глупаво момче. Аз съм кралицата вещица. Това е моят свят.

Утер скочи.

— Не мога да повярвам!

— Повярвай, принц Утер — каза Прасамак и излезе от сянката на дърветата.

— А, куцльото с вълшебните стрели — каза Гороиен.

— Да я убия ли? — попита бригантът, насочил стрела към сърцето й. Гороиен се обърна към Утер и вдигна вежди.

— Не!

— Мъдро решение, миличък. Засега ще ви позволя да живеете… засега. Кажи, откога името ти е Утер?

— Отскоро.

— И аз така си помислих. Ти си Туро, синът на Алайда. Има нещо, което искам да знаеш, Утер. Аз убих майка ти, аз предизвиках смъртта на баща ти и аз пратих Душекрадите в Каледонските планини.

— Защо?

— Защото така исках. — Тя се обърна към Прасамак. — Стреляй, глупако!

— Не! — извика Утер, но бригантът вече беше пуснал стрелата. Тя прониза въздуха, улавяйки за миг слънчевите лъчи, после нежната ръка на жената я улови и я пречупи на две.

— Ти се държа мило с мен, Утер. Няма да те убия днес. Махни се оттук и се скрий някъде. Няма да те търся. Но след четири дни ще пратя в гората армия със заповед да избият всички, които заварят тук. Така че гледай теб да те няма.

Вдигна рязко ръка и въздухът до нея се раздели като дръпната завеса. От другата й страна се видя стая, украсена с щитове, мечове и други оръжия, а в средата й стоеше висок мъж с черен шлем. След миг всичко това изчезна заедно с жената.

— Тя дойде да те убие — каза Прасамак.

— Но не го направи.

— Своенравна е. Да се върнем за Лаита и да се махаме оттук.

— Трябва да изчакам нощта с една луна.

— Поиска от мен да ти бъда мъдър съветник…

— Сега не е време за мъдрост — сопна се Утер. — Сега е време за смелост.

 

 

Една самотна фигура се катереше по външната стена на замъка Деистър под светлината на ярка луна. Силните пръсти откриваха и най-малките пукнатини и неравности. Кулаин се придвижваше бавно и с крайна предпазливост. Беше скрил коня и копието си в гората на две мили оттук и единственото оръжие, с което разполагаше в момента, бе дълъг ловджийски нож.

Изкачването не би било трудно на дневна светлина, защото замъкът бе строен преди повече от двеста години и външните стени бяха изронени и надупчени. Но през нощта се налагаше да търси пипнешком всяка пукнатина за ръката или крака си. Стигна до назъбения парапет малко след полунощ и не се изненада, че там няма часови. Пък и от кого ли да се страхува Елдаред? Чия армия би навлязла толкова навътре в територията му? Кулаин се прехвърли през стената и клекна в сенките под парапета. Беше облечен с тъмни панталони и прилепнала кожена риза, толкова мека, сякаш беше от плат. Застина неподвижен, наострил слух за нощните шумове. В казармите долу и вдясно имаше само десетина войници — беше ги преброил от скривалището си през деня. Сега чуваше как някои от тях играят на зарове. Вляво от него постовият при портата спеше, седнал на един стол и качил краката си на друг. Дори се беше увил с одеяло. Кулаин безшумно отиде до стълбите. Стъпалата бяха дървени и той заслиза бавно, като се придържаше плътно до стената, далеч от центъра на дъските, за да не изскърцат. След здрачаване беше наблюдавал потрепващата светлинка в най-високия западен прозорец на централната кула. Другите прозорци бяха останали тъмни.

Пресече на бегом двора, влезе в кулата и се ослуша. Не се чуваше нищо. Тръгна нагоре по стълбите. Някакво куче заръмжа и Кулаин развърза кесията на колана си и извади парче прясно заешко. Кучето се надигна заплашително, оголило дългите си зъби. Кулаин клекна и протегна ръка. Подушило месото, кучето се приближи и го дръпна със зъби от ръката му. Кулаин го потупа по главата и продължи.

Мина по коридора и спря пред последната врата. През пролуките покрай рамката се процеждаше светлина. Той извади ловджийския си нож и влезе. Почти разтопила се свещ хвърляше треперлива светлина от нощната масичка, а в широкия креват лежаха мъж и жена. И двамата бяха млади — жената още почти момиче, а мъжът — с няколко години по-голям. Спяха прегърнати като деца и сърцето на Кулаин се сви. Лицето на жената беше с нежен овал и едновременно с това силно дори в съня. Мъжът беше светлокос и с фини черти. Кулаин опря студената стомана на ножа до гърлото му. Той отвори рязко очи, подскочи и ножът го одраска.

— Не я наранявай! — прошепна умолително младият мъж.

Кулаин дори се трогна, че първата мисъл на мъжа е за жената до него. Направи знак на Морет да стане, взе свещта и го отведе в съседната стая, като затвори вратата между двете помещения.

— Какво искаш? — попита младият мъж.

— Искам да знам как се свързвате с кралицата вещица.

Морет застана до високия прозорец, който гледаше към Каледонските планини.

— Защо ти е да се срещаш с нея?

— Това си е моя грижа, момче. Отговори ми и може да ти подаря живота.

— Не — тихо каза Морет. — Трябва да знам.

Кулаин се поколеба дали да не убие мъжа и да разпита жената. Но ако тя не знаеше нищо, трудът му щеше да отиде на вятъра, защото Сел и Елдаред бяха заминали с армията.

— Смятам да я унищожа — каза той накрая.

Морет се усмихна.

— Отиди при езерото Еарн. Знаеш ли го? — Кулаин кимна. — Там има каменен кръг и една малка хижа. Пред хижата има купчинка кръгли камъни. Трябва да запалиш огън върху нея, когато вятърът духа от юг. Димът влиза в хижата и Гороиен се появява.

— Ти виждал ли си я?

— Не, брат ми ходи там.

Кулаин прибра ножа в канията и каза:

— И инстинктите, и опитът ми подсказват, че ще е грешка да ти подаря живота, но въпреки това ще го направя. Не ме карай да съжалявам за решението си, защото не би искал да имаш враг като мен.

— Никой човек, тръгнал срещу Гороиен, не може да ми бъде враг — отговори Морет.

Кулаин отстъпи към вратата и безшумно излезе. Морет постоя още малко до прозореца, после се върна в леглото. Зад вратата, Кулаин чу ложето да изскърцва и още веднъж прибра ножа в канията.

 

 

Риал и Кеорл се върнаха от Калиа доволни. Зад тях се движеше конвой от три покрити каруци, шейсет и осем мъже и дванайсет жени, две от тях — бременни. Едрият младеж хукна нагоре по склона и сграбчи Корин за ръката.

— Войниците плячкосаха града. Отведоха двайсет бременни жени и подпалиха храма на Берек. Обесиха двама от градските първенци. Хората са подивели.

— Тези какво правят тук? — попита Корин и кимна към тълпата в подножието на хълма.

— Дойдоха да видят преродения Берек. Историята се разпространява като горски пожар — че Берек се е върнал на земята, яхнал див елен и готов да се пребори с кралицата вещица.

— И ти си ги оставил да вярват в това?

Лицето на Риал се помрачи.

— Кой може да каже, че не е вярно? Той наистина яздеше елен, точно като Берек, и магията му надви войниците.

— Какво има в каруците?

Доброто настроение на Риал се върна.

— Храна, Корин. Брашно, сол, сушени плодове, овес, вино, мед. Има и одеяла, дрехи, оръжие.

Утер се приближи и се загледа в събралите се хора, които внезапно се умълчаха. Слънцето беше зад гърба му и в очите на тълпата фигурата му бе окъпана в златна светлина. Няколко души паднаха на колене.

Риал и Корин се приближиха до него.

— Колко от тях могат да се бият? — попита Утер.

— Шейсет и осем.

Утер се усмихна широко и сложи ръка на рамото на Риал.

— Това е добър знак. В моя свят мъжете се бият в центурии по осемдесет души всяка. Като прибавим нашите хора към тези тук, става точно една центурия.

Корин се ухили.

— В смятането май не си толкова добър като в магията. Центурията не е ли от сто души?

— Така е, но като се махнат готвачите, снабдителите и друга подобни, остават точно осемдесет бойци. Нашата армия е съставена от такива единици. Шест центурии се равняват на четиристотин и осемдесет мъже, или една кохорта, а десет кохорти правят легион. Не е много за начало, но пък е обещаващо. Корин, слез при тях и разбери кои са водачите им. Раздели мъжете на групи по десет. Сложи един от твоите хора във всяка десятка, двама в последната. Намери им работа, за да се почувстват част от братството, и отстрани малодушните, защото до четири дни ще им се наложи да влязат в бой.

— Има един малък проблем, Утер — каза Корин. — Те те мислят за бог. Когато разберат, че си човек, може да ги изгубим всичките.

— Разкажи ми за този бог — всичко, за което се сетиш.

— Значи ще играеш ролята? — попита Риал.

— Няма да рискувам да загубя шейсет и осем бойци. А и не е необходимо да лъжа или да прибягвам до измама. Щом вярват, няма да им пречим. След четири дни или ще разполагаме с армия, или ще наторим гората с труповете си.

— Това не зависи ли от луните, в смисъл кога Сеник ще засвети сама? — вметна Корин.

— Да. — Двамата се обърнаха към Риал. — Кога ще стане? — попита Утер.

— След около месец — отговори младежът. Утер не каза нищо, но Корин тихо изпсува.

— Раздели хората по групи — каза принцът и се отдалечи към края на каменния кръг, преглъщайки с мъка горчивия си гняв. След четири дни страховит враг щеше да се изсипе в гората. Армията на мъртвите беше единствената му надежда, а те щяха да се появят чак след месец. Трябваше да помисли, да състави план, но нима можеше да изгради стратегия, опирайки се на ограничените сили, с които разполагаше? През целия си живот беше учил за войната и воюването, беше анализирал тактиките на пълководци като Ксеркс и Александър, Птоломей и Цезар, Павлиний и Аврелий. Но те никога не бяха изпадали в положение като неговото. Несправедливостта на ситуацията, в която беше попаднал, се стовари отгоре му като удар под кръста. Но пък къде е казано, че животът трябва да е справедлив? Човек можеше само да направи всичко по силите си и да се надява боговете да са благосклонни.

Усетил безпокойството му, Прасамак се приближи до него и попита:

— Благосклонни ли са боговете?

— Навярно — отвърна Утер и се сети, че още не е научил нищо за живота на Берек.

— Бремето на отговорността не е леко.

Утер се засмя.

— Щеше да е по-леко, ако имах Викторин и няколко легиона зад себе си. Къде е Лаита?

— Помага да разтоварят каруците. Нещата помежду ви оправиха ли се?

Утер стисна устни, преглъщайки гневния си отговор, после срещна спокойните, разбиращи очи на бриганта и каза:

— Обичам я и я направих своя.

— Но?

— Откъде знаеш, че има „но“?

Прасамак вдигна рамене.

— Няма ли?

— Къде си научил толкова много за живота?

— На склона на един хълм. Какво не е наред?

— Тя обичаше Кулаин и тази любов още оковава сърцето й. Не мога да се състезавам с него в живота — нито в смъртта, както изглежда.

Прасамак помълча, после каза:

— Сигурно й е много трудно. През целия си живот е живяла с един герой, възхищавала му се е като на баща, обичала го е като брат и се е нуждаела от него като от приятел. Не е трудно да се разбере защо е повярвала, че го желае като любим. А ти си прав, принц Туро — не можеш да се състезаваш с него. Но с времето Кулаин ще избледнее.

— Знам, че е признак на високомерие — каза Утер, — но не искам жена, която вижда в мен само сянката на някой друг. Любих я и беше прекрасно… а после тя прошепна името на Кулаин. Лежеше под мен, а в мислите й не бях аз.

Нямаше какво да се каже и бригантът беше достатъчно мъдър, за да го разбере. Лаита беше глупаво, разглезено дете. Нямаше да има значение, ако бе изкрещяла името наум, но да го изрече в такъв момент беше глупост, неподлежаща на сравнение. С известна изненада Прасамак осъзна, че го е яд на момичето — това чувство рядко обземаше душата му. Постоя още малко при принца, а когато Утер потъна в мисли, стана и закуцука към Корин, който чакаше с група непознати.

— Това са водачите на мъжете от Калиа — каза горянинът. — Готов ли е… богът да ги приеме?

— Не, в момента общува с духовете — отвърна Прасамак. Някои от мъжете се отдръпнаха стреснато. Бригантът не им обърна внимание и продължи към голямата къща.

Мъжът Утер се взираше в гората под себе си, а момчето Туро се бе свило в главата му. Само преди някакви си два-три месеца момчето бе плакало в стаята си, уплашено от тъмнината и нощните звуци. Сега играеше ролята на мъж, но мъките на юношеството още го терзаеха. В началото на миналото лято момчето Туро се бе разхождало из горите край Еборакум и си бе фантазирало, че е герой, който надвива демони и дракони. Сега, когато лятото отново беше дошло, той седеше на самотен хълм и демоните бяха истински. Само дето Медлин не беше до него. Нито Аврелий и неговите непобедими легиони. Нито Кулаин лах Фера. Само измисленият мъж Утер. „Аз съм кралят, по право и по съдба.“ Как го преследваха тези думи в отчаянието му!

Едно уплашено дете седеше край камъните на един чужд свят и играеше игра, в която залог беше смъртта. Меланхолията му ставаше все по-дълбока и той си помисли, че би дал лявата си ръка само Медлин или Кулаин да се появят отнякъде. Нещо повече, би дал десет години от живота си. Но вятърът бръснеше билото, а той си оставаше все така сам. Обърна се и погледна мъжете, които чакаха мълчаливо на трийсетина крачки встрани. Млади и стари стояха търпеливо и чакаха „бога“ да ги забележи и да приеме клетвите им за вярност. Сети се за Кулаин и се усмихна. Кулаин наистина беше бил бог — Арес, гръцкият бог на войната, по-късно Марс във вярванията на римляните. Безсмъртният Кулаин!

„Е — помисли си Утер, — щом дядо ми е бил бог, защо и аз да не бъда? Ако орисниците са решили да умра в тази смъртоносна игра, нека поне я изиграя докрай.“

И без да поглежда назад, той вдигна ръка, давайки знак на мъжете да се приближат. Бяха дванайсет и тръгнаха колебливо. Той разпери ръце в знак да седнат на земята и те се подчиниха.

— Говори! — каза той и Корин представи всеки от мъжете, макар че Утер не си направи труда да запомни имената им. Накрая се наведе напред и се вгледа в очите на всеки от тях. Всички отклоняваха поглед в мига, в който срещнеха неговия. — Ти! — каза Утер на най-възрастния мъж, сивобрад и мършав като вълк единак. — Кой съм аз?

— Казват, че си бог Берек.

— А какво казваш ти?

Мъжът почервеня.

— Господарю, онова, дето го казах снощи, беше от невежество. — Мъжът преглътна. — Само изрекох на глас съмненията, които терзаеха всинца ни.

Утер се усмихна и каза:

— И с пълно право. Не съм дошъл тук, за да ви обещая победа, а само да ви науча как да се биете. Боговете дават, боговете взимат. Важно е само онова, което човек сам постигне с пот на челото си, с куража си, та дори и с цената на живота си. Знайте следното — може и да не победите. Аз не ще се издигна в небето и не ще унищожа вещицата с мълнии и светкавици. Тук съм, защото Корин ме повика. Ще си тръгна, когато сам реша. Имате ли куража да се биете сами?

Брадатият мъж надигна глава и го погледна гордо.

— Аз имам. Отне ми време да го разбера, но сега вече го знам.

— Значи си научил нещо по-велико от всеки дар на боговете. Вървете си. Корин да остане.

Мъжете побързаха да се подчинят — някои се заотдръпваха заднишком, други се покланяха на всяка крачка. Утер не им обърна никакво внимание, а когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, Корин попита:

— Откъде разбра какво е казал старецът?

— Какво мислиш за тях?

Горянинът вдигна рамене.

— Улучи точно човека, на когото да заговориш. Казва се Магриг, оръжейник. Навремето беше най-страховитият майстор на меча в Пинре. Ако той застане зад теб, всички ще го последват. Искаш ли да ти разкажа за Берек?

— Не.

— Добре ли си, Утер? Очите ти гледат така, сякаш не си тук, а някъде далеч.

— Добре съм, Корин — отговори принцът и се насили да се усмихне. — Но трябва да помисля.

Зеленоокият ловец кимна разбиращо.

— Ще кажа да ти донесат нещо за хапване.

След като Корин си тръгна, мислите на Утер се върнаха към разговора му с мъжете. Нищо тайнствено нямаше в решението му да заговори точно Магриг — стойката му подсказваше, че е воин, а и той пръв се бе приближил, докато останалите се тълпяха зад него. Беше му добре дошло, макар и неочаквано, че Магриг бе разтълкувал неправилно въпроса му. Но пък, както често бе повтарял Медлин, принцът имаше бърз ум.

Не знаеше защо, но след срещата духът му се беше повдигнал. Толкова лесно ли беше да бъдеш бог?

Отговорът щеше да дойде след четири дни.

И щеше да е написан с кръв.