Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камъните на Силата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ghost King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Dave (2012 г.)

Издание:

Дейвид Гемел. Камъните на силата. Том I

Призрачният крал

Последният Меч на Силата

 

Английска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2001 г.

ИК „Бард“ ООД, 2001 г.

ISBN: 954-585-209-7

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Призрачният крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Призрачният крал
The Ghost King
АвторДейвид Гемел
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаКамъните на силата
ПредходнаВълк в сянка
СледващаПоследният меч на силата

Призрачният крал (на английски: The Ghost King) е роман от поредицата на фентъзи-писателя Дейвид ГемелКамъните на силата“. Книгата предшества романа „Последният меч на силата“, а действието се развива преди това в останалите романи от цикъла. Жанрът на произведението е историческо фентъзи. При изграждането на историята, описана в книгата са използвани както реални исторически събития така и легенди от митологията.

Действието в книгата започва с описание на момчето Туро, на което му предстои да стане велик владетел на Британия. Неговия баща – краля бива убит и враговете на краля се опитват да убият и Туро, който е единствен наследник на трона. В неговите приключения му помага един от най-великите войни, безсмъртният магьосник Кулаин лах Фера, дължащ способностите си на чудодейните свойства на Сипстраси – Камъните на Силата. Туро е принуден да се изправи срещу злата Кралица – Вещица (бивша съпруга на Кулаин, търсеща отмъщение), и да я победи.

Глава 8

Алантрик знаеше, че животът му няма да струва и пукната пара, ако някой разбере за срещата му с принца, и бе казал единствено на жена си Фрика, понеже тя беше зашила раната на ръката му. Фрика го обичаше много и не би направила нищо, с което да му навреди, но се гордееше с благородната му постъпка и разказа за нея на сестра си Марфия, като я закле да пази тайна. Марфия каза на съпруга си Брикис, който го сподели единствено с най-добрия си приятел, защото беше сигурен, че тайната ще си остане само между двамата.

След два дни трима от войниците на Елдаред измъкнаха Алантрик от дома му. Той знаеше, че е обречен. Обърна се и извика на Фрика:

— Твоят неверен език ме уби, жено!

Не се дърпаше, докато го водеха към конете, а вървеше с наведена глава, напълно отпуснат. Когато войниците на свой ред се отпуснаха, той издърпа дясната си ръка и удари единия по ухото. Мъжът залитна, Алантрик изтегли меча от ножницата му и прониза втория войник в корема. Третият отстъпи и извади меча си. Алантрик скочи към най-близкия кон, но животното се дръпна уплашено. Още дузина войници тичаха към тях, така че Алантрик отстъпи с гръб към оградата. Лицето му бе разкривено от безумна усмивка.

— Хайде, елате, братя — извика той. — Подготвил съм ви урок, който ще помните до края на живота си.

Двама мъже се хвърлиха напред. Алантрик блокира един удар, преряза гърлото на първия войник с обратен замах и изпъшка, когато мечът на втория нападател го прониза в хълбока. Извъртя се така, че да затисне острието с ребрата си, и прободе и този противник.

— Жив! Хванете го жив! — изкрещя Сел откъм укрепленията на височината.

— Слез долу и го направи сам, кучи сине! — извика Алантрик и мечът му заплете паяжина от смърт. В последвалото меле нечий меч го прониза в гърба, разкъсвайки дробовете му. Той се строполи на земята и войниците го завлякоха в замъка. Умря точно когато Сел дотича до решетката на крепостната врата.

— Глупаци тъпи! — изкрещя Сел. — Гърбовете ще ви съдера с камшика. Доведете жена му!

Но обезумялата Фрика си бе прерязала гърлото с ловджийския нож на съпруга си и сега лежеше в локва кръв край огнището.

Палачът на Елдаред се труди цялата нощ върху останалите, които знаеха тайната, но единственият неоспорим факт, до който се добра, беше следният: принцът наистина бил жив и се криел някъде в Каледонските планини.

Елдаред извика Сел и нареди:

— Ще идеш при Гороиен и ще й кажеш, че ми трябват Душекрадите. Долу имаме шест души, чиято кръв ще я зарадва, ще й дадем и колкото хлапета пожелае. Но момчето ми трябва!

Сел не каза нищо. Сред всички същества, населяващи тъмните легенди на Мъглите, Душекрадите бяха единствените, от които кръвта му се смразяваше. Поклони се и остави замисления крал да седи сам, загледан в хълмовете на юг.

 

 

Туро се свести. Все още усещаше болката от раната, която го беше убила — бързо като светкавица завъртане и пробождане с късия меч на гърка. Кулаин му помогна да се изправи.

— Справи се добре, по-добре, отколкото можех да се надявам. Дай ми още един месец и в цяла Британия не ще има майстор на меча, който да ти се опре.

— Но аз загубих — каза Туро и потръпна при спомена за леденостудените очи на младия си противник.

— Разбира се, че ще загубиш. Това беше Ахил, най-добрият воин на своето време, истински демон на меча и копието. Изключителен боец.

— Какво точно е станало с него?

— Умря. Всички хора умират.

— Това го знам — каза Туро. — Имах предвид подробности.

— Аз го убих — каза Кулаин. — По онова време имах друго име. Бях Еней и по време на Троянската война Ахил уби един мой приятел. И не се задоволи с това, а завърза тялото му за колесницата си и го влачи около стените на града. Унизи един мъж, притежавал изключителна смелост, и причини голяма болка на баща му.

— Чувал съм за Троя. Била превзета от дървен кон с мъже, скрити в корема му.

— Не се оставяй Омир да те подведе — той се шегуваше. „Дървен кон“ е жаргонен израз за безполезен предмет или за нещо, което се преструва на каквото не е. Дървеният кон всъщност беше един човек, който отиде при троянците, преструвайки се, че иска да предаде господарите си, гърците. Крал Приам му повярва. За разлика от мен. Напуснах града с тези, които пожелаха да ме последват, и се пробих път до морския бряг. По-късно чух, че мъжът, Одисей, отворил една странична врата и пуснал гръцките войници в града.

— А кралят защо му е повярвал?

— Приам беше романтик по душа и виждаше у хората само доброто. Точно затова допусна тази война — като видя само доброто у Елена. Красивото лице, което пришпори хиляди кораби към Троя, принадлежеше на една интригантка с боядисана жълта коса. Троянската война беше започната от съпруга й, Менелай, и планирана от Елена. Тя съблазни сина на Приам, Парис, и го убеди да я вземе със себе си в Троя. Тогава Менелай потърси помощта на другите гръцки царе, за да си я върне.

— Но защо е трябвало да си правят целия този труд заради една жена?

— Не го правеха нито заради жената, нито заради някаква чест. Троя контролираше търговските пътища и облагаше с огромни данъци корабите, които плаваха към Гърция. И тази война — като всички войни — се водеше заради печалбата.

— Версията на Омир ми харесва повече — каза Туро.

— Чети си Омир, щом ти харесва, но не го бъркай с истинския живот.

— Защо си толкова мрачен днес? — попита Туро. — Да не те боли нещо?

Очите на Кулаин за миг просветнаха, после той тръгна към хижата. Отначало Туро не мислеше да го последва, но после видя, че Кулаин поглежда към него през рамо. Принцът се засмя, прибра гладиуса в ножницата и тръгна към хижата. Завари Кулаин да седи на масата, обхванал с шепи голям бокал с неразредено вино.

— Заради Гаин е — каза Кулаин. — Обидих я — не че съм искал да стане така, но тя определено ме хвана неподготвен.

— Казала ти е, че те обича?

— Не се прави на много умен, Туро — сопна му се Кулаин. После махна с ръка сякаш да заличи гневните думи. — Да, прав си. Било е глупаво от моя страна да не го забележа. Но тя греши — аз съм единственият мъж, когото познава, и ме е издигнала на пиедестал, висок до небето. Отдавна трябваше да я заведа в някое село.

— Какво й каза?

— Казах й, че я чувствам като своя дъщеря и че не мога да я обичам по друг начин.

— Защо?

— Що за въпрос е това? Защо какво?

— Защо не можеш да я вземеш за жена?

— Това беше и втората ми грешка, защото тя ми зададе същия въпрос. Вече съм подарил сърцето си, за мен не може да има друга, докато любимата ми е жива. — Кулаин се усмихна. — Но тя не ме иска, защото избрах да живея като смъртен, а аз не мога да я обичам, докато живее като богиня.

— И си казал това на Лаита?

— Да.

— Не си постъпил много умно — каза Туро. — Според мен е трябвало да я излъжеш. Не разбирам много от жени, но мисля, че Лаита би ти простила всичко друго, но не и че си влюбен в друга.

— Много неща мога да направя, Туро, но не е по силите ми да върна часовете на живота си. Не искам Гиан да страда, но злото вече е сторено. Иди при нея, помогни й да разбере.

— Не е лесна задача, и още по-трудна, защото самият аз я обичам и още утре бих я взел за жена.

— Знам. И тя го знае. Ето защо именно ти трябва да отидеш при нея.

Туро стана, но Кулаин му махна да седне пак.

— Преди да тръгнеш, има нещо, което искам да видиш, и един дар, който искам да ти дам. — Той донесе купа с вода и я сложи пред принца. — Вгледай се във водата и ще разбереш. — Кулаин извади от джоба си златния камък и го задържа над купата, докато водата не се замъгли. После излезе от хижата и затвори вратата след себе си.

Туро сведе поглед надолу и пред очите му се разкри осветена от свещи стая. Няколко мъже стояха мълчаливо около широко легло, в което лежеше слабо дете с руса, почти бяла коса. Единият от мъжете, в когото Туро позна Медлин, се наведе и сложи ръка върху главата на детето.

— Духът му не е тук. — Гласът на Медлин зазвуча приглушено в главата на Туро. — В Бездната е, няма да се върне.

— Къде е Бездната? — попита друг глас, от който сърцето на Туро се сви болезнено. Беше на Аврелий, неговия баща.

— Това е едно място между рая и ада. Никой не може да го доведе обратно.

— Аз мога — каза кралят.

— Не, господарю. Това е място на мрак, където обитават демоните от Мъглите. Ще се изгубиш като момчето.

— Той ми е син. Използвай магията си, за да ме пратиш там. Заповядвам ти!

Медлин въздъхна.

— Вземи момчето на ръце и чакай.

Водата се замъгли още веднъж и Туро видя как детето се скита замаяно в подножието на тъмна планина, очите му — празни и незрящи. Дебнеха го черни вълци с кървясали очи, от муцуните им се стичаха лиги. Преди да се промъкнат до момчето една блестяща фигура се появи от нищото с ужасен меч в ръка. Мъжът замахна към вълците и те избягаха. После грабна детето и коленичи край един черен поток, по чиито брегове не растяха цветя. Детето се събуди и се сгуши в мъжа, който разроши косата му и му каза, че всичко е наред. Три ужасни звяра пропълзяха към него от внезапно падналата мъгла, но мечът на краля проблесна като огън.

— Назад! — извика той. — Изчезнете или посрещнете смъртта си. Изборът е ваш.

Зверовете го огледаха, преценявайки силата му, после потънаха в мъглата.

— Ще те заведа у дома, Туро. И ти ще оздравееш — каза баща му и го целуна.

Сълзите на Туро капнаха в купата и сцената се размаза.

Кулаин влезе тихо.

— Гаин каза, че ти е мъчно, задето не помниш нищо за това. Надявам се, че дарът, който ти направих, си заслужава.

Туро се изкашля и избърса очите си.

— Сега съм ти в дълг повече от всякога. Отишъл е в ада, за да ме намери.

— Колкото и недостатъци да имаше, липсата на смелост не беше сред тях. Според всички закони на магията, би трябвало да умре там заедно с теб, но се раждат и мъже, които имат силата да надвиват тези закони. Трябва да се гордееш, Туро.

— Още един въпрос, Кулаин. Познаваш ли мъж със сиво лице и опалови очи?

— Къде си виждал такъв мъж?

— Тъкмо преди видението да изчезне зърнах някакъв мъж в черно да тича напред с вдигнат меч. Лицето му беше сиво, а очите замъглени, като на слепец — само че не беше сляп.

— И ти усети, че гледа към теб?

— Да. Нямах време да се уплаша, видението изчезна само миг след това.

— А е редно да се страхуваш, защото този мъж е бил Душекрад, от онези, които пият кръв. Обитават Бездната и никой не знае откъде са дошли. Този въпрос открай време предизвиква горещи спорове във Фера. Според някои това са душите на убити злодеи, според други произхождат от раса, подобна на нашата. Но каквато и да е истината, те са опасни, защото се движат с бързина, непонятна на човешкия ум, а силата им е огромна. Хранят се единствено с кръв и не понасят силната слънчева светлина. От нея се покриват с мехури, кожата им започва да се бели, а останат ли прекалено дълго на слънце, умират.

— И защо видях един от тях?

— Защо наистина? Но не забравяй, че гледаше към Бездната, а тя е техният дом.

— Могат ли да бъдат убити?

— Само със сребро, но дори и така малко са мъжете, които могат да ги надвият. Те се движат като сенки и нанасят удара си преди да имаш време да го отбиеш. Ножовете и мечовете им не оставят кървящи рани, само карат тялото ти да изтръпне безсилно. Сетне усещаш как дългите им кухи зъби се впиват в гърлото ти и изсмукват кръвта ти до последната капка. Дай ми гладиуса си.

Туро му подаде оръжието с дръжката напред. Кулаин прокара златния си камък по двата ръба на острието, после върна меча на Туро. Принцът го огледа от всички страни, но не забеляза никаква разлика.

— Да се надяваме, че никога няма да разбереш какво направих току-що — каза Кулаин.

 

 

Туро откри Лаита високо в планината — седеше на един камък и рисуваше лилав магарешки трън. Очите й бяха зачервени, а в рисунката й липсваше обичайната прецизност.

— Мога ли да седна при теб?

Тя кимна, после остави пергамента и пръчицата въглен вляво от себе си. Беше облечена само с лека зелена вълнена туника и ръцете й бяха посинели от студ чак до раменете. Туро свали палтото си и я наметна с него.

— Значи ти е казал — промълви тя, без да го поглежда.

— Да. Тук е студено, хайде да отидем в хижата ти и да запалим огън.

— Сигурно ме мислиш за голяма глупачка.

— Не е вярно. Рядко съм срещал по-умен човек от теб. Кулаин е глупакът. Хайде да се прибираме.

Тя се усмихна вяло и стана. Слънцето залязваше в небе от огън и режещ вятър шептеше сред скалите.

След като се прибраха в хижата и напалиха огън в огнището, Лаита седна пред пламъците, обгърнала коленете си с ръце. Той седна срещу нея, стиснал в шепи бокал с разредено вино, което си бе сипал от бурето в задната стаичка.

— Той обича друга — каза тя.

— Обича я още отпреди ти да се родиш, а той не е променчив човек. Самата ти нямаше да го обичаш, ако беше.

— Помоли ли те да говориш вместо него?

— Не — излъга Туро. — Само ми каза колко му е мъчно, задето те е наранил.

— Сама си бях виновна. Трябваше да изчакам година, не е толкова много. Още съм тънка като момче. Догодина повече ще приличам на жена. Може пък дотогава да осъзнае истинските си чувства.

— А може би не — тихо я предупреди Туро.

— Тя не е тук, която и да е. Аз съм тук. Един ден ще дойде при мен.

— Ти и сега си красива, Лаита, но мисля, че го подценяваш. Какво е една година за човек, който е вкусил от вечността? Той никога не ще те обича така, както искаш ти. Със страстта си ще нараниш и него, и себе си.

Тя вдигна очи и погледът й го удари като юмрук.

— Мислиш, че не знам защо го казваш? Искаш ме за себе си. Чета го във влажния ти поглед. Е, няма да ме имаш. Никога! Щом не мога да имам Кулаин, друг мъж не ми трябва.

— На петнайсет си твърде млада, за да взимаш подобни решения.

— Благодаря ви за съвета, чичко.

— Сега наистина се държиш като глупачка, Лаита. Аз не съм ти враг и не печелиш нищо, като ме нараняваш. Да, обичам те. Това прави ли ме злодей? Някога да съм ти досаждал с ухажването си?

Тя се взира няколко минути в пламъците, после се усмихна и докосна ръката му.

— Извинявай, Туро. Наистина. Толкова ме боли, че ми иде да си го изкарам на някой друг.

— Има нещо, за което трябва да ти благодаря — промълви той. — Казала си на Кулаин, че искам да си спомня деня, когато баща ми ме прегърна, и той използва магическия си камък, за да ми го покаже. — И й разказа за видението и какво бе направил Кулаин с меча му.

— Дай да видя — помоли го тя.

— Няма какво да се види. — Туро извади гладиуса си и острието просветна като огледало.

— Направил го е сребърно — каза Лаита.

Тъмна сянка се стрелна пред прозореца и Туро се хвърли през стаята тъкмо когато вратата се открехна, удари я с рамо и тя се затвори с трясък. Туро заопипва трескаво за резето и я залости.

— Какво става? — извика Лаита. Туро се огледа. Капакът на прозореца беше затворен и залостен заради студа. Вратата към задната стая обаче се отвори и една тъмна сянка се стрелна покрай огнището, замахна към Лаита и тя се просна безжизнена на пода. Туро се хвърли вляво. С неестествена бързина сянката се стрелна към него, той вдигна инстинктивно меча си и го заби в тъмната, развяваща се мантия. Последва нечовешки вик и Туро зърна сиво като на труп лице и опалови очи миг преди създанието да изчезне сред кълбета дим. Смрад изпълни стаята и Туро едва се удържа да не повърне. Падна на колене и пролази до Лаита. Очите й бяха отворени, но тялото й не помръдваше. Той изтича в задната стая точно когато втора сянка затъмни прозореца. Мечът му се стрелна навън и привидението избяга в нощта. Туро трескаво затвори кепенците и ги залости.

Върна се при Лаита и впи поглед в очите й. Тя примигна.

— Ако ме чуваш, мигни два пъти. — Тя го направи. — А сега мигай един път за „да“ и два пъти за „не“. Можеш ли да движиш някой от крайниците си?

Тя мигна два пъти.

Откъм прозореца се разнесе трясък и острие на меч прониза дървото. Туро, чийто гладиус гореше със син огън, изтича до прозореца и зачака. Чу се трясък и откъм задната стая, сетне отвън се чу още един нечовешки вик. Туро рискува и хвърли бърз поглед през разбития прозорец.

Кулаин стоеше сам на поляната и стискаше сребърното си копие. Три фигури се хвърлиха към него с неописуема скорост. Той падна на колене, копието му проблясваше и се стрелкаше. Двама от забулените убийци паднаха. Туро изхвърча през вратата и се хвърли в нощта, тъкмо когато четири нови силуета обградиха Кулаин.

— Не, Туро! — изрева Кулаин, но беше твърде късно, защото един Душекрад вече летеше към принца. Туро блокира удара му, преряза гърлото на противника си и съществото изчезна. Други двама напираха да го заместят. Кулаин се хвърли върху двамата си противници, блокираше и мушкаше, докато не унищожи единия с удар в корема. Вторият нападна, но Кулаин натисна някакъв кабар на копието си и едно остро сребърно острие се стрелна през въздуха и се заби в гърдите на Душекрада.

Туро успя да убие първия от нападателите си, но вторият заби между ребрата му студен нож и той усети как силата се изцеди от тялото му. Краката му се подгънаха. Падна по гръб и видя сивото лице да се надвесва над него, огромните кухи зъби се снишиха към гърлото му…

Кулаин хукна към тях и хвърли копието. То се заби в гърба на съществото, прониза го и върхът му излезе през гърдите. Душекрадът се стопи във въздуха и копието падна на земята до Туро.

Кулаин вдигна парализирания принц и го внесе в хижата. Лаита вече бе успяла да седне.

— Разпали огъня и залости вратата — каза той.

Отиде при лъка й и изпразни колчана. Имаше двайсет стрели. Докосна върха на всяка с камъка сипстраси, но нищо не се случи. После вдигна гладиуса на Туро — острието му отново беше от обикновена стомана.

— Какви бяха тези? — попита Лаита.

— Убийци от Бездната. Вече не сме в безопасност тук. Ела! — Когато тя се приближи до него, той хвана ръката й. Над лакътя на лявата й ръка имаше медна гривна и той я докосна с камъка. — Ако стане сребърна, знаеш какво означава това, нали?

Тя кимна.

— Съжалявам, Кулаин. Ще ми простиш ли?

— Няма какво да ти прощавам, Гаин Авур. Трябваше да ти кажа за жената, която обичам, но не съм я виждал от четирийсет години и повече.

— Как се казва?

— Името й е старо и означава „Светлина в живота“. Казва се Гороиен.

 

 

Кулаин остана буден през цялата нощ, но Душекрадите не се върнаха. Сутринта Туро се събуди — главата му бе замаяна, а движенията му бяха бавни и тромави. Кулаин го изведе навън и щипещият въздух разсея сънливостта му.

— Ще дойдат пак — каза Кулаин. — Безчет са. Не очакваха, че ще си въоръжен със сребро.

— Не мога да се бия с тях, твърде бързи са.

— Вече съм ти говорил за Елеари-мас, Опразването. Това е нещо, което трябва да усвоиш до съвършенство. Само умение не стига, бързината е недостатъчна. Трябва да освободиш инстинкта си, да изпразниш ума си.

— Опитах се, Кулаин. Не мога да го направя.

— На мен ми отне трийсет години, Туро. Не си мисли, че ще го усвоиш за няколко часа. — Слънцето грееше като топка от искрящо злато и снощните събития сякаш принадлежаха към друга епоха. Лаита още спеше. Воинът от Мъглите изглеждаше изпит и преуморен, среброто по слепоочията му блестеше като снега по планинските върхове. Тъмни сенки обграждаха очите му. — Елдаред си е намерил съюзник от Фера — каза той. — Никой друг не може да отвори Бездната. Благодаря на Извора, че зърна Душекрада във видението, но кой знае какво ще е следващото? Атроли, змии, дракони, демони. Опасностите, които се крият в Мъглите, нямат край. Виня себе си, защото аз пръв използвах плаващите портали.

— В какъв смисъл? — попита Туро.

— Когато поведох икените на Будика срещу римляните, имаше един елитен легион, Деветия. Те бяха поели в бърз марш на юг от Еборакум, за да ни настигнат и да ни приклещят между себе си и силите на Павлиний. Но аз изпратих Мъглите и те навлязоха в тях — и излязоха от историята.

— Легендарният девети — прошепна Туро. — Никой не знае какво е станало с тях.

— Нито пък някога ще научи. Това се отнася и до самия мен. Загинаха далеч от приятелите си, семействата си, дори от земята си.

— Пет хиляди души — каза Туро. — Това се казва сила.

— Никога не бих го направил отново… но явно някой друг го е направил.

— Кой притежава необходимата за това сила?

— Медлин. Аз. И може би още десетина други. Но това предполага липса на интелект и въображение във всеки от стотината хиляди свята, които съставляват Мъглите. Може би някой е открил нов път.

— Какво мога да направя аз? Не мога просто да остана тук, докато ме намерят, а така поставям в опасност и двама ви с Лаита.

— Трябва да откриеш меча на баща си и своята собствена съдба.

— Да открия… Меча го взе някаква призрачна ръка от дълбините на езерото. Не мога да отида там.

— Де да беше толкова лесно. Но мечът не е в езерото — вече го търсих там. Не, той е в Мъглите и трябва да отидем там, за да го намерим.

— Каза, че в Мъглите имало хиляди светове. Откъде ще знаем къде да го търсим?

— Ти си свързан с меча. Ще поемем наслуки по някоя пътека и ще видим къде ще ни отведе.

— Извинявай, че го казвам, но това не ми звучи много обнадеждаващо.

Кулаин се засмя.

— Аз ще съм с теб, Туро. Макар че, да, наистина ще е като да търсиш определен камък в скално свлачище. Но по-добре това, отколкото да чакаме демоните да ни нападнат отново, нали?

— Кога тръгваме?

— Утре. Трябва да подготвя пътеката.

— И ще прекараме още една нощ, чакайки Душекрадите?

— Да, но сега имаме предимство. Знаем, че идват.

— Голямо предимство, няма що.

— Навярно толкова малко, колкото разликата между живота и смъртта.