Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (7)

7.

Откакто се роди Макси, Амбървилови притежаваха една лятна вила, огромна каменна къща, над дюните в Саутхамтън с изглед към Атлантическия океан. Лили с удоволствие прекарваше там цяло лято. В това спокойствие тя намираше нещо типично английско — следобедния чай, подрязването на розите, играта на крикет, ежедневните мачове на тенис в „Мейдстоун клъб“ сред спокойствие и тишина, далеч от тълпите на Ню Йорк. Там тя имаше повече време за децата и в дните, когато Захари не можеше да се прибере, предпочиташе да не кани никого и да вечеря сама. После се разхождаше понякога по плажа, усещайки все още топлия пясък под голите си нозе, без да мисли за нищо, и това я правеше щастлива.

Но сега с настъпването на лятото на 1958, когато юли и август щяха да я разделят от Кътър, с изключение на дните в края на седмицата, Лили безумно търсеше предлог да остане в града. Но нямаше такъв. Не би могла да изпрати Тоби, Макси и цялата прислуга, а тя да е в града под претекста да не оставя Захари сам… На всички ще им се стори необичайно и ненужно. И най-вече на Захари.

Беше все още средата на юни, но Лили не мислеше за нищо друго, освен за предстоящото мъчително лято. Спомняше си моменти от своя живот, когато не бе позволявала грижите й да излязат наяве, особено за оня случай, когато бе танцувала с кървящи нозе в балетните пантофки, но с очарователна усмивка на уста. Една нощ се стресна, обезпокоена от кошмарен сън, но щом отвори очи, не можа да си спомни нищо. Сърцето й биеше лудо и тя сложи ръка на гърдите си, но не успя да събере мислите си. Сърцето й постепенно се успокои, докато се опитваше да си припомни съня.

Какво така я уплаши? Лежеше неподвижно и продължаваше да държи ръце върху гърдите си, когато изведнъж някаква мисъл проблесна в главата й и накара сърцето й отново бясно да забие. Само два пъти в живота си бе усещала гърдите си такива: чувствителни, по-топли от обикновено, натежали.

Нямаше дори сянка на съмнение чие беше това бебе. Със Захари беше се любила много рядко през последните месеци, колкото да предотврати нежелани конфликти, и всеки път вземаше мерки да не забременее. С Кътър забрави да се пази, както бе забравила за всичко останало в своята безразсъдност.

Обхвана я чувство на радост, радостта отказваше да приеме проблемите в ситуацията. Страхът, който я беше разбудил, изчезна и Лили, по-щастлива от когато и да било, непрекъснато си повтаряше: „Детето на Кътър, нашето дете.“ Бе твърде развълнувана и стана от леглото, макар че не беше се съмнало още. Отиде до прозореца и погледна към града. Тих и тъмен, той вече не беше странна и самотна цитадела от непоклатими, светли кули; носеше багрите на нейната любов — нейната първа и единствена любов. В този град тя срещна Кътър, тук зачена неговото дете, тук стана истинска жена.

 

 

Кътър седеше на ръба на леглото, сложил внимателно ръка върху раменете й. Лили беше като бомба, която може да избухне всеки момент и да разбие хоризонта над главата му. От мига, в който му каза, че е бременна, той бе обхванат от такава страшна паника, че не знаеше какво да прави. Безмълвен, Кътър я слушаше как весело бърбори, премисляйки станалото.

Още от първите й думи той се затвори в себе си, като внезапно и безпогрешно разбра, че те чувстваха и мислеха по начини, които никога няма да се срещнат. Кътър обичаше Лили, доколкото бе способен да обича жена. Лили притежаваше всички качества, които той ценеше, а вроденото й чувство за благородническо превъзходство го ласкаеше. Тя бе създадена за негово удоволствие. Беше като едно прекрасно чувствено приключение, а страстта, която изпитваше към нея, не се дължеше единствено на факта, че тя бе средство за скрито отмъщение на Захари. Но пред обществото Лили бе табу. Беше му снаха, омъжена жена с две деца, и обстоятелството, че е бременна от него, бе достатъчно да погаси очарованието и страстта на отминалите месеци. Единственото чувство, което изпитваше, бе огромен страх и твърдата решимост да излезе от това положение независимо по какъв начин.

— Скъпа, какво възнамеряваш да правиш? — попита спокойно той.

— Да възнамерявам… Нищо… Мислех си, че ние… двамата…

— Някак си ще се оженим и после ще си заживеем честито? — думите му бяха изречени нежно, но ръцете му се свиха в юмруци.

— Да, мисля… малко или много това имах предвид, Кътър, не ми се ще… Толкова съм щастлива. Толкова те обичам, че бих опитала.

— Скъпа, чуй, един от нас трябва да бъде разумен. Аз искам дете от тебе, Лили, искам много деца от теб, но… какво ще стане с Тоби и Макси? Мислила ли си за тях?

— Тоби и Максим? Ами, разбира се, те ще са при мен. Всички ще бъдем заедно — те няма да страдат, Захари няма да ги зареже в никакъв случай и нещата ще се уредят, така поне става в тая страна — Лили вдигна безгрижно рамене.

Кътър я погледна, а страхът му се засили. Тази побъркана романтичка можеше да го съсипе, освен ако той не я държи под контрол. Успя да овладее гласа си.

— Този Захари, когото познаваш, е отстъпчив човек, с повече от десет години по-възрастен от тебе, угажда ти във всичко, скъпа. Въпреки това няма начин да предвидиш как ще реагира, когато разбере какво става. На негово място аз направо бих те убил. И със сигурност бих направил всичко, за да взема децата. Да не мислиш, че Зак е постигнал положението си, защото е позволявал на хората да вземат от него това, което му принадлежи? Не мисля, че ще позволи някой да го прави на глупак. Ти наистина не го познаваш, мила, но аз го познавам… Познавам алчното копеле, откакто съм се родил. Той вероятно ще ти даде развод, защото ще види, че няма начин да те задържи, но историята ще отнеме много, много време.

Лили решително поклати глава. Нито една от думите на Кътър не беше истина. Никой не можеше да й попречи да има това, което желае. Кътър също не познаваше Захари… Не знаеше, че Захари никога не бе успял да я накара да го обича. Захари беше виновен. Виновен… за всичките тези години без любов, за всичките неуспешни, лишени от страст нощи. Тя беше дала на Захари предостатъчно от себе си, мислеше си с горчивина, сега това свърши.

— Лили, чуй ме. Има само два начина. Или ще трябва да чакаме да родиш детето и да получиш развод, или да направиш аборт… Не, чакай, Лили, спри и послушай! Можеш да отидеш в добра, съвсем законна клиника в Пуерто Рико или в Швеция, или при мнозина добри лекари на „Пето авеню“, където ходят всичките ти приятелки. Бог ми е свидетел, скъпа, трудно ми е да понеса мисълта за аборт, но нямаме друг избор.

— Няма да направя аборт — заяви Лили решително.

— Разбирам как се чувстваш, но…

— Не, не разбираш. Ако разбираше, нямаше да го кажеш. Изключено е. Никой не може да ме принуди. Аз ще родя нашето бебе.

Кътър стана рязко, прекоси стаята и погледна часовника. Ако продължеше само една минута още да я слуша така уверена в своята егоистична, късогледа, детска опърничавост, щеше да я удари. Не можеше да каже на какво бе способна, какъв скандал можеше да предизвика, но за едно нещо той бе твърдо убеден: Лили бе в състояние да разбие кариерата му дори без да подозира какво върши. Само пет минути, след като е излязъл на улицата, в неговата фирма всички ще са научили и ще се подхилкват зад гърба му, на двадесет и четири години натоварен с отговорността за една жена и нейното зверче точно когато започва за него животът само защото проклетата мръсница не е имала малко здрав разум в главата да се сети да се предпази от забременяване.

— Скъпа, вече съм закъснял за работа. Трябва да хуквам. Прибери се вкъщи, почини си и остави всичко на мен. Ще измисля начин да бъдем заедно. Това е еднакво важно и за двамата. Сега се облечи… Имам пет минути да се обръсна и да взема душ.

— Кога ще те видя?

— Довечера имам делова вечеря, казах ти за нея. Утре класът ни има годишнина и се събираме в Юнивърсити клъб. По дяволите… определен съм да държа реч. Чуй, щом мога да се измъкна от тържеството, ще се прибера и ще се срещнем тук. Захари ще бъде все още в Чикаго, така че ще можем да прекараме цялата нощ заедно. Ела тук и ме изчакай.

Лили се усмихна и стана от леглото. Нямаше нищо против тази прибързана раздяла. Ще има време да се порадва на щастието си. Мъжете са така погълнати от подробностите.

 

 

Когато пристигна следващата вечер, на леглото я очакваше писмо.

„Скъпа моя,

Ако не те обичах така силно, сигурно бих могъл да разбия живота ти само и само за да бъдем заедно, но аз нямам сили да ти причиня това. Ти винаги си била закриляна по начин, който не разбираш. От бащината къща си отишла право при съпруга си, без да разочароваш някого или себе си. Винаги си водила живот, в който скандалната ситуация, унижението и особено позорът не са имали място, и аз не бих могъл да те поставя в такова положение само заради любовта ти към мен.

Твърдо бих понесъл позора, че съм се влюбил в жената на брат си, защото знам какво наистина изпитваме един към друг.

Но в очите на света, в очите на всичките ви приятели в Ню Йорк ти ще бъдеш тази, която ще винят. Получила всичко от съпруга си, а след това си го предала. Най-сломени ще бъдат твоите родители. В такива случаи винаги обвиняват жената, освен ако мъжът не е всеизвестен негодник. Не е справедливо, но е така. Мъжа смятат за щастливец, а жената — мръсница. Няма да позволя клюките да те премажат, а при теб това би означавало не само клюки, а първите страници във всички вестници и списания както тук, така и в Англия.

Откакто се разделихме, единствено за това мисля. Тоби ще има нужда от специално образование, което е толкова скъпо, че само Захари може да му го даде. Знаеш колко е привързан Тоби към баща си. Как да те накарам да откъснеш едно дете, което ослепява, от дома му, от познатия живот, от баща му? Макси би виряла навсякъде, но Тоби е по-особен случай и аз не бих си позволил да го нараня в името на нашата любов.

Знам, че ще приемеш да живееш със средствата, които изкарвам, знам, че за теб къщите, слугите и всичко останало, осигурено ти от Захари, не е от значение, но за мен би било; да те виждам как живееш на тясно, да отглеждаш три деца, да се налага да поемаш част от домакинството, да се тревожиш за пари. Никога не сме говорили за моето финансово положение, ала аз наистина едва сега започвам своята кариера. Един ден, убеден съм, това ще бъде скоро, ще мога да те издържам, но сега е невъзможно, освен ако не разчитаме на Захари, което пък означава болезнена зависимост, а тя ще ни разкъсва.

Любима моя, Лили, ти си единствената жена, която някога съм обичал, но минавало ли ти е през ума, че съм само на двадесет и четири?

Господи, какво ли не бих дал да съм по-възрастен, установен, в състояние да те отнема от него и да ти дам всичко и тогава по дяволите хорските приказки. Но ние трябва да сме търпеливи. Ако имаш смелостта да чакаш, можем да имаме наш съвместен живот. Трябва сама да решиш за бебето. Каквото и да е то, ще бъде най-правилното, единственото решение.

Връщам се в Сан Франциско. Когато четеш това писмо, вече ще съм в самолета. Аз съм голям страхливец и не мога да ти кажа всичко в очите, прекалено много се срамувам, че не съм в състояние да оправя нещата, че не мога да намеря начин да бъдем заедно. Моля те, любима, не ме намразвай. Аз се мразя и за двамата. Винаги ще те обичам и един ден ще бъдем заедно, ако бъдеш търпелива, силна, смела, ако можеш да ми простиш. И чакай. Чакай.

Кътър.“

Лили отново прочете писмото. Сгъна го, сложи го в чантата и гордо излезе от празната стая. Колко много, мислеше си тя, я обичаше Кътър, за да е загрижен за това как бебето ще промени нейния живот. Ако беше тук, би му казала, че няма причина да се срамува. Да го мрази? Как би могла да го мрази? Всяка дума от неговото писмо говореше колко много значи тя за него. Нима той не разбира, че бебето ги свързва завинаги? О, колко добре умееше да чака тя!

 

 

Всяка сряда следобед се провеждаше заседание с хората, на които Захари разчиташе да движат списанията. Групата нямаше формално име, тъй като, както в много еднолично притежавани компании без акционери, не бе нужен управителен съвет, но Захари дълго мисли кого да покани. Ясно беше, че ако някой присъства на първото заседание, ще трябва да присъства и на следващите. В издателския бизнес, където добрите редактори често се примамваха от конкуренцията, а броевете се планираха пет месеца предварително, секретността относно бъдещите планове беше от съществено значение. Захари доста мисли, преди да покани, който и да е от своите сътрудници на заседанието в сряда.

Зелда Пауърс, главен редактор на „Стайл“, ръководеше осемдесет души, ала само на неколцина от тях им беше ясно за какво точно отговарят: мода, козметика, аксесоари, обувки — всемогъщите обувки, чиито производители правеха големи реклами — и специалната колона, обхващаща всичките основни статии в „Стайл“, и рубрика, която съдържаше новото в света на киното, изкуствата, телевизията, музиката и книгите, озаглавена „Знаете ли, че…?“

Да работиш във въпросния отдел на „Стайл“, където заплащането бе значително по-малко, бе равносилно на честта, оказвана на Жан Лан, херцог на Монтебло, един от дванадесетте маршали на Наполеон, на който му било позволено да се обръща към него на „ти“.

Никое бедно момиче не би си позволило да работи в „Знаете ли, че…?“, а богато не би опитало; ако бе умно обаче, нямаше да пропусне възможността. То трябваше да притежава две неща: да има допълнителни доходи и да бъде много интелигентно, защото съревнованието за трите работни места за заместник-редактори започваше още от девическите колежи „Севън систърс“ и „Айви лийг“. Младите кандидатки се назначаваха от главния редактор, Джон Хемингсуей, който се наслаждаваше всяка минута на властта си, тъй като именно той решаваше за кои особи ще се пишат очерци в списанието, за кои не, кои ще излизат с цветни фотографии и три хиляди думи текст и кои с черно-бели и само хиляда думи, коя тема ще се развие в статия и коя не. За тези три длъжности Хемингсуей назначаваше само неомъжени жени, такива, дето се обличат добре, и само по-ниски от него, под тридесет години, защото, ако са навършили тридесетте и са неомъжени, щяха да са твърде сприхави, за да работят така, както искаше той; избираше жени, които биха оставали до късно в службата; имаха ли много гаджета, щяха да мислят само за женитба, а не за рубриката си. Но колкото и старателно да работеха, той предпочиташе не много амбициозните, тъй като се страхуваше за собственото си място, а и нямаше много вяра на жените.

Десетки момичета имаха необходимата за тези три места квалификация. Две от тях бяха съвсем по калъпа на Хемингсуей, а третата, която прикриваше амбициозността си и следователно бе най-интелигентната, оставаше на работа до късно, но това не й пречеше да върти на пръсти няколко приятели. За щастие Нина Стърн се нуждаеше от малко сън и работеше бързо.

Нина Стърн беше на двадесет и пет години и от всички красиви, богати, неомъжени момичета с еврейско потекло, известни през 1958, бе безспорно най-голямата. Хората се бяха отказали да занимават с този въпрос майка й. Сред познатите на семейство Стърн се споделяше единодушно мнението, че нещо незабележимо, но иначе твърде съществено не беше в ред у Нина. И най-малкият намек можеше да бъде жесток, а което бе дори по-лошо — нямаше да има ефект. Горкичката, тя не можеше да се похвали дори с развален годеж. Защо да си пъхат носа в тия работи, като все едно, с нищо няма да помогнат. По-разумно е човек да се намесва там, където все пак има надежда.

Бракът, по мнението на Нина Стърн, бе последното нещо, което човек трябва да направи. Навярно бе флиртувала с лекаря, който я бе изродил, и с всяко живо същество от този ден насетне. Единствената форма на общуване, която познаваше, бе флиртът, но когато я обвиняваха, че флиртува, тя наистина не разбираше за какво говорят. Флиртуваше с децата, с тийнейджърите, с по-възрастните от двата пола, с всяка срещната животинка. Флиртът й не бе особен, в него тя не влагаше нито секс, нито романтика. Просто един инстинктивен подход към всяка ситуация, в която изпаднеше, вкоренена, постоянна, неизменна склонност към флирта. Флиртуването й не се покриваше с френското значение на понятието; то бе велико, дори благородно. Бе съвсем безобидно и обясняваше защо Нина Стърн бе завинаги имунизирана срещу липса на обожатели, така както някои професии са имунизирани срещу всякакви икономически кризи. Както бе уверена в името си Нина, така знаеше, че винаги ще има мъже за нея, но тя обожаваше прекалено много разнообразието, за да се примири само с един.

Обичаше да се среща с приятелките си на обяд и да се любува на снимките на бързо нарастващите им семейства; съвсем искрено се радваше на годежните пръстени, които по-малките й сестри показваха, но избродираните хавлии й приличаха на усмирителни ризи, новите чаршафи — на фереджета. В Ню Йорк имаше нерви да пазарува единствено на втория етаж на „Тифани“, където често й се налагаше да купи поредния бебешки подарък. Смело и в съревнование помежду си там аранжорите бяха разположили порцелановите сервизи, кристала и среброто на масите по начин, който тя не бе виждала преди. Нина погледна блестящите, фантастични маси на излизане от облицования със сиво кадифе асансьор и това, което си представи, бяха образи на жени, застанали на опашка в очакване да привлекат вниманието на месаря, разхвърляни кухни, купища мръсни чинии. Иначе тя нямаше време за подобни тъжни визии, освен когато трябваше да пише в „Стайл“ за най-новия филм на ужасите.

На пръв поглед Нина бе превъплъщение на щастливата златна среда, макар че нищо в нея не можеше да се приеме за средно. Косата й бе дълга до раменете, светлокестенява, но с онзи неудържим и неописуем нюанс — marron glace — цвета на захаросани кестени. Висока бе метър и шейсет и девет, идеалната височина за всичко, с изключение на професионалния баскетбол. Лицето й не бе нито продълговато, нито заоблено, нито кръгло, но радваше окото. Всичко у нея — физиономията, тялото, гласът — бе точно каквото трябва. Всяка малка промяна можеше да го развали. Седем страници в оксфордския речник са отделени на думата „правилен“, но един поглед към Нина бе достатъчен, за да се разбере какво означава тя.

Понякога това флиртуващо същество трябваше да работи и в събота, в случай че през седмицата е била твърде заета с пропъждането на всички мъже, поискали ръката й, без да ги прогонва завинаги. В един съботен юнски ден на 1958, когато единствената дейност на всеки уважаващ се нюйоркчанин е отварянето на плажните къщички или боядисването на капаците на прозорците, ден, в който никой от Манхатън не оставаше в града, Нина Стърн трябваше да отиде до службата, за да довърши последната колона за „Знаете ли, че…?“ Тя се качи на асансьора до петнадесетия етаж. Някъде между десетия и единадесетия етаж клетката спря със скърцащ звук.

— И сега какво? — попита Нина непознатия мъж, който пътуваше с нея.

— Има телефон… Ще се обадя за помощ — каза Захари Амбървил.

Но очевидно в другия край на телефона бяха на обяд. Единственият звук, който се чуваше, бе Музак.

— Нямаше да ми е неприятно — Нина го изучаваше, — ако не беше тоя шум. „Смъртта“ от Музак. Ще ни открият в понеделник сутринта, съвсем обезумели, тананикайки си „Рудолф — червенокосият северен елен“ до края на живота си.

— Обичате ли ръжен хляб? — попита Захари.

— Смесен с царевица или обикновен ръжен с кимион?

— Обикновен. Преди да дойда в службата, минах край „Рубенс“ и купих един сандвич — той извади огромен сандвич, срязан по диагонал на три части, натъпкан с дебели парчета пушено говеждо, швейцарско сирене, саздърма, студена салата от зеле и горчица, специалитет на „Рубенс“.

— Даже носите туршия — учуди се Нина.

— Стимулира мозъка — произнесе се авторитетно Захари. — Повече от рибата. Защо не седнем?

— Ако само можехме да спрем тоя Музак.

— Ето тук. Трябва да се покачите на рамото ми и да натиснете онова малко копче горе вляво на вратата.

Нина изгледа непознатия. Не бе от ония лудите, дето изнасилват, иначе досега да го беше направил. Сигурно е сърдечен човек, щом си подели разкошния сандвич с нея, при положение че могат да висят тук ден и половина, докато им отворят. Независимо от това, което й бе набивано в главата като дете, Нина не изпитваше страх, че той може да бъде от търговците на „бели роби“. Навремето майка й никога не я пускаше сама на кино в съботен ден, освен в „Транс лукс“ или на Осемдесет и пета улица, където разпоредителката патрулираше между редовете с фенерче, тъй като бе обществена тайна, че всяка хубавичка нюйоркчанка без придружител на кино можеше да бъде инжектирана от седящия до нея мъж и само след седмица да се събуди като „бяла робиня“ в Танжер. Нина си помисли, че сигурно биха се държали добре с нея, ако се стигнеше дотам, но този човек нямаше вид на такъв. Носеше скъпо сако от туид, макар и да не му беше по мярка. Косата му бе чиста, черна, макар че плачеше за ножица. Подвижната му, извита уста бе блага, тъмните му очи проблясваха игриво, а обувките му бяха ръчна изработка.

Кимна към Захари в знак на съгласие и той се наведе; тя събу обувките си и се покачи на раменете му.

— Изправяйте се бавно. Никога не съм го правила — нареди. Захари започна да се надига по малко, докато Нина го стискаше за косата. С рязко щракване на копчето тя изключи Музак, а той бавно я спусна на пода. Двамата седнаха. Асансьорът бе чист, а и единственият, с който разполагаха.

— Това ми възбуди апетита.

— Вземете средното парче — предложи щедро Захари, разгъвайки станиола. Средното парче на сандвич „Рубенс“ винаги бе най-сочното.

— Благодаря — през целия й живот мъжете й даваха най-хубавото парче, както винаги бе получавала бялото месо на пилето, най-хрупкавото от бекона или женския рак, но тя винаги бе благодарна за това. Усмихна се на Захари. От всичко хубаво у Нина най-очарователното бе усмивката й. Какво хубаво момиче, помисли си Захари.

— Къде работите? — попита той.

— В „Стайл“, в „Знаете ли, че…?“, а вие?

— В продажбите — отвърна Захари, небрежно свивайки рамене.

— Не е ли вълнуващо? Ужасно скучно ли е? Ужасно досадно и тъпо? — изрази съчувствие Нина.

— Необходимо — отговори стоически Захари. — По-добре да не знаете повече. Прекарах три дни в Чикаго на една търговска конференция и мисля, че ми беше предостатъчно.

— Хайде, продължавайте, досадете ми. Разкажете ми за противните продажби, мудните стари, скучни, монотонни, безрезултатни, но необходими продажби. Спрете, когато изпадна в кома.

— Никога не ставам скучен на някоя жена нарочно — ухили се той. — Разкажете ми за „Знаете ли, че…?“

— Щом вие не щете да ми дотегнете, и аз отказвам да го сторя… В работата ми има много приказки, основно несъществени. Но ще ядете, или ще приказвате? — работата за Нина бе жизненоважно нещо, за да я обсъжда с мъжете в своя живот, а нещо й подсказваше, че непознатият безспорно щеше да бъде един от тях. Обикновено вземането на подобни решения не й отнемаше повече от миг, но до този момент тя винаги бе изпитвала ужас от засядане в асансьор и затова рефлексите й бяха по-бавни от нормалното.

— Бихме могли да ядем двамата, едновременно.

— Да опитаме ли да ядем бавно, в случай че не дойдат да ни измъкнат, или просто да?… — зачуди се Нина.

— На големи хапки. Не можеш да изпиташ удоволствие от сандвича, ако не се яде бързо.

— Ще го запомня… Много сте мъдър.

Наистина интелигентно момиче, помисли си Захари. Изключително интелигентно. Ще я поканя на заседанието следващата сряда. Бихме могли да я използваме. А и в нея има нещо особено, макар че бе трудно да се определи какво.

Асансьорът тръгна в мига, когато привършваха сандвича. Нина слезе на нейния етаж. Протегна ръка и се усмихна.

— Нина Стърн.

— Захари Амбървил.

— Не е честно! — изсмя се тя, щом вратата се затвори. Нина, каза си, ти току-що изпусна своя шанс в живота.

Понякога и умното момиче би могло да постъпи глупаво.

 

 

„Този огромен град е като дивна играчка — пееше силно Захари на път за вкъщи малко по-късно същия ден след приключване на работа. — Създаден е за едно момче и за едно момиче.“ Както винаги, изпя фалшиво думата „момче“. Радостно крачеше по „Медисън“, като достигна последните думи от песента. „Ще направим Манхатън остров на радостта.“ Отдавна не бе се чувствал така, установи той. Не я бе пял тази песен с месеци, години. Как точно се чувстваше всъщност, питаше се и позабави крачка. Не беше ли причина свежата пролетна вечер, в която из въздуха се носеше нещо вълнуващо, нещо, което само един нюйоркчанин можеше да усети с нарастването на деня. Или тя се криеше в успешно свършената работа днес, когато оформи новото списание; за него никой друг още не знаеше? Или Ню Йорк, центърът на галактиката, където се раждаха и осъществяваха всичките му амбиции? Добре. Той се чувстваше добре. И защо, по дяволите, да не се чувства така? Кой мъж, притежаващ толкова милиони, такава власт, не би се чувствал добре или не би могъл да се забавлява така… „Продажби“, спомни си и се изсмя на глас. Продажби, божествени продажби!

На колко години можеше да бъде Нина Стърн? По дяволите, и той се чувстваше млад. Беше на тридесет и пет, а му се струваше, че е шестнадесетгодишен студент, когато припечелваше по някой долар за метрото и за хотдог… Не беше чак толкова отдавна… Преди войната, преди женитбата, само преди деветнадесет години. И само шест от тях бе прекарал като женен мъж. Захари се намръщи. Настроението му почти помръкна. Като се чувстваше толкова млад, защо не бе се любил с Лили през последните седмици? Как стана така, че се любеха все по-рядко и по-рядко? Както би казал шуреят му Нат, а бе кой ти ги брои?

Той ги броеше, ето кой. Лили никога не бе проявявала страст и той бе се примирил с това… тя просто си беше такава… Но винаги бе имала желание. Сладка, нежна и покорна. Това би трябвало да му стига, макар че много нощи бе мечтал за жена, която да изпитва същото силно желание като него. Ала за шест години Захари нито веднъж не бе поглеждал встрани. Толкова мъже изневеряваха на жените си дори когато ги обичаха, дори когато те не бяха така студени като Лили. Хрумна му, че ако не физически, то поне душевно Лили се отдръпваше от него, когато по съвсем тънък, безмълвен начин му показваше, че не го желае, не тази нощ, не точно сега. Да не би да изживяваше някаква неподозирана вътрешна драма?

Достатъчно много достъпни жени имаше в този град. Но не всичките. Момиче като Нина Стърн например. Ала тя едва ли е достъпна. Сигурно е омъжена, сгодена или има цял лист от кандидати. Естествено за момичета като Нина Стърн, умни и хубави, много се говори. И освен това имаше такъв здрав апетит, нещо толкова привлекателно за една жена. „Ще отидем на остров Кони — пееше той, — ще носим балони и по Сентръл парк ще потропваме с крак, да-да дум.“ Няколко души се извърнаха и Захари усети, че отново се е разпял на глас. Ще накара Хемингсуей да я доведе на заседанието в сряда. Ще направи ли добре за момичето, ако му покаже как се върти едно списание от друг ъгъл, различен от „Знаете ли, че…?“ По-добре да й изпрати лична покана, специална покана. Мотивирана, разбира се, с дълбокия й интерес към продажбите. „Не е честно“, беше му казала тя… и не беше наистина. Ще трябва да се реваншира. С усмивка отвори входната врата и влезе в къщата от сив мрамор точно когато икономът прекоси фоайето. Осени го недоверие… това неговият собствен дом ли беше? Наистина ли му принадлежеше? Той отново се почувства млад, така както се чувстваше, когато се спускаше от Колумбийския университет надолу по улиците на своя град, без дори да се замисляше какво се крие в огромните къщи като неговата; за такава дори не бе посмял да мечтае. Мина покрай домакина, поздрави го сърдечно и се заизкачва към своя кабинет, където предпочиташе да работи вместо в огромната библиотека на долния етаж.

— Лили? — учуди се той. Тя стоеше до прозореца, гледаше към градината и се обърна неспокойно, щом той влезе.

— Чаках те да се прибереш у дома, скъпи. Наистина много ми се иска да не се налага да работиш и в събота, особено след като те е нямало почти през цялата седмица — каза Лили със звънливия си и най-любящ глас.

— Трябваше да обмисля нещо, а най-добре правя това в службата. Бюрото ми бе отрупано с неща, за които няма да имам време в понеделник. Но се радвам, че те намирам тук. Какво е това? Шампанско? Забравил ли съм нещо? Нямаме годишнина, никой няма рожден ден, какво празнуваме? — той отвори бутилката и сръчно напълни чашите с форма на лале, наредени върху сребърната табла на бюрото му.

— Тост, скъпи — каза тя, щом двамата почти едновременно докоснаха чашите. — Най-добрата новина… Ще си имаме бебе.

— Бебе! Знаех си, че нещо хубаво ще се случи! — извика Захари радостно и я грабна в прегръдките си, забравяйки другите си мисли.

Лили се гушна в него с очи, пълни със сълзи. Кураж, беше й казал Кътър, и смелост. За него бе готова на всичко. Най-трудното свърши. Започна чакането.