Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (27)

27.

През последната година Макси пресичаше фоайето на „Амбървил Билдинг“ почти винаги тичешком. В този ден се влачеше и имаше предостатъчно време да разгледа огромните папрати, живителната светлина над тях, да се надсмее над жизнеността на ананасовите растения, с пренебрежение да преброи клоните на огромните палми и да се замисли над озеленяването на Америка. Какво не им е било наред на създателите на нейния Манхатън, позволили на все повече и повече строители да намаляват притока на естествената светлина, стигаща до улиците, и то въпреки гаранциите им, че всяка нова сграда ще създаде вътрешни градини? Все по-зелени фоайета, все по-тъмни улици, помисли си тя и осъзна, че причина за мрачното й настроение бе страхът от повикването на Лили, от срещата, за която бе подранила благодарение на сръчното шофиране на Ели. Но все едно дали щеше да пристигне навреме, или недопустимо ще закъснее — краят на срещата вече бе предрешен, помисли си Макси в асансьора.

— Мисис Амбървил ви очаква в кабинета на мистър Амбървил — съобщиха й в приемната веднага щом тя се появи. Цялостна обработка, реши Макси, подкрепена от авторитета на Захари Амбървил. Добри новини не се съобщават с такава демонстрация на сила и абсолютна власт.

Тя влезе. Едва тук, най-накрая, щедрите слънчеви лъчи лудуваха на воля, едва тук можеха да се видят реките, които прегръщаха Манхатън като гигантски ръце. Едната по-тъмна от другата, но и двете вливащи се в океана. Макси се огледа наоколо и заслепена от светлината, не видя къде се намира майка й. Лили седеше на ниското стъпало на стълбичката до библиотеката и държеше том с няколко броя от „Севън дейс“, издадени през шестдесетте; бяха отворени на снимки от предизборната кампания Никсън-Кенеди, направени от фотографите в „Амбървил“, неотлъчно следили националната драма. Когато Макси се доближи до нея, тя остави тежката книга и вдигна поглед. Очевидната й хубост и елегантността й изглеждаха непроменени, но под очите й се стелеше умора и изтощение; тях Макси не бе забелязвала преди. Сякаш лицето й бе цвете, на което за една нощ са пресъхнали живителните сокове — посърнало и увехнало.

— Кой е кандидатствал за вицепрезидент заедно с Никсън? — попита Лили.

— Не знам, по дяволите — отвърна Макси. Не си спомняше, но със сигурност не беше Спиро Егню. Или пък той беше?

— И аз не знам, Максим.

— Това е успокоително… Как беше уикендът? — добави тя, след като очевидно светският разговор бе първа точка в дневния ред.

— Осветляващ. А твоят?

— Отвратителен. Горкият Тоби. Още съм в шок — отговори Макси.

— Вчера ходих у тях да го видя, но с Анжелика не се бяхте прибрали. Слава богу, ще се оправи, щом заздравее раната. Кажи ми, кой е този Дънк? И въобще какво значи тази дума?

— Първият приятел на Анжелика. На четиринадесет години, много учтив, яде колкото цяла армия. Наполеоновата армия. Но маниерите му на масата са безупречни.

— Тоби и Индия говорят хубави неща за него.

— Анжелика не е тяхна дъщеря. А той по-добре да се отнася с нея както трябва… — с войнствен тон и стиснати юмруци се закани Макси.

— Иначе?…

— Ще накарам Роко да се оправи с господинчото. Представяш ли си, Анжелика се измъква на първата си среща точно когато прекрасно знае, че вечерта няма да ме има. Не би посмяла да го направи при баща си. Още съм бясна.

— Бедата у теб, Макси, е, че забравяш какво е да си млад — отхвърли възраженията й Лили.

— Мамо, аз дори нямам още тридесет! Остават ми още няколко седмици, докато ги навърша. И започнах да излизам с момчета едва на… на шестнадесет години.

— Но когато излезе…

— Помня, затова се тревожа.

— Анжелика е съвсем различна от теб. Тя е чувствителна и уравновесена. На твое място не бих се тревожила.

— Благодаря — отвърна с достойнство Макси, но отказа да захапе въдицата. Нямаше никакво намерение да се защитава. Ако Лили продължаваше да я възприема такава, нищо не би могла да направи.

— Разбира се — продължи Лили, — Анжелика ще се промени с времето. Ние всички се променяме. Би трябвало да се променяме, нали? Но характерът на Анжелика се формира чудесно. Представям си я каква ще бъде и след десет години, за разлика от теб, Макси. Никога не можех да предположа какво ще стане с твоя милост. Ти беше доста трудно дете, знаеш ли, ала аз не си представях дори, че и по-късно можеш да узрееш.

— Да узрея по-късно? Какво точно трябва да значат думите ти?

— Не се подготвяй за отбрана, Макси. Само исках да кажа, че не бе развила потенциалните си способности… Не бе показала на какво си способна… Допреди известно време — гласът на Лили бе равен като бистра вода и трудно можеше да се разбере какво точно има предвид — като в нощ без звезди.

— С подобни мили думи, предполагам, ще стигнеш и до разочарованието? — Макси почти не я слушаше. Изгаряше от описанието й като „трудно дете“ и сравнението с Анжелика, която бе успяла да избегне критиките на преданата си баба. И Анжелика не бе идеална. Повече или по-малко.

— Ако седнеш, Максим, бихме могли да обсъдим нещата по-удобно — отбеляза Лили и се премести на един от столовете пред бюрото.

Макси, която бе стояла права през цялото време на разговора, се приближи до бюрото и механично се отпусна на стола на баща си; там бе седяла, молейки Павка да не напуска. Настъпи кратко мълчание.

— Удобно ли се чувстваш на мястото? — попита Лили.

— О, съжалявам! — Макси скочи объркана. — Бях се замислила.

— Знам. Съвсем наясно съм — неволно се усмихна Лили. — Но столът доста дълго време остана празен. А и ти подхожда.

— Майко? — каква е тази игра на котка и мишка, питаше се Макси.

— Казах ти, че си забравила какво значи да си млад, наистина млад, Максим. Е, и аз също. Макар че понякога съм достатъчно умна да си спомня. Баща ти беше по-млад, отколкото си ти сега, когато основа първото си списание. Беше на същите години, когато се срещнахме. Ти вече създаде едно списание и то пожъна огромен успех, ако се абстрахираме от нетрадиционните ти финансови методи. Защо да не поемеш и останалите… С помощта на хората, работили още по времето на баща ти? Това е. Ако искаш.

— Да поема останалите? Но… никога не съм молила за тях… Н-никога — не съм с-сънувала дори — пребледня Макси и започна да заеква.

— И все пак сигурно ти е ясно, че ако не продам „Амбървил пъбликейшънс“, някой от семейството трябва да поеме управлението? Ти си единствената, която може да се захване с бизнеса, нали? Най-накрая и на мен да ми стане ясно. И аз, като теб, късно узрявам.

— Значи ли, че няма да продаваш?

— Нали не мислиш, че те повиках тук, за да ти кажа, че ще продавам? Господи, Максим, щеше да бъде безчувствено. Бих ти казала, но не тук, не в кабинета на баща ти. Понякога си мисля, че въобще не ме разбираш — Лили въздъхна. — Добре, да не говорим за това… Този проблем може да не разрешим никога, а и няма връзка с твоя отговор. Искаш ли да поемеш управлението? Като издател на всичките списания?

— Но аз не разбирам… Какво ще каже Кътър? — смути се Макси от изненадващия обрат на нещата.

— Той никога няма да има думата за управлението на списанията на баща ти. Никога. Кътър… си замина. Отпратих го. Смятам да се разведа с него. Бъдещето му не ме интересува. Никой от нас няма да се срещне повече с него и вярвам, че повече няма да говорим за особата му, никога няма да споменаваме името му.

За пръв път, откакто Макси се помнеше, при изричането на кратките, отсечени фрази безупречният глас на Лили издаваше неприкрита вълна от мъка.

Отново настъпи тишина. Двете не се поглеждаха, макар че в прашинките, които танцуваха на слънчевата светлина, въпроси и отговори се задаваха, отхвърляха, преглътваха и погребваха завинаги.

От всички разкошни и желани неща, с които парите на Захари Амбървил я бяха дарявали през целия й живот, силата да изхвърли Кътър от живота си бе най-ценното и най-желаното. Същата сила караше децата й да замълчат, да не бъде принудена да им дава обяснение. Но едно нещо, което парите не можеха да купят, бе свободата, собственото й познание за това какъв мъж бе Кътър. Как е могла да го хареса? Откъде започваха грешките й? Каква част от тази объркана история бе станала по нейна вина? Защо поддържаше дивата, неразумна връзка, защо не желаеше да промени упоритите си представи за него, след като бе получила толкова разочарования? Колко лош бе той? Дали някога наистина я бе обичал? И което бе по-лошо — защо това все още имаше някакво значение за нея? В едно нещо бе сигурна. Вината й бе голяма колкото тази на Кътър. С изключение на едно съществено нещо. Кътър не бе оставил брат си да умре заради нея и в този факт тя трябваше да намери отново силата си, колкото и болезнени да бяха измъчващите я въпроси.

— Е, Максим — попита Лили отново, — искаш ли?

Главата на Макси бе олекнала, сякаш на един дъх бе изкачила върха на планината и дишаше с пълни гърди лекия, жизнерадостен, ободрителен въздух. Не виждаше нищо друго, освен огромното слънчево изкушение, необятността на хоризонта, безкрайните ширини, открити пред очите й. Тя остана там за миг замаяна, а после направи усилия да се върне към обикновените неща, да се върне към действителността в този кабинет, да си представи как всеки ден се нагърбва с решения, изисквания, проблеми и отговорности. Изведнъж й хрумна, че не би могла да знае предварително какво щеше да излезе. Когато толкова безгрижно бе настоявала Кътър да й даде окаяното старо списание „Триминг трейдс“, имаше ли представа какво значи да издаваш „Би&Би“ всеки месец? Издател? Глава на „Амбървил пъбликейшънс“?

— О, да, майко! Искам! — възкликна тя от цялото си сърце. Искаше и знаеше, че и баща й би пожелал това.

— Добре. Радвам се, Максим. Много се радвам. Не бих ти предложила тази работа, ако не бях уверена, че ще се справиш — рече спокойно Лили, но с дълбока нотка на нежност. — Винаги можем да продадем. Все още можем да продадем. Но предпочитам да запазя „Амбървил пъбликейшънс“ за семейството. Веднъж ми бяха казали, че съм жертвала живота си за компанията, че съм се лишавала от свободата си всеки път, когато съм помагала на баща ти в работата. Повярвах. Мислех си, че правото, отредено ми по рождение, каквото и да означава то, ми е било отнето — тя замълча за миг, сякаш се замисли върху смисъла на „право по рождение“.

— Татко ти вярваше — каза Макси, — иначе не би ти оставил контрола върху бизнеса. Никога не би го сторил, ако не е мислил, че си достойна да носиш отговорност.

— Не знам какво значи да си достойна, Максим. Доста мислих вчера за изминалите години и сега знам, че списанията са обогатили живота ми. Да бъда част от тях се превърна в част от моя живот, част, която има твърде голямо значение, за да ми позволи да ги продам на чужди хора, да ги видя как излизат от ръцете на Амбървил. Гордея се, Максим, със списанията, по дяволите, много се гордея и искам да станат по-добри, отколкото досега.

— Майко — прекъсна я Макси, — имаш ли идеи?

— Наистина имам, повече от идеи. Прекарах сутринта с Павка. Знам какво става зад гърба ми. С миналото е свършено, веднъж завинаги. Всички тези безчестни заповеди са отменени. Но други не са дадени. Изчаквах да видя какво ще решиш. Сега единственият човек, който ще издава заповеди, си ти. Павка ще ти помага, но мисля, че сама ще трябва да спечелиш подкрепата на редакционния съвет. Някои може да те намразят. Няма да ти се бъркам, ала винаги можеш да ме използваш за… аранжиране на витрини. Много, много ме бива за това.

— Не говори така — запротестира Макси. — Ти си се отказала от великата кариера на примабалерина. О, майко… могла си да го постигнеш.

— Не бе наложително — измърмори Лили и се усмихна леко и загадъчно. — Не бе наложително. Никога няма да разбера, не трябва да разбера причината. Сигурно това е важното — тя поклати глава и се върна в настоящето. — Както и да е, като аранжор на витрини съм била най-добрата и възнамерявам да остана такава. Всеки прозорец се нуждае от аранжиране, иначе е само едно парче стъкло. Не подценявай значението му — гласът на Лили звучеше делово, ала в него се отразяваше новооткритото изражение на съвършено овалното й лице и тъжния, изпълнен с горчивина поглед на сиво-зелено-сините й очи, поглед, съдържащ всичката скривана прозорливост, която споделяше сега с дъщеря си. За първи път в живота си я допусна близо до себе си.

— Анжелика веднъж ми каза, че според татко тя е единствената в цялата фамилия с нюх към издателския бизнес — сподели Макси.

— Сгрешил е… Дори и Захари Амбървил може да сгреши. Понякога и аз мога да сгреша — усмихна се леко Лили, а облекчението в гласа й се надпреварваше със самоиронията.

— Бедата у теб, майко, е, че винаги имаш последната дума на моите въпроси.

— Като теб.

— Като мен. Точно като мен. Хайде, майко, дай да те целуна.

 

 

— Тоби — попита Макси — ще ти се накърнят ли чувствата, ако с Анжелика се изнесем от тавана ти? Сега, след като имам сигурна работа и редовна заплата, мога да си позволя да плащам наем. Не нещо кой знае колко претенциозно, но малко по-просторно. Повече място за дрехите ми, по-голяма стая за Анжелика, а и да има къде да сложа няколко работи тук-там.

— Няколко? Никога не си се задоволявала с по няколко работи от нещо — отговори Тоби.

— Е, имам нещичко — настоя Макси. — Знаеш, не можах да продам на търг нищо. Дори гарнитурата не се продаде. Реших да задържа само онези неща, които най-много ми харесват. След като вече свикнах да живея без вещите си, постепенно ще ги намаля… Само две-три прекрасни работи, в тон с обстановката. Разбира се, ще имам нужда от много способен дизайнер…

— Моля те, спести ми плановете си за боядисването — помоли се Тоби. — Нали си имаш Лудвиг и Бизет, с които да го обсъдиш? Мисля, че досега те оправяха всичко?

— Да, но чувствам, че искам малка промяна.

— Имаш ли поне малко здрав разум, за да започваш работа, която ще погълне целия ти живот, и да боядисваш апартамента си по едно и също време?

— Погледнато така, не — отвърна Макси. Тоби беше се отпуснал в любимия си стол, с вдигнати крака и с бродирана превръзка на ръката, направена от неприкосновените калъфки на Индия, и ожесточено размахваше една ножица, докато Макси разсеяно му предлагаше носни кърпи от чекмеджето. — Все едно трябва да се преместим, след като критичната ситуация отмина. На Анжелика й е много мъчно, че трябва да си тръгнем. А и на тайфата наистина им хареса твоя басейн.

— Щеше да е добре, ако си носеха хавлии, но все забравяха — замислено допълни Тоби.

Макси не му обърна внимание.

— И на мен не ми се тръгва. Горе е много уютно, а и дори остатъците от храната са вкусни, ала си много прав за работата. Аз дори няма да имам време да потърся апартамент както трябва. Докато работите в компанията не потръгнат, няма да имам време за нищо. По-добре да ходя по-рано в бюрото, да си тръгвам по-късно и да работя през почивните дни…

— Не ставай глупава. Преживяваш удар — отсече Тоби. — Удар на глупостта. Така става с хора, когато се изправят пред сериозни промени в живота, особено хора, които искат или всичко, или нищо, никакви компромиси, никакви полумерки, нищо дребно. Това е принудителна кариера. Ти свикна принудително да търсиш развлечението, следователно сега и работата ти трябва да бъде такава, без миг почивка.

— Моята принудителна кариера, както очарователно се изразяваш, по случайност се оказа и най-голямото развлечение на света — изломоти ядосано Макси. — Прибързаният извод е отвратителен.

— Може ли да ти напомня, че си едва на тридесет години?

— Защо всички така внезапно решиха да ми напомнят за възрастта?

— Тридесет — продължи Тоби. — В разцвета на живота. И както следва от спомените ми за скандалното ти минало, с естествена нужда от мъжко приятелство.

— Мъже — троснато изрече Макси.

— Казваш го точно като татко — обади се Анжелика, седнала на пода в краката на Макси. — И той казва „жени“ със същата презрителна нотка в гласа. Дори вече не излиза с тях. Помня момичето, за което му казах, че мирише на ванилия. Е, няма жени около него само от няколко месеца, а и тя всъщност не бе лоша, ако човек няма нищо против смешните миризми. Ами онази изключителна хубавица: за нея му казах, че нещо не й е наред. Не й се е обаждал цяла вечност, а тя всъщност не беше чак толкова кофти, само дето не бе моят тип. И още цял куп се мъкнеха подире му само защото преуспява в кариерата и заради хубавата му външност. Повърхностни дами. Винаги му откривам истинските си чувства, за да няма опасност да глътне въдицата… Сега не излиза с никоя. Чудя се, дали не съм му създала комплекс?

— Следпубертетната възраст — заразсъждава Индия, — е термин, измислен от един психолог на име Дж. Станли Хол в книга, публикувана през 1905 година. Преди петдесет години, Анжелика, преди да сме знаели за следпубертетната възраст, някой щеше да те накаже да стоиш в ъгъла или да напишеш сто пъти на черната дъска нещо от рода на „Няма да се бъркам в емоционалния живот на баща си“. А можеше да те оставят на хляб и вода. Или на колене. Не знам кое точно щеше да ти бъде по-неприятно.

— Не се бъркам, само правя наблюдения. Ако не ми беше обръщал внимание, като всеки нормален баща, нямаше да му се отрази. И „емоционален живот“ е много остаряла фраза. Той се „вижда“ с тях.

— „Виждане“ — горчиво измрънка Тоби. — Сега с тази дума се определят сума отношения, от несериозните до „ще се сгодяваме“. Вчера една от вашите клюкарки ми каза, че Джули Джейкъбсън се „вижда“ с младия художествен директор на „Би&Би“. Това какво означава — всяка вечер, през вечер, два пъти седмично? Чудя се, кой глупак е измислил извратеното значение на думата?

— Е, някой го е направил. Аз не знам за Джули и Брик Грийнфийлд, но всичките срещи на татко бяха несериозни — отговори му Анжелика, а Индия и Макси размениха разтревожени погледи. — Не изглеждаше, че спасява живота им или че е сериозно влюбен, както вие с Индия например. Все едно трябва да се обличам. Дънк ще ме вземе след половин час. Ще ходим на новата версия на „Брулени хълмове“.

— Ще дойда да ти помогна — набързо изрече Макси, без да обръща внимание на повдигнатите от изненада вежди на Анжелика. Че тя умееше да се облича, за бога.

 

 

— Е, ти го направи, знаеш — каза Индия след известна пауза.

— След като спомена. Няколко пъти. Това, че съм ти спасил живота, означава ли, че съм твой пленник?

— Ако беше китаец и си ми спасил живота, щеше да ми дължиш безброй неща, защото ставаш отговорен за мен, или нещо подобно.

— Аз не съм китаец.

— Не, ти си пълноправен член на „Бягащите ранени“ — сърдито заключи Индия. — Отивам да си събера багажа. Писна ми да не ме оценяват.

— Какво, по дяволите, трябва да означава „Бягащи ранени“?

— Знаеш какви са „ходещите ранени“ — ранени войници, които не напускат бойното поле. Ти си различен. Ранен си, но бягаш, бягаш в безсмислен кръг, бягаш толкова силно, че не усещаш болката, или успяваш да се правиш, че тя не съществува. Мислех те за различен. Мислех, че си се нагодил към слепотата и че можеш да направиш повече от много зрящи мъже. Винаги ще можеш да вършиш повече неща. Слепотата е крайна… Няма да стане по-зле. Но ти си решил да скъсаш с останалата част от живота. По-трудната част от живота може би. Човешката част. Онази, в която влизам и аз. Повече въобще не ме интересуват причините ти. Интересува ме само какво ми струва на мен да бъда влюбена в теб. Без да имам надежда. Не желая повече да понасям мъките. Отказвам и аз да стана една от „Бягащите ранени“.

— Доктор Флоршайм?

— От месеци не съм я виждала. Психоанализата ми свърши. Напускам те, Тоби. Завинаги.

— Хей, чакай малко.

— Сега пък какво? — рече Индия от прага на вратата.

— Ще си прибереш ли чаршафите? — видът му бе замислен и загрижен.

— Разбира се.

— И калъфките ли? И малките бебешки възглавнички с фестоните по ръбовете?

— Каква връзка имат с разговора ни? — отсече Индия. — Само защото приключих с психоанализа си, не означава, че ще се откажа от спалното си бельо. Едното няма нищо общо с другото.

— Не мисля, че ще мога да спя върху неогладени, петдесет процента изкуствени тъкани — изхили се Тоби, сякаш бе разрешил тежък проблем, измъчващ го с години.

— Виж ти? — сърцето на Индия заби толкова лудо, че дори и мъж със зрение щеше да го чуе.

— Така че нека сключим сделка. Ще се оженим, а аз поемам попечителство върху твоя скрин с надежди — под тези небрежно изречени думи се криеше силата на упорит човек, най-сетне променил мнението си.

— Скринът ми с надежди? Искаш да кажеш, спалното ми бельо? — попита Индия и се приближи бавно и внимателно, за да не издаде внезапното си вълнение, лудото потреперване на ръцете й.

— Не е ли едно и също?

— Не мисля. Разбира се, че не. Скрин с надежди. Наистина — изрече Индия като дълбоко засегната. Най-добрата роля от кратката й, но славна кариера.

— Е, хайде да се оженим и да спим на твоите чаршафи — предложи Тоби с обичайния си властен глас, но Индия го усети, че се вълнува.

— Това ли е твоята представа за предложение? — опита тя да му се присмее, ала не успя.

— Аха.

— Не можеш по-добре?

— Спасих ти живота, нали? — Тоби бе твърде нетърпелив, за да прави опити да бъде изискан.

— Не можеш винаги да използваш спасението, Тоби Амбървил — прошепна тя, но сладостта в гласа й отричаше думите й.

Тоби стана, приближи се до нея и я придърпа здраво към себе си. Погледна я, а кехлибарените му очи излъчваха щастие и нежност, каквито тя не бе виждала досега.

— Ако наблизо имаше блато, щях да те заведа, да напълня ръцете ти с пирен и да ти кажа колко много те обичам, Кати… Но наблизо е само Сентрал парк. Обичам те, Кати, и искам да живея с теб вечно и да имам една дузина деца.

— Хийтклиф!

— Това значи ли „да“?

— Ще трябва първо да се обадя на агента си, и все пак… мисля, че може да излезе нещо.

 

 

Две седмици по-късно секретарката на Джъмбо Букър в Сан Франциско му позвъни в кабинета.

— От Ню Йорк се обажда мистър Амбървил. Да ви свържа ли?

Джъмбо не се изненада на обаждането. Очакваше го от деня, в който дочу, че Кътър е напуснал „Амбървил пъбликейшънс“. През изминалите две години, откакто Кътър не работеше вече в компанията „Джъмбо, Смити енд Джеймстън“, оглавявана сега от Джъмбо, той бе загубил връзка с летящия нависоко бивш служител. Но изключителната новина за необявеното, рязко и необяснимо напускане на издателския свят бе достигнала и до него по същата клюкарска мрежа, по която се носеха вести за сексуалните му подвизи по време на брака му.

Джъмбо прекрасно знаеше, че Кътър не е намерил работа в инвестиционните банки, макар че бе преминал през десетина кадрови интервюта. И Джъмбо бе наясно с причините. Трета „клюкарска система“ бавно действаше сред най-висшите кръгове на Сан Франциско и все повече влиятелни хора бяха започнали да научават, че Кандис Амбървил се бе самоубила. Някои от тях се досещаха за мотивите. Клюките бяха достигнали Манхатън; клюки, пазени в определени кръгове; клюки, които никога не изтичаха извън тези кръгове; клюки, толкова шокиращи и гнусни, че всеки, запознат с тях, отказваше да има нещо общо с Кътър Амбървил.

Джъмбо не изпитваше нужда да показва превъзходство и да върши услуги на бившия си съквартирант. Щеше му се никога да не го бе срещал, никога да не бяха имали връзка. Беше смущаващ факт, не, дори по-лошо. Изпитваше срам да го познават като негов приятел.

— Кажете му, че не мога да разговарям с него, мис Джонсън — нареди Джъмбо на секретарката си.

— Кога да му кажа да ви позвъни отново?

— Кажете му да не се обажда — отговори Джъмбо.

— Не разбирам съвсем, мистър Букър. Искате да кажете, че през целия ден ще сте извън службата?

— Не, искам да кажа, че повече няма да разговарям с него. Нито сега, нито когато и да е друг път. Нито по телефона, нито лично. Да му стане пределно ясно, мис Джонсън.

— Така ли? — учуди се тя, без да знае как да постъпи.

— Не се тревожете, ако сте прекалено груба. Просто повторете онова, което току-що ви казах, и затворете телефона. Не изчаквайте отговора му.

— Мистър Букър?

— И ако се обади отново, при каквито и да е обстоятелства, ще му кажете същото.

— Да, мистър Букър. Ще запомня.

— Благодаря ви, мис Джонсън.

Кътър бавно остави слушалката. В изминалите унизителни дни той гледаше да не се обажда на Джъмбо Букър. През всичките години бе разчитал на Джъмбо. Сигурен беше, че ще бъде добре дошъл и че ще се върне отново на работа, ако не на старата, то поне на също толкова добра. Беше донесъл пари за фирмата, докато работеше при него, винаги бе държал Джъмбо в задния си джоб, но му бе омръзнало да го покровителства някой, с когото се познаваха от толкова дълго. След спектакъла, който разигра в „Амбървил пъбликейшънс“, предпочиташе да има работа с непознати, отколкото да отиде на крака при Джъмбо. Бездарния, досадния, старомоден Джъмбо. Джъмбо, който притежаваше всичко само защото се беше родил с наследство; Джъмбо, на когото дори не му стискаше да го обиди лично, а бе накарал секретарката си.

 

 

Кътър лежеше на леглото в хотелската си стая. Виновен бе Захари, разбира се. Винаги и за всичко. Захари бе виновен да отиде в Сан Франциско. Захари бе виновен да се ожени за Лили. Заради него трябваше да се ожени за Кандис. Захари бе виновен за това, че бе толкова непоносимо всеопрощаващ и разбран, толкова отблъскващо неподразнен от връзката му с Лили и раждането на Джъстин. Трябваше да го смаже, трябваше да го остави да умре. Да, да умре. Да, най-накрая да умре, защото нямаше по какъв друг начин да се отърве от него и да станат квит. Това бе единственото справедливо нещо, единственото, което брат му заслужаваше.

Джъстин. Вчера в някаква клюкарска статия бе научил, че Джъстин отново се е върнал в Ню Йорк, за да прави снимки за сватбата на Тоби с известна актриса. И какво бяха написали за него? „Американският лорд Сноудън заснема брака на годината“, или нещо подобно. Джъстин. Детето, което Лили обожаваше, Джъстин, който не знаеше, че истинският му баща не е мъртъв, Джъстин, който дължеше живота си на него.

 

 

Един час по-късно на вратата се позвъни. Джъстин отвори и видя насреща си Кътър, застанал уверено, сякаш бе гост, очакван от всички с най-голямо нетърпение. Джъстин се отдръпна и Кътър се възползва от жеста му, за да влезе в дневната, затваряйки след себе си вратата.

— Здрасти, Джъстин — протегна той ръка. Джъстин се дръпна още една крачка назад. — Добре, Джъстин, разбирам защо си враждебно настроен, наистина разбирам. Знам какво става, откакто се скарахме с майка ти… Не иска да ме види и сигурно ви приказва работи, които не са истина, които ви настройват срещу мен, но тя няма вина, Джъстин. Тя понесе тежък шок, сериозна травма, породена от куп лъжи, чути в Канада.

Джъстин стоеше неподвижно и не поглеждаше към Кътър.

— Реших да я оставя достатъчно дълго време сама, за да разбере, че лъжите противоречат на здравия разум, дори и да се наложи разследване. Господ е свидетел, че бе свободна да направи такова, ако поискаше. Слушай, Джъстин, дойдох да разговарям с теб, защото мисля, че си най-чувствителният от всичките деца на Лили и защото се тревожа за нея.

Джъстин се отдръпна още повече, без да продума.

— Добре, ти не искаш да говорим, но аз искам. Мисля, че е твърде важно, за да оставим нещата просто така. Раздялата с майка ти е толкова лоша за мен, колкото и за нея. Тя много ме обича, а аз я обичам далеч повече, отколкото тя предполага. Предстои ни дълъг и щастлив съвместен живот, ако можем да я накараме да го разбере. Знам, тя каза, че не иска повече да ме вижда, но познавам моята Лили, знам, че й се иска да не бе постъпвала така прибързано. Ала тя е горда жена и няма да направи първата стъпка. Затова съм дошъл при теб. Мисля, че ти си единственият човек, когото Лили би изслушала с открито сърце.

Джъстин се обърна и погледна през прозореца, раменете му изглеждаха напрегнати от усилието да не му отговаря, по никакъв начин да не го удостои с вниманието си.

— Джъстин, помисли за положението. Без мен майка ти няма ли да бъде една самотна жена? Никога не е живяла без мъж до рамото й, който да я води в живота, да й бъде предан, да я закриля. Когато брат ми загина, тя се обърна към мен с такава нужда да бъде с някого, толкова самотна, че ми разкъса сърцето. Никога не я изоставих, нито за миг — Кътър направи няколко крачки към прозореца, но се спря, щом видя непоколебимостта в силното и стройно тяло на Джъстин. — Виж, Джъстин, ти никога не се задържаш в града повече от няколко седмици. Тоби се жени и сигурно ще замине в Калифорния, а Макси, господ знае, ще бъде страшно заета с компанията. Кой ще намери време за Лили, ако ме няма? Джъстин, дойдох при теб, за да те помоля да сториш нещо, не за мен, а за майка ти. Искам да отидеш при нея и да я помолиш само да поговорим… Само да поговорим.

Джъстин се отдръпна от прозореца, взе един фотоапарат, седна и започна обстойно да го оглежда.

— Не те виня за мълчанието ти, Джъстин. По някакви причини ние не успяхме да създадем сносни, топли отношения помежду си, а би трябвало да бъдем приятели отдавна… Повече от приятели — Кътър стоеше над Джъстин и говореше тихо, сякаш искаше да укроти диво животно. — Имам право да дойда тук и да разговарям с теб, Джъстин. Никога не бих нарушил усамотението ти, ако нямах това право. Никога не бих ти казал това, което възнамерявам да ти кажа, ако не смятах, че е дошло времето да научиш истината. Така ще разбереш защо чувствам, че имам право да те помоля за нещо, за което не бих могъл да помоля останалите от семейството. Не, не клати глава, Джъстин, не отказвай да го чуеш, не ме карай да замълча.

Кътър започна да се моли. Джъстин седеше напрегнато и гледаше само към апарата, като полагаше неимоверни усилия да остане напълно неподвижен.

— Джъстин, не е… лесно за изричане. Знам колко много обичаш майка си. Лили е такава жена, дето е невъзможно да не обичаш. Преди години, когато двамата с нея бяхме още млади, и двамата нямахме повече от двадесет и четири, по-млади от теб сега, ние се влюбихме.

Джъстин изтърва апарата, изправи се и се обърна към стената като затворник в килия.

— Влюбихме се, обичахме се, както един мъж и една жена могат да се обичат, и имахме дете… Теб, Джъстин. Ти си мой син.

— Знам — бързо отговори Джъстин.

— Какво! Лили ти е казала?

— Прочетох писмото, което си й написал преди заминаването ти за Калифорния. Изчислих датата на писмото и тази на рождения ми ден. Бях малко момче и ровех из нещата на мама, както правят всички деца, и го открих. Прочетох го и отново го върнах. Сигурно още е там.

— Но тогава… Тогава… Значи си знаел! Защо никога… как си могъл… да го запазиш за себе си?

Джъстин се извърна и тръгна към вратата. Най-сетне вдигна очите си към Кътър.

— Моят баща беше Захари Амбървил. Той бе единственият баща, който съм имал, единственият, който съм искал. Все още е мой баща и винаги ще бъде. Моля те, тръгни си.

— Джъстин! Знаеш истината и дори не се опитваш да го отречеш! Кръвта вода не става. Аз съм баща ти, Джъстин! И съм жив… това нищо ли не значи за теб, за бога?

— Излизай оттук. Върви си — Джъстин отвори вратата и направи жест с ръка. Бавно и неохотно Кътър се приближи до рамката. Когато застана до Джъстин, той се поколеба. Изведнъж, изигравайки последната си карта, сложи ръка върху рамото му.

— Не! — с инстинктивно, бързо и силно движение Джъстин се дръпна и с всичката си застрашителна сила удари ръцете, опитали се да го задържат. Кътър залитна назад — счупените му от лактите ръце увиснаха безпомощно — не бе в състояние да застане стабилно или да поднови крачката си.

Той извика от болка и падна възнак надолу по дългото и стръмно стълбище. Над него една врата хлопна и се заключи.