Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (10)

10.

Завръщането на Кътър Амбървил в Сан Франциско след относително краткия му престой в Ню Йорк не предизвика голяма изненада. Приятелите му, родени и възпитани в Сан Франциско, видяха в появата му признание на техните морални ценности. Те предвиждаха още преди да замине, че никъде в Източна Америка той няма да намери този сладък живот, на който се радваха всички. Напускането на Манхатън им доказа колко прави са били. Въпреки че имаше хора, които държаха да наричат Сан Франциско Уолстрийт на Западния свят, други пък американския Париж, за повечето жители той бе уникален град и не можеше да се сравнява с никое друго място на земята. Дори само гордостта, която гражданите изпитваха към Сан Франциско, бе достатъчна да открои града от останалите. Тихите испански заселници превърнаха това място в процъфтяващо международно средище, когато в Сатърс Мил откриха злато през 1848. Оттогава редуващи се приливи на богатство вкарваха милиони, всъщност милиарди долари в джобовете на тези, които ръководеха града, мъже, натрупали доста пари за по-малко от столетие.

Никой от приятелите на Кътър — семействата Болинг, Чадфийлд-Тейлър, Тиериът, Дьо Гинье и Блит — никога не узнаха, че Кътър бе избягал от Ню Йорк заради Лили. Той бе добре дошъл в това общество, където на него гледаха като на митически еднорог, животно, чийто рог притежаваше магически качества — а не бе ли наистина желаният, но недостижим ерген, рядкост, каквато бе и еднорогът?

Месеците, прекарани в Манхатън, бяха направили Кътър още по-привлекателен. Изглеждаше по-възрастен и по-опасен: тайнствена опасност, която го правеше още по-съблазнителен от безупречните му маниери и неочакваната, но рядко спечелвана усмивка, която променяше цялото му изражение. Беше добре възпитан, по-възрастните мъже от банковите среди започнаха да го уважават, но както се говореше между жените в Бей Сити, очевидно не мислеше за женитба. Кътър Амбървил остана твърдо, но необяснимо трудно достижим мъж, не желаещ да обвързва сърцето си. Никоя от жените, които го обсъждаха, не подозираше, че причината да отбягва връзките с елегантни, неомъжени момичета от Сан Франциско бе по-скоро въпрос на ясна политика; какъв ли шум би вдигнала Лили, ако до ушите й достигнеше някой нов любовен роман?

Кътър беше напълно брониран дори и срещу най-милото момиче — преценеше ли, че то би могло евентуално да усложни нещата. Но въпреки че се владееше емоционално, което не се удаваше на повечето мъже, той съвсем не можеше да удържи животинската си жажда за секс. Трябваше да люби жени често, но заради Лили трябваше да ги люби рискувайки. Тези, дето можеше да спечели лесно в службата или в баровете, не бяха за него. Съвсем логично той допусна, че има дами от обществото, които живеят със същата неутолима жажда като неговата и които може да притежава, когато пожелае. Но за да го привлекат, те трябваше да имат какво да загубят при евентуален скандал, заплашващ частния му живот. Никога не преследваше жени, които биха могли да предявят претенции към него или които биха му причинили неприятности; а ако усетеше у някоя същото лудо безразсъдство като у Лили, въобще не се захващаше.

Но пък притежаваше толкова други жени! За мъж с опитно око и заобиколен от множество женени двойки той можеше да прави завоевания на всяка крачка. Скрити, бързи завоевания, без ухажване; нещо като взаимно признаване на неудовлетворена сласт. Кътър бе най-хитрият от всички любовници. Умееше да кара опасността да работи за него, да се възползва от най-неочакваните възможности, да надуши жената, дива и страстна като самия него. Само с един поглед улавяше флирта и осъществяваше ходовете си, без да предизвика нечие внимание.

 

 

Репутацията на Кътър като най-недостижимия ерген се разрастваше с всяка изминала година. Той излизаше всяка вечер: в „Ърнис“, където двамата братя Гати знаеха, че предпочита рак, приготвен натюр; в „Кан“, където лично Джани Кан приемаше по телефона резервацията на Кътър; в „Трейдърс Викс“, където неговата маса неизменно беше в „Капитанската каюта“. Но по правило го канеха на вечеря по домовете.

Кътър бе разбрал, че най-късият път към обществото в Сан Франциско е музиката. Не пропускаше поне двадесет от двадесет и шестте оперни представления и ходеше на симфонични концерти както на „модните“ представления, така и на „обикновените“. След няколко години го поканиха да се присъедини към „Клуба на бохемите“, основан още през 1872 за подпомагане на изкуствата. Към 1900 година той се бе превърнал в център на влиятелните мъже, клуб, в който за годишното събиране на „Рашън ривър“ бяха поканвани най-важните американци.

Скоро Кътър стана известен на авторитетни банкери, като Ричард П. Кули, президент на „Уелс Фарго Банк“, Джордж Кристофър, председател на управителния съвет на „Комънуел нашънъл банк“ и Рудолф А. Петерсон, президент на „Банк ъв Америка“. Той внимателно поддържаше банковите си контакти в Ню Йорк. Месеците, прекарани в Манхатън, бяха за него голяма школа, сравнима само с едногодишна специализация в Швейцария. Не бе научил нещо, което да се измери със специална доларова стойност, но бе попаднал сред голямото течение в океана на мозъчния американски капитал.

При завръщането си Кътър отново започна работа в старата си служба „Букър, Смити енд Джеймстън“, ала скоро се премести в друга по-голяма фирма. На тридесет години той вече бе достатъчно изпечен, за да стане младши съдружник във фирмата на „Стандингс и Алекзандър“, една от най-влиятелните в града.

Ръководителят на новата служба на Кътър, Джеймс Стандингс III, бе пето поколение жител на Сан Франциско и напълно одобряваше Кътър. Канеше го на голф в „Хилсбъроу Каунти Клъб“, на четиридесет и осем метровата си яхта, предложи му членство в своя клуб, членство в „Юниън Лиг“ на „Ноб хил“, защото Джеймс Стандингс, също като мистър Бенет от романа „Гордост и предразсъдъци“, имаше дъщери за женене. Не като него пет, слава богу, само две, и макар че му се свиваше сърцето, не можеше да не признае, че Кандис, първородната, съвсем не е хубава.

Освен със залива, чара, културния живот и ресторантите Сан Франциско съвсем справедливо се гордееше с хубавите си жени. Момичета като Патси Макгинис, Пени Бам, Миел Витор, Франсис Бауис, Мариана Кийън и Патриша Уолкът, от хубави по-хубави, не бяха изключение за началото на шестдесетте години, а по-скоро правило. Сравнена с някоя от тях, Кандис Стандингс дори и в очите на любещия си баща бе… посредствена. Не отчайващо безлика, в никакъв случай, но той трябваше да се съгласи, колкото и да я обичаше, че никак не бе хубава. Никой никога не би помислил да я нарича Кенди, сладурче. Той и жена му, също пето поколение коренячка, не бяха красавци, но дълбоко в себе си желаеха голямата им дъщеря да се роди хубава въпреки законите на наследствеността. По-малката, Нанет, бе с правилни черти, а и беше само на четиринадесет години.

Кандис все пак имаше хубави зъби — след години зъболекарски грижи — и лъскава коса. Мускулите на ръцете и краката й бяха добре развити от спортовете, но за беда конструкцията на тялото й бе момчешка; бе учила в „Мис Хамлин и Финч“, перлите, които носеше, бяха от най-добрите, предлагани при „Гъмп“, но й липсваше напълно онова качество, което имаха дори момичетата от онова долнопробно място Лос Анжелос — онази задължителна черта, която възпламеняваше мъжете — капка сексапил.

Джеймс Стандингс бе много богат и ставаше все по-богат. И макар че Сали Стандингс не изпращаше дрехите си за химическо чистене в Париж, както мисис Крокър, и нямаше китайски готвач, като мисис Кемърън, те живееха — когато не бяха на път или на почивка в Рамбъл — в огромна къща в богаташкия Хилсбъроу, с тридесет и пет стаи, на осемнадесет мили южно от Сан Франциско. Имението Рамбъл, наследено от родителите на Сали, имаше впечатляващи тераси и градини, почти като Стробъри хил на мисис Чарлс Блит. Но, уви, в Хилсбъроу бе пълно с такива огромни къщи и богати татковци, с далеч по-хубави щерки за женене, които да родят седмото поколение на Сан Франциско.

Ако Джеймс Стандингс III някога би признал, че съществува „пазар на булките“, то това можеше да стане след много, много вечери, когато, седнали на масата със Сали и двадесет и пет годишната Кандис, със свити сърца очакваха да иззвъни телефонът. Той звънваше, все по-често и по-често, ала търсеха Нанет.

 

 

Кътър бе на тридесет и една. Никога повече не изпита чувствата, които бе изпитал към Лили и когато се връщаше към онези дни от своя живот, ги възприемаше като чиста лудост. Но той бе дал обещание на Лили. Оставил й бе писмо, сигурен, че единствено то щеше да осигури нейното мълчание. Оттогава й бе писал и други писма, внимателни и безкомпромисни, но не толкова много, че да предизвикат приказки в Ню Йорк, и далеч по-малко от онези, които сам получаваше. Думите си подбираше умело, за да не подтикне Лили към някакви прибързани действия, защото тя бе твърдо решена, че трябва да се съберат колкото може по-скоро. Бяха чакали цели седем години! Захари си намерил любовница, пишеше тя, всички знаели, някоя си Нина Стърн от „Стайл“, така че нямало вероятност Захари да задържи децата при евентуален развод. Лили ставаше налудничаво нетърпелива. Дразнеше се от двусмислените писма на Кътър и смяташе, че е прекалено предпазлив. Кътър усещаше растящия гняв във всяко нейно писмо, с което го питаше какво още чака, за да не се оженят.

Кътър нямаше ни най-малкото намерение да се жени за Лили, да живее с нея и децата й като един обикновен човек. Знаеше цената си и смяташе да направи капитал от това. Бе решил да се ожени за момиче, от което щеше да има най-голяма изгода. Съвсем определено се бе насочил към Кандис Стандингс, дъщерята на своя шеф. Искаше да получава лесните и тлъсти комисиони, които щяха да капнат от таткото.

Тя беше твърде обикновена наистина, но не чак дотам, че хората да кажат, че се е оженил за парите й. Изглеждаше момиче с добър характер, яздеше, караше ски, играеше тенис и бридж еднакво добре и от нея би излязла приемлива съпруга. Кандис щеше да му бъде вечно благодарна. Бракът им щеше да бъде поредният пример за това как един очарователен мъж е свързал живота си с по-непривлекателна жена, нещо, което винаги бе съществувало. Кандис имаше чаровна усмивка, а и нямаше да надебелее, съдейки по майка й.

Единственият му проблем беше Лили. Какво ли щеше да каже, след като чуеше за женитбата му с Кандис, събитие, което не можеше да се запази в тайна? Вярно, че историята с Лили беше стара работа и не й даваше никакви права върху него. Но момчето? Джъстин? Неговият син. Дори и Джеймс Стандингс III щеше да се замисли дали да му даде дъщеря си, ако Лили в яростта си му разкажеше за Джъстин? Откакто Кътър разбра за раждането на сина си, се мъчеше да не мисли за това. Никога не беше виждал детето, което Лили, проклета да е, роди от нахалство, суета и егоизъм. Съществуването на Джъстин лежеше на нейната отговорност, колкото и да си въобразяваше, че момчето е негово задължение.

Кътър започна да ухажва Кандис Стандингс дискретно. Толкова дискретно, че не се срещаше с нея в отсъствието на приятелите или семейството й. Към нея обаче проявяваше особено внимание; то трябваше да бъде забелязано, но без да се гледа на него сериозно, и да тръгнат приказки. Знаеше, че Кандис бе влюбена в него с пламенна, плаха, робска любов, която я правеше напълно зависима. Единственият му шанс, мислеше си той, бе да представи на Лили нещата като fait accompli^[1], да избяга с Кандис в Лас Вегас през някой уикенд и да остави нещата да се развият от само себе си. А после ще стане зет на Джеймс Стандингс III и очевиден негов наследник. Тогава никой не можеше да му отнеме нищо. Единственото по-сериозно оръжие на Лили бе собственото му писмо. Дори и да бе прекалено откачена, за да го използва, то това бяха думи на момче, а той вече не беше момче… Друго доказателство не съществуваше.

 

 

Семейство Стандингс караха ски в Скуо Вали до Клостерс в Швейцария, но наскоро бяха купили вила в Аспен. Всички бяха много добри скиори и с лекота се спускаха по откритите склонове и през гъстите гори. Джеймс и Сали предпочитаха да се пързалят само в слънчевите следобеди, но Кътър и Кандис отиваха първи горе в планината, без да се плашат от мразовития въздух и възможността от измръзвания, само и само да направят първото спускане. В ски екип и очила Кандис изглеждаше така добре, както другите момичета, но се пързаляше по-добре от тях. Тя можеше да го следва навсякъде, без Кътър да се тревожи, че няма да успее да намали скоростта при тесните отсечки или през гъстите гори.

Любовта към ските бе най-силното чувство у Кътър, като изключим омразата към брат му. Това бе единственият спорт, в който той се чувстваше напълно свободен. Докато се спускаше надолу по склона, макар и за кратко време се откъсваше от хорските приказки, от миналото си, от бъдещето, от самия себе си, най-вече от себе си, и живееше в неомърсеното и чисто настояще.

Рано една сутрин, докато се спускаше по ледената кора на прясно падналия сняг, наслаждавайки се на недокоснатата повърхност пред него, той изведнъж усети, че не чува ските на Кандис зад себе си както обикновено. Спря и се обърна. Тя не се виждаше. Проклинайки, Кътър започна да се изкачва обратно нагоре по пистата; беше толкова тясна, че страничното закантване бе почти невъзможно. Извика я по име, но никой не отговори. Не се виждаха други скиори. След няколко минути забеляза тялото й встрани от пистата. Тя висеше неподвижно на клоните на два близко растящи бора, на една стъпка от земята, сякаш бе връхлетяла отвисоко. Явно ската бе задрала и тя бе полетяла рязко надолу, разсъждаваше той, като използваше всичкото си умение да се изкатери нагоре в гъстия лес. Ската бе задрала и тя бе полетяла рязко надолу.Потрепери. Навсякъде би могла да има счупено. Най-накрая стигна до нея. Кътър бе свидетел на много инциденти през дългогодишното му пързаляне и съдейки по неестественото положение на тялото й, имаше вероятност да й се бе счупил гръбнакът. Свали й едната ръкавица, за да усети пулса. Бе още жива, това бе единственото, което можеше да каже, но тъй като оставаше в безсъзнание, в никакъв случай не трябваше да я мести. Кътър я остави и се спусна бързо надолу, за да повика спасителната служба.

Вината не бе негова, разбира се. Никой не можеше да го обвини. Хората непрекъснато получават травми по пистите. Всички знаеха, че Кандис е добра скиорка. Студено утро, стръмен, заледен склон. Никой, дори и родителите й, не биха го обвинили. Но той обаче можеше да поеме вината. Можеше да каже, че е виновен, защото е трябвало да предположи, че пистите са заледени и твърде опасни. Трябвало е да я спре. Да, той трябваше да поеме вината. И би могъл да се ожени за нея, ако тя оживее. Щеше да притежава всичко, което Кандис би могла да му донесе, и дори Лили не би го упрекнала, че се е оженил за осакатено момиче. Осакатено по негова вина.

 

 

На Нина Стърн й отне много повече време, отколкото бе предполагала, за да съблазни Захари. След трудното раждане на Джъстин, третото и последно дете на Амбървилови, Лили дълго остана на легло. Макси разбра, че й се обръща най-малко внимание от цялото семейство, и продължи да измисля нови щуротии. Дори и Мери Попинс не би се справила с нея, си казваше Захари и сърцето му се късаше от сълзите й, когато накрая я улавяха и наказваха. Да благодарим на бога, дето измисли телевизията. Единственото наказание, което имаше ефект върху Макси, бе лишаването от любимите телевизионни програми. Никога не би му дало сърце да плесне Макси или да я заключи в стаята й. Как ли са възпитавали хората децата си, преди да се появи телевизията?

Захари бе твърде улисан с проблеми — и в семейството, и в службата, тъй като бе дошло време или да увеличи списанията, или да се оттегли от този бизнес — и не можеше да обърне внимание на Нина Стърн на заседанията всяка сряда. Но, както тя се надяваше да стане, ненадейно получи покана за вечеря, направена съвсем естествено, когато след един тежък и уморителен, но успешен ден бяха останали само двамата в стаята. Нина ненапразно бе натрупала опит през годините, за да изпусне появилата се възможност. А на сутринта, щом се събуди в леглото й, Захари разбра защо мъжете се увъртаха около нея, както и това, че нищо не може да го спре да бъдат заедно.

През първите месеци на любовната им връзка той бе прекалено погълнат от мисълта за Нина, за да изпитва угризения към Лили или децата. Ала един ден разбра, че не би могъл да поиска развод. Той просто не можеше да причини подобно нещо на нежното, талантливо момиче, което бе взел за жена, преди да има двадесет години; което пожертва несъмнената си кариера на примабалерина; което не познаваше друг живот, освен предложения й от него; което го дари с три деца. Лили бе прекрасна майка на Тоби и на малкия Джъстин, а и проявяваше такова търпение към Макси. Лили Амбървил беше кралицата на нюйоркското общество и той не можеше да й отнеме това. В резултат от заболяването на Лили повече не можеха да спят заедно не защото тя се тревожеше да не забременее повторно, а защото раждането на Джъстин бе предизвикало дълбока промяна в нейната психика. Още една причина, поради която не можеше да я изостави.

Той обясни на Нина всичко, знаейки, че тя не би могла да продължи да живее с мъж, който не й обещаваше бъдеще.

— Както схващам, според теб моята идея за бъдещето е да се разведеш и да се ожениш за мен — каза тя, след като го изслуша.

— Ами да. Предполагам, че разбирам какво имаш предвид. Всъщност искам да кажа, че не разбирам какво имаш предвид. Едно момиче като теб няма ли… Да се надява на… За бога, Нина, ти не искаш ли… Такова хубаво момиче… Като другите момичета… Твоите родители… Е, по дяволите.

— Това не е, защото не те обичам — Нина направи безуспешен опит да не се усмихне.

— А като ме обичаш, защо не искаш да се ожениш за мен — сграбчи я Захари, облекчен от думите й.

— Тежък случай. Не харесвам брака. Всичко е точно. Всички се женят, а после то става нещо обикновено, като миенето на зъбите сутрин. Харесва ми с теб: любим се, виждаме се, знаем, че мислим един за друг, изчезваме нанякъде през уикенда и всичко останало. Обичам да разговаряме, но не виждам защо това трябва да става всяка вечер.

— Ти сигурна ли си, че си еврейка?

— Приказваш като майка ми. По-добре ме люби отново, за да забравя забележката ти — заплаши го тя, смеейки се със сълзи на неговото объркване.

Нина Стърн обичаше свободата си, както обичаше нарастващото си влияние в „Стайл“, което никой не би и помислил, че бе постигнала не с труд, а защото спеше с шефа. Обожаваше работата си и се справяше с нея блестящо. Обичаше да остава да работи до късно, без да се тревожи за дом и семейство, и беше твърдо убедена, че трябва да мисли предимно за себе си. Всеки ден получаваше безброй покани за вечеря. Превърна се в една от малкото хубави жени в Ню Йорк толкова желани като гости, колкото бяха желани и привлекателните ергени. Мъже на всякаква възраст се опитваха да я спечелят още докато беше на двадесет години, но сега, навършила вече тридесетте, стана дори още по-тайнствено желана. Верността й към Захари я правеше още по-съблазнителна, тъй като флиртовете й не водеха до нищо и създаваха предизвикателство; на него трудно можеше да се устои. Тя бе обичана, преуспяваща, щастлива жена със свой личен живот. Когато майка й мърмореше, че не се жени, Нина отговаряше само, че не познава друга жена в Ню Йорк, водеща толкова интересен живот. Забележка, която мисис Стърн приемаше като повърхностна и неуместна, но която напълно задоволяваше Нина.

 

 

Кътър и Кандис Стандингс се ожениха веднага щом стана възможно и след като вече нямаше опасност за живота й. Степента на възстановяването й бе все още под въпрос, но след двегодишна интензивна физиотерапия тя почти се възстанови от травмата. Гръбнакът винаги щеше да й създава грижи с чести болки, но не бе счупен. Не би могла повече активно да спортува, ала се движеше нормално.

През тези две години Кътър не само извлече полза от невероятната благодарност на тъста и тъща си, но и спечели любовта на Кандис; тя направо го обожаваше. Чувствата й бяха толкова силни и всеотдайни, че Кандис се стараеше да ги прикрива, за да не изглежда смешна в очите на хората. С годините те се превърнаха в маниакална привързаност, приемаха формата на тиранична, трескава ревност, защото тя никога не успя да се убеди, че Кътър наистина я обича. Беше ли женитбата му с едно осакатено момиче доказателство за неговата любов? Или просто вина? Той се бе заклел, че се чувства виновен за станалото, но можеше ли човек да се ожени само заради това, без любов? Кътър бе й се клел десетки пъти, докато накрая тя реши, че трябва да престане да се съмнява в него, защото търпението му вече бе започнало да се пропуква.

Кандис се владееше със сила, каквато никой не познаваше, и за другите, дори и за Кътър, изглеждаше не по-различна от останалите богати жени, които приемат съпруга като даденост. Но нито за час Кандис не можа да се освободи от вечната несигурност, натрупана през многото години на мъжко безразличие. Ревността й ставаше все по-жестока, защото оставаше неизречена. Кътър се превърна в смисъл на живота й. Когато бяха сред нейното общество, очите й тайно го следяха дали не разговаря с някоя хубава жена. Неизречените ревниви думи се превърнаха в напукано стъкло, през което нейният привилегирован свят изглеждаше изпълнен само с тъга.

Кандис Амбървил започна да пие все по-рано и по-рано следобед, за да може, докато дойдеше времето да се облича за поредния коктейл или опера, да се отпусне достатъчно, преди да се погледне пред огледалото. Но това не помагаше. Похарчи цяло състояние за дрехи и се превърна в една от най-елегантните жени в града. Но и това не помагаше. Ходеше на фризьор през ден и хубавата й коса бе винаги съвършена. Но и това не помагаше. Плащаше на готвача двойно и даваше най-добрите коктейли, но и това не помагаше. Тази болест не се лекуваше с нищо. Даже и когато Кътър лежеше върху нея и тя усещаше пулса му вътре в себе си, Кандис си представяше как прави същото и с друга жена. Ревността убиваше Кандис Амбървил и дори Кътър да й беше верен, нещата нямаше да се променят.

Бе дотолкова изпълнена с ревност, че изпитваше усещането за някакво заболяване по кожата, което я прави вечно мръсна, заразена, с лице, осеяно с пъпки.

В опит да запълни живота си с нещо друго купи двойка ловджийски кучета. Животните й позволиха да отдъхне малко, защото тя изливаше срещу тях всичките си подозрения, омразата към нейните съпернички, които сядаха до Кътър, смееха се заедно с него, канеха го да танцува или да участва в многобройните състезания на яхтклубовете. Без да се издава, Кандис го насърчаваше да ходи и да се забавлява със забранените за нея спортове. Преструваше се, че с нетърпение очаква ски ваканциите, за да смени обстановката, да се разхожда на снега, да чете, докато той се пързаля.

Ако можеше да стане, както й се искаше, то Кътър следваше да играе единствено поло, защото само тогава, наблюдавайки го с часове, тя можеше да е спокойна, че не принадлежи на друга. Но когато не играеше поло, фантазията й раждаше какви ли не сценарии: Кътър, облян в пот от тенис мача, влиза в свободна стая, хвърля дрехите, вече възбуден, където го очаква готовата партньорка; Кътър в каютата на някоя малка яхта, легнал гол на койката, дългия му, едър пенис възбуден, а една жена на колене следва точните му движения; Кътър, връщайки се по-рано от пистата, се шмугва незабелязано в стаята на поредната от жените, с които е карал ски, гледа я как се съблича, докато й обяснява какво иска от нея и какво ще й направи.

Кандис увеличи броя на кучетата си и започна да ги обучава. Вече пиеше много повече и криеше бутилките в кучешките колиби; там можеше да пие незабелязано и да разказва на кучетата всичко онова, което не можеше да сподели с хората, защото биха я помислили за луда. Кандис не можеше да приеме ситуацията, не можеше да се примири. Нейното безплодно, измъчено чувство за достойнство я караше да се държи, все едно че нищо не знае, да живее така, сякаш в семейния й живот всичко е наред — превъзходно облечена, самоуверена, вечно усмихната в един свят, в който според нея всички знаеха, че мъжът й изневерява.

Всъщност Кандис грешеше. Многобройните истории на Кътър, макар да се подозираха от някои, не бяха публична тайна. Той подбираше добре партньорките си. Трябваше да са женени като него, да са загрижени сами да не дават на мъжете си повод за съмнение; жени от нелегалния свят, съществуващ във всеки град на света.

Бащата на Кандис увеличаваше отговорностите на Кътър с всяка година. Никога не би повярвал, че жената на най-близкия от съдружниците му във фирмата се срещаше два пъти седмично със зет му в една хотелска стая. Майката на Кандис можеше да нарече лъжец всеки, който й кажеше, че зет й ходи с десетки други жени. Само един член от семейството познаваше добре Кътър. Нанет. Тя бе на петнадесет години, когато сестра й и Кътър се ожениха, и достигнала вече двадесет и четирите, бе станала нацупена, розова, безскрупулна Нанет, порочна и лесна плячка. Нанет, която употребяваше кокаин и спеше с жени с еднакво чувство на дръзко любопитство. Защо да не го прави, щом то съществува? Животът и без това бе толкова скучен, Сан Франциско — толкова провинциален, а бракът — защото бе омъжена — толкова еднообразен, че си струваше да опита всичко.

Всички нелегални общества, дори и най-прикритите, имат своя клюкарска агенция и общността на разврата не правеше изключение. Нанет бе подочула достатъчно за поведението на Кътър, за да си състави мнение за недостижимия, хладен и сериозен мъж, който винаги бе гледал на нея единствено като на по-малката сестра на Кандис.

Как бе успял да създаде у Нанет впечатлението, че не обръща внимание на сексапила, който бе изписан на челото й, след като тя знаеше що за мъж е? Не я намира за достатъчно привлекателна може би, питаше се тя, дълбоко засегната. И дали това, което бе чула, беше истина? Мъж, който няма нужда да го предизвикват, който е винаги готов и оставя жените доволни, но искащи още — сексуален пират. Такъв ли беше Кътър? Затова ли противната й сестра изглеждаше толкова спокойна, държеше се с такова снобско превъзходство, така погълната от своите кучета шампиони и своите приеми? Затова ли тя беше толкова надменна, защото спеше с мъж като него, питаше се Нанет с раздразнение.

Кътър странеше от Нанет, колкото му бе по силите. Тя беше твърде близо до семейството и дома му, си казваше, избягвайки да приеме, че точно това го привличаше най-много. Той от години я харесваше и желаеше; още от времето, когато нямаше и двадесет години, когато се превърна в сластолюбива жена, пропита с похот, толкова животинска, че всеки път, щом я видеше на семейните партита, Кътър пламваше, против волята и разума си, и я пожелаваше повече от всичко на света, искаше я незабавно, без усмивка, безмълвно, грубо и силно, както знаеше, че й се ще. Много нощи в зимната вила в Аспен, любейки се с непривлекателното, жадуващо тяло на своята жена, мислеше за тъмната, сочна и гореща Нанет, спяща през две стаи от тях.

Те се дебнеха като два звяра в джунглата, и двамата едновременно и ловец, и жертва, докато накрая възникна въпросът „Кога?“. Бързо, трябваше да стане бързо. А след като го направиха, единственият въпрос бе „Кога пак?“. Нанет бе неуморима, опитна като куртизанка, несравнима с никоя друга жена. Беше стръвна като вълчица и дваж по-порочна. Тя му доставяше удоволствие, неизпитвано преди с друга; бурното, забранено притежаване на две жени едновременно; хитрата Нанет бе разбрала, че това беше най-добрият начин да го задържи възможно най-дълго; Нанет нямаше нищо против да го дели с жена, която тя вече бе имала; изпитваше особен и силен трепет да му показва какво точно става, когато две жени се любят, а той чакаше, докато тя му позволи да се люби с едната, после с другата, или с двете едновременно. Какво значение имаше?

Но тайната между трима е вечна само когато двамата от тях не са вече между живите. А такава тайна е доста интересна за клюкарската агенция, доста пикантна, за да не се опита от хорските езици, за които развратът бе само една дума. Стана подозрително и почти — но не напълно — всеизвестно. И както словото, написано с невидимо мастило, става явно, когато се нагрее на огъня, така и тази мълва стигна до ушите на Кандис.

От самото начало на брака й Кандис съчиняваше какви ли не сценарии за Кътър с други жени, но тези жени никога не приемаха конкретен образ. От години тя влагаше силата и цялата си емоционална енергия в това да се прикрива; единствената утеха й бяха алкохолът, кучетата и гордостта. Но не можеше да поддържа повече гордостта си, защото сега жената имаше лице — лицето на сестра й. Нанет сама й каза, без да й показва колко нейната псевдоизповед я забавляваше. Надменната физиономия на Кандис бе станала толкова съвършена, че Нанет не можеше да устои — не се и опитваше да устои — да разтърси сестра си от нейното самодоволно пренебрежение. Злонамерено, уж случайно, остави една снимка, на която бяха двамата с Кътър, чието лице бе изкривено от удоволствието на оргазма.

Кандис разбра, че повече не може да издържа. Така не бе в състояние да живее. Никога не би престанала да поглежда тази снимка. Тя нямаше да остане спомен, а щеше да живее пред очите й. Беше мъчение. Дяволът бе влязъл в стаята и бе унищожил и най-малкото съмнение. Което значеше, че надежда няма.

Кандис облече най-хубавия костюм, среса лъскавата си коса, сложи грим, отиде в един хотел на „Юниън скуеър“, взе стая на шестнайсетия етаж, изпи половин бутилка уиски и скочи от прозореца на безлюдната алея зад хотела.

Всичко можеше да се приеме за временна загуба на разсъдъка, депресия, прикрита дори от майка й. Но докато се наливаше с алкохол, от който изпитваше нужда, за да отвори прозореца, Кандис се замисли за кучетата си и надраска няколко реда как да се грижат за тях, смачкано писмо, в което се четеше по-скоро желание да накаже сестра си, отколкото да обвини Кътър.

Полицаят, който намери писмото, го предаде лично на Джеймс Стандингс III. Бащата нямаше друг избор, освен да мисли, че Кандис греши относно Нанет. Беше му останало само едно дете. Цялата му мъст се насочи към Кътър, вече вицепрезидент на фирмата му. И за да избегне по-нататъшния скандал, успя да накара хората да го възприемат като трагедия, но изхвърли зет си от фирмата и му обеща, че никоя банка в Сан Франциско, в които той имаше огромно влияние, не ще го назначи на работа.

Без да подозира, Джеймс Стандингс III отмъсти на Кътър по най-добрия начин; не се наложи да употребява оръжие. Той просто го изхвърли от бъдещото и сигурно президентство на „Стандингс и Алекзандър“, към което Кътър се бе стремил през всичките тия години след запознанството си с Кандис.

 

 

Джъмбо Букър никога не се отказа от славата, която извличаше от положението си на най-добрия приятел на Кътър. Затегнат в примките на семейството, вълнуващият живот, който Кътър водеше — макар Кътър никога да не се хвалеше с това — му създаваше илюзията за съучастие, без рисковете и проблемите, които съучастието създаваше. Сега, когато Кътър така внезапно остана на улицата, Джъмбо реши да помогне на приятеля си, забавлявайки се с факта, че неговото положение, ако не така блестящо, бе поне по-стабилно.

Джъмбо имаше връзки с администрацията на Никсън и уреди на Кътър работа в Белгия в бюрократичната Агенция за международно развитие. Брюксел, гостоприемен, но мрачен град заради непрестанните мъгли, бе в съзвучие на мрачното настроение на Кътър. Скоро той навлезе в сложния дипломатически живот на деловата, добре подхранвана столица. После Джъмбо му намери място в една лондонска банка, а след няколко години верният приятел успя да го върне на работа в Ню Йорк в „Букър, Смити енд Джеймстън“. Беше 1981 и Кътър реши, че е дошло времето да се прибере у дома. Нито гостоприемността на жените на офицерите от НАТО, нито приятелството на благоразположените англичани не можеха да се сравнят с предимствата, които щеше да има на родна земя като един Амбървил, така поне още се надяваше.

 

 

През 1969, дванадесет години преди Кътър да се завърне в Манхатън, Нина Стърн навърши тридесет и пет. Любовната история със Захари се беше превърнала в част от мозайката на живота в Манхатън и се приемаше за даденост от тези, които знаеха за нея: за останалите оставаше незабелязана. И макар че вероятно през тези години са се разпространявали и клюки, Лили и Захари продължаваха да бъдат женени. Нина и Захари бяха като неизвестна институция, като някакво мъгляво историческо общество, разположено в някоя затънтена уличка и без особена значимост. Само двамата знаеха истинските съкровища, скрити зад маската, която бяха сложили, а що се отнасяше до Захари, той беше много щастлив.

Но Нина Стърн на тридесет и пет бе различна от Нина Стърн на двадесет и пет. Тя беше обичана, жънеше успехи в службата, очевидно щеше да успее като Зелда Пауърс да стане главен редактор в „Стайл“. Отвращението й към семейните идилии не можа да се пребори с генетично заложеното в нея. Беше стигнала онази възраст, когато неомъжените жени казват — „Сега или никога“. На тридесет и пет Нина се замисли как щеше да изглежда след още десет години и отговорът не я зарадва много: точно където бе сега, преуспяваща в службата, заедно със Захари, но вече на четиридесет и пет. В очакване на петдесетте. Атавистични гласове звучаха в мислите й. Сега или никога. Можеше ли да избере „никога“? Трябваше ли да промени разбиранията си само защото пясъкът на времето изтичаше много бързо? Нина погледна дълбоко и прямо в себе си. Без илюзиите тя разбра, че, уви, не бе по-различна от останалите жени. Реши, че трябва да избере „сега“, не би могло да бъде иначе. А и дори ако бракът и децата не я направеха щастлива, то тя трябваше сама да стигне до този извод. Почувства се разочарована от факта, че не беше по-различна от другите, но и облекчена… Може пък експериментът да се окажеше интересен.

Прекрати връзката си със Захари така бързо, мило и почтено, както само тя би могла да го направи, и скоро се ожени за най-подходящия от многото мъже, които я ухажваха с години.

Единствено Нина, хвалеше се мисис Стърн на своите приятелки, бе в състояние да роди близнаци и да работи през първата година от женитбата си. Само Нина, мислеше си Захари, можеше да скъса с някого така честно и почтено, че той дори отиде на сватбата й и почти беше щастлив за нея. Само Нина, мислеше си Нина, можеше така силно да обича Захари, но все пак да дари съпруга си с изключителна обич, каквато той заслужаваше. Значи в крайна сметка беше възможно човек да получи най-доброто от двата начина на живот, ако всичко дойде, когато си му е времето.

Лили Амбървил видя в това възможност и успя да се възползва от нея. Поканата за сватбата й показа, че Захари няма вече любовница, макар че тя не усети горчивата самота в очите му. Откакто Кътър се бе оженил, преди шест години, Лили съществуваше в позлатена, обожавана, екстравагантна празнота. Сега Захари бе самотен като нея. Постепенно те се сближиха и между тях зацари мир, който укрепваше с всяка година. И двамата бяха изживели своя голям роман. Сега бяха заедно с децата и така беше по-добре, далеч по-добре от самотата.