Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (23)

23.

Докато Макси и Лили се сбогуваха, Кътър се срещна в кабинета си на Уолстрийт с Луис Оксфърд, вицепрезидент по финансовите дела на „Амбървил пъбликейшънс“. Кътър съвсем спокойно можеше да се настани в някой от офисите в сградата на „Амбървил“, но той смяташе за полезно да кара всеки служител от списанията да извърви пътя до него. А и така не допускаше да го занимават с дреболии.

— Оксфърд, престанете — отсече Кътър.

— Извинете, мистър Амбървил. Помага ми да мисля — отвърна Луис Оксфърд и остави настрана молива, с който почукваше по зъбите си.

— Няма какво да мислите. Нарежданията на жена ми са пределно ясни.

— Ясни, съвсем ясни. Само си мислех дали да не го удължим на шест месеца или дори година. Три месеца не е голям срок, а има да се вършат много неща.

— Давам ти три месеца, Оксфърд, и ако не можеш да се справиш, ще намеря някой, който може. Знаеш, сигурен съм, че е много по-човечно да отрежеш опашката на кучето с един замах, отколкото парче по парче. Всяко списание на „Амбървил“ поглъща огромни средства и аз искам това да спре незабавно. В следващия ни отчет за печалбите промяната трябва да проличи. По мои изчисления най-малко четиринадесет процента от разходите ни могат да бъдат съкратени. Може би дори повече. Желателно е повече.

Луис Оксфърд поклати глава.

— Въпреки всичко мисля, че не е съвсем редно да бързаме толкова.

— Не ме интересува нищо друго, освен резултатите, Оксфърд. Мисис Амбървил иска качеството на хартията за печат да слезе с една степен надолу. За „Стайл“ да не се използва повече от петдесет фунта, не е необходимо то да изглежда като „Таун енд кънтри“, за да се купува. Онова, което се е печатало върху хартия от четиридесет фунта, пада на тридесет и пет веднага щом се изчерпят запасите ни в склада. „Ти Ви уик“ слиза на тридесет и четири. Ясно ли е?

— Да, мистър Амбървил.

— Що се отнася до новото списание, очаквам да видя впечатляващи резултати по отношение на заплатите на персонала, хонорарите на авторите и фотографите. Незабавно съкратете целия персонал с петнадесет процента. Мисис Амбървил иска да се използва всяка налична статия или фотография. Изчистете запасите, Оксфърд! Те са на стойност стотици хиляди долара и губят актуалността си. И повече никакви високи хонорари на автори няма да бъдат одобрявани. Тази статия от Норман Мейлър за „Пороците на Маями“… Можете ли да ми изтъкнете поне един довод защо да трябва да плащаме на Мейлър вместо на някой неизвестен писател и така да намалим цената?

— По-изискано е, мистър Амбървил, и ще привлече аудитория, която иначе не бихме имали.

— Не ни е нужна изисканост в телевизионно списание, и бездруго се чете от седем милиона читатели. Това си е чисто и просто прищявка на редакторите.

— Простете, сър, но думите ви не са съвсем справедливи. Редакторът на „Ти Ви уик“ е убеден, че Мейлър и други именити писатели ще впечатлят Медисън авеню. Поръчал е редица реклами в „Адуик“ и „Адвъртайзинг ейдж“.

— Откажете ги. През следващите три месеца „Амбървил пъбликейшънс“ няма да тръби много за себе си. Съществуваме от четиридесет години и не може да не ни познават. Искам рекламите да се елиминират.

— Да, сър.

— И сметките за фотографи са луди, Оксфърд. Луди.

— Сега толкова получават най-добрите фотографи, мистър Амбървил.

— Уведомете шефовете на списанията да прекратят отношенията с фотографите, които до този момент са използвали. Един от проблемите на нашите редактори е, че оставят фотографите да се занимават с неща, които са тяхна работа. Назначете други, най-ниско платените, за предпочитане жени; на тях се плаща по-малко, а работят повече. Освен това искам петнадесет процентно съкращаване на цветните илюстрации, ще ги замените с черно-бели. Ако се използват както трябва, имат същия ефект. А хонорарите на манекените направо ни убиват. Когато е възможно, използвайте за манекени известните личности — не ни струва нищо.

— Мистър Амбървил, трябва да ви се противопоставя. Имаме ограничение за това колко знаменитости ще поканим, иначе нашите списания ще заприличат на „Пийпъл“. Мистър Захари Амбървил никога…

— Няма да повтаряме миналото, Оксфърд. Читателите обичат да виждат знаменитостите и ние ще им дадем онова, което искат. Разочарован съм от печалбите през последното тримесечие. Трябва да се покачат, Оксфърд.

— Ще се покачат, сър.

— Няма ли тези, които рекламират, да ни предоставят безплатни статии и фотографии, ако включим техни материали? Известно е, че подобни неща се случват, но не и в „Амбървил“. И още нещо. Погледнете сметките за командировки на рекламните и търговски представители — продължи Кътър. — Направо са скандални. Кажете на всеки, че го наблюдаваме и че очакваме намаление на разходите с тридесет и пет процента.

— За бога, мистър Амбървил, публична тайна е, че те от това живеят.

— Живеят много нашироко. Всеки, който не се промени, ще бъде отстранен. Запишете си го да не го забравите.

— Но те трябва да поддържат контакти… — гласът на Луис Оксфърд се разтрепери от гнева, изписан върху лицето на Кътър.

— „Амбървил пъбликейшънс“ не е каца с пари, Оксфърд! Ясно е, че тези съкращения е трябвало отдавна да бъдат направени. Обвинявам ви, че досега сте карали нещата по този начин. И недейте, ако ви е мила службата, да ми казвате, че мистър Захари Амбървил е искал така. Брат ми бе велик редактор, но, вижда се, не е държал здраво юздите, както си мислехме с мисис Амбървил. Имате ли други предложения, или съм изчерпил всичко?

— Има и дребни неща. Вечери, обеди, които плащаме за по-сериозните ни клиенти от рекламите, и други такива подробности.

— Тях ги оставете. Не са толкова големи, че да оказват влияние, и искам все пак да поддържаме някакво ниво. Не се тревожете, Оксфърд, когато се покачат печалбите, ще направим реклами. Три месеца. От днес.

Кътър изчака няколко секунди и Луис Оксфърд започна да си събира книжата с надежда, че разговорът е приключил.

— И още един проблем, Оксфърд. „Би&Би“. Колко губим от него всеки месец?

— Необходимо ми е време, мистър Амбървил, за да ви представя точната сума. Но ще предам на мис Амбървил вашите насоки.

— Не, не си правете труда. Кога списанието ще излезе на чисто, ако приемем, че следващите броеве ще имат същия успех като първия?

— След много месеци, страхувам се. Както знаете, всяко начало гълта страшно много пари, сър. Но е естествено. Щом излезе на чисто, печалбите от него ще са огромни.

— Прекратете издаването на „Би&Би“, Оксфърд.

— Моля?

— Не разбирате ли английски? Отменете го, елиминирайте го, прекратете го. Няма повече „Би&Би“, Оксфърд. Наредете на печатарите да прекратят отпечатването на други бройки. Уведомете кредиторите, че ще им се заплати напълно за всичко дължимо до момента, но оттам нататък „Амбървил пъбликейшънс“ няма да покрие нито една сметка, направена от мис Амбървил. Предупредете ги, Оксфърд. Нито цент. И уволнете целия персонал, с изключение на мис Амбървил. Тя не е на заплата.

— Но списанието има успех, мистър Амбървил! Най-големия след „Космо“, „Лайф“ или „Севън дейс“.

— Беше успешен експеримент, Оксфърд. Само че не можем да си позволим загубите през следващата година, или дори през следващите шест месеца, не и ако планираме да повишим печалбите си. Дори и вие трябва да се съгласите, че спестяванията от останалите списания няма да имат смисъл, ако позволим на „Би&Би“ да продължава да губи.

— Е, да, всъщност предположих, че това е причината да пристъпвате към такива драстични мерки.

— Никога не предполагайте нищо, Оксфърд — усмихна се мило Кътър и стана да го изпрати до вратата. — Никога не предполагайте нищо в частните компании.

 

 

Анжелика стоеше на „Пето авеню“, между „56-а“ и „57-а“ улица, облегната с печален вид на един метален пътен знак. „Дори и не помисляй да паркираш тук“ пишеше на него и за да се подчертае по-дебело, бе добавено: „Червена зона, глоба за паркиране — минимум 100 долара. Никакво оставане по никое време.“

Зад табелата, около фонтана на Стойбен Глас билдинг, бяха насядали обичайната група бездомници, пияници, туристи. Някои ядяха шницели, пилешки кюфтета от колички, удобно разположени край тях, други топяха уморените си крака във фонтана, трети пък разглеждаха съдържанието на пазарските си чанти, напълнени от магазините по авенюто. Една по-заможна северноамериканска версия на Калкута.

Строгата табела, забраняваща паркирането, бе любимото място, където Ели, седнал в колата, изчакваше Макси. Бе постигнал негласно споразумение с ченгетата на тази улица, щом се приближат, да запали мотора и символично да се отмести на някой друг сантиметър. Но този следобед той закъсняваше с прибирането на Макси вкъщи и Анжелика нетърпеливо оглеждаше движението.

Най-накрая дългата синя лимузина спря и Макси изскочи.

— О, не — извика тя, виждайки, че Анжелика държи в ръце „Ню Йорк Пост“, отворен на страницата с арестуването на Джъстин. Как не й хрумна, че Анжелика може да прочете статията, преди да успее да й каже? Обедът с Лили и Джъстин, а после и няколкото трескави часове в службата за наваксване на работата накараха Макси съвсем да забрави да предупреди дъщеря си.

— Мамо? — изрече Анжелика със сподавен от сълзите глас.

— Скъпа, всичко това са глупости. Абсолютни глупости. Чичо ти Джъстин няма нищо общо с продажбата на кокаин. Нито за миг не се тревожи. Той е напълно невинен — избърбори набързо Макси.

— Знам, че е невинен, мамо, не е нужно, за бога, да ми го казваш. Но как е станало така, че с баба се хилите на тая снимка? Това искам да разбера. Как сте могли да бъдете толкова безсърдечни? Изглеждате като две страхотни кралици на красотата — Мис Северна Каролина и нейната прекрасна майка. Честно.

— А как според теб трябваше да изглеждаме? Уплашени, клюмнали, ужасени ли?

— Малко сдържаност нямаше да навреди. Искам да кажа, че в крайна сметка трябва да сте се разчувствали. Добре, че поне чичо Джъстин се е държал, както подобава… Изглежда страхотно. Строг, безразличен, също като Стинг. Аха, точно като Стинг.

— Анжелика, мисля, че сериозно трябва да обмислиш бъдещата си кариера в областта на „пъблик рилейшънс“. Хайде да се прибираме вкъщи.

— Не може ли да изям един фалафел?

— Не, ще си развалиш вечерята. Но, яж, щом можа да го изречеш, защо да не го изядеш — Макси бе твърде уморена, за да спори.

— Губиш борбеността си — облекчено въздъхна Анжелика. — Все пак не съм изненадана. Днес научих, че Синди Лопър била на тридесет години. По-стара е от теб, Макси.

— Моля, малко уважение — като ужилена се стегна Макси.

— Ще се опитам — бързо изрече Анжелика развеселена. Синди Лопър може да е по-стара, но мам… си е нейната майка.

 

 

Роко отвори вестник „Пост“ и рязко вдигна глава. Анжело, бръснарят от долния етаж на „Сейнт Реджис“, който взимаше по четиридесет долара за подстрижка на специалната си клиентела, за малко да го пореже с ножицата, макар че си бе създал отлични рефлекси спрямо резките движения на директори в стресово състояние.

— Хей, Роко, ухото ти ли искаш да отрежа?

— Трябва да намеря телефон. Не се притеснявай за довършването — Роко стана и започна да си сваля кърпите.

— Сядай! На средата съм. Не можеш да си тръгнеш в такъв вид.

— Ами, не мога! — Роко издуха косъмчетата и хукна нагоре. Всички телефонни кабини във фоайето бяха заети. Излезе от хотела, но видя, че дори и да успее да хване такси, няма да може да се придвижи поради претовареното улично движение. Къде да се обади по телефона? Уличните автомати все не работеха, вандалите ги чупеха още щом ги поправеха. Службата бе много надалеч, за да изтича. Анжело! Изтича обратно в хотела, изкачи се, взимайки по три стъпала наведнъж, и без да попита, грабна частния телефон на Анжело. Бръснарят, който можеше да уреди резервация на президента на някоя компания в „Hotel du Cap“ в най-натоварената седмица на годината, само повдигна вежди. Роко бе луд, но да се подстригва косата му бе направо удоволствие. Гъста, къдрава, със здрав косъм, истинско чудо, а и щеше да си остане на главата му дори когато вече няма да му трябва.

— Макси, току-що прочетох за Джъстин. С какво мога да помогна?

— Не знам. Майка ми мобилизира адвокатските таланти, но Джъстин няма никаква представа кой е сложил кокаина. Очевидно доста често са се забавлявали… Твърди, че би могъл да бъде всеки един от дузината гости. Спомена, че едно момче е имало ключ за апартамента, но всичко, което ни каза за него, е, че са се запознали по време на снимки и че надали той го е сложил.

— Защо не?

— Явно е съвършена личност — кисело отвърна Макси. — А Джъстин категорично отказа да назове името на светеца. На всичкото отгоре въпросното прекрасно човешко създание е извън града.

— Можеш ли да си припомниш нещо?

— Точно това се питах и аз. В първите снимки на мъжки бански костюми, които Джъстин направи, участие взеха двадесет и четири фотомодела. Следващите снимки се казваха „Гардеробът на знаменитостите“ или „Положителните ефекти на творческия безпорядък“, а следващия месец Бил Блас демонстрира тридесет нови начина за носене на най-старите пуловери. Освен тях Джъстин е снимал и други неща… Сега ги разглеждам…

— Двадесет и четири фотомодела? От една и съща агенция ли?

— Не, Джули ги наела от четири различни агенции, даже пет.

— Слушай, намери сметките. Трябва да са при теб. После ми ги дай, аз ще звънна тук-там. Ако изскочи нещо, ще ти се обадя.

— Сега ще ги потърся.

— И утре сутринта няма да е късно. Трябва да разговарям с хората в офисите им, не мога да ги търся вкъщи.

— Още утре ще ти ги изпратя. Роко, страшно мило от твоя страна и аз съм ти дълбоко, дълбоко признателна. Няма да забравя жеста.

— Какво, по дяволите… — не обърна внимание на излиянията й Роко. — Знаеш, че винаги съм харесвал Джъстин. Горкото диване. Как го възприема Анжелика? — изведнъж се притесни той.

— Съвсем в неин стил.

— В смисъл?

— Ако някой оцелее, това ще е дъщеря ми — изсумтя Макси.

— Ти не я разбираш. Моята дъщеря е изключително чувствително момиче.

— Анжелика има чувства, които аз вероятно не мога да усетя.

— Точно така. Тя може би изживява драма, ала ти не можеш да я усетиш, а камо ли да се справиш с нея.

— Роко, имам идея. Ели да ти докара Анжелика. Можеш да я заведеш на вечеря и да й помогнеш да преодолее удара.

— Ами добре. Не, всъщност днес имам среща. Разбира се, тя може да дойде с нас, предполагам, а може пък да не е разумно. Не, всъщност не, като се замисля. Анжелика ще идва при мен през почивните дни. Тогава ще поговорим.

— Ще го направиш, нали? Благодаря ти, Роко. Ще ти се обадя.

Макси нежно затвори телефона и се огледа за предмет, който да прасне в стената. Такъв, дето при всички случаи щеше да стане на сол и щеше да вдигне страшен шум. Но не зърна нищо ценно наоколо. Пък и този жалък пикльо не го заслужаваше.

 

 

— Су, обажда се Роко Чиприани.

— О, здравейте, мистър Чиприани. С какво мога да ви услужа? — изчурулика тя.

— Искам да задам няколко въпроса за четири от вашите момчета — спокойно изрече Роко. Су бе най-добрата в агенцията за наемане на фотомодели.

— Разбира се. И кои от нашите вълшебни момчета ви интересуват?

— Ще ти кажа. Въпросът е малко деликатен, Су, но понякога се налага да задавам… трудни въпроси, разбираш, нали?

— Затова съм тук — наперено заяви Су.

Роко й даде имената на моделите от нейната агенция, участвали в снимките с банските костюми, и добави, сякаш искаше мерките на гръдния им кош:

— Бих искал да знам дали някой от тях употребява кокаин.

— Оплакване ли има, мистър Чиприани? — след кратка пауза попита Су.

— Не, Су, нищо такова. Нищо обезпокоително. Но помислих, че ако някой е имал неприятности с някого от тях, ако е имало някакви оплаквания, ти ще научиш първа.

— Мистър Чиприани, знаете добре, че щом някой манекен употребява подобни неща, няма да му е за дълго. Получим ли оплакване, той си отива — нежният й глас сега зазвуча с твърда непоколебимост.

— Разбира се. От друга страна, Су, не е съвсем изключено да има дребни оплаквания. На един известен модел може да му се размине убийство, камо ли някоя дреболия.

— Не и тук — настояваше тя. — Не сме в Холивуд.

— Хората ви са специални, Су, винаги сме го знаели — Роко наблегна ласкаво на комплимента. — Бих искал също да разбера дали сред момчетата има някои, които да живеят на по-широка нога и да харчат повече, отколкото биха могли да заработят.

— Все още не схващам накъде биете — тя успя да овладее гласа си, за да не прозвучи отбранително.

— Защо не го кажем така — утеши я Роко, — шестото ми чувство ми подсказва, че сред манекените в тоя град има такива, които сериозно употребяват или пласират кокаин, или и двете заедно. Все едно, наистина трябва да разбера.

— Не от нашата агенция, мистър Чиприани, в никакъв случай.

— Може би. Абсолютно сигурен съм, че си права. Ала нещо става. Бих подметнал по-скоро, че най-голям интерес от цялата тази работа има манекенската индустрия. Да се застрахова. Наречи го презастраховка, но ако не успея по един или друг начин да открия имената, страхувам се, че полицията ще тръгне да рови из всички агенции в града. И — добави той — всъщност бъди сигурна, че ще дойдат.

— Ще направя всичко по силите ми — съвсем делово отвърна Су. — Ще поразпитам тук-там.

— Добре. Свърши тази работа. Между другото, преглеждах заявките на „Си Ел & Кей“ към вашата агенция за миналата година. Четиристотин хиляди долара, нали? Не, всъщност малко повече. Какво знаеш? Хората ти могат да ги приберат. Довиждане, Су, и ако случайно научиш нещо, веднага ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се, мистър Чиприани.

— Към три и половина или четири днес следобед, да кажем, не по-късно от края на работния ден. И, Су, търся пласьор, а не такъв, който употребява малко от време на време. Мисля, че си достатъчно умна, за да си ме разбрала. Те не ме интересуват, но искам да знам и техните имена за всеки случай.

— За всеки случай?

— За всеки случай. Пласьорът и клиентите му. Това ми трябва, Су. Еднакво заинтересовани сме и двамата мисля? Ще се обадиш при всички случаи, нали? — Роко се усмихна по-широко.

— Разбира се. Разчитайте на мен. И ви благодаря, мистър Чиприани.

— Винаги ми е приятно да разговарям с теб — отвърни мило Роко. — Пласьор, Су, и хората, на които продава.

 

 

Роко прекара цялата сутрин в разговори с другите четири агенции, изпратили фотомодели за снимките с банските костюми. Всички те поддържаха сериозни контакти със „Си Ел & Кей“. Получи същите отрицателни отговори, но до пет следобед имаше пълен списък, както и бе очаквал, докато зад кулисите на петте агенции разтревожени директори се консултираха един с друг. Такова нещо не може да се случи при нас, а в другите агенции, казваха си те. Ако се наложи, биха си позволили да загубят клиент като „Си Ел & Кей“, но не и да допуснат скандал. Предоставиха на Роко всички имена, получени от фотомоделите и техните агенти, къде с разпитване, къде със заплахи, както и имената на онези, към които те самите хранеха известни подозрения. Но недоумяваха какво точно имаше предвид Чиприани, като казваше „презастраховка“? И защо бе така необичайно любезен? Толкова ужасно мил?

 

 

Два дни по-късно Роко се обади на Макси в службата.

— Джъстин е чист, Макси. Мислех, че ще искаш да узнаеш подробностите. Всички обвинения отпадат.

— Роко! Сигурен ли си? Съвсем сигурен ли си?

— Преди малко ми се обади Чарли Саломон. Той потвърди.

— Какво направи? Как го направи? — тя толкова се развълнува, че почти изтърва слушалката.

— Ами, поразпитах тук-там.

— Роко, ще ме побъркаш. По дяволите, ти си страхотен.

— Остави, Макси. Не беше голяма работи? Поразпитах за някои имена, получих ги, поумувах кой може да бъде, дадох списъка на Саломон, както и имената на хората, купували от приятеля на Джъстин и които… били принудени… сериозно принудени от техните агенции да се съгласят да дадат показания срещу Джъстин… Нищо, което един средно интелигентен детектив не би открил, стига да търси, където трябва.

— Ти си невероятен. Ти си великолепен. Кой е той?

— Някакъв хубавец на име Джон, сравнително дребен пласьор, заловен да върти търговийка с една по-голяма риба във Флорида. Опитал се да натопи Джъстин, като оставил стоката си при него. Не е хубав човек. Все едно, ченгетата успели да го хванат. Фасулска работа, след като вече знаеха кой е.

— Защо имам чувството, че има нещо, което не ми казваш?

— Ти си подозрителна по природа. Жалко, че Джъстин не е такъв. Както и да е, това е. Радвам се, че всичко свърши. Довиждане, Макси.

— Роко, чакай! Не затваряй — помоли се Макси. — Нямаш и най-малката представа какво означава историята за мен. Аз просто… Не знам направо какво да кажа… — благодарствените й слова се зарониха едно след друго. Огромната й радост звучеше съвсем по детски.

— Хайде, хайде, успокой се. Направих го заради Анжелика и Джъстин. И за майка ти, разбира се. Саломон разговаря с нея по телефона в момента. Джъстин ще дойде на работа по някое време в понеделник. Заръча да ти предам.

— Кога говори с него? — не можеше да повярва Макси.

— Преди няколко минути. Реших, че първо на него трябва да съобщя добрата новина.

— Той какво каза?

— Почти нищо. Естествено, успокои се, но не искаше да повярва, че Джон го е натопил. Съвсем сериозно има илюзии по отношение на това влечуго. Брат ти е последният от големите романтици. Така че, когато дойде на работа, съветвам те да се въздържиш от емоции. Постарай се да се държиш нормално, не е настъпил краят на света. Направи нещата по-леки за бедното копеле.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — нежно отвърна Макси.

— Не се лигави много, окей?

— Добре, Роко — Макси се огледа за нещо, което да размаже под осемсантиметровите токове на новите си обувки. — Чудесна работа си свършил. Фамилията оценява положените усилия и в коледната ти кошница ще има пуйка за теб, добри ми човече.

 

 

Е, помисли си Макси, май се държах като че ли той е Суперменът, а аз Луиз Лейн, завързана за железопътна линия като във филма; може би не бе успяла от щастие да запази контрол върху себе си, но нали няма нищо неестествено да бъдеш благодарен? Нима има някой, пък дори и такъв сухар като Роко Чиприани, който да не обича да му благодарят? Как може да се държи толкова гадно, питаше се тя ядосано, седнала в средата на леглото, подпряла ръце под брадата с лакти на коленете, без да мръдва, изпълнена с негодувание. Никога не пропуща възможността да я изкара малоумна, дори и когато го прави за добро. Сега я обвини в безчувственост, предупреди я как да се държи с Джъстин, като че ли е убеден, че тя ще постъпи глупаво и нетактично. Винаги е притежавал тази непоколебима, тъпа суетност; тя го кара да си въобразява, че правилно е само онова, което той мисли. Смята се за център на вселената. А не е нищо повече от мъж с красива външност и огромен талант да държи правилно молива. Унижение. Трябва да разбере какво означава унижението. Макси изрече думата на глас, опитвайки сладостта й. Но за разлика от него тя не е ограничена, дребнава, заядлива и жалка. Щастлива бе да види, че бащата на нейната дъщеря се държи по мъжки в критични ситуации. Той бе направил огромна услуга на семейство Амбървил и ще бъде възнаграден независимо дали иска или не. Кралски ще бъде възнаграден! Докато му призлее!

Изведнъж Макси се развесели, присегна към постоянно присъстващия жълт бележник и започна да пише. Първо, една „Алфа-Ромео Спайдър“ с подвижен покрив. Много важно, че няма да намери къде да я паркира и че кола като тази бе жива покана за вандалите. Ще купи какъвто цвят имат в наличност, макар че предпочиташе черния: прахта по нея личи веднага. Второ, сервиз от антиквариатни кристални чаши за вино, какъвто бе видяла в „Джеймс Робинсън“. За три хиляди долара. И които трябва да се мият на ръка, за предпочитане в покрита с гума мивка, както и да се сушат с най-голямо внимание. Сигурно доста ще изпочупи за шест месеца. Друго какво? А защо не пълен комплект чанти от антилопска кожа на „Лоуи“? Испански производители на кожени изделия държаха магазин на долните етажи на Тръмп тауър и тя жадно оглеждаше меките кожени бледосиви чанти с виненочервени ръбове, но те, разбира се, бяха твърде неиздръжливи за пътуване в самолет; ще се скапят още след първия полет. Само най-малката от чантите на колелца струваше почти шестстотин долара — може пък Роко да запази приличния им вид за известно време. Аха, сети се, онзи сребърен сервиз за кафе в стил „Арт Деко“. Какво, като струва четиридесет хиляди долара, важното е, че трябва непрекъснато да се лъска, за да изглежда както трябва. Но не бихме казали, че е лоша идея?

А няколко понита за поло? Не, реши със съжаление Макси. Струваха само по десет хиляди едното, ала дори и Роко, колкото и несхватлив да беше, щеше да разбере, че са неподходящи. Трябва да им търси коняр, конюшня, да ги храни редовно. Или ще трябва тя сама да се погрижи за поддръжката им, или въобще да не му ги дава. А и все едно, и двамата прекрасно знаеха, че той не може да язди. Би било много мило да му подари едно малко самолетче „Лиърджет 23“, но триста хиляди долара са май множко, за да покаже човек вечната си благодарност. Все пак нещо в списъка липсва. Защо не два билета за пътешествие в Карибско море? Добре би се отразило на вманиачения за работата Роко. Може би две, не, нека бъдат три дузини хавлии за баня с пришита по краищата дантела, каквито бе видяла в „Барни“ при последното си пазаруване. В бежово, не, по-добре в чисто бяло. Не в крещящ женски цвят. Ако се поразтърси по-старателно, Роко може да намери наблизо пералня за ръчно пране. И само за да покаже, че не таи нищо друго в сърцето си, освен неподправена щедрост, ще му изпрати една каса „Гленфидич“, любимото му малцово уиски. Това малко ще го обърка, помисли си Макси. А което най-много й се искаше да му подари, бе албум с рисунки на Леонардо да Винчи. Така ще намекне за размаха на таланта му. Но английската кралица бе прибрала най-добрите, а повечето от останалите се намираха в библиотеката на Морган.

На вратата се почука и влезе Анжелика.

— Защо не си при баща си? — изненада се Макси. През тези почивни дни се падаше да бъде с Роко. — Не ми казвай, че се е отказал.

— Не, мамче, знаеш, че никога няма да го направи. Хванал е ужасна хрема. Тъкмо се обади и каза, че е заразен и целият гъмжи от вируси. Иска да те попитам дали не може този уикенд да остана при теб.

— Разбира се — отвърна Макси. Анжелика изглеждаше по-тъжна от всякога. — А ти не искаш ли?

— Ами всъщност в тайфата са замислили нещо интересно за днес, защото много от хлапетата са тук за пролетната ваканция и не ми се иска да го пропусна. Искам да кажа, че ще бъде интересно точно този уикенд, а не следващия, а и освен това и аз трябва да имам малко лично време да се позабавлявам. Нищо особено, мамче, само ще повърлувам с тайфата.

— Казваш го, сякаш ще грабите и изнасилвате — на Макси й се изправи косата. — Върлувам!

— Имам предвид — обясни гордо Анжелика — един следобед в цирка, последван от нападение на лавките, или както би се изразила ти, „весело прекарване сред приятни млади дами и господа, плюс лека закуска“.

— Така да бъде! — съгласи се Макси. Имаше огромно доверие в тайфата. Анжелика изчезна, след като нададе силен радостен вой, свободна от гузните си родители, отнемащи твърде много от личния й живот, за да компенсират развода си. Като че ли не знаят, че рано или късно всички се развеждат.

Макси започна да се облича, за да излезе и купи благодарствените дарове за Роко. Сигурно още ще е болен, когато ги получи. Една ужасна хрема можеше да трае и цяла седмица. Пролетна ваканция ли? Анжелика не спомена ли нещо за пролетна ваканция? Тя погледна през прозореца на банята и се увери, че пролетта съвсем неусетно бе настъпила в Сентрал парк, изненадващо бързо, както се появява Мери Попинс. Хрема и пролетна ваканция. Как не се сети по-рано? Старата сенна хрема бе повалила Роко, а той, вкопчен упорито в своите традиции, отказваше да допусне вече години наред, че е възможно един Чиприани да страда от такава глупава болест, след като е неприсъща за рода му. Можеше ли човек да хване сенна хрема във Венеция, запита се веднъж Макси. Въпросът все още стоеше открит.

Както си беше права и се тресеше от смях, облечена в бледолилава атлазена риза, с десния крак, напъхан в черен чорапогащник, избродиран тук-там с пеперуди, Макси бе обзета от най-благотворителния и най-сърдечен порив. Веднага ще изтича при Роко и ще направи всичко, за да облекчи страданията му, също като висококвалифицирана медицинска сестра. Не, като ангел милостив.

Знаеше къде Анжелика държи ключа за апартамента на Роко, както знаеше и лечението на сенната му хрема. Има неща, които не се забравят. На път към Роко Макси се опита да си представи дома му. Живееше само през три пресечки от тях, от южната страна на Сентрал парк, в двуетажен мезонет, но никога не бе посмяла да накара Анжелика да й го опише. Помнеше отколешната мечта на Роко да живее на усамотено, аскетично и тихо местенце, сякаш бе японски монах. Сигурно бе събрал най-дребните неща от училището по декорации, изхвърляйки всичко, което би направило дома годен за живеене, и бе похарчил всичките си пари за някакви фанатични подробности; тях никой друг, освен той нямаше да забележи. Може да е сложил ужасните, направени от шлиферен плат столове и черно-бели плочки, характерни за тридесетте, които са били грозни още тогава и надали са се подобрили с времето. Може да е похарчил много пари за тръбни секции, неоново осветление, или пък спеше на матрак върху пода. Но, от друга страна, това бе много демоде. Защо да не се е увлякъл по обстановка в стил „Санта Фе Калвин Клайн“ — три камъка върху камината, чието магическо подреждане не трябва в никакъв случай да се променя, стени с олющена мазилка и един съвършен, бавно вехнещ кактус. А нищо чудно, ако живее като половината сноби от дизайнерските среди: стените в бяло, ужасни и банални мебели от „Майс и Бруер“, разнообразени със задължителните „Франк Стела“ и „Рой Лихтенщайн“. Беше прекалено да се надява, че Роко не се е увлякъл по модата на бруталните петдесетте и че не е използвал ламиниран шперплат. И вероятно, както у всички стари ергени, в жилището му щеше да цари пълен хаос.

С ключа на Анжелика Макси тихо отвори входната врата. Антрето представляваше стая със средни размери, която тя огледа неодобрително. Колко нетипично за него да използва красивия стар паркет, лъснат до златист блясък. Странно място да поставиш статуя в цял ръст на Венера от Майол — силно, лъчисто присъствие срещу топящата се магия на двете големи картини на Елен Франкенталерс върху отсрещните стени. Никакви мебели, отбеляза тя, с изключение на една превъзходна маса в стил Риджънси, с извити крака и безспорно автентична за опитното й око. Е, не е толкова трудно да се купят хубави произведения на изкуството, когато имаш пари, помисли си Макси и нежно затвори вратата зад себе си. Тя не одобряваше декорациите като в картинна галерия по принцип. Макси се ослуша за признаци на живот, не чу нищо. Внимателно се запъти към дневната. Е, Роко очевидно бе придобил вкус към лукса, в пълно несъответствие с неговата възвишеност. Лукс, който изглеждаше като нелепица в някой селски хамбар, а не апартамент на авеню Сентрал парк Саут.

Слънчевата светлина заливаше двуетажното помещение и караше стените, облицовани с дървена ламперия, деликатно да подсказват за красотата, която времето може да остави върху дървото. Дълбоки, пухени канапета от сиво кадифе, разделени от масичка, лакирана в червено, стояха обърнати с гръб едно към друго в средата на голямата стая, точно срещу двете еднакви, огромни камини на срещуположните стени. Изключително елегантните кресла в стил Риджънси бяха облечени в индийски кашмирен плат с цвят на бисквита, червено и коралово. На места върху стария тухлен под бяха постлани китайски копринени килими в пастелни, редки разцветки, които откликваха на слънчевата светлина.

Макси изсумтя колкото се може по-пренебрежително. Най-ценната вещ в дневната бе несъмнено египетската скулптура, подарила я бе на Роко за първата им Коледа: статуята на Изида от ранния период на Птоломеите, висока почти шестдесет сантиметра, от червен кварцит. Виждаше се всяка частица от нейното тяло, тъй като одеждите на египетската богиня бяха по-прозрачни от тези на моделите на Боб Маки, а Изида притежаваше най-съблазнителните гърди и коремче, почти като нейните, но нямаше глава. Венера на Майол пък нямаше ръце. Явно Роко не си падаше много по жените, щом не притежаваше нито една, на която да не й липсва нещо от анатомията.

Макси подскочи при звука на шумното кихане и на устата й се появи усмивката на предвкусващото удоволствие, най-опасното оръжие, което дори самата Макси не съзнаваше, че влудява мъжете.

Леко се изкачи нагоре, откъдето се чуваха кихавици, псуване и духане на нос. Целият ще е грозен и подпухнал като в най-лошата карикатура на У. С. Фийлд, помисли си тя.

Вратата на спалнята бе леко открехната. Вътре бе мрачно, почти тъмно. Трябва да бе дръпнал завесите и сигурно се беше завил с всички завивки и юргани, които имаше. Никой мъж не падаше духом при настинка, така както Роко. Бад Денис Брейди се лекуваше, като сменяше мексиканската ракия с горещ грог, а Лади, граф на Къркгордън, не обръщаше внимание на нещо по-дребно от пневмония. От времето е, обясняваше той. Неговите прадеди винаги са хващали настинки, а което можеше да се понесе от любимия принц Чарли, можеше да се понесе и от него.

Макси се изкашля леко, за да предупреди Роко. Нямаше смисъл да го изпраща в сърдечната реанимация, след като бе дошла да му помогне.

— Анжелика, казах ти да не се навърташ край мен.

— Аз съм — успокои го Макси. — Анжелика толкова се притесни за теб, че настоя да намина и да видя нямаш ли нужда от лекар.

— Изчезвай — изрева Роко и кихна нарочно към нея. Това, което се виждаше от него, бе една мрачна сприхава топка.

— Хайде, Роко — утеши го Макси, — сам се измъчваш. Няма смисъл да се държиш, като че ли си на смъртен одър само защото малко си настинал.

— Продължавай да злорадстваш, но изчезвай от къщата ми.

— Това не е ли малък признак на параноя? И защо ще злорадствам при страданията на едно човешко създание? Особено пък бащата на детето ми? Дойдох само за да успокоя Анжелика. Но — Макси жизнерадостно дръпна завесите — щом съм вече тук, ще направя всичко по силите ми, за да те накарам да се почувстваш по-добре.

— Не ща да се чувствам по-добре. Искам да съм сам! На тъмно!

— Съвсем типично, съвсем типично. Известно е мъжете колко много обичат да страдат. Хващам се на бас, че даже не си пил витамин С — Макси огледа разцъфналите клонки форзиция, поставени в превъзходна флорентинска ваза на масичката до леглото. Ренесансова майолика, ако не се лъже. Ето я причината за хремата му, макар че той никога не би го повярвал.

— Това за витамин С са глупости. Изобщо не е доказано — изхърка Роко, мушна се още по-навътре под завивките и се опита да дръпне една възглавница върху главата си.

— Но не сме сигурни в обратното — нали? Както и да е, дори и ти знаеш, че имаш нужда от течности. Ще ти направя една кана пресен сок от портокали и ще ти я оставя.

— Просто си тръгни. Нямам портокали. Вън. Вън!

Макси затвори вратата и изчезна, преди той да е станал да я изхвърли сам. Бе донесла торба с портокали от къщи, предвиждайки, че ще й потрябват. От опит знаеше, че мъжете никога нямат подръка портокали. Лимони да, понякога и ябълки, но портокали — никога. Тя слезе долу на пръсти и намери кухнята. Беше четири пъти по-голяма от нейната и много по-приветлива. Разбира се, няма изглед към Световния търговски център, каза си Макси, докато изстискваше портокалите, но има лъскава чугунена готварска печка с осем котлона, подът е покрит със златист мрамор, има огромен работен плот и хладилник, пълен с шампанско. Тя надзърна и в камерата. Както и предполагаше, вътре бе пълно с множество бутилки водка, всички замръзнали до онова състояние, в което, изливайки се в гърлото, имат вкуса на целувка от приятелски айсберг. Изля близо три четвърти от една цяла бутилка в каната със сока и го опита. Дори не се усещаше заради сладостта на плода. Сложи каната в хладилника да се охлади и отиде да потърси шкафа за спалното бельо. Нищо не можеше да накара болен човек да се почувства по-добре от нови чаршафи. Аха! Значи Индия не е единствената побъркана на тема бельо. Роко имаше всичко, което можеше да се купи в „Пратези“, бели, с жестоки геометрични краища в тъмнокафяво, морскосиньо и тъмновиолетово. Добре се е подредил, нали? В „Пратези“ сигурно е по-скъпо от Портхолт, макар че, ако летиш до Милано, за да напазаруваш, пътуването ще си струва. Тя взе няколко чаршафа от чист египетски памук за хиляди долара, върна се в кухнята за сока и се заизкачва по стълбите.

Безшумно отвори вратата. Както предполагаше, Роко бе заспал дълбоко. Макси забърника под завивките и намери дебелия пръст на крака му. Най-нежният начин на събуждане. Започна да го дърпа леко, той се размърда, но тя продължи, докато Роко си показа главата изпод възглавницата.

— Време за сок — нежно изви гласа си Макси като Джули Андрюс.

— Направо не мога да повярвам — изпъшка той и силно кихна. Макси му подаде нова кърпичка, напълни му една чаша сок и му я поднесе с достойно безразличие. Роко я изпи и изръмжа нещо, което би могло да се приеме като благодарност. Тя наля още една чаша и му я сложи в ръката.

— Обезводнил си се. Това е опасно — предупреди го.

— После. Остави сока. И си тръгвай.

— Ще си тръгна. Щом го изпиеш — обеща тя. Роко бързо обърна чашата, за да й покаже с какво нетърпение я чака да се махне, падна на възглавницата и затвори очи. Макси изчака няколко минути водката да си свърши работата с нервната му система.

— Роко?

— Какво?

— По-добре ли си?

— Може би. Малко.

— В такъв случай предлагам да си вземеш един хубав, продължителен душ, докато ти оправя леглото.

— Душ? Ти не си в ред. Промяна в температурата ще ме убие. Ще ме убие.

— Няма да взимаш горещ душ. Със стайна температура. Гарантирам ти, че ще се почувстваш по-леко. Честна дума.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. И едни свежи, хладни чаршафи… няма ли да ти е добре?

— Не би навредило. След като вече си тук. Но после си тръгваш! Обещаваш ли?

— Разбира се. Още сок?

— Може. Дай още една чаша. Май помага.

Той щастливо се заклати към банята с чаша в ръка. Макси се разтича. Едно от нещата, които можеше да прави много добре, бе да постеле хубаво легло. Роко се чуваше от банята. Не пееше, но и не смъркаше. Макси премести цветята заедно с купа от сваленото спално бельо и дръпна завесите, така че стана почти тъмно.

След десет минути Роко се показа и завари празна стая, достатъчно светла, за да види само направеното си легло със заметнат юрган, както най-много обичаше. С въздишка на облекчение се хвърли към божествените чаршафи и се протегна от удоволствие.

— Ауу — подскочи той на матрака. Кракът му докосна нещо живо.

— За бога, аз съм — прошепна Макси. — Мислех, че ме видя. Извинявай.

— Кво правиш в леглото ми?

— Трябва да съм заспала. Уморих се да обикалям това голямо легло, докато го постеля.

— Ти си гола — изтъкна той.

— Тъй ли? — сънливо отвърна тя.

— Ами да.

— Хмм… странно. Значи съм гола — прозя се Макси. — Сигурно съм си помислила, че съм си у нас. Прости ми, моля ти се.

— Друг път не ме стряскай. Мразя да ме стряскат.

— Разбира се — промърмори майчински Макси и придърпа главата му към прекрасните си гърди като стоплени от слънцето божи плодове. — Разбира се, бедният, бедният Роко. Толкова е лошо да имаш хрема.

— Заразен съм — въздъхна той и засмука едната й гърда.

— Не се тревожи, никога не прихващам от тебе — тя целуваше рамото му и онова специално местенце на врата, където му ставаше най-хубаво. Ако спомените можеха да помогнат…

Помогнаха. Блажено, сладко, неудържимо спомените свършиха работа с помощта на руския дар за човечеството и сръчните устни и крайници на Макси. Спомените бяха великолепно отпразнувани.

 

 

Часове по-късно, към здрач, Роко се събуди с лека глава и дълбоко безпокойство. Нещо беше се случило. Не бе сигурен какво точно. Не бе сигурен кога и как, но нещо бе се случило. По навик претърси леглото. Празно. Нещо все пак не бе наред. Светна лампата и огледа стаята. Нямаше никой. Стана и се ослуша. Съвсем сам беше. Защо се чувстваше така разтревожен? Върна се в леглото и погледна към тавана. Спомни си. О, не! О, господи! Онази мръсница. Спомените върнаха останалите подробности. Не един път, не два пъти, ами три пъти. Знаеше си. Тя искаше да го умори. Три пъти едно след друго. Той да не беше четиринадесетгодишен? Тя го бе изнасилила, ето какво бе направила, или той бе получил сексуално смущение. Можеше ли да подаде жалба за изнасилване три пъти в един следобед? Ядоса се, като се хвана, че се хили като имбецил. Заблъска възглавницата, докато не се разхвърчаха пера. Съвсем в стила й. Да се възползва от един болен човек. Вампир, ето какво бе тя. Това порочно, безпардонно, тероризиращо, неописуемо зло създание много хубавичко знаеше, че когато той има хрема, винаги се възбужда лесно.

— Ей, кретен такъв — ревна Роко на глас, — защо вече не смъркаш?