Джудит Кранц
Ще превзема Манхатън (6)

6.

След завършване на колежа Кътър Амбървил се изкушаваше да остане в Калифорния. Там, в Станфорд, имаше много влиятелни приятели, а и бе започнал да споделя местното мнение, че колежът в Станфорд е по-добър от Харвард. Сара Амбървил ходеше при най-малкия си син няколко пъти в годината, но Кътър прекарваше всички ваканции и празници на Западния бряг. Записа се в Станфордската бизнес школа. Няколко години след завършването й работи в „Букър, Смити енд Джеймстън“, фирма за банкови инвестиции в Сан Франциско, чийто президент бе бащата на съквартиранта му Джъмбо Букър. Той бе слаб, стегнат, дребничък мъж, запален тенисист, и изпитваше огромно задоволство от няколкото победи, извоювани от младия Амбървил.

Но в началото на 1958, вече двадесет и четири годишен, Кътър реши да се премести в Манхатън. Беше разбрал, че дори и в Калифорния всички, с които се запознаваше, го разпитваха за брат му, Захари. Може би само ако отиде в Китай, мислеше си Кътър, тези въпроси ще престанат да го преследват, иначе нямаше отърване. Ала след като това все едно бе факт, защо да не се възползва от него. Центърът на банковото дело бе Ню Йорк, а обстоятелството, че носеше името Амбървил, надали щеше да засегне кариерата му. Реши да натрупа доста пари. Захари не можеше да бъде единственият богат Амбървил.

 

 

Кътър бе усвоил държанието, културата и аристократическите маниери на Сан Франциско, които се разпростираха вече дори и в бизнесменските среди. За него се оказа много трудно да се нагоди към всеобщата лудост на Манхатън. Какви са тези хора? Защо тичат, вместо нормално да ходят? Защо не могат да водят цивилизовани разговори в рамките на общоприетите децибели? Не им ли достига нещо, че хвърчат така, или само се преструват?

След седмица той реши просто да не обръща внимание и да не се опитва да разбере какво се крие зад онова, което се показва на повърхността. Но накрая откри, че някъде наоколо живееха хора, които му допадаха, и приятелите му от Андоувър, Станфорд и Сан Франциско отвориха за него домовете си. Единствено там се чувстваше удобно.

Кътър Амбървил наистина бе повече от добре дошъл, където и да отидеше. Беше висок сто осемдесет и осем сантиметра, с налети от спорта мускули. Чертите на лицето, които го открояваха сред другите момчета, с възрастта бяха съзрели и Кътър се превърна в необикновено хубав мъж. От слънцето в Калифорния лицето му загоря, а косата стана още по-руса. Носът му бе голям и излят между очите — сини като морето в Сицилия и студени като водата при фиордите. Устата му се извиваше в тъничка дъга и на нея жените трудно устояваха. Не беше много едър, но излъчваше огромна сила. Стъпваше леко и уверено като матадор. Самоуважението му бе така естествено, че никой не можеше да допусне колко дълго го е отработвал заедно с топлината и искреността в очите.

Неоспоримият чар в поведението му сега беше завършен и се превръщаше в неизменна част от същността му; това бе приятен, ласкаещ, необходим чар на един изтъкан от завист мъж. Мъж, чийто живот бе посветен на спечелването на цялото внимание и обич, от които, той бе убеден, несправедливо бе лишен като дете.

Единадесетте години раздяла на Кътър със Захари му се струваха цяла вечност. Но нищо на света като че ли не можеше да премахне дълбоката, разяждаща омраза към брат му. Колкото и голям личен успех да постигнеше, той все не достигаше да компенсира загубата на онова, което му се полагаше. Омразата му бе станала толкова органична, че понякога Кътър преставаше да се самонавива и позволяваше на червея в сърцето му да поспи.

Макар временно да не обръщаше внимание на огромните успехи на Захари, идващи един подир друг сякаш само за да го измъчват повече, бе му невъзможно да ги приеме като даденост и да бъде по-малкият брат на Захари Амбървил. Себичният Кътър не можеше да допусне, че успехите на брат му не отнемат нищо от неговия собствен живот. Чувстваше се завинаги несправедливо смален и вината беше у Захари. Въпреки хубостта си Кътър бе вечно изпълнен с горчивина. Сякаш тя бе татуирана на сърцето му. Той подхранваше омразата; ако тя изчезнеше, трябваше да преустройва живота си по друг начин. Но нямаше никаква възможност за това; не и с изданията Амбървил, които излизаха всяка седмица, всеки месец с бляскави корици и все по-дебели, и по-дебели поради рекламите в тях; нито пък с „Ти Ви уик“, което със светкавична бързина се разграбваше всяка седмица от милиони американци; Кътър виждаше списанието до телевизора, навсякъде, където стъпеше кракът му.

 

 

Когато Кътър пристигна в Ню Йорк, беше изминала една година, откакто лекарите поставиха диагнозата на Тобиас. С изключение на нощната слепота той все още виждаше добре, поне доколкото можеше да прецени Лили. Двамата със Захари не споделиха с никого, дори и с гледачката, за посещението си при доктор Райбин. Обърнаха се към втори специалист, който потвърди диагнозата, но тъй като нищо не можеше да се направи, запазиха случилото се в тайна. Нямаха сили да обсъждат бъдещето на Тоби дори помежду си. Най-вече помежду си.

Заболяването е наследствено, двамата лекари бяха единодушни. В историята на семейство Амбървил не се помнеше случай на ослепяване, нито в Андърсън, нито в семейства Дейл или Кътър. Но имаше сляп маркиз, дядо на Лили, и един чичо, и двамата по майчина линия. Не, не биха могли да говорят за Тоби. Никой от тях не смееше да изрече на глас това, което го тормозеше. „В гените й“, мислеше си Захари. „Аз съм причината“, си мислеше Лили. Несправедливо, безкрайно несправедливо. И двамата знаеха, че тези упреци са несправедливи, но не можеха да не мислят така.

Огромното мълчание създаваше пропаст в живота им. И макар да не изричаха думите на глас, усещаха тяхното присъствие, сякаш те имаха физическо измерение, като парченца лед, промъкващи се в и без това уязвимата им близост.

 

 

На двадесет и четири години Лили бе призната за най-изумителната жена сред нюйоркското висше общество. Жени с тридесет години по-възрастни от нея, богати жени, жени със завидно социално положение правеха всичко възможно, за да й се понравят. Тя не бе просто дъщеря на виконт и виконтеса Адамсфийлд, а и мисис Захари Амбървил, съпруга на мъжа, който бе подарил един милион долара за колекция от американски картини на музея „Метрополитън“, два милиона долара на Колумбийския университет за фонда „стипендии“; дарове, направени в името на Лили.

Щедростта, с която се пръскаха купища пари, забавляваше Лили и известно време тя преставаше да се появява в пресата. Но когато заминаваше за Лондон или Франция, отсъствието й се приемаше като голяма загуба и блясъкът на Манхатън помръкваше. Щом се върнеше, модните цветарски магазини изпълняваха десетки поръчки за кошници с цветя за Лили; животът отново се разбуждаше и всички заживяваха с чувството, че нещата са на мястото си и гала сезонът започва.

Лили беше щедра покровителка на балетните театри, а сутрин не пропускаше екзерсиса си; изпълняваше го все още без проблем. Тя бе начело на културните събития, които събираха определен кръг нюйоркчани заедно, но не стана член на никакъв комитет; самото й появяване на благотворително представление или откриване на сезон, винаги облечена от „Мейнбокър“, косата й прибрана на кок, бе достатъчно, за да сложи важен отпечатък на вечерта.

Забързаните нюйоркчани и в речта си, и в пресмятанията на социалните тежести и мерки оценяваха вродената стеснителност на Лили. Те разбираха и с удоволствие признаваха нейното превъзходство. То само издигаше тяхното собствено. Самият факт, че бе решила да не използва титлата „почитаема“ пред името си, им доставяше удоволствие да осветляват несведущите, че е дъщеря на виконт и на дванадесети баронет. Скоро започнаха да го пропускат и това също им даваше повод да се гордеят, защото — така поне разсъждаваха те — това значеше, че я познават най-добре.

Много преди у Тоби да се проявят първите признаци на болестта, Лили се отказа от мисълта, че съществува някакво страстно физическо удоволствие, което тя би могла да изпита. Реши, че не е създадена да изпитва сексуално желание, единственото нещо, заради което като че ли другите жени живееха. Какво пък, хората са различни; едни жени живеят за шоколад, други — за мартини. Лили не се бунтуваше срещу липсата на сексуално щение у нея, след като в живота имаше толкова много прекрасни и достижими неща, към които изпитваше нескончаем апетит; той не изчезваше, колкото и да получаваше.

Захари от своя страна постепенно започна да свиква с мисълта, че студенината на Лили е неизлечима. Упорствуваше все така с нежното си търпение, но нищо не можеше да я промени. Тя никога не го отблъсна, ала страстта му към нея отслабваше и той знаеше, че нищо не можеше да я върне отново. Единствено обичта му ставаше по-дълбока, с нотка на тъга към прекрасното момиче, което никога не се оплакваше.

 

 

— Този — каза Макси, посочвайки някаква дума от „Рейсинг форм“. Четиримата мъже, насядали в едно сепаре в Белмонт парк, я погледнаха въпросително.

— Значи детето може да чете, а, Зак? — учуди се Барни Шор.

— Можеш ли да четеш, Макси? — попита я баща й. Всичко бе възможно с тригодишната Макси. Трябва сама да се е научила.

— Този — повтори тя.

— Защо този, Макси? — заинтересува се Нат Ландауер.

— Харесвам този, чичо Нат — отвърна Макси.

— Защо ти харесва този, малка госпожице? — тихо запита Джо Шор. Четиримата замълчаха в очакване на отговора.

— Просто го харесвам, чичо Джо — отвърна невъзмутимо Макси. — Този.

— Как се казва, Макси… можеш ли да кажеш на чичо Джо как се казва? — упорстваше той.

— Не, но го харесвам.

— Малката госпожица не може да чете — авторитетно се произнесе Джо Шор.

— Но сигурно познава конете… може да е… как беше… учено идиотче, ония, дето могат да ти кажат кой ден е четвъртък хиляда години напред — разпалено рече Барни Шор.

— Моля малко респект към малката госпожица — настоя баща й. — Що за приказки пред дете.

— Пардон, тате. Макси, харесваш ли някой друг?

— Не, чичо Барни. Само този.

— За състезание, езда или за шоу? — не се отказваше Барни.

— За състезание — веднага отговори тя. Не знаеше, че има игри, където трябва само да избереш, за да победиш.

— Хайде, Барни, нали не го взимаш на сериозно? — възпротиви се с половин уста Захари.

— Няма да навреди, ако послушаме Макси. Четиримата не ни бива да се оправим с една мишка. Може да ни трябва един свеж поглед. Женската интуиция, Зак. Винаги си бил вярващ.

— И колко ще струва? — добави Нат Ландауер. — Два долара на всеки. И да изгубим, не е много… миналата година профуках десет бона.

— По два долара за всеки, аз черпя — предложи Захари. В края на краищата той отговаряше за Макси.

— Ще ида да купя билетите — изрази готовност Барни.

— Може ли да изям един хотдог, татко? — попита Макси.

Захари я погледна. Тя седеше спокойно на стола. С гъстата права черна коса, подстригана на черта, приличаше на японска кукла. Носеше жълта рокля с бяла якичка, с къдрички на врата и на ръкавите, бели чорапки, черни кожени обувки. Закачливото й личице го удивяваше, независимо колко дълго и колко често я гледаше.

— Татко, моля те, един хотдог.

Гледачката ще го убие, ако разбере.

— Не, скъпа. Съжалявам, но хотдогът не е добра храна за малките момиченца.

— Много хубаво миришат — усмихна му се тя, опипвайки почвата.

— Не са така вкусни, както миришат.

— Всичките деца ги ядат — усмивката й показваше, че се опитва да разбере защо не й дават да пие вода, когато умира от жажда.

— Макси, опасно е да се яде хотдог на хиподрума — умоляваше Захари.

Макси взе ръката му и се гушна в него.

— Добре, татко. Само че ми се искаше… искаше…

— Какво, мила?

— Да похапна малко — каза малката спокойно и тъжно.

— Гладна ли си?

— Да, но няма значение. Нищо — тя погледна към Захари, в очите й проблясваше по една малка сълза.

— Не издържам повече — обяви Нат Ландауер, — не мога да понеса това, безжалостен, безсърдечен кучи сине! Чичо Нат ще ти купи хотдог, Макси.

— Не, благодаря, чичо Нат. Татко казва, че не трябва да ги ям.

Настъпи тишина. Джо Шор погледна тъжно и въздъхна. Захари Амбървил смигна към шурея си. Нат Ландауер му отвърна със същото. Макси поглеждаше ту единия, ту другия, затаила дъх. Две сълзи се отрониха по бузите й.

— Добре. Добре! Но без горчица! — извика Захари.

— Горчицата му е най-хубавото, диване такова — Нат стисна зъби ядосано.

— Млада госпожице, обичате ли горчица? — попита Джо Шор и усмивката му се върна на лицето.

— Обичам хотдога с кетчуп.

— Идеално — побърза Захари. Децата бяха закърмени с кетчуп, даже гледачката го одобряваше.

Той държеше Макси високо, така че да може да наблюдава състезанието. Тя внимателно изяде хотдога, докато нейният кон излезе победител.

Барни Шор отиде да осребри билетите. Върна се грейнал и извади поразяваща сума от джоба.

— Залагам сто за всеки и още сто за Макси. Големи пъзльовци сте. И не чух никой да казва „Благодаря, Барни“.

— Благодаря, чичо Барни — каза Макси. На нея наистина много й хареса тази игра. Реши да възнагради чичо Барни с една целувка, задето беше така мил.

 

 

— И, разбира се, не е необходимо да ви представям един на друг — каза Пепър Делафийлд, като се отдалечи от Лили и Кътър, за да поздрави новодошли гости.

— Ще изглежда странно, ако се ръкуваме — рече Кътър, като й взе ръката и не я пусна. — Би трябвало да ви целуна по бузата, но това ще е дори по-странно.

— Най-странното е, че досега не сме се срещнали. Всеки път, когато посещавахме Сан Франциско бяхте някъде извън града. А и никога не сте идвали в Ню Йорк… — гласът на Лили затрепери и тя издърпа ръката си. Нямаше представа, че колкото пъти Кътър бе срещал нейна снимка във „Вог“ или „Таун енд кънтри“, той бързо и ядосано бе обръщал страницата, намирайки я за типична безлична англичанка, за която, по всяка вероятност, брат му се бе оженил заради титлата, както някой си купува крем заради черешката най-отгоре. Със Захари се бяха срещали, разбира се, тъй като той му плащаше всичките сметки, докато започна сам да изкарва прехраната си, но Кътър категорично отказа да влезе в ролята на девер на благородната Лили.

— Сега съм тук — рече той — завинаги.

Около тях се разнасяше успокоителен за всяка домакиня шум: жива атмосфера, непринудени разговори, прекъсвани от смях, така постоянна, като мехурчетата на ястие, готвено на необходимата температура. Този шум ги спаси от неловката тишина, която настъпи между двамата. Лили омая Кътър, не би могъл да не й обръща внимание, както досега. До тази минута той бе се запознавал само с американки от Източния и от Западния бряг, момичета, които незабавно преценяваше, които се опитваха да представят, съзнателно или не, идеала, който всъщност беше Лили. Тя бе прекрасна! Притежаваше някаква рядко срещана хубост. Всяка черта на лицето й изпъкваше като от увеличена снимка, но въпреки това бе неподправена, както може да изглежда само истинската красота.

Потребна. Тази пламенна жена му бе потребна, тази жена, която беше съпруга на брат му. Тя едва ли обичаше Захари. Усети това веднага, без искрица съмнение, защото, ако го обичаше, нямаше да го гледа по този начин, с диво любопитство, страх, който го накара да чуе камбанката на триумфа, страх, който бе изписан върху устните й, който я принуди да сведе очи, да се стегне, за да не потрепери. Само една можеше да бъде причината за този страх, Кътър разбираше много добре, той сам го бе изпитал. Това бе страхът на човек, за миг разбрал, че животът му е тръгнал в друга посока.

— Кътър, господи, Кътър! Навсякъде те търсих. Пепър ми каза, че си тук. По дяволите, Кътър, много се радвам да те видя — Захари не се сдържа и го прегърна. Беше наранен от студенината, която брат му изразяваше пред него, но, изглежда, не можеше да промени това, колкото и да опитваше. В отношенията им винаги се усещаше някаква пресиленост, която той никога не можа да си обясни. Накрая реши да я отдаде на разликата в годините им, като разлика между две различни поколения. Но му бе драго да види това момче. Не, поправи се той, този мъж, защото безспорно Кътър бе вече мъж, двадесет и четири годишен мъж, който освен с възрастта, с всичко останало налагаше най-силно присъствие в залата.

— И аз се радвам да те видя, Зак — автоматично се усмихна Кътър. Как е посмял, как е могъл да се ожени за това момиче? Той няма право да я притежава, не го ли знае? Може да я е отрупал с диаманти и сапфири и да й говори както си иска, но тя никога не му е принадлежала. Загледа Захари и забеляза, че беше понапълнял, откакто го видя за последен път, а и косата му доста бе се прошарила. На лицето му се бяха появили бръчки, а тях ги нямаше преди, бръчки от дългите нощи, прекарани в стаята на Тоби, където през нощта вече оставяха да свети лампа.

— Изглеждаш чудесно, Кътър? Нали е чудесен, скъпа? Чакай, ти намери ли си апартамент? Ако още не си, можеш да останеш у нас, докато си намериш.

— Днес наех един, Зак, на Шейсет и седма, само на няколко пресечки от вашата къща. Напълно обзаведен, но ще остана там временно, докато намеря нещо наистина подходящо.

— Чудесно, значи ще трябва да дойдеш да ни видиш. Лили, какво ще кажеш за утре… Утре вкъщи ли ще вечеряме?

— Да.

— Удобно ли ти е, Кътър?

— С удоволствие приемам.

— Ела по-рано, да видиш децата. Вечеряме в осем, но ако дойдеш към шест и половина, ще можеш да ги видиш и двамата, преди гледачката да ги замъкне да си лягат.

— Прекрасно. Ще го имам предвид.

— Какво стоите и си приказвате по семейному — Пепър Делафийлд връхлетя и стратегически ги разпредели сред останалите гости така, както само тя умееше да прави.

 

 

През цялата нощ Лили не мигна; към пет не издържа, стана и се заразхожда из огромната къща. Докосваше полираните мебели, вземаше тежките сребърни кутии и пак ги оставяше, потупваше кадифените възглавници. Когато се улови, че унищожава букетите с цветя, като къса листенцата им, мачка ги и ги пуска на масата, тя реши да отиде в банкетната зала, която бе превърнала в салон за балетните си занимания. Това й действаше като безотказно лекарство срещу всякакви тежки мисли, вродения ритъм на сърцето и душата, който никога не й бе изневерявал. На зазоряване започна упражненията си и за първи път в живота си не ги довърши, ала не й пукаше от това. Чакаше, ослушваше се в тихата къща нещо да се случи, нещо, което не можеше да назове, и разбра, че не е в състояние да проведе насрочените за деня срещи. Ще ги отложи и ще остане вкъщи.

Прекара цялата сутрин в своята дневна, прелиствайки куп нови списания, които гледаше, без да вижда. Вече две години със Захари имаха отделни апартаменти и прислугата знаеше, че понякога отлага ангажиментите си, както в този ден, и поръчва да й сервират обеда в стаята. Лили седеше и гледаше към недокоснатия поднос, броейки часовете до шест и половина. На няколко пъти ставаше и се изправяше пред огледалото, но всеки път единственото нещо, което виждаше, бяха ужасените очи и пламналите бузи. Понечи да се обади на някои приятелки, но се отказа още докато набираше, не й идваше наум за какво би могла да разговаря с тях.

Всичко изглеждаше маловажно, без смисъл, сякаш нямаше нито минало, нито бъдеще. Сложи ръка на шията си и усети лудия пулс на сърцето си. Разхождаше се напред-назад из стаята и повтаряше думите, които си бяха разменили с Кътър, толкова банални, с едничката утеха в тях, че той е дошъл в Ню Йорк завинаги. Бе виждала негови снимки, разбира се, семейни снимки, показвала й ги беше свекърва й, но русокосото момче със строги, правилни черти от фотографиите нямаше нищо общо с великолепния мъж, накарал я да онемее от желание, направил я безпомощна, потръпваща, обезумяла от неспокойство, объркана от непознатите хоризонти, разкриващи се пред нея. Отново и отново поглеждаше към часовника. Беше едва пет часът и половина.

На вратата се почука и влезе прислугата.

— Мистър Амбървил, мадам — съобщи той и прибра подноса.

Кътър стоеше неподвижен точно зад вратата. Тя посмя само веднъж да го погледне, но не намери сили да срещне погледа му или да се изправи от дивана. И двамата стояха, без да помръднат, докато прислугата не затвори вратата. Кътър се приближи и я вдигна; тя застана срещу него тръпнеща, безмълвна, без нотка на изненада. Кътър сложи ръце на пламналите й бузи и с най-голяма решителност и сериозност я целуна по устата, после отново и отново, докато накрая и на двамата им се подкосиха краката и паднаха на колене. Без да разменят дума, след миг бяха голи на килима, задъхвайки се от нетърпение. Той беше възбуден и имаше само една цел. Тя не се усмихваше. Искаше същото. Плът до плът, задъхани, те се сляха в едно цяло. Не размениха поздрави, не изрекоха обещания, но размениха своите самотни, копнеещи души. След това почти веднага Кътър я пожела повторно и тогава Лили откри тайната на човешката страст, която й беше непозната, откри ритъма, който бе очаквала и който се спотайваше в тялото й до този момент. Ами ако Кътър не съществуваше? Как бе живяла толкова дълго без него?

— Не знам какво да правя — промълви тя, едва успявайки да произнесе думите.

— Сега трябва да тръгвам, любима. Става късно и някой може да влезе. Ще измислиш някакво извинение за мен тази вечер. Не бих могъл да понеса да те видя до него… разбираш, нали? Ще дойда пак утре, по същото време, ако кажеш. Обичаш ли ме, Лили? Обичаш ли ме?

— О, господи, да.

Кътър мушна пръста си дълбоко в нея. Беше готова да го приеме отново; не беше се затворила и стегнала, както става при жените, когато са получили достатъчно.

— Утре — повтори той и излезе.

 

 

След като Кътър си отиде, цели часове от следобеда на Лили й се губеха. Сигурно се беше изкъпала, сигурно е чела на децата и ги е гледала, докато се хранят, сигурно тя също бе вечеряла и е обяснила защо Кътър го няма. Но затова пък няколко мига от този ден нямаше никога да забрави; миризмата по ръцете й; разкъсаното бельо, което скри в килера; прозорците в стаята, които отвори, за да изчезне мирисът от любовта им; крема, който бавно и замечтано сложи на бузите си, одраскани от наболата брада на Кътър; усещането на килима под разтворените й крака; часа, прекаран в банята, и избухванията в радостен плач, които не можеше да спре, като новородено дете.

След вечеря тя чувстваше, че не може да се държи нормално с децата и слугите наоколо, и каза на Захари, че има нужда от кратка разходка. Той кимна замислено и Лили го остави да работи в библиотеката върху някакви документи. Два-три пъти Лили обиколи квартала, като се питаше дали би могла да изкара вечерта, без да го види. Накрая разбра, че е безнадеждно, и тичешком измина трите пресечки до апартамента му. Натисна звънеца. Ами ако го няма, какво ще прави? Затаи дъх, докато автоматът освободи вратата и изкачи двата етажа, без да е решила какво ще каже. Той стоеше на прага по халат.

— Исках да дойдеш. Не можех да мисля за нищо друго, откакто си тръгнах — й каза.

Тя влезе в стаята, без да забележи, че бе обзаведена с безлични мебели от протрита кожа и столове с цвят на горчица. Направи няколко крачки и той я спря.

— Правила ли си го преди? С някой друг? — попита сериозно.

— Разбира се, че не съм — учуди се Лили, а лицето й пламна.

— Знаех, че ще кажеш това — Кътър започна да откопчава палтото й и я поведе към малката спалня, където приготвеното легло я очакваше. Повдигна полата й нагоре и смъкна бикините. Носеше колан с жартиери и чорапи. Кътър се наведе и близна с езика двете деликатни устни. Тя извика.

— Тихо, скъпа — прошепна й и повтори, този път по-дълбоко, устните се разтвориха и навлажниха. Езикът му се движеше безмилостно напред-назад, всеки път докосвайки клитора. Краката й се разтвориха, колкото позволяваха смъкнатите до коленете бикини, гърбът й — извит, устата — отворена. Дишаше тежко, концентрирана единствено върху езика, съзнавайки, че няма сила, която да го спре. Надигна ханша си на леглото, за да му се предложи по-добре, притисна се в лицето му и се потърка, като направи няколко кръга, но той не позволи това. Сам решаваше. Държеше я неподвижна между лактите си, отдръпна езика си, докато тя не завика, не започна да моли, силно да моли. Тогава отново пъхна езика си, колкото можеше по-дълбоко, напред-назад, и не спираше. Тя започна да вика и накрая утихна.

— Принадлежиш ли ми? — извика той.

— Принадлежа ти.

— Трябва, нали, винаги. Нищо не може да го промени, нали?

— Никога. Нищо. Никой.

— Почувствай ме — настоя.

Тя сложи ръка на пениса му. Беше така твърд, както когато я съблече за първи път в стаята й.

— Снощи, при първото ни виждане — прошепна той, — веднага се възбудих. През цялото време, докато разговаряхме любезно с останалите, бях възбуден. Снощи, сънувайки те, го направих насън, а сутринта се събудих, мислейки за теб, възбудих се страшно и трябваше да го направя сам, защото адски болеше. Сега искам да го направиш с устни.

— Да — каза тя. — Да. Да.

 

 

Рискуваха като луди. Стояха прави в една телефонна кабина, докато Захари и приятелката на Кътър пиеха аперитива си; той я търкаше с коравия като камък пенис под панталона, държейки с ръка вратата, докато тя свършваше със сподавени викове.

Веднъж Лили отиде в службата му, на Уолстрийт, докато секретарката бе излязла за обяд. Той коленичи на килима, а тя седна на канапето, главата назад, очите притворени. Бавно, само с пръсти, мокри от нейната влага, Кътър я доведе до зашеметяващ оргазъм, като не изпускаше от очи лицето й нито за миг.

Често, когато тя беше в апартамента му, той не й позволяваше да го докосва, независимо как го молеше. Изпитваше огромно удоволствие да се задържа и да предизвиква оргазма й, без той да се задоволи. Лили престана да носи бельо.

Никога не знаеше кога ще я поиска; той никога не й казваше.

Понякога небрежно я хващаше за лакътя по време на голям коктейл и я водеше в банята, без да бърза, заключваше вратата и й казваше да легне на килимчето. Без да се съблича, вдигаше широката й пола и страстно я ближеше, докато получи оргазъм, след това излизаше незабавно. Следващата нощ, на друг коктейл, щом влезеха в банята, разкопчаваше ципа, изваждаше пениса си, свършваше бързо и без да я изчаква, изскачаше от банята. През останалата част от вечерта я наблюдаваше как се разхожда из залата, с неговата сперма под роклята, влажна от собственото си желание, но успешно запазвайки ведрината си и избягвайки погледа му.

През антрактите на някоя постановка на Бродуей, докато Захари чакаше да купи лимонада, те заставаха на ъгъла, без да се поглеждат.

— Искам да те ближа — пошушваше той и търкаше навлажнения си палец о дланта й, — искам да те ближа бавно, цял час и да не ти позволя да свършиш.

Бръкваше под вечерното й палто, изваждаше гърдата й от дълбокото деколте и започваше да търка зърното с влажния си пръст. Както бе права, тя получаваше бързи спазми, очите й блясваха искрящи. Но спазмите не бяха достатъчни и тя прекарваше второто действие, умирайки за още, без да може да го докосне.

Лили престана да слага червило под предлог, че й причинява алергия; в чантата си винаги носеше малка четка за коса, малко шише парфюм и внимателно сгънати тампони. Носеше също и пътна четка за зъби и миниатюрна туба паста за зъби, които и двамата използваха, когато можеха, а ако бяха далеч от баня, изпиваха по едно бренди, щом се присъединяваха към някоя група. Бяха луди от страст, но не дотам, че да миришат на секс.

На Лили страшно й хареса да се задържа; наслаждаваше се на неизвестността за това какво ще направи Кътър. Отказваше се от задоволяването, макар че Кътър я влудяваше, караше я да се топи, да тръпне от желание всеки час, особено докато се обличаше за поредния коктейл, на който всички бяха поканени, тъй като Кътър бързо стана част от компанията на Амбървилови и през пролетния сезон на Ню Йорк прекарваха почти всяка нощ заедно. Щом кръстосаше крака, тя получаваше кратък и бърз оргазмен спазъм.

Лили прекрати работа в комитетите, в които участваше под някакви неясни предлози, и отложи всичките си покани за обеди, за да бъде винаги на разположение, ако Кътър се обади. Той можеше да взима метрото от Уолстрийт до апартамента си. Там въпреки всичко им оставаше време да прекарат един дълъг половин час, единственото време, когато лежаха голи на леглото. Но Кътър често отказваше под предлог, че има делови обеди, защото му беше далеч по-приятно да рискуват на публично място, отколкото подслонени в неговото легло; предпочиташе да усеща господството си над нея, като само с едно леко докосване по лакътя я отдалечаваше от групата хора, особено ако Захари беше сред тях. Понякога Кътър заставаше до Лили, истинска кралица в коприната, скъпите бижута и спуснатите коси — вече не би могла да ги носи другояче — и разговаряше три четвърти час за бизнес със Захари, знаейки, че тя копнее за знак от него. После той се отдалечаваше без предлог и завързваше разговор с други хора. Това бяха най-сладките му моменти, миговете, когато отхвърляше и двамата, когато само леко я целуваше по бузата за довиждане, знаейки, че през всяка една минута от вечерта жената на брат му е била готова да коленичи пред него с устни, отворени да го приеме.