Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ще превзема Манхатън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ll Take Manhattan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
varnam (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джудит Кранц. Ще превзема Манхатън

ИК „Библиотека 48“, София, 1992

Редактори: Людмила Колечкова, Николай Стоянов

Коректори: Ана Лазарова, Тотка Вълевска

История

  1. — Добавяне

24.

Макси, можеш ли да дойдеш в кабинета ми за малко? — хвана я Монти за ръката. — При теб е лудница, а се налага да поговорим.

Беше рано сутринта, понеделник, 15 април, и Макси тъкмо преглеждаше последните коректури на септемврийския брой на „Би&Би“, който щеше да влезе в печат само след седмица. Статията от Мадона, озаглавена „Лесното задоволяване чрез радостите на нарцисизма“, се нуждаеше от още снимки, а в „Никой не знае колко съм срамежлив“ от Дан Радър знаменитостите се надпреварваха да разкриват юношеските страхове, които все още изпитват. „Онези необходими лъжи: Защо не трябва да чувствате вина“ от Бил Греъм предизвика многобройни читателски писма, далеч над очакваното: те трябваше да бъдат поместени на страниците на списанието. А в „Де да бях“ на Джони Карсън му се искаше да бъде Уди Алън, а на Елизабет Тейлър — да е Брук Шийлдс, но нещо се беше объркало, защото излизаше, че Уди Алън иска да бъде Брук Шийлдс. И все пак скоростта, с която се подготвяше броят, забоден страница по страница на стената, не се харесваше на Макси.

— Не може ли следобед, Монти? — помоли тя. — Този материал е спешен.

— Ако обичаш, ела сега.

Когато Монти казваше нещо с такъв спокоен глас, Макси знаеше, че не трябва да задава въпроси. Запъти се към кабинета му, на другия край на етажа; бе го наела след разпродажбата на първия брой. Пътем мина покрай белия кабинет на Джули, където видя редактора си по модата, приведена над телефона. След историята за връзката между Джъстин и Джон, разбулена от вестниците, Джули я избягваше, но Макси долавяше гордо прикритата мъка и незабавно отгатна причината. Изпитваше огромно съчувствие към нея, ала ако се опиташе да го изрази, щеше да покаже на приятелката си, че знае кое я бе наранило така дълбоко. Най-добре да я остави за малко на мира. Времето лекува, отсъди Макси, докато вървеше по оживения коридор и разменяше поздрави. Изтъркана фраза и лоша утеха, но в крайна сметка се оказваше вярна. Ако беше открила, докато работеше в „Savoir Vivre“, че Роко е обратен, колко време щеше да й бъде необходимо да го преживее? Шест месеца? Не. Повече. Или една година? Може би повече. Мислите й бяха прекъснати от Монти. Той я въведе в кабинета си, затвори вратата и подпря гръб на нея, за да не влезе някой.

— Току-що ми се обади Луис Оксфърд. Трябва да е откачил, макар че говореше свързано. Каза, че „Амбървил пъбликейшънс“ прекратява издаването на „Би&Би“. Всички служители са уволнени до края на работния ден. Вече е предупредил Мередит-Бурда, че компанията няма да авторизира плащането за печата на септемврийския брой. Обаждат се на всички доставчици да не удължават акредитивите ни и за цент. Действал по директните нареждания на Кътър Амбървил, който пък — по указания на майка ти.

— Тя не би могла да направи такова нещо. Кътър е сгрешил — изрече Макси, скована от шока.

— Кога за последен път си разговаряла с нея?

— Миналата седмица, когато освободиха Джъстин. Сега сме в такива добри отношения, в каквито от години не сме били. Монти, това е номер на Кътър. Прилага някаква нова тактика, която не мога да разбера, докато не разговарям с майка. Стой тук, аз отивам при нея. Сутрин винаги си е вкъщи. И на никого нито дума.

— Естествено. Но се притеснявам за отпечатването. Ако пропуснем срока си, ако вече са ни заменили с някой друг за следващата седмица, няма да сме готови навреме дори и да оправиш нещата. При тях графика за отпечатване се прави месеци напред.

— Обади се на Майк Мюлер от Бурда и му кажи, че лично аз гарантирам плащането. Аз, Максим Амбървил.

— Ще го сторя — Монти вдигна поглед, сякаш очакваше още въпроси. Макси изскочи от кабинета му и хукна надолу, където я чакаше шофьорът.

Нахлу при Лили точно когато тя обсъждаше с главния готвач менюто за коктейла същата вечер.

— Майко, трябва веднага да поговорим.

— Максим, целия уикенд се опитвам да се свържа с теб. Жан-Филип, ще довършим менюто после. Къде беше, Максим? Трябваше да говорим.

— Нямаше ме — механично отвърна Макси. — Майко, Луис Оксфърд се обадил да каже, че повече не ни се отпуска кредит, че „Би&Би“ слиза от сцената.

— О, скъпа, скъпа, точно това не исках да се случи. Този глупак Оксфърд! Предупредих Кътър, че искам първо да говоря с теб, Тоби и Джъстин, но Оксфърд не ми се обади да провери дали сме успели да се срещнем.

— Какво значи „първо“? Защо искаш да говориш с нас тримата? И какво общо има нашият разговор с „Би&Би“?

— Максим, престани да викаш. О, скъпа, толкова исках да го направим както трябва, но сега всичко се развали — Лили направо се разрида.

— Майко, ще ме накараш да откача. Какво, за бога, ми говориш?

— Разбирам, че едно такова съобщение ще те разтревожи. Исках на всички ви да съобщя едновременно — тя млъкна за няколко секунди, после уверено продължи: — Реших да продам „Амбървил пъбликейшънс“ на „Юнайтед Бродкастинг Корпорейшън“, но съобщението бе направено по възможно най-лошия начин — Лили пречупи пъпката на една роза в сребърната купа.

— Майко! Хич не ми пука в каква форма ще ми се сервира решението ти! Как можеш да продаваш! Аз… Нищо не разбирам от думите ти. Да продаваш нашите списания? На баща ми? Да продаваш „Амбървил“? Това е… Ти просто не можеш да го направиш… Това е… немислимо! — Макси седна срещу майка си с подкосени нозе и свито сърце при вида на непоколебимото изражение върху лицето на Лили.

— Максим, изслушай ме и престани да казваш първото нещо, което ти дойде на езика. Не е лекомислено. Съвсем разумно е. Откакто почина баща ти, компанията остана без своя основател. Върви по инерция, което не може да продължи вечно. „Ю Би Си“ имат интерес да купят компанията и Кътър смята, че след три месеца, когато ще се осъществи продажбата, цената й ще бъде близо до — е, малко или много — до един милиард долара. Такава възможност може да не ни се удаде друг път и явно ще трябва да се възползвам. Максим, ти, Тоби и Джъстин ще получите по сто милиона долара всеки. Няма друг начин, по който всеки един от вас може да реализира своите десет процента акции, ако не продам, макар че това не е единствената причина, поради която го правя.

— Майко…

— Чакай, Максим, не ме прекъсвай, преди да ме изслушаш. Аз не мога да движа издателска компания. Кътър пък не иска да носи тази отговорност и не го виня. Тоби има свой собствен живот, както и Джъстин, и макар че ти доста се забавляваш с правенето на списание, очевидно не си скроена да ръководиш такъв грамаден бизнес. Ако ще продаваме, сега е моментът, не по-късно. Знам, че „Би&Би“ направи малък бум, но пък трябва да признаеш, че то струва на компанията цяло състояние. Когато Кътър неохотно ми съобщи парите, които „Би&Би“ харчи месечно, направо се ужасих. Твърде скъпо струваща играчка е, дори и за теб, Максим, и ако то продължава да излиза, когато „Ю Би Си“ започнат да купуват, балансът ни ще бъде страшен.

— Значи Оксфърд е действал по твое нареждане?

— Да, разбира се. Но възнамерявах, преди да сте го чули от него, да разговарям с вас. Никой не трябва да знае за продажбата, докато не се започне, освен членовете на семейството. Много съм разстроена, че трябваше да понесеш този удар. Ако бях успяла да се свържа с теб през почивните дни…

— Нямаше ме — повтори Макси. — Майко, не разбираш ли, че едно ново списание автоматично губи пари, независимо какъв успех е пожънало, докато не започне да получава достатъчно средства от реклами. Аз буквално дадох на рекламата да вдигне списанието на крака и отпечатването на един брой ми костваше много повече, отколкото получавам от продажбата.

— Разумна постъпка от твоя страна, Максим, макар че не съм добър съдник… Звучи ми, като че ли съзнателно си поела твърде голям риск. Но така или иначе, Максим, аз трябваше да взема решението и го направих. Кътър ще ме съветва за „Амбървил“, докато се осъществи продажбата, и той твърдо настоява незабавно да прекратим издаването на „Би&Би“. Съжалявам за разочарованието ти, скъпа!

— Разочарование — повтори с равен глас Макси. Пропастта между мненията им по отношение на „Би&Би“, бе толкова огромна, че никакви думи не биха могли да поставят мост, никаква промяна в тона не би имала значение. Едва ли щеше да успее да убеди майка си, дори и да й кажеше, че „Би&Би“ не е играчка, а единственият начин, който е по силите й, да почете паметта на Захари Амбървил, когото много обичаше.

— Е, знам, че ти много се забавлява с първия брой, и аз се гордея с успеха му, но очевидно не би могла да се справиш без парите на компанията, нали? — продължи Лили.

— Не, на практика не бих могла. По никакъв начин — съгласи се Макси.

— Е, тогава значи разбираш? Не е като истинско списание, мила? Получава субсидии, не се издържа само.

— Не е така, майко. То е истинско списание. Милиони жени плащат по долар и петдесет за него всеки месец. Имам прекрасен персонал, който работи със сърце и душа. Списанието съществува, разраства се. За септемврийския брой са подготвени двеста и петдесет страници, натъпкано с реклами, статии, фотографии, получаваме хиляди писма от читатели. Истинско е като всяко друго списание, само дето е младо — разпали се Макси.

Лили се засмя доволно.

— Максим, Максим, приятно ми е да те видя привързана към нещо за толкова дълго време и ако бе жив баща ти, щеше много да се зарадва, само че ти просто трябва да приемеш реалността. Продажбата представлява за нас голям интерес.

— Майко, чуй, ако успея преди продажбата на „Амбървил пъбликейшънс“ да ти покажа, че компанията не губи пари заради „Би&Би“, че тя и без „Би&Би“ струва толкова, ще промениш ли решението си? — тихо попита Макси.

— Първо, ти не знаеш какво мислят Тоби и Джъстин. Казах ти какво мислим ние с Кътър. Не, Максим, не мога да обещая да си променя мнението.

— Ако не настоявам да промениш решението си, а преди изтичането на трите месеца дойда и те помоля да си помислиш отново… — помоли Макси.

— Страхувам се, че отговорът ми ще бъде „не“, скъпа, но, разбира се, винаги можеш да дойдеш и да ме помолиш — каза нежно Лили. Трудно й беше да откаже изцяло, след като очевидно Макси бе загрижена и така разсъдлива. Нямаше да навреди, ако й позволи „да попита“, след като бе съвсем явно, че тя не може да стори невъзможното и да издава списание без пари. А и ако не настоява дъщеря й да приеме решението веднага, тази тревожна среща ще приключи възможно най-бързо и приятно. Ще има време да довърши менюто за вечерта, преди да е станало дванайсет.

 

 

— Сега накъде, мис Амбървил? — попита Ели.

— Към „Амбървил Билдинг“ — отговори Макси. Трябваше да говори с Павка. Той бе единственият човек, към когото можеше да се обърне за съвет. Всички в „Би&Би“ ще очакват от нея да ги води, а тя се нуждаеше от помощ, както никога до този момент. Молеше се да си е в кабинета, а не на някой продължителен обяд, нещо, в което издателите засенчваха дори Холивуд. Трябваше да разговаря с Павка, преди да се е срещнала със счетоводителите си.

— Вътре ли е? — притеснено попита тя секретарката, когато застана пред бюрото й.

— В кабинета на баща ви — отвърна тя и Макси се озадачи. — От половин час седи там и ме предупреди да не го свързвам с никого по телефона. Но, разбира се, вас ще ви приеме.

— Може би, ако почукам — Макси се втурна и преди тя да се надигне от мястото си, се озова до вратата на стаята, която никой не бе използвал, нито променил след смъртта на баща и.

— Павка, ти ли си? — нежно попита тя. Павка стоеше до прозореца, с гръб към нея, с наведена глава, облегнат с две ръце на перваза. Така безпомощен не го бе виждала никога. Обърна се и Макси видя, че закачливия, разбиращ поглед на живото му, елегантно лице го нямаше. Вместо това там се четеше една сериозност, подобна на нейната, и дълбока мъка. Но той не би могъл да знае за продажбата. Лили каза, че засега ще пазят тайната само в семейството.

— Сигурно и ти си получила това — подаде й Павка лист хартия, без дори да я поздрави.

— Не, никой нищо не ми е пращал — поне не на хартия. Няма ли да ми дадеш една целувка?

— Целувка ли? — разсеяно попита той. — Пропуснах ли?

Павка набързо я целуна, съвсем не както преди, и за пръв път, откакто си тръгна от Лили, Макси изпита страх.

— Прочети го — подаде й той меморандума, издаден от кабинета на вицепрезидента по финансовите дела на компанията. В него се изброяваха всички промени и съкращения, очертани от Кътър пред Оксфърд. Копия бяха изпратени до редакторите и до художествените директори на всичките шест списания на „Амбървил“. Макси го прочете мълчаливо. Нито дума за продажба.

— Смятам да подам оставка — рязко рече той. — Нямам властта да предотвратя тези мерки и отказвам да обвържа името си с тях: да използваме най-евтините автори и фотографи; да съкратим броя на цветните страници; да получаваме уводните страници от рекламите за щепсели; да използваме нискокачествена хартия, да усвоим всичко на склад, включително проектите, които не са отговаряли на нашите стандарти. Този меморандум е долен, Макси, долен! — той потрепери от яд и объркване.

— Павка, моля те, седни да поговорим — помоли Макси, съвсем забравила за „Би&Би“ от срама за току-що прочетеното. Двамата седнаха в кожените кресла срещу бюрото на Захари и се умълчаха. Независимо от яда и загрижеността им, щом спряха да говорят, и на двамата им стана ясно, че нещо все пак ставаше в този кабинет. Веднага го усетиха. Някаква енергия, която не се нуждаеше от човешко присъствие, протичаше в тази стая. Нещо живо, действено, весело, отпечатано на самите стени; във въздуха се носеше споменът за Захари, толкова ясен и пълен с ентусиазъм, както в деня, когато го бяха видели за последен път. Павка и Макси въздъхнаха дълбоко и се усмихнаха един на друг. Но никой не отваряше уста да проговори. Те оглеждаха големия, винаги разхвърлян кабинет с дървена ламперия. Навсякъде по стените висяха забодени оригиналите на най-добрите корици и илюстрации и тук-там снимки с автографи на президенти на Съединените щати, на писатели, фотографи и илюстратори. Нямаше снимка на самия Захари, но споменът за неговия развълнуван, забавен, ясен, жизнен глас сякаш отекваше наоколо; жаждата му за съвършенство, гърленият му смях, одобрителният му рев, когато някой от сътрудниците му предлагаше добра идея, изливането на енергията му, страстта и запалеността му по всяко списание, което бе издал — всичко това живееше и без него.

— Павка — попита Макси, — правилно ли разбирам, че цената на една компания се определя въз основа на печалбата в момента на продажбата?

— Обикновено да. Защо питаш?

— Ако — продължи тя, без да отговаря на въпроса му — ти подадеш оставка, но списанията продължат да излизат в съответствие с всички разпореждания на Оксфърд, след колко време ще имаме печалба?

— При следващите балансови отчети след три месеца. Само че, Макси, става съвсем друго. Списанията ще са по-евтини, но няма да са същите. Ще проличи още при подготвяне на броевете и читателите ни не след дълго ще усетят разликата, колкото и хитро да го направим. Може и да не успеят да определят какво точно не е в ред при „Севън дейс“ или „Индорс“, или другите списания, но няма да очакват следващия брой с такова нетърпение, нито ще го четат със същото удоволствие и евентуално след година или там някъде или ще го приемат в този му вид, или ще престанат да го купуват. Никога не сме се примирявали с друго, освен с отличното изпълнение; този меморандум направо ни плюе на работата.

— Майка ми се готви да продава „Амбървил пъбликейшънс“. Въз основа на следващия балансов отчет — рече Макси почти без глас.

— Аха — мъка и разочарование се доловиха във въздишката му, — е, това обяснява всичко. Трябваше да се досетя. Какъв глупак съм бил да не се сетя сам. Това е единственото обяснение за унищожаването на всичко, което баща ти отстояваше. Все пак учуден съм, че постъпва така. Списанията могат да се продадат, без да се докосват, ненакърнени, горди. Тогава не би имало нищо непочтено, ако наистина е решила да ги продава.

— Но ще получи по-малко пари, нали?

— Е да, безспорно по-малко, но все пак достатъчни за едно цяло семейство до края на живота му — горчиво заключи той. — Ще подам оставката си след час. Според мен много от останалите ще сторят същото. Дойдох тук, за да избягам от ядосаните им обаждания по телефона. Не разбират, че и аз не мога да се преборя с идиотското решение. След малко онези редактори, които познаваха баща ти най-добре и най-дълго, ключовите хора, ще решат, че не желаят да имат нищо общо с това, което става. Ако вече не са го направили. Отдавна работят тук и им е пределно ясно, че след продажбата ще напуснат. Новите собственици, които и да са те, ще променят всичко по свой вкус и ще назначат свои хора. След някоя друга година няма да познаеш, че тези списания някога са били „Амбървил“, макар по всяка вероятност те ще запазят същите имена. Сега заглавието се продава: търговското име.

— Защо си мислиш, че новите собственици няма да искат да задържат хората, направили тези списания велики?

— О, Макси, може и да опитат, в крайна сметка. Може би ще бъдат благоразумни. Но добрите редактори харчат пари, а този меморандум прави харчлъка невъзможен. Когато се продава една компания, сътворена от отделна личност, сърцето, душата, ако щеш, духът на основателя си отиват, идеите му не могат да бъдат запазени. Ето виж меморандума. Вече се започва. Потресен съм от майка ти, Макси, потресен. Баща ти бе жив, докато бе жива компанията — Павка поклати глава с огромна мъка, като се замисли за големите планове и ентусиазма, с които започнаха издателската си авантюра преди близо четиридесет години.

Макси се изправи бавно, извървя няколко крачки до бюрото на баща си и седна на стола; на него бе седял само той. В съзнанието си прехвърли всичко, казано й от Лили. Бъдещето на „Би&Би“ бе само малка част от загадката. Това, което ставаше, бе умишлено осакатяване на постигнатото от Захари Амбървил; то и след смъртта му бе продължило да живее и процъфтява и можеше да продължи така далеч в бъдещето благодарение на групата предани служители, привлечени от Захари на работа. Шест проспериращи, мощни списания трябваше да поевтинеят, да западнат, а после да се продадат, без да има някаква причина. Разрушаваше се постигнатото от цял един живот, от живота на баща й. Дивидентите, идващи от „Амбървил пъбликейшънс“, даряваха семейството му с лукс и ще продължават да го правят, докато хората все още могат да четат.

Кътър. Само един човек имаше интерес да се разруши компанията, станала паметник на паметта за баща й. Кътър. Всичко, което знаеше за Кътър, всичко, което бе забелязала, всичко, което бе почувствала, всичко, което й подсказваше интуицията, всичко, което Тоби и Джъстин бяха изпитвали към по-малкия брат на баща им, оженил се за тяхната майка, се бе събирало в облак. Гъст облак, изтъкан от огромна омраза. Безмерна завист. Завистта е по-силна от омразата. Първо бе взел жената на брат си. После Кътър задуши най-новите творения на Захари — трите списания, които още не бяха се изправили на крака. А сега изпиваше кръвта на огромните великани и бързаше да ги продаде. Единствено завистта можеше да бъде отговор на постъпките му. Само смъртта на баща й му бе дала възможността първо да осакати, а после да предаде едно доживотно дело, каквото никога не би могъл да постигне.

Тя няма да му позволи да го извърши.

— Павка, не напускай. Моля те, заради мене, не напускай. Ще се боря срещу тази продажба. Мисля, че мога да повлияя на майка. Ако успокоиш духовете и работата продължи и през следващите няколко месеца, като правите тези пъкленски промени бавно, с голяма фантазия, да подрязвате оттук и оттам, но така, че да не компрометирате октомврийските и ноемврийските броеве, да протакате абсолютно всичко, наредено от Оксфърд до най-малката подробност, като възлагате статиите и фотографиите на най-добрите, както беше до вчера, ако можеш да направиш това, Павка, аз ще се боря с Кътър.

— Кътър ли?

— Нищо от изброеното дотук не е хрумване на майка ми, Павка. Гарантирам ти, че Кътър я води за носа. Без неговото влияние тия идиотщини никога нямаше да се случат.

Павка се приближи до бюрото и мрачно изгледа Макси без обичайните закачки, които винаги бяха оцветявали отношенията им. Спокойно, уверено, с чувство на собственост тя седеше там, където той не бе виждал никой друг, освен Захари Амбървил. Павка никога не би посмял да вземе този стол, но тя го направи съвсем несъзнателно. И говореше твърдо, умно, целенасочено — не бе допускал, че е способна на това. Макси не бе онова момиченце, за което животът представляваше гигантска торба с разноцветни захарни петлета, всяко от което близваше веднъж, а после го захвърляше, за да опита следващото. Откакто Макси се върна от Европа, а и през месеците след шокиращото заседание на управителния съвет двамата рядко бяха се срещали. Тя коренно се бе променила. Не бе остаряла, не, помисли си той, остаряване не е правилната дума. Бе пораснала. Макси Амбървил бе станала жена.

— Защо ще се бориш с Кътър? Ако оставиш нещата да се развиват така, единственото нещо, което ще ти се случи, е да станеш по-богата — в тона на Павка се усещаше предупреждение. Макси, макар пораснала, не можеше да се мери с Кътър и майка си, изпаднала изцяло под негово влияние. — Знам, че го ненавиждаш, но няма причина да започваш битка.

— Битката не е лична, Павка. Ще го направя в името на баща ми. Ще го направя, защото го обичах повече от всеки друг на света и защото това е единственият начин да покажа колко много значеше — колко много значи — за мен.

— В такъв случай ще направя най-доброто, на което съм способен. За моя скъп приятел, за баща ти.

От кабинета на Павка Макси позвъни на счетоводителите си и си уговори среща с Лестър Мейпол от „Мейпол и Мейпол“; те действаха като нейни лични счетоводители от деня, в който реши да изтегли част от попечителския си фонд. Докато караше към центъра, Макси се замисли за парите. Не бяха тема, на която обикновено отделяше много време. За нея те бяха даденост, като слуха и обонянието. Майка й говореше за сто милиона долара, но Макси не виждаше защо, след като винаги бе имала всичко пожелавано, трябва да се интересува от сума, която й бе невъзможно да си представи. Това само ще роди проблеми. И сега бе богата. Да имаш сто милиона долара е все едно да си с две глави.

Беше се родила богата, разсъждаваше тя, докато лимузината се плъзгаше сред движението като дълга синя змия. Израснала бе богата, а бедният й период, относително бедният, по време на брака й с Роко, никак не й се понрави и Макси реши, че повече не може да живее бедно. Беше като да захвърлиш чифт нови неудобни обувки, носени по време на необходим излет. Разбира се, ранната й женитба и ранното й майчинство я бяха предпазили от клопките в света на богатите момичета: наивността на дебютантките, преследвачите на зестра; или очевидното решение за стабилен брак с удачния мъж, последван от трупане на къщи извън града, кучета и коне. Вместо това тя бе попаднала в категорията на „наследница-лудетина“.

„Би&Би“ я научи колко струва да се финансира едно списание, но познанието не се отрази на навиците й да харчи пари за себе си. Безименни хора от канцеларията на Лестър Мейпол плащаха всичките й сметки и щом не се оплакваха, тя приемаше, че има още достатъчно, за да поддържа начина си на живот: прислугата, която готвеше, чистеше, переше и я возеше; поддръжката по апартамента; гаража; службите, които изпълняваха поръчките за нейните приеми; цветарите, които изпращаха цветя за всяка стая от апартамента й два пъти седмично; дрехите, които носеше през сезона, когато бяха модни, и които после заменяше с други; многочислените бижута, към които нямаше време да добави нищо, откакто се захвана с „Би&Би“. И Анжелика. Роко настояваше да плаща половината от дрехите и таксата за училището, така че Анжелика бе най-малкото перо в живота й — някъде между храната и цветята — но много по-нужна и още по-хубава от тях. Разбира се, и колекцията й, напомни си Макси. Античните предмети, скъпите кутии, старинното сребро; толкова много, че трябваше да ги даде на склад, откакто напусна къщата извън града и се настани в Тръмп тауър.

Какво ли, питаше се Макси, правеха счетоводителите с парите, дето не харчеше? Дали ги инвестираха повторно в акции и облигации? Рискуваха ли на пазара, или купуваха най-безопасните неща? Не ги разбираше тия работи и нямаше смисъл да се насилва да й стане интересно. Нали затова плащаха на Мейпол. Но логично бе да се допусне, че тя има куп пари. А на всички им е ясно, че който има пари, може да ги направи повече.

 

 

Лестър Мейпол погледна Макси, сякаш бе кръстоска между морска сирена и крилат кон, митологическо създание, добило материален образ в кабинета му със списък от въпроси в ръка, които биха били съвсем резонни, ако се изключеше фактът, че Максим Амбървил винаги бе живяла с огромни доходи от попечителските си фондове, от дивидентите на компанията. Не ги превишаваше, живееше в рамките на тези доходи. Ала, изглежда, не проумяваше факта, подробно описан в ежемесечните отчети, които й пращаха.

— Но вие никога не сте ме предупреждавали, мистър Мейпол — запротестира Макси. Не й се вярваше и започваше да се дразни.

— Мис Амбървил, ние сме счетоводители, а не пазители. Ние само получавахме парите и ви изплащахме сметките. Нямаше причина да си помислим, че не знаете какво харчите в рамките на лимита, стига да не го превишавате. Никога не проявявахте интерес към инвестиции, иначе щяхме да ви кажем, че нямате. Разбира се, произведенията на изкуството, апартаментът и бижутата ви са авоари, но останалото… — той махна с ръка.

— Съм го профукала.

— Е, не бъдете толкова строга към себе си. В края на краищата ремонтът на замъка ви излезе почти три милиона долара…

— Лади Къркгордън бе продал практически всичко, с изключение на леглото си, за да си изплати дълговете… Това бе най-малкото, което можех да сторя… И там въобще нямаше централно отопление — обясняваше Макси, като си припомняше онези студени благороднически години.

— После в Монте Карло на два пъти ви крадоха перлите. Те струваха почти деветстотин хиляди долара, а вие дори нямахте застраховка за тях. Всеки път просто си купувахте нови.

— Не беше в Монте Карло. Там полицията си върши добре работата. Бяха някакви пирати в морето… Или поне на такива ми приличаха. Не можех да си направя застраховка, мистър Мейпол. Каквато и съпруга да имаше Бад Денис Брейди, дори и краткосрочна, се смяташе за лош застрахователен риск, и съвсем основателно. Но и на нея й се полагат сватбени перли — възнегодува Макси. — Друго щеше да бъде, ако бяха диаманти в края на краищата.

— На всичкото отгоре плащате най-високите данъци, давате огромни суми за благотворителни цели и похарчихте цели състояния в казината.

— Забавно е да се играе комар, макар че никой разумно мислещ не очаква да печели от него — обясни Макси.

— Точно това имам предвид — тихо уточни Лестер Мейпол.

— Всичко си е отишло, а?

— Не бих го определил по този начин. Вие сте много богата жена. Притежавате десет процента от голяма компания. Защо да не харчите парите си свободно?

— Но съм ги профукала — повтори вбесена Макси.

— Можехте да наемете някой, който разбира от недвижими имоти…

— За жалост сега е вече твърде късно, нали?

— За миналото, страхувам се, че да, но имате още достатъчно средства до обявяването на годишните дивиденти през юли, освен ако не сте купили нещо, за което не знам.

— На каква стойност ще възлязат дивидентите? — възвърна се изведнъж надеждата на Макси.

— Това ще зависи от майка ви. Притежателят на контролните акции във всяка една компания определя дивидентите така, както прецени за най-добре.

— Можете ли да предположите размера на моите дивиденти, мистър Мейпол? Оставете. А десетте ми процента от „Амбървил“? Искам да заема от тях максимално.

— Акциите не могат да се продават на друг, освен на майка ви — отбеляза Мейпол. Поне с това клиентката му трябваше да е наясно.

— Но са си акции — яростно се възпротиви Макси. Имаше чувството, че Мейпол я тормозеше за собствено удоволствие.

— Не можете да заемате, мис Амбървил. Нито цент.

— Искате да кажете, че все едно ги нямам? Че не могат да се изчислят?

— Моля ви, мис Амбървил, не се разстройвайте. Те съществуват, могат да се изчислят и ви принадлежат. Просто не можете да ги заемате, защото сте в невъзможност да ги продадете на външен човек.

— Да, но вие казвате, че нямам пари.

— За момента бихме могли да приемем подобно твърдение, на практика нямате… Ами нямате в брой.

— Благодаря ви, мистър Мейпол — Макси изчезна като светкавица, оставяйки Лестър Мейпол изпотен от притеснение. Тя, изглежда, не разбираше разликата между пари и пари в брой и счетоводителят за миг също се обърка. Погледна в портфейла си. Двадесет и четири долара. Позвъни на секретарката си.

— Линда — каза й той, а сърцето му се разтуптя, — донесете ми незабавно папката с инвестициите. А после ще занесете един чек в банката. Не, просто искам някой друг долар в брой. И побързайте.

 

 

Макси си пробиваше път през навалицата, спряла се да слуша „Алис Блу Гаун“ на пиано и цигулка във фоайето на Тръмп тауър. Тя не обърна внимание на високия двадесет и четири метра водопад, който се спускаше по стените и падаше върху пода от розово бананов мрамор, нито на палмите, нито на влюбените, дето се целуваха на ескалаторите. Качи се на първия асансьор отдясно и се запъти право към многобройните канцеларии; оттам се движеха делата на цялата сграда.

— Луис — попита Макси приветливата, руса жена, вицепрезидент на Тръмп, — може ли да заложа апартамента си.

Луис Съншайн не се изненада. Дългите години работа с непредсказуемия, неспокоен Доналд Тръмп бяха изградили у нея имунитет срещу всякакъв шок.

— Жилищната комисия не обича запазеното право върху чуждия апартамент, Макси. Какво има, да не купуваш Пентагона?

— В известен смисъл. Доналд тук ли е?

— За теб винаги. Само да проверя дали в момента не разговаря по телефона.

Макси чакаше нетърпеливо, но сърцето й се свиваше, докато гледаше през прозореца. Тук, доста по-ниско от апартамента й на шейсет и третия етаж, се откриваше онази гледка, която толкова много обичаше; гледка, която носеше хората в двете крайности — обожанието и ненавистта; гледка към града, която всеки приемаше лично — като оскърбление, предизвикателство или с безразличие. Ню Йорк никога не е бил просто един град — или трябва да притежаваш това място, или да го изхвърлиш от мислите си. Отникъде другаде градът не изглеждаше така сърцераздирателно хубав, тук той е по-близо до мечтата, отколкото до действителността.

— Влизай направо — стресна я Луиз Съншайн.

Доналд Тръмп, блестящият, амбициозен млад предприемач, за когото дори и враговете му трябваше да се съгласят, че бе обезоръжаващо непринуден, се изправи да посрещне Макси.

— Здравей, хубаво момиче, какво те води насам?

— Трябват ми пари в брой, и то бързо.

— Това се случва и в най-добрите семейства — засмя се той.

— Можеш ли да продадеш апартамента ми, Доналд? Тази седмица?

— Чакай малко, Макси, сигурна ли си, че искаш да го продадеш? — изведнъж събеседникът й я погледна съвсем сериозно. — Имам цял списък с кандидати за твоя апартамент. Той е до моя и е най-хубавият и най-големият в цялата сграда, но веднъж загубиш ли го, няма да си го възвърнеш. Никъде няма и няма да има по-голям. Площта му е почти хиляда и триста квадрата. — Загрижеността му бе искрена. Имаше известно движение в апартаментите, но в основни линии на онези, които бяха купени, за да вложат в тях собствениците парите си. Макси, която държеше на своето жилище и го обичаше като част от самата себе си, като продължение на умението да се живее, никога не би продала, ако нямаше неприятности и притежаваше нещо друго, което да пожертва.

— Можеш ли да обещаеш, че мога да получа парите си до края на седмицата?

— Макси, колко пари точно ти трябват? Сигурно има друг начин…

— Не знам точната цифра, най-малко шест милиона, вероятно повече.

— Толкова много? И то веднага? — домакинът се позамисли за малко и каза: — Не, няма друг начин. Ще ми отнеме малко време, за да направя най-добрата за теб сделка. Ако искаш, дай апартамента на мен, а аз ще ти напиша чек за шест милиона. После, ако го продам за повече, надявам се да успея, ще ти дам остатъка след приключване на сделката.

— Къде да подпиша? — попита Макси.

— Надявам се, че си струва риска, заради който го правиш — поклати той глава, докато изваждаше чековата си книжка от чекмеджето.

— Струва си да опитам, Доналд, дори и да не спечеля. Дай ми химикалката си, моля те. И една носна кърпичка.