Джо Бевърли
Тъмна страст (5)

Пета глава

Форт се събуди, когато някой изтрака със завесите на прозореца в спалнята му. Той примигна срещу яркото слънце и видя, че натрапникът не е нахален слуга, когото можеше да изгони начаса.

— Ей богу, Джак! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Събуждам те — рече жизнерадостно високият младеж. — Късно ли си легна снощи?

— Не съвсем — Форт се протегна лениво и се напрегна, когато си спомни за предишната нощ.

Един бърз поглед му показа, че вратата на съседната стая все още е открехната. Дали момичето се бе събудило? Макар че Джак Травърс нямаше да му докара неприятности, не му се искаше да разбира, че в съседната стая има вързана жена.

Лордът се изтърколи гол от леглото и позвъни на камериера си.

— Защо не отидеш долу и не наредиш да направят нещо за закуска, Джак? Ще дойда, когато съм готов — той се обърна към приятеля си и се намръщи. — Защо, по дяволите, си тук в този небогоугоден час?

— Петигрю. Хам. Погъделичкай ме бързо.

Тази загадъчна поредица от думи обясни всичко на Форт и той погледна през прозореца, за да провери какво е времето. Още един хубав ден. Нямаше вероятност да се отърве от задължението си да отидат тази сутрин до Хам с Травърс и Петигрю, за да наблюдават алюра на Погъделичкай ме бързо — обещаващ аскътски^[1] състезателен кон.

Какво, за бога, щеше да прави с ненавременно появилата се Лизет? Не искаше да оставя горкото момиче вързано цял ден.

Той се обърна да повтори предложението си Джак да слезе долу за закуска, точно когато приятелят му отвори по-широко вратата на съседната стая. Това бе несъзнателен жест, но Джак се поспря, след това влезе вътре.

Форт зачака да чуе гласове или може би писък.

Тишина.

След това Джак излезе с чорапи на червени и бели райета и дантелени жартиери в ръка, изпъстрени с тъмни петна.

— Какво си се канел да правиш, приятелю?

Форт грабна жартиерите и се убеди окончателно, че петната по тях са от кръв. Бутна настрани ухиления си приятел и надникна, но видя това, което очакваше. Малката птичка бе отлетяла.

Той погледна чаршафа. Още кръв. За момент си помисли дали Мърей и хората му не са се промъкнали в къщата и не са я убили. Но му отне само няколко секунди, за да отхвърли тази идея. Кръвта беше само на няколко петна, а и Мърей щеше да остави трупа.

Какво, по дяволите, бе направила тази глупачка?

— Камата в корсета — промърмори той, а след това си спомни, че има публика.

Все пак се изруга наум, задето е забравил за оръжието на Лизет. Като си помислеше, май бе прекалено заинтригуван от глупавата птичка, твърде развълнуван от нея, твърде разстроен от внезапната й паника. Беше го скрил. Никому не показваше този вид нужда. Но тя бе притъпила бдителността му.

Тези дни не можеше да си позволява разсеян ум.

Той погледна очевидно заинтригувания Джак, но преди приятелят му да успее да изрази гласно любопитството си, камериерът на Форт подраска по вратата и се плъзна в стаята — сякаш се стараеше да бъде невидим.

Дингуол беше слаб, превзет, без чувство за хумор човек, назначен от бащата на Форт преди години. Плъзгайки се по килима, камериерът постави тихо съда с горещата вода върху масичката за миене и застана до него, търпелив като статуя и почти толкова бездушен.

Джак наблюдаваше очаровано Дингуол. Беше виждал камериера много пъти, но като че ли всички изпитваха нужда да го зяпат. Също така, всички се питаха, защо Форт не се избави от този странен човек сега, когато баща му е мъртъв.

Имаше причини, но не добри. Дори и Джак знаеше това. Беше дребнаво да се заяжда с Дингуол, когато баща му не можеше вече да го стигне. Беше глупаво да държи оръдието на Непокваряемия наблизо, само защото се измъчваше от спомени и вина. Все пак камериерът не можеше повече да докладва на баща му, освен ако нямаше начин да говори с ада.

Форт се отправи към масичката за миене, готов да се заяде с Дингуол, дребнаво или не. Само чувствата на камериера да бяха по-очевидни! Ако бяха, щеше да покаже отвращението си към голи тела. Но по неподвижните му бледи черти не проблесна и искрица чувство.

Щеше да си помисли, че този човек изпитва безразличие към всичко, ако не знаеше, че през годините е докладвал на баща му за всяко негово действие. Дингуол беше разказвал за всеки грях, беше описвал подробно всяка постъпка. И винаги бе настоявал пред бащата на Форт, да изкорени неговата порочност.

Форт знаеше какво изкореняване е имал предвид Дингуол, тъй като го бяха назначили, преди да стане твърде голям, за да го бият.

Сега младият мъж залюля покритите с петна парчета плат пред очите на камериера си:

— Изхвърли ги!

За пръв път Форт видя следа от колебание по лицето на камериера.

— Незабавно ли, милорд?

— Незабавно.

Дингуол изчезна от стаята.

Джак се изтегна лениво на един стол:

— А сега ми кажи кого си връзвал. И още по-важно — защо е имала чак такова желание да избяга? Май нещо губиш формата си, приятелю!

Форт насапуниса парче плат и започна да се мие.

— Една девственица, която се уплаши, това е всичко. Нямах намерение да ставам, за да я изпращам до дома й, но се страхувах, че може да избяга, ако има възможност. Глупачката нямаше да може да оцелее по улиците през нощта — той изплакна парцала, насапуниса го отново и се намръщи. — Не я смятах за толкова отчаяна, че да пререже връзките и да избяга. Надявам се да е в безопасност.

Час по-късно той яздеше покрай Уайтхол и изпитваше странното изкушение да зареже Джак и да тръгне да търси Лизет, макар да знаеше, че е безнадеждно. Беше раздразнен, но и донякъде утешен от откритието, че е избягала с един от пистолетите му. Наистина не му се искаше да е попаднала в лапите на Мърей и хората му.

Но това можеше да се види и под друг ъгъл.

Невинните млади дами, французойки или англичанки, не излизаха вечер с кама, пъхната в корсета си, нито пък се промъкваха из тъмните алеи на Воксхол. Невинните млади дами също така обикновено не се освобождаваха с кама и с цената на известно количество кожа. Още по-малко вероятно бе да се въоръжават с пистолет за дуели и да се отправят през Лондон по нощните улици. Следователно, въпреки външния си вид, Лизет не беше невинна млада дама.

А това повдигаше два важни въпроса. За кого работеше? И защо не беше станала негова любовница, когато й бе предоставена тази възможност?

 

 

Елф си посръбваше шоколад. Намираше се в будоара на Аманда и се чудеше как да се спаси от настоятелното любопитство на приятелката си. Косата й все още бе мокра от банята, затова всички външни следи от приключението й бяха изчезнали. Освен няколкото драскотини по китките, разбира се.

— Е? — попита Аманда, докато мажеше една кифличка с масло. — Реши ли се най-сетне да ми кажеш всичко?

Елф насочи вниманието си върху важната работа да разбърква шоколада си.

— Защо мислиш, че не съм ти казала всичко?

— Ами като начало не ми каза нищо за това как си избягала от онзи капитан.

Елф вдигна поглед, облекчена от въпроса, на който можеше да отговори.

— А, това ли? Просто хукнах към храстите. Аманда — прибави тя и се наведе към приятелката си, — гъсталаците бяха пълни с любовници!

Успя за известно време да разсее приятелката си със забележки за скандалното естество на Воксхол и вероятната самоличност на някои от хората там. Но, разбира се, в крайна сметка Аманда отново се върна към въпросите си.

— Е, и как се озова с лорд Уолгрейв? Изглеждаше ми така, сякаш те е взел в плен! Ако не беше ми направила знак, щях незабавно да повикам помощ.

— Какъв скандал щеше да причини това!

Елф реши, че най-добрия начин да отвлече вниманието на Аманда е да изглежда честна. Немирното детство я беше научило, че историите й трябва да бъдат възможно най-близо до истината.

— Лорд Уолгрейв ме спаси от капитана — каза тя — и след това искаше да ме върне в компанията ми. Когато му признах, че нямам такава, той стигна до разумното заключение, че съм проститутка и ми предложи да откупи една нощ с мен.

— Елф! — Аманда остави кифличката си и прошепна: — Не си го направила, нали?

— Разбира се, че не съм! — Елф знаеше, че бузите й са пламнали. Надяваше се само Аманда да приеме това като срам, а не като вина. — Но капитанът се навърташе наблизо, затова приех предложението на Уолгрейв, за да мога да се измъкна. Съжалявам, че те изоставих, Аманда, но реших, че ще успееш да се оправиш сама.

— Разбира се, че се оправих. Не представляваше никаква трудност да се върна у дома. Но как стана така, че беше вързана?

Елф завъртя очи.

— Този мъж не е глупав. Когато пристигнахме в неговата къща, му казах, че съм променила решението си, като очаквах да ме изхвърли на улицата. А той отвърна, че никога не би изхвърлил една глупава невинна душа навън нощем, но и не би оставил девойче като мен да се рови из къщата му и да краде среброто. Затова ме завърза. Успях да си запазя маската, но не бях сигурна дали ще успея да я запазя на сутринта, а и нямах намерение да бъда върната у дома с неговата карета. Затова избягах.

Аманда слушаше със зяпнала уста, а сега притисна драматично ръце до гърдите си.

— Елфлид Малърън, сигурно имаш ангел — пазител! — след това престана с театралниченето и в очите й се появи немирен блясък. — Всичко ми звучи така, сякаш лорд Уолгрейв се е държал много добре с едно глупаво младо същество.

— Да, предполагам, че е така.

Това бе една от мислите, които тревожеха Елф през цялата нощ. Чувстваше се объркана от това, мнението й за един човек да бъде обърнато напълно.

— Но това не те кара да го считаш за потенциален съпруг?

Внезапният образ на едно прекрасно тяло и очи, пълни със съблазнителни страсти, обля отново бузите на Елф в руменина.

— Аманда, той мрази всички от семейство Малърън!

— Той мрази братята ти. Съмнявам се, че мрази теб — Аманда облиза шоколада от устните си, загледана в далечината с глупава усмивка. — Бях права. Точно като Ромео и Жулиета.

— Надявам се да не е така — рече хапливо Елф. — Те са умрели накрая. А сега трябва да посетя Малърън Хаус.

 

 

На Елф й струваше известни усилия да отиде в лондонския си дом без Аманда, защото приятелката й беше отегчена и готова да се поразсее. Но Елф настоя, че има да обсъжда семейни въпроси и успя. Знаеше, че Аманда изпитва някакви подозрения, защото изпрати един от своите лакеи да придружи носилката до Марлбъро Скуеър.

Слугата, който седеше в една ниша отвън до големите двойни врати на Малърън Хаус, скочи да отвори на господарката си. Елф влезе в голямото фоайе с приятното чувство, че се завръща у дома.

След това една мисъл я връхлетя с пълна сила. Това всъщност не беше нейния дом. Съдбата й бе да се омъжи и да приеме някоя друга къща за свой дом. Въпреки изявленията си, че няма да се жени, Ротгар можеше някой ден да доведе тук друга жена, която да се разпорежда.

Елф направи знак на един лакей да я остави сама и се отправи по коридора към задната част на къщата. Там отвори една врата и влезе в главния офис на маркиза.

Повечето хора щяха да се изненадат, ако разберяха колко делови са семейство Малърън. Обществото предполагаше, че нарастващото богатство и власт на фамилията се дължат на някакъв късмет или протекция от правителството. А те всъщност бяха резултат от упоритата работа на всичките й членове.

Е, почти на всичките й членове. Това беше другото нещо, което започваше да измъчва Елф. Тя водеше домашните работи на именията на по-големите си братя, но от всяка сестра — стара мома се очакваше да прави това. Никога не й бяха предлагали каквато и да било част от работата тук. Нима бе неспособна да се оправя със собственост, да контролира инвестициите, да следи новите закони?

Тя потисна гнева си за момента и се усмихна на четиримата мъже, които работеха върху осеяните с книжа бюра. Трима от чиновниците й кимнаха и се върнаха към работата си. Четвъртият стана, готов да й помогне.

Елф му направи знак да седне и продължи към съседната стая, където двама счетоводители и двама сметачи превиваха гръб над счетоводните книги. Един от счетоводителите я погледна въпросително и тя отново му направи знак, че не търси него. Отвори вратата на съседната стая, кабинета на Джоузеф Грейнджър — младия, но изключително компетентен юрисконсулт на семейството.

Зад тази стая имаше друга, но тя бе запазена територия на братята й и следователно празна в момента. Грейнджър би могъл да й даде добри съвети, но все пак беше слуга и тя трябваше да бъде предпазлива.

— Лейди Елфлид — каза слабият тъмнокос мъж и се изправи. — Мога ли да ви помогна?

Беше облечен, както обикновено, в спретнат костюм от прост тъмен плат, с възможно най-скромните дантели на маншетите и врата. Елф седна на един стол.

— В много отношения, господин Грейнджър. Трябва да изпратя съобщения на братята си.

— На всичките ли? — мъжът вдигна вежди, но каза: — Разбира се, ще уредя въпроса.

— Благодаря ви. Не на Син, разбира се, защото той в момента сигурно се качва на кораба. Но се надявам да хванем маркиза, преди да е преминал Канала.

— Това може да се окаже невъзможно, милейди. Има ли някакъв проблем?

— Незначителен — каза Елф, тъй като знаеше, че и за миг няма да й повярва. — Брайт е в Кандълфорд, предполагам.

— Страхувам се, че не, милейди. Току-що получих вест, че е отпътувал за Уърсестършир. Нещо във връзка с някаква картина на Тициан, която можела да се купи.

— Досадно — бе разчитала на факта, че поне един от братята й е на по-близко разстояние. — Знаем ли къде е отишъл?

— У сър Хари Паркър, но казва, че можело и да пътува из областта.

— А Бранд се скита из северните провинции. Със сигурност страшно нелюбезно от страна и на двамата.

— Може би аз ще мога да ви помогна, милейди.

Предложението му я изкуши, защото той бе много умен човек, но Елф знаеше, че това сега не е достатъчно.

— В момента не, благодаря — после прибави със срамежлива усмивка: — Въпросът е личен — това щеше да разсее интереса му. — Моля ви, просто изпратете съобщения на братята ми да се върнат възможно най-бързо, господин Грейнджър.

— Разбира се, милейди.

Все пак усмивката му беше снизходителна.

— Има ли нещо друго, което мога да направя, милейди?

— Да — сега вече стигаше до деликатния момент. Маркизът имаше огромен брой слуги, а някои от тях притежаваха специални умения. — Искам да се назначат няколко човека, които да следят лорд Уолгрейв.

— Наистина ли, милейди? — вдигна вежди той. — И какво по-точно ще следят?

— За всичко необичайно.

Лицето му потрепна от едва сдържан присмех.

— Ще се погрижа за това, разбира се. Желаете ли да преглеждате докладите, когато пристигат?

Елф стисна зъби и го погледна по малърънски, макар и сравнително меко.

— Ще докладват само на мен, господин Грейнджър. Няма нужда и вие да се замесвате в това.

— Милейди…

— Бихте ли поставили под въпрос нарежданията на някой от братята ми?

На бузите му се появи лека руменина, вероятно гневна.

— Братята ви очакват от мен да се грижа за вас…

Елф стана с изправен като пръчка гръбнак.

— Нямам нужда някой да се грижи за мен. Ще поема цялата отговорност за това, господин Грейнджър, и ще го обсъдя с братята си, когато пристигнат. Ще се подчините ли на нарежданията ми или ще трябва да обсъдя и това с тях?

Той се изправи със стиснати устни, очевидно неодобрително.

— Моля ви да ми дадете писмена заповед, милейди.

Елф си пое рязко дъх:

— Какво очаквате? Да излъжа и да кажа, че вие сте предложили всичко това?

Очевидно той мислеше именно така.

— Хартия! — каза троснато Елф.

Той и я подаде доста предпазливо. Може би най-сетне виждаше в нея един Малърън. Крайно време беше. Тя седна и набързо надраска в общи линии нарежданията си, подписа ги и сложи дата.

— Ето, господин Грейнджър. Изпратете ми подходящите хора във вътрешния кабинет, за да получат моите нареждания.

— Да, милейди — Елф вече беше стигнала вратата, когато той каза: — Милейди…

Тя се обърна, готова за друга битка.

— Да?

— Имаме двама души в Уолгрейв Хаус.

Гневът на Елф понамаля.

— Колко невнимателно от страна на лорда.

— Те са от времето на стария лорд. Желаете ли да установим контакт с тях?

В един миг на паника Елф се уплаши, да не би да знаят, че е била там, но след това се успокои, че биха могли да знаят само за Лизет.

— Помолете ги да ми докладват у лейди Лесингтън. Бих искала да поговоря с тях — и след като той бе направил една отстъпка, Елф направи същото: — Благодаря ви за помощта, господин Грейнджър.

 

 

Когато влезе във вътрешния кабинет — почти изцяло територия на Ротгар и Брайт — тя закрачи около покритото с орнаменти бюро, като обикаляше около големите, удобни столове, за да разсее раздразнението си към Джоузеф Грейнджър и към себе си.

Всъщност нямаше право да се дразни. Никога не й бяха давали основания да си мисли, че има други интереси, освен мебелите, храната и слугите.

Когато се поуспокои, погледна нещата в друга светлина.

Горкият Грейнджър несъмнено беше изплашен. Ако Ротгар се върнеше и откриеше, че със сестра му е станало нещо лошо, изгубената служба щеше да бъде най-малкия от проблемите на Грейнджър.

Елф не можеше да се ядосва за това. Ротгар щеше да се държи по същия начин, ако се бе случила беда на някого от братята й. Той бе яростно решен да защитава братята и сестра си.

Елф погледна картината над камината и се усмихна. Беше скица с въглен, направена от художника на внушителния портрет, който висеше в салона. Ротгар винаги казваше, че скицата е хванала най-лошите му черти и затова художникът го е поласкал в крайния продукт.

Елф не бе особено съгласна, но на скицата Ротгар изглеждаше в най-хладния си вид. Мургав и с изпити черти, той сякаш гледаше на света като виждащо и знаещо всичко същество. Оскъдните линии с въглен като че ли не улавяха душата му и го правеха да изглежда студен, почти като дявол.

Но страшно красив дявол, както бе отбелязал Син, когато я бе видял за пръв път.

Ротгар наистина изглеждаше, че знае и вижда всичко, дори и за семейството си, но всички те знаеха, че зад властта му се крие страстна преданост. Ако бе станал бдителен и властен, това бе, само за да ги предпази.

В най-благородните семейства, по-малките деца трябваше сами да се оправят в живота. Но Ротгар, след наследяването си на титлата на деветнадесет, се беше заел да набира богатство и власт, за да осигури прекрасен живот на всички тях.

Несъмнено, заради трагедията на майка му.

Елф се обърна към една странична стена, за да погледне портрета на жената там — единствения портрет на първата съпруга на баща им.

С тъмни коси и тъмни очи, тя приличаше много на сина си, ако не се смяташе изражението на объркана напрегнатост. Може би това бе първия й признак на лудостта, обхванала я след раждането на второто й дете. Нова или стара, тази лудост я бе накарала да убие бебето си, въпреки опитите на младия й син да я спре.

Елф се извърна настрана. Този момент беше оформил Ротгар. Може би това бе породило яростта му в ранните му години. И със сигурност бе създало прекомерното му желание да защитава полубратята и полусестрите си, особено Елф и Хилда. И едва не бе полудял от решението на Син да постъпи в армията.

Някой почука на вратата и тя се обърна, докато вътре влизаха седем души — лакей с напудрена коса, две камериерки и четирима мъже, които бяха или градинари, или коняри. Всичките се държаха като слуги и все пак не показваха изобщо да са нервни, задето са ги извикали в тази стая. Също така изглеждаха като хора, които могат да действат самостоятелно. Елф изобщо не се съмняваше в това. Брат й избираше слугите си много внимателно.

— Добро утро — каза тя. — Имам една работа за вас. Искам лорд Уолгрейв да бъде следен неотклонно. Искам да знам къде ходи, с кого се среща и какво прави. Но не желая да разбира, че е следен. Можете ли да се справите с това?

Всичките кимнаха, сякаш за тях това бе най-обикновена молба.

— Трябва да ви предупредя, че може и други хора да следят лорда — и те особено ме интересуват. Единият от тях е шотландец на име Мърей. Той е към тридесетте, с пепеляворуса коса, набит, среден на ръст. Другите може също да са шотландци. Ако откриете, че наблюдават графа, искам имената и адресите им, но без изобщо да събуждате подозрения.

Нямаше представа дали това бе възможно или не, но спокойствието им беше обещаващо.

— Милейди? — обърна се един от мъжете.

— Да?

— Трябва ли да бъдем готови за опасност?

Елф не бе помисляла за това.

— От лорда може би не. От другите — да — след малко прибави: — Убийте ги, ако трябва, но се опитайте следите да не водят към нас. Не бих искала никой да знае, че Малърънови са замесени, докато не се върне маркизът или някой друг от братята ми. Още въпроси?

Една от камериерките каза:

— Кой повече ви интересува, милейди, лордът или другите?

Елф отново трябваше да се замисли. Загрижеността й бе съсредоточена върху Уолгрейв, но всъщност у шотландците беше истинската опасност.

— Другите — каза тя. — Трябва да зная, как могат да бъдат намерени. Още въпроси? — след като изчака, добави: — Ще докладвате на мен и на никой друг, в дома на лейди Лесингтън на Уоруик Стрийт. Стойте надалеч от тази къща. Ако ви открият, бих предпочела да ви проследят до дома на лейди Лесингтън, отколкото дотук. В момента лорд Лесингтън отсъства, а никой не приема жените насериозно — придружи последните си думи с усмивка и видя, че устните на камериерките потрепват.

Едната от тях смигна и каза:

— Понякога е доста полезно, милейди.

Единият от конярите се намръщи и я сгълча:

— Внимавай какъв език държиш, Сали.

Но Елф сподели усмивката й.

— Наистина се оказва полезно. Вървете. Ако имате нужда от пари, господин Грейнджър ще ви ги осигури, но не бива да споделяте подробности по този въпрос дори и с него.

Когато отново остана сама, Елф се потревожи известно време, задето бе привела тази машина в действие. Не беше сигурна какво ще се получи и какви проблеми можеха да възникнат. Но трябваше да се случи нещо. Мърей беше казал, че времето наближава. Уолгрейв бе споменал за седмица.

Само една седмица! Когато Ротгар се върнеше, нямаше да има много време. По този начин щеше да му предостави малко полезна информация. И ако заговорниците избързаха, тя щеше да разбере и да действа сама.

Елф потри нервно ръце, като се надяваше да не се стигне до това. И все пак се тревожеше за Уолгрейв. Трябваше да го запази чист! Просто заради Син и Частити, разбира се.

 

 

Когато се върна на Уоруик Стрийт, намери Аманда да преглежда поканите.

— Опитвам се да реша, какво да правим довечера.

— И нито една възможност не ти харесва?

Аманда направи гримаса:

— Планирах да посетя салона на лейди Толмаут, но след Воксхол това ми изглежда твърде скучно.

— Мислех си, че след Воксхол ще ти се иска нещо скучно.

— Да, но в този случай ще бъде от скучно по-скучно. Писатели на средна възраст ще четат произведенията си за морал и превъзпитание. И за капак — несъмнено ще има анализ на древни документи.

— Господи! Как дори ти е хрумнало да присъстваш?

— Тя е леля на Стивън.

— О!

Аманда помисли малко върху поканата, след това я скъса на две.

— Стига толкова с лейди Т. — бутна купчината покани към Елф. — Ти ги виж.

Елф се порови малко, тъй като имаше опит да различава скучното, претенциозното и необикновеното. След малко се спря и погледна изненадано Аманда.

— Сафо?

Жената, наречена Сафо, беше свободомислеща поетеса, която се движеше из покрайнините на обществото, без да желае да навлиза по-дълбоко. А имаше и някои други неща…

Аманда изглеждаше така, сякаш й се иска да дръпне картичката от ръката й. Дори се изчерви.

— Запознах се с нея наскоро. Не зная, защо ми е изпратила картичката. Едва ли бих отишла…

Елф я вдигна.

— Защо не? Адресът е на почтено място.

— Но тя излиза извън границите на приличието!

— Така ли? Аз пък смятам, че има свои собствени норми на приличие. Къде се запозна с нея?

— У госпожа Куентин. Помислих си, че ще събираме средства за бедстващи жени, но се оказа, че ще говорим повече за правата на жените.

— Може би жените имат право да не са бедстващи… Все пак — колко очарователно — Елф прочете картичката. — И четене на поезия. Но се обзалагам, че стиховете ще бъдат доста по-интересни от тези у лейди Толмаут. Да отидем.

— Елф! — Аманда се наведе към нея, макар че в стаята нямаше никой, който да ги чуе: — Казват, че тя… че предпочитала жените пред мъжете.

— И аз, през повечето време.

— В леглото!

Елф погледна първо картичката, след това приятелката си.

— Не мисля. Доколкото знам, тя е любовница на Ротгар.

Аманда се отпусна назад със зяпнала уста.

— Какво?

— Това не е за клюки, Аманда.

— Сякаш бих го разправяла!

— Просто исках да изясня положението. Нека просто кажем, че Ротгар прекарва повече време със Сафо, отколкото с други жени, и понякога остава при нея през нощта. Винаги съм искала да се запозная с нея.

— Това едва ли е редно.

— Защо? Преди се колебаех, защото нямах покана. А и защото не ми се искаше да създавам неудобни положения, като се покажа там и сваря брат си гол.

— Самата мисъл за голия Ротгар е в състояние да ме накара да припадна!

— По-добре е да се сдържиш — изкиска се Елф. — Но нали виждаш как идеално се получава. Имам покана — или поне едва ли ще откаже да ме приеме, след като съм с теб — и Ротгар е далеч извън града. Съвършено.

— Мирише ми на неприятности — рече мрачно Аманда. — Усещам го.

 

 

Късно следобед в хана „Пауна“, където уреждаше повечето си срещи, Мърей, познат тук като преподобния Арчибалд от Шотландската църква, събра Кени и Мак. Държеше тук стаи и винаги се обличаше с черни дрехи и напудрена перука с бретон, типични за Шотландската презвитерианска църква.

Кени, Мак и Джейми знаеха истинската му самоличност, разбира се, но дребните пионки в играта не я знаеха. Ако заговорът се провалеше, властите пак нямаше да могат да го свържат с Майкъл Мърей, беден роднина на могъщия граф Бют.

— Курвата е избягала по някое време през нощта — озъби им се той.

Кени се поизправи. Мак се намръщи. И двамата казаха едновременно:

— Не може да бъде!

— Така е. Току-що пих бира с моя приятел — господин Дингуол. — Въпреки превзето моралния си вид, той обича да клюкарства с човек, когото смята за също толкова морален като себе си. Тази сутрин лордът го е накарал да изхвърли чифт чорапи и два жартиера. Чорапи на червени райета като онези, които носеше курвата. Дори ми ги донесе, за да ги покаже.

Кани и Мак си размениха по един поглед.

— Е, и? — дръзна да попита Кени. — Свалила си е жартиерите и чорапите.

— На жартиерите и чаршафите е имало кървави петна.

— Туй не е изненадващо, нали? — попита Мак.

— Глупак! Лордът твърдеше, че му е любовница. Ако това беше истина, едва ли щеше да бъде девственица, нали? Още повече — не е в къщата, а Дингуол предполага, че господарят му я е държал там против волята й и тя е избягала — той изгледа сърдито двамата мъже. — Как е избягала?

— Не е от предната част на къщата — заяви намръщено Кени. — Наблюдавах внимателно през цялата нощ.

— Мак?

— Да не искаш да кажеш, че аз съм спал? Наблюдавах. И нищо не се помръдна, освен една проклета котка — той им протегна ръката си, на която имаше подути драскотини. — Освен ако не се е превърнала в котка, не може да е избягала отзад.

Мърей стисна юмруци.

— Това не ми харесва. Изобщо не ми харесва. Нещо не е наред. Иди да намериш Джейми и уреди къщата на графа да се наблюдава неотклонно. Денонощно. Искам да знам кой влиза и излиза. Всички. И всяка дреболия, която прави Уолгрейв.

— Няма да стане, ако сме само тримата — възрази Кени. — Нито пък другите работи, дето сме се заели. Камъкът, играчката…

— Наел съм банда улични хулиганчета. Живеят като плъхове в градината на една изоставена къща на Абингдън Стрийт, но са достатъчно хитри. Разбира се, не знаят какво става, но ще поемат наблюдението за някоя и друга монета, от време на време, и ще ми докладват, ако се случи нещо необичайно. Може би неща, които вие ще пропуснете?

След това Мърей осъзна, че тревогата го прави рязък, и си наложи да се отпусне.

— Само още няколко дни, приятели, и нашето голямо начинание ще бъде в ход. Не можем да позволим на някоя малка подробност да развали всичко сега, нали?