Джо Бевърли
Тъмна страст (12)

Дванадесета глава

— Съжалявам.

Елф си наложи да го погледне в потресените му очи и да предаде любовта си. Той я пусна като опарен.

— Нищо чудно, че гласът ти ми се струваше познат! Каква чудесна нощ трябва да си имала, милейди! Не само ме използва като евтина проститутка от пристанището, ами ме и накара да изпея тайните си като сантиментално момченце!

Той се хвърли към нея. Двама от хората й се хвърлиха върху него и го повалиха на грапавата земя.

Ръце и крака се размахваха на светлината на падналия фенер на Робъртс. От гърчещата се маса тела се носеха ругатни и ръмжене.

Елф потръпна от ужасния звук на юмруци, забиващи се в човешка плът.

— Престанете! — към всички, но те не й обърнаха никакво внимание.

Елф шибна побеснялата купчина хора с камшика, но като че ли никой не забеляза. Щяха да се избият!

След това пристигна тичешком босият мъж и само след малко Форт беше надвит, макар все още да се гърчеше като луд. Огласяйки всичко наоколо с ругатни, Робъртс взе колани и върза Форт.

Лордът се изправи с мъка на крака, с подути и кървящи устни и съдрана риза.

— А сега какво, милейди? — гласът му звучеше така, сякаш искаше да я удуши със собствените си ръце.

Цяла трепереща, Елф обхвана глава с двете си ръце. Нямаше представа. Чувстваше се също толкова изтощена и бита, колкото сигурно и мъжете, а съзнанието й се носеше, лишено от всякаква разумна мисъл.

Можеше да накара да го отнесат у дома му и да остави нещата да се нареждат както си искат, но си спомни погледа му. Един господ знаеше каква лудория ще направи.

А и оставаше проблемът с измяната. Въпреки всичките си въпроси, бе забравила да задълбае този.

Тя си пое дълбоко дъх и вдигна очи:

— Ами шотландците?

— Това е дълга история, милейди, а ние по-добре да не се разтакаваме тук.

— Вярно е — Елф имаше нужда от време да помисли. — Сложете го тук горе и ме заведете до лейди Лесингтън.

Макар и да мълчеше, Форт се съпротивляваше на всеки опит да го вдигнат на седалката, затова накрая го проснаха напряко под краката си. Елф дори трябваше да стъпи на него.

— Така ти се пада — озъби се тя и подкара Бианка. — Ама че глупави демонстрации.

Той не каза нищо.

Излязоха от разрушеното място и поеха по една тясна уличка. Робъртс вървеше напред с фенера, а другите мъже следваха отзад, с извадени пистолети. След като Форт повече нямаше нужда от обувките, те му бяха взети.

Разбудени от борбата, хората надничаха иззад пердета и леко открехнати врати, но никой не се намеси.

Елф погледна надолу към свързаното тяло под краката си и едва сдържа сълзите си. Все пак тя беше създала този проблем и тя трябваше да се опита да го разреши.

— Не исках да се случи нищо лошо — рече тихо Елф на мълчаливия си пленник. — Срещата във Воксхол беше чиста случайност. Но дочух нещо за плановете ти. Не можех да оставя нещата така.

Форт остана мълчалив като труп. Елф настоя:

— Изиграх този маскарад тази вечер, защото исках да разбера какво си скрил в мазето си. И се надявах да привлека Мърей и хората му. Мислех, че ще се опитат да ме нападнат, ако ме видят, или поне, че ще ме последват. Може и да са го направили и затова ни хванаха. Но не зная защо не ме убиха…

Отново се бе разбъбрила.

Можеше просто да каже „обичам те“, но какъв смисъл би имало това сега?

Какъв смисъл имаше от каквито и да било думи? Той несъмнено бе твърде ядосан, за да я слуша.

Може би по-късно. Ако имаше по-късно.

Господи, бе съсипана от умора. Очите я сърбяха и през тялото й преминаваха тръпки на изтощение. Почти не можеше да си наложи да мисли, но трябваше.

— Робъртс — рече уморено тя, — разкажи ми какво стана тази нощ.

Докато конят трополеше по прашната улица, Робъртс й разказа историята си.

— Ами, милейди, наблюдавахме ви внимателно, когато напуснахте бала и отидохте в къщата на лорда. Нищо не се случи и като че ли никой не се интересуваше от вас. Макар че Сали, бог да я благослови, забеляза, че някакви улични гаменчета ви следват отблизо. Затуй се заехме да проследим едно от тях. То е като да се опитваш да ловиш змиорка, да ги следиш тия проклетници. Ама накрая едно от тях ни каза, че ги наел някакъв свещеник в „Пауна“ на Кау Крос Стрийт да следят лорд Уолгрейв. И след като нищо не се случи, отидох да видя какво ще мога да намеря. Сега признавам, милейди, че не наблюдавахме достатъчно внимателно къщата на лорда, защото си мислехме…

Тук той спря и я погледна притеснено. Елф можеше само да се моли мъглявата светлина да не разкрива пламналите й бузи.

— Е, все пак — продължи той — не очаквахме никой да се появи в продължение на часове, нали разбирате? Така че когато се върнах, бях здравата изненадан да открия такава бъркотия.

— Пристигнал си, когато са ни отвличали?

— О, не, милейди. Ако беше така, със сигурност щяхме да ги спрем! Не, когато пристигнах, всичко отдавна бе свършило. Виждате ли, Сали и Ела се навъртали наблизо до къщата. Ела викаше, че туй било женски инстинкт. Когато видели движение зад къщата, разбрали, че става нещо. Затуй Сали останала да ги държи под око, а Ела изтичала да доведе помощ. Докато се върнала с Роджър, там вече царяла страшна бъркотия.

О, не! Може би положението беше още по-лошо. Беше ужасно, че Форт вече знаеше самоличността й, но щеше да бъде истинско бедствие, ако я разбереше и целият свят.

— Хората си помислиха, че просто са влезли крадци, милейди. Слугите на лорда се събудили и намерили бандитите в къщата и се борили с тях. Най-вече в мазето.

Той не постави никакво ударение на думите, но Елф разбра. Ако шотландците са били в мазето, то е било, за да откраднат пазеното там от Форт. Тя хвърли поглед към него, но не видя никакви признаци на живот, освен може би малко повече напрежение.

— Взели ли са го? — попита Елф.

— Така мисля, милейди.

Форт трепна и Елф си помисли, че може би най-сетне ще наруши мълчанието си, но той не го направи. Какъв ли беше този важен предмет? Ако шотландците го бяха взели, какво възнамеряваха да правят с него?

— Мъжът, който го пазел, бил зле ранен — продължи Робъртс. — Все пак се борил. Имало труп, вероятно на някой от злодеите. Но в крайна сметка явно са постигнали целта си в мазето, каквато й да е била тя, и са взели и вас с лорда. Слугите тичаха нагоре-надолу като паникьосани пилета с отсечени глави.

Елф се опитваше да осмисли цялата история, когато Робъртс отново заговори:

— Намерихме Сали в градината, милейди. Прободена с нож.

Елф се обърна към него:

— Мъртва?

Всичките й други мисли изчезнаха. Една от жените, с които беше говорила в кабинета, бе мъртва. Заради нея.

Сигурно така се чувства човек, когато е офицер, и войниците, които изпраща в битка, загиват. Искаше й се Син да е тук, за да й каже как да се оправи с такава ужасна отговорност.

— Съжалявам — рече ненужно тя.

— Преместихме я — каза дрезгаво Робъртс. — Не беше разумно да я намират там.

— Предполагам, че не.

На Елф й се струваше, че няма да понесе болката от сдържаните сълзи. Те се впиваха в гърдите й и причиняваха болка по цялото й лице, но още не можеше да плаче. Ако го направеше, щеше да се сгромоляса, а имаше да се вършат още неща. Неща, които да направят така, че смъртта на Сали да не е напразна.

— Какво се случи след това?

Робъртс се покашля.

— Ами Роджър и Лон хукнаха да проследят злодеите и оставиха Ела да ми докладва. Веднага щом чух разказа й, събрах още хора и се разпръснахме по онова място, за да открием някаква следа от вас. Истина ви казвам, милейди, направо треперехме при мисълта какво може да ви се е случило.

„И какво ще кажат братята ми за това“, помисли си Елф.

— Сигурна съм, че си постъпил правилно, Робъртс — рече тя, защото бе задължение на командващия да окуражава войниците си.

Свиха по една по-широка улица и Елф се замоли да са близо до Уоруик Стрийт. Небето просветляваше и наоколо вече имаше хора. Рано или късно някой щеше да забележи овързания монах, висящ от двете страни на пода на каретата й. Без да се споменава факта, че тя бе боса и облечена почти само с едно мъжко палто.

— Опитах се, милейди — рече Робъртс. — Не открихме нищо особено, но тогава си помислих за ония гаменчета. Извадих едно от тях от дупката му и блясъкът на златото изтръска от него някои факти. Нали разбирате, бяха любопитни за свещеника, който ги е наел. Някакъв шотландски проповедник, преподобният Арчибалд Кампбел. Много благопристоен и набожен, ама те имали подозрения. Така че когато вече нямали работа за вършене, го проследили. Бил доста време в Уестминстърското абатство, което може би е подходящо. След туй отишъл в бордея на някаква бабишкера, дето била твърде стара, за да му е жена. Но също отишъл и до някакво изгоряло място до пристанищата и туй им се сторило подозрително. Затова го държали под око, като се надявали да го хванат да ходи по курви или нещо подобно, за да изкрънкат още пари от него. Все пак, ето как дойдохме да проверим тук.

— Но какво се готви да направи Мърей? — попита Елф най-вече себе си. — И кой е този шотландски проповедник? Уестминстърското абатство? Да не би да възнамеряват да убият краля в абатството?

Робъртс обърна глава към нея и я зяпна учудено:

— Да убият краля?

Елф не можеше да понесе, сега да се впуска в обяснения за това.

— О, не зная. Слава богу, ето я Уоруик Стрийт! Трябва да заобиколим отзад.

Все още клатейки глава, Робъртс поведе каретата по уличката зад дома на Аманда. Всичко там беше тихо, но когато Елф спря каретата на един тих ъгъл, видя как кухненската врата се отвори и един рошав, прозяващ се кухненски слуга изхвърли навън кофа с помия.

Имаше нужда от помощта на Аманда, за да пренесе Форт и да го скрие някъде на сигурно място. Елф слезе от каретата, като отчаяно й се искаше да има пола.

— Не му позволявайте да избяга — каза тя на Робъртс и се затича през градината към къщата.

Кухненският слуга, момче на около десет години, й извика. Елф каза:

— Аз съм лейди Елфлид Малърън. Отивам в стаята си.

Острите думи като че ли го слисаха, защото той не се опита да я спре, да не мине през кухнята и да влезе в къщата.

Използва стълбите за прислугата, за да стигне до горния етаж, след това се затича по покрития с килим коридор към стаята на Аманда. Промъкна се тихо вътре и едва когато стигна до леглото, видя, че там лежат двама души.

Аманда!

След това осъзна, че това е Стивън, съпругът на Аманда, и че сигурно са си организирали весело посрещане.

Елф отстъпи назад, но се спря. Все още имаше нужда от помощта на Аманда, но ако я събудеше в този вид, приятелката й щеше да изписка. А ако я видеше Стивън, здравата щеше да загази.

Стенейки наум заради пропиляното време, тя забърза към стаята си и хвърли разнородните си дрехи.

Искаше да се измие, не, искаше дълга гореща баня. Но имаше време само да грабне нова риза, фуста и проста рокля. Тя не й стоеше добре без корсет, но простата рокля нямаше нужда от обръчи.

Обувки! Къде ли държеше Шантал обувките й?

Намери ги в едно чекмедже и започна да си ги обува, но точно тогава забеляза дрипите, които някога бяха красивите й дантелени чорапи.

Триста дяволи! Избърса сърдито сълзите си на слабост, разкъса мръсните дрипи и порови в чекмеджетата, докато намери прости памучни чорапи.

Най-сетне обута и облечена, напъха съсипаните дрехи на дъното на чекмеджето и си позволи да хвърли един поглед в голямото огледало.

Каква грешка! Косата й приличаше на напудрено плъхово гнездо, ръцете и лицето й бяха мръсни и изглеждаше… Просто изглеждаше различна.

Разбира се, това си беше вярно.

Елф направи още една гримаса и изми лицето и ръцете си с малко студена вода от съда на тоалетната масичка. След това пооправи напудрената си коса и завърза отгоре й дантелена шапчица, за да я скрие.

Огледалото й каза, че подобрението е минимално, но засега щеше да свърши работа. Забърза към стаята на Аманда и отвори предпазливо вратата.

Все още спяха.

Елф отиде на пръсти до леглото от страната на приятелката си и я разтърси леко.

— Аманда — рече тихо тя, — събуди се.

Младата жена примигна, събуди се и едва не проговори, но Елф сложи пръст на устните й. Аманда се измъкна от леглото, облече нещо и излезе бързо с нея в коридора.

— Какво се е случило? — прошепна Аманда. — Изглеждаш ужасно. Бях толкова…

— Дълга история — прекъсна я Елф. — Форт… лорд Уолгрейв е вързан отвън и трябва да го скрием някъде.

— Вързан? — Аманда се облегна слисано на стената. — Елф, какво си направила сега?

— Забърках ужасна каша. После ще ми се караш. Засега… все трябва да имаш мазе или таванска стая.

— Елф, това не е огромен дом като Малърън Хаус. Всеки сантиметър е зает от стаи на прислугата! Има допълнителна спалня, но как ще запазим това в тайна от Стивън?

Елф се опитваше да измисли някакъв начин, когато Аманда добави:

— Пък и без това му казах, че си у Сафо.

— У Сафо? — погледна я слисано Елф. — Че защо пък ще му казваш такова нещо?

Аманда направи гримаса и издърпа Елф по-нататък по коридора.

— Стивън се появи у лейди Ярдли, за да ме търси! Разбира се, аз се зарадвах, че се е върнал у дома толкова скоро. Само че едва когато поиска да се приберем у дома по-рано — тя се изчерви, — осъзнах, че теб те няма. Стивън щеше да вдигне голяма врява, но му казах, че си отишла с някаква приятелка. Когато ме попита коя, единствения човек, за когото можах да се сетя и който със сигурност не беше на маскарада, бе Сафо!

Сега беше ред на Елф да се облегне на стената.

— Ако започна да си скубя косата и да се кикотя, мислиш ли, че можеш да ми намериш някое удобничко местенце в лудницата?

— Виж какво — рече Аманда, — нямаш причина да ме обвиняваш! Направих най-доброто за момента. Ти си тази, която изчезна, вероятно с Уолгрейв. Предполагах, че се забавляваш, а сега откривам, че си го завързала! Здравата си загазила, нали?

— По-дълбоко, отколкото можеш да си представиш — въздъхна Елф и прегърна приятелката си. — Права си. Направила си всичко възможно. И може би Сафо е отговорът. Ако ли не, ще го отнесем в Малърън Хаус и ще оставим кашата да се оправя както може.

Аманда също я прегърна.

— Изглеждаш изтощена, а не сякаш си се забавлявала. Има ли още нещо, което мога да направя?

— Не, мила. И — прибави Елф, докато се обръщаше към стълбите — част от цялата работа беше забавление. Много бурно забавление…

Още двама слуги се бяха появили в кухнята, когато Елф излезе по обратния път, и сравнително нормалното й облекло предизвика само сънливи погледи и едно „добро утро, госпожо“.

В края на градината намери Робъртс с опрян в свивката на коляното на Форт пистолет.

— Реши да усложнява нещата, милейди. Рекох му, че даже и да оцелее с разбито коляно, животът няма да му хареса.

На Елф й се прииска да укори слугата, да вземе Форт в прегръдките си и да го утеши. Но тъй като си беше практична по природа, просто подаде на Робъртс палтото му, качи се в каретата и подкара Бианка към дома на Сафо.

Не беше далеч и Лондон все още беше тих, когато намери задната уличка. Тя скочи долу и каза на Форт:

— Не прави глупости. Не си струва. Ще уредим всичко това, когато имаме време.

Той продължи да лежи като глух. На Елф наистина й се прииска да го ужили като оса, както веднъж я беше нарекъл. Поне това щеше да предизвика някаква реакция!

Тя почука на кухненската врата. За нейна изненада, отвори й самата поетеса в проста рокля и прибрани на хлабав възел коси на тила.

— Лейди Елфлид? — дори и жена като Сафо изразяваше изненада.

— Имам нужда от помощта ви.

Сафо отвори широко вратата:

— Разбира се.

Този честен и пълен отговор едва не накара Елф да се разплаче.

— Не разбирате. Вън е Форт… лорд Уолгрейв, и е вързан. Не зная какво да правя с него, а Аманда е казала, че съм тук. Трябва да се опитам да го вразумя. За шотландците. И за краля. И за нас. Мазето. Не съм…

Неочаквано се озова в прегръдките на Сафо.

— Шшт, дете, тихо… Каси! Сладък чай. Сложи му и малко бренди — тя поведе Елф към стола срещу обикновената масичка — Не се тревожете. Ще накарам да внесат Уолгрейв и тогава ще уредим нещата.

— Не го развързвайте! — рече Елф и се понадигна.

Сафо я накара да седне обратно.

— Подивял е, нали? Не съм изненадана, а и несъмнено ще му се отрази добре известно време да е и побеснял, и вързан.

Неочаквано всичките сили изчезнаха от мускулите на Елф и тя се отпусна на стола и започна да наблюдава вцепенено как една прислужница налива чай и му прибавя голяма бучка захар и няколко капки бренди. Когато чашата беше сложена в ръцете й, топлината бе приятна и тя я обхвана с длани.

— Пийте, госпожо — рече прислужницата и поднесе чашата към устните й. Чаят бе силен, горещ и сладък, след това се усети влиянието на брендито и Елф ахна. Вече, без да има нужда от помощ, тя отпи още една глътка, после още една, като усещаше как умът й се прояснява и силите й се възвръщат. Докато Робъртс и другият мъж влязоха, понесли Форт, тя вече се чувстваше готова да се изправи пред предизвикателствата още веднъж.

Сафо накара мъжете да оставят Форт на пода, след това ги освободи.

— Освен ако нямате нужда от тях, лейди Елф.

— Не, не мисля. Робъртс, можем ли да запазим това в тайна за известно време?

Той потърка носа си.

— Може би, милейди. Никой от нас няма да се разприказва, но с тия шумотевици в къщата на лорда, трупове и така нататък, скоро целият Лондон ще е гръмнал.

— Предполагам. Господи, как ми се иска братята ми да си бяха у дома! Направи всичко възможно, Робъртс.

Когато мъжът си отиде, Елф се обърна към Сафо:

— Това сигурно ви изглежда ужасно тайнствено.

Сафо седна на масичката срещу нея и си наля чай.

— Нека просто кажем, че е интригуващо. Нямам търпение да чуя историята. Надявам се лордът да не е отговорен за труповете. Би било жалко да го видим, увиснал на въжето.

— Не биха обесили един лорд.

— Неотдавна обесиха Ферърс.

И това беше вярно. Лорд Ферърс беше полудял и бе убил камериера си. Елф погледна Форт, който не беше луд, но в този момент бе напълно способен да извърши убийство.

За омърлян мъж с рошава коса, с окъсано монашеско расо и завързани лакти, китки и глезени, той изглеждаше изненадващо красив.

Даже и със синините и подутата устна.

Елф стана от стола, коленичи до него и докосна изподраните и кървави кокалчета на пръстите му.

— Ах, ти! Е, накрая ти се удаде възможност да удариш някого, нали?

— За нещастие — не теб — очите му, студени и твърди като камък, гледаха към тавана.

Елф прехапа устни и се обърна към прислужницата:

— Мога ли да получа малко вода, моля? Да почистя раните му.

— Ако думата ми има някакво значение, бих предпочел да не ме докосваш.

Студенината му подейства на Елф като удар. Бе разчитала гневът му да стихне, но тази студена омраза можеше да продължи вечно. До устните й дойдоха думи — обяснения, възражения, извинения. Но те щяха да паднат безжизнени върху омразата му като цветя, хвърлени върху камък.

Сафо се появи от другата му страна с купа вода и парче плат.

— Тогава ще трябва да се задоволите с мен, милорд. Не мога да оставя гост да стои в такова окаяно положение — тя обърна главата му към себе си, почисти нежно лицето му и провери внимателно окото. — Тук няма големи поражения — след това изми лицето и ръцете му и извика да й донесат пинсета, за да отстрани песъчинките от кожата на ръцете му.

Елф стоеше на колене и гледаше, като й се искаше да хване другата му ръка или да отмахне косата от челото му. Той бе поискал тя да не го докосва, но стоеше неподвижно, без да се съпротивлява, под грижите на Сафо.

След като почисти и двете ръце, Сафо се премести към краката му. „Красиви крака“, помисли си Елф, докато мръсотията изчезваше от тях. Крака, ръце. Мъжкото тяло съдържаше неподозирани удоволствия…

Неочаквано обгърна тялото си с две ръце, като си спомни за другите удоволствия, които бе споделила с този мъж.

Който сега не искаше да бъде докосван от нея.

Тя прехапа кокалчето на един от пръстите си, като отново се изкуши да падне на колене, да се моли, да го умолява. По-късно. Той сигурно беше също толкова уморен, колкото и тя, и имаше нужда от време, което да излекува духа и тялото му.

— Имате порязано тук, на крака, милорд — рече Сафо. — Извадих парчето стъкло, но сега трябва да сложа бренди, за да го почистя. Ще боли.

Тя притисна парчето плат, напоено с бренди, на порязаното място, и Форт изсъска от болка и стисна юмруци. Но това беше всичко. Докато Сафо превързваше раната, той отново се отпусна и затвори очи.

Елф погледна домакинята си, която отвърна на погледа й с вдигнати вежди. Изражението й бе загадъчно, но спокойно и уверено, сякаш не виждаше голяма трагедия в това. Елф се изправи уморено на крака, надявайки се поетесата да е права.

Сафо също се изправи й подаде купата и парчето плат на прислужницата.

— А сега, милорд, трябва да направим нещо с вас. Тук, където лежите, пречите. Ще бъдете ли разумен да обещаете, че няма да причинявате неприятности?

Той отвори очи и се усмихна леко, макар и студено.

— Напротив. Възнамерявам да причинявам толкова неприятности, колкото мога.

— Дори и да убиеш краля? — озъби се Елф.

Очите му най-сетне пробягаха към нея.

— Едва ли.

— Кажи ми тогава какво става, за да мога да го спра!

— Но аз не искам това да бъде спирано. Вече не.

Елф силно се изкуши да го ритне.

Но преди да успее да каже нещо, Сафо сложи успокояващо ръка на лакътя й.

— Първо трябва да намерим малко по-достойно място за него. Никой мъж не може да бъде разумен, докато е проснат в краката на похитителя си. А вие, милейди, трябва да хапнете нещо. Лорд Уолгрейв също може да хапне, ако желае. Несъмнено ще открие, че това действа успокояващо. След това можем да продължим с обсъждането на тези объркани въпроси.

— Не съм сигурна, че имаме време за любезности! — възкликна Елф, но виждаше, че Сафо е права за положението му. Тя грабна един тежък дървен стол и го тропна близо до главата му. — Хайде да го сложим тук.

Сафо поклати глава.

— Ако се съди по погледа му, последното нещо, което му се иска, е да се прекатури и да изгуби съзнание. Това едва ли би улеснило общуването с него. Не, мисля, че трябва да го занесем на канапето. Каси, доведи Джон и Маргарет.

След малко се появиха набит възрастен мъж и жилеста слугиня. Тримата слуги и Сафо вдигнаха Форт и го отнесоха през кухнята и коридора до елегантната дневна, където Елф го бе срещнала на поетическите четения.

Нима това се бе случило само преди четири нощи?

Сега забеляза, че едно от канапетата има облегалка от красиво извито дърво. Задъханите носачи стовариха Форт върху него, сложиха краката му отпред и го завързаха здраво, като преметнаха коланите и каишите през облегалката.

За момент той очевидно помисли да се съпротивлява, но след това се отпусна. Това едва ли бе изненадващо. Освен драскотините и синините, главата му сигурно все още пулсираше от удара, който го бе проснал в безсъзнание преди часове.

По нареждане на Сафо слугите махнаха повечето от въженцата, като оставиха вързани само ръцете му. Все пак сега тялото му бе здраво завързано за канапето.

— Ето — Сафо се настани на един стол срещу него, сякаш се намираше на обикновено светско събитие. — Мисля, че така е по-добре за всички ни. Каси, ще закусим тук, моля.

Когато слугите излязоха, Елф се отпусна на друг стол. Очите я боляха, стомахът — също. Както и много други места, за които не бе и помисляла преди тази нощ. Искаше да се изкъпе. Копнееше просто да се отпусне в сън. Със сигурност и той се чувстваше по същия начин.

— А сега — рече Сафо — какво беше това за убийството на краля? Той изглежда доста безобиден младеж.

Елф се опита да събере мислите си.

— Лорд Уолгрейв има някакви връзки с банда луди якобити, които искат да убият краля. До една седмица, както казаха. А седмицата е вече почти към края си.

Сафо се обърна и погледна слисано Форт:

— Милорд! Вие ме изненадвате!

— Тя е луда. Би трябвало незабавно да я изпратим в лудницата.

— Ако съм луда — попита Елф, — кой ни отвлече от дома ти, като рани един от твоите слуги и уби един от моите?

Той срещна погледа й:

— Ревниви любовници.

— Тогава трябва да са били твоите, защото преди тази нощ никога не съм имала такъв.

Той трепна, но запази подигравателното си изражение.

— Това, скъпа моя, не беше любов, а забавление.

Стана й още по-трудно да сдържи сълзите си.

— За краля — напомни им кротко Сафо.

Да, кралят. Заговорът. Елф се чувстваше неспособна да се справи с всичко това, без да се разпадне на парчета.

— Не можеш да отречеш за онези шотландци във Воксхол. Видях те, чух те.

— Ти си напълно заблудена. Освен ако, разбира се, не организираш ти самата заговор и не се опитваш да хвърлиш вината върху мен. Това би било типичен Малърънов номер.

Преди Елф да успее да избухне при тези думи, Каси влезе с голям поднос. Сафо й помогна да нареди кифличките, маслото, сладкото, кафето и шоколада на малка масичка. Когато слугинята свърши, Сафо се обърна към Форт:

— Мога ли да ви нахраня с нещо, милорд? Това би подсладило гнева ви.

— Харесвам гнева си горчив.

— Както желаете — Сафо се обърна на другата страна. — Кафе или шоколад, лейди Елф?

Елф се остави безпомощно на грижите на Сафо, която й даде шоколад и кифличка. Очевидно Форт не бе в настроение да бъде разумен дори и когато ставаше дума за заплаха за краля. Вместо това искаше да се бие и да причинява колкото може повече неприятности, дори и когато часовникът на нещастието отмерваше секундите.

Всичко това бе нейна грешка и сега тя не знаеше как да я оправи.

Елф гризеше кифличката, която спокойно можеше да е направена и от стърготини, й отчаяно чакаше вдъхновението.

 

 

Джоузеф Грейнджър бе в Малърън Хаус едва от час, но бюрото му вече бе покрито с проблеми и загадъчни неща. Тогава вратата се отвори и влезе някой.

Грейнджър скочи стреснато на крака:

— Милорд!

Маркиз Ротгар вдигна едната си вежда.

— Съзнавам, че не съм очакван, господин Грейнджър. Все пак трябва ли появата ми да предизвиква такава тревога? — той сведе поглед към простите си тъмни дрехи за езда и ботуши, сякаш търсеше нещо нередно.

Бузите на Грейнджър пламнаха.

— Не, милорд. Моля за извинение. Просто изникнаха толкова много неща…

— Винаги ги има — Ротгар се настани елегантно на един прост стол и направи знак на Грейнджър да седне. — Хайде, кажете ми какво не е наред.

Грейнджър огледа невъзмутимия си работодател, като знаеше, че спокойствието му не означава нищо и се чудеше как да му каже. Наистина беше опасно да се крие нещо от лорд Ротгар, но защо да приказва за работи, които можеше никога да не излязат наяве?

Започна с най-маловажния проблем:

— Току-що получих вест от Ротгарското абатство, милорд, че едно механично устройство е било откраднато оттам преди седмица. Изглежда, Лансестън мисли, че това е било по ваше нареждане. И все пак аз не си спомням да е бил повдиган този въпрос.

— Механично устройство ли?

— Китайската пагода, милорд, автомата.

Ротгар се намръщи леко:

— Взет? Откраднат?

— Не точно, милорд. Бил е взет от някакви мъже, които казали, че са изпратени от Джонас Граймс, часовникаря. Донесли бележка от вас, обясняваща, че устройството трябва да бъде почистено и проверено, преди да бъде дадено на Негово величество. Канех се да изпратя бележка на Граймс и да го попитам дали е така, но се страхувам, че той не знае нищо. Все пак съм озадачен, че някой би си направил толкова труд, за да се сдобие с някаква си играчка.

— Наистина озадачаващо. И това ли е единствения проблем, който ви тревожи?

Грейнджър се покашля.

— Не, милорд. Следващият е даже още по-озадачаващ. Имам съобщение от един от вашите частни информатори в сградата на правителството. Изглежда, Камъкът от Скоун е изчезнал по някакъв начин от Уестминстърското абатство.

— Камъкът от Скоун — повтори Ротгар. — Ако си спомням правилно, това е едно голямо и доста грозно парче пясъчник; Нищо чудно, че изглеждате отнесен, господин Грейнджър. Може би снощи е имало пълнолуние.

— Не, милорд. Луната се смалява.

— Аха, благодаря ви. Винаги мога да разчитам на вас за такива подробности. И така — рече той, като оглеждаше дългите си бледи пръсти, — имаме изчезнала играчка и изчезнал камък. Изчезнал ли е някой друг странен предмет?

Грейнджър порови нервно из книжата на бюрото си.

— Не точно предмет, милорд.

Лорд Ротгар повдигна вежди.

— Какво?

— Лорд Уолгрейв. Изчезнал е.

Сега маркизът застана нащрек:

— Избягал е от страната?

— Не, доколкото се знае, милорд. Изчезнал е от леглото си без нито една дреха и е оставил след себе си труп и ранен слуга.

Тъмните очи на Ротгар не показаха никаква тревога, но Грейнджър знаеше, че той е по-опасен, когато е спокоен.

— Знаем ли самоличността на трупа или на слугата?

Грейнджър преглътна. Ето че идваше опасната част, но не виждаше начин да я скрие. Той благодари мълчаливо на Бога, че е взел онази бележка от лейди Елфлид.

— Трупът не е идентифициран, милорд, а слугата не е от нашите хора. Все пак — той се покашля, — има още един смъртен случай. Сали Парсънс, камериерка на работа при вас.

Ротгар вдигна единия пръст до брадичката си и сякаш по поръчка лъч утринна светлина попадна върху пръстена му с рубин и го накара да заблести в червено като кръв.

— Може да се е наслаждавала на услугите на Уолгрейв?

— Ъъъ… не, милорд. При лорда е имало друга, жена и нея също я няма. Сали е била там… Била е наоколо по нареждане на лейди Елфлид.

— Мисля, че е по-добре да ми кажете всичко, и то бързо.

Подканен по този начин, Грейнджър разказа набързо историята, която беше достатъчно кратка. След това показа бележката сред зловещо мълчание.

Ротгар протегна ръка и Грейнджър заобиколи бързо бюрото, за да му я подаде, като благодареше на небесата, че е проявил достатъчно здрав разум, за да я поиска.

Ротгар я прочете и вдигна поглед:

— Вие ли сте изискали това, господин Грейнджър?

Грейнджър се покашля. През тялото му премина нов хлад:

— Мислех, че така ще е най-разумно, милорд.

Ротгар се изправи.

— Господин Грейнджър, ако още веднъж поставите под въпрос нарежданията на някого от семейството ми, ще бъдете незабавно уволнен. Продължете със задълженията си.

Здравата разтреперан, Грейнджър наблюдаваше как маркизът влиза във вътрешната стая и се питаше, дали някога ще разбере как работи съзнанието на работодателя му.

 

 

В личния си кабинет Ротгар пъхна бележката на Елф в едно чекмедже, след това се изправи замислено. Подозираше, че Господ им се е усмихнал, отлагайки заминаването на Син и Частити. Дрънна сребърното звънче на бюрото и лакеят, който стоеше пред вратата в коридора, влезе.

— Милорд?

— Помоли лорд и лейди Синрик да дойдат при мен колкото е възможно по-скоро, моля те.

Син и Частити разбраха това правилно и се появиха след секунди.

— Господи, Ротгар! — рече Частити, като посочи пътната си рокля. — Дори нямах време да се преоблека от тази мръсотия.

— Моите извинения — рече маркизът и я настани в един удобен стол. — Изникнаха въпроси, които може да се окажат спешни.

— Неприятности? — попита Син и приседна на облегалката на стола на съпругата си.

— Страхувам се, че да. И изглежда, Елф е замесена.

— Елф? Че тя не е имала неприятности, откакто сложи пипер в енфието на прачичо Фейвършам!

— Забравяш Скотсдейл.

Син се надигна с ръка на шпагата.

— Да не искаш да кажеш, че е попаднала в ръцете на друг авантюрист?

— Не зная в какво е попаднала. Възнамерявам да посетя дома на лейди Лесингтън, за да разбера. Помислих си, че с Частити ще поискате да дойдете.

— Разбира се. Все пак какви причини имаш да мислиш, че нещо не е наред?

Ротгар се отправи към вратата.

— Просто фактът, че един от нашите слуги е бил убит тази нощ в дома на Уолгрейв и че е бил там по нареждане на Елф.

— Господи!

— О! Забравих ли да спомена и това, че очевидно тази сутрин лордът е изчезнал, заедно с неидентифицирана жена, която е била в неговата компания?

Във внезапно настъпилото мълчание Частити погледна първо единия, после другия брат.

— Не мислиш… Но тя изобщо не го харесва!

Син стисна още по-силно дръжката на шпагата си.

— Но той мрази достатъчно Малърънови, за да ни атакува чрез жените. Ще…

— Ще дойдеш с мен у лейди Лесингтън — рече Ротгар.

— Моля се на Бога, Елф да е там — прибави мрачно Син.

 

 

Аманда се опитваше да се радва на закуската с възлюбления си съпруг, въпреки силната си тревога за Елф. От Сафо бе пристигнало съобщение, че Елф е там и е в безопасност, но то не отговаряше на нито един от въпросите, които измъчваха ума й.

Елф бе вързала лорд Уолгрейв. Какво, за бога, означаваше това?

И дали приятелката й щеше да успее да избегне скандала?

Когато лакеят съобщи, че е пристигнал маркиз Ротгар и пита за сестра си, Аманда едва не изпусна чашата с шоколада си.

Стивън веднага се надигна, за да посрещне неочакваните посетители, и Аманда забърза след него. Благодари на Бога, че страшният маркиз е дошъл да се оправи с тази бъркотия, но се страхуваше за горката Елф. Какво щеше да направи Ротгар с нея, когато истината излезеше наяве?

Когато влезе в най-хубавата си приемна, откри, че маркизът не е дошъл сам.

— Син? Мили боже, мислех, че вече си на кораба!

Той сви рамене.

— Ветровете се обърнаха в лоша посока, след това на кораба възникна някакъв проблем. Беше решено плаването да се отложи с един месец и не виждаме смисъл да се разтакаваме в Портсмут — макар да говореше приятно, Аманда не можа да не забележи, че е необичайно мрачен. — Тук сме, за да поговорим с Елф.

Стивън се обърна към Ротгар:

— Пристигнах едва снощи, милорд, но разбрах, че лейди Елфлид е решила да прекара няколко дни на гости на една поетеса на име Сафо.

Аманда се замоли историята да бъде приета. След това си спомни, че според Елф, Сафо е любовницата на маркиза.

О, господи, ами сега?

Единственият признак, че тази информация би могла да е от някакво значение, бе, че Ротгар се позабави малко, преди да си вземе щипка енфие.

— Сафо — повтори той, като избърса пръстите си с копринена кърпичка. — Имате ли някаква представа, лейди Лесингтън, защо може да се е преместила там?

Вцепенена от проницателните му очи, Аманда се постара максимално:

— О, не се е преместила, милорд! Всичките й дрехи са тук. Искам да кажа — поправи се бързо тя, — повечето й дрехи, разбира се — колкото повече я наблюдаваха тези тъмни очи, толкова повече умът и езикът й се оплитаха. — Поетично четене. Съвсем необичайно! Очевидно Елф се е привързала към дамата…

— И кога е отишла при нея?

— Ааа… Всъщност снощи.

Стивън се обърна към нея:

— Снощи ли? Мислех, че…

Аманда си наложи да се усмихне:

— Беше просто импулс. Нали познавате Елф?

— Да, мислех, че я познавам — рече Син. — Какво, по дяволите, е намислила?

Стивън се намръщи на Аманда.

— Но вие бяхте на маскарада на лейди Ярдли снощи.

— Да, разбира се, че бяхме, скъпи. Нали там ме намери! — Аманда се замъчи трескаво да измисли нещо свързано. — Елф срещна там Сафо и съвсем импулсивно прие поканата й — след това се усмихна пресилено на Ротгар: — Ще я намерите там, милорд.

Ротгар се усмихна така, сякаш вярваше на всяка от несвързаните й думи. Все пак не бяха ли повечето истина? Той целуна ръката й.

— Тогава трябва да отидем там, разбира се. Приемете извиненията ми, че прекъснахме закуската ви, милейди. Милорд.

Аманда погледна как Малърънови си отиват, след това се обърна към съпруга си.

— Аманда, любов моя, мисля, че е по-добре да ми разкажеш всичко.

В каретата тримата Малърънови седяха мълчаливо, ако не се смяташе нареждането на Ротгар към кочияша да ги откара на Харлоу Стрийт. След това Син рече:

— Странна история.

— Изключително — отбеляза Ротгар. — Особено, при положение че Сафо изпитва силна неприязън към маскарадите и не е известно някога да е присъствала на такъв. И лейди Ярдли, разбира се, е леля на Уолгрейв.

 

 

У Сафо, Елф вече се чувстваше малко по-освежена от храната и кафето. Сега наблюдаваше Форт и се опитваше да долови някаква пукнатина в доспехите му. Закуската беше минала, без той да покаже и най-малкия интерес към храната. Със сигурност поне беше жаден. Беше ли изобщо човешко същество?

Елф знаеше, че погледът й трябва да е доста дразнещ, макар че неговият беше фиксиран на стената над главата й. Надяваше се да е така. Искаше да го подразни. Всякакъв отклик щеше да бъде по-добър от никакъв.

Сафо излезе с подноса и за момент двамата останаха сами. Тя се надигна и закрачи пред него.

— Да не би да искаше да кажеш, че кралят не е в опасност?

Когато той не отговори, Елф приближи лице до неговото.

— Отговори ми! Това е по-важно от дребнавите ни различия!

Той фокусира погледа си върху нея и веждите му се повдигнаха бавно и презрително.

— Дребнави? Но да. Можеш да престанеш с нервниченето. Кралят е предупреден за заговора.

— Слава богу! — възкликна Елф и се изправи. — Значи това означава, че изобщо не си бил замесен в заговора — обърна се и го погледна сърдито. — Мърей беше прав. Ти си действал като агент.

— Ни най-малко. Агентът провокатор подмамва хората да правят престъпления и след това ги предава на властите. А аз не съм подмамвал никого. За разлика от теб.

— Господи! — рече тя с ръце на хълбоците. — Да не би да искаш да кажеш, че аз съм действала така и съм те подмамила към разврат? Е, поне нямам намерение да те предавам на властите.

— Така ли? Мислех си, че би се радвала да насъскаш братята си да ми отмъстят.

— Не заслужавам това.

— Заслужаваш всичко, което ще се случи. Ако не възнамеряваш да предизвикаш неприятности, бъди сигурна, че аз ще го направя.

Тя го погледна изненадано:

— Какво имаш предвид?

Форт й се усмихна.

— Възнамерявам да разкажа на света за приключенията ти. Подробно. Помисли за това. Статии в долнопробните вестници. Истории по клубовете. Рисунки по книжарниците за забавление на масите. Ще бъде адски забавно.

— Докато Ротгар не те убие.

— Разчитам на това, освен ако не съм благословен с късмет и не успея аз да го убия.

Всяка частичка добро, което му бе сторила, бе разбита и му бе прибавила многобройни нови рани. Сега той почти не беше на себе си.

— О, престани! — замоли се тя. — Престани да мислиш!

В този момент вратата се отвори и тя чу Сафо да казва:

— Тук са, милорд.

Елф се обърна със свито сърце, за да види, че не само Ротгар, но и Син и Частити влизат в стаята.

Преди да успее да каже каквото и да било, Форт се обърна към вратата.

— А, семейството! С Елф тъкмо обсъждахме по какъв най-добър начин да разкажем на света за страстната си нощ.