Джо Бевърли
Тъмна страст (13)

Тринадесета глава

Елф се обърна към него:

— Глупак!

Но шпагата на Син бе опряна вече в гърлото на Форт, а Ротгар го буташе решително настрани.

— Той е завързан, Син. Може би по-късно.

Частити отиде бързо до Елф.

— Вярно ли е това?

Елф направи гримаса пред снаха си.

— За разлика от твоя случай — да. Някакви предложения?

— Господи, не! Имах истински провал при оправянето със скандала. Но няма да им позволя да те бият. Обещавам.

Елф видя в очите на Частити, че дори месеците свобода и брак със Син, не са изтрили страха.

— Не биха го направили — увери я нежно тя. — Но ще искат да го убият.

Частити пребледня и Елф си спомни, че Форт е неин брат.

— Няма да им позволя — обеща тя, като хвана ръцете на Частити. Говореше сериозно, макар и да не подценяваше трудностите. Твърде добре си спомняше аферата със Скотсдейл.

— Нито пък аз — рече Частити и отиде да застане зад брат си с лице към съпруга си и Ротгар.

Елф си помисли да се присъедини към нея, но от това нямаше да има полза, а и не беше сигурна на кого принадлежи предаността й. Спомни си, че е казала на Сафо, че в крайна сметка винаги ще я е грижа повече за братята й, отколкото за Форт. Сега само можеше да се надява, да не бъде поставена на такова изпитание.

— Ротгар — рече тя, — тук става дума за сериозни неща.

Той се обърна към нея.

— И аз така мисля, след като пътят е осеян с трупове — не изглеждаше да е бесен, но Елф знаеше, че е в състояние да сдържа и най-силните си чувства.

— Става дума за якобитски заговор, с цел да се убие кралят.

— В леглото на Уолгрейв? — значи беше по-ядосан, отколкото си личеше.

— Не — отвърна рязко тя. — Това е случайност, за която можем да говорим по-късно.

— Случайност — рече Форт. — Сигурен съм, че не мислеше така, когато надаваше вой за мен.

Син пристъпи напред. Частити го сграбчи за ръкава, но едва вдигнатата ръка на Ротгар го спря.

— По-късно — рече отново той.

Елф забеляза, че този път брат й не каза „може би“. Искаше й се Форт да е не само вързан, но и със запушена уста. Ротгар се обърна към Форт:

— Тъй като очевидно имаме важни неща за обсъждане, Уолгрейв, ще ви помоля да отложите опитите си за самоубийство. Какъв е този заговор?

— Развържете ме.

— Не мисля. Това предпазва живота ви. Разкажете ми за заговора.

Форт стисна устни, но след това каза:

— Един мъж на име Мърей е съставил побъркан план да убие краля и да възстанови Стюъртите на трона. Възнамерява да натъпче подарък с барут и да го взриви в присъствието на краля. Няма реална опасност. Гренвил знае затова, а и персоналът на краля също е уведомен.

— Но извършителите са оставени на свобода?

— Гренвил иска да ги хване на местопрестъплението.

— Защо?

Форт помълча малко, после каза:

— Защото Мърей е далечен роднина на Бют и понастоящем живее в дома му.

— Аха! И един хванат на местопрестъплението Мърей би съсипал Бют, и би отворил пътя на Гренвил да стане министър-председател — той погледна замислено Форт. — Не съзнавах, че сте от партията на Гренвил. Как стана така, че се замесихте?

— Не е ваша работа.

— Несъмнено връзките на баща ви. Знаете ли, че снощи в дома ви е извършено убийство?

— Разбрах.

Макар вързан и рошав, Форт бе приел отлично позата на преситен лорд в отегчителна компания.

— Една от жертвите е от моята прислуга.

— Дошла е да поразпита из къщата? — повдигна едната си вежда Форт. — От ваше име?

— Какво от това, което имате, бих могъл да искам? — попита Ротгар със също толкова хладен тон. — Освен ако, разбира се, не говорим за една механична играчка.

Играчка? Това звучеше абсурдно за Елф, но от всички посоки се почувства напрежение.

По бузите на Форт се появи руменина и той вирна брадичка.

— Да, откраднах я от Ротгарското абатство за Мърей, за да я използва за заговора си. И да, надявах се да хвърля сянка върху вас.

— И устройството вече не ви интересува?

— Защо, по дяволите, трябва да ме интересува?

— Защото е изчезнало снощи.

Форт внезапно пребледня.

— Господи, забравих… — за момент погледна към Елф, но трепна и извърна очи, сякаш не можеше да понася гледката. — Но не може времето да е дошло все още. Трябва да се докопат до някакъв мистичен камък.

— Камъкът от Скоун — рече Ротгар, като всякаква илюзия за ленивост бе изчезнала от лицето му. — Какво точно е казано на домашния персонал на краля?

— Камъкът… Камъкът за коронация? Няма го?

— Какво точно е казано на домашния персонал на краля?

Форт трепна от тона на Ротгар и отговори със същата тревога:

— Да бъдат внимателни към неочаквани подаръци — след малко, може би в отговор на изражението на Ротгар, прибави: — Гренвил не искаше да бъде по-точен, тъй като се страхуваше кралят да не каже на Бют и Бют да не се разприказва.

— И във вашия случай, вие се надявате известна част от вината да бъде хвърлена на мен. Което, предполагам, означава, че играчката ще бъде изпратена от мен и така няма да бъде напълно неочаквана — той се обърна към Син: — Веднага върви в Малърън Хаус, вземи най-бързия ни кон и препусни с най-голяма скорост към Уиндзор да предупредиш краля. Частити, иди с него и кажи на Грейнджър да държи хората нащрек, за да могат да реагират на момента. Изпрати съобщение и на Гренвил.

Когато двамата излязоха тичешком, Ротгар отново се обърна към Форт, който се мъчеше да се освободи от връзките.

— Кралят, както добре знаете, е доста очарован от тази играчка. Възнамерявах да му я подаря за раждането на детето му и той го знаеше. Сериозно ли мислите, че би позволил на хората си да го спрат да я навие и пусне в действие?

— Те бяха предупредени. По дяволите! Развържете ме!

— Не можете да направите нищо повече от останалите.

Елф спря спора:

— В мазето, където бяхме заключени, имаше голям камък.

Форт я погледна учудено.

— Какво? Ти не ми каза нищо.

— Едва ли щеше да ни бъде от полза, за да разбием вратата. Беше долу-горе с размерите на възглавница — тя се обърна към Ротгар: — Това е той, нали? Просто един плосък камък.

— Гръм да ви удари, освободете ме!

Ротгар не му обърна внимание.

— Значи са откраднали камъка, след това са извадили Уолгрейв от играта. В онова мазе, предполагам? Чудя се, защо не са ви убили и двамата.

— Защото — рече Форт — един мъртъв лорд повдига повече въпроси от един изчезнал — беше престанал да се бори и седеше отпуснат на облегалката. — Сигурен съм, че са искали да се вдига възможно най-малко врява. Кръвопролитието е вероятно само по вина на сестра ви.

— Така ли! — възкликна Елф. — От къде на къде?

Той се обърна към нея:

— Защото по типичен Малърънов маниер, ти се набърка. Мърей не знаеше какво да прави с теб и това превърна нервността му в паника. В прибавка ти замеси и хората си в това, и именно по тази причина се е стигнало до насилие.

— Може и да има известна истина в това — рече спокойно Ротгар, — но след като почти са убили пазача, когото сте поставили да пази играчката, не можете да хвърлите цялата вина за кръвта върху нас. Знаете ли колко време би отнело играчката да се превърне в смъртоносна?

— Не съм им точно довереник — озъби се Форт. — Възнамеряват да натъпчат вътрешността й с барут и парченца метал, така че когато се включи, в даден момент да експлодира и да ги разхвърля навсякъде.

— С надеждата, че ако никой от ударите не е смъртоносен, инфекцията ще умори жертвата.

Форт се загърчи отново, но след това се отказа и стисна зъби.

— Предполагам, че ще използвате това, за да ме съсипете.

— Аз ли? Аз съм изненадващо не разрушителна личност. Все пак бих искал да поговоря малко с вас. Елф, остави ни.

Елф погледна първо единия, после другия:

— Не и ако смяташ да го нараниш.

Ротгар се обърна към нея с повдигнати вежди:

— Той е вързан. Не бих си го и помислил. Но бих искал да разбера чувствата ти към него.

Стори й се учудващо трудно да даде честен отговор.

— Аз… Грижа ме е какво ще стане с него. Той не ме е насилил или прелъстил…

— Лизет! — възкликна злобно Форт. — Забрави ли, когато те плених и те вързах за леглото си?

— О, млъкни! Много добре помня, че не ми стори нищо, докато бях вързана. А тази нощ направих какво ли не, за да те накарам да се съгласиш на… това, което направихме.

— Секс на пода — спомни си Форт. — Секс на леглото. Секс на ковчега…

С пламнало лице Елф стисна юмруци и нададе яден вик.

— … Секс, както сега си спомням, вътре в ковчега — той се обърна към нея с измамно безизразно лице: — Всъщност изненадан съм, че изобщо можеш да ходиш.

Елф се извърна настрани:

— Мисля, че може би го мразя.

— Мисля, че може би не го мразиш — рече Ротгар и я докосна нежно по рамото. — За нещастие подозирам, че той те мрази, иначе нямаше да се опитва да те излага така.

Елф се хвърли в прегръдките му и брат й я притисна до себе си, като по този начин безмълвно й казваше, че както винаги, всичките му сили и любов са нейни. На Елф й се доплака от срам заради това, което бе направила.

— Изненадан съм — каза той. — Мислех те за последния човек на света, който би могъл да предизвика нещо подобно.

— Той има причини, Ротгар. Не добри, но причини — тя се освободи от прегръдките на брат си, обърна се и срещна циничния поглед на Форт. — Нали разбираш, бях маскирана и той не знаеше коя съм. И докато беше уязвим, го подтикнах да ми отговори на болезнени въпроси. Исках да му сторя добро, но той ми каза повече, отколкото би искал да каже на една Малърън. Надявам се един ден да ми прости.

— Миля моя Елф — рече Форт. — Мисля, че вълнението е разстроило мозъка ти. Няма да има „един ден“. Син ще ме убие. Трябва да призная, че не очаквах той да се навърта наоколо. Както си спомняш, веднъж се дуелирах с него и макар оттогава да работя по този въпрос, той все още е по-силен от мен.

— Никой от братята ми няма да те убие, освен ако не му дам позволение за това — тя се обърна към Ротгар: — Нали така?

След известно мълчание той отговори:

— Не и за тази обида.

При тези думи Форт вдигна поглед към Ротгар.

— Изненадан съм от нечовешкото ви спокойствие. Мога ли поне да очаквам, че ще я набиете?

— Съмнявам се. И можете да разбирате това както си искате. А сега върви, Елф.

Тя виждаше колко силно са опънати нервите на брат й. Отчаяна, че думите не могат да подобрят нещата, младата жена напусна стаята.

Сафо чакаше в коридора с чифт черни мъжки дрехи в ръка.

— Дали Уолгрейв ще се нуждае от тях? — попита тя Елф. — Изпратих хора до дома му да ги донесат, но мисля, че един усукан чаршаф ще му свърши по-добра работа.

— Предполагам, че няма да умре — Елф докосна с треперещи устни връхната дреха, когато видя копчетата, които си спомняше от „Лятна нощ“ на лодката му. — О, господи! Каква каша забърках!

— Ни най-малко — прегърна я Сафо. — Моята философия е, че всички такива каши са по вина на мъжете и те трябва да бъдат оставяни сами да си ги оправят.

 

 

Ротгар изчака сестра му да излезе от стаята и погледа затворената врата за известно време, преди да се обърне към пленника.

— Не се стягайте. Нямам намерение да ви докосна.

Форт отпусна глава назад и затвори очи.

— Предполагам, че тогава ще бъда унищожен с думи. Не мислите ли, че с баща като моя съм загрубял към такива неща?

— Бих бил изненадан да разбера, че той се е ограничавал с думите. Всъщност, Уолгрейв, трябва да ви поднеса извиненията си.

Форт отвори очи и ги насочи към маркиза.

— Ето че сега наистина ме изненадахте.

— Помислих си, че ще стане така. Чувствата ми относно връзката на сестра ми с вас ще зависят до голяма степен от бъдещите събития. Това има малка връзка с моя грях, който е, че ви прецених погрешно.

— Чувствам се объркан, но очарован. Продължавайте.

Ротгар отиде и седна на един стол на десетина стъпки от канапето.

— Преди връзката на Син с Частити, вие бяхте не повече от едно име за мен и се интересувах от вас, само като наследник на мъжа, станал мой враг. Преценявах ви като най-обикновен буен младеж, който се интересува само от оръжия, жени и вино.

— Ах, какви дни бяха това…

Ротгар продължи:

— Тъй като влязох в наследствените си права твърде рано, не познавам досадата да се живее под сянката на баща, който не би дал на сина си никаква роля. Нашите срещи във връзка с Частити просто потвърдиха, че сте безинтересен. Освен, разбира се, след дуелирането.

— Бяхте впечатлен, че не се намусих, когато бях победен?

— Точно така.

Форт погледа за момент маркиза.

— Не си спомням затопляне от ваша страна.

— Малко хора изобщо си спомнят такова нещо. Нито пък съм се затоплил. Просто го отбелязах и впоследствие забравих да го взема предвид. Прав сте, че направих всичко възможно да ви превърна в инструмент за смъртта на баща ви.

Форт си пое рязко дъх.

— И смятате, че едно извинение ще оправи всичко?

— Ни най-малко. Извиненията рядко променят каквото и да било. Извинявам ви се, за да успокоя собствената си съвест и със слабата надежда, че това би могло да ви помогне да свикнете с положението си. И не ви се извинявам, задето ви използвах. Това бе напълно логична стратегия.

— О, моля ви, кажете защо.

— Това и възнамерявам да направя. Онази нощ нямах определен план, освен да покажа на баща ви доказателството за неговата измяна и по този начин да го принудя да се съгласи с брака на Частити. Познавайки характера му, надявах се да го подтикна да се самоубие, защото той бе опасна отрова и не биваше да бъде оставян така. Все пак не очаквах да се опита да убие някого друг. А трябваше. Самоубийството е може би най-големия акт на самообвинение. А вашият баща никога не се е обвинявал за нищо.

— Още една погрешна преценка. Трябва да сте били в агония от гузна съвест. Колко жалко…

— Че не съм се самоубил? — усмихна се Ротгар. — Научих се да се оправям с вината. Все пак се обвинявах, че не съм ви преценил правилно. Докато баща ви беснееше в салона, размахвайки пистолета си, вие, Брайт и аз бяхме наблизо с оръжията си. Незабавно реших, че той трябва да умре, но наистина щеше да стане неудобно, ако го беше направил един Малърън. Аз просто го оставих до последния момент, като се надявах, че ще се окажете плиткия човек на действията, за какъвто ви мислех.

Форт сви леко рамене:

— Мислех, че това е извинение, а не инквизиция.

— Хиляди извинения — Ротгар наклони глава на една страна. — Разбира се, вие трябваше да го убиете, за да спасите семейството си от разруха. Извинението ми бе за това, че не ви прецених правилно и след това не помислих за вас. Приех, че сте от типа глупаци, способни да убият баща си — дори и един омразен баща — без дори да изпитат страдание. Впоследствие разбрах, че това не е така. Доколкото мога да преценя, действията ви, откакто станахте лорд, са отговорни и зрели, освен когато става дума за семейството ми. След като баща ви обърна гузната си съвест срещу мен и принцеса Аугуста, вие я обръщате срещу всички от семейство Малърън.

— Значи ме смятате за луд. Присмял се хърбел на щърбел!

— Наистина доста безсмислено е да се заяждате с мен, Уолгрейв. Оръжията ви не могат да ме засегнат. Да, във вените ми тече кръвта на една луда майка. Вашият баща не беше луд, освен накрая. Той бе човек, който твърде много обичаше властта и твърде малко мислеше за последиците от действията си. Също така беше осакатен от гордост, неконтролируем нрав и неспособност да понася да му се противопоставят. Предлагам ви да помислите върху тези недостатъци.

Маркизът стана.

— Моите извинения са за това, че ви прецених погрешно, поставих ви в положение, което ви причини болка, и ви оставих после без помощ.

— Мислите, че бих приел помощ от вас?

Ротгар просто продължи:

— Вашата болка си личи, защото все пак имате душа. Не бих ви отблъснал като кандидат за ръката на Елф.

Форт се изсмя.

— Свършихме ли вече? Дяволски ми е неудобно.

— Да, свърших — рече Ротгар и излезе от стаята.

След малко влезе Сафо и преряза каишите, които държаха Форт вързан за канапето. Той протегна ръце напред, трепна и се изправи със стенание.

— Желаете ли гореща баня, преди да се облечете, милорд? — попита тя.

— О, наричайте ме Форт — той прокара разранени ръце по лицето си. — След тази нощ всеки мой опит да запазя достойнство изглежда нелеп, не мислите ли? Но трябва да отклоня любезното ви предложение. Имам други неща за вършене.

 

 

Елф крачеше из коридора и слушаше напрегнато, но не чуваше крясъци или викове от кавга. Когато Ротгар излезе, изглеждаше невъзмутим. Но той винаги изглеждаше така.

Устата й пресъхна. Навярно щеше да се изправи пред истинските последици от безразсъдството си. Но той само каза:

— Предполагам, че сега ще искаш да се върнеш у дома.

— Да, моля.

Никога не й бе хрумвало да поставя под въпрос връщането си в Малърън Хаус, но осъзна, че много семейства биха заключили вратата си за една паднала жена. Какво смяташе да направи Ротгар?

Той просто я хвана за ръката и я изведе навън до каретата, която се бе върнала за тях. Все пак, когато влязоха в нея, той каза:

— Трябва да си поговорим с теб.

— Да?

Сърцето й се сви от болка, и това бе от страх — не от наказание, а от неговото разочарование.

— Веднъж те предупредих за Уолгрейв.

— Не исках да направя нищо лошо — повтори тя.

— Това, скъпа моя, са най-проклетите думи в езика. Трябваше да съзнаваш, че чувствата му са наранени, и да му дадеш време да се излекува. Вместо това си настоявала за отговор, който не е бил способен да даде.

— Той е съвсем различен, когато не се разправя с Малърън. Точно това стана причина за моето падение. Сега обаче не съм сигурна, че аз някога ще съществувам за него.

— Този път ще трябва да му дадеш шанс да се излекува.

— Открих, че не съм особено търпелива — Елф погледна малките белези, останали от първия етап на приключението й. — Страхувам се какво може да направи — точно толкова се боеше и да каже на брат си за заплахите на Форт да направи цялата работа публично достояние.

Ротгар я хвана за ръката и огледа белезите, но не направи никаква забележка.

— Не казвам, че трябва да го оставиш на мира. Просто бъди внимателна и не настоявай за повече, отколкото е готов да даде.

— Ами ако съм бременна?

— Трябваше да помислиш за това.

— Помислих. Зная, че стават такива неща. Мога да замина… Но това би било и негово дете.

— Тогава ще трябва да му кажеш. Но няма да настоявам за женитба. Това със сигурност би създало идеални условия за трагедия.

— Така ли? Мисля, че се надявах да го направиш.

— Не! А иначе си толкова независима. Ако го желаеш, мила моя, сама ще трябва да го ухажваш. Само стъпвай внимателно. А сега стига. Пристигнахме у дома и трябва да обясниш участието си във всичко това.

С рязка смяна на ритъма той я въведе в Малърън Хаус сред порой от въпроси и нареждания към чакащата прислуга. Робъртс, сърдит и тъгуващ по убитата Сали, получи нареждане да отиде с група хора до старата кръчма и да види дали камъкът е още там и да задържи всеки шотландец. Бележка до Гренвил осигури изпращането и на отряд войници, както и спирането и претърсването на всички кораби, плаващи надолу по реката.

По едно време влезе Брайт:

— Подушвам бъркотия във въздуха. И тъй като получих съобщение да се прибера по спешност…

Беше висок, мургав и изненадващо красив, а очите му проблясваха от любопитство.

— Закъснял си за действието — рече Ротгар и му разправи накратко всичко, което накара очите на Брайт да се разширят, особено когато Ротгар не му спести и деянията на Елф.

— Боже господи, Елф! И не бива да убиваме злодея?

— Не и докато тя не ни даде разрешение. Което, страхувам се, е малко вероятно да получим.

— Обърни внимание, Брайт — рече Елф, като спря да крачи нервно и се обърна към него: — Аз реших, че искам Форт да се люби с мен. Аз го преследвах и настоявах за това. Той ми даде много възможности да променя решението си. И когато го направи — тя прокле руменината по бузите си, — направи го много добре за мен. Ако имах възможност да му кажа коя съм, изобщо нямаше да съжалявам. Не виждам защо трябва да ми бъдат отказвани всичките преживявания, всичките приключения, само защото съм жена!

— Трябваше да преживееш тези неща в брака — изтъкна Брайт.

— Както направи ти, предполагам.

— Не е същото. Може да си бременна.

— А ти можеше да пипнеш шарка!

— Бях внимателен.

— Но тъй като няма начин човек да внимава с бременността…

— Всъщност има няколко.

— Какво? — Елф огледа сърдито братята си. — Да не би да искате да ми кажете, че има неща, които една жена би могла да направи, за да не забременее, и аз не ги знам?

— Че каква полза би имала от тях? — попита Брайт. — Това са трикове на проститутките!

Елф взе една голяма, ценна китайска ваза и я хвърли на пода.

— Светът има нужда от промяна!

— Вероятно — каза развеселено Ротгар. — Все пак за момента трябва да се погрижим за някои убийци — предатели, преди да са съсипали репутацията на семейството ни. Не се доверявам изцяло на Гренвил. Отивам в Двора. Брайт, ти върви с Робъртс да видите дали Камъкът от Скоун е там и дали ще се появи някой от изменниците. Предполагам, че Порша не е с теб?

— Не — отвърна Брайт, като продължаваше да гледа Елф така, сякаш й бяха поникнали рога. — Оставих я в Кандълфорд. Напоследък пътуването я уморява.

— Елф — рече Ротгар, — трябва да си починеш.

— Отивам с Брайт.

— Защо?

— Защото — отвърна Елф — това си е мое приключение и искам да го видя до края. Накарай да ми оседлаят Треша — след това се втурна към стаята си, като викаше някой да дойде да почисти, и камериерката, която и да е камериерка, да й помогне да се облече.

Яростта я накара да изкачи бързо стълбите, но когато влезе в стаята си, изтощението и нещастието я принудиха да се отпусне неподвижно в едно кресло. О, господи, господи, всичко ставаше толкова бързо, че не можеше повече да издържа.

Ами бъдещето? Едно беше да се изправи пред братята си толкова дръзко — макар да трепереше вътрешно — а съвсем друго да се изправи пред целия свят. Ами ако Форт изпълнеше заплахата си и разпространеше историята за нейната порочност? Никога нямаше да може да се покаже на публично място, а и дори братята й да не го убиеха, щяха да искат да го направят.

Всеки ден.

Всъщност, като си помислеше спокойно, той нямаше да го направи.

Тя само се надяваше да не разпространи тази история, преди да е имал възможност да помисли спокойно!

Елф погледна леглото си, така гладко и приканващо, и се изкуши да се вмъкне между чаршафите и да заспи, като остави другите да се погрижат за всичко. Но така би постъпила само една страхливка. Елф възнамеряваше да види всичко докрай.

Още преди да дойде камериерката, Елф се беше съблякла по риза и стоеше, готова да облече корсета, фустата и най-хубавия си сив костюм за езда с горна дреха, обшита със сребърни ширити.

Тъй като с напудрените й коси не можеше да се направи засега нищо, тя просто ги покри с триъгълната шапка на костюма, зад която се вееше предизвикателно перо. В огледалото, с ботушите и камшика, изглеждаше като самото олицетворение на благопристойна дама. Но беше бледа. Сложи набързо малко руж на бузите и устните си.

Господи, сега пък изглеждаше като проститутка!

По дяволите! Каза си, че не я е грижа какво ще си помислят другите, и слезе долу.

— Приливите са добри — рече Брайт, като все още я гледаше странно. — Ще вземем лодката. Робъртс каза, че си била затворена край пристанището.

— Много добре — рече Елф. — Да тръгваме.

Слязоха с коне до реката, а слугите подтичваха отстрани. Намериха ладията на Ротгар да ги очаква, с вече насядали по пейките осем яки гребци. Когато всички се настаниха в покритата й част, лодката се смеси с оживеното движение по реката и се отправи надолу по прилива към пристанището на Лондон.

Тъй като им бе наредено да се движат с пълна скорост, гребците шмугваха лодката в тесни коридори и си разменяха цветисти ругатни.

Елф не знаеше да се кикоти ли или да припадне. Това със сигурност не бе величествения маниер на пътуване, с който бе свикнала тази лодка, но подозираше, че гребците се наслаждават страхотно.

Тя хвърли поглед към брат си и видя как се усмихва с пълна наслада. Брайт срещна погледа й и двамата се усмихнаха един на друг с топлота. Неочаквано той й протегна ръка и тя постави своята в нея. Елф замалко не се просълзи, особено когато Брайт стисна приятелски ръката й.

Наистина имаше най-добрите братя на света, макар да подозираше, че близнакът й, й готвеше голяма и поучителна лекция.

След това погледна напред и видя солидната преграда на Лондонския мост да се приближава бързо към тях. Повечето от къщите от двете страни на реката наскоро бяха разрушени, но той си оставаше недокоснат. Деветнадесетте широки каменни арки се поддържаха от големи каменни колони с тесни проходи между тях.

— Няма да преминаваме под моста, надявам се.

— Нали искаше приключения? — попита Брайт. — Дръж се!

Очите му блестяха от очакване, но Елф видя, че повечето слуги пребледняха и някои започнаха да си казват молитвите. Хора често потъваха, опитвайки се да минат под Лондонския мост, а разумните слизаха от лодките си и преминаваха бариерата пеш, като оставяха лодкарите да рискуват.

Скоростта им изглеждаше ужасна, а теснината, към която се приближаваха — невъзможно малка. С веслата бе невъзможно. Със сигурност щяха да се разбият в каменната колона.

Елф изписка и се сниши, когато веслата ги поведоха към водовъртежа. Ревът на водата заглуши всичко, дори и собствения й глас.

Влязоха в тъмния рев. Лодката се заудря в камъка. Мятаха се бясно. Брайт я сграбчи. Двамата се притиснаха един до друг, докато лодката се въртеше… Излязоха навън на светлината сред дивата вода. Лодката се накланяше и въртеше. Веслата се забиваха в бездната. Гребците крещяха. Шумът заглъхваше. Водата се успокояваше.

Всички — гребци, слуги и благородници — избухнаха в луд смях от радост, че са живи.

След това мъжете се заеха с веслата и потеглиха с голяма скорост към Парсъновите стълби.

Елф усети, че едната страна на костюма й е мокра.

— Направих едно откритие — каза тя, като издърпа залепналия плат от ръката си. — Приключенията и суетата не вървят ръка за ръка.

— Да — рече Брайт, свали палтото си и изстиска единия ръкав, — но има нещо дяволски привлекателно в човек, който живее живота си пълноценно.

— Така ли?

Той й се усмихна.

— За хора със същите наклонности. Имам странното подозрение, че все пак не си като сестра ни Хилда. Тя изглежда доволна от безинтересния си съпруг и селското спокойствие.

— Ти си заровен в провинцията от месеци.

— С Порша. Която никога не е безинтересна.

Движеха се по-бавно, тъй като се приближаваха към оживените кейове от двете страни на реката. Гребците хитро избягваха пясъчните плитчини. Стълбите пред тях трябваше да са Парсъновите.

— Все пак — рече Елф — съмнявам се, че в крайна сметка ще имам безинтересен съпруг — провинциалист, като Хилдиния. Носиш ли пистолетите си?

— Разбира се.

— Тогава се надявам да не са се намокрили. Дай ми единия, моля те.

— Защо?

— Просто предпочитам да съм въоръжена.

Той въздъхна и направи знак на един слуга, който стискаше до гърдите си овързан пакет. Когато го развиха, се показа блестяща кутия за оръжие. Брайт я отвори и извади два красиви пистолета.

— О, господи! — възкликна Елф. — Така и не върнах пистолета на Форт! Той несъмнено ще накара да ме…

— Ще обясниш това по-късно — каза Брайт и й подаде единия пистолет. — Зареден е, така че внимавай. И не застрелвай никого без нужда.

— Аз съм нежната дама тук, нали?

— Мисля, че причината, поради които на жените не се дават оръжия, е, че те и без тях са си достатъчно опасни.

— А, това ми напомня, че имам още едно оплакване…

— Потрепервам. Засега нека се надяваме Мърей и камъкът да са тук. Ако се е качил на някой кораб, може би опитват да хванат последната част на прилива.

Лодката трябваше да почака малко, за да може една ладия да разтовари пътниците си, но след това носът й се допря до стълбите и Брайт помогна на Елф да слезе. Всичко наоколо изглеждаше съвсем нормално.

Не мирно — сред претъпканите с хора пристани, но без никакво чувство за тревога.

Стълбите „Олдерман Парсънс“ се намираха в една празнина между пристаните, натоварени със стоки, идващи и отиващи към големите кораби по реката. Блъскащи се лодкари се ругаеха радостно и примесваха светски забележки като „как е госпожата?“.

Елф едва не отвлече вниманието си, докато наблюдаваше как един подемник вдига огромна бъчва, но Брайт попита:

— Робъртс, къде е онази кръчма?

— Нататък, милорд — рече Робъртс и ги поведе към лабиринт от улици, които се струваха познати на Елф.

Всички такива улички вероятно изглеждаха едни и същи, обградени с тесни къщички с отворени врати и прозорци, за да се проветрява. Дрипави деца се спираха да гледат странната група, която минаваше между тях. Жени с престилки излизаха на вратите, може би, за да предпазят децата си, а може би просто от любопитство.

Елф очакваше да започнат да просят, но след това осъзна, че това не е бедно предградие. Тези хора бяха преуспяващи по свой собствен начин, след като мъжете им работеха на процъфтяващото пристанище.

След това свиха по една пресечка и се озоваха в малката пустош, създадена от огъня. Не беше напълно безлюдна, защото няколко души ровеха из вече обраните руини. Разнебитената кръчма стоеше от едната страна с все още прави стени и непокътнат покрив, но без прозорци. Очевидно още преди бедата е била зловещо място.

Брайт нареди на хората си да се разпръснат и да заобиколят сградата, а на Елф — да стои близо до него. Още докато наближаваха кръчмата, тя забеляза, че наоколо се навъртат любопитни деца и дори неколцина възрастни. Помоли се да не се стига до стрелба, за да не бъдат ранени още невинни.