Джо Бевърли
Тъмна страст (18)

Осемнадесета глава

На следващия ден, във вторник, скоро след закуската, пристигна свитък — прелестно нещо от розова хартия, завързано със сребърна панделка и украсено с мънички копринени рози. Когато го разви, оказа се стихотворение, вероятно написано със собствената й ръка и хитро украсено с цветчета и летящи птички.

Той смачка хартията на топка и я хвърли в другия край на стаята.

Проклетата жена бе невъзможна! Подобно на другите Малърън, смяташе, че нейното желание е закон.

Когато срядата мина без друг натрапчив подарък, Форт си помисли, че е в безопасност. Чувстваше, че е странно разочарован, но смяташе, че това е от скуката!

Вече си беше легнал, когато песента започна.

Той изруга, взе патерицата, докуцука до прозореца, надникна през завесите и видя осветената от фенера група. Облечени във венециански стил, музикантите под прозореца му бяха с наметала и маски, вероятно за да му напомнят за Воксхол и Лизет.

Певецът с изящния глас като че ли беше евнухът Джиолето, понастоящем най-обожаваната звезда в операта. Акомпанираха му две китари и една флейта. Никоя от фигурите не напомняше за Елф.

Дявол да го вземе, музиката го трогна, макар песента да бе някаква глупост за отблъснат любовник, чезнещ от мъка, увяхващ, задето не вижда любимата си…

Той събра мислите си, докуцука обратно до леглото, позвъни и нареди да изгонят оркестъра.

 

 

В четвъртък, пристигна малка кутийка, в която имаше пръстен с красив топаз и оса, гравирана така, че да изглежда като уловена в бижуто. Прилягаше точно на пръста му.

Беше запазил смачканото стихотворение и розите, макар че те бяха започнали да увяхват. Не му се искаше да се разделя с този подарък, но в духа на играта го сложи обратно в кутийката и нареди да му донесат хартия и писалка.

Бележката беше кратка.

„Лорд Уолгрейв съжалява, но няма да бъде прилично да приеме такъв скъп подарък.“

След това я запечата и изпрати кутийката и бележката на лейди Елфлид Малърън в Малърън Хаус.

В петък пакетчето дойде с редовната поща. Той го отвори и видя тясна кутийка и спретната малка бележка.

„Тя съжалява, задето е престъпила границата на приличието и може само да поднесе извинение за силата на чувствата си. Моли се лорд Уолгрейв да приеме тази дреболия в замяна на пръстена.“

Дългата тънка кутийка съдържаше сребърно черно ветрило. Някои женствени типове вече бяха започнали да носят ветрила, но той не бе от тях. Все пак това нямаше да бъде необичаен подарък от ухажор на дама, а и тя бе взела предвид траура му.

Не можеше да знае, че вече се е отказал от него и отново се облича цветно.

Той отвори лениво ветрилото и се засмя на глас. Беше украсено със серия картини на дама в рокля на червени райета, която бавно повдигаше поли, за да закопчае жартиера си, и през цялото време се усмихваше най-приканващо.

Той обърна ветрилото от другата страна и намери там най-обикновена картина на Воксхол Гардънс. Обикновена, разбира се, ако Воксхол не съдържаше толкова много спомени.

След това видя, че в кутийката има сгъната хартия и я разви. Оказа се още едно стихотворение, и то доста дръзко.

Господи, у Елф Малърън нямаше и капка свян! Сериозно ли му предлагаше да се върне в живота му като негова играчка?

Но всъщност кой с кого си играеше?

Не можеше да определи дали е зарадван или отвратен от дръзкото й държане, но то със сигурност го изнервяше. Какво ли щеше да направи след това? Тази жена очевидно бе способна на всичко!

Форт съзерцаваше алената дама на ветрилото, когато се появи Джак.

— Всичко е готово за довечера, Форт! Разбира се, нямаме нищо против да се веселим тук, но няма ли да ти е по-удобно долу, след като си вече по-подвижен?

Форт затвори ветрилото.

— Чудесна идея. Смятам да наредя да ми сложат легло долу, в кабинета, за известно време. Какъв смисъл има да стоя тук?

— Ето това наричам дух!

— И тази стая е пълна е тревожни спомени.

— Баща ти, а? — Джак се огледа. — Защо не й сложиш нови мебели? Да я направиш по-съвременна. Този тежък дъб и кадифето някак не стоят добре. Това ветрило ли е?

Вместо отговор, Форт го разтвори с Воксхол навън.

— Охо! Купуваш подаръчета на дамите, а? Има още живот в старото куче! — той отиде до малката масичка, на която имаше чаши и гарафи. — Сигурен ли си, че не искаш да доведем няколко хубавки развратнички за твое удоволствие?

— Напълно — неочаквано Форт взе решение: — Всъщност подозирам, че скоро може да се оженя.

Джак се обърна към него с полупълна чаша в ръка.

— Да се ожениш? Та ти дори не си намеквал…

— Имах достатъчно време да помисля върху това. Лейди Лидия Норт ще свърши идеална работа.

Джак се втренчи учудено в него.

— Лейди Лидия? Не е ли тя онова глуповато усмихнато девойче с големите очи? Никога не съм и предполагал, че си заинтересован.

— Баща й ме ухажва от известно време. Макар и без особено въображение, трябва да призная…

— Какво?

— Не обръщай внимание на каприза ми. Нека просто кажем, че неочаквано съм придобил интерес към лейди Лидия.

Джак се обърна да донапълни чашата си, но след малко каза:

— Ако трябва да бъда честен, Форт, мисля, че до една седмица вече ще те отегчава до сълзи.

— Човек никога не знае какво се крие под моминския свян. Но поне ще ме пази от други дами.

Джак се приближи до него и сложи в ръката му чаша с вино.

— Не прави нищо прибързано, старче. Довери ми се. Изчакай, докато се вдигнеш. Тази стая направо може да побърка човека.

— Със сигурност лейди Лидия е невяста, каквато се очаква от мен да избера.

— Добре де, защо пък сега да започваш да правиш това, което очакват от теб? — Джак седна и поклати глава. — Чувал ли си някога историята за човека, който се застрелял от страх да не го хване чумата?

Форт отпи бавно глътка вино.

— Да, но не виждаш ли красотата на това, сам да избереш от какво да умреш?

 

 

Син влезе в дневната с лист хартия в ръка.

— Получих странна покана.

Елф и Частити вдигнаха погледи от бродериите си.

— Защо да е странна?

— Уолгрейв ме кани тази вечер у тях на карти.

— Значи е по-добре? — каза Елф с грейнали очи.

— Поне малко. Но защо ще ме кани?

— Ще отидеш ли? — попита Частити.

— Разбира се, че не. Като нищо ще го удуша.

Елф се поспря над ръкоделието си.

— Ех, да бяхме еднакви близнаци!…

Той веднага разбра какво иска да му каже.

— Не ставай глупава. Мъжете и жените едва ли могат да бъдат напълно еднакви.

Тя направи гримаса:

— Тогава много близки по външност.

Елф щеше да нахлуе в дома на Форт, ако можеше поне за момент да повярва, че ще й се размине, но нямаше намерение да се прави на глупачка.

Още веднъж.

Вместо това му изпрати безвкусна кърпичка от червена коприна, обрамчена със златна и черна дантела.

На другата вечер, макар че не му бе приятно да излиза в такъв вид, Форт нареди да му приготвят каретата и да го откарат в стаята за хазарт в Уайтс, където отиде с куцане до един стол.

Веднага бе заобиколен от приятели и просто любопитни играчи. Разказа им подобрената история за някакъв луд на пристана, който стрелял в тълпата и за нещастие го улучил. Всъщност забавляваше се страхотно и мълчаливо обвиняваше Елф Малърън, задето го е държала в дома му цели две седмици.

Докато не се появи Ротгар.

Форт го погледна, едновременно нащрек и хладно. Все пак за пръв път се виждаха след срещата им у Сафо.

Веждите на маркиза се повдигнаха леко и той се приближи до младия лорд.

— Радвам се, че ви виждам възстановен, Уолгрейв.

— И за мен е облекчение — рече Форт. — Чувствам, че вече мога да управлявам живота си.

— Изключително се радвам.

— Всъщност — каза Форт, внезапно решен да бъде жесток — мисля да се оженя.

— Наистина? — Ротгар отвори златната си кутийка за енфие с една ръка и я протегна към събеседника си.

Форт си взе мъничка шипка.

— Все още нищо не е уредено, разбира се — каза той и смръкна енфието с наслада. — Но бащата на младата дама ми дава основания да се надявам.

Ротгар само се позабави леко, преди да използва енфието, и след това, преди да избърше пръстите си в копринена кърпичка. Накрая се усмихна одобрително.

— Приемете предварително поздравленията ми по случай щастливото събитие.

След тези думи се поклони и се отдалечи, като остави Форт, нападнат от внезапни съмнения. Трябваше да се сети преди това, че Ротгар не желае друг съюз между семействата им, дори и при положение че Елф и Форт се бяха възползвали от привилегиите на брака.

Бягайки от Елф, Форт може би правеше точно това, което желаеше Ротгар.

За момент старият порив се върна — поривът да прави всичко, за да затруднява живота на Ротгар. Но го потисна и се съсредоточи върху картите. Вече беше престанал да съди за всяко свое действие по ефекта му върху семейство Малърън.

 

 

На следващата сутрин Елф се ровеше из някакви финансови отчети, когато Ротгар влезе при нея. Вместо да превърне будоара си в място за работа, тя бе направила от една празна стая свой кабинет и той сега бе едно от любимите й убежища.

— Само работа и никакви забавления, а? — забеляза брат й.

Елф му се усмихна:

— Може би са само забавления.

— Тревожно много приличаш на Брайт.

— Предполагам, че всички сме замесени от едни и същи съставки. Знаеш ли, че ако купим…

— Не — каза той и вдигна ръка. — Не се интересувам от тези неща. Обясни ги на Брайт. Мисля, че трябва да започнеш да излизаш в обществото.

— Толкова е скучно там. Хората никога не си говорят за интересни неща.

— Като търговия и печалба — каза сухо той. — Уолгрейв отново диша свеж въздух.

Елф остави писалката и насочи цялото си внимание към него.

— Видях го снощи в Уайтс.

— Това едва ли може да се нарече свеж въздух.

— Предполагам, че е минал по улиците, за да стигне дотам.

— Ходеше ли?

— С бастун и с известни трудности. Слугите му го носеха почти до масата.

Стомахът на Елф внезапно се бе свил на топка. Беше дошло време да се действа. Но щеше да го види. Най-сетне щеше да го види.

— Как изглеждаше? — попита тя.

— Общо взето — добре. Не толкова мрачен.

— Слава богу. Питам се… — питаше се къде ли може да се появи отново, но не искаше да го изрича. Боже господи, беше загубила всякакво достойнство пред семейството си по този въпрос. Всички знаеха за отчаяната й любов. Но все пак не искаше да го изрича.

— Мисля, че ще отиде на пикника на лорд Коулпорт във вилата му в Челси.

— Пикник? Мога да повярвам за Уайтс, но пикниците обикновено се посещават от дами. Може ли един куршум да промени човека дотолкова?

— Може би просто копнее за чист въздух.

След тези думи Ротгар излезе. Елф седна и прехапа долната си устна.

Щом като брат й бе дошъл специално да й каже за пикника, значи бе направил някои проучвания и смяташе, че Форт ще бъде там. Това не означаваше непременно, че според брат й тя трябва да отиде.

Е, трябваше ли?

Елф погледна спретнатите колонки цифри, които разказваха историята за приходите и разходите на някакъв склад за тъкани за тапицерии. Животът можеше да бъде виждан и като колонки с цифри. Ако не се опиташе да види Форт, можеше спокойно да приеме, че няма смелостта да преследва целта си.

И трябва да го остави да прави каквото си иска.

Звучеше изкушаващо, защото точно това се очакваше от дамите, точно за това бяха обучавани. Трябваше да си стои кротко вкъщи и да го остави да я ухажва. Правата на дамата се изчерпваха с това, да приеме или отблъсне предложението.

Но не смяташе, че Форт ще я ухажва. Дори и да я желаеше.

Трябва да я желаеше. Със сигурност усещаше същото привличане към нея, каквото и тя към него. И проблемите бяха по нейна вина, задето бе постъпила така лошо с интимните му чувства. Трябваше да оправи това.

Веднага разбра, че е стигнала до правилното, единственото решение. Както всички вече откриваха, тя бе истинска Малърън. Не можеше да се сдържи да не отклони кораба на съдбата.

Елф се изправи и се намръщи на мастиленото петно на пръста си. Господи! Сигурно щеше да се махне с лимонов сок.

— Е? — попита Частити, като извади Елф от мислите й. — Искаш ли да отидеш на този пикник?

— Отчаяно. Но би ли било разумно?

— Честно казано, не зная. Той не говори с теб. Но все още държи някакви стихотворения, ветрило, играчка и една ужасно безвкусна кърпичка. И едва преди няколко дни накара камериерката да изхвърли останките от някакви рози.

Елф едва потисна усмивката си. Това й даваше някакви надежди.

— При всяко положение — нека да отидем. Поне ще го видя.

 

 

Докато чакаше Шантал да й донесе роклята, крачеше неспокойно из стаята. Половината от нея искаше да отмени плановете, да отложи тази среща за друг ден. Но нуждата й да бъде с него, дори и сред тълпата, превъзмогна страха й, да не би да я погледне студено или дори да й обърне гръб.

Беше запазил подаръците й.

Тя прегърна тази мисъл, докато Шантал се върна с роклята и започна да помага на господарката си да я облече.

Елф не се погледна в огледалото, докато и последната връзка не бе завързана. След това се обърна към него, издиша облекчено и се усмихна.

— Изглежда добре, нали, Шантал?

Кехлибаренокафявата коприна придаваше богат ефект, който щеше да бъде малко силен за бледата й кожа, ако не бяха кремавите дантели по врата и ръкавите й.

— Всъщност — каза Елф, като се обърна настрана, за да провери линията на роклята с обръчите — моята коса е светлокехлибарена! Това звучи далеч по-добре от пясъчна.

— Да, милейди. Като цяло е хубаво. Може да се каже, че е… интересно.

— Интересно ли? — повтори Елф с крива усмивка. — Не казват ли същото за дами над определена възраст? — все пак с внезапна увереност чувстваше, че изглежда добре.

Когато отново погледна в огледалото, видя, че роклята е постигнала точно това, което бе възнамерявала. Тя изразяваше истинската Елф Малърън — начинът, по който се чувстваше тези дни: уверена жена, надхвърляща консервативните очаквания на обществото. Личност, развълнувана от възможностите да прави интересни неща с живота си.

— Каква шапка желаете да носите с нея, милейди?

— О, голямата сламена шапка, за да засенчва лицето ми!

Докато чакаше Шантал да намери шапката, продължи да се гледа в огледалото. Не от суета, а от задоволство от добре свършената работа. Една от многото.

Едно изгоряло парче земя близо до пристанището бе закупено от семейството и тя вече се бе срещнала с архитекта, който щеше да построи там старопиталище. Диби Кътлоу и други като нея щяха да имат добро място, където да преживеят старините си, без да се налага да напускат района, в който се чувстваха удобно.

В бъдеще щяха да бъдат построени други подобни заведения из Лондон. Старите биваха затваряни твърде скоро. Все още обмисляше как да разпространи слуха за начините да се отлага бременността, докато настъпи подходящият момент.

Елф сложи ръце на плоския си корем. Поне вече не я тревожеше възможността за неудобно майчинство. Разумната й част ликуваше, но едно мъничко бунтовно ъгълче от съзнанието й плачеше. Не можеше да бъде сигурна, че ще спечели Форт, а едно негово дете щеше да бъде истинска скъпоценност.

Това щеше да го обвърже с теб, каза суровата й честност.

— Да, и това — прошепна Елф на жената в огледалото.

След това Шантал се върна със сламената шапка, като сръчно завързваше кехлибарена панделка от рипсена коприна. Тя оправи къдриците на Елф, постави върху тях красива дантелена шапчица и сложи сламената отгоре, като завърза панделката под брадичката й.

— Очарователно, милейди! — заяви Шантал, както й се стори, с искрено одобрение.

Елф излезе от стаята, като се надяваше камериерката й да е права.