Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (7)

7

Залисана с върколаците болногледачи, закъснях за срещата, а четенето на материалите на Маккинън ме забави още повече. Но трябваше да бъда подготвена, ако тази вечер станеше пожар. От документите узнах две неща. Първо, че всички пожари са избухнали след свечеряване и това мигом ме наведе на мисълта, че подпалвачите са били вампири. Да, но вампирите не умеят да предизвикват пожари. Те нямат такава способност. Всъщност огънят е едно от нещата, от които те най-много се бояха. О, виждала съм вампири, способни да овладяват до някаква степен вече горящ огън. Променянето на големината на пламъка на свещ е фокус, но огънят е стихия на чистотата. Чистотата и вампирите са несъвместими. Второто, което разбрах, щом се запознах с документите, бе, че познанията ми за пожарите въобще и за изгарянията, в частност, са ограничени. Нуждаех се от книга с практически указания или от добро разяснение.

Жан-Клод бе запазил маса в „Демиш“ — един много приятен ресторант. Трябваше да изтичам до къщата, която бях наела неотдавна, за да се преоблека. Това ме забави, затова се разбрахме да се срещнем направо в ресторанта. Неприятното, когато отиваш на изискана среща с гадже, е, че не знаеш къде да денеш оръжието си. Секси поличките са страшно неудобни в такива случаи — просто няма къде да го скриеш.

Официалната рокля прикрива повече, но пък ваденето на пистолета е трудно. Всяка прилепваща по тялото дреха усложнява нещата. Тази вечер бях облякла рокля с тънки презрамки и толкова високи цепки от двете страни, че се наложи да подбера чорапогащник в подходящия черен нюанс и дантелено черно бельо. Достатъчно добре се познавах, за да знам, че понякога по време на вечеря се разсейвам и оставям бельото ми да се види. А ако се наложеше да извадя пистолета си — със сигурност. Защо изобщо да нося бельо, в такъв случай? Отговор: носех деветмилиметров файърстар, затъкнат около кръста.

Коланът ми представляваше еластична лента над бельото, но под роклята. Беше пригоден за носене на пистолет под риза с копчета. Със свободната си ръка издърпваш нагоре ризата, с другата вадиш пистолета и voila — започваш да стреляш. С вечерна рокля е по-сложно, защото се налага да повдигнеш цял топ плат, докато се добереш до пистолета. Все пак е по-добре от нищо, стига противникът да е навит да потърпи. С тази рокля с цепките обаче можех да пъхна ръка в една от тях, да издърпам пистолета от колана и да го измъкна през цепката. Пак си трябваше време, но не беше и съвсем бавно. Проблемът беше, че не можех да нося този колан с плътно прилепнала по тялото рокля — кой трупа тлъстини с форма на пистолет.

Бях подбрала и сутиен без презрамки, подходящ на дантелените ми пликчета, така че щом свалях роклята и пистолета, да изглежда секси. Токчетата на обувките ми бяха по-високи, отколкото обикновено понасях, но иначе трябваше да подкъся роклята. И тъй като не обичам да шия, избрах токчетата.

Единственият голям недостатък на тънките презрамки на роклята беше, че се разкриваха ръцете и плещите ми, заедно с всичките белези по тях. Беше ми хрумвало да си купя нещо късичко за отгоре, но тази рокля не се съчетаваше със сако. Така че щях да мина и без него. Жан-Клод бе виждал белезите неведнъж, а хората, които бяха достатъчно нагли, че да се обърнат да ме огледат втори път — е, нека си напълнят очите.

Бях станала направо факир в гримирането — сенките, руж и червилото. Червилото този път беше много наситено червено, но ми отиваше. Бледа кожа, черна чуплива коса, тъмнокафяви очи. Обичах контрастите и тъмночервеното червило ми пасваше идеално. Бях се постарала да изглеждам шикозно и така се чувствах, докато не зърнах Жан-Клод.

Той седеше край масата и ме чакаше. Видях го още от входа, макар че салонният управител трябваше да обслужи още двама души преди мен. Нямах нищо против — гледката ми харесваше.

Косата на Жан-Клод е черна и къдрава, но сега бе направил нещо с нея и изглеждаше мека и права, спускаше се по раменете му, а връхчетата й бяха леко извити навътре. Лицето му изглеждаше още по-изтънчено, като най-фин порцелан. Не беше просто красив, а прекрасен. Не бях съвсем сигурна какво предпазва лицето му да не изглежда женствено — нещо в овала на бузите, в извивката на челюстта… Човек никога не би могъл да го сбърка с жена. Беше облечен в кралско синьо — в този цвят не го бях виждала никога. Късото му сако с метални отблясъци беше с черни дантелени апликации във форма на цветя. Ризата му, както обикновено, беше надиплена в стил седемнайсети век, но днес бе в наситено тъмносиньо до самата пищна висока яка, обрамчваща лицето; с дантела бяха обшити и ръкавите на сакото, които стигаха до изящните му бели китки.

Държеше в ръка празна винена чаша — хванал я беше за столчето, въртеше я между пръстите си и гледаше как светлината се пречупва през кристала. Не можеше да си позволи повече от глътка вино и това го натъжаваше.

Салонният управител ме поведе покрай масите към него. Жан-Клод вдигна поглед и щом видях лицето му, сърцето ми прескочи, а дъхът ми внезапно секна. На фона на синята яка, очите на Жан-Клод изглеждаха още по-сини от всякога, вече не с цвета на среднощно небе, а кобалтови, като хубав сапфир. Ала никакъв скъпоценен камък не можеше да побере в себе си толкова интелект и тайнственост. Докато вървях към масата, се разтреперих от този поглед. Не от студ, нито от страх. Беше очакване.

Ходенето на високи токчета, при това с рокля с цепки отстрани, си е изкуство. Походката трябва да бъде широка и лежерна, с поклащане на бедрата, иначе роклята ще се усуче около краката ти, токчетата ще се извият и току-виж си навехнала глезен. Трябва да ходиш така, сякаш си убедена, че с тази дреха изглеждаш страхотно. Усъмниш ли се в себе си, изгубиш ли за миг увереността си, незабавно ще се строполиш на пода и ще станеш за посмешище. Години наред аз не умеех да нося обувки с високи токчета и вечерни рокли. За един месец Жан-Клод ме научи на неща, на които мащехата ми не успя да ме научи за двайсет години.

Той се изправи и аз нямах нищо против, макар че веднъж изнервих ужасно едно старо гадже, като се надигах с него всеки път, когато той ставаше, за да уважи някое от другите момичета на масата. Първо, вече бях доста поулегнала, и, второ, тъкмо имах възможност да го разгледам в цял ръст. Панталонът му беше черен, ленен, прилягащ перфектно към тялото. Черни ботуши до коленете, от намачкана и мека крепирана кожа.

Жан-Клод се понесе с плавна походка към мен. Стоях и гледах как се приближава. Все още доста се боях от него. Боях се от това колко силно го желая. Бях като зайче, осветено от фарове на кола и застинало в очакване на смъртта. Но дали сърцето на зайчето бие все по-учестено? Дали дъхът му излиза на пресекулки? Неконтролируем страх ли беше това, или просто смъртта?

Той ме прегърна и ме притисна към себе си. Бледите му ръце се плъзнаха по голите ми рамене, бяха топли. Този ден той явно бе изсмукал някого, бе откраднал топлината му. Но този някой сам беше пожелал, беше молил за това. Господарят на града никога не просеше от кръводарители. Кръвта бе единствената телесна течност, която не бих поделила с него. Прокарах ръце по копринената му риза, под късото сако. Исках да се разтопя цялата от тази крадена топлина. Исках да прокарам ръце по грапавия ленен плат, така контрастиращ с гладката коприна. Жан-Клод винаги беше празник на чувствеността, целият, дори дрехите му.

Той съвсем леко допря устни до моите — знаем, че червилото полепва. После наклони главата ми настрани, дъхът му докосна лицето ми и слезе надолу по шията, като огнена струя по кожата ми. После каза току над биещия на шията ми пулс:

— Днес си прекрасна, ma petite — и нежно прилепи устни към кожата ми.

Аз трепетно въздъхнах и се отдръпнах от него.

Такъв беше вампирският поздрав — лека целувчица по шията, там, където бие пулсът. Жест, запазен само за най-близките приятели. Той свидетелстваше за огромно доверие и нежност. Да го отклониш, означава да покажеш, че си сърдит или недоверчив. Все още ми се струваше, че този поздрав е твърде интимен за обществено място, но бях виждала да приветства така и други и при отказ започваха схватки. Това беше древен жест, дошъл отново на мода. Всъщност сега той се превръщаше в изискано приветствие в артистичните кръгове. Все пак беше по-добре от целуването на въздуха около нечие лице.

Салонният управител държеше стола ми. Аз му махнах с ръка да не си прави труда. Това беше не феминизъм, а просто липса на грациозност. Никога не ми се бе удавало да се приближа до масата така, че столът да не ме удари по краката или да не се окажа толкова далече от масата, че после да не се налага сама да прибутвам стола напред. Така че да върви по дяволите, все някак щях да се справя сама.

Жан-Клод наблюдаваше как се боря със стола, усмихваше се, но не предложи да ми помогне. Поне от това го бях отучила най-накрая. Той елегантно седна на своя стол. Движенията му бяха почти контешки, но беше ловък като котка. Дори в минутите на отдих мускулите под кожата му се усещаха. По-рано смятах, че това е вампирски трик, ала не, беше си присъщо само на него.

Поклатих глава.

— Какво се е случило, ma petite!

— Чувствах се досущ като Пепеляшка на бала, докато не те видях. Сега съм като някоя от грозните й сестри.

— Знаеш, че си прекрасна, ma petite — рече добродушно той. — Трябва ли да подхранвам тщеславието ти, като повтарям непрекъснато тези думи?

— Не съм на лов за комплименти — погледнах го и отново поклатих глава. — Тази вечер изглеждаш умопомрачително.

Той се усмихна, наведе глава встрани и косата му падна напред.

— Merci, ma petite.

— Косата ти така ли ще си остане? — попитах. — Изглежда великолепно — побързах да добавя, и действително беше така, но все пак се надявах, че няма да е за постоянно. Харесвах къдриците му.

— Ако отговорът е да, какво би казала?

— Ако отговорът беше да, щеше да ми го кажеш, а не да ме провокираш.

— Ще ти бъде ли мъчно за къдриците ми?

— Бих могла да ти отвърна със същото.

Той се ококори в престорен ужас.

— Само не славната ти корона, ma petite, ton Dieul — Той ми се присмиваше, но аз бях свикнала.

— Нямах представа, че е възможно ленен панталон да е толкова тесен.

Усмивката му се разшири.

— Нямах представа, че можеш да скриеш пистолет под такава… тънка рокля.

— Ако не прегърна някого, няма как да разбере.

— Така е.

Дойде сервитьорът и попита какво ще пием. Аз поръчах вода и кола. Жан-Клод отказа. Ако можеше да си поръча нещо, щеше да е единствено вино.

Премести стола си и седна почти до мен. Щеше да остане така, докато сервират вечерята, но обичаше да избираме ястията заедно. Бяха ми нужни няколко срещи на вечеря с него, докато разбера какво иска. Всъщност не какво иска — какво му е нужно. Аз бях неговият човешки слуга. Носех три от белезите му. Един от страничните ефекти на втория беше възможността Жан-Клод да се храни чрез мен. Така че, ако тръгнехме на дълго морско пътешествие, нямаше да се наложи той да пие кръв от пасажерите. Аз щях да го храня известно време. Можеше също и да усеща вкуса на храната, която ядях.

За първи път след почти четиристотин години той можеше да изпитва удоволствие от храненето, въпреки че аз трябваше да ям вместо него. Това бе нищожно в сравнение с другите неща, които ни даваше нашата връзка, но него като че ли го радваше най-много. С детински възторг си поръчваше храна и ме гледаше как я поглъщам, вкусваше я чрез мен. Когато бяхме сами, се търкаляше по пода като котарак и притискаше с ръце устата си, сякаш в опит да изцеди и последната капчица вкус. В тези моменти беше направо умилителен — единствено и само тогава. Жан-Клод беше великолепен и чувствен, но не и умилителен. С това ядене заради него за шест седмици качих два килограма.

Жан-Клод преметна ръка през облегалката на стола ми и двамата зачетохме менюто. Той се наведе толкова близо, че косата му докосна бузите ми. Ароматът на парфюма му… простете, на одеколона му, милваше кожата ми. Макар че да се нарече одеколон ароматът, който се носеше от него, бе все едно да се нарече „Брут“ препарат против насекоми.

Отместих глава от ласките на косата му, най-вече защото близостта му блокираше мислите ми. Може би ако бях приела поканата му да отида да живея с него в „Цирка на прокълнатите“, този плам щеше да се уталожи. Но аз реших да наема спешно къща в отдалечен район, за да не пострада някой съсед от случаен куршум — по тази причина напуснах предишното си жилище. Къщата никак не ми харесваше. Не си падах много по къщи. Предпочитах да живея в многоетажна сграда, но и там, уви, има съседи.

Дантелените обшивки по сакото на Жан-Клод дращеха почти голите ми рамене. Той отпусна длан на рамото ми, връхчетата на пръстите му се плъзнаха лекичко по кожата. Кракът му докосна бедрото ми и аз осъзнах, че не бях чула нищичко от онова, което ми бе казал. Смутих се.

Той млъкна и онези негови изключителни очи се впиха в мен от сантиметри разстояние.

— Опитвах се да ти кажа какво съм избрал от менюто. Чу ли ме изобщо?

Поклатих глава.

— Извинявай.

Той се засмя и този смях се плъзна по кожата ми като дъха му — топъл и ласкав. Това беше вампирски трик, но от по-елементарните, а в случая за нас беше нещо като любовна игра на обществено място. Насаме правехме друго.

— Не е необходимо да се извиняваш, ma petite — прошепна в ухото ми. — Знаеш, че ми е приятно, когато ти действам… опияняващо.

Отново се засмя и този път го отблъснах.

— Седни си на мястото. Достатъчно време имаше да решиш какво искаш.

Той послушно премести стола си.

— Това, което искам, го имам, ma petite.

Наложи се да сведа поглед, за да избегна неговия. Топлината пропълзя нагоре по шията ми към лицето и не можех да я спра.

— Ако имаш предвид какво ми се яде, това е друг въпрос — продължи той.

— Иронията ти ме пробожда в сърцето!

— Бих могъл да те пробода и на доста други места.

Имах чувството, че повече от това няма накъде да се изчервя. Грешах.

— Престани.

— Обичам да те карам да се изчервяваш. Очарователна си!

Тонът му ме накара да се усмихна против волята си.

— Не съм с тази рокля, за да изглеждам очарователна. Исках да бъда изискана и секси.

— А нима не може да бъдеш изискана, секси и очарователна едновременно? Има ли правило, което изключва съчетаването на тези три качества?

— Хитро се измъкваш.

Той облещи очи в опит да изглежда безхитростен и простодушен. Имаше много качества, но тези двете не бяха сред тях.

— Хайде все пак да се заемем с избора на ястия — рекох аз.

— Така го каза, сякаш е някаква досадна работа — отвърна той.

Въздъхнах.

— Преди да те срещна, смятах, че храната е нещо, което трябва да приемаш, за да не умреш. Никога няма да бъда толкова увлечена по нея, колкото си ти. За теб тя е просто фетиш.

— Едва ли е фетиш, ma petite.

— Тогава хоби.

— Може би.

— Така че просто ми кажи какво ти харесва от менюто и ще се договорим.

— Искам само да опитваш онова, което поръчаме. Не е задължително да го ядеш.

— Стига вече с това опитване. Напълнях. За пръв път ми се случва.

— Качила си два килограма, така ми казаха. Макар че старателно търсих тези призрачни два килограма, не можах да ги намеря. Значи сега тежиш общо петдесет и пет килограма, ако не греша.

— Не грешиш.

— О, ma petite, превръщаш се в истинска дебелана.

Стрелнах го с не твърде дружелюбен поглед.

— Никога не се шегувай с жена по отношение на килограмите й, Жан-Клод. Никога! Не и в Америка през двайсет и първи век.

Той широко разпери ръце.

— Моите най-дълбоки извинения.

— Когато се извиняваш, постарай се да не се усмихваш. Иначе ефектът се губи.

Той се усмихна толкова широко, че почти се показаха кучешките му зъби.

— Ще се постарая да го запомня.

Сервитьорът донесе водата и колата ми.

— Ще поръчате ли или след малко?

Жан-Клод ме погледна.

— Още няколко минути.

Обсъждането започна. Двайсет минути по-късно се нуждаех от още една кока-кола и вече знаехме какво ни се яде. Сервитьорът се върна и застина в очакване, готов да записва.

Едно на нула за мен при ордьовъра — не поръчахме. Отказах салатата и склоних за супата. Супа с праз и картофи — не беше болка за умиране. За телешката пържола постигнахме консенсус.

— Тънка — рекох на сервитьора.

— Как я искате… добре изпечена?

— Половината добре изпечена, половината сурова.

— Не ви разбрах, мадам? — запремига насреща ми сервитьорът.

— Пържолата е около двеста грама, нали?

Той кимна.

— Разрежете я на две. Сто грама опечете добре, другите сто нека бъдат сурови.

— Не мисля, че е възможно — смръщи чело онзи.

— При тези цени трябва да ми докарате и крава, ако поискам, и да извършите ритуално жертвоприношение на масата. Изпълнете поръчката ми.

Подадох му менюто и той го взе.

Все още намръщен, се обърна към Жан-Клод:

— А за вас, сър?

Жан-Клод се подсмихна.

— Днес няма да поръчвам.

— В такъв случай да ви предложа вино, сър?

Той не трепна.

— Не пия… вино.

Аз се закашлях и олях с кола цялата покривка. Сервитьорът само дето не се втурна да ми отдава първа помощ. Жан-Клод избухна в такъв смях, че чак му избиха сълзи. Не можех да определя със сигурност на тази светлина, но ми се стори, че те са леко червеникави. Вероятно по ленената салфетка останаха розови петънца, когато попи с нея сълзите. Сервитьорът се отдалечи бързешком, без да схване шегата. Загледана през масата в смеещия се вампир, се запитах дали съм разбрала шегата му, или съм била неин обект. Имаше нощи, когато не бях сигурна дори в посоката на въртене на земята.

Той ми подаде ръка през масата и аз я поех. Определено съм била обектът на шегата му.