Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (21)

21

Рафаел лежеше на кушетката за прегледи, но не бяхме в болницата. Ликантропите имаха импровизирано спешно отделение в сутерена на сградата, която бе тяхна собственост. Веднъж и на мен ми бяха промивали раните тук. Сега на кушетката лежеше по очи Рафаел. Беше поставен на системи с хранителни разтвори и обезболяващи средства. Обезболяващите невинаги действат на ликантропите, но трябваше нещо да се пробва. Той дойде в съзнание още в джипа. Не започна да вие от болка, но сподавените стенания, които се изтръгваха от гърлото му при всяко друсване на колата, бяха напълно достатъчни.

Доктор Лилиан беше дребна жена с прошарена коса. Прическата й бе в строго делови стил. И тя беше плъхолак. Обърна се към мен и каза:

— Направих за него всичко, което можах.

— Ще се възстанови ли?

— Да — кимна тя. — Ако преживее шока и загубата на кръв, единствената опасност остава инфекцията. С нея няма да можем да се справим.

— Оказва се, че понякога е полезно да се покриваш с козина.

Тя се усмихна и ме потупа по рамото.

— Знам, че имаш чувство за хумор и за теб хуморът е средство за справяне със стреса, но не го изпробвай върху Рафаел. Той иска да си поговорите.

— Вече може…?

— Да говори? Не, но той е мой господар и няма да ми позволи да го упоя, докато не си поговори с теб. Ще се погрижа за другите ни пациенти, докато изслушаш онова, което той счита за толкова важно.

Тя понечи да излезе, но аз докоснах ръката й.

— Как е Силви?

Лилиан не искаше да ме погледне, но после вдигна очи.

— Ще се оправи физически, но аз не съм психотерапевт. Не съм си имала работа с последствията от такива травми. Поисках да остане тук тази нощ, но тя настоява да си тръгне с теб.

— Защо? — недоумявах аз.

Лилиан сви рамене.

— Мисля, че с теб се чувства по-сигурна. Боя се, че тук не се чувства в безопасност — жената ме загледа изпитателно в очите. — Има ли причина да не се чувства сигурна тук?

Аз се замислих.

— Леопардлаци някога да са лекувани тук?

— Да — отвърна тя.

— По дяволите.

— Какво значение има? Тук е неутрална зона. Всички сме съгласни, че е така.

Поклатих глава.

— Днес нищо не ви заплашва, но всичко, което знае Елизабет, го знае и Господарят на зверовете. Утре това място може да не е безопасно.

— Сигурна ли си? — попита тя.

— Не, но и не мога да кажа, че тук сте в пълна безопасност.

— Много добре — кимна тя. — Тогава вземи Силви, но Рафаел трябва да остане тук поне още една нощ. Ще се постарая да го изведа оттук утре — тя огледа медицинското оборудване. — Не можем да вземем всичко, но ще направим каквото е по силите ни. Сега върви да си поговориш с нашия господар.

Тя излезе от стаята.

Изведнъж останах сама в тишината на сутерена. Погледнах Рафаел. Над тялото му бяха стъкмили от чаршаф нещо като навес. Голата кожа беше покрита с мехлем, но не беше бинтована. Каквото и да сложеха на раните, болките щяха да са по-силни, отколкото ако нямаше нищо. Лекуваха го както при изгаряне. Не бях присъствала на цялата процедура, защото през част от времето бяха шили раната на ръката ми.

Отидох до кушетката, за да може Рафаел да ме вижда, без да обръща глава. Очите му бяха затворени, но дишането му беше учестено и отривисто. Той не спеше.

— Лилиан каза, че искаш да си поговорим.

Той мигна и ме погледна. Очите му се завъртяха под неудобен ъгъл, опита се да обърне глава и от гърдите му се изтръгна звук, какъвто никога преди не бях чувала, нито исках да чуя отново.

— Не се движи, моля — намерих малка табуретка на колелца и я приближих към кушетката. Когато седнах, с него се оказахме почти на едно ниво. — Трябваше да й позволиш да те натъпче с опиати. Сега се нуждаеш от много сън.

— Първо — заговори той, — трябва да знам как ме освободихте.

Той въздъхна по-дълбоко и болката спазматично премина по лицето му.

Аз извърнах глава, после пак го погледнах. Не мигвах дори.

— Договорих се за теб.

— Какво… — ръцете му конвулсивно се свиха в юмруци, плътните му устни се стегнаха в тънка линия. Когато пак заприказва, гласът му беше по-нисък, а говорът — по-предпазлив, сякаш говоренето с обичайния глас беше по-болезнено за него. — Какво даде за мен?

— Нищо.

— Той не би се… отказал от мен толкова лесно.

Рафаел ме загледа и тъмните му очи настояваха за истината. Той мислеше, че лъжа, и не можеше да се успокои. Смяташе, че съм направила нещо ужасно и благородно за спасяването му.

Въздъхнах и много набързо му преразказах събитията от изминалата нощ. Това беше най-лесният начин да му обясня.

— Виждаш, че не е необходимо да доплащаш.

Той почти се усмихна.

— Плъхолаците ще помнят стореното от теб тази нощ, Анита. Аз ще помня.

— Макар че не ходим заедно по магазините, нито на стрелбището, ти си ми приятел, Рафаел. Знам, че ако те повикам на помощ, ще дойдеш.

— Да — каза той. — Да, ще дойда.

Аз му се усмихнах.

— Сега ще повикам Лилиан, съгласен ли си?

Той затвори очи и като че ли се освободи от напрежението. Сякаш най-накрая можеше да се отдаде напълно на болката.

— Да, да.

Пратих при него Лилиан и отидох да търся Силви. Тя беше в една малка стая, където, както се надяваше Лилиан, щеше да може да поспи. Със Силви беше приятелката й, любовницата й, спътничката й в живота, наречете го както искате. Джейсън я беше повикал. Аз дори не знаех за съществуването й. Гласът на Гуен се чуваше съвсем ясно в коридора:

— Трябва да й разкажеш, Силви, трябва.

Не чух отговора на Силви, на високи токчета е трудно да се стъпва безшумно. Те знаеха, че идвам. Когато влязох през отворената врата, Гуен ме погледна, а Силви упорито отвръщаше поглед. На бялата възглавница се открояваше съвсем късата й, много къдрава кестенява коса. Тя беше с десетина сантиметра по-висока от мен, но в това малко легло изглеждаше съвсем крехка.

Гуен седеше на стол до леглото и с двете си ръце държеше ръката на Силви. Гуен имаше изящно лице, меки и чупливи руси коси и големи кафяви очи. Всичко в нея беше изискано, женствено, както на отлично изработена кукла. Но на лицето й се четеше темперамент, в очите — ум. Гуен беше психолог. Тя умееше да налага волята си дори без тази струяща от нея енергия на ликантропите, която я обгръщаше като парфюмен аромат.

— Какво трябва да ми разкажеш? — попитах аз.

— Как разбра, че говорех за теб? — каза Гуен.

— Интуиция.

Гуен потупа ръката на Силви.

— Разкажи й.

Силви се обърна към мен, но продължаваше да не ме гледа в очите. Аз се облегнах на стената и зачаках. Автоматът се впи в кръста ми и ме принуди да се опирам на тухлената стена предимно на раменете си. Защо не бях свалила част от оръжията си? Остави някъде оръжието си и ще се окаже, че именно тогава ти трябва най-много. Вярвах, че Странника ще удържи на думата си, но не вярвах дотам, че да заложа на това живота си.

В малката стая се възцари мълчание и жуженето на климатика стана оглушително, като шума на кръвта в ушите. Накрая Силви вдигна очи към мен.

— Господарят на зверовете заповяда на брата на Стивън да ме изнасили — тя сведе поглед, после пак го вдигна и в него имаше гняв. — Грегъри отказа.

Аз дори не се опитах да скрия изненадата си.

— Мислех, че Грегъри е една от звездите в порнофилмите на Рейна.

— Беше — тихо каза Силви.

Исках да попитам откога Грегъри е станал толкова претенциозен, но това ми се стори грубо.

— Да не би внезапно да се е пробудила съвестта му? — попитах.

— Не знам — тя се загледа в чаршафа, държейки ръцете на Гуен, сякаш се канеше да разкаже за най-лошото. — Той отказа да участва в измъчването ми. Господарят на зверовете се зарече да го накаже. Грегъри продължи да упорства. Той се позова на Зейн, който му бил казал, че сега Анита е новата им алфа. И че всички сделки, сключени чрез Елизабет, са недействителни и сега трябва да се договори с тебе.

Силви отдръпна ръката си от ръката на Гуен и ме погледна с ярост, ала не на мен се гневеше.

— Ти не можеш да бъдеш едновременно техен водач и наша лупа. Не можеш да бъдеш и едното, и другото. Той лъжеше.

Аз въздъхнах.

— Боя се, че не.

— Но как…

— Чуй ме, вече е късно и всички сме уморени. Ще ти разкажа накратко. Аз убих Габриел и формално погледнато това ме направи водач на леопардите върколаци. Зейн ме призна, след като го раних с два обикновени куршума.

— Защо не го уби? — попита Силви.

— Вината за това е донякъде и моя. Аз не разбирах какво означава да ги оставя без водач. Никой не ми каза, че без водач те ще станат плячка за всекиго.

— Исках да ги накарам да страдат — рече Силви.

— Казаха ми, че искаш да ги убиеш всички до един, че ако можеше да действаш на своя глава, глутницата ще ги излови до крак и ще ги убие.

— Да — продума Силви. — Да, исках да убия всички.

— Знам, че са помагали, когато са измъчвали теб и други членове на глутницата.

Тя поклати глава, закривайки с ръце очите си. След малко видях, че плаче.

— Ти не разбираш. Има филм, на който съм заснета. Филм, в който леопардите ме изнасилват — тя отпусна ръце и ме погледна с очи, пълни със сълзи. На лицето й се бяха изписали ярост и болка. — Изказах се против Рейна и Маркус. И те ме наказаха. Рейна поиска да ме превърне в пример за назидание на другите. И така стана. После всички се бояха.

Отворих уста, затворих я и накрая казах само:

— Аз не знаех.

— Сега разбираш ли защо исках смъртта им?

— Да.

— Грегъри ме беше изнасилил веднъж. Какво му попречи да го направи пак? Защо тази нощ отказа да ме изтезава?

— Ако той наистина вярва, че аз съм негов водач, значи знае какво бих сторила с него.

— Тогава, в стаята, сериозно ли говореше да ги убием всичките?

— О, да — отвърнах. — Напълно сериозно.

— Значи Грегъри е бил прав.

— Какво имаш предвид? — намръщих се аз.

— Той каза, че ти си техният leopard lionne — изправен на задните си лапи леопард.

— Не ми е известно значението на този термин.

— Leopard lionne е термин от френската хералдика — обясни Гуен. — Представлява леопард или лъв, изправен на задните си крака, изобразен на герб. Символизира храбростта и великодушието на воина, извършил подвиг. В този случай означава защитник, дори отмъстител. Габриел беше lion passant, спящ лъв. Той водеше, но не защитаваше. Всъщност Грегъри не само е отказал да навреди на Силви, ами е казал на Господаря на зверовете, че ако му навредят, ти ще го спасиш.

— Как мога да бъда техен leopard… как го нарече, като не съм леопард?

— Leopard lionne — уточни Силви. — А как можеш да бъдеш лупа, щом като не си нито вълк, нито любовница на нашия Улфрик?

Уместен въпрос.

По лицето на Силви отново потекоха сълзи.

— Тогава Падма заповяда на Вивиан, неговата играчка за времето на пребиваването му тук, да ме измъчва. Той каза, че обичам жени и може би това ще развърже езика ми. Вивиан отказа по същата причина, която изтъкна Грегъри.

Спомних си как Вивиан се взираше в мен, уплашените й очи ме молеха за помощ.

— По дяволите, значи тази нощ тя наистина се е надявала да я спася?

Силви просто кимна.

— Да — потвърди Гуен.

— По дяволите!

— Честно казано аз не помислих за това, докато не седнахме в джипа — рече Силви. — Кълна се, че не се сетих по-рано. Но не казах нищо, защото исках те да страдат. Не мога да престана да ги ненавиждам. Разбираш ли?

Разбирах.

— Силви, ние с теб имаме една обща черта. И двете сме страшно отмъстителни. Разбирам те, но не можем да ги оставим така. Те очакват да ги спасим.

Тя изтри сълзите си.

— Днес не можеш да предприемеш нищо против тях. Нищо не можем да направим.

— Не, тази нощ няма да се бия повече, Силви.

— Но си намислила нещо? — притеснено попита тя.

— Аха — усмихнах се аз.

— Анита, не върши глупости! — стана Гуен.

— Глупостите са минал етап — поклатих глава аз и тръгнах към вратата, но преди да изляза, спрях, обърнах се и казах: — Между впрочем, Силви, никога не предизвиквай Ричард. Никога.

Очите й се уголемиха.

— Как разбра?

— Не е важно — свих рамене аз. — Важното е, че ще те убия, ако го убиеш.

— Би било честен двубой.

— Все ми е едно.

— Вие дори не се срещате, Анита. Той е на ръба. Можеш да ми забраниш да го предизвиквам, но има и други и те може би няма да бъдат толкова полезни за глутницата, колкото съм аз.

— Тогава го приеми като картбланш — казах аз. — Ако Ричард бъде убит, аз ще ликвидирам убиеца му. Никакви предизвикателства, никакви честни двубои — просто ще го убия.

— Не можеш — рече Силви.

— О, да, разбира се, че мога. Не забравяй, че съм лупа.

— Ако ти забраниш битките за приемственост — заговори Гуен, — ще подрониш авторитета на Ричард. Фактически ти ще заявиш, че не вярваш, че той може да води глутницата.

— Двама от членовете на глутницата ми казаха днес, че Ричард е престанал да се владее и е страшно близо до самоубийство. И че е омаломощен напълно от ненавистта към самия себе си, от отвращението към звяра в себе си и от моя отказ. Няма да му позволя да умре само защото съм избрала друг. След няколко месеца, когато се посъвземе, ще се оттегля. Няма да му преча да се занимава със себе си, но не сега.

— Ще предам това на всички от глутницата — рече Гуен.

— Непременно го направи.

— Ще се опиташ ли тази нощ да измъкнеш леопардите? — попита Силви.

Пред очите ми все още бяха синините по тялото на Вивиан. Молбата в очите й.

— Те се надяваха да ги спася, а аз не го направих.

— Не си знаела — каза Силви.

— Сега знам.

— Не можеш да спасиш всички.

— Всеки се нуждае от хоби — тръгнах към коридора, но Гуен ме повика и се обърнах.

— Разкажи й останалото — тихо каза Гуен.

Силви не ме поглеждаше. Тя заговори, загледана в чаршафа.

— Когато Вивиан отказа да ме измъчва, повикаха Лив — тя вдигна очи и те бяха пълни със сълзи. — Тя използва всякакви предмети. Върши с мен всякакви неща — Силви скри лицето си с ръце и рухна на една страна в ридания.

Гуен ме погледна. Лицето й излъчваше страшна омраза.

— Трябва да знаеш кого да убиеш.

— Тя няма да напусне жива Сейнт Луис — кимнах аз.

— А другият? Синът на члена на Съвета? — попита Гуен.

— И той.

— Обещай ми.

— Вече обещах — отвърнах и излязох да потърся телефон. Преди да предприема каквото и да било, исках да говоря с Жан-Клод. Той бе откарал всички останали в дома ми. Бяха обковали с дъски прозорците в сутерена, за да могат вампирите да се скрият на безопасно място до разсъмване. Странника не им позволи да си вземат ковчезите. Пък и освен това някога опитвали ли сте се да наемете камион след полунощ през уикенда?

Какво щях да правя с леопардите? Проклета да съм, ако знаех.