Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (5)

5

Стивън лежеше на тясното болнично легло. Къдравата му руса коса, по-дълга от моята, бе разпиляна по бялата възглавница. Слабоватото му лице беше цялото в груби розови и червени драскотини. Изглеждаше, сякаш е бил хвърлен през прозорец — което на практика се беше случило. Стивън, който надали е и с десет килограма по-тежък от мен, се беше запънал и накрая Зейн го бе хвърлил през армираното стъкло с телена мрежа. Сякаш беше преминал през ренде. Ако беше човек, Стивън неминуемо би загинал. Дори сега състоянието му беше много тежко. Но щеше да се оправи. Не можех да кажа, че драскотините изчезват пред очите ми. По-скоро ставаше бавно, като постепенно разцъфващ пролетен цвят. Забелязваш резултата, ала никога не виждаш самия процес. Извърнах поглед за миг, после пак погледнах и драскотините бяха с една по-малко. Това ми действаше зле на нервите.

Натаниел лежеше на другото легло. Косата му беше още по-дълга от тази на Стивън. Вероятно до кръста. Трудно ми е да преценя, понеже го бях виждала само в легнало положение. Много тъмночервеникава, почти кестенява. Тя се стелеше по белите чаршафи като животинска козина, гъста и блестяща.

Той изглеждаше добре, макар да не бих го нарекла красив. На ръст едва ли беше повече от метър и седемдесет. Косата усилваше впечатлението за женственост, но раменете му бяха непропорционално широки — отчасти по наследство, отчасти от вдигане на тежести. Чудесни рамене, но за човек по-висок с петнайсетина сантиметра. Щом като бе стриптийзьор в „Престъпни удоволствия“, значи имаше осемнайсет. Но лицето му беше слабо, а брадичката — съвсем гладка, та едва ли беше на много повече. Може би един ден щеше да дорасне за тези рамене.

Намирахме се в полуизолирана зала на инфекциозното отделение — на етажа, който в повечето болници е предназначен за ликантропи, вампири и други граждани със свръхестествен произход — всички, които администрацията квалифицира като опасни. Зейн също би бил лекуван тук, но ченгетата го отведоха с почти зараснали рани. Плътта му бе изхвърлила куршумите ми на пода като парчета отхвърлени органи. Надали щеше да ни е необходим изолатор за Стивън и Натаниел. Възможно беше да греша за Натаниел, но не ми се вярваше. Напълно се осланях на преценката на Стивън за него.

Натаниел все още не беше дошъл в съзнание. Попитах лекарите какво е състоянието му и те ми обясниха подробно, защото все още ме мислеха за ченге, а и им отървах кожите. Благодарността е нещо чудесно.

Някой беше подредил Натаниел сериозно. Не само че му бе разпорил корема с нож, а и беше оставил червата му да се влачат по пода. Имаше признаци за сериозни травми по други части на тялото и следи от сексуално насилие. Да, и проститутка може да бъде изнасилена. Достатъчно е само да каже „не“. Никой, дори ликантроп, няма да се съгласи на секс, когато вътрешностите му се валят на пода. Но може и първо да са го изнасилили, а после да са се опитали да го убият. Ако бе извършено в тази последователност, звучеше по-малко отвратително. Съвсем малко.

По китките и глезените му имаше кървави следи от вериги, явно се беше съпротивлявал. Те не изчезваха. Значи са използвали вериги с високо съдържание на сребро — не само да държат, но и да причиняват болка. Извършителят е знаел предварително, че ще си има работа с ликантроп. Подготвил се е. Което, от своя страна, повдигаше някои интересни въпроси.

Стивън и Габриел сводничеха на леопардлаци. Разбирах защо има търсене на такова екзотично същество като леопардлака. Знаех какво е садо-мазо. Превръщачите носят на травми ужасно много, така че в тази комбинация виждах известна логика. Но в конкретния случай не ставаше въпрос за секс игри. Не бях чувала за такава жестокост, освен при серийните убийци.

Не можех да ги оставя без защита. Дори над тях да не тегнеше заплахата да бъдат убити от сексманиаци, оставаха леопардлаците. Зейн можеше да се валя в краката ми и да плаче, но имаше и други. Ако в глутницата им нямаше йерархия, ако нямаха свой алфа, то нямаше кой да им каже да оставят Натаниел на мира. Без водач, можеше да й се наложи да ги отблъсква или убива един по един. Тази мисъл не й бе особено приятна. Истинските леопарди не се интересуват кой им е главатарят. Те не са организирани на глутници. Но превръщачите не са животни — те са хора. Това означава, че макар в животинския си облик да са единаци, човешкото в леопардлака ще намери начин да усложни нещата. Ако Габриел не беше подбирал изключително грижливо своите приближени, не можех да разчитам, че няма отново да се опитат да заловят Натаниел. Габриел беше просто едно пребито котенце; Зейн също не ме впечатли особено. Кого да повикаш за подкрепление? Местната глутница върколаци, разбира се. Стивън беше един от тях. Те му дължаха закрила.

На вратата се почука. Извадих браунинга, поставих го на коленете си и го покрих със списанието, което четях. Успях да открия излезлия преди три месеца брой на „Дивата природа на Америка“ със статия за мечките в Аляска.

— Кой е?

— Ървинг.

— Влез.

Не прибрах пистолета, защото се опасявах някой да не се опита да се вмъкне зад гърба му. Ървинг Гризуолд беше върколак и репортер. За репортер не бе лош човек, но не беше предпазлив като мен. Първо исках да се убедя, че е сам, и тогава щях да прибера пистолета.

Ървинг влезе усмихнат. Къдравата му кестенява коса обгръщаше главата му като ореол, плешивото му теме блестеше по средата. На малкия му нос се мъдреха очила. Беше нисичък и изглеждаше закръглен, макар да не беше дебел. Никак не приличаше на голям лош вълк. Не приличаше и на репортер, което му помагаше да взема страхотни интервюта, но външният вид вероятно винаги щеше да му пречи да работи пред камера. Пишеше за „Сейнт Луис Поуст Диспеч“ и неведнъж ме беше интервюирал.

Затвори вратата след себе си.

Прибрах пистолета.

Ървинг се облещи. Попита тихо, но не шепнешком:

— Как е Стивън?

— Как влезе тук? На входа би трябвало да има полицай.

— О, Блейк, и аз се радвам да те видя.

— Ървинг, не ме будалкай. Там трябваше да пази ченге.

— Той се е заприказвал с една много симпатична сестра на гишето за регистрация.

— По дяволите!

Аз не бях истински полицай и затова не можех да отида да им се скарам, но се изкушавах да го направя. Във Вашингтон се обсъждаше законопроект, съгласно който на ловците на вампири се полагат федерални служебни карти. Понякога си мислех, че това е глупаво. Друг път не.

— Кажи ми бързо, преди да са ме изритали оттук, как е Стивън?

Казах му.

— А Натаниел не те ли интересува? — попитах след малко.

На Ървинг явно му стана неловко.

— Нали знаеш, че сега Силви де факто е водач на глутницата, а Ричард замина да работи по дисертацията си?

— Не, не знаех.

— Знам, че не си говорила с Ричард, откакто скъсахте, но предположих, че все някой ти е споменал.

— Всички други вълци бягат от мен като от чума още щом ме видят. Никой не говори с мен за Ричард. Помислих си, че той им е забранил.

— Не знам за такова нещо.

— Изненадана съм, че не си дошъл тук да търсиш материал за репортаж.

— Това не е тема за репортаж, Анита. Тя ме касае твърде пряко.

— Защото познаваш Стивън?

— Защото всички замесени са превръщачи, а аз съм просто порядъчен журналист.

— Наистина ли смяташ, че ще загубиш работата си, ако разберат кой си?

— По дяволите работата. Какво би казала майка ми?

— Значи не можеш да се правиш на бодигард — усмихнах се аз.

Той се намръщи.

— Знаеш ли, не съм мислил за това. Когато някой от глутницата биваше раняван на публично място и ако това не можеше да се скрие, Рейна винаги се притичваше на помощ. Сега тя е мъртва и, струва ми се, нямаме други алфи, които биха разкрили самоличността си. Във всеки случай не и такива, на които бих поверил охраната на Стивън.

Рейна беше лупа на тази глутница, преди аз да поема работата. На теория предишната лупа не е необходимо да умре — достатъчно е просто да се оттегли, за разлика от Улфрик — господаря на вълците. Обаче Рейна беше партньорка на Габриел. Те имаха общи увлечения, например снимане на порнографски филми с истински убийства и с участието на хора и превръщачи. Тя помагаше на Габриел, докато той се опитваше да ме изнасили. Да, за мен беше истинско удоволствие да перфорирам билета й за оня свят.

— За втори път пропускаш покрай ушите си името Натаниел — не се стърпях аз. — Защо така, Ървинг?

— Казах ти, че Силви ще командва до завръщането на Ричард в града.

— Е, и?

— Тя категорично ни забрани да помагаме на леопардлаците.

— Защо?

— Рейна ги използваше доста в порнофилмите си, заедно с върколаците.

— Гледах един такъв филм. Не се впечатлих особено. Отвратително е, но не впечатлява.

Ървинг изглеждаше много сериозен.

— Освен това тя позволяваше на Габриел и на леопардлаците да наказват непокорните членове на глутницата.

— Да ги наказват?

Ървинг кимна.

— И Силви е била сред наказваните, и то неведнъж. Тя ги презира, Анита. Ако Ричард не беше забранил, тя щеше да застави цялата глутница да лови леопарди, докато ги изтреби до крак.

— Изясни ми се какво Габриел и Рейна разбират под развлечение. Така че по изключение съм на страната на Силви.

— Ти въведе ред в нашия дом — ти и Ричард. Ричард уби Маркус и стана Улфрик, водач на глутницата. Ти уби Рейна и сега си наша лупа.

— Аз я застрелях, Ървинг. Казаха ми, че по закона на глутницата не е допустимо използването на огнестрелно оръжие при извикване на двубой. Аз си послужих с измама.

— Ти си лупа не защото си убила Рейна, а защото Ричард те избра за своя спътница.

Поклатих глава.

— Ние вече не се срещаме, Ървинг.

— Но Ричард не си избра нова лупа, Анита. Докато не го направи, ти си лупа.

Ричард беше висок, тъмнокос, красив, честен, правдив, смел. Единственият му недостатък беше, че е върколак. Но дори това беше простимо, поне така смятах аз, докато не видях какви ги върши. Видях цялата трапеза. Месото беше сурово и се гърчеше, а сосът — твърде кървав.

Вече се срещах само с Жан-Клод. Не знам дали е по-добре да се срещам с главатаря на вампирите, отколкото с главния върколак, но аз направих своя избор. Бледите му ръце галеха тялото ми. Черните му коси се пилееха по възглавницата ми. Полунощно сините му очи гледаха в моите, докато се любехме.

Добрите момичета нямат извънбрачни връзки, особено с вампири и върколаци. Не мислех, че добрите момичета съжаляват за бившия си любовник А, ако са избрали любовник Б. Може би грешах. Ричард и аз всячески избягвахме да се засичаме — през последните шест седмици почти не се бяхме виждали. Сега той беше извън града и отбягването стана по-лесно.

— Няма да те питам за какво мислиш — каза Ървинг. — Струва ми се, че знам.

— Не ми се прави на голям умник.

Той разпери ръце.

— Рисковете на професията.

Не можах да сдържа смеха си.

— Значи Силви е забранила да се помага на леопардите. Тогава какво ще стане със Стивън?

— Той е нарушил нейна пряка заповед, Анита. За човек като Стивън, който се намира много ниско в йерархията на глутницата, това е изключително дръзка постъпка. Но Силви няма да остане впечатлена. Тя ще го разкъса на парчета и не ще позволи на никого да се грижи за него. Познавам я.

— Ървинг, не мога да върша това двайсет и четири часа в денонощието.

— Те ще се излекуват за около едно денонощие.

Намръщих се мрачно.

— Не мога да седя тук два дни.

Той отвърна поглед от мен и се приближи към леглото на Стивън. Погледна го как е сплел ръце на гърдите си.

Отидох до Ървинг и го докоснах по ръката.

— Какво криеш от мен?

Той поклати глава.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Завъртях го така, че да застане с лице към мен.

— Говори, Ървинг.

— Анита, ти не си върколак. Вече не се срещаш с Ричард. Трябва да излезеш от нашия свят, а не да навлизаш по-дълбоко в него.

Той изглеждаше толкова сериозен и тъжен, че аз се изплаших.

— Ървинг, какво има?

Той само поклати глава.

Хванах го за двете ръце и едва се удържах да не го разтърся хубавата.

— Какво криеш от мен?

— Има един начин да поемеш глутницата, за да защитиш Стивън и дори Натаниел.

Отстъпих крачка назад.

— Слушам те.

— Ти си по-високо от Силви в йерархията.

— Аз не съм върколак, Ървинг. Бях приятелката на новия водач на глутницата. Вече не съм дори това.

— Ти беше повече от това, Анита, и сама го знаеш. Ти уби един-двама от нас. Убиваш леко и без угризения на съвестта. Глутницата уважава това.

— Хм, каква възторжена похвала, Ървинг!

— Мъчи те съвестта заради убийството на Рейна ли? Страдаш от безсъние заради Габриел?

— Убих Рейна, защото тя искаше да ме убие. Убих Габриел по същата причина — от инстинкт за самосъхранение. Така отговорът е не, не страдам от безсъние.

— Глутницата те уважава, Анита. Ако откриеш членове на глутницата, които вече не крият, че са върколаци, и ги убедиш, че си по-страшна от Силви, те ще защитят и двамата.

— Аз не съм по-страшна от Силви, Ървинг. Не мога да ги смажа от бой. Тя може.

— Но ти можеш да ги убиеш — той го каза съвсем тихо, като следеше изражението на лицето ми.

— Какво се опитваш да ме накараш да направя, Ървинг?

Той поклати глава.

— Нищо. Забрави какво съм казал. Все едно не съм. Доведи тук още ченгета и се прибери вкъщи, Анита. Измъкни се от тази каша, докато все още можеш.

— Какво става при вас, Ървинг? Силви ли е проблемът?

Той ме погледна и обикновено веселият му поглед беше печален и замислен. Отново поклати глава.

— Време е да си вървя, Анита.

Сграбчих го за ръката.

— Никъде няма да ходиш, докато не ми кажеш какво става.

Той бавно и неохотно се върна при мен. Пуснах ръката му и отстъпих крачка назад.

— Говори.

— Силви предизвика на двубой всички, които стояха по-високо от нея в глутницата, и победи.

Погледнах Ървинг.

— И какво?

— Разбираш ли колко необичайно е за една жена да се бори за второ място в йерархията? Тя е висока около метър шейсет и пет и е с дребни кости. Попитай как побеждава.

— Ървинг, изплюй камъчето най-сетне. Нямам намерение да ти вадя думите с ченгел от устата. Просто ми кажи.

— Тя уби първите двама, с които се би. Не беше необходимо да ги убива, но го направи преднамерено. Следващите трима принуди да се съгласят, че тя им е доминант. Те не поискаха да рискуват живота си.

— Много практично — казах аз.

Той кимна.

— Силви винаги е била практична. Накрая тя си избра противник от вътрешния кръг. Твърде дребна е, за да бъде насилник, и освен това се боеше от Джамил и Шанг-Ла.

— Джамил? Ричард не го е изгонил? Но той беше един от слугите на Маркус и Рейна.

Ървинг сви рамене.

— Ричард реши, че преходът ще мине по-гладко, ако остави на власт някой от старата гвардия.

Поклатих глава.

— Джамил трябваше да бъде изгонен или убит.

— Може би, но сега той като че ли е на страната на Ричард. Искрено се учуди, че не го убиха на място. Ричард е спечелил неговата вярност.

— Не знаех, че изобщо я има у Джамил.

— Никой не знаеше. Силви се би за мястото на Гери — да е втора в командването — и победи.

— Уби ли противника си?

— Не, колкото и да е странно.

— Добре, значи Силви разкъсва глутницата. Тя е втора в йерархията. Чудесно, и какво от това?

— Мисля, че тя иска да бъде Улфрик, Анита. Стреми се към мястото на Ричард.

Вторачих се в него.

— Ървинг, има само един начин да станеш Улфрик.

— Да убиеш досегашния господар — каза той. — Да, мисля, че Силви го знае.

— Не съм я виждала как се бие, но знам как се бие Ричард. Той е с петдесет килограма по-тежък от нея, петдесет килограма мускули, и е добър. Тя не може да го победи в честна схватка, нали?

— Ричард е като ранен, Анита. Сякаш му е изтръгнато сърцето. Ако тя го предизвика на двубой в момента и наистина си го постави за цел, може да го победи.

— Какво имаш предвид? Че е изпаднал в депресия ли? — попитах.

— Не просто е депресиран. Нали знаеш колко ненавижда това, че е чудовище. Преди Маркус не бе убивал никога. Не може да си го прости.

— Откъде знаеш всичко това?

— Слушам. Репортерите умеят да слушат.

Спогледахме се.

— Разкажи ми и останалото.

Ървинг сведе поглед, после ме погледна.

— Той не каза почти нищо за теб. Единствено, че не си могла да го приемеш такъв, какъвто е. Дори ти, екзекуторката, си изпаднала в ужас.

Беше мой ред да сведа поглед.

— Аз не исках да бъде така.

— Ние не сме господари на чувствата си — каза Ървинг.

Посрещнах погледа му.

— Бих искала да е обратното.

— Вярвам ти.

— Не желая смъртта на Ричард.

— Никой от нас не я желае. Страшно ми става, като си помисля какво би направила Силви, ако няма кой да й попречи — той се приближи към второто легло. — Първата й заповед ще бъде да се изтребят всички леопардлаци. Ние ще ги изколим.

Бавно си поех въздух, после бавно издишах.

— Ървинг, не мога да забравя какво видях. Видях Ричард да яде Маркус — закрачих из малката стая, като клатех глава. — С какво мога да помогна?

— Обърни се към глутницата и поискай да те признаят за лупа. Накарай няколко от членовете да дойдат тук и да охраняват тези двамата, въпреки преките заповеди на Силви. Но тогава ще ти се наложи да им гарантираш, че ще ги защитаваш, да им обещаеш, че тя няма да ги докосне, защото ти няма да го позволиш.

— Ако постъпя така и на Силви не й хареса, ще трябва да я убия. Все едно да наглася убийството й. Не е ли твърде прозрачен подобен замисъл?

Той поклати глава.

— Аз те моля да станеш наша лупа. Да бъдеш лупа на Ричард. Да покажеш на Силви, че ако продължи да ни притиска, ти ще я убиеш. Ако не го направи Ричард.

— Глупости! — възкликнах аз.

— Извинявай, Анита. Не бих се месил, обаче…

— Трябваше да зная — рекох аз и го прегърнах, а той застина от почуда, после също ме прегърна.

— Това защо е?

— За всичко, което ми каза. Знам, че на Ричард няма да му хареса.

Усмивката изчезна от лицето на Ървинг.

— Откакто взе властта в свои ръце, Ричард наказа двама от членовете на глутницата. Те сериозно оспориха неговата власт и той едва не ги уби.

— Как? — попитах аз.

— Накълца ги с нож, Анита. Сякаш не беше той, а някой друг.

— Ричард не върши такива неща.

— Вече върши, макар и невинаги. Обикновено е все така мил, но понякога го прихваща нещо и изпада в ярост. В такъв момент не ми се иска да съм около него.

— Доколко е сериозно състоянието му?

— Той трябва да се примири със същността си, Анита. Трябва да приеме звяра в себе си, иначе ще се побърка.

Поклатих глава.

— Не мога да му помогна в това, Ървинг. Аз също не мога да го приема.

Той сви рамене.

— Знаеш ли, Анита, не е чак толкова лошо да си покрит с козина. Има и по-лоши неща, например да бъдеш ходещ мъртвец.

— Върви си, Ървинг — намръщих се. — И благодаря, че ми каза.

— Надявам се, че след една седмица ще си ми все така благодарна.

— И аз се надявам.

Ървинг ми даде няколко телефонни номера и излезе. Не исках да остава твърде дълго, иначе можеше да заподозрат, че не е просто репортер. За моята репутация май никой не се безпокоеше. Съживявах зомбита, убивах вампири и бях любовница на Господаря на града. Ако започнеха да ме смятат и за върколак, нямаше да има особена разлика.

Три от имената бяха на покорни членове на глутницата, които Ървинг считаше за достатъчно силни за телохранители и достатъчно слаби, за да може да ги застави да вършат тази работа. Аз не исках да се занимавам с това. Една глутница се крепи на дисциплината: наказание или награда, най-вече наказание. Ако членовете на глутницата, към които щях да се обърна, ми откажеха, трябваше да ги накажа, иначе нямаше да съм лупа — щях да съм твърде слаба, за да бъда опора на Ричард. Разбира се, той надали щеше да ми бъде благодарен. Сега навярно ме презираше и аз не го винях. Моята намеса щеше да го вбеси.

Само че не всичко се свеждаше до Ричард. Сега ставаше въпрос и за Стивън. Веднъж той ми бе спасил живота и аз все още не му бях върнала жеста. И освен това той е от онези, които стават жертва на всеки — така беше до днес. Да, Зейн едва не го уби, но не е там работата. Той постави приятелството по-високо от предаността към глутницата. Това означава, че Силви можеше да го лиши от защитата на глутницата. Тогава той щеше да бъде като леопардлаците — играчка за всеки, който поиска. Не можех да позволя това да му се случи, още повече че бях способна да го предотвратя.

Стивън можеше да умре. Както и Ричард. Можеше да се наложи да убия Силви, да осакатя или убия няколко членове на глутницата, за да ме разберат правилно. Можеше, можеше, можеше. Мамка му!

Убивах само при самозащита или за отмъщение. Ако сега влезех в играта, това би означавало извършване на преднамерено и хладнокръвно убийство. Може би не буквално, но поне за мен. Очакваше ме ефектът на доминото — удариш ли една плочка, трудно ще спреш останалите. Щях да се озова на дъното при следните обстоятелства: властта на Ричард — непоклатима, Стивън и леопардите — спасени, Силви — отстъпила или мъртва. Първите две щяха да се случат. Третото зависеше от Силви. Жестоко, но вярно. Имаше, разбира се, и друг вариант — тя да ме убие. Това донякъде щеше да отвори нови възможности за нея. Не че беше безпощадна, но не позволяваше на никого да се изпречи на пътя й. Тази черта е обща за двете ни. Да, и аз не бях безпощадна. Иначе бих повикала Силви на среща и бих я застреляла на място. Все още не съм такъв социопат, че да сторя подобно нещо. Милосърдието може да те погуби, но понякога точно то те прави човек.

Започнах да звъня по телефона. Първо позвъних на някой си Кевин, фамилията не беше посочена. Обади се човек със сънен и хриплив глас като на пушач.

— Кой е, по дяволите?

— Мило — казах аз. — Много мило.

— Кой е?

— Анита Блейк. Знаеш ли коя съм?

Когато се опитваш да звучиш заплашително, по-добре да си пестиш думите. Така правим ние с Клинт Истууд.

Той помълча трийсетина секунди. И аз не наруших тишината. Дишането му се учести. Почти чувах колко силно заби сърцето му.

Отговори така, сякаш беше свикнал с необичайните телефонни позвънявания по въпроси, касаещи глутницата.

— Ти си нашата лупа.

— Много добре, Кевин, браво — снизходителността също е от полза.

Той се покашля.

— Какво искаш?

— Да дойдеш в университетската болница „Сейнт Луис“. Стивън и Натаниел са ранени. Искам да ги охраняваш вместо мен.

— Натаниел е леопардлак.

— Правилно.

— Силви ни забрани да им помагаме.

— Силви ли е вашата лупа? — да задаваш въпроси е прекрасно, но само ако знаеш отговорите. Ако питаш, но си изненадан от отговора, приличаш на глупак. Не е лесно да се правиш на страшен, когато изглеждаш недостатъчно информиран.

Той помълча.

— Не — отвърна след малко.

— А кой е?

Чух как с усилие преглътна слюнката си.

— Ти.

— И по ранг ли я превъзхождам?

— Сама знаеш, че я превъзхождаш.

— Тогава си размърдай задника и прави каквото ти казвам!

— Силви ще ме накаже, лупа. Жестоко ще ме накаже!

— Ще се погрижа това да не се случи.

— Ти си просто гаджето на Ричард, човек си. Не можеш да се биеш със Силви — няма да оцелееш.

— Прав си, Кевин. Не мога да се бия със Силви, но мога да я убия.

— Тоест?

— Ако тя те накаже, задето ми помагаш, ще я убия.

— Не говориш сериозно.

— Слушай, Кевин. Познавам Силви. И щом ти казвам, че мога да опра пистолет в главата й и да натисна спусъка, значи наистина мога, повярвай ми. Мога да убия Силви и ще го направя, ако ме принуди. Не се шегувам, не блъфирам, не си играя.

Слушах гласа си, докато изричах тези думи. Той звучеше уморено, почти отегчено и толкова сериозно, че почти плашещо.

— Добре, ще дойда, но ако ме изоставиш, тя може да ме убие.

— Под моя закрила си, Кевин, знам какво означава това в глутницата.

— Означава, че трябва да те призная за свой доминант — отвърна той.

— Така е, но означава и това, че ако някой те повика на двубой, аз мога да ти помогна в боя. Струва ми се, че сделката е добра.

Отново последва мълчание. Кевин задиша по-бавно и по-дълбоко.

— Обещай ми, че няма да позволиш да ме убият.

— Не мога да ти обещая това, Кевин, но мога да обещая, че ако Силви те убие, аз ще убия нея.

Този път мълчанието не продължи дълго.

— Вярвам ти. Ще гледам да бъда в болницата до четирийсет минути.

— Благодаря, ще чакам.

Затворих телефона и се обадих на другите. И двамата се съгласиха да дойдат. С това прокарах дълбока разделителна линия между себе си и Силви. Това нямаше да й хареса — никак дори. Не можех да я виня. На нейно място и аз нямаше да съм на себе си от яд. Но тя трябваше да остави на мира Ричард. Ървинг беше казал, че Ричард е като ранен, сякаш му е изтръгнато сърцето. Аз допринесох да му бъде нанесена тази рана. Накълцах сърцето му на малки парченца и танцувах по тях. Не нарочно. Намеренията ми бяха добри, но нали знаете какво е казано за добрите намерения.

Не можех да обичам Ричард, но бих могла да убия заради него. Убийството беше по-практичният от тези два дара. А напоследък бях станала много, много практична.