Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (29)

29

Стоях, притиснала гръб в затворената врата, а останалите се бяха подредили ветрилообразно около мен. От високите прозорци се лееше разсеяна мека светлина. На фона на утринните слънчеви лъчи коридорът изглеждаше мрачен и занемарен. Виенското колело се издигаше над къщата с привиденията, огледалния лабиринт и игралните кабини. Всичко това представляваше пълната версия на пътуващ цирк, който всъщност не пътуваше. Миришеше подобаващо: на захарен памук, пуканки, крем във фунийки.

От голямата кръгла циркова шатра, която заемаше цял ъгъл, излязоха двама мъже и тръгнаха към нас. По-високият беше около метър и осемдесет, с широки изправени рамене, светлокестеняв, почти рус. Правата му гъста коса беше дълга до яката на бяла риза, която бе напъхана в бели джинси с бял колан. Носеше бели мокасини на бос крак. Приличаше на човек, който се разхожда по плажа в реклама на кредитни карти. Само дето очите му не бяха подходящи. Бяха оранжеви. Няма хора с оранжеви очи.

Другият беше малко по-нисък, с много късо подстригана тъмнозлатиста коса. Горната му устна бе украсена с тънки кафеникави мустаци, които преминаваха в бакенбарди със същия цвят. На този тип мустаци им беше минала модата още през деветнайсети век. Крачолите на тесния му бял панталон бяха напъхани в лъснати до блясък черни ботуши. Изпод червеното му сако се подаваха бяла жилетка и бяла риза. Приличаше на ловец, който тича след хрътки в преследване на космати зверчета.

Очите му бяха обикновени, кафяви и приятни. Колкото повече се приближаваха двамата, толкова по-странни изглеждаха очите на първия. Бяха направо жълти — не кехлибарени, не кафяви, а просто жълти с лъчисти оранжеви петънца, които излизаха от зениците като спици на колело. Тези очи в никакъв случай не бяха човешки.

Ако не бяха очите, нямаше да разпозная в него ликантропа. Виждала бях снимки на тигри с такива очи.

Двамата спряха на известно разстояние от нас. Ричард застана до мен, а Зейн и Джамил малко по-назад. Стояхме и се гледахме и ако не разбирах ситуацията, бих казала, че тези двамата се чувстват доста неловко. По-ниският каза:

— Аз съм капитан Томас Карсуел. Вие сигурно сте Ричард Зееман.

Говореше с британски акцент. Тонът му беше рязък, но не прекалено.

Ричард пристъпи напред.

— Аз съм Ричард Зееман. Това са Анита Блейк, Джамил и Зейн.

— Казвам се Гидиън — представи се човекът с причудливите очи. Гласът му беше почти болезнено нисък, сякаш дори в човешки облик той ръмжеше, толкова нисък, че гръбнакът ми завибрира.

— Къде са Вивиан и Грегъри? — попитах аз.

Капитан Томас Карсуел премигна и ме погледна. Изглежда, въпросът ми не му хареса.

— Наблизо са.

— Първо — заговори Гидиън, — трябва да ни предадете пистолета си, госпожице Блейк.

Поклатих глава.

— Не мисля.

Те се спогледаха.

— Не можем да ви пуснем с пистолет, госпожице Блейк — каза Карсуел.

— Всеки път, когато искат да ми вземат пистолета, това означава, че или ми нямат доверие, или са намислили нещо, което няма да ми хареса.

— Моля ви — рече Гидиън с дрезгавия си глас. — Трябва да разберете нашата настойчивост. Вие се ползвате с определена репутация.

— Анита? — каза Ричард. Това бе наполовина въпрос, наполовина нещо друго.

Поставих браунинга на предпазител и го подадох на Гидиън. Оставаха ми още два пистолета и два ножа. Така че можех да им дам браунинга.

Гидиън взе оръжието и отстъпи крачка назад към Карсуел.

— Благодаря, госпожице Блейк.

Аз кимнах.

— Няма защо.

— Тръгваме ли? — попита Карсуел и ми предложи ръка, сякаш щеше да ме води на ресторант.

Погледнах него, после Ричард, повдигнах въпросително вежди, исках да знам какво мисли той за това. Ричард леко повдигна рамене. Пъхнах лявата си ръка под ръката на Карсуел.

— Държите се много… цивилизовано — казах.

— Няма причина да се отказваме от добрите си маниери само защото ситуацията е… малко необичайна.

Позволих му да ме поведе към шатрата. Гидиън крачеше до Ричард. Те бяха почти еднакво високи и от излъчващите се от тях потоци енергия косъмчетата на тила ми затрептяха. Взаимно изпитваха силата си, тестваха се един друг, без да правят каквото и да било, само снижавайки постигнатия с труд самоконтрол. Джамил и Зейн вървяха зад нас като дисциплинирани войници.

Почти бяхме стигнали до шатрата, когато Карсуел спря и ръката му стисна по-силно моята. Плъзнах дясната си ръка зад гърба си, под палтото, и докоснах автомата.

— Има нещо тежко на гърба ви, госпожице Блейк, но едва ли е дамска чанта.

Той стисна още по-силно лявата ми ръка. Не ме заболя, но разбрах, че няма да ме пусне, не и без борба.

Бързо завъртях с дясната си ръка автомата на ремъка му и опрях дулото в гърдите на Карсуел — без да натискам силно, просто го държах така, както Карсуел държеше лявата ми ръка.

— Всички да запазят спокойствие — казах аз.

Те застинаха на местата си.

— Ние ще ви предадем вашите подчинени, госпожице Блейк — изръмжа Гидиън. — Няма нужда да правите това.

— Томас ме попита какво има на гърба ми. Показвам му.

— Не ме познавате достатъчно, за да ме наричате по име, госпожице Блейк — отбеляза Карсуел.

Замигах насреща му. Той не изпитваше никакъв страх. Беше човек — само да натиснех спусъка, и с него щеше да е свършено, — но той не се боеше. В кафявите му очи виждах единствено… печал. Уморена тъга, почти примирение с края. Поклатих глава.

— Простете, капитан Карсуел.

— Не можем да ви позволим да влезете в шатрата с това оръжие.

Тонът му беше много спокоен, делови.

— Бъди разумна, Анита — каза Ричард. — Ако беше на тяхно място, ти също щеше да искаш да са без оръжие.

Бедата бе в това, че за да сваля автомата, първо трябваше да снема палтото си. Но тогава щяха да видят ножовете. Не исках да се разделя с тях. Разбира се, оставаше ми файърстарът.

Пуснах автомата и той пак се скри зад гърба ми.

— Трябва да си сваля палтото.

Карсуел пусна ръката ми и предпазливо направи крачка назад, но остана достатъчно близко, за да успее да ме хване. Огледах спретнатото му облекло. Сакото бе твърде вталено, за да може да се скрие под него кобур, панталонът беше без джобове, но можеше да има нещо на кръста си.

— Ще сваля палтото си, ако вие свалите сакото — казах аз.

— Не нося оръжие, госпожице Блейк.

— Свалете сакото и ще ви повярвам.

Той въздъхна и съблече сакото, обърна се кръгом и вдигна ръце настрани.

— Няма оръжие, както виждате.

За да съм напълно сигурна, трябваше да го обискирам, но не исках да ми отвърне със същото, така че последвах примера му.

Смъкнах палтото и видях как се разшириха очите му, когато видя ножовете на китките ми.

— Госпожице Блейк, изненадахте ме неприятно.

Оставих палтото да падне на пода и свалих автомата, прекарвайки ремъка над главата си. Никак не исках да се разделя с него, но… можех да ги разбера. Те правеха ужасни неща с Грегъри и Вивиан. И аз на тяхно място не бих се решила да пусна някой, който носи огнестрелно оръжие. Свалих пълнителя и подадох автомата на Карсуел.

Очите му се поразшириха.

— Боите се, че мога да го обърна против вас и вашите приятели?

Свих рамене.

— Предпазливостта на момичето не се смята за порок.

Той се усмихна и дори очите му почти засияха.

— Вероятно сте права.

Извадих един нож от ножницата и му го подадох с дръжката напред.

Той отказа да го вземе. Вдигна ръка и рече:

— Можете да задържите ножовете си, госпожице Блейк. Те ще ви бъдат единствената защита, ако някой се приближи твърде много… до вас. Мисля, че на дамата трябва да се позволи да защити честта си.

По дяволите, той беше мил, беше истински джентълмен. Ако задържах у себе си втория пистолет и той го откриеше по-късно, едва ли щеше да бъде толкова мил.

— По дяволите — казах аз.

Карсуел се намръщи.

— Имам още един пистолет.

— Сигурно е скрит доста добре, госпожице Блейк.

Отново въздъхнах.

— И доста неудобно. Искате ли го, или не?

Той погледна Гидиън, който кимна.

— Да, моля, госпожице Блейк.

— Всички се обърнете с гръб.

Те ме погледнаха учудени.

— За да извадя пистолета, трябва да вдигна роклята. Не искам никой да ме гледа.

Да, беше глупава и детинска постъпка, но все пак не можех просто да си вдигна роклята пред очите на петима мъже. Татко ми не ме е възпитавал така.

Карсуел се обърна, без да го приканвам повторно. Някои ме погледнаха много развеселени, но всички се обърнаха, освен Гидиън.

— Бих бил лош телохранител, ако от уважение към вашата свенливост ви позволя да ни застреляте в гръб.

В думите му имаше смисъл.

— Добре, тогава аз ще се обърна с гръб към вас.

Така и направих, като за последен път бръкнах да извадя пистолета. Кобурът на кръста беше добра идея, но когато ми върнеха файърстара, той щеше да се озове в другия джоб на палтото. Дотегнало ми беше да си губя времето с роклята.

Подадох пистолета на Гидиън. Той го взе, като ме гледаше все така развеселен.

— Това ли е всичко, освен ножовете?

— Да — отвърнах аз.

— Честна дума?

— Да — кимнах.

Той също кимна, сякаш това беше достатъчно. Вече разбрах, че Карсуел е нечий слуга. Той бе истински британски войник от армията на кралица Виктория. Но дотогава не знаех, че е толкова стар. Ликантропите не остаряват така бавно. Или някой му помагаше, или не беше просто върколак.

— Ликантроп — рекох аз. — Но какво друго сте?

Той се усмихна, малките му горни и долни зъби светнаха. Само още един ликантроп с такива зъби бях виждала — Габриел. Така се получава, ако твърде много време прекарваш като звяр.

— Познайте — измърмори той с такъв нисък и боботещ глас, че потръпнах.

— Може ли да се обърна, госпожице Блейк? — попита Карсуел.

— Разбира се.

Той отново облече сакото си, приглади го и пак ми предложи ръка.

— Тръгваме ли, госпожице Блейк?

— Анита, казвам се Анита.

Той се усмихна.

— В такъв случай можете да ме наричате Томас.

Каза го така, сякаш малцина бяха онези, на които позволяваше да го наричат с малкото му име. Не можах да сдържа усмивката си.

— Благодаря, Томас.

Той притисна ръката ми по-уютно в свивката на своята.

— Би ми се искало… Анита, да се бяхме срещнали при по-добри обстоятелства.

Посрещнах тъжния му поглед и рекох:

— Какво ли правят там с моите хора, докато вие ме задържате тук с вежливите си усмивки?

— Надявам се, че когато влезем при тях, той вече ще е приключил — в този момент лицето му имаше почти болезнено изражение. — Зрелището не е подходящо за дама.

Опитах се да освободя ръката си, но той я стисна по-силно. В очите му вече нямаше тъга, а нещо, което не можех да определя.

— Искам да знаете, че това се върши против волята ми.

— Пуснете ме, Томас.

Той ми позволи да освободя ръката си. Изведнъж ме обзе страх от онова, което ме очакваше в шатрата. Никога не бях говорила с Вивиан, а Грегъри беше извратен гадняр, но внезапно осъзнах, че не искам да видя какво са им сторили.

— Томас, може би тя…? — заговори Гидиън, но Томас го прекъсна.

— Пусни я — рече той. — Въоръжена е само с ножове.

Не се втурнах към входа на шатрата, но почти бях на път да го направя. Чух, че Ричард ме повика:

— Анита…!

Почувствах, че идва след мен, но не спрях да го чакам. Дръпнах спуснатия на входа брезент и влязох. Имаше само една централна арена. Грегъри лежеше с оголени гърди в средата. Ръцете му бяха вързани на гърба с дебела сива лента. Цялото му тяло беше покрито със синини и рани. Погледът ми се спря на блесналите оголени кости, влажни и нащърбени, стърчащи от местата, където бяха чупили краката му. Откритите фрактури са отвратително нещо. Ето защо не е можел да върви сам.

Някакъв тих звук ме принуди да се обърна и да огледам цялата шатра. Вивиан и Фернандо също бяха на арената. Не ги бях забелязала веднага, защото бяха съвсем близо до заграждението, което отчасти ги скриваше.

Вивиан вдигна глава от пода. Устата й беше залепена с тиксо, едното й око беше подуто и затворено. Фернандо я блъсна, като я застави пак да прилепи лице към пода и показа вързаните й на гърба ръце, така че да видя какво прави с нея. Накрая се отдели от нея — беше свършил току-що. Шляпна я по голия задник.

— Хубаво беше.

Вече вървях към тях по пясъка на арената. Прехвърлих се през оградата в дългата си до пода рокля и на високи токчета. Не помня как го направих.

Фернандо стана, пристегна колана на панталона си и ми се усмихна.

— Ако не се беше договорила за освобождаването й, нямаше да ми дадат и с пръст да я докосна. Баща ми не обича да дели с никого.

Аз продължавах да вървя. Вече бях извадила единия нож и го държах до хълбока си. Не знам дали той бе забелязал това, или не ми пукаше дали е забелязал. Посочих към него с празната си лява ръка.

— Голяма работа си, когато жената е вързана и устата й е запушена. А как би се справил с въоръжена жена?

Той се изсмя цинично и нехайно ритна Вивиан с крак, както някой рита куче, застанало на пътя му.

— Хубава е, но е прекалено покорна за моя вкус. Повече обичам, когато поне малко се съпротивляват, както онази твоя вълча кучка — той приключи с пристягането на панталона си и прокара ръка по гърдите си, сякаш си спомняше. — Ctune bonne bourre.

Поназнайвах френски и разбрах, че нарече Силви добра пачавра. Претеглих ножа на дланта си. Той не беше предназначен за мятане, но щеше да свърши работа, ако се наложеше.

В очите на Фернандо се мярна смътна сянка, сякаш най-сетне разбра, че тук няма кой да го спаси. Точно в този момент нещо прелетя над оградата. То се движеше бързо като вихър, твърде бързо за човешкото око, и удари Фернандо така, че той се претърколи на пода. Когато спря, Ричард беше върху него.

— Не го убивай, Ричард! Не го убивай! — извиках аз и се втурнах към тях, но Джамил ме изпревари. Той застана на колене до Ричард, хвана го за ръката и се опита да каже нещо. Ричард стисна Джамил за гърлото и го запрати през арената. Изтичах към Джамил, но беше твърде късно. Гърлото му беше изтръгнато. Очите му бяха широко отворени от страх. Той се мъчеше да диша, но не се получаваше. Краката му се гърчеха, гърбът му се кривеше. Той ме хвана за ръката и впери в мен умоляващ поглед, но аз нищо не можех да направя. Щеше или да се излекува, или да умре.

— По дяволите, Ричард, помогни му! — извиках аз.

Ричард заби ръка в корема на Фернандо. Той все още нямаше нокти — само човешки пръсти, впити в плътта и търсещи сърцето. Щяха да му стигнат силите да го изтръгне, ако не успеехме да го спрем.

Станах и ръката на Джамил се изплъзна от моята. Той ме пусна, но погледът му все още беше вперен в мен. Хвърлих се към Ричард, крещейки името му.

Той ме погледна с кехлибарени вълчи очи на все още човешкото му лице. Протегна към мен окървавена ръка и менталната защита, която ни пазеше един от друг, рухна.

Притъмня ми пред очите, а когато възвърнах зрението си, се оказа, че съм застанала на колене върху арената. Усещах тялото си, но и пръстите на Ричард, проправящи си път през дебелата плът. Кръвта беше топла, но беше малко. Той искаше да разпори със зъби корема, но се бореше с това си желание. Томас коленичи до мен.

— Използвайте знаците си, за да го успокоите, преди да е убил Фернандо.

Поклатих глава. Пръстите ми раздираха плътта, проникваха в нея. Наложи ми се да притисна очите си с ръце, за да си спомня в кое тяло се намирам. После гласът ми се възвърна и това ми помогна да се разделим. Помогна ми да си спомня коя съм.

— По дяволите, не знам как!

— Приемете неговата ярост, неговия звяр.

Томас хвана ръцете ми, стисна ги силно не за да ми причини болка, а да ми помогне да се установя напълно в собственото си аз. Вкопчих се в ръцете му и го погледнах в лицето като давеща се слаба жена.

— Не знам как, Томас!

Той въздъхна, изкаран от търпение.

— Гидиън ще трябва да се намеси, ако не успеете да го успокоите — каза той и това беше почти въпрос.

Кимнах. Разбира се, аз бях готова със собствените си ръце да убия Фернандо, но знаех, че ако го убием, няма да дочакаме следващото утро. Падма щеше да ни убие всички.

Гледах в очите на Томас, но почувствах как Гидиън хвана Ричард, как го откъсва от Фернандо. Ричард се извърна и удари Гидиън, повали го на земята и се хвърли върху него. Те се затъркаляха по земята, като всеки се опитваше да вземе надмощие. Само по една причина схватката им не стана смъртна — и двамата бяха в човешки облик и все пак се опитваха да се бият така, сякаш имаха нокти. Но в Ричард вече растеше неговият звяр. Ако той се преобразеше, единственият начин да му се попречи да убие противника си, беше да бъде убит самият той.

Томас докосна лицето ми и аз разбрах, че не го виждам пред себе си. Виждах странните очи на Гидиън съвсем близо, а ръцете ми се опитваха да му разкъсат гръкляна. Но те не бяха моите ръце.

— Помогнете ми — казах аз.

— Просто се отворете към неговия звяр — рече Томас. — Отворете се и той ще ви изпълни. Звярът търси изход, за да избяга. Дайте му възможност да премине във вас.

В този момент разбрах, че Томас и Гидиън са част от триумвират, подобен на нашия.

— Аз не съм ликантроп — рекох.

— Това не е важно. Направете това, иначе ще се наложи да го убием.

Изкрещях и постъпих така, както той каза. Но аз не само се отворих, а се потопих в тази ярост и силата, която Ричард наричаше свой звяр, откликна. Тя ме надуши като да бях за нея нещо близко и родно, и нахлу към мен, върху мен, през мен, като ослепителен вихър от зной и енергия. Приличаше на онова, което изпитвах, когато с Ричард и Жан-Клод обединявахме силата си, но този път нямаше за какво да използвам тази сила. Звярът нямаше къде да избяга. Той се опита да проникне през кожата ми, да завземе цялото ми тяло, само че в мен нямаше звяр, който да откликне на този зов. Аз бях празна за тази сила. Чувствах как бушува в мен, как расте все повече и повече, още малко и, щях да се пръсна на кървави късове. Налягането се увеличаваше непрекъснато и не намираше изход.

Разкрещях се — продължителен, нестроен вик, после втори още щом успях да си поема въздух. Почувствах как Ричард пълзи към мен, как ръцете и краката му се движат по пясъка, как мускулите на тялото му превръщат това пълзене в чувствено изкуство. Той се появи над мен — само лицето му, което ме гледаше. Дългата му коса падна като тъмна завеса. Кръв проблесна в ъгълчето на устата му. Чувствах, че той иска да я оближе, но се сдържа, и понеже бяхме толкова близо един до друг, аз знаех защо се сдържа. Заради мен. Страхуваше се да не си помисля, че е чудовище.

Неговата сила все още се опитваше да намери изход от тялото ми. Искаше още кръв. Искаше да излиже кръвта по лицето на Ричард и да пробва вкуса й. Искаше да се обгърне от топлината на тялото му и да стане едно цяло с него. Неговата сила го зовеше като измамен любовник, искаше той да разтвори за нея обятията си, тялото, разума си, да я приеме изцяло. Ричард й даде отделно име, нарече я свой звяр, но те бяха неразделни. В този момент аз разбрах защо Ричард толкова дълго и упорито се беше отказвал от тази сила. Тя беше самият той. Точно така както зверският му облик се формираше от собствената му човешка плът, така и яростта, разрушението произлизаха от самата му човешка душа. Неговият звяр възникваше от онази част на разума, която ние старателно скриваме и която изплува в съзнанието ни само в най-страшните ни кошмари. Не в сънищата, в които ни преследват чудовища, а в онези, в които чудовищата сме самите ние. Вдигаме окървавени ръце към небето и крещим, но не от страх, а от радост — чистата радост на убийството. Това е този момент на катарзис, когато потапяме ръце в горещата кръв на враговете си и нито една цивилизована мисъл не може да ни попречи да танцуваме на гробовете им.

Силата избухна в мен като биеща ме отвътре ръка, която се протяга към склонения над мен Ричард. Страх изпълни очите му, страх, който беше не за мен или от мен. Това беше страхът, че звярът е реалност и че всичките му морални принципи, всичко, което е сега или е бил някога, е само една лъжа.

Погледнах го.

— Ричард! — прошепнах. — Всички ние сме създания на светлината и мрака. Приеми своя мрак и няма да убиеш светлината. Доброто е по-силно.

Той рухна на земята, като се опираше на лактите си. Косата му падна на лицето ми, закри го от двете страни и аз се преборих с желанието да потъркам лицето си в нея. От такова разстояние можех да доловя мириса на кожата му, лосиона за след бръснене, но под този мирис беше самият той, Ричард. От тялото му се излъчваше топъл аромат. Исках да се докосна до тази топлина, да я обхвана с устни и да я запазя навеки. Исках го. Силата запламтя по-ярко при тази мисъл, разпалена от примитивни желания, които много трудно се поддаваха на контрол.

Той зашепна. Кръвта все още се стичаше на тънка струйка от устата му:

— Как можеш да твърдиш, че доброто е по-силно? Искам да излижа кръвта по собственото си тяло. Искам да притисна кървящите си устни към твоите. Искам да пиеш кръв от моята рана. Това е зло, а не добро.

Докоснах лицето му едва-едва, но дори от това леко докосване силата прескочи между нас като електрически заряд.

— Това не е зло, Ричард. Просто не е твърде цивилизовано.

Кръв се събираше на брадичката му в една-единствена трептяща капка. Тя падна на кожата ми — беше изгаряща. Неговата сила лумна като пламък и ме понесе със себе си. Тя искаше — не, аз исках да излижа кръвта по лицето на Ричард. Някаква съзнателна част от мен все още се съпротивляваше, когато повдигнах глава, за да го докосна с устните, езика и съвсем лекичко със зъбите си. Легнах отново със соления вкус на Ричард в устата си, но желаех повече. И това повече ме плашеше. Толкова се боях от тази част от него, от мен, колкото се боеше и самият той. Затова избягах от него в онази нощ с пълнолуние. Не защото той изяде Маркус, макар че и този ужас не беше малък, а защото си спомням как реагирах аз на всичко това. Преследваше ме споменът за мига, в който бях увлечена от силата на глутницата и в който ми се прииска да падна на колене и да участвам в кървавата им гощавка. Страхувах се, че звярът на Ричард ще погълне всичко човешко в мен. Боях се по същата причина, по която се боеше и Ричард. Но аз бях казала истината. Това не беше зло, просто не бе твърде човешко.

Той докосна с устни моите устни в трепетна целувка. От гърлото му се изтръгна нисък, приглушен звук и той внезапно притисна уста към моята толкова силно, че трябваше да отворя уста, иначе устните ми щяха да се разранят. Разтворих ги и езикът му проникна в мен, устните му обхванаха моите. Раната в устата му напълни устата ми с неговия вкус — солено-сладък. Държах с ръце лицето му, устните ми търсеха неговите и това вече бе недостатъчно. Кратко стенание се изтръгна от мен и се вмъкна в него. Стенание, породено от нужда, неудовлетвореност, желание, което никога не е било цивилизовано. Ние играехме Ози и Хариет, но онова, което искахме един от друг, беше повече в духа на „Дъслър“ или „Дентхаус“.

Застанахме на колене, все още притиснали устни. Ръцете ми се плъзнаха по гърдите на Ричард, по гърба му и нещо дълбоко вътре в мен изпука и се отпусна. Как въобще съм могла да бъда толкова близо до него и да не го докосна?

Неговата сила се опита да се излее навън, но аз я овладях — така, както умеех да владея собствената си магия, да й давам възможност да нараства до момента, в който не можех повече да я сдържам.

Ръцете на Ричард се плъзнаха нагоре по краката ми, към дантеления горен край на черното бельо. Пръстите му погалиха голия ми гръб под роклята и само след миг бях разсъблечена.

Силата бликна нагоре, навън, изпълни и двама ни. Тя ни заля като бушуваща вълна от зной и светлина. Пред очите ми всичко заплува, разпадна се и двамата извикахме в един глас. Неговият звяр се върна в него. Почувствах как се изтръгна от мен, потече между нас като мощен поток и се вмъкна в Ричард, изпълни тялото му. Очаквах да почувствам как последната капка от този поток се влива в него, както пада на езика последната капка вино от чаша, но тази капка остана.

Някъде сред този поток от сила почувствах, че Ричард овладя своя звяр и прати пулсираща топлина към Джамил. Не знаех как се прави това, но Ричард знаеше. Почувствах, че Джамил се изцелява под този съкрушителен поток. Ричард отново застана на колене и ме прегърна. Притиснах лице към гърдите му. Сърцето му биеше досами бузата ми, като живо същество. По кожата му беше избила пот като бисерна роса. Близнах няколко капки на гърдите и вдигнах поглед към него.

Очите му бяха полузатворени от натежалите клепачи. Той сякаш спеше, но не беше така. Обхвана лицето ми с дланите си. Раната в устата му беше зараснала. Приливът на сила, неговият звяр, беше я излекувал. Той сведе меките си устни над моите и леко ги докосна.

— Какво ще правим сега?

Задържах ръцете му на лицето си.

— Ще правим това, за което дойдохме.

— А после? — попита той.

Поклатих глава, потрих лице в дланите му.

— Първо да се измъкнем живи, Ричард. После ще обсъдим подробностите.

В очите му се мярна внезапен страх, почти паника.

— Джамил! Едва не го убих!

— Но го и излекува.

Изражението на лицето му се посмекчи, но въпреки това той стана и отиде при своя лежащ помощник. Поне трябваше да се извини. Не можех да оспоря това.

Останах на колене, все още неуверена, че ще мога да се задържа на краката си — по ред причини.

— Не беше съвсем по начина, по който бихме постъпили аз и Гидиън, но така или иначе подейства — каза Томас.

Почувствах как цялата се изчервих.

— Простете.

— Няма за какво — изръмжа Гидиън. — Представлението беше чудесно.

Той пропълзя към нас, притиснал едната си ръка към тялото. По ръката течеше кръв от рамото и ярко се открояваше на бялата риза. Нямах абсолютно никакво желание да лижа кръвта по тялото му. И бях благодарна за това.

— Ричард ли ви подреди така? — попитах.

— Той беше започнал да се преобразява, когато вие го повикахте. Приехте неговия звяр и той се успокои.

Гидиън седна, наведен на една страна, и кръвта вече бе образувала локвичка на пода, но той не молеше за помощ — нито с дума, нито с поглед. Ала Томас протегна ръка към него и с неутрален, почти братски жест докосна рамото му. Силата им ме облъхна като силно, студено въздушно течение, от което по тялото ми пробягаха тръпки, но ако не я бях усетила, нищо нямаше да забележа.

— Това европейска сдържаност ли е? — попитах аз. — Или ние с Ричард направихме нещо съвсем погрешно?

Томас се усмихна, но отговори Гидиън.

— Нищо подобно. Аз дори се чувствам малко излъган — той потупа Томас по ръката и се усмихна така, че зъбите му блеснаха. — Има други способи за поделяне на сила, много по-спокойни и не толкова… зрелищни. Но сега вие сторихте онова, което беше необходимо. Отчайващото положение изисква отчаяни мерки.

Не му отговорих. Нямаше защо да обяснявам колко често присъствието на Ричард водеше до такива „отчаяни мерки“. Оттатък арената Джамил стана с помощта на Ричард. Зейн развърза двамата леопардлаци и поведе Вивиан към Грегъри. Те коленичиха до него, Вивиан прегърна Зейн и зарида.

Аз успях да стана и установих, че вече мога и да ходя. Отлично. Ричард стигна до леопардите преди мен. Той внимателно отстрани сплъстената коса от лицето на Грегъри и Грегъри го погледна в очите.

— Трябва да ти изправим краката.

Грегъри кимна и стисна устни в плътна тънка линия, както Шери неотдавна.

— По-добре да го закараме в болница — рекох аз.

Ричард ме погледна.

— Анита, костите на краката му вече са започнали да се срастват в такъв вид. Когато са поставени неправилно, шансовете за изправянето им намаляват с всяка следваща минута.

Погледнах краката на Грегъри. Той беше съвсем гол, но раните бяха толкова страшни, че голотата му не предизвикваше неудобство, а само жалост. Краката му от коленете надолу бяха извити неправилно. Затворих очи и се извърнах. Можех да понеса да гледам труп, но раните на Грегъри все още бяха кървящи и болезнени и беше някак по-лошо.

Заставих се да го погледна.

— Искаш да кажеш, че костите на краката му ще зараснат така?

— Да — отвърна Ричард.

Взрях се в ужасените очи на Грегъри. Те бяха все така удивителни, светлосини като метличина, като очите на Стивън. Дори изглеждаха по-сини поради кървавата маска, която покриваше лицето му. Опитах се да намеря думи, да кажа нещо, но той заговори пръв.

Гласът му беше тънък, хриплив, сякаш беше крещял до пресипване.

— Когато си заминахте без мен, аз си помислих, че сте решили да ме оставите на тях.

Приседнах до него.

— Ти не си вещ, че да те оставя. Ти си личност и заслужаваш с теб да се държат… — замълчах. Да кажа „по-добре“ би било твърде банално. Исках да го хвана за ръката така, както се утешава дете, но два от пръстите му бяха счупени и дори не знаех как да го докосна.

Вивиан заговори за първи път.

— Мъртъв ли е? — попита тя с мек глас, с придихание, нещо средно между гласа на изплашено момиченце и на прелъстителка. Би звучало страхотно по телефона. Но погледът й не беше нито детски, нито съблазнителен, а страшен. Тя гледаше към лежащия Фернандо с люта ненавист.

Можех да я разбера и не я винях. Отидох да проверя как е малкият насилник. Гидиън и Томас първи стигнаха до него. Забелязах, че не бързат. Затова реших, че го харесват не повече от нас. Фернандо просто умееше да настройва всички против себе си. Струва ми се, че този беше единственият му талант.

Голият му корем, там, където Ричард се беше опитал да го изкорми, представляваше кървава пихтия, но раната вече зарастваше като на забързан каданс. Тялото му се възстановяваше пред очите ми.

— Той ще живее — казах аз много разочарована.

— Да — съгласи се Томас и в неговия глас прозвуча същото разочарование. Тялото му видимо се разтресе и той възви към мен печалните си кафяви очи. — Ако той умре, Падма ще преобърне града, за да ви намери. Разберете, Анита, Падма не просто обича сина си — Фернандо е единственият му син. Единственият му шанс да остави наследник.

— Не мислех, че това може да вълнува един вампир — рекох аз.

— Той идва от време и култура, в които синът е бил изключително важно нещо. Колкото и да сме живели и в каквито и да се превръщаме, всички ние някога сме били хора и никога не губим напълно човешкото в себе си. Нашата човешка същност ни води през столетията.

— Вие сте човек.

Той се усмихна и поклати глава.

— Някога съм бил, може би.

Отворих уста да попитам още нещо, но той вдигна ръка, за да ме спре.

— Ако имаме време, Гидиън и аз с удоволствие бихме си поговорили с вас и с Ричард за това какво е триумвиратът и какво може да бъде, но сега трябва да си тръгнете оттук, преди Фернандо да се е свестил. Той ни командва денем.

Облещих се към Гидиън.

— Но той не е достатъчно алфа, за да заповядва на Гидиън?

— Падма е суров господар, Анита. Горко на онези, които не му се подчиняват.

— Затова трябва да си тръгнете, колко се може по-скоро — добави Гидиън. — По-добре да не говорим за онова, което ще ни заповяда да направим с вас този petit betard^[1], когато се събуди.

Той беше прав. Чу се резкият вик на Грегъри — силен, пронизителен вопъл, който премина в хленч. Ричард бе казал, че костите на краката на Грегъри започват да се срастват накриво. Внезапно разбрах какво означава това.

— Ако костите не зараснат както трябва, Грегъри ще остане сакат — казах аз.

— Да — отвърна Гидиън. — Такова наказание го измисли Падма.

Фернандо застена със затворени очи. Време беше да си вървим.

— Върнете ми оръжието — рекох.

Те дори не понечиха да възразят — просто ми върнаха всичко. Или ми имаха доверие, или си помислиха, че няма да убия Фернандо, докато е в безсъзнание. Прави бяха, макар че това плъхче си го заслужаваше напълно. Бях убивала и за по-малки провинения, много по-малки.

За щастие Грегъри изгуби съзнание. Ричард много внимателно го държеше на ръце. Намериха отнякъде летви и ги привързаха с ризата на Ричард към краката на Грегъри като импровизирани шини. Вивиан тежко се облегна на Зейн, сякаш краката й не я слушаха. Освен това тя се опитваше и да прикрие с ръце слабините си. Толкова силно беше пострадала, че едва можеше да ходи, но при все това изпитваше свян поради голотата си. Ние нямахме дрехи, които да й предложим. Моето палто беше останало отвън.

Томас спаси положението, като й даде шикозното си червено сако. То беше достатъчно дълго да скрие, каквото бе необходимо. Едва след като излязох от шатрата на централната алея, изпитах някакво облекчение. Вдигнах палтото си и пъхнах пистолетите в джобовете. Автоматът вече висеше на гърба ми.

Томас придържаше вратата за нас. Аз излязох последна.

— Благодаря — рекох.

И двамата знаехме, че нямах предвид вратата.

— Няма защо. За вас — винаги — той затвори след нас и аз чух, че превъртя ключа.

Стоях под жаркото лятно слънце и то ме обливаше с топлина. Колко хубаво беше да си навън, под открито небе! Ала нощта наближаваше и аз не знаех каква цена щеше да се наложи да обещая на Жан-Клод за спасяването на Вивиан и Грегъри. Но мисълта, че хубавото тяло на Грегъри можеше да бъде осакатено завинаги, а с Вивиан да продължат да се държат така, сякаш е парче месо, ме караше да се чувствам доволна от сключената сделка. Не бих казала, че каквато и да е цената, тя непременно трябваше да се плати, но до голяма степен. Жан-Клод беше казал, че не трябва да има никакво насилие, никакви полови извращения, осакатявания, дране на кожа на живо. Само преди час този списък ми се беше сторил доста по-пълен и надежден.