Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (42)

42

Два пъти ухапаната, както поетично я нарече Долф, се оказа дребна женица на около трийсет. Кестенявата й коса беше вързана отзад на опашка, поради което шията и вампирските ухапвания неприятно се виждаха. Вампироманите са хора, които намират сексуална наслада в ухапванията от вампири. Те крият следите от зъбите им и ги показват само в собствените си свърталища. Докато членовете на „Църквата на вечния живот“ почти винаги излагат на показ ухапванията. Косата им винаги е късо подстригана или събрана така, че да се вижда шията, ръкавите също са къси, ако следите са на китката или лакътя. Те се гордеят с тези ухапвания, считат ги за знаци на спасението.

Горните две следи от зъби бяха по-големи, кожата около тях по-червена и по-силно разкъсана. Някой беше хапал доста небрежно. Другите две следи бяха почти изящни, направени с хирургическа точност. Два пъти ухапаната се казваше Каролайн. Тя стоеше, обхванала с ръце раменете си, сякаш й беше студено. Тъй като беше толкова горещо, че на тротоара можеше да се пържат яйца, аз не мислех, че й бе студено, поне не в обичайния смисъл.

— Искали сте да ме видите, Каролайн?

Тя кимна — главата й се заклати нагоре-надолу, като на кученце-играчка, поставено до задното стъкло на кола.

— Да — каза тя едва чуто, погледна Долф и Маккинън, после пак мен.

Всичко беше ясно. Тя искаше да поговорим на четири очи.

— Двете с Каролайн ще се поразходим. Нали не възразявате?

Долф кимна. Маккинън рече:

— Има кафе и безалкохолни, доставени от Червения кръст — той посочи към малък камион с ремарке.

Доброволци от Червения кръст раздаваха кафе и ободряваха с думи полицаите и пожарникарите. Такова нещо не може да се види на всяко местопрестъпление, но и те даваха своята лепта.

Долф забеляза, че го гледам, и кимна леко. Той ми имаше доверие, знаеше, че ще я разпитам в негово отсъствие, а после ще му разкажа всичко, отнасящо се до престъплението. Фактът, че ми имаше доверие, поразведри деня ми. Хубаво беше да установя, че все още има нещо с подобен ефект.

А пък и беше приятно да се свърши нещо полезно. Долф беше настоявал да отида, колкото се може по-скоро на местопрестъплението, но сега всичко беше спряло. Фултън просто не гореше от нетърпение да изложи на риск своите хора заради трупове. Но не беше само това. Ако там долу имаше шест човека, вече щяхме да сме се стегнали и да сме слезли. Ала те не бяха хора и каквото и да гласеше законът, разлика имаше. Долф се оказа прав — преди решенията по съдебния процес Адисън срещу Кларк биха повикали тук пожарната команда, за да не се прехвърли огънят на съседните сгради, но тази щяха да я оставят да изгори. Стандартна процедура.

Само че така беше преди четири години, а оттогава светът се промени. Поне така си казвахме ние. Ако вампирите не са в ковчезите си и покривът се срути, те ще бъдат изложени на слънце и край. Един пожарникар разби с брадва стената до стълбището и аз видях тялото на втория вампир. То беше овъглено, обаче не се беше разпаднало. Нямах обяснение защо бе останало непокътнато. Дори не бях сто процента сигурна, че с настъпването на нощта то няма да се възстанови. То — дори аз продължавах да го наричам така. Но то беше толкова силно обгоряло, че от него бяха останали черни, подобни на пръчки, крайници с кафява кожа по тях, а мускулите на лицето се бяха свили и оголили зъбите, включително и кучешките, в болезнена гримаса. Рен ми обясни, че от високата температура мускулите понякога се съкращават така, че счупват костите. Всеки път, когато си помислиш, че всички ужасии на смъртта са ти известни, се оказва, че грешиш.

Трябваше да мисля за това тяло като за нещо съществуващо, иначе въобще не можех да го гледам. Каролайн бе познавала този вампир и предполагам, че на нея й беше много по-трудно да мисли за него.

Една симпатична дама от Червения кръст й даде някаква безалкохолна напитка. Дори аз си взех кока-кола и се отказах от кафето, защото не можех да го пия в тази жега.

Заведох я в двора на съседната къща, където никой нямаше да ни пречи. Щорите на прозорците бяха спуснати, по шосето не се движеха коли. Нямаше жива душа. Единственият признак на живот беше триъгълна леха с рози и черна пеперуда, вероятно лястовича опашка, която прелиташе от цвят на цвят. Истинска идилия. За миг си помислих дали пеперудата не е някоя от любимките на Уорик, но не почувствах прилив на сила. Тя просто си летеше над двора като мъничко хвърчило от тънка хартия. Седнах на тревата. Каролайн седна до мен, като приглади отзад светлосините си шорти, сякаш повече беше свикнала да носи поли. Пиеше газирана вода. Сега, когато бях на нейно разположение, тя като че ли не знаеше с какво да започне.

Може би щеше да е по-добре да я почакам да заговори, но търпението ми отдавна беше изчерпано. Освен това то не е сред най-добрите ми качества.

— Какво искахте да ми кажете? — попитах аз.

Тя внимателно остави на тревата кутията с газирана вода и дребните й пръсти започнаха да оглаждат подгъва на шортите й. Бледорозовият лак на късите й нокти подхождаше на розовите ивици на блузката й. Все пак по-добре, отколкото светлосин, струва ми се.

— Мога ли да ви се доверя? — попита тя и гласът й беше немощен и блед като самата нея.

Ненавиждам такива въпроси. И не бях в настроение да лъжа.

— Може би. Зависи какво искате да ми доверите.

Каролайн като че ли се позачуди, сякаш беше очаквала да кажа „разбира се“.

— Много мило и честно от ваша страна. Повечето хора биха излъгали, без да се замислят.

Нещо в тона й ме наведе на мисълта, че Каролайн твърде често е била лъгана от хора, на които се е доверявала.

— Старая се да не лъжа, Каролайн, но ако знаете нещо, което може да ни помогне, трябва да ми го съобщите.

Отпих от колата и се опитах да си придам разсеяно изражение, да се успокоя и да не покажа колко ми се иска да се разкрещя, за да изкопча от нея всичко, което знае. Никой не бива да бъде насилван да говори. Каролайн искаше да сподели с мен свои тайни. Просто трябваше да бъда спокойна и да я изчакам да го направи. Ако бях прекалено настойчива или прибегнех до принуда, тя или щеше да се огъне и всичко да разкаже, или да се затвори и да ни остави сами да се оправяме. Никога не знаеш по кой сценарий ще се развият събитията и затова е по-добре да бъдеш търпелив. Иначе е лесно да се удря с юмрук по масата и да се сипят заплахи, но не бива така.

— Вече трети месец съм човек донор в този дом за новоприобщени вампири. Младите бяха охранявани от Джайлс. Той беше силен и могъщ, но не биваше да става от ковчега си до настъпването на нощта. Но преди две нощи се събуди през деня. Беше му за пръв път. На стълбището трябваше да бъде един от младите вампири.

Тя ме погледна с широко отворени очи, наведе се към мен, като понижи и без това тихия си глас. За да я чувам, трябваше да се приближа още към нея, толкова, че косата ми докосна рамото й.

— От смъртта на когото и да било от младите вампири не са минали повече от две години. Разбирате ли какво означава това?

— Означава, че не бива да стават през деня. Означава, че онзи, който е на стълбището, би трябвало да изгори напълно.

— Точно така — рече тя. Радваше се, че най-сетне е намерила някой, който разбира.

— Ранното ставане е било забранено във вашия дом?

Тя поклати глава и заговори шепнешком. Ние доближихме глави като първолаци, които си говорят в час. Аз дори виждах тънките червени жилки в очите й. По някаква причина Каролайн страдаше от безсъние.

— Във всички домове и всички църкви вампирите започнаха да стават рано. Гладът на младите се усили — ръката й се вдигна към шията, към замърсената рана. — Трудно беше да бъдат удържани, дори от охраната.

— Някой има ли предположения какво се е случило? — попитах аз.

— Според Малкълм някой им влияе.

Имах няколко кандидати, всеки от които можеше да го е сторил, но бяхме дошли да слушаме отговорите на Каролайн, а не моите.

— Той подозира ли някого?

— Вие знаете ли за нашите видни гости? — попита тя толкова тихо, сякаш се боеше да изрече тези думи.

— Ако имате предвид Съвета на вампирите, срещнах се с тях.

Тя се дръпна от мен шокирана.

— Срещнали сте се с тях? Но дори Малкълм все още не се е срещал с тях.

Свих рамене.

— Те изказаха своите… почитания първо на Господаря на града.

— Малкълм е на мнение, че те ще се свържат с нас, когато му дойде времето. Той вижда в пристигането им знак, че всички вампири са готови да приемат истинската вяра.

Аз нямах намерение да й разправям защо всъщност Съветът е дошъл в града. Ако в Църквата не знаят, значи не е необходимо.

— Не мисля, че Съветът се вълнува от религията, Каролайн.

— Тогава защо им е да идват тук?

Свих рамене.

— Съветът си има свои съображения.

Виждате, че не лъжа. Потайна съм, но не лъжа. Тя като че ли прие моя отговор. Може би беше свикнала с мистичните брътвежи.

— Защо Съветът ще иска да ни навреди?

— Може да не смятат, че това е вреда.

— Ако пожарникарите слязат долу да спасяват младите и ако младите се събудят без наставника си… — Тя повдигна краката си към гърдите и обхвана коленете си. — Те ще се превърнат в зли духове, в безмозъчни зверове и ще излязат от това състояние, когато бъдат нахранени. Докато дойдат на себе си, може да загинат хора.

Докоснах рамото й.

— Боите се от тях, нали?

Никога не бях срещала човек, член на тази Църква, който да се бои от вампири, особено ако даряваше кръв като донор.

Тя смъкна деколтето на блузката си така, че да видя малките й гърди. На бледата кожа на едната се виждаха следи от ухапване, което повече приличаше на кучешко, отколкото на вампирско. На това място се беше образувала голяма синина, сякаш вампирът е бил отстранен още щом е започнал да смуче кръв.

— Джайлс го откъсна от мен. Наложи се да го укротява. Погледнах лицето му и разбрах, че ако Джайлс не беше там, той щеше да ме убие. Не за да ме приобщи към вярата си или нещо подобно, а просто защото за него бях храна.

Тя издърпа блузката над раната и отново обхвана раменете си, треперейки на жаркото юлско слънце.

— Откога сте член на Църквата, Каролайн?

— От две години.

— И сега за първи път се изплашихте?

Тя кимна.

— Значи те са били много предпазливи във ваше присъствие.

— Какво имате предвид? — попита тя.

Показах й белезите на лявата си ръка.

— Виж тези бразди на свивката. Тук ме е гризал вампир. Счупи ми ръката. За щастие все още мога да я движа.

— А това? — тя докосна следите от нокти, които се спускаха от лакътя към китката.

— Вещица превръщач.

— Как получихте тази кръстовидна дамга?

— Хора с няколко ухапвания като вас сметнаха за много забавно да ме жигосат с кръст. Просто се развличаха, докато се събуди господарят им.

Тя се облещи.

— Но вампирите в Църквата не са такива. Ние не сме такива.

— Всички вампири са такива, Каролайн. Някои умеят да се владеят по-добре от другите, но всички се хранят от хора. Не е лесно да се отнасяш с уважение към нещо, което ти служи за храна.

— Но вие сте с Господаря на града. И за него ли така смятате?

Помислих малко и отговорих честно:

— Понякога.

Тя поклати глава.

— Мислех, че знам какво искам. Какво искам да правя цяла вечност. А сега нищо не знам. Чувствам се съвсем… изгубена.

От големите й очи се търкулнаха сълзи.

Прегърнах я през раменете и тя се притисна към мен, вкопчи се в мен с малките си, внимателно лакирани пръсти. Плачеше без глас, само насеченото й дишане я издаваше.

Оставих я да се наплаче. Ако заведях шестима симпатични пожарникари долу в тъмнината и шест наскоро умрели вампира се събудеха животни, всичко щеше да свърши или със смъртта на пожарникарите, или щеше да ми се наложи да убия вампирите. И двата изхода бяха неблагоприятни.

Трябваше да разберем живи ли са вампирите и да придобием някакъв контрол над тях. Ако тези проблеми бяха причинени от Съвета, може би той щеше да помогне за решаването им. Когато големите лоши вампири дойдат в града да ме убият, аз обикновено не се обръщам към тях за помощ. Но сега ставаше въпрос за спасяването на вампири, а не на хора. Може би Съветът щеше да помогне, може би не, но не е беда да попитаме. Добре, само че не беше изключено питането да донесе беда.