Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение (27)

27

Пътувахме с джипа на Ричард към „Цирка“. Аз седях до него, но със същия успех можеше и да не съм там. Той нито ме поглеждаше, нито ме заговаряше. Но тялото му беше доста напрегнато и го издаваше. Знаеше, че съм там.

Шери и Зейн пътуваха на задната седалка. Когато Шери се качи в колата, аз се удивих. Бялото на очите й святкаше, а клепачите й потрепваха като от нервен тик. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание. Зейн се държеше както обикновено — усмихваше се, поглеждаше крадешком. Както обикновено ли? Тази мисъл ме развесели. Та аз го бях видяла за първи път преди по-малко от едно денонощие и нямаше как да знам какво е „обикновено“ за него.

Шери беше потънала в седалката и бе обхванала с ръце раменете си. Тя бавно се свиваше на малко кълбо. Познавах я още по-малко и от Зейн, но такова поведение не беше обичайно за никого.

Обърнах се, колкото ми позволяваше предпазният колан, и попитах:

— Какво ти е, Шери?

Тя завъртя очи към мен, а после ги стисна. Поклати глава и още повече се сви. На бузата й се образува прясна синина. Не беше изключено синината да е била там, когато видях Шери за първи път. Но не бях сигурна.

— Зейн, какво й е?

— Бои се — отвърна той. Гласът му беше неутрален, но лицето му изразяваше нещо като злоба.

— Казах й, че участието в тази работа е напълно доброволно. Тя не е длъжна да идва с нас.

— Кажи го на мистър Мачо. — Зейн гледаше тила на Ричард.

Обърнах се и погледнах Ричард. Той не отвърна на погледа ми.

— Ричард, какво става?

— Тя ще дойде с нас — отвърна той много спокойно.

— Защо?

— Защото аз казвам така.

— Дрън-дрън!

Тогава той понечи да ме погледне хладно, но в погледа му прозираше гняв.

— Ти си моята лупа, но аз все още съм Улфрик. Думата ми все още е закон.

— Майната й на твоята дума. Няма да въвлечеш Шери в това само защото си ми ядосан.

Той стисна зъби толкова силно, че мускулите над долната му челюст изпъкнаха.

— И двамата предадоха своите. Сега отиват да поправят грешката си — гласът му беше все така тих, спокоен и предпазлив, сякаш той много се стараеше да се владее. Говореше като човек, който се бои да не се разкрещи.

— Погледни я, Ричард. Тя ще е повече от безполезна. Ще трябва и нея да защитаваме.

Той поклати глава.

— Никога не изоставяй своите, при никакви обстоятелства. Това е закон.

— Законът на глутницата, но тя не е в глутницата.

— Докато си моя лупа, Анита, всичко, което е твое, е и мое.

— Пълни глупости!

Той се усмихна, не, по-скоро се озъби.

— Права си, не всичко ми принадлежи.

Не разбрах веднага какво иска да каже, а след като разбрах, доста се смутих. Но проклета да съм, ако започна да му обяснявам, че друго имах предвид. Самият той знаеше това, просто се опитваше да ме извади от кожата. Майната му!

— Ти ли удари Шери?

Той изведнъж започна да следи много внимателно пътя, но стисна по-силно кормилото. Беше я ударил и не бе във възторг от постъпката си. Аз също не бях.

— Ти искаше да бъда силен. Е, желанието ти се сбъдна.

— Между силен и жесток има разлика, Ричард.

— Така ли? Никога не съм го знаел.

Помислих си, че има предвид мен. Но не можеше да ме накара дълго да се чувствам виновна. Иначе щях да полудея.

— Добре, ако онова, което е твое, е и мое, тогава обратното също е вярно.

Той ме погледна намръщен.

— Какво искаш да кажеш?

Приятно ми беше да виждам изписаното на лицето му смущение. Радвах се, че мога да обърна собствената му логика против самия него. Посвоему аз му бях толкова ядосана, колкото той на мен. Нямах неговите високи морални принципи, но и в канибал не се превръщах. Все пак и аз имах морални принципи.

— Щом ти можеш да принудиш Шери да пътува с нас, тогава аз мога да заповядам на глутницата да защитава Стивън. Мога да им заповядам да правят каквото поискам, за което е достатъчно положението ми на доминант.

— Не — рече той.

— Защо? — попитах.

— Защото аз казвам така.

Засмях се и дори на самата мен смехът ми се стори курвенски.

Той не можа да се сдържи. Развика се от досада и яд, протяжно и зловещо.

— Боже мой, Анита!

— Ако не постигнем незабавно някакъв компромис, ще се разкъсаме един друг — казах аз.

Той отново ме погледна, но вече не с гняв, а едва ли не с тревога.

— Ти спиш с вампира. Няма как да постигнем компромис.

— Ние тримата сме свързани един с друг много отдавна, Ричард. Трябва да намерим начин да живеем заедно.

Той се изсмя.

— Да живеем заедно? Мечтаеш си за дом, в който Жан-Клод е долу в сутерена, а пък аз съм вързан на верига на двора, така ли?

— Не съвсем, но ти трябва да спреш да мразиш себе си.

— Не мразя себе си, а теб.

Поклатих глава.

— Ако беше така, щях да те оставя на мира. Но ти ненавиждаш звяра в себе си, а той и ти сте едно.

Ричард спря джипа пред „Цирка“.

— Пристигнахме — рече, изключи двигателя и в колата настъпи тишина. — Шери може да почака тук.

— Благодаря, Ричард — казах аз.

Той поклати глава.

— Не ми благодари, Анита — после прекара длани по лицето си и поприглади с пръсти косата си. При тези движения мускулите на гърдите и ръцете му изглеждаха най-впечатляващо. Той не осъзнаваше, че и най-простите неща, които правеше, ме вълнуваха. — Не ми благодари.

Ричард излезе от колата.

Казах на Шери да седи тихо и да не си подава главата навън. Не биваше да им се дава повод да я хванат, докато спасяваме останалите. Това би обезсмислило самата цел на пътуването ни.

Зейн я целуна по челото, както се постъпва с малко дете, когато трябва да се успокои. Каза й, че всичко ще е наред и че аз ще успея да спася всички. Господи, дано да се окажеше прав.