Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince and The Pauper, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Марк Твен

Принцът и просякът

 

ИК „Пан 96“, София, 2002

Редактор: Костадин Костадинов

Коректор: Ирина Грудева

ISBN 954-657-099-0

История

  1. — Добавяне

Заключение
Правосъдие и възмездие

Когато всички тайни бяха изяснени, от признанията на Хю Хендън се разбра най-после, че при срещата в Хендън Хол съпругата му отрекла по негова заповед да познава Майлс — заповедта била подкрепена със заплахата, че ако не отрече самоличността на Майлс Хендън, няма да остане жива; лейди Едит казала, че не цени живота си и няма да отрече самоличността на Майлс; съпругът й заявил, че няма да посегне на нея, но ще заповяда да убият Майлс! Това вече променило нещата, тя дала дума, че ще отрече, и я сдържала.

Хю не бе наказан за заплашванията и открадването на братовите си имения и титла, защото съпругата и брат му не пожелаха да дадат показания против него; съпругата му нямаше право да го стори, дори и да искаше. Хю напусна жена си и избяга в Европа, където наскоро умря, след известно време Кентският граф се ожени за вдовицата. Големи тържества и веселия се състояха в Хендън, когато съпрузите отидоха за пръв път в замъка.

Бащата на Том Канти ни се чу, ни се видя.

Кралят нареди да намерят белязания с позорен печат и продаден в робство селянин, спаси го от разпътния живот в разбойническата шайка и му осигури почтено съществуване.

Освободи също от затвора стария правник и му опрости глобата. Задоми богато дъщерите на двете изгорени пред очите му баптистки и наказа сурово чиновника, заповядал да бичуват несправедливо Майлс Хендън.

Спаси от бесило момчето, уловило избягалия сокол, както и жената, откраднала плат от тъкача, но присъдата на осъдения в убийство на сърна от кралската гора била изпълнена, преди да бе станал крал.

Той повиши съдията, който се бе смилил над него, когато го бяха обвинили, че е откраднал прасето, и с радост видя как този човек печелеше всеобщо уважение.

Кралят обичаше да разказва до края на живота си своите приключения от минутата, когато караулът го бе изгонил от двореца, до последната нощ, когато бе успял да се промъкне незабелязано с тълпа работници в абатството, където се бе скрил в гробницата на Едуард Изповедника и бе спал толкова до късно на другия ден, че без малко щеше да пропусне коронацията. Той казваше, че честото повтаряне на този ценен урок поддържа решението му да използва поуката за благото на своя народ, и затова ще разказва станалото, докато е жив, за да има винаги пред очи жалките зрелища, съживяващи състраданието в душата му.

Майлс Хендън и Том Канти бяха любимци на краля през краткото му царуване и искрено го оплакаха, когато умря. Добрият Кентски граф беше достатъчно умен, за да не прекалява с особената си привилегия, той я използва само два пъти след първоначалното й утвърждаване — веднъж при възшествието на кралица Мери и веднъж при възшествието на кралица Елизабет. Един от потомците му я упражни при възшествието на Джеймс I. Но когато синът на този потомък се опита да я използва отново, бе минало почти четвърт век и повечето хора бяха забравили „привилегията на Кентовци“, затова, когато тогавашният Кентски граф седнал пред Чарлс I и придворните му, за да утвърди и продължи правото на рода си, настанало голямо смущение! Но въпросът скоро се изяснил и правото било потвърдено. Последният граф от рода паднал в междуособните войни, сражавайки се на страната на краля, и заедно с него изчезнала и странната привилегия.

Том Канти доживя до дълбока старост и стана величествен беловлас старец със сериозно и благо изражение. Той бе почитан до края на живота си, яркото му особено облекло припомняше на хората, че е „бил някога крал“; където и да минеше, хората му даваха път и си шепнеха един другиму: „Сваляй шапка, това е кралският възпитаник!“ Поздравяваха го, а той им се усмихваше любезно и те се радваха на тази усмивка, защото знаеха колко честно е управлявал.

Да, Едуард VI живя само няколко години, но ги изживя достойно. Неведнъж, когато някой висш сановник, някой васал на короната в златни доспехи го упрекваше в прекалена кротост и настояваше, че законът, който кралят желаеше да смекчи, е вече предостатъчно мек, щом не предвижда страдания или гнет, които всеки ще помни, младият крал отправяше с тъжно красноречие състрадателен поглед към него и отговаряше:

— Какво разбираш ти от страдание и гнет? Аз и народът ми ги познаваме, но не и ти.

Царуването на Едуард VI беше извънредно милостиво за ония сурови времена. Нека, разделяйки се, не забравяме тази негова заслуга.