Марк Твен
Принцът и просякът (22)

Двадесет и първа глава
Хендън идва на помощ

Крадешком, приведен, безшумен като котка, старецът пренесе до леглото ниската си пейка. Седна на нея така, че половината му тяло беше осветено от мътната мигаща светлина, а другата половина оставаше в сянка; впил жадно поглед в заспалото момче, той зачака търпеливо, без да обръща внимание на времето, като точеше полека ножа, мърмореше и се смееше без глас — по вид и държане приличаше на чудовищен сив паяк, впил поглед в нещастното насекомо, заплетено безпомощно в мрежата му.

След доста дълго време старецът, който продължаваше да гледа, без да вижда, защото съзнанието му се бе отвлякло в мечтателен унес, забеляза изведнъж, че момчето е отворило очи… и смразено от ужас, гледа втренчено ножа. Усмивка на сатанинско злорадство пробяга по лицето на стареца — без да промени позата и заниманието си, той каза:

— Помоли ли се, сине на Хенри Осми?

Момчето безпомощно размърда свързаните си нозе и ръце, като се опита в същото време да издаде през стегнатите челюсти някакъв глух звук, който отшелникът изтълкува като утвърдителен отговор на зададения въпрос.

— Моли се още тогава. Прочети последната си молитва.

Детето се разтрепери, лицето му пребледня. След това се размърда отново, за да се освободи, като се въртеше ту на една, ту на друга страна и се мъчеше яростно, отчаяно, с все сили, но без полза да разкъса веригите си, а през това време старото чудовище му се смееше, клатеше глава и точеше невъзмутимо ножа, като мърмореше от време на време:

— Малко време ти остана, затова всеки миг е скъп… Прочети последната си молитва!

Момчето изохка отчаяно и задъхано от умора, престана да се мята. Сълзи обляха лицето му, но тази трогателна гледка не смили сърцето на жестокия старец. Наближаваше да съмне, отшелникът забеляза това и заговори рязко, с неспокойна нотка в гласа:

— Не мога да позволя този унес да продължава, нощта вече мина. Мина като миг… като един-единствен миг — да би траяла година! Семе на грабителя на църквата, затвори тленните си очи, ако те е страх да гледаш… — Думите му заглъхнаха в неразбираемо мърморене. Старецът коленичи с ножа в ръка и се наведе над стенещото момче…

И изведнъж… край колибата се чуха гласове… Ножът падна от ръката на отшелника, той хвърли една овча кожа върху момчето и се изправи разтреперан. Гласовете се засилиха, станаха груби и гневни, чуха се удари и викове за помощ, после шум от бързо отдалечаващи се стъпки. Веднага след това някой заблъска по вратата на колибата и завика:

— Хеей! Отваряй! И по-бързо, дявол да те вземе!

Този глас прозвуча в ушите на краля като благословена небесна музика, защото той позна гласа на Майлс Хендън!

Скърцайки със зъби от безпомощна ярост; отшелникът излезе бързо от спалнята, като затвори вратата след себе си, веднага след това кралят чу следния разговор в „параклиса“:

— Поклон и привет, благоговейни! Къде е момчето… моето момче?

— Какво момче, приятелю?

— Какво момче ли? Не се опитвай да лъжеш, отче, не се опитвай да ме заблуждаваш!… Не съм в настроение да търпя такова нещо. Недалеко оттук намерих негодниците, които ми го откраднаха, и ги накарах да признаят всичко, казаха ми, че се отскубнало от тях и те открили, че следите му стигат до твоя дом. Показаха ми следи от стъпките му. Така че не хитрувай, свети отче, защото, ако не го дадеш веднага… Казвай, къде е момчето?

— О, добри сър, навярно говорите за дрипавия царствен скитник, който нощува тук. Ако човек като вас се интересува от човек като него, знайте тогава, че го пратих по работа. Скоро ще се върне.

— Колко скоро? Кога точно? Хайде, не ми губи времето… Не мога ли да го настигна? След колко време ще се завърне?

— Не се безпокойте, скоро ще се върне.

— Така да бъде. Ще се опитам да почакам. Но чакай!… Ти ли си го пратил по работа?… Ти? Това е вече лъжа… той не би отишъл. Би изскубал старческата ти брада, ако ти би си позволил такова нахалство към него. Лъжеш, приятелю, сигурно ме излъга! Той не би отишъл да свърши работа нито на тебе, нито на кой да е друг човек.

— На човек няма да свърши работа, сигурно няма. Ала аз не съм човек.

— Какво? А какъв си, за Бога?

— Това е тайна… внимавай да не я издадеш. Архангел съм.

От устата на Майлс Хендън се изтръгна едно не съвсем благочестиво възклицание, последвано от:

— Това вече може да обясни услужливостта му! Много добре знаех, че той не би мръднал пръст да стори и най-малка услуга на простосмъртен, но, Господи, и крал дори трябва да се подчини, щом му заповядва архангел! Чакай… Какъв е този шум?

През цялото време малкият крал ту настръхваше от ужас, ту тръпнеше от надежда, през цялото време напрягаше сили да охка колкото е възможно по-силно, за да бъде чут от Хендън, но всеки път съзнаваше с горчивина, че стоновете му не достигат или най-малкото не привличат вниманието на Хендън. Така че последните думи на служителя му бяха като животворен полъх от свежи поля, достигнал до умиращ! Той напрегна отново сили тъкмо когато отшелникът каза:

— Шум ли? Чувам само вятъра.

— Може да е и вятър. Да, сигурно е било вятър. Чувах го слабо през цялото… ето пак! Не е вятър! Странен звук! Ела да видим откъде иде!

Кралят бе обзет от почти непоносима радост. Уморените му дробове направиха ново усилие — този път успешно — но стегнатите челюсти и овчата кожа му пречеха. И сърцето му се сви, когато чу думите на отшелника:

— Отвън идва… от ей оня храсталак навярно. Ела, ще те заведа.

Кралят чу как двамата излязоха, разговаряйки, чу как стъпките им заглъхнаха бързо… И остана сам в злокобната, гнетяща, ужасна тишина.

Стори му се, че е минала цяла вечност, докато чу, че стъпките и гласовете се приближават отново… този път придружени от нов звук, както изглежда, от копита. След това се чу гласът на Хендън:

— Няма да чакам повече. Не мога да чакам повече. Той се е загубил из тая гъста гора. В каква посока тръгна? По-бързо… покажи ми я.

— Той… Но почакай, и аз ще дойда с тебе.

— Добре… добре! Ти сякаш си по-добър, отколкото изглеждаш. Не предполагам да има друг архангел с такова добро сърце. Искаш ли да яздиш? Ако искаш, качи се на осела, който доведох за момчето си, ако искаш, размахвай светите си нозе на злополучното муле, което взех за себе си… и с което ме измамиха, защото не струва пукната пара.

— Не, ти се качи на мулето, а пък осела си карай, аз се чувствам по-сигурно на собствените си нозе и затова ще ходя пеш.

— Подръж ослето тогава, докато събера сили да се метна на мулето.

Последваха ритници, плесници, тропот, бяг, придружени с гръмогласни ругатни и накрая с жестока реч към мулето, която като че преви упоритостта му, защото враждебните действия приключиха след нея.

Вързаният крал чу с неизказана мъка как гласовете и стъпките се отдалечиха и заглъхнаха. Той изгуби всяка надежда, дълбоко отчаяние завладя сърцето му. „Единственият ми приятел бе измамен и прогонен, каза си той, отшелникът ще се върне и…“ Той изохка и се затръшка така яростно, че отхвърли овчата кожа.

В същия миг чу, че вратата се отваря! Той се смръзна от страх… усещаше вече ножа до гърлото си. От ужас затвори очи, пак от ужас ги отвори отново… и видя пред себе си Джон Канти и Хюго!

Би казал: „Слава Богу!“, ако устата му не беше вързана.

След няколко мига нозете му бяха отвързани, похитителите го грабнаха за ръка и хукнаха с него през гората.