Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince and The Pauper, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Марк Твен

Принцът и просякът

 

ИК „Пан 96“, София, 2002

Редактор: Костадин Костадинов

Коректор: Ирина Грудева

ISBN 954-657-099-0

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава
Фу-фу Първи

Майлс Хендън хукна към Съдъркския край на Лондонския мост, като се оглеждаше зорко за хората, които търсеше и се надяваше да намери. Но скоро се отчая. С разпитване успя да открие донякъде посоката им към Съдърк, после всички следи изчезнаха и той не знаеше вече накъде да тръгне. Въпреки това продължи усилено да ги търси през целия ден. На мръкване, изгладнял и капнал от ходене, не бе стигнал доникъде, затова се навечеря в Табардската странноприемница и веднага се прибра да спи, решен да стане рано сутринта, за да търси из целия град. Докато лежеше и размишляваше, започна да разсъждава така: момчето ще иска при първа възможност да избяга от разбойника, който се представя за негов баща, но дали ще се върне в Лондон да търси предишното си жилище? Не, няма, ще се бои да не го намерят повторно там. Какво ще стори тогава? Тъй като няма никакъв приятел или покровител, освен Майлс Хендън, сигурно ще се помъчи да намери пак този свой приятел, но без да се излага на опасността да отива в Лондон. И ще тръгне към Хендън Хол — сигурно ще постъпи така, защото знае, че Хендън смяташе да се върне у дома си и би могло да разчита, че ще го намери там. Да, положението беше ясно за Хендън — не трябваше да губи повече време в Съдърк, а да тръгне веднага през Кент за Мънкс Холм, като търси из гората и разпитва всеки, когото срещне.

 

 

Да се върнем сега при изчезналия крал.

Разбойникът, когото прислужникът от странноприемницата бе видял да се присъединява на моста към младежа и краля, всъщност не се присъедини към тях, а тръгна по петите им, без да им се обади. Лявата му ръка беше в превръзка, на лявото му око беше лепнат голям зелен пластир, той накуцваше и се подпираше на дъбова тояга. Криволичейки от една улица в друга, младежът преведе краля през Съдърк и полека-лека го изведе на широкия друм отвъд. Кралят се разсърди и каза, че няма да върви по-нататък, защото Хендън е длъжен да дойде при него, а не той да отива при Хендън. Нямало да търпи повече това нахалство и щял да си остане, където е. Младежът каза:

— Ти искаш значи да стоиш тук, докато приятелят ти лежи ранен в оная горичка? Добре, така да бъде.

Кралят промени изведнъж държането си. И извика:

— Ранен ли? Кой се е осмелил да го рани? Но това е отделен въпрос, води ме по-скоро нататък! По-скоро, момче! Защо си влачиш краката, сякаш са пълни с олово? Ранен ли е, казваш? Жестоко ще се кае злодеят, който го е ранил, дори ако е херцогски син!

Горичката беше далеко, но все пак скоро стигнаха. Младежът се поогледа, забеляза един забит в земята пън с някакъв вързан парцал, след това тръгна напред, като търсеше и от време на време откриваше други подобни пънове, очевидно указания за пътя им. Полека-лека стигнаха до една полянка, където се виждаха останки от опожарена къща и полусъборена плевня. Никакъв знак за живот, наоколо владееше пълна тишина. Младежът влезе в плевнята, кралят го последва нетърпеливо. Вътре нямаше никого. Кралят погледна учудено и недоверчиво младежа и запита:

— Къде е?

В отговор чу само подигравателен смях. Той побесня, грабна една цепеница и се приготви да я запрати по младежа, когато нов подигравателен смях долетя до слуха му. Идваше от куция разбойник, който бе вървял на известно разстояние след тях. Кралят се обърна и каза ядосано:

— Кой си ти? И какво търсиш тук?

— Остави тия глупости — каза мъжът. — И се успокой. Не съм се предрешил толкова изкусно, та да се преструваш, че не си познал баща си.

— Ти не си баща ми и аз не те познавам. Аз съм кралят. Ако си скрил моя служител, намери го или зле ще си изпатиш за стореното.

Джон Канти отвърна бавно и строго:

— Ясно е, че си луд, и не ми се иска да те наказвам, но ако ме предизвикаш, ще трябва да го сторя. Дрънкането ти не може да ни навреди тук, където няма кой да чуе глупостите, които приказваш, но добре ще бъде да се научиш да говориш неща, от които няма да пострадаме, когато отидем на друго място. Аз извърших убийство и не мога да се прибера вкъщи… както и ти, защото имам нужда от тебе. Промених името си по твърде прости съображения, сега се наричам Хобс… Джон Хобс, а ти си Джак… Дай си труд да го запомниш. Казвай сега къде е майка ти? Къде са сестрите ти? Не дойдоха на уреченото място… Знаеш ли къде са?

Кралят отвърна намусено:

— Не ми досаждай с тия загадки. Майка ми е умряла. Сестрите ми са в двореца.

Стоящият наблизо младеж избухна в подигравателен смях, заради който кралят щеше да се нахвърли върху му, но Канти — или Хобс, както се наричаше сега — му попречи с думите:

— Остави го, Хюго, не го закачай, той не е с ума си и твоето държане го дразни. Седни, Джак, да се успокоиш, трябва да похапнеш нещо.

Хобс и Хюго заговориха помежду си шепнешком, а кралят се отдалечи колкото можа от неприятното общество; Той се отдръпна в полумрака на най-отдалечения кът в плевнята, където пръстеният под беше покрит с цяла стъпка дебел пласт слама. Легна там; покри се със слама вместо с одеяло и потъна в размисли. Много грижи имаше, но по-дребните бяха скоро прогонени от най-голямата — загубата на баща му. Всички хора се разтреперваха, като чуеха името на Хенри VIII, когото си представяха като чудовище, от чиито ноздри излита само гибел, а ръцете му раздават само наказания и смърт, но за това момче името будеше само чувство на радост, съживяваше един нежен, любещ образ. Той си припомни дълга поредица от нежни разговори с баща си и дълго мисли за тях, а обилните сълзи доказваха колко дълбока е скръбта, обзела малкото му сърце. Привечер, уморено от тежките преживявания, момчето се унесе постепенно в спокоен възстановителен сън.

След известно време — то не би могло да каже колко точно — съзнанието му надви съня и както си лежеше със затворени очи, мъчейки се да си обясни къде и какво се е случило, долови някакво шумолене, като тъпи удари на дъждовни капки по покрива. Обзе го приятно чувство на покой, прекъснато още в следния миг от пискливи крясъци и дрезгав смях. Неприятно изненадано, момчето понадигна глава, за да види откъде иде нарушаването на покоя. Погледът му бе поразен от тъжно и грозно зрелище. На земята, в другия край на плевнята, пламтеше ярък огън, около него, зловещо осветени от червения пламък, се изтягаха и търкаляха пъстро множество дрипави разбойници и уличници от двата пола, каквито никога не бе виждало, нито си бе представяло. Имаше едри, яки; изгорели от слънцето мъже с дълги коси и невероятни дрипи, имаше средни на ръст младежи със зверски лица и чудновато облекло, слепи просяци с превръзка на едното или и на двете очи, сакати с дървени крака и патерици, болни, чиито струпеи и язви прозираха през дрипите им. Уличен продавач с подозрителна външност, точилар, калайджия, бръснар лечител — всеки със сечивата на занаята си; някои от жените бяха още момиченца, други, съвсем млади девойки, трети, стари набръчкани вещици; всички бяха шумни, безочливи, мръсни и раздърпани, с гадни уста; имаше три бебета с пъпчиви лица и две измършавели псета с връв около врата, които служеха за водачи на слепците.

Мръкнало се бе, тълпата току-що бе привършила гуляя си и започваше дивата си веселба — канчето с напитката минаваше от ръка в ръка. Чу се всеобщ вик:

— Песен! Песен от Прилепа, Дик и Еднокракия!

Един от слепците стана, захвърли превръзките, които закриваха прекрасните му здрави очи, и трогателния надпис, разказващ причината за нещастието му. Еднокракия се освободи от дървения си крак и застана на яките си здрави нозе до първия нехранимайко, след това и двамата запяха една неприлична песен, на която цялата тайфа повтаряше в хор припева. Когато стигнаха до последния куплет, пиянското им въодушевление стигна дотам, че всички я повториха от началото, разтърсвайки стените с дивите си викове.

Последва разговор не на разбойническото наречие на песента, защото с него си служеха само когато имаше опасност да ги чуе вражеско ухо. По време на разговора се разбра, че „Джон Хобс“ не е съвсем нов събрат, но и по-рано се е числил към тази шайка. Накараха го да разкаже последното си приключение; когато им каза, че „случайно“ убил един човек, всички изразиха одобрението си, а когато добави, че човекът бил свещеник, почнаха да ръкопляскат и го накараха да се чукне с всекиго поотделно. Старите познати го поздравиха възторжено, новите бяха горди, че могат да му стиснат ръка. Запитаха го къде се е „мотал толкова месеци“. Той каза: — В Лондон през последните години е по-удобно и по-безопасно, отколкото по селата, защото законите са много строги и усърдно прилагани. Ако не бе станала оная злополука, щях да си стоя там. Решил бях да си стоя и никога да не тръгвам към селата… ала злополуката тури край на това решение.

Той запита колко души наброява сега шайката. Главатарят отвърна:

— Двадесет и пет яки апаши, обирачи, кокошкари, джебчии и миткала заедно с просякините, уличниците и други женски от занаята. Повечето са тук. Другите скитат на изток, пеят зимна песен. Ще ги последваме призори.

— Не виждам Уен между почтените люде тук. Къде е той?

— Сигурно ближе гореща сяра горкият момък. Убиха го някъде посред лято в едно сбиване.

— Жалко, Уен беше кадърен и храбър мъж.

— Такъв беше наистина. Неговата прокопсаница, черната Бес, е с нас, само че тръгна с другите на изток, хубава жена, с добри навици и порядъчно държане, никой не я е виждал пияна повече от четири пъти в неделята.

— Всякога си беше прибрана… Добре я помня… Добра женичка, достойна за похвала. Майка й беше по-непрокопсана, свадлива и зла вещица, ама страшно умна.

— Това я погуби. Толкова добре врачуваше на ръка и другояче, та се прочу като врачка и магьосница. Изгориха я на тих огън. В умиление изпаднах, като я гледах колко храбро посрещна участта си — кълнеше и псуваше цялата тълпа, която зяпаше наоколо, докато пламъците лижеха лицето, подпалваха тънките й къдри и пращяха около посивялата й старческа глава… Кълнеше ли ги, казах?… И още как! Хиляда години да живееш, такива чудесни клетви няма да чуеш. Уви, изкуството й умря заедно с нея. Останаха нищожни, жалки подражания, но истински клетви вече няма.

Главатарят въздъхна, слушателите му също — от съчувствие; шайката бе обзета за миг от униние, защото дори и грубите бездомници не са съвсем лишени от чувства и могат да изпитват от време на време при особени обстоятелства дълбока скръб и мъка — например в случаите като този, когато геният и културата са изчезнали, без да оставят наследник. Но чашата обиколи отново всички и скоро съживи сърцата на тъгуващите.

— Пострадал ли е някой друг от приятелите? — запита Хобс.

— Да, пострадаха някои. Главно новите… Някои дребни стопани, които заскитаха гладни по света, след като им взеха земите, та да отглеждат там овце, тръгнаха по просия, затова ги бичуваха на бунището голи до кръста; после ги вързаха и ги биха на позорния стълб; тръгнаха повторно — пак ги биха и после им отрязаха по едно ухо; тръгнаха трети път — какво да правят горките? — тогава ги дамгосаха с нажежено желязо по бузата и ги продадоха в робство; най-после избягаха, но ги заловиха и ги обесиха. Така се свърши с тях. Други се отърваха по-леко. Ей, вие там, Йокъл, Бърнс, Ходж, станете… и си покажете украсите!

Повиканите се изправиха и съблякоха дрипите, за да покажат гърбовете си, набраздени със следи от бича, единият вдигна косите си и показа мястото на липсващото ляво ухо, другият показа на рамото си буквата V, отпечатана с нажежено желязо, както и полуотрязаното си ухо, третият каза:

— Аз съм Йокъл, някога бях заможен стопанин, с мила жена и дечица… Сега съм по-друг по звание и положение, жената и децата загинаха, може да са на небето, може и на другото място… но благодаря на милостивия Бог, че не са в Англия! Добрата ми стара майчица се мъчеше да изкара хляба с гледане на болни, един от болните умря, лекарите не разбраха от какво, затова майка ми бе изгорена като вещица, а дечицата ми гледаха и плачеха. Английски закон!… Вдигнете всички чашите си!… Извикайте в един глас ура!… Пийте за милосърдния английски закон, който я освободи от английския ад! Благодаря ви, събратя. Аз тръгнах да прося от къща на къща… заедно с жената… Носехме и гладните деца… Но в Англия е престъпление да си гладен… Затова в три града поред ни разсъбличаха и бичуваха. Пийте пак всички за милосърдния английски закон!… Защото неговият бич изсмука кръвта на моята Мери и бързо я отърва. Лежи тя сега в гроба, спасена от всички мъки. А пък децата… Докато ме биеха според закона от град на град, те гладуваха. Пийнете, момчета… само една капка… една капка за горките деца, които никому не бяха сторили зло. Тръгнах пак по просия… за коричка хляб, а получих завързване на позорния стълб и загубих едното си ухо — ето къде му остана чуканът — тръгнах повторно — ето и втория чукан, за да помня. Пак почнах да прося, продадоха ме в робство — на бузата ми, ако измия това петно, ще видите червения белег от нажеженото желязо! Роб! Разбирате ли тая дума! Английски роб… Ето го пред вас. Избягах от господаря си, а когато ме намерят — Бог да прокълне закона, който повелява това! — ще ме обесят!

Звънлив глас се разнесе в тъмнината:

— Няма да те обесят!… Този закон още днес ще бъде отменен!

Всички се обърнаха и когато изскочилата из тъмнината фантастична фигурка на малкия крал приближи към тях, я посрещнаха отвред с въпроси.

— Кой е пък този? Какъв е? Кой си ти, човече?

Момчето стоеше невъзмутимо пред техните учудени, въпросителни погледи и отговори с царствено достойнство:

— Аз съм Едуард, кралят на Англия.

Последва оглушителен смях, отчасти присмех, отчасти възхищение от шегата. Кралят се ядоса. И отвърна рязко:

— Невъзпитани скитници! Така ли благодарите за кралската милост, която ви обещах?

Той продължи да говори гневно и възбудено, но думите му бяха заглушени от смях и подигравки. „Джон Хобс“ направи няколко пъти опит да заговори сред общата олелия и най-после успя.

— Момчета, това е син ми, занесен, глупак и направо луд… Не му обръщайте внимание… Мисли си, че е крал.

— Аз съм крал — каза Едуард, като се обърна към него, — както ще научиш, когато му дойде времето. Ти призна, че си убил човек… и ще платиш за това.

— Ще ме издадеш ли?… Ти? Ако не те пребия с ей тия ръце…

— Шшт! — викна едрият главатар, като побърза да се намеси, за да спаси краля, и в добавка стовари пестника си върху Хобс. — Не зачиташ нито крале, нито главатари, така ли? Ако сториш още веднъж такова нещо пред мене, лично ще те обеся! — После се обърна към Негово величество: — А пък ти, момче, не бива да заплашваш другарите си и се въздържай да казваш където и да е лоша дума за тях. Бъди си крал, ако имаш такова безумно желание, но не прави пакости. Забрави титлата, която току-що изрече — думите ти бяха държавна измяна, ние може да сме лоши хора в дребните неща, но никой от нас не е изпаднал дотам, да стане изменник на своя крал, всички го обичаме с верни и любещи сърца. Ей сега ще видиш дали казвам истината. Хайде, всички в един глас: „Да живее Едуард, кралят на Англия.“

— Да живее Едуард, кралят на Англия!

Пъстрата тълпа изрева така гръмогласно, че колибата се затресе. Лицето, на малкия крал се озари за миг от радост, той се поклони леко и каза сериозно и скромно:

— Благодаря, добри ми народе.

Тази неочаквана последица предизвика нов изблик от веселие. Когато най-после се поукротиха, главатарят каза с добродушна строгост:

— Остави тая работа, момче, тя не е нито разумна, нито редна. Забавлявай се, щом не можеш иначе, само че си избери друга титла.

Един калайджия предложи пискливо:

— Фу-фу Първи, крал на глупците!

Титлата „прилегна“ веднага, всички гърла зареваха и отново се чу гръмко възклицание:

— Да живее Фу-фу Първи, крал на глупците! — последвано от крясъци, подсвирквания и гръмки смехове.

— Докарайте го насам, да го коронясаме!

— Да му метнем мантия!

— Да му дадем скиптър!

— Да го турим на трон!

Десетки подобни викове се разнесоха изведнъж и нещастната малка жертва не бе успяла още да се опомни, когато я коронясаха с тенекиен леген, наметнаха я със скъсано одеяло, сложиха я върху едно буре и й дадоха за скиптър желязната пръчка на калайджията. След това всички коленичиха пред него и започнаха подигравателно да се вайкат и да го молят в хор, като изтриваха очи с мръсните си изпокъсани ръкави и престилки:

— Бъди милостив към нас, преблаги кралю!

— Не тъпчи умоляващите те червеи, благородни господарю!

— Съжали робите си и ги удостой с кралски ритник!

— Ободри ни и ни стопли с благодатните си лъчи, блестящо царствено слънце!

— Освети земята с докосването на своя крак, за да можем да оближем пръстта под нозете ти и да станем благородници!

— Благоволи да ни заплюеш, господарю, за да могат децата на нашите деца да разправят за царствената ти милост и завинаги да се гордеят и да се радват!

Но шеговитият калайджия надмина всички. Той коленичи и се престори, че целува крака на краля, но бе ритнат с възмущение от него, тогава тръгна да моли за парцал, за да изтрие мястото, докоснато от кралския крак, като каза, че ще запази парцала от допир с въздух и ще забогатее от показването му по друмищата срещу сто шилинга за едно поглеждане.

Той беше толкова смешен, че всички дрипльовци се възхищаваха и почти му завиждаха за успеха.

Сълзи от възмущение и срам замъглиха очите на малкия владетел, а в сърцето му гризеше мисълта: „Да бях им направил най-голямото зло, едва ли биха били по-жестоки… А пък аз им обещах само добро… и ето как ми се отплащат за него!“