Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince and The Pauper, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Марк Твен

Принцът и просякът

 

ИК „Пан 96“, София, 2002

Редактор: Костадин Костадинов

Коректор: Ирина Грудева

ISBN 954-657-099-0

История

  1. — Добавяне

Двадесета глава
Принцът и отшелникът

Високият плет го скри от къщата. Подтикван от страшната уплаха, той се втурна колкото му крака държат към една горичка, която се виждаше в далечината. Не погледна ни веднъж назад, докато стигна до гората. Тогава се обърна и видя две фигури в далечината. Това беше достатъчно. Той не се спря да разбере кои са, а хукна отново и забави ход едва когато се озова в полумрака сред гората. Едва сега се спря, уверен, че е вече в безопасност. Ослуша се внимателно, но тишината беше дълбока и тържествена… угнетителна и страшна. Напрегнатият Му слух долавяше от време на време отделни звуци, които бяха толкова далечни, глухи и тайнствени, че приличаха не на истински звуци, а на вопли и стенания, издавани от духове на умрели, затова бяха още по-ужасни от тишината, която нарушаваха.

Отначало той смяташе да остане на това място до вечерта, но изпотеното му тяло скоро почна да трепери и той бе принуден да тръгне отново, за да се стопли. Удари направо през гората с надежда да открие най-после някакъв път, но скоро се отчая. Продължаваше да върви и да върви; колкото по-навътре навлизаше, толкова по-гъста ставаше гората. Мракът се сгъстяваше все повече и кралят разбра, че се мръква. Той потрепери при мисълта, че ще трябва да нощува в такова несигурно място, и се опита да върви по-бързо, но не можеше, защото, като не виждаше къде да стъпи, се препъваше в пънове или се заплиташе в пълзящи растения и трънаци.

Затова се зарадва неизказано, когато зърна някаква мигаща светлинка. Приближи се предпазливо, спирайки често да се оглежда и ослушва. Светлинката идваше от бедна хижа с прозорци без стъкла. След малко се чу глас и кралят се приготви да избяга, но веднага промени намерението си, защото разбра, че някой чете молитва. Той се промъкна до единия прозорец на хижата, повдигна се на пръсти и погледна крадешком вътре. Стаичката беше малка, подът й беше от пръст, утъпкан от дълго стъпване по нея, в един ъгъл се виждаше сламеник с едно-две скъсани одеяла, наблизо имаше едно ведро, канче, леген, две-три гърнета и тенджери, къса пейка и трикрако столче, в огнището тлееха останки от горели съчки, пред иконостас, където гореше само една свещ, беше коленичил един старец, а върху вехт дървен сандък до него бяха сложени разтворена книга и човешки череп. Старецът беше едър, сух, с дълги снежнобели коси и брада, загърнат беше от глава до пети в овчи кожух.

— Свят отшелник! — каза си кралят. — Сега вече ми провървя.

Старецът се изправи, кралят почука. Обади се плътен глас:

— Влез!… Но остави греховете си отвън, защото влизаш в свято място!

Кралят влезе и се спря. Отшелникът обърна към него блестящите си неспокойни очи и каза:

— Кой си ти?

— Кралят — беше невъзмутимият, спокоен отговор.

— Добре дошъл, кралю! — извика възторжено отшелникът. После се засуети трескаво, като повтаряше постоянно: — Добре дошъл! Добре дошъл! — Постла пейката, настани краля на нея до огнището, хвърли малко съчки в огъня и започна да се разхожда неспокойно из стаичката.

— Добре дошъл! Мнозина са търсили своето прибежище тук, но не бяха достойни и биваха прогонвани. Но крал, който е захвърлил короната си и е презрял суетния блясък на сана си, който се е облякъл в дрипи, за да посвети живота си на святост и умъртвяване на плътта… е достоен и добре дошъл!… Той ще остане тук през целия си живот, докато го споходи смъртта.

Кралят побърза да го прекъсне и да обясни, но отшелникът не му обърна внимание — дори не го изслуша, а продължи още по-гръмко и с по-голямо увлечение:

— А пък тук ще живееш в мир. Никой не ще открие убежището ти, за да те тревожи, с молби да се върнеш към празния и глупав живот, който по божие внушение си изоставил. Тук ще се молиш, ще изучаваш Писанието, ще размишляваш за безумията и суетите на тоя свят и за съвършенствата на бъдещия, ще се храниш с корички и треви, ще измъчваш всекидневно с бичуване тялото, за да пречистиш душата си. Ще носиш власеница на голо, ще пиеш само вода и ще живееш в мир. Да, в пълен мир, защото, който и да те потърси, ще си отиде измамен, няма да те намери, няма да ти стори зло.

Продължавайки да се разхожда напред-назад, старецът престана да говори, а почна да си мърмори. Кралят се възползва от случая да разкаже патилата си с красноречие, което му бе вдъхнато от тревогата и страха. Но отшелникът продължаваше да си мърмори, без да му обръща внимание. Както мърмореше, той се приближи към краля и му каза важно:

— Шт! Ще ти кажа една тайна!

Наведе се да я изрече, но се възпря и се ослуша. След една-две минути отиде на пръсти до прозорчето, подаде глава навън и огледа полумрака. После се върна пак на пръсти, доближи лицето си до лицето на краля и прошепна:

— Аз съм архангел!

Кралят трепна изведнъж и си каза: „По-добре да бях попаднал пак при скитниците, защото сега, уви, съм пленник на умопобъркан!“ Страховете му се засилиха и се изписаха на лицето му. Отшелникът продължи тихо и възбудено:

— Виждам, че почувства къде си! По лицето ти се изписа страхопочитание! Никой не може да постой тук и да не изпита същото нещо, защото тук се намираш на небето. Аз влизам и излизам оттам за едно мигновение. Прогласен бях за архангел на същото това място преди пет години от ангели, изпратени от небето да ме удостоят с тоя страшен чин. Тяхното присъствие изпълни с непоносимо сияние това място. Те коленичиха пред мене, кралю! Да, коленичиха пред мене! Защото аз бях по-велик от тях. Бях се разхождал в небесните дворове и бях разговарял с патриарсите. Докосни ръката ми… Не бой се… докосни я. Така… ти докосна ръката, която се е ръкувала с Авраам, Исак и Яков! Защото аз се разхождах из златните градини, озовах се пред лицето на Бога!

Той замълча, за да придаде по-голяма важност на думите си, после лицето му се промени изведнъж и той тръгна отново, като продължи с гневно увлечение:

— Да, аз съм архангел, само архангел!… Аз, който можех да стана папа!… Това е самата истина. Глас от небето ми каза насън това преди двадесет години, о, да, трябваше да стана папа!… И щях да стана папа, защото небето бе решило така… Но кралят разтури моя дом и аз, беден, невзрачен, самотен инок, бях прогонен бездомен по света, след като ми отнеха великото ми бъдеще! — Той започна отново да мърмори, да удря в безмилостна ярост чело с пестниците си, от време на време изричаше по някое ядовито проклятие или повтаряше развълнувано: — Затова сега съм само архангел!… Аз, който щях да стана папа!

Той продължи да говори така цял час, а малкият крал седеше и се измъчваше. След това яростта на стареца премина изведнъж и той се укроти съвсем. Гласът му се смекчи, той слезе от облаците и задрънка така простичко и човечно, че напълно спечели сърцето на краля. Старият отшелник премести момчето по-близо до огъня и го настани още по-удобно, започна сръчно и нежно да лекува подутините и драскотините по него, после се залови да приготви вечеря, като му говореше любезно през цялото време и от време навреме го милваше по бузите или го потупваше по главата така мило и нежно, че скоро всичкият страх и отвращение, вдъхнати от архангела, се смениха в уважение и обич към него.

Това щастливо състояние продължи, докато вечеряха, след това отшелникът се помоли пред иконостаса и сложи момчето да спи в съседната стаичка, като го зави с майчинска грижа и обич, помилва го отново на раздяла, остави го и седна край огъня, разравяйки унесено и безцелно жаравата. Но скоро престана да я рови и почука няколко пъти с пръсти челото си, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, което му е щукнало из ума. Изглежда, че не успя. След това скочи изведнъж, влезе в стаята на госта си и запита:

— Крал ли си ти?

— Да — беше сънливият отговор.

— Чий крал?

— На Англия.

— На Англия ли? Та умря ли Хенри?

— Уви, умря. Аз съм негов син.

Лицето на отшелника се начумери и потъмня, той стисна отмъстително костеливите си ръце. Няколко минути дишаше и преглъщаше бързо, после каза дрезгаво:

— Знаеш ли, че той ни изгони да се скитаме бездомни по света?

Отговор не се чу. Старецът се наведе, загледан в спокойното лице на момчето, и се ослуша в равномерното дишане. „Спи… дълбоко спи.“ Намусеността му изчезна, сменена от злобно задоволство: В това време по лицето на момчето пробяга усмивка. „Така… сърцето му е щастливо“, промърмори отшелникът и отвърна глава. После заснова безшумно из стаичката, сякаш търсеше нещо, спираше се да се ослуша, отмяташе глава и поглеждаше набързо към леглото, като не преставаше да мърмори под нос. Най-сетне намери това, което търсеше — ръждясал касапски нож и точило. Промъкна се на предишното си място при огъня, седна и започна да точи ножа на камъка, продължавайки да мърмори, да сумти и да възклицава тихо. Ветровете въздишаха около самотното жилище, тайнствени нощни гласове долитаха от безкрая. Лъскавите очички на дръзки мишки и плъхове поглеждаха стареца из цепнатините и ъглите, но той продължаваше работата си, унесен, изцяло погълнат от нея, без да забелязва нищо.

От време на време прекарваше пръст по острието на ножа и клатеше със задоволство глава:

— Наостри се — казваше си той, — да, все по-остър става.

Не обръщаше внимание колко време е минало, а работеше спокойно, улисан в мислите си, които изказваше понякога гласно:

— Баща му ни напакости, разори ни… и е вече във вечния огън! Убягна ни… Такава е била божията воля, да, такава е била божията воля и не бива да роптаем. Но не е убягнал от огъня! Не, не е убягнал от огъня, от всеизгарящия, безмилостен, безпощаден огън… от вечния огън!

Той продължаваше да точи и да мърмори, кикотеше се от време на време с тих дрезгав смях, после отново заговорваше:

— Баща му е виновен, че съм само архангел… ако не беше той, щях да бъда папа!

Кралят се размърда. Отшелникът изтича безшумно до леглото, коленичи и се наведе с вдигнат нож над легналото дете. Момчето се размърда отново, отвори за миг очи, които не виждаха нищо, в следния миг равномерното му дишане подсказа, че отново е заспало дълбоко.

Отшелникът гледаше и се ослушваше известно време, без да мърда, почти без да си поема дъх, после отпусна полека ръка и се отдалечи пълзешком с думите:

— Отдавна превали полунощ… но пак не бива да го оставям да вика, защото някой може да минава случайно насам.

Той заснова отново из хижата, намери парцал и връв, върна се и успя да върже глезените на краля, без да го събуди. След това се опита да върже китките на ръцете, няколко пъти се опита да ги събере, но момчето все отдръпваше ту едната, ту другата тъкмо когато въжето биваше готово да ги стегне, най-после, когато архангелът се бе почти отчаял, момчето скръсти само ръце и в следния миг те бяха свързани. След това старецът превърза главата му — от брадата до темето, и то така леко, постепенно и изкусно, че момчето продължи през цялото време да спи, без да мръдне.