Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (34)

Тридесет и три

След повдигането на обвинението към Бремер във вторник сутринта Бош получи разрешение да ползва останалата част от седмицата като компенсация за извънредните часове, които бе изработил по време на разследването.

Той прекара времето, като се въртеше из къщи, захващаше се с това-онова и си почиваше. Замени дървените перила пред задната врата с нови дъбови летви. Докато обикаляше магазина за домашно обзавеждане, когато отиде да купи летвите, взе и нови възглавнички за столовете и шезлонга пред вратата.

Отново започна да чете спортната рубрика в „Таймс“. Нямаше съществени промени в класациите на отборите и играчите.

Веднъж случайно прочете една от многото статии, които „Таймс“ публикуваше в рубриката за новините от града за случая, който бе станал известен в цялата страна под името „Делото на Последователя“. Но всъщност не й обърна голямо внимание. Той вече знаеше твърде много по това дело. Единственото, което го интересуваше в тези статии, бяха подробностите за самия Бремер, които излизаха на бял свят. „Таймс“ бе изпратил свой служител в Тексас, където в покрайнините на Остин бе израснал Бремер, и репортерът се беше върнал с разкази, събрани от стари доклади от полицейския отдел за работа с деца и със съседските клюки. Той бил отгледан само от майка си. Виждал баща си — странстващ музикант — веднъж или два пъти годишно. Майката бе описана от бившите съседи като строга и много праволинейна жена, особено що се отнасяше до сина й.

Най-лошото, което бе донесъл оттам репортерът по отношение на Бремер, бе, че на тринадесетгодишна възраст е бил заподозрян в подпалването на бараката за инструменти на един от съседите, но така и не било повдигнато обвинение срещу него. Съседът разказал, че майката въпреки това го наказала, все едно че наистина бил извършил престъплението. Забранила му да излиза от къщи през останалите дни на лятото. Съседите казали, че горе-долу по същото време в квартала започнали да изчезват домашни животни, но това никога не е било свързано с личността на младия Бремер. Поне досега. А сега съседите като че ли бяха склонни да обвиняват Бремер за всяко страдание, постигнало улицата им през онази година.

Една година след пожара майката на Бремер починала от алкохолизъм и след това момчето било отгледано в държавен пансион за момчета, където младите повереници носели бели ризи със сини вратовръзки и блейзери в училище дори и когато термометърът удрял тавана. В статията се казваше, че той работел като репортер към един от ученическите вестници, като всъщност така започнала кариерата, която после го довела в Лос Анджелис.

Статията беше от полза по-скоро за хора като Локи, които да използват информацията, за да преценят как от детето Бремер е израснал възрастният човек, способен да извърши подобни неща. Тя само натъжи Бош. Той, без да иска, се вгледа за дълго в снимката на майката, която „Таймс“ бе намерил отнякъде. На нея тя стоеше пред вратата на къщата в стил ранчо с избеляла от слънцето боя и държеше ръката си върху рамото на младия Бремер. Тя беше с изрусена коса и провокираща фигура с голям бюст. „Много силно гримирана“ — помисли Бош, докато гледаше снимката.

Освен статиите за Бремер той препрочете на няколко пъти един репортаж от броя в четвъртък. Той беше за погребението на Беатрис Фонтено. В него бе спомената Силвия и се описваше как учителката от гимназията „Грант“ е прочела някои от съчиненията на момичето по време на погребалния ритуал. Имаше и снимка от погребението, но на нея не се виждаше Силвия. Беше изображение на майката, застанала твърдо, но с лице, обляно в сълзи. Бош остави страницата от вестника на масичката до шезлонга и я четеше всеки път, когато сядаше там.

 

 

Когато му омръзна да се занимава с къщата, той се качи на колата и излезе да се разходи. Спусна се по хълма и се насочи към Долината. Кара около петнадесет минути и спря да си купи хамбургер. Израснал в този град, той обичаше да се разхожда с кола из него, за да опознае всяка от улиците и всяко ъгълче. Веднъж в четвъртък и после в петък сутринта пътят му мина покрай гимназията „Грант“, но той не можа да види Силвия на някой от прозорците на класните стаи. Чувстваше болка в сърцето си, когато мислеше за нея, но знаеше, че най-много може да минава покрай училището, за да е по-близо до нея. Тя щеше да го потърси и затова той беше длъжен да чака, докато тя реши.

В петък следобед, когато се върна от разходката, той видя да святка лампичката на телефонния секретар и гърлото му се сви с надежда. Помисли, че тя може би е видяла колата му и е решила да се обади, защото е разбрала колко му е мъчно. Но когато прослуша съобщението, разбра, че просто Едгар иска да го чуе.

Той се обади.

— Хари, всичко ли ще пропуснеш?

— Да, какво?

— Ами вчера тук идваха от „Пийпъл“.

— Ще чакам да те видя на корицата.

— Шегувам се. Всъщност има голямо развитие.

— Така ли, и какво?

— Цялата тази гласност, която дадохме на случая, беше за добро. Някаква дама от „Калвър сити“ се обади и каза, че е познала Бремер и че той имал при нея ангажирана складова стаичка, но под името Удуърд. Взехме заповед за обиск и тази сутрин веднага го претърсихме.

— Аха.

— Локи беше прав. Той е правил видеозаписи. Намерихме видеолентите. Трофеите му.

— Исусе.

— Да. И да е имало някакво съмнение, сега вече го няма. Взехме седем ленти и камерата. Той трябва да не е записвал първите две. Онези, които мислехме, че е убил Майстора. Но имаме ленти за седем други, включително Чандлър и Маги Кум Лауди. Копелето е записвало всичко. Ужасна работа. Сега се прави официална идентификация на останалите пет жертви от лентите, но, изглежда, ще излязат онези, които Мора ни даде. Галери и другите четири момичета от порното.

— Какво друго имаше в помещението?

— Всичко. Намерихме белезници, каиши, запушалки за уста, нож и пистолет. Целия му комплект за убиване. Трябва да е използвал пистолета, за да ги кара да му се подчиняват. Затова нямаше следи от борба у Чандлър. Използвал е пистолета. Предполагаме, че го е държал насочен към тях, докато ги закопчае с белезниците и им запуши устата. От видеолентите изглежда, като че ли всичките убийства са извършени в къщата на Бремер. В спалнята откъм двора. С изключение на Чандлър, разбира се. Тя си го е получила у дома… Тези ленти, Хари… не бих могъл да ги гледам.

Бош можеше да го разбере. Представи си сцените и почувства как сърцето му се свива, като че ли се извъртя вътре в него и се заудря в ребрата като птичка, която се опитва да се измъкне от клетката си.

— И така, в районния съд получиха всичко, а най-голямата новина е, че Бремер ще говори.

— Така ли?

— Да. Той разбра, че сме намерили лентите и всичко останало. Предполагам, че е казал на адвоката си да действа. Иска да получи доживотен, без възможност за амнистия, като в замяна ще ни каже къде са труповете и ще позволи психолозите да го изучават, за да разберат какво му хлопа. Ако питаш мен, трябва да го смачкат като въшка, но предполагам, че те ще предпочетат да изследват генетиката му заради науката.

Бош мълчеше. Значи Бремер щеше да живее. Първоначално не знаеше как да приеме това. После разбра, че и той може да приеме тази „сделка“. Онова, което го тормозеше, бе, че тези жени няма никога да бъдат открити. Затова беше посетил Бремер в затвора първия ден след арестуването му. Независимо дали жертвите имаха семейства или не, той не искаше да ги остави там, в черната бездна на неизвестното.

Накрая Бош реши, че това не е лоша сделка. Бремер ще бъде жив, но няма да живее. Това би могло да бъде дори по-зле за него от газовата камера. И наистина щеше да е справедливо, помисли той.

— Е — каза Едгар, — помислих си, че би искал да знаеш.

— Да.

— Знаеш ли, гадна е такава странна съдба, нали? Да си Бремер. Много по-гадна, отколкото на Мора. Репортер! И… аз също го познавах, човече!

— Да… Е, много от нас го познаваха. Предполагам, че никой не познава никого така, както си мисли, че го знае…

— Да… До скоро, Хари.

 

 

В късния следобед той стоеше на площадката зад къщата, подпрян на новите дъбови перила, гледаше дефилето и мислеше за черното сърце. Неговият ритъм бе толкова силен, че можеше да спре пулса на целия град. Знаеше, че винаги ще го чувства, ще усеща ритъма му през целия си живот. Бремер щеше да бъде осъден сега, скрит надалеч завинаги, но той знаеше, че след него ще дойде друг. И друг след другия. Черното сърце не бие само.

Той запали цигара и си помисли за Хани Чандлър, като изхвърли от ума си онази картина, в която я бе видял за последен път. Спомни си я как ораторства в съда. Това завинаги щеше да бъде нейният образ в паметта му. Имаше нещо толкова чисто и ясно в нейната ярост. Като синия пламък на клечката кибрит, преди да изгасне от само себе си. Дори и насочена към него, той я разбираше.

В ума му се появи статуята над стълбите на съдебната палата. Още не можеше да се сети за името й. Чандлър я беше нарекла „бетонена блондинка“. Бош се чудеше какво ли си бе мислила Чандлър за правосъдието, за справедливостта накрая… Дали все още е имала някаква надежда? Вярваше, че е имала. Тя беше още тук, тази надежда. Като чистото синьо пламъче, изчезващо в нищото. Все още беше гореща. Тя беше тази, която й бе дала сили да победи Бремер.

 

 

Той не чу Силвия чак докато тя не излезе през вратата. Погледна и я видя там, и поиска веднага да се приближи до нея, но се въздържа. Тя бе обута в сини джинси и тъмносиня риза. Той й беше купил тази риза за рождения ден и сега си помисли, че щом я е облякла, това е добър знак. Предположи, че тя вероятно е дошла направо от училище, където часовете в края на седмицата свършваха по-рано.

— Обадих се в службата ти и ми казаха, че си в отпуска. Реших да дойда да видя как си. Четох всичко за делото.

— Добре съм, Силвия. Ти как си?

— Чудесно.

— Какво става с нас?

Тя леко се усмихна.

— Звучи ми като ония лепенки по броните, знаеш ли ги? „Как карам?“… Хари, не знам какво става с нас. Предполагам, че затова съм тук.

Последва неловко мълчание, докато тя оглеждаше площадката и дефилето по-нататък. Бош смачка цигарата си и я хвърли в старата кутия от кафе, която стоеше до вратата.

— Хей, нови възглавнички.

— Да.

— Хари, ти трябва да разбереш защо ми трябваше известно време. То е…

— Разбирам.

— Остави ме да свърша. Аз го обмислях много пъти. Бих искала да имам възможност да ти го кажа. Просто исках да кажа, че за мен ще бъде много трудно… и за нас… ако продължим. Ще бъде трудно да се справим всеки със своето минало, тайни и с повечето от онова, с което ти се занимаваш и донасяш у дома със себе си, с мислите си…

Бош я чакаше да продължи. Знаеше, че не е свършила.

— Знам, че не бива да ти напомням, но аз съм минала през това преди с мъж, когото обичах. И видях колко зле върви и… ти знаеш как свърши. И за двама ни имаше много мъка. Затова ти трябва да разбереш защо ми беше необходимо да се отдръпна и да погледна всичко отстрани. Да погледна към нас с теб.

Той кимна, но тя не гледаше към него. Отнесеният й вид го тревожеше повече от думите й. И въпреки това не можеше да каже нищо. Не знаеше какво би могъл да каже.

— Ти живееш в непрекъсната, тежка борба, Хари. Такъв е твоят живот. На ченге. И въпреки всичко това аз знам, че в теб има голямо благородство.

Сега тя го погледна.

— Аз те обичам, Хари. Искам да запазя тази обич жива, защото тя е едно от най-прекрасните неща в живота ми. Едно от най-прекрасните неща, които познавам. Знам, че ще е трудно. Но това може да я направи още по-прекрасна. Кой знае?

Тогава той се приближи до нея.

— Кой знае? — каза той.

И те стояха прегърнати дълго време. Лицето му бе до нейното и той вдишваше аромата на косата и кожата й. Погали тила й нежно, като че ли беше крехка порцеланова ваза.

След малко те се отделиха, но само колкото да се приближат и седнат заедно в шезлонга. Седяха мълчаливо прегърнати дълго време, докато небето започна да потъмнява и да се зачервява над „Сан Габриел“. Бош знаеше, че все още носи своите тайни и ще ги запази засега. Но той щеше да заобикаля тази черна самота само още известно време.

— Искаш ли да отидем някъде този уикенд? — попита той. — Да се махнем от града? Бихме могли да прескочим до „Лон Пайн“. Да преспим в бунгалото утре вечер.

— Това би било чудесно. Бих могла… Бихме могли да го направим.

Няколко минути по-късно тя добави:

— Може да не успеем да наемем бунгало, Хари. Те са толкова малко и обикновено ги заемат още от петък.

— Аз вече имам резервирано едно.

Тя се извърна, така че да може да го погледне в лицето. Усмихна се лекичко.

— О, значи ти през цялото време си знаел — каза тя. — Само си се въртял тук и си чакал аз да дойда! Нямало е безсънни нощи, никаква изненада?

Той не се засмя. Поклати глава и известно време гледа към отблясъка на умиращия ден над западния склон на „Сан Габриел“.

— Не знаех, Силвия — каза той. — Надявах се.