Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (22)

Двадесет и едно

Бош намери ключа и го пъхна в стартера на колата, но не го завъртя. Набързо премисли дали да се опита да подкара колата, или преди това да изпие едно кафе. Погледна през страничния прозорец към сивия монолит, който представляваше сградата на управлението. В повечето от канцелариите светеше, но той знаеше, че са празни. В стаите винаги оставяха да свети, за да създават впечатлението, че борбата срещу престъпността не заспива. Това беше лъжа.

Помисли за кушетката, която държаха в една от стаите за разпити в ОКУ Това също беше алтернативно решение пред шофирането. Освен, разбира се, ако не бяха я прибрали. Но после помисли за Силвия и как тя беше дошла в съда, въпреки че й беше казал за нежеланието си. Искаше му се да иде у дома, при нея. „Да — помисли той. — У дома.“

Вдигна ръка към ключа и после отново я отпусна. Потърка очите си. Бяха изморени, а мислите в главата му плуваха, потопени в парите на уискито. Чуваше още и звука на саксофона. И собствения си импровизиран напев.

Опита се да мисли за онова, което току-що му бе казал Бремер. Че Бош никога няма да се досети кой е неговият източник за информация. Защо ли му го беше казал по такъв начин? Установи, че това е много по-голямо предизвикателство за него, отколкото да открие кой в действителност е източникът.

„Няма значение — каза си той. — Всичко скоро ще свърши.“ Той облегна глава на страничното стъкло. Замисли се за делото и своите свидетелски показания. Чудеше се как ли е изглеждал там, когато всички очи са били вперени в него. Не му се искаше никога повече да попадне в това положение. Никога.

Никога да не се оставя Хани Чандлър да го притиска с думите си.

„Който се бори с чудовища“ — помисли той. Какво беше казала тя на съда? За бездната? Да, където се крият чудовищата. Там ли се крият? В най-черното място ли? После си спомни за „черното сърце“. Така го нарече Локи. Черното сърце не бие самотно. През ума му премина образът на Норман Чърч, изтегнат прав, когато го удари куршумът. И как после се строполи безпомощно, гол върху леглото. Погледът на умиращия беше останал в ума му. И след четири години видението бе ярко, като че ли всичко се беше случило вчера. Искаше му се да знае защо е така. Защо си спомня лицето на Норман Чърч, а не помни лицето на собствената си майка? „Аз черно сърце ли имам? — запита се Бош. — Имам ли?“

После тъмнината се надигна и го заля. Беше там, заедно с чудовищата…

 

 

Някой почука силно върху стъклото. Бош рязко отвори очи и видя патрулния с палка и фенер в ръка до колата. Хари бързо се огледа, грабна в ръце кормилото и натисна спирачката. Не мислеше, че е карал толкова зле. После осъзна, че изобщо не е карал. Все още беше в паркинга на управлението. Посегна встрани и спусна стъклото.

Момчето в униформа беше пазачът на паркинга. Кадетите с най-ниски бележки от всеки клас в академията бяха назначавани най-напред да пазят паркинга през нощта. Беше традиция, но си имаше своята цел. Ако полицаите не можеха да предотвратят вмъкването на външни лица или други престъпления в паркинга на собственото си управление, възникваше въпросът как изобщо биха могли да се борят с престъпността.

— Добре ли сте, детектив? — попита той, докато закачаше палката на колана си. — Видях ви, като дойдохте и влязохте в колата си. После, когато не тръгнахте, реших да проверя.

— Да — успя да каже Бош. — Аз съм… хм, добре. Благодаря. Трябва да съм задремал. Имах дълъг ден.

— Те всичките са такива. Бъдете внимателен.

— Да.

— Ще можете ли да карате?

— Да. Благодаря.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм.

Преди да завърти стартера, той изчака полицаят да се отдалечи. Бош погледна часовника си и установи, че е спал не повече от тридесет минути. Но дрямката и рязкото събуждане го бяха освежили. Запали цигара и подкара колата към улица „Лос Анджелис“, за да се качи към входа на магистралата за Холивуд.

Докато караше на север по магистралата, спусна страничното стъкло, за да може хладният въздух да го освежава. Пред него светлините по хълмовете на Холивуд се издигаха към небето, където лъчите на прожекторите, поставени на две различни места в подножието им, раздираха тъмнината. Помисли си, че изгледът е красив и все пак предизвиква у него меланхолия.

През последните няколко години Лос Анджелис се беше променил, но в това нямаше нищо странно. Той винаги се променяше. Затова го и обичаше. Но метежът и рецесията бяха оставили белега си върху пейзажа. Върху спомена за него. Бош вярваше, че никога няма да забрави покрова от дим, който висеше над града като някаква гъста мъгла, която не може да се разпръсне от вечерния вятър. Нямаше да забрави телевизионните кадри на горящите сгради и грабежите, които полицията не бе успяла да укроти. Онова беше най-черният период за управлението, което още не беше се съвзело от него.

Нито пък градът. Много от проблемите, довели до онзи вулканичен гняв, все още не бяха овладени. Градът предлагаше толкова красота, но и толкова много опасност и омраза. Беше град на разтърсеното доверие, живеещ единствено чрез запасите си надежда. В ума си Бош видя поляризацията между имащите и нямащите като някакъв ферибот, напускащ пристанището. Претъпканият съд се отдалечаваше от претъпканото пристанище и някои бяха стъпили с единия си крак на борда, а с другия на земята. Корабът се отдалечаваше все повече и само след миг онези хора щяха да паднат във водата. Междувременно фериботът бе така претоварен, че щеше да се преобърне от първата вълна. Онези, останалите на брега, сигурно щяха да се радват. Те се молеха да дойде вълната.

Помисли си за Едгар и онова, което бе сторил. Беше един от ония, които щяха да паднат. Нищо не можеше да се направи по този въпрос. Той и жена му, на която Едгар не смееше да каже за бедственото си положение. Бош се зачуди дали е постъпил правилно. Едгар беше говорил за времето, когато Бош щеше да се нуждае от всеки един приятел. Щеше ли да постъпи по-умно, ако беше запазил и този? Ако беше оставил Едгар на мира, без да го наранява, без да го унижава? Не знаеше, но имаше още време. Ще трябва да реши.

Когато зави в прохода Кахуенга, вдигна стъклото. Ставаше студено. Погледна нагоре по хълмовете на запад и се опита да открие тъмното място, където беше неосветената му къща. Почувства доволство, че не е там тази нощ, че отива при Силвия.

 

 

Стигна в 11,30 и отвори със собствения си ключ. В кухнята светеше, но останалата част на къщата беше тъмна. Силвия беше заспала. Беше твърде късно за новините, а късните дискусии по телевизията не го интересуваха. Събу обувките си в хола, за да не вдига шум, и се насочи към спалнята й.

Остана неподвижен в тъмнината, докато очите му свикнат.

— Здрасти — каза тя откъм леглото, макар че той още не можеше да я види.

— Здравей.

— Къде си бил, Хари?

Каза го много сладко с още сънения си глас. Не беше нито предизвикателство, нито въпрос.

— Трябваше да свърша малко работа, а после си пийнах.

— Послуша ли поне хубава музика?

— Аха. Имаше един квартет. Не беше зле. Свиреха разни неща от Били Стрейхорн.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене?

— Не, спи. Утре си на училище. Не съм толкова гладен, пък и мога сам да си взема нещо, ако поискам.

— Ела.

Той се насочи към леглото и се строполи в края му. Ръката й се уви около врата му и тя го привлече да го целуне.

— Да, пийнал си малко.

Той се засмя, и тя с него.

— Нека да ида да си измия зъбите.

— Чакай малко.

Тя го дръпна надолу и той я целуна по устните и по врата. От съня тя ухаеше на мляко и парфюм и това много му харесваше.

Забеляза, че е без нощница, макар че обикновено я обличаше. Пъхна ръка под завивката и докосна гладкия й корем. Издигна я нагоре и погали гърдите, а после шията й. Целуна я отново, а после зарови лице в косата й.

— Силвия, благодаря ти — прошепна той.

— За какво?

— За това, че днес дойде и беше там. Знам какво бях ти казал преди, но за мен имаше голямо значение да те видя там. Това означава много.

Само толкова можа да й каже. Стана и отиде в банята. Съблече дрехите си и внимателно ги окачи зад вратата. Трябваше да ги облече отново на сутринта.

Изкъпа се набързо под душа, избръсна се и изми зъбите си с втория комплект прибори, който държеше в нейната баня. Докато приглаждаше назад мократа си коса, се погледна в огледалото. И се усмихна. Знаеше, че може да е под влиянието на уискито и бирата. Но се съмняваше да е така. Беше, защото се чувстваше късметлия. Усети, че не се намира нито върху ферибота с полудялата тълпа, нито на кея с яростните хора. Беше на своя собствен кораб. Само със Силвия.

Те се любиха така, както го правят самотните хора — тихо, като всеки се стремеше да задоволи другия в тъмнината, докато се почувстваха неловко. И все пак за Бош това имаше лековито значение. След това тя лежеше тихо до него и пръстът й се плъзгаше нежно по линиите на татуировката му.

— За какво мислиш? — попита го тя.

— За нищо. Просто ей така…

— Кажи ми.

Преди да отговори, той помълча няколко минути.

— Тази вечер открих, че един човек ме е предал. Близък човек. И… ами просто си мислех, че съм постъпил неправилно. Че всъщност не аз съм предаденият. А той самият. Предал е сам себе си. И може би е достатъчно наказанието, че трябва да живее с тази мисъл. Не трябваше и аз да го измъчвам.

Помисли за онова, което беше казал на Едгар в „Червеният вятър“, и реши, че ще трябва да го спре. Да не му позволи да отива при Паундс за преместване.

— Как те е предал?

— Хм. Като е сътрудничил на неприятеля. Мисля, че ти така би се изразила.

— На Хани Чандлър ли?

— Даа.

— И колко лошо е това?

— Предполагам, че не е чак толкова лошо. Значение има само онова, което той е направил. Предполагам, че го боли.

— Можеш ли да направиш нещо? Не на него, разбира се. Можеш ли да ограничиш вредата?

— Не. Каквато и да е, вредата вече е нанесена. Тази нощ само разбрах, че той го е направил. Беше случайно, иначе може би никога нямаше и да помисля, че е той. Както и да е. Не се тревожи.

Тя погали гърдите му с върха на пръстите си.

— Ако ти не се тревожиш, няма да се тревожа и аз.

Той обичаше това нейно чувство за такт. Да усети кога трябва да престане да го разпитва. И това, че дори и не помисляше да го пита за кого всъщност говори. Чувстваше се напълно спокоен с нея. Никакви страхове, никакви тревоги. При Силвия се чувстваше у дома.

Тъкмо започваше да заспива, когато тя заговори отново.

— Хари?

— Ъхъ, хм.

— Тревожиш ли се за делото, за това накъде ще го насочат заключителните речи?

— Всъщност не. Не обичам да съм в тенджерата, лежащ по средата на масата, докато всеки наоколо се опитва да обясни какво мисли, че съм сторил и защо. Но не се тревожа от изхода му, ако за това ме питаш. То не означава нищо. Аз просто искам да свърши и всъщност не ми пука какво ще решат. Нито един съд не може да санкционира онова, което съм сторил или не съм извършил. Нито един съд не може да ми казва дали съм прав, или греша. И знаеш ли? Този процес може да продължи цяла година и те пак няма да разберат всичко, което се случи онази нощ.

— Ами управлението? Тях интересува ли ги?

Той й разказа онова, което му беше казал Ървинг този следобед за ефекта, който изходът на делото ще има. Но не й каза нищо за онова, което заместник-началникът му беше казал по отношение на майка му. Обаче разказът на Ървинг премина през ума му и за пръв път, откакто си бе легнал, усети нуждата от цигара.

Но не стана. Изхвърли желанието от ума си и двамата полежаха тихо.

Бош лежеше с отворени очи в тъмнината. Вече мислеше за Едгар, а после за Мора. Чудеше се какво ли прави сега ченгето от нравствената. Дали беше сам в тъмнината? Дали дебнеше навън?

— Аз мисля точно каквото ти казах, Хари — обади се Силвия.

— За какво?

— Че искам да знам всичко за теб, за твоето минало. И доброто, и лошото. И искам също и ти да знаеш за мен… Не пренебрегвай това. То може да ни нарани.

Гласът й беше изгубил част от сънливата сладост. Той замълча и затвори очи. Знаеше, че за нея това е по-важно от всичко друго. В предишния си брак тя бе загубила точно защото разказите за миналото не бяха използвани като тухли, които да изградят сградата на бъдещето. Той протегна ръка и я погали по тила. „След секс тя винаги започва да се рови в пепелта — замисли се той. — И не иска просто да иде в банята и да я измие.“ Това му беше чудно. Не й отговори веднага.

— Трябва да ме приемеш без минало… Аз съм го отхвърлил и не искам да се връщам и да го изследвам отново, да го разказвам, дори да мисля за него. Цял живот съм се стремил да се откъсна от миналото си. Разбираш ли? И заради това, че някой адвокат решава да ми го хвърли в очите пред съда, аз нямам намерение…

— Какво, кажи ми.

Той не отговори. Обърна се към нея, целуна я и я прегърна. Искаше просто да я успокои, да я отстрани от тази бездна.

— Обичам те — каза тя.

— Обичам те — каза той.

Тя се притисна в него и сгуши лицето си до свивката на врата му. Ръцете й го обгърнаха здраво, като че ли се боеше от нещо.

Сега й го беше казал за пръв път. За първи път изобщо го казваше на някого, доколкото можеше да си спомня. Може би никога друг път не беше го изричал. Прозвуча му хубаво. Чувстваше го като доловимо присъствие, като топло червено цвете, цъфнало в гърдите му. И разбра, че всъщност той е малко изплашен. Като че ли изричайки тези две думи, бе поел огромна отговорност. Значи още имаше страх у него… Помисли си как изглеждаше пред огледалото. Усмихнат…

Тя продължаваше да лежи притисната до него и той усещаше дъха й във врата си. След малко дишането й стана равномерно и тя заспа.

Бош я държеше така до себе си, буден до късно. Сега нямаше вече да заспи и заедно с безсънието реалността го откъсна от красивите чувства, които бе изпитал минута преди това. Замисли се върху онова, което тя бе казала за предателството и истината. И разбра, че тайните, за които си бяха говорили тази нощ, щяха да ги разделят, ако не бъдат споделени. Тя беше права. Трябваше да й каже кой е и какъв е, ако това можеше да се изрече с думи. Помисли и за онова, което съдията Кейес бе казал, че всяка дума е красива или грозна посвоему. Бош бе изрекъл думата любов. Вече знаеше, че от него зависи да я направи красива или грозна.

Прозорците на стаята гледаха на изток и светлината на зората тъкмо бе започнала да докосва жалузите, когато Бош затвори очи и заспа.