Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (32)

Тридесет и едно

В 7,30 събота вечер Бош седеше в колата си на паркинга зад „Вибиана“ в центъра на града. От мястото си той можеше да наблюдава половината пресечка нагоре по Втора улица до ъгъла със „Спринг“. Но не виждаше сградата на „Таймс“. Сега това нямаше значение. Той знаеше, че всеки служител на „Таймс“, който няма привилегията да оставя колата си в служебния гараж, трябва да пресече ъгъла на „Спринг“ и „Втора“, за да стигне до някой от гаражите за служещите, намиращи се на около половин пресечка надолу по „Спринг“. Чакаше Бремер.

След като напусна къщата на Хани Чандлър, където бе извършено поредното убийство, той се прибра у дома си и спа два часа. После се разхожда из къщата си на хълма и мисли за Бремер. Едва сега осъзна колко идеално пасваше той на шаблона. Обади се на Локи и му зададе още няколко общи въпроса за психологията на Последователя. Но не каза на Локи за Бремер. Не каза на никого всъщност, защото си помисли, че ако сгреши за трети път, просто ще бъде вън от играта. Състави си план, после мина през управлението в Холивуд да зареди колата си и да вземе необходимото му оборудване.

И сега чакаше. Наблюдаваше плътната процесия бездомни хора, които се движеха надолу по Втора улица. Като че ли подчинени на повика на сирена, те се насочваха към сградата на мисионерската организация на Лос Анджелис, намираща се на две пресечки оттук, за да получат храна и легло за през нощта. Много от тях носеха или бутаха пред себе си в колички от супермаркети цялото си имущество.

Бош не отклоняваше поглед от пресечката, но мислите му бяха далеч оттук. Мислеше за Силвия и се чудеше какво ли прави тя сега, за какво мисли. Надяваше се, че няма да й е необходимо много време, за да реши, защото знаеше, че собствените му защитни реакции бяха започнали да действат. Той вече обмисляше положителните страни на живота си, ако стане така, че тя не се върне при него. Казваше си, че тя го е направила слаб. Нали, когато намери бележката от Последователя, помисли първо за нея? Да, тя го бе направила уязвим. Казваше си: „Нека си иде, тя не е подходяща за мисията на моя живот.“

 

 

Когато видя Бремер да излиза иззад ъгъла и да се насочва към гаражите, сърцето му засили ритъма си. След това човекът се скри зад една от сградите. Бош бързо завъртя стартера, излезе от Втора улица и се насочи нагоре по „Спринг“.

Малко по-нататък Бремер влезе в новопостроения гараж, а Бош остана да наблюдава изхода и да чака. След пет минути от вратата се показа синя „Тойота Селика“ и забави ход, докато шофьорът се огледа и тръгне по „Спринг“. Бош ясно видя, че това е Бремер, и подкара след него.

Бремер се насочи на запад към Бевърли и Холивуд. Спря веднъж във „Вонс“ и излезе след петнадесет минути с торба с храна. После се насочи към квартала с еднофамилни къщи на север от студиото „Парамаунт“. Паркира колата си в гаража зад една малка къща с гипсова мазилка. Бош паркира на тротоара пред съседната къща и зачака.

Всички къщи в околността бяха приблизително еднакви. Кварталът се бе появил след победата във Втората световна война, когато тук бяха построили домове за завръщащите се от армията. За да се купи тук място, сега сигурно човек трябваше да има генералска заплата. Но през осемдесетте, не беше толкова скъпо.

На всяка полянка пред къщите имаше малка табела. Бяха от различни фирми за охрана, но надписът гласеше едно и също: „Въоръжена защита“. Беше епитафия на града. Понякога Бош си мислеше, че надписът „Холивуд“ трябва да бъде свален от хълма и на негово място да се сложат тези две думи.

Бош чакаше или Бремер да излезе и да вземе пощата си от пощенската кутия, или да запали лампите в къщата. Когато след пет минути не се случи нито едното, нито другото, той излезе от колата и се приближи до входа. Ръката му несъзнателно потупваше спортното сако отстрани, за да провери дали си е на място неговия „Смит и Уесън“.

Беше там, но той го остави в кобура.

Пътеката не беше осветена и в слабата светлина откъм гаража Бош виждаше само отражението от червените стопове на колата на Бремер. Но от журналиста нямаше следа.

Отдясно на пътеката към гаража имаше около двуметрова дървена преграда, разделяща имота на Бремер от този на съседите. Върху нея бяха надвесени цъфналите клони на тропически храст. Откъм съседната къща се чуваха приглушени звуци от телевизор.

Докато минаваше между оградата и къщата на Бремер към гаража, Бош знаеше, че е абсолютно уязвим. Но знаеше също, че дори и да извади оръжието си, тук то няма да му помогне. Като избра страната на пътеката в близост до къщата, той стигна до гаража и спря пред тъмния му вход. Застанал под стар и изкривен баскетболен кош, той каза:

— Бремер?

Освен пукането от изстиването на двигателя на колата в гаража, не се чуваше никакъв звук. После Бош чу зад гърба си леко изскърцване на обувка по бетона. Обърна се. Бремер стоеше там, с торбата в ръка.

— Какво правиш? — попита Бош.

— Аз би трябвало да те попитам.

Когато заговори, Бош гледаше ръцете му.

— Ти не се обади. Затова дойдох.

— За какво да се обаждам?

— Искаше коментар относно присъдата.

— Ти беше този, който трябваше да ми се обади. Не си ли спомняш? Няма значение. Сега тази история ще почака. Освен това присъдата няма да е толкова важна в сравнение с другите случки през деня, ако се сещаш за какво говоря. Историята за Последователя… И Ървинг използва това име в интервюто… Тя отива начело.

Бош направи няколко крачки към него.

— Тогава как така ти не си в „Червеният вятър“? Мисля, ти ми каза, че винаги отиваш да пийнеш там, когато хванеш място на първа страница.

Като държеше торбата в дясната си ръка, Бремер бръкна в джоба на сакото си, но Бош чу звъна на ключове.

— Тази вечер не ми се ходеше. Хани Чандлър все пак ми харесваше, знаеш ли? Какво правиш тук всъщност, Хари? Видях, че ме проследи.

— Ще ме поканиш ли вътре? Може би ще се чукнем с по бира за репортажа ти на първа страница? „Едно-А“ — нали така го наричате помежду си вие, репортерите?

— Да. Този ще излезе веднага под главата.

— Под главата. Харесва ми.

Те се гледаха в тъмнината.

— Е, к’во ще кажеш? За бирата.

— Готово — каза Бремер. Той се обърна, отиде до задната врата на къщата и отключи. Посегна и запали светлините над вратата и в кухнята. После отстъпи и покани с ръка Бош да влезе първи.

— След теб. Влез в хола и седни. Ще взема две бутилки и ще дойда веднага.

Бош мина през кухнята и късия коридор и влезе в хола, който беше и трапезария. Не седна, а предпочете да иде до завесата, дръпната пред единия от прозорците. Разтвори я и погледна към улицата и къщите оттатък. Нямаше къщи на отсрещния тротоар. Никой не беше го видял да идва тук. Зачуди се дали не е сбъркал.

Погледна към старинния радиатор под прозореца и го пипна с ръка. Беше студен. Железните ребра бяха боядисани в черно.

Постоя там няколко секунди, а после се обърна и огледа помещението. Беше обзаведено красиво в черно и сиво. Бош седна на черния кожен диван. Знаеше, че ако арестува Бремер в къщата, ще има възможност да направи едно бързо претърсване на помещенията. Ако намереше нещо с уличаващ характер, само трябваше да се върне после със заповед за обиск.

Бремер сигурно също го знаеше, след като беше репортер по престъпления и съдебни дела. „Защо той ме пусна вътре? — чудеше се Бош. — Дали не съм направил грешка?“ Започна да губи увереност в плана си.

Бремер донесе две бутилки без чаши и седна в коженото кресло отдясно на Бош. Хари разглежда дълго време своята бутилка. От гърлото й се беше показала пяна. Той вдигна бутилката и каза:

— Под главата.

— Под главата — отвърна на тоста Бремер. Той не се усмихна.

Изпи глътка от бутилката си и я сложи на масичката.

Бош отпи голяма глътка от своята бутилка и я задържа в устата си. Беше леденостудена и някои от зъбите го заболяха. В историите на Майстора и Последователя нямаше случай, в който да се знаеше, че са прилагали лекарства или наркотик върху жертвите си. Погледна към Бремер, очите им се срещнаха за момент и той преглътна. Бирата се плъзна приятно по гърлото му.

Като се наведе напред и подпря лакти върху коленете си, той задържа бутилката в дясната си ръка и загледа Бремер, който не отклони очи от него. От разговора с Локи знаеше, че съвестта на Последователя няма да го накара да признае нищо. Той нямаше съвест. Единственият начин беше измамата да предизвика неговата гордост. Почувства увереността да се възвръща. Гледаше Бремер свирепо, с пронизващ поглед.

— Какво има? — бързо попита репортерът.

— Кажи, че си го направил заради статиите или заради книгата. Да хванеш мястото под главата, да издадеш бестселър, каквото и да е. Но не ми казвай, че си онзи болен страхливец, какъвто психологът казва, че си.

— Ама за какво говориш?

— Изплюй камъчето, Бремер. Ти си и знаеш, че аз знам, че си ти. За какво иначе ще си губя времето тук?

— Майст… Последователя? Казваш, че аз съм Последователя? Да не си луд?

— А ти? Ето това искам да знам.

Бремер мълча дълго. Като че ли се изучаваше, също като компютър, който пресмята сложно уравнение и на монитора му само просветва надписа: „Моля, изчакайте.“ Най-после намери отговора и очите му отново се впериха в Бош.

— Мисля, че трябва да си идеш, Хари. — Той стана. — Съвсем очевидно е, че след като си бил под напрежение с това дело и новия случай и… Аз мисля…

— Ти си онзи, който греши, Бремер. Направи много грешки. Много.

Бремер изведнъж се хвърли върху Бош, като се извъртя така, че лявото му рамо удари Хари в гърдите и го събори върху дивана. Бош усети как въздухът напусна гърдите му и остана безпомощен, докато Бремер бъркаше с ръце под сакото му и взе пистолета. После Бремер отскочи, щракна затвора и насочи оръжието към лицето на Бош.

След близо минута мълчание, през която двамата мъже просто се гледаха, Бремер каза:

— Признавам само едно нещо. Ти ме изигра, Хари. Но преди да продължим този разговор, има нещо, което аз трябва да направя.

Тялото на Бош се изпълни с очакване и чувство на облекчение. Той се опита да не го показва. Опита се да изобрази ужас на лицето си. Гледаше към пистолета с широко отворени очи. Бремер се наведе над него и прекара тежката си ръка по гърдите на Бош, между чатала и после отстрани. Не намери кабел.

— Извинявай за интимността — каза той. — Но ти не ми вярваш и аз на теб също, нали?

Бремер се изправи, отстъпи и седна.

— Сега. Не ми е работа да ти напомням, но ще го направя. Тук предимството е на моя страна. Така че отговаряй на въпросите ми. Какви грешки? Какви грешки съм допуснал? Кажи ми къде съм сгрешил, Хари, или ще ти пръсна черепа с първия куршум.

Бош го измъчи няколко секунди с мълчание, докато мислеше как да действа.

— Добре — започна най-после той. — Нека първо се върнем към началото. Преди четири години ти знаеше всичко по случая на Майстора. Като репортер. От самото начало. Твоите статии за първите случаи накараха управлението да създаде целевия екип. Като репортер ти имаше достъп до разследването на заподозрените, вероятно си чел и докладите от аутопсиите. Ти също така си имаше източници за информация като мен и вероятно половината от хората в целевия екип и в моргата. Тоест ти си знаел какво е правел Майстора. Чак до кръстчето на нокътя на крака. Знаел си. После след смъртта на Майстора ти го описа в книгата си.

— Да, знаех. Но това нищо не значи, Бош. Много хора знаеха.

— О, вече сме на Бош. Няма вече Хари? Да не би изведнъж да съм ти паднал в очите? Или пистолетът ти дава чувството, че вече не сме равни?

— Майната ти, Бош. Ти си глупак. Нищо не си открил. Я кажи, какво друго разбра? Знаеш ли, това е страхотно. Определено си заслужава да му отделя една глава в книгата, която пиша за Последователя.

— Какво друго открих? Открих бетонената блондинка. И бетона. Знаеш ли, че си хвърлил пакета от цигарите, когато си наливал бетона? Спомняш ли си това? Тръгваше си вече към къщи, искаше да запалиш и бръкна в джоба си, а там нямаше нищо… Виждаш ли, точно както и Беки Камински, пакетът беше там. Чакаше ни. „Марлборо“ — пакет. Това е твоята марка, Бремер. Това е грешка номер едно.

— Много хора ги пушат. Пожелавам ти късмет с това откритие пред шефовете.

— И много хора са леваци като теб и Последователя. И като мен. Но има още. Искаш ли да го чуеш?

Бремер отклони поглед към прозореца и не каза нищо. „Може би е трик“ — помисли Бош. Може би искаше Бош да посегне към пистолета.

— Хей, Бремер! — почти изкрещя той. — Има още.

Лицето на Бремер се обърна и очите му светнаха към Бош.

— Днес, след произнасянето на присъдата, ти каза, че аз трябва да съм щастлив, защото тя ще ощети града само с два кинта. Но когато пихме с теб миналата вечер, спомняш ли си колко нашироко ми обясни как Чандлър ще отмъкне от общината на града поне стотина хиляди, ако спечели дори и един долар присъда от съда? Спомняш ли си? И така, това ме кара да мисля, че когато тази сутрин ти ми каза, че присъдата ще струва само два долара, ти си бил сигурен, че наистина ще са само два, защото си знаел, че Чандлър е мъртва и няма да си поиска хонорара. Ти си го знаел, защото ти си я убил. Грешка номер две.

Бремер поклати глава, като че ли се разправяше с дете. Мерникът на пистолета падна към гърдите на Бош.

— Виж какво, мой човек. Днес, когато ти казвах това, аз се опитвах да ти повдигна настроението, ясно? Не знаех дали тя е жива или мъртва. Никой съд няма да повярва на твърдението ти.

Бош му се усмихна бляскаво.

— Е, значи поне ме прехвърли от моите шефове към съда. Предполагам, че разказът ми става интересен, нали?

Бремер му отвърна със студена усмивка и пак вдигна пистолета.

— Това ли е всичко, Бош? Само това ли знаеш?

— Запазих най-хубавото за накрая.

Той запали цигара, без да отклонява за миг погледа си от Бремер.

— Спомняш ли си как преди да убиеш Чандлър, си я измъчвал? Трябва да си го спомняш. Ти си я хапал. И си я горил с цигара. Е, добре, всички, които бяха днес там, в тази къща, се чудеха защо Последователя се е променил. Защо е правил тези нови неща. Защо е променил шаблона си. Локи, психологът, беше най-объркан от всички. Ти наистина му разгони фамилията, мой човек. На мен даже ми хареса това, Бремер. Но виждаш ли, той просто не знаеше това, което аз знаех.

Той остави последните си думи да увиснат във въздуха. Знаеше, че Бремер ще се хване на въдицата.

— И какво си знаел ти, Шерлок?

Бош се усмихна. Сега вече бе възвърнал контрола си изцяло.

— Знаех защо си й го направил. Беше просто. Ти си искал да си вземеш писмото, нали? Но тя не е пожелала да ти каже къде е. Виждаш ли, тя е знаела, че независимо дали ще ти го даде или не, ще е мъртва. Затова е решила да понесе всичко, което си й сторил. Понесла го е, но не ти е казала. Тази жена имаше силна воля и в края на краищата тя те победи, Бремер. Тя те хвана. Не аз.

— Какво писмо? — обади се едва-едва Бремер след дълго мълчание.

— Същото, което ти разгони фамилията. Ти не го намери. Къщата е голяма, за да се претърси, особено когато върху леглото лежи мъртва жена. Трудно би било да се дадат свестни обяснения, особено ако някой вземе да се отбие там. Но ти не се бой. Аз го намерих. Аз го взех. Много е лошо, че ти не си чел Хоторн. То беше там, в книгата му. Много лошо. Но както вече казах, тя те победи. Може би все пак понякога има правосъдие на тоя свят.

Бремер вече не беше така оживен. Бош го гледаше и помисли, че се справя добре. Почти постигаше целта си.

— Тя бе запазила и плика също, за твое учудване. Аз намерих и него. И така, аз също започнах да се чудя. Защо той ще я измъчва за тази бележка, след като тя е същата, като онази, която е оставил на мен? Тя беше просто фотокопие. И тогава загрях. Ти не си искал бележката. Ти си искал плика.

Бремер сведе поглед към ръцете си.

— Е, как се справям? Пропускам ли нещо?

— Нямам представа — каза Бремер, като отново вдигна очи. — Ти така бълнуваш, че започвам да се тревожа.

— Добре де, аз имам само да се притеснявам дали шефовете ще ми повярват, не е ли така? И аз ще им обясня, че стихотворението в писмото е написано в отговор на репортажа, който се появи в пресата в понеделник, деня, в който започна процесът. Но печатът върху плика е от предната събота. Видя ли? Ето къде е загадката. Откъде ще знае Последователя два дни преди статията да излезе във вестника, че да пише за това в стихотворението си? Отговорът, разбира се, е, че той, Последователя, е знаел предварително за статията. Той я е написал. Това също обяснява и откъде ти си знаел за бележката, спомената в статията ти на следващия ден. Ти сам си си бил информатор, Бремер. И това ти е грешка номер три. Три грешки, и си вън от играта.

Тишината, която последва, беше толкова пълна, че Бош чуваше тихото съскане, идващо откъм бутилката с бира на Бремер.

— Ти забравяш нещо, Бош — най-накрая каза Бремер. — Аз държа пистолета. Я кажи сега, на кого друг си разказал тази шантава история?

— Чакай само да приключа докрай — каза Бош. — Новото стихотворение, което остави за мен сега през почивните дни, беше само прикритие. Ти искаше да накараш психолога, а и всички останали да си помислят, че си убил Чандлър, за да направиш услуга на мен или в пристъп на лудост, нали?

Бремер не каза нищо.

— По този начин никой нямаше да се сети за истинската причина, поради която си я убил. За да си вземеш бележката и плика… По дяволите, ти като репортер се познаваше с нея. Тя вероятно те е поканила да влезеш, когато си почукал на вратата й. Така както и ти ме покани да вляза тук. Познанствата крият опасности, Бремер.

Бремер пак не каза нищо.

— Отговори ми на един въпрос, Бремер. Любопитен съм да знам защо си оставил при нас едната бележка, а другата си изпратил по пощата. Знам, че като репортер ти си можел да влезеш в участъка, да я оставиш на гишето и никой нямаше да си спомни за това. Но защо си й я изпратил по пощата? Очевидно това е било грешка… затова си отишъл и си я убил. Но защо си го направил?

Репортерът дълго гледа към Бош. После погледна пистолета, като че ли да се убеди, че владее положението и ще се измъкне. Револверът беше мощна примамка. Бош разбра, че сега вече го държи в ръцете си.

— Статията трябваше да излезе онази събота. Така беше по план. Но някой от тъпите редактори я е задържал и я пусна в понеделник. Аз бях изпратил писмото, преди да погледна вестника онази събота. Това беше единствената ми грешка. Но голямата грешка я допусна ти.

— О, така ли? Коя е тя?

— Че дойде тук сам…

Сега Бош запази мълчание.

— Защо дойде тук сам, Бош? По същия начин ли постъпи и с Майстора? Отиде сам, за да можеш хладнокръвно да го убиеш?

Бош се замисли.

— Това е хубав въпрос.

— Е, добре, това пък е твоята втора грешка. Да си помислиш, че аз съм също така безпомощен срещу теб като него. Той беше едно нищо. Ти го уби и той затова си заслужаваше да умре. Но сега ти си този, който си заслужи смъртта.

— Дай ми пистолета, Бремер.

Той се засмя, като че ли Бош му казва някаква глупост.

— Да не мислиш…

— Колко бяха? Колко жени са погребани там?

Очите на Бремер горделиво светнаха.

— Достатъчно. Достатъчно, за да задоволят моите специални изисквания.

— Колко? Къде са те?

— Никога няма да узнаеш, Бош. Това ще бъде твоята мъка, последната ти мъка. Никога да не узнаеш. И да загубиш.

Бремер вдигна пистолета, така че мерникът да сочи сърцето на Бош. Дръпна спусъка.

Бош го гледаше в очите, докато отшумяваше металическият звук. Бремер дръпна спусъка отново и отново. Същият резултат. В очите му се надигна ужас.

Бош се пресегна към чорапа си и извади пълнителя, зареден с петнадесет патрона. Той сви юмрука си около него и с едно бързо движение скочи от дивана и уцели с юмрук Бремер в челюстта. Ударът и изненадата отхвърлиха репортера в креслото. Под силата на тежестта му и на удара то се преобърна назад и той падна на пода. Изпусна смита и Бош бързо го грабна, изхвърли празния пълнител и зареди пълния.

— Стани! Стани, твойта мамка!

Бремер се подчини.

— Сега ще ме убиеш ли? Това ли е то, още едно убийство за стрелеца?

— Зависи от теб, Бремер.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че много ми се иска да ти пръсна черепа, но за да го сторя, ти пръв трябва да ме предизвикаш, Бремер. Точно като Майстора. Играта беше в неговите ръце. Сега е в твоите.

— Виж, Бош, аз не искам да умирам. Всичко, което казах… аз просто си играех с теб. Ти правиш грешка. Нека се разберем. Моля те, само ме заведи в участъка и всичко ще се оправи. Моля те.

— Те така ли се молеха, когато увиваше вратовете им с каишката? А? Караше ли ги да ти се молят за живота си? Или за смъртта си? Ами Чандлър? Накрая тя молеше ли те да я убиеш?

— Заведи ме в участъка. Арестувай ме и ме заведи.

— Тогава застани с лице към стената, дебело копеле такова, и си сложи ръцете зад гърба.

Бремер се подчини. Бош хвърли цигарата си в пепелника на масата и последва Бремер до стената. Когато заключи белезниците около китките на репортера, раменете на Бремер се отпуснаха, защото той, изглежда, се почувства в безопасност. Започна да извива ръцете си и опъна китките си в белезниците.

— Виждаш ли? — каза той. — Виждаш ли, Бош? Аз правя белези по китките си. Ако ме убиеш, те ще видят белезите и ще разберат, че е било екзекуция. Аз не съм тъпак като Чърч, когото ти уби като животно.

— Да, така е, ти знаеш всички параграфи, нали?

— Всичките. А сега ме заведи в участъка. И още преди да се събудиш утре, аз ще съм на свобода. Знаеш ли сега какво си постигнал? Просто едно откачено предположение на един полицай мошеник. Дори и федералният съд се съгласи, че ти отиваш твърде далеч, Бош. Тая няма да я бъде. Нямаш доказателства.

Бош го обърна към себе си, така че лицата им бяха на не повече от шестдесет сантиметра и биреният им дъх се смесваше.

— Ти го направи, нали? И мислиш, че ще се отървеш, така ли?

Бремер го гледаше и Бош отново видя блясъка на гордост в очите му. Локи беше прав по отношение на него. Той злорадстваше. И не можеше да млъкне вече, макар да знаеше, че животът му може да зависи от това.

— Да — каза той с нисък, странен глас. — Аз го направих. Аз съм този човек. И да, аз ще се измъкна. Почакай и ще видиш. А когато бъда на свобода, ти ще мислиш за мен всяка нощ до края на живота си.

Бош кимна.

— Но аз никога не съм ти казвал това, Бош. Това ще бъде само твое твърдение срещу моето. Полицай мошеник — това никога няма да стигне до съда. Те няма да посмеят да те пуснат там срещу мен.

Бош се наведе по-близо до него и се усмихна.

— Тогава предполагам, че съм направил добре, като съм записал всичко.

Бош отиде до радиатора и измъкна миникасетофона измежду две от ребрата. Той го вдигна на дланта си, за да може Бремер да го види. Очите на Бремер се изпълниха с ярост. Беше измамен. Беше надхитрен.

— Бош, този запис е недопустим. Това е измамничество. Аз не съм бил уведомен. Аз не съм уведомен!

— Сега аз те уведомявам за правата ти. Досега ти не беше арестуван. Нямаше защо да те уведомявам, докато не те арестувам. Нали знаеш полицейската процедура.

Бош му се усмихваше и го побутваше.

— Хайде да тръгваме, Бремер — каза той, след като се измори да се чувства победител.