Майкъл Конъли
Блондинка в бетона (3)

Две

Бош тръгна по „Уилшайър“, за да излезе от центъра, и зави по Трета улица, след като премина покрай остатъка от парка „Макартър“. Когато зави на север и тръгна към западната част, там вече се виждаше струпването на полицейски коли вляво на улицата. Бяха пристигнали и бусчетата на спомагателните екипи. В далечината малко на север, замъглен от надвисналия смог, се виждаше надписът „ХОЛИВУД“.

Мястото представляваше три опушени стени, между които беше струпана купчина обгорели отпадъци. Покрив нямаше, но полицаите бяха провесили синьо пластмасово покривало, хванато отгоре на задната стена и простиращо се до оградата на парцела като навес. Бош знаеше, че това не е направено с цел да се пази сянка на инспекторите. Наведе се напред и погледна нагоре през страничното стъкло. Видя ги там горе да обикалят. Бяха градските лешояди — хеликоптерите на медиите. Когато паркира зад завоя, Бош забеляза двамата работници, застанали до камионетката със строителни инструменти. И двамата дърпаха яко от цигарите си, а на лицата им беше изписано отвращение. Пневматичните чукове лежаха на земята. Те чакаха да ги повикат, но си личеше, че все пак се надяват вече да са си свършили работата и повече да не бъдат нужни.

От другата страна на камионетката, близо до синия микробус на следователите, стоеше Паундс. Изглеждаше, като че ли се съвзема от някакво неприятно чувство, и Бош забеляза същото отвращение, както по лицата на цивилните. Въпреки че Паундс беше шеф на холивудското управление, което включваше и отдел „Убийства“, самият той всъщност никога не бе работил по някой от случаите, свързани със смърт. Както по-голямата част от административните ръководители, издигането му беше базирано не на опит, а по-скоро на добър успех от изпити и проведени разследвания. Бош винаги изпитваше удоволствие да види някой като Паундс, когато поеме поне малка доза от онова, с което ежедневно се сблъскват редовите следователи.

Преди да излезе от колата си, Бош погледна часовника. Разполагаше с един час, след което трябваше да се върне в съда.

— Хари — каза Паундс, като се насочи към него. — Радвам се да те видя.

— За мен е удоволствие, лейтенант, да изследвам поредния труп.

Бош съблече сакото си и го постави върху седалката на колата. После отвори багажника и облече син гащеризон. Щеше да му е горещо, но не му се искаше да се връща в съда покрит с прах и мръсотия.

— Добра идея — каза Паундс. — Трябваше и аз да си взема работно облекло.

Само че Бош знаеше, че той изобщо няма такова. Паундс се появяваше на местопрестъпленията само когато знаеше, че ще ги показват по телевизията и ще има шанс да направи изявление. Интересуваше се само от телевизионните репортери. Не обръщаше внимание на вестникарите, защото те не включваха в репортажите си повече от две изречения. Освен това написаните изявления можеха да отровят не само следващите ти дни, но и да останат да висят на съвестта ти цял живот. Обикновено администраторите в полицията не обичаха да дават интервюта за вестниците. Телевизията беше по-мимолетно и по-безопасно средство.

Бош влезе под синьото покривало. Там намери обикновеното за тези случаи струпване на следователи. Те стояха до купчината натрошен бетон покрай продълговата дупка в плочата, която някога е била основа на сградата. Бош вдигна глава и видя един от хеликоптерите на телевизията да обикаля съвсем ниско над мястото. Нямаше да успеят да снимат кой знае какво през покривалото. Но може би вече са изпратили и наземни екипи с репортери.

Между стените все още имаше купища отпадъци — изгорели каси от врати, овъглени греди, счупени тухли и парчета бетон. Паундс тръгна след Бош и двамата започнаха внимателно да се промъкват сред отпадъците към групата под навеса.

— Тук всичко ще бъде изринато и ще направят още един паркинг — каза лейтенантът. — Това дадоха на града метежниците — място за паркиране на поне още хиляда коли. Ако сега ти се наложи да спреш в южната част, нямаш проблем, но искаш ли да си пийнеш една сода или да заредиш колата, няма къде. Там също всичко е изгоряло. Случвало ли ти се е да минаваш оттам преди Коледа? Във всяко каре от улици има празно място за елха. Още не мога да разбера защо тези хора подпалваха къщите на собствените си съседи.

Бош знаеше, че причината „тези хора“ да повтарят понякога отново онова, което бяха сторили, е тъкмо Паундс и такива като него, които „не разбираха“. Бош го виждаше като цикъл. Всеки двадесет и пет години духът на града се гърчеше в огъня на реалността. А после се възстановяваше и продължаваше да се развива. Бързо и без да поглежда към миналото. Като в някаква щафета.

Изведнъж Паундс се спъна и падна. Успя да се подпре с ръце и бързо и смутено се изправи.

— Дявол да го вземе — извика той и макар че Бош не беше реагирал, добави: — Добре съм. Всичко е наред.

Бързо приглади разрошената си коса с ръка, без да забележи, че изцапа челото си със сажди. Бош не му каза нищо.

Най-после стигнаха до групата. Хари се насочи към бившия си партньор Джери Едгар. Той разговаряше с други двама следователи, които Бош познаваше, и с още две непознати жени. И двете бяха облечени в зелените униформи на полицейската морга. Бяха от онези нископлатени работници, които пътуваха в синия микробус от едно място на друго, прибираха мъртвите тела и ги поставяха в хладилните камери.

— Къде си бе, Хари? — каза Едгар.

— Тук.

Едгар тъкмо се беше върнал от фестивала на блуса в Нови Орлеан и бе донесъл последната фраза като поздрав оттам. Казваше я толкова често, че вече ставаше досаден, но май единствен той не го забелязваше.

Едгар стоеше по средата на групата. Той не беше облечен в гащеризон като Бош. Всъщност никога не обличаше гащеризон, защото смяташе, че така ще мачка костюмите си. Но някак успяваше да върши работата си на местопрестъпленията, без дори да напраши и маншетите на панталона от сивия си костюм с двойно закопчано сако.

Пазарът на недвижими имоти, където допреди три години Едгар си изкарваше допълнителен доход, беше замрял, но той все още успяваше да държи нивото си на най-елегантен в управлението. Бош погледна светлосинята копринена вратовръзка, стегната около черната шия на следователя, и си помисли, че сигурно само тя струва колкото собствената му риза и връзка, взети заедно.

Хари погледна настрани и кимна на Арт Донован, техник по снемане отпечатъци в управлението, но не каза нищо нито на него, нито на другите. Придържаше се към протокола. Тук действаха строгите правила за спазване на йерархията при всеки оглед на място на убийство. Обикновено следователите разговаряха само помежду си или най-много с техника. Униформените не говореха, освен ако не се обърнеха специално към тях. Служителите от моргата разменяха по някоя дума само със своя ръководител, а той пък от своя страна се обръщаше при необходимост към полицаите. Той всъщност ги мразеше, тъй като според него те бяха нещо като победители. Винаги имаха изисквания нещо да се свърши бързо, и то до утре — аутопсия, проверка за отрови…

Бош погледна към дупката, пред която стояха. Работниците бяха разбили бетона и бяха оформили отвор, дълъг около два метра и дълбок към метър и двадесет. Бяха струпали парчетата отстрани и после оформили нещо като стъпало на около метър дълбочина. Бош скочи долу, за да може да погледне отблизо. Видя, че дупката в бетона беше изваяна като очертание на женско тяло. Изглеждаше като матрица, в която може да се налее пластмаса и да се изработи фигура на манекен. Но мястото беше празно.

— Къде е тялото? — попита Бош.

— Онова, което беше останало от него, го вдигнаха — отговори Едгар. — Сложено е в микробуса в найлонов чувал. Сега се чудим как да вдигнем оттук отпечатъка, без да го разрушим.

Бош мълчаливо погледна към дупката, после се изправи, излезе от мястото и се насочи извън навеса. Лари Сакай, следователят на моргата, го придружи до микробуса и отвори задната врата. Вътре беше ужасна жега, а и дъхът на Сакай беше по-силен от мириса на промишлен дезинфектант.

— Предположих, че ще те извикат да дойдеш — каза Сакай.

— Така ли? Защо?

— Щото мяза на работата на скапания Майстор.

Бош не каза нищо, за да не дава повод на Сакай да мисли, че е съгласен с него. Той беше работил по няколко от случаите на убийства на Майстора преди четири години. Даже Бош подозираше, че прякорът на убиеца, който после стана популярен, е подхвърлен от него. Беше изтекла информация към едно от предаванията на четвърти канал за това, че убиецът винаги гримира жертвите си. Каналът нарече престъпника „Майстора на кукли“ и след това всички, дори и полицаите, вече използваха прякора.

Бош мразеше този прякор. Той смесваше личността на убиеца с тази на жертвите. По този начин съобщенията за убийствата вместо ужасяващи, изглеждаха по-скоро развлекателни.

Бош огледа вътрешността на микробуса. Вътре имаше два трупа. Единият изпълваше изцяло чувала си. Невидимото тяло трябва да е било на доста обемист човек. Другото тяло едва издуваше материята. Разбра, че точно то е изваденото изпод бетона.

— Аха, това е — каза Сакай. — Този другият е наръган в Ланкършим. По него работи управлението на Северен Холивуд. Тъкмо се насочвахме натам, когато ни повикаха да дойдем да вземем това оттук.

„Това обяснява защо репортерите са разбрали толкова бързо за мястото“ — помисли Бош. Радиовръзките на колите на моргата се подслушваха от всички редакции на вестници в града.

Той разгледа за момент по-малкия чувал и без да чака Сакай, разтвори ципа. Острата неприятна миризма, която го лъхна, не беше толкова силна, колкото ако бяха намерили тялото по-рано. Сакай бутна настрани пластмасата и Бош се загледа в останките на човешкото тяло. Кожата беше тъмна и сбръчкана върху костите. Хари не се потресе, защото беше привикнал и можеше да се абстрахира от ужаса на подобна гледка. Понякога дори му се струваше, че огледът на трупове е работа, която е вършил през целия си живот. Още преди да навърши дванадесет години, той бе идентифицирал пред полицията тялото на собствената си майка. Бе виждал безброй мъртви във Виетнам, а след двадесет години полицейска служба труповете, които бе оглеждал, вече нямаха чет. Доста често му се случваше да осъзнае, че просто регистрира видяното като камера. Струваше му се, че реагира като психопат.

Жената в чувала е била дребна. В това Бош беше сигурен. Но разлагането на тъканта и изсушаването бяха направили тялото да изглежда още по-малко. Онова, което беше останало от косата, даваше възможност да се предположи, че е била дълга до раменете и изрусена до бяло. Върху кожата на лицето се виждаха остатъци от грим. Очите му бяха привлечени от гърдите, които бяха изненадващо големи в сравнение с останалата част на тялото. Те бяха едри и закръглени и кожата върху тях беше опъната. Изглеждаха най-гротескното нещо върху този труп, защото бяха различни от онова, което би трябвало да представляват.

— Изкуствени — каза Сакай. — Те не се разлагат. Могат да се свалят и присадят на следващата глупачка. Бихме могли да развием програма по рециклиране.

Бош не каза нищо. Той изведнъж се натъжи при мисълта за жената, която и да е била тя. Извършила е тази операция с тялото си, за да изглежда по-привлекателна, а пък ето как е свършил животът й. Дали не е успяла да бъде привлекателна единствено за убиеца си?

Сакай прекъсна мислите му.

— Ако Майстора го е направил, значи тя лежи в бетона поне от четири години, нали? Обаче тялото не изглежда чак толкова разложено за такъв дълъг период от време. Даже още е останала коса, очи, някои вътрешни тъкани. Ще можем да работим. Миналата седмица ми се наложи да изследвам един турист, намерен в каньона Соледад. Предполагаше се, че е момче, изчезнало миналото лято. А сега от него бяха останали само кости. Е, навън има много животни. Знаеш ли, че започват да ядат жертвата откъм задника. Той е най-мекото място и животните…

— Знам, Сакай. Нека се съсредоточим върху това тук.

— Все пак при тази жена бетонът явно е забавил процесите и е оставил работа и за нас. Сигурен съм, че не може да се спре съвсем разлагането, но поне е забавено. Било е като във вакуум.

— Ще можете ли да определите поне от колко време е мъртва?

— Може би не от трупа. Ще я идентифицираме, а после вие ще установите откога е изчезнала. Това е начинът.

Бош разгледа пръстите. Приличаха на черни клечки, тънки като молив.

— Ами отпечатъци?

— Ще ги получим, но не от нея.

Бош вдигна глава и видя, че Сакай се усмихва.

— Какво? Да не ги е оставила върху бетона?

Усмивката на Сакай отлетя. Бош беше развалил ефекта от досетливостта му.

— Аха, точно така. Може да се каже, че е оставила отпечатък. Ще го вземем. Може да се направи дори маска — отпечатък от лицето, ако успеем да изнесем бетонното парче оттук. Оня, който е замесвал бетона, е използвал много вода. Направил го е много фин. И с това ни е помогнал. Ще вземем отпечатъците.

Бош се надвеси да разгледа завързаната на възел кожена лента, увита около врата на трупа. Тясна ивица черна кожа, в края на която се виждаше шевът. Беше каишка, отрязана от дамска чанта. Както и при всички останали жертви. Той се наведе по-ниско и миризмата на трупа го блъсна в носа и устата. Примката около шията беше малка, почти колкото да обхване обиколката на бутилка вино. Достатъчно стегната, за да е фатална. Можеше да се види къде е прорязала кожата, за да отнеме живота. Той погледна възела. Яко стегнат плъзгащ се възел, вързан отдясно, явно с лявата ръка на извършителя. Както и при всички останали. Чърч беше левак.

Трябваше да се провери още нещо. „Подписът“, както го бяха нарекли помежду си следователите.

— Нямаше ли дрехи? Обувки?

— Нищо. Както и другите, нали си спомняш?

— Отвори чувала докрай. Искам да видя всичко.

Сакай дръпна ципа до долу. Бош не знаеше дали другият има представа за подписа, но и нямаше намерение да говори за това. Той се надвеси още повече над тялото и заразглежда долната част, като че ли го интересуваше всичко. Но всъщност искаше да разгледа само ноктите на краката. Пръстите бяха свити, почернели и изпочупени. Ноктите също, даже някои съвсем липсваха. Но върху онези, които бяха останали, се виждаха остатъци от розов лак, потъмнял от разлагането, прахта и годините. А върху нокътя на десния палец той видя подписа. Или поне онова, което все още можеше да се види от него. Върху нокътя внимателно бе изрисуван мъничък бял кръст. Знакът на Майстора. На всички тела го имаше.

Бош чуваше силните удари на сърцето си. Огледа вътрешността на микробуса и усети да го обхваща клаустрофобия. Първата мисъл, дошла в главата му, беше, че го обзема параноя. Мислено започна да преценява всички възможности. Щом това тяло носеше всички познати белези от убийствата на Майстора, значи го е извършил Чърч. Ако обаче Чърч е убил тази жена, то кой, четири години след смъртта му, би могъл да остави бележката на гишето в приемната на участъка в Холивуд.

Той се изправи и за първи път огледа тялото изцяло. Голо, свито, забравено… Чудеше се дали там, под бетона, няма и други такива, очакващи да бъдат открити.

— Затвори ципа — каза на Сакай.

— Той е, нали? Майстора.

Бош не отговори. Измъкна се от бусчето, дръпна ципа на гащеризона си малко надолу, като че ли да може да поеме повече въздух.

— Хей, Бош — извика Сакай отвътре. — Само съм любопитен. Как успяхте да намерите това нещо? Щом Майстора е умрял, кой ви каза къде да търсите?

Бош и сега не отговори. Той бавно се насочи под навеса. Останалите като че ли още не бяха решили какво да правят с отпечатъка в бетона. Едгар се въртеше наоколо, като внимаваше да не се изцапа. Бош направи знак на него и на Паундс и тримата се оттеглиха в единия край на навеса, където можеха да си поговорят, без да ги чуе някой.

— Е? — попита Паундс. — Какво си открил?

— Прилича на работа на Майстора — каза Бош.

— Мамка му — изруга Едгар.

— Защо си толкова сигурен? — попита Паундс.

— Всичко, което видях, съвпада до последния детайл с неговите убийства. Включително и подписа. Има го.

— Подписа ли? — попита Едгар.

— Белият кръст върху нокътя на крака. По време на разследването не сме му давали гласност, за да не го раздухат репортерите.

— Ами ако е имитация? — с надежда за положителен отговор попита отново Едгар.

— Възможно е. Бялото кръстче беше споменато след приключването на разследването. А после Бремер от „Таймс“ написа книга по този случай. В нея то също се споменава.

— Значи имаме имитатор — замислено каза Паундс.

— Всичко зависи от времето, когато е умряла — каза Бош. — Книгата беше публикувана около година след смъртта на Чърч. Ако са я убили след това, може би наистина е имитация. Но ако е положена в бетона преди това, тогава не знам…

— Мамка му — прекъсна го Едгар.

Преди да заговори отново, Бош се замисли.

— Може да си имаме работа с най-различни неща. Възможно да е имитация. Или пък Чърч да е имал помощник и ние никога да не сме се досетили. Или може… може да съм застрелял невинен човек… Възможно е онзи, който е написал бележката, която сме получили, да казва истината.

Последните думи увиснаха в тишината като заплаха. На всички им се искаше да я заобиколят по-отдалеч.

— Къде е бележката? — най-после наруши мълчанието Бош.

— В колата ми — каза Паундс. — Взех я. Какво искаш да кажеш с това, че може да е имал помощник?

— Ами ако приемеш, че Чърч го е извършил, тогава откъде може да се появи тази бележка, след като той е умрял? Явно трябва да има някой, който знае, че го е направил, а също и къде е скрил тялото. Ако е така, кой е вторият човек? Помощник? Възможно ли е Чърч да е имал помощник и ние да не сме разбрали нищо за него?

— Спомняте ли си удушвача от Хилсайд? — попита Едгар. — Оказа се, че са били удушвачи. Двама братовчеди с еднакъв вкус към убийствата на млади жени.

Паундс отстъпи и поклати глава, като че ли да се предпази от заплаха за кариерата си.

— Ами какво ще кажете за Чандлър? Адвокатката — каза той. — Представете си, че жената на Чърч знае къде той е заравял телата… Тя казва на Чандлър, а оная измисля схемата. Написва бележка като Майстора и я оставя в участъка. Гарантирано ще спечели делото срещу тебе!

Бош превъртя тази мисъл през ума си. Изглеждаше вероятна, но после видя явните несъответствия.

— Ами защо Чърч ще закопава някои от телата, а други — не? Тогава психиатърът, който ни консултираше, каза, че в разполагането на телата има цел. Бил е ексхибиционист. Към края, след седмата жертва той започна да изпраща бележки до нас и до вестниците. Какъв смисъл има да оставя част от телата да бъдат открити, а други да крие в бетона?

— Вярно — каза Паундс.

— Харесва ми идеята за имитатор — намеси се Едгар.

— Но защо трябва да се имитират напълно нечии действия чак до подписа, а после да се заравя тялото? — попита Бош.

Всъщност не питаше тях. Беше въпрос, на който трябваше сам да намери отговора. Те постояха мълчаливо доста време. Всеки от тях сам за себе си помисли, че най-удобното решение на въпроса би било Майстора да е жив.

— Който и да го е сторил, за какво му е била бележката? — каза Паундс. Изглеждаше силно възбуден. — Защо ни е оставил тази бележка? Трябваше да се скрие.

— Защото иска внимание — отговори Бош. — Такова, каквото получи Майстора. Каквото ще привлече и този съдебен процес.

Отново последва дълго мълчание.

— Ключът към случая — най-накрая се обади Бош — е да я идентифицираме и да разкрием от колко време е скрита в бетона. Едва тогава ще знаем с кого си имаме работа.

— И какво ще правим? — попита Едгар.

— Аз ще ви кажа какво — рече Паундс. — Няма да съобщаваме на никого нищичко за това. Все още. Нищо, докато не бъдем сигурни с кого си имаме работа. Ще чакаме аутопсията и идентификацията. Ще разберем кога е умряло момичето и с какво се е занимавало, преди да изчезне. А после… после аз ще ви кажа какво да се прави. Засега си трайте. Ако сбъркаме нещо, цялото управление ще пострада. Виждам, че някои от медиите вече са надушили и са изпратили репортери, но с тях ще се заема аз. Никой друг няма да говори. Ясно?

Бош и Едгар кимнаха и Паундс тръгна, като се промъкваше бавно между строителните отпадъци към групата журналисти и оператори, които стояха зад жълтата пластмасова лента, поставена от полицията, за да не влизат външни лица на мястото.

Бош и Едгар постояха мълчаливо няколко минути, докато го гледаха как се отдалечава.

— Надявам се, че знае какво говори — каза Едгар.

— Не ти вдъхва много доверие май, нали? — отговори Бош.

— О, да.

Бош се върна под навеса и Едгар го последва.

— Какво ще правите с отпечатъка, който е оставила в бетона? Работниците мислят, че няма да може да се отдели като цяло парче. Казват, че онзи, който е замесвал сместа, не го е правил професионално. Използвал е много вода и съвсем ситен пясък. Прилича повече на гипс. Ако се опитаме да го измъкнем на цяло, ще се счупи от собствената си тежест.

— И тогава?

— Донован вече замесва гипс. Ще направим гипсова отливка на лицето. А за ръката — имаме само отпечатъка на лявата. Дясната се е извила при поставянето долу. Донован ще опита да използва силиконова смола. Казва, че това е най-добрият начин да се получат фините отпечатъци от пръстите.

Бош кимна. Погледа известно време как Паундс разговаря с репортерите и забеляза първото нещо, което си заслужаваше усмивката днес. Лейтенантът говореше пред камерата, но явно никой от журналистите не беше му казал, че челото му е изцапано. После запали цигара и отново се обърна към Едгар.

— Значи всичко тук наоколо е било складове под наем, така ли? — попита той.

— Точно така. Собственикът беше преди малко тук. Каза, че цялата площ тук отзад е била разделена на помещения, всяко с отделен вход. Майстора… хм… убиецът де, който и скапаняк да е бил, може да е наемал едно от помещенията и да си е правил с него каквото поиска, без някой да го види. Единственият проблем би бил шумът от разбиването на пода. Но това е могло да се прави нощем. Собственикът каза, че почти никой от наемателите не е използвал складовете през нощта. Всички са имали ключ от външната врата в края на алеята. Извършителят е можел да дойде и да си свърши работата за една нощ.

Следващият въпрос се подразбираше и затова Едгар отговори, преди Бош да го попита:

— Собственикът не може да ни каже името на наемателя. Не може да бъде сигурен, защото книгите му са изгорели по време на пожара. Застрахователната компания е обезщетила повечето от хората, които са подали заявления, и ние ще получим тези имена. Но той каза, че има няколко, които изобщо не са подавали молби след метежа. Никога повече не е чувал за тях. Не може и да си спомни всички имена, но дори ако някой от тях е бил нашият човек, той при всички случаи е използвал фалшиво име. В края на краищата и аз да бях наел помещението, за да циментирам труп в пода, сигурно щях да използвам друго име.

Бош кимна и погледна часовника си. Скоро трябваше да тръгва. Усети, че е гладен, но сигурно нямаше да има време да хапне. Отново сведе поглед към дупката и видя разликата в цветовете на стария и новия бетон. Старата плоча бе почти бяла. А бетонът, в който е била погребана жената, беше тъмносив. Забеляза малко парче червена хартия, което се показваше от сивата маса в края на дупката. Скочи долу и го взе. Беше с големината на топчица за тенис. Дръпна го силно и то остана в ръката му. Хартията беше част от смачкан и празен пакет „Марлборо“. Едгар извади от джоба си една пластмасова торбичка за веществени доказателства и я поднесе отворена към Бош да пусне откритието в нея.

— Сигурно е паднала вътре заедно с тялото — каза той. — Добра находка.

Бош се измъкна от дупката и отново погледна часовника си. Беше време да тръгва.

— Обади ми се, ако я идентифицирате — каза на Едгар.

Съблече гащеризона, пъхна го в багажника и после запали цигара. Застана до каприса и загледа как Паундс провежда внимателно планираната си „импровизирана“ пресконференция.

Хари можеше да се хване на бас, че повечето от репортерите са от телевизията. Личеше по камерите и скъпите им костюми. Видя Бремер, онзи от „Таймс“, застанал в периферията да чака телевизионните репортери да свършат, за да цапардоса Паундс с някакъв труден въпрос, който да го накара да се замисли, преди да отговори.

Бош почака лейтенантът да приключи. Рискуваше да закъснее в съда, но искаше да види бележката. Когато най-после свърши с журналистите, лейтенантът кимна и Бош го последва до колата. Хари седна на мястото до шофьора и Паундс му подаде копието.

Дълго време оглежда бележката. Беше написана с познатите неграмотни печатни букви. Експертът по графология беше го нарекъл „филаделфийски печатен шрифт“ и бе заключил, че особеният наклон на буквите е предизвикан от писане с несвикнала ръка. Евентуално левак е писал с дясната си ръка.

Днес почва процеса, писа нашата преса.

Ще има присъда голяма, щом Майстора го няма.

Бош стреля направо, но куклите знаят:

на моето дело не се вижда краят.

 

На запад е мястото, за което

сладки песни ми пее сърцето,

щом мисля за кукличката малка,

лежаща под Бинговата залъгалка.

 

Лошо, лошо, добричък ми Бош,

куршумът уцели не онзи кош.

Минават години, минават, вървят,

а аз играя… за пореден път.

Бош знаеше, че стилът може да бъде изкопиран, но нещо в стихчетата го разтърси дълбоко. Бяха като другите. Същите слаби, ученически рими, същият полулитературен опит да звучат на възвишен език. Усети смут да стяга гърдите му.

„Той е — помисли. — Това е той!“