Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miss Harriet, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

III

Това беше наистина поразително откритие.

От известно време аз работех всяка сутрин, преди изгрев, върху една картина със следното съдържание:

Дълбок дол, притиснат между два склона, покрити с дървета и храсти, върви нагоре и се губи, потънал в млечнобяла пара, в този особено мек памук, който се носи понякога над долините при изгрев-слънце. В дъното сред тази гъста и прозрачна сутрешна омара се открояват или по-точно се отгатват две фигури, момък и девойка, прегърнати плътно — тя с повдигнато към него лице, той приведен над нея, впили уста в уста.

Подранил слънчев лъч се плъзга между клоните, пронизва утринната мъгла и й придава розови отблясъци зад двамата влюбени селски младежи и техните леко очертани сенки плуват в сребриста светлина. Картината беше хубава, честна дума, много хубава!

Рисувах на склона, който води към малката долчинка Етрета. За щастие него ден над дола се носеше същата тази лека пара, от каквато имах нужда.

Нещо се изправи пред мен като привидение: беше мис Хариет. Като ме видя, тя се опита да избяга. Но аз я извиках:

— Елате, елате, госпожице, искам да ви покажа нещо.

Приближи се сякаш неохотно. Протегнах й картината. Не каза нищо, дълго гледа, без да помръдне, и изведнъж заплака. Плачеше с нервни спазми, както плачат хората, които дълго време са се борили против сълзите, но не могат повече, отпускат се, като все още продължават да се съпротивляват. Скочих, трогнат от тази непонятна за мен мъка, и взех ръцете й с внезапен порив на нежност, истински порив на французин, у когото движението изпреварва мисълта.

Тя остави няколко мига ръцете си в моите и аз почувствувах как те тръпнат, сякаш нервите й бяха опънати до крайност. След това дръпна рязко или по-точно изтегли насила ръцете си.

Но аз бях разбрал тяхната тръпка, защото я бях усещал и друг път и нищо не би могло да ме излъже. О, любовната тръпка на една жена, била тя на петнадесет или на петдесет години, от простолюдието или от висшето общество, тази тръпка така прониква право в сърцето ми, че аз я разбирам без всякакво колебание! Тя беше разтърсила цялото й жалко същество, което трепереше, изнемогваше. Разбрах всичко. Англичанката си отиде, без да успея да кажа ни дума. Стоях поразен, като пред някакво чудо, и отчаян, сякаш бях извършил престъпление.

Не се прибрах за закуска. Бродих край брега: идеше ми да плача и да се смея, всичко това беше и комично, и печално, себе си чувствувах смешен, а нея — нещастна до полуда.

Питах се как трябва да постъпя.

Не ми оставаше нищо друго, освен да си отида и веднага реших да действувам.

Цяла сутрин скитах малко тъжен и малко замечтан и се върнах точно за обяд.

Седнахме на масата както обикновено. Мис Хариет ядеше съсредоточено, без да говори с някого, без да вдига очи от чинията. И лицето, и държането й бяха съвсем обикновени.

Изчаках края на обеда и казах на стопанката:

— Скоро ще ви напусна, госпожо Льокашьор.

— Какво сте намислили, господине? — извика добрата жена със своя провлечен глас. Беше изненадана и огорчена. — Ще ни напуснете, а? Така добре бяхме свикнали с вас!

Гледах мис Хариет с крайчеца на окото си. Лицето й не трепна. Но Селест, младата слугиня, вдигна очи към мене. Беше едра, осемнадесетгодишна мома, червендалеста и свежа, яка като кон и чиста — нещо много рядко. Понякога я целувах по кьошетата, ей така, по навик, придобит из хотелите, нищо повече.

Обедът свърши.

Отидох да изпуша лулата си под ябълковите дървета и се заразхождах из двора, от край до край. Всичко, което бях премислил през деня, странното откритие, което бях направил сутринта, гротескната и страстна любов на мис Хариет, спомените, нахлули в главата ми след това откритие, спомени, чудесни и вълнуващи, а може би и погледът, който слугинята ми отправи, когато съобщих, че си отивам — всичко това се преплиташе, смесваше се и аз чувствувах особен прилив на сили по цялото тяло, устните ми тръпнеха за целувка, а в жилите ми напираше нещо, което кара човека да върши глупости.

Нощта спускаше бавно дългите си сенки под дърветата. Забелязах Селест, която отиваше да затвори кокошарника в другия край на двора. Спуснах се подир нея така леко, че тя нищо не чу, а когато се изправи, след като затвори малката вратичка, през която минават кокошките, аз я прегърнах с две ръце и обсипах широкото й пълно лице с град от целувки. Тя се мъчеше да се освободи, но не смееше, защото беше навикнала на всичко това.

Защо я пуснах изведнъж? Защо се извърнах внезапно? Как почувствувах, че някой стои зад мен?

Мис Хариет тъкмо се прибираше; тя ни беше видяла и стоеше неподвижна като пред призрак. След това изчезна в нощта.

Върнах се посрамен, смутен. По-добре да беше ме заварила в момент, когато извършвам престъпление! Бях отчаян.

Спах зле, нервите ми бяха опънати до крайност, мрачни мисли ме измъчваха. Стори ми се, че чувам плач. Сигурно се лъжех. На няколко пъти ми се чу, че някой ходи из къщата и че се отваря външната врата.

На разсъмване умората надви и аз най-после заспах. Събудих се късно и излязох едва за обед. Бях все още объркан, не знаех как трябва да се държа.

Никой не беше виждал мис Хариет. Почакахме я — не се яви. Стрина Льокашьор влезе в стаята й, англичанката я нямаше. Сигурно беше излязла още на разсъмване, както правеше често, за да наблюдава изгрева.

Това не изненада никого и ние седнахме мълчаливо да се храним.

Беше топло, много топло, един от ония задушни знойни дни, когато лист не трепва по дърветата. Изнесли бяха масата вън под едно ябълково дърво: Сапьор непрекъснато отиваше до зимника да пълни шишето с вино — толкова много пиехме. Селест носеше гозбите от кухнята, агнешко рагу с картофи, задушен заек и салата. След това постави пред нас паница с череши, първите през този сезон.

Поисках да ги измия и освежа и помолих слугинята да изтегли от кладенеца кофа студена вода.

След пет минути тя се върна и заяви, че кладенецът е пресъхнал. Размотала била цялото въже, кофата допряла до самото дъно, но вода нямало. Стрина Льокашьор поиска сама да разбере какво става и отиде да надникне в кладенеца. Като се върна, съобщи, че в кладенеца наистина имало нещо, нещо неестествено. Сигурно някой съсед от злоба е хвърлил наръч слама.

Аз също пожелах да погледна с надеждата, че ще видя по-добре какво има твърде и се наведох над кладенеца. Смътно различих някакъв бял предмет. Но какъв? Тогава ми дойде на ум да спуснем вътре фенер с въже. Жълтеникавата светлина подскачаше по каменните стени на кладенеца и потъваше постепенно надолу. И четиримата стояхме надвесени над отвора — Сапьор и Селест бяха дошли при нас. Фенерът спря над някаква неясна, неопределена маса, нещо странно, бяло и черно, необяснимо.

— Това е кон — извика Сапьор. — Виждам копито. Сигурно тази нощ е паднал вътре. Избягал е от ливадите.

Но аз изведнъж потреперах до мозъка на костите. Разпознах една обувка, след това изправен нагоре крак; тялото и другият крак се губеха под водата.

— Това е жена — промърморих съвсем тихо и треперех така силно, че фенерът подскачаше отчаяно над обувката, — жена, която… която… вътре има жена… това е мис Хариет.

Единствен Сапьор не мигна. В Африка той беше виждал и по-страшни неща!

Стрина Льокашьор и Селест се разпищяха и избягаха.

Трябваше да се извади трупът от кладенеца. Вързах здраво слугата за кръста и го спуснах вътре, като развивах внимателно макарата и следях как постепенно потъва в тъмния отвор. В ръцете си той държеше фенера и още едно въже. Скоро чух гласа му, сякаш викаше от центъра на земята: „Стига“; тогава видях как той улови нещо под водата, другия крак, после върза двата крака заедно и извика отново: „Дърпай!“

Започнах да го тегля нагоре, но почувствувах ръцете си като отсечени, мускулите ми бяха размекнати, боях се, че ще изтърва ръчката и човекът ще полети надолу. Когато главата му се появи над каменната ограда на кладенеца, запитах: „Е, какво?“ — сякаш очаквах новини за жената, която беше долу, на дъното.

После стъпихме и двамата на каменния ръб на кладенеца и застанали един срещу друг, наведени над отвора, започнахме да теглим тялото нагоре.

Стрина Льокашьор и Селест ни наблюдаваха отдалече, скрити зад къщата. Когато видяха как от дупката се подават черните обувки и белите чорапи на удавницата, те изчезнаха.

Сапьор хвана глезените и ние я измъкнахме в най-неприлична поза. Горката целомъдрена мома! Главата й беше ужасна, черна и изподрана; от дългите й сиви коси, които висяха, развити завинаги, се стичаше вода и тиня.

— Ама че е кльощава, дявол да я вземе! — каза Сапьор пренебрежително.

Отнесохме я в стаята й и тъй като двете жени не се явяваха, аз и конярят се погрижихме за посмъртното й облекло.

Измих нейното печално, обезобразено лице. От допира на пръстите ми едното й око се полуотвори и ме загледа с оня безцветен, оня студен, оня страшен мъртвешки поглед, който идва сякаш отвъд живота. Погрижих се, доколкото можах, за разпилените й коси и с несръчните си ръце нагласих някаква нова и странна прическа над челото. След това съблякох мокрите й дрехи. Изпитах срам, когато открих малко раменете и гърдите й, дългите й ръце, сухи като клони — имах чувството, че върша кощунство.

След това отидох да набера цветя, макове, синчец, маргарити и свежа благоуханна трева. Покрих с тях смъртното й ложе.

След това трябваше да изпълня обичайните формалности, тъй като само аз бях около нея. В джоба й намерихме писмо, писано в последния момент. Тя искаше да я погребат в това село, където бяха изминали последните й дни. Ужасна мисъл сви сърцето ми. Дали тя не искаше да остане завинаги тук заради мен?

Привечер съседките дойдоха да видят мъртвата. Но аз не позволих да се влиза в стаята; исках да бъда сам и цялата нощ останах при нея.

Гледах я при светлината на свещите. Нещастна, никому неизвестна жена, умряла така далече, така печално. Дали имаше някъде приятели, роднини? Какво е било детството й, животът й? Откъде идваше тази самотна скитница, загубена като изпъдено от къщи псе? Каква тайна мъка и отчаяние се криеше в това грозно тяло, което през целия си живот беше носила като някакъв срамен недъг, като смешна обвивка, прогонила далеч от нея всяка нежност и любов?

Колко нещастни хора има! Чувствувах, че над това човешко същество тегне вечната несправедливост на неумолимата природа! За нея всичко беше свършено, а може би тя никога не бе имала онова, което крепи и най-онеправданите — надеждата, че поне веднъж ще бъдат обичани! Как иначе да се обясни това, че тя се криеше, избягваше всички останали? Че обичаше страстно всичко в природата и всички живи същества освен хората?

И аз разбирах защо тя вярваше в бога и се надяваше, че ще получи другаде възмездие за своята нищета. Сега тя щеше да се разложи и да се превърне в растение. Ще цъфти под слънцето, ще стане храна на кравите, които ще я опасат, или зърно за птиците, ще стане животинска плът, за да се превърне отново в човешка плът. Но онова, което наричаме душа, беше угаснало долу в тъмния кладенец. Тя не страдаше вече. Беше разменила живота си срещу други животи, които щяха да се родят от нея.

Часовете минаваха в тази злокобна и мълчалива среща. Бледа светлина възвести утрото, след това червен слънчев лъч пропълзя до самото легло, постави огнена черта върху завивката и върху ръцете й. Това беше любимият й час. Събудени, птиците пееха в дърветата.

Отворих широко прозореца, дръпнах пердетата, за да ни види цялото небе, наведох се над ледения труп, поех с две ръце обезобразената глава и бавно, без страх и без отвращение, сложих дълга целувка върху тези устни, които никой никога не беше целувал…

Леон Шьонал млъкна. Жените плачеха. Чуваше се как седналият на капрата граф д’Етрай се секне непрекъснато. Единствен кочияшът дремеше. Конете, които не чувствуваха вече камшика, бяха забавили своя ход и лениво теглеха колата. Файтонът едва се придвижваше, натежал изведнъж, сякаш натоварен със скръб…

Край