Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miss Harriet, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

II

Запознанството ни стана доста странно. Току-що бях завършил един етюд, който ми се струваше особено смел и наистина беше такъв. Петнадесет години след това беше продаден за петнадесет хиляди франка. Впрочем картината беше проста като две и две четири и извън академичните правила. Цялата дясна част на платното представляваше скала, огромна ръбеста скала, покрита с тъмни, жълти и червени лишеи, върху които слънцето се разливаше като зехтин. То оставаше скрито зад мен, но светлината падаше върху скалата и я обагряше в огненозлатни тонове. Това беше цялата картина. Един великолепен огнен преден план, зашеметяващ с изобилната си светлина.

Вляво — морето, не оловносиньо, а сякаш изваяно от нефрит, млечнозеленикаво и същевременно сурово, под тъмното небе.

Бях толкова доволен от своята работа, че танцувах по пътя до чифлика. Искаше ми се цял свят да види картината ми още сега, веднага. Спомням си, показах я на една крава край пътеката и извиках:

— Хубаво гледай, миличка. Такова нещо скоро няма да видиш!

Щом стигнах пред къщи, веднага се развиках, колкото ми глас държи:

— Хей, стопанке! Идвай веднага и гледай, гледай!

Селянката дойде и загледа творбата ми с тъп поглед, който не можеше да различи нищо, не можеше да схване какво е нарисувано там — вол или къща.

В този момент влезе мис Хариет и мина зад мене точно когато, хванал етюда с опъната ръка, аз го показвах на хазайката. Демониачката не можеше да не го види — аз много старателно държах картината така, че да не убегне от погледа й. Тя изведнъж се спря, развълнувана, изненадана. Без да зная, бях нарисувал нейната скала, скалата, на която тя се качвала, за да мечтае на воля.

— Оу! — прошепна тя на английски, но така подчертано ласкателно, че аз се извърнах усмихнат към нея.

— Това е последният ми етюд, госпожице.

— О, господине, ви трепетно разбира природата! — прошепна тя възторжена, комична и трогателна.

Изчервих се. Повярвайте ми, в устата на някоя царица този комплимент не би ме трогнал така силно. Бях обезоръжен, покорен, победен. Готов бях да я разцелувам, честна дума!

На масата бях седнал до нея както винаги.

За пръв път тя заговори, като продължи гласно мисълта си:

— О, аз толкова обича природата!

Подадох й хляб, вода, вино. Тя сега вече приемаше моите услуги и се усмихваше едва-едва като мумия. Заговорих на тема пейзажи.

След вечерята станахме заедно и се разходихме из двора: повлечен навярно от огромния пожар, който залязващото слънце беше запалил над морето, аз отворих вратичката, която водеше към брега, и ние тръгнахме един до друг доволни, като двама души, които току-що са се разбрали и са вникнали един в друг.

Беше топла, мека вечер, една от ония благодатни вечери, когато и тялото, и духът се чувствуват щастливи. Всичко наоколо е наслада и очарование. Топъл благоуханен въздух, наситен с мирис на сено и водорасли, гали обонянието и вкуса с морската си свежест, гали душата със своя покой, който прониква в цялото ти същество. Бяхме стигнали брега и вървяхме край пропастта, над безбрежното море, което на сто метра долу под нас търкаляше непрекъснато малки вълни. С отворени уста и разширени гърди поемахме свежия полъх, който беше преминал океана и галеше леко кожата, уморен и солен от дългата целувка на вълните.

Загърната плътно в своя шал на квадрати, с прочувствено изражение, озъбена срещу вятъра, англичанката наблюдаваше как огромното слънце се наклоняваше към морето. Далече, далече пред нас, там, където погледът едва стига, върху огненото небе се очертаваше тримачтов кораб с разтворени платна, а по-насам един параход разстилаше след себе си гъст пушек, проточил се по целия хоризонт като безкраен облак.

Червеното кълбо се спускаше все по-ниско, скоро допря водата, точно зад неподвижния кораб, който се очерта върху нажежения диск като в огнена рамка. Слънцето постепенно изчезваше, погълнато от океана. Ние го наблюдавахме как най-напред се потопи във водата, започна да намалява и изчезва. Свърши се. Само малкият силует на кораба продължаваше да се откроява върху златния фон на далечното небе.

Мис Хариет гледаше в странен унес огнения край на деня. Навярно изпитваше неудържимо желание да прегърне небето, морето, целия хоризонт.

— Оу! Обича… Обича… Обича… — шепнеше тя. Видях сълзи в очите й. — Аз иска да бъде малка птичка да хвръкне в небосвода.

Стоеше изправена, както често я бях наблюдавал, като забодена върху скалата, червена в своя ален шал. Искаше ми се да нахвърля нейната скица в албума си. То би било карикатура на екстаза.

Обърнах се, за да не се усмихна.

След това заговорих за картини така, както бих говорил с някой другар, отбелязвах тоновете, колорита, контрастите, като си служех с професионалната терминология. Тя ме слушаше внимателно, разбираше, стараеше се да отгатва неясния смисъл на моите думи, да проникне в моята мисъл. От време на време казваше:

— О! Разбира, разбира. То много трепетно.

Прибрахме се в чифлика.

На следващия ден, щом ме видя, тя дойде към мене живо и ми протегна ръка. Веднага станахме приятели.

Мис Хариет беше славен човек. Душата й беше като на пружини и се ентусиазираше някак на скокове. Липсваше й равновесие като на всички стари госпожици, останали сами до петдесетгодишна възраст. Тя изглеждаше консервирана в някаква вкиснала невинност, но в сърцето си беше запазила нещо много младежко, пламенно. Обичаше природата и животните с някаква екзалтирана любов, ферментирала като старо вино, с оная чувствена любов, която не беше отдала на мъжете.

Убеден съм, че видът на една кучка, която кърми малките си, на кобила, която тича из ливадата с жребчето си, на гнездо, пълно с голи пиленца с огромни глави, които цвъркат, разтворили човчици, я караше да тръпне от неестествено вълнение.

Нещастни, самотни същества, които бродят тъжно от ресторант в ресторант, нещастни, смешни и жалки същества, аз наистина ги обикнах, откакто опознах мис Хариет!

Скоро забелязах, че тя иска да ми каже нещо, но не се решава, и нейната свенливост ме забавляваше. Когато излизах сутрин, с кутията бои на рамо, тя ме придружаваше до края на селото, мълчалива и видимо развълнувана, като не знаеше как да започне. После изведнъж ме напускаше и се отдалечаваше бързо със своята скоклеста походка.

Най-после един ден тя се реши:

— Аз би искал да види вас, как прави картина? Аз много любопитен.

И се червеше, сякаш произнасяше някакви особено дръзки думи.

Заведох я в Пьоти-Вал, където бях започнал един голям етюд.

Тя стоеше права зад мене и следеше съсредоточено всички мои движения.

После изведнъж каза „мерси“ и си отиде, като че се боеше да не ми пречи.

Но скоро навикна и започна всеки ден да ме придружава с видимо удоволствие. Вземаше под мишница сгъваемото столче, което в никакъв случай не ми позволяваше да нося, и сядаше до мене. Стоеше така с часове, неподвижна и няма, като следеше внимателно с поглед върха на четката ми. Когато със смело движение на ножа успявах да положа широк пласт боя и да получа правдив, неочакван ефект, от устата й се изтръгваше едно леко „оу“, което изразяваше почуда, радост и възхищение. Към моите картини тя се отнасяше с умиление и почит: човешката ръка възпроизвеждаше една частица от божието творение и това я изпълваше едва ли не с благоговение. Моите етюди й се струваха нещо като свети картини и понякога тя разговаряше за бога, опитваше се да ме вкара в Христовия път.

А нейният господ беше наистина странен дядка! Нещо като селски философ, без особено големи възможности, без особена власт, защото тя винаги си го представяше отчаян от неправдите, които се вършеха пред очите му — като че не беше в състояние да ги предотврати.

Впрочем тя беше в много добри отношения с него, изглеждаше дори, че той й доверява своите тайни, своите огорчения. Тя казваше „господ иска“ или „господ не иска“ с тона на фелдфебел, който заявява на новобранеца „полковникът така заповядва“.

Тя от все сърце скърбеше, задето аз не разбирам нищо от божествените промисли, и се стараеше да ми ги разкрие: всеки ден намирах в джобовете си, в шапката си, когато я оставях на земята, в обувките си, които стояха сутрин лъснати пред вратата на стаята ми, екземпляри от ония малки религиозни брошури, които тя получаваше, изглежда, направо от рая.

Отнасях се с нея със сърдечна простота, като към стара приятелка. Но скоро забелязах, че тя малко се промени. В началото не обърнах внимание на това.

Когато работех било в дъното на моята любима долина, било в някой глух, изровен път, тя се появяваше внезапно със своята бърза отсечена походка. Сядаше задъхана, сякаш беше тичала или някакво силно вълнение притискаше гърдите й. В такива случаи тя биваше аленочервена, с оная английска червенина, която никой друг народ в света не притежава. После без никаква причина побледняваше, лицето й добиваше цвета на земята, сякаш ей сега ще припадне. Постепенно идваше на себе си, възвръщаше си обикновеното изражение и започваше да приказва.

И изведнъж прекъсваше изречението наполовина, скачаше и побягваше така стремително и неочаквано, че аз се питах дали не съм я оскърбил или огорчил с нещо.

Най-после си казах, че това са нейните обикновени обноски, които в първите дни на нашето познанство беше, изглежда, променила малко заради мене.

Когато се връщаше в чифлика, след като с часове беше скитала по брега, изложена на вятъра, дългите й насукани на спирали коси понякога биваха развити и висяха така, сякаш пружината им се е скъсала. Преди тя не обръщаше внимание на всичко това и сядаше спокойно да обядва така, както беше я разчорлил нейният брат — лекият крайморски вятър.

Сега обаче тя се качваше в стаята си, за да поправи своите „тирбушони“, както ги наричах аз. И когато й казвах с приятелска галантност, която винаги я смущаваше: „Мис Хариет, днес сте хубава като слънце“, по бузите й избиваше лека руменина като на младо, петнадесетгодишно момиче.

После тя изведнъж съвсем подивя и престана да идва да ме гледа как рисувам.

„Сигурно преживява някаква криза. Ще й мине“ — помислих си аз.

Но не й минаваше. Сега вече, когато й заговорех, тя ми отговаряше било с престорено безразличие, било с глухо раздразнение. Беше станала рязка, нетърпелива, нервна. Виждах я само на обед и на вечеря и ние почти не разговаряхме. Започнах наистина да мисля, че съм я оскърбил с нещо. И една вечер я попитах:

— Мис Хариет, защо не се държите вече с мене както преди? С какво ви обидих? Вие много ме огорчавате.

Тя отговори с много комично раздразнение:

— Аз винаги с вас същото, както преди. То не вярно, не вярно! — И избяга в стаята си.

Понякога ме гледаше странно. Често съм си мислил след това: навярно осъдените на смърт гледат така, когато им съобщават, че е настъпил последният им час. В очите й проблясваше безумие, мистично и страстно безумие, имаше и още нещо, някаква трескава, отчаяна жажда, неудържима и безсилна жажда по неосъщественото и неосъществимото. Струваше ми се, че тя преживява вътрешно борба, при която сърцето й се бори против някаква непозната сила и тя се мъчеше да я преодолее. А може би и още нещо… Кой знае! Кой знае!