Ги дьо Мопасан
Мис Хариет (2)

I

Тогава бях на 25 години и обикалях нормандския бряг, за да „драскам“.

Да „драскаш“, на мой език значи да скиташ с раница на гръб от една странноприемница до друга, под предлог, че правиш етюди и пейзажи от натура. Не зная нещо по-хубаво от този скитнически живот по волята на случая. Свободен си, нищо не те ограничава, нямаш грижи, нямаш задължения, не мислиш дори за утрешния ден. Вървиш по който път харесаш и само въображението те води, единствена зрителната наслада те напътствува. Спираш, защото някое поточе те е пленило, защото пред вратата на някоя гостилничка ти е замирисало приятно на пържени картофи. Понякога дъхът на акацията или наивният поглед на някоя прислужничка в хана решава твоя избор. Не гледайте с презрения на селската любов. Тези момичета също имат сърце и чувства, напращели бузи и свежи устни, техните буйни целувки са крепки и сочни като див плод. Любовта е винаги ценна, откъдето и да идва. Сърцето, което затуптява бързо, когато се появиш, очи, които плачат, когато си отиваш — това са неща така мили, така скъпи, срещат се толкова рядко, че човек никога не бива да ги пренебрегва.

Аз знам какво значи среща в някой ров, обрасъл с игличини, зад обора, в който спят кравите, или върху сеното, в плевника, още топъл от дневната горещина. Запазил съм спомена за грубото селско платно върху гъвкави, здрави тела и известна тъга по наивните и искрени милувки, по-нежни в своята груба прямота от изтънчените удоволствия, които даряват прелестните и изискани жени.

Но при тези странствувания наслуки човек най-много харесва полето, горите, изгревите, минутите по здрач, лунните нощи. За един художник това е сватбено пътешествие със земята. Оставаш насаме с нея при тази дълга, спокойна среща и я чувствуваш съвсем близо до себе си. Лягаш на някоя полянка всред маргаритки и макове и разтворил очи под ясното слънце, наблюдаваш в далечината селцето с остра камбанария, която бие пладне.

Или сядаш край някой извор, бликнал под дънера на голям дъб, между висока, нежна и сочна трева, като сред разпусната коса. Коленичиш, навеждаш се и пиеш студената, бистра вода, която мокри носа и мустаците ти, пиеш и изпитваш физическа наслада, сякаш целуваш извора в устата. А когато по течението на такова поточе срещнеш вир, потапяш се в него гол и чувствуваш по цялото си тяло, като някаква чудесна, ледена ласка, тръпката на тази игрива, лека струя.

На хълма биваш весел, край брега на езерото ставаш меланхоличен, възторжен — когато слънцето потъва всред океан от кървави облаци и хвърля червени отблясъци над реките. А вечер, когато луната минава високо горе в небето, мечтаеш за хиляди странни неща, които не биха ти дошли на ум под палещата дневна светлина.

И така, като бродех из този край, където се намираме сега, стигнах една вечер до Бенувил, малко селце, разположено на скалистия бряг между Ипор и Етрета. Бях тръгнал от Фекан, следвайки брега, високия стръмен бряг, който се спуска право надолу, като стена с издадени тебеширенобели скали, които се спускаха отвесно към морето.

От сутринта вървях по ниската, тънка и мека като килим трева, която расте край самата пропаст, брулена от соления морски вятър. Крачех широко, пеех с цяло гърло, гледах ту полета на чайката, която разхожда по синьото небе бялата дъга на крилете си и изчезва, описвайки плавен кръг, ту тъмните петна на някоя рибарска лодка върху зеленото море. Бях прекарал един безгрижен, волен и щастлив ден.

Посочиха ми една малка ферма, където давали стаи на пътници, нещо като малък хотел всред нормандски селски двор, заобиколен от два реда буки. Поддържаше го една селянка.

Оставих брега, поех към малката къща, сгушена между големите дървета, и се представих на стрина Льокашьор, стара селянка, сбръчкана и строга, която, изглежда, винаги приемаше посетителите с неохота, с известно недоверие.

Беше май. Цъфналите ябълки образуваха над двора покрив от дъхав цвят и непрекъснат дъжд от трепкащи розови листенца се сипеше наоколо върху хората и по тревата.

— Кажете, госпожо Льокашьор — запитах аз, — ще имате ли една стая за мене?

Учудена, че знам името й, тя попита:

— Зависи. Всичко е заето. Но може да измислим нещо.

Само след пет минути ние бяхме вече се разбрали и аз оставих раницата си върху глинения под на една селска стая, в която имаше всичко едно легло, два стола, една маса и кана за вода. От стаята се влизаше направо в кухнята — голямо опушено помещение, в което пансионерите обядваха и вечеряха заедно с останалите хора от фермата и със стопанката вдовица.

Измих си ръцете и излязох пак. На голямото огнище с опушена черна верига в средата старата пържеше пиле за обед.

— Нима имате посетители по това време? — запитах аз.

— Има една госпожа, някаква възрастна англичанка — отговори жената все така недоволно. — Заема другата стая.

Срещу пет су допълнителна такса получих правото да се храня сам в двора, когато времето е хубаво.

И така, сложиха за мен масата навън, пред вратата, и аз започнах да разкъсвам лакомо посталата нормандска кокошчица, като пиех светлия сидър и дъвчех твърдия, но много вкусен бял селски хляб.

Изведнъж дървената вратичка, от която се излизаше направо на пътя, се отвори и някаква странна личност тръгна към къщата. Тя беше много слаба, много висока и така плътно загърната в своя голям шотландски шал на червени квадрати, че човек би я помислил безръка, ако на височина на хълбока не се подаваше една дълга ръка, стиснала бял туристически чадър. Лицето й, прилично на лице на мумия, обкръжено от двете страни от навити на кравай сиви коси, които подскачаха при всяка нейна стъпка, кой знае защо, ми заприлича на сушена херинга с навити на книжки букли наоколо. Тя мина енергично покрай мен, като наведе очи и се мушна в къщичката.

Това странно видение ме развесели; навярно туй беше моята съседка, възрастната англичанка, за която беше споменала хазяйката.

До вечерта не я видях вече. На следващия ден рисувах в дъното на очарователна долчинка, която всички знаете и която се спуска до Етрета. Вдигнах внезапно очи и видях нещо странно, изправено на върха на хълма: приличаше на празнично украсена параходна мачта. Беше англичанката. Като ме видя, тя изчезна.

Върнах се за обед и седнах на общата маса, за да се запозная с тази стара чудачка. Но тя не обърна внимание на моята любезност, остана безчувствена дори към дребните услуги, които се стараех да й направя. Аз упорито й наливах вода, бързах да й подам чинията с гозбата. Леко, почти незабележимо кимване с глава и някаква английска дума, промърморена толкова тихо, че аз не я чувах — това беше единственият израз на благодарност от нейна страна.

Престанах да се занимавам с нея, макар тя да смущаваше мисълта ми.

След три дни знаех за нея толкова, колкото и госпожа Льокашьор.

Тя се наричаше мис Хариет. Като търсела някое глухо селце, където да прекара лятото, тя спряла преди шест месеца в Бенувил и, изглежда, нямаше намерение да си отиде скоро. На масата не говореше никога, ядеше бързо, като четеше някакви нравоучителни протестантски брошури. Такива брошури тя раздаваше на всички. Дори свещеникът беше получил четири — занесло му ги някакво хлапе, на което тя дала половин франк. Понякога тя съвсем неочаквано казваше на стопанката:

— Аз много обича господ. Възхищава се от него във всичката негова творение, боготворя него във всичката природа, нося винаги него в сърцето.

И подаваше на смаяната селянка една от своите брошури, които трябваше да приобщят цял свят към истинската вяра.

В селото не я обичаха. Учителят беше казал за нея: „Тя е безбожница“ и затова върху нея тежеше нещо като всеобщо порицание. Селският свещеник, до когото госпожа Льокашьор се беше допитала, беше отговорил:

— Тя е еретичка, но бог не иска смъртта на грешника и аз мисля, че тя е човек с образцов морал.

Думите „атеистка“, „еретичка“, чието значение хората не знаеха, тревожеха умовете. Освен това се говореше, че англичанката била богата и цял живот пътувала по света, защото семейството й я изгонило. А за какво може семейството да я изгони? Заради безверието й, разбира се.

Всъщност мис Хариет беше една от ония екзалтирани по убеждение, упорити пуританки, каквито Англия произвежда в голямо количество; една от ония непоносими стари моми, които скитат из всички странноприемници на Европа, развалят Италия, тровят Швейцария, правят необитаеми чудесните средиземноморски градчета, разнасят навсякъде своите странни мании, своите нрави на вкаменели весталки, неописуемите си тоалети и някаква особена миризма на чума, която те кара да мислиш, че вечер някой ги слага в калъф.

Щом зърнех такава англичанка в някой хотел, аз бягах веднага, както птиците бягат, когато видят плашило. Но тази тук ми се струваше толкова необикновена, че съвсем не ми беше неприятна.

Госпожа Льокашьор изпитваше инстинктивна враждебност към всичко неселско и в нейния ограничен ум се беше създала някаква особена ненавист към възторжените маниери на старата мома. Тя я наричаше по своему, беше измислила за нея един презрителен израз, дошъл кой знае как на устните й, изплувал по кой знае какви тайнствени и неведоми пътища в нейното съзнание. Тя я наричаше „Демониачка“. И това прозвище, прикрепено към това високонравствено, сурово към себе си и сантиментално същество, ми се струваше неудържимо комично. Сам аз започнах да я наричам само „демониачката“ и ми правеше особено удоволствие, щом забележех, че идва, да произнасям високо тези срички.

Питах например госпожа Льокашьор:

— Е, какво прави днес нашата демониачка?

А селянката отговаряше възмутено:

— Ще повярвате ли, господине? Да вземе да прибере една земна жаба с премазан крак! Занесла я в стаята си, сложила я в легена и сега я превързва всеки ден, като че е жив човек. Как не я е грях?

Друг път, като се разхождала край брега, англичанката купила една голяма, току-що хваната риба и я хвърлила обратно в морето. А морякът, макар че му платила щедро, я наругал страшно много, по-разярен, отколкото ако беше му взела парите от джоба. Цял месец след това той не можеше да говори спокойно за случката. Кипваше изведнъж и започваше да псува. Да, да, мис Хариет беше истинска демониачка и стрина Льокашьор я беше прекръстила така в момент на гениално просветление.

Ратаят, когото наричаха Сапьор, защото на младини беше служил в Африка, мислеше по-другояче. Той казваше дяволито:

— От стара коза яре е тя и си е поживяла на времето.

Ако бедната девица знаеше!

Малката слугиня Селест й прислужваше много неохотно, макар че не разбирах защо. Може би само защото мис Хариет беше чужденка, говореше друг език, беше от друга раса, от друга вяра. Изобщо беше демониачка, това е!

От сутрин до вечер тя скиташе из околността, търсеше и славеше бога в природата. Една вечер я намерих коленичила в един храсталак. През листата забелязах нещо червено, разтворих клоните и мис Хариет се изправи смутена, загдето я бях заварил в такова положение, гледаше ме втренчено и изплашено като кукумявка, заловена посред бял ден.

Понякога, когато рисувах по скалите, я виждах внезапно изправена на стръмния бряг, прилична на семафор. Тя гледаше унесено позлатената от слънцето водна шир и небосвода в пурпурни пламъци. Друг път я забелязвах в дъното на някоя долчинка да крачи бързо със своята стегната английска походка. Тръгвах към нея, привлечен кой знае от какво, единствено от желанието да видя лицето й, това сухо, това неописуемо лице, озарено от дълбока вътрешна радост и доволство.

Често я срещах край някоя ферма, седнала на тревата, под сянката на някое ябълково дърво, с разтворена на коленете религиозна книжка и с поглед, зареян в далечината.

Защото аз не мислех да си ходя. Обикнал бях този тих край, хиляди неща ме свързваха с неговите спокойни, меки пейзажи. Беше ми добре в този забравен от хората чифлик, далеч от всичко, близо до земята, добрата, здрава, красива, покрита със зеленина земя, която един ден ще наторим с телата си. И трябва да призная, може би известно любопитство ме задържаше у стрина Льокашьор. Искаше ми се да опозная малко по-отблизо тази странна мис Хариет и да разбера какво става в самотните души на тези стари, странствуващи англичанки.