Христо Калчев
Вътрешна светлина (17)

8

През юни почина Иван Раев. Каров научи за смъртта му от сутрешните радио новини. Погребението му стана повод за първия скандал с Елена.

— Ще ходиш на гробищата? Ще погребваш бащата на бившата си жена?

Каров не отговори. Отиде на погребението и повече от седмица не проговори на жена си. Елена излизаше сутрин за репетиция, връщаше се късно и лягаше да спи. Един цял месец не беше минал от брака им, когато Каров се върна в ателието. В неделя следобед в последната седмица на юни, преди да тръгне за представление, Елена се качи горе.

— Излез! — каза на Валентин. — Искам да говоря с баща ти.

Детето обичаше да чува тази дума, макар че продължаваше да го нарича Васил. Подчини се веднага и няколко мига по-късно го чуха да върти педалите на велосипеда.

— Утре в десет часа Павлов ще те чака в кафе „Прага“. Ще отидеш ли?

— Да.

Елена се вдигна на пръсти и го целуна.

— Ела да ме вземеш след представлението. Ще идем да вечеряме. Ще ме вземеш ли?

— Да.

— Ще те чакам в девет и половина.

Когато чу токчетата й по настилката, Каров излезе на терасата.

— Сдобрихте ли се? — попита Валентин.

— Да.

Детето мълча миг-два, после каза:

— Ще ти викам татко!

Каров кимна, но слъзната плазма го връхлетя с такава сила, че му се наложи дълго да държи главата си под чешмата.

 

 

— Значи, ти си Васил Каров? — каза Павлов.

— Аз съм.

— Върза те Елена, а? Тарикат жена… Знаеш ли как й викаха в Търново?

— Не ме интересува! — Каров изпита неприязън към този мъж в мига, когато го видя. Павлов беше красив по свой просташки начин, имаше едра глава, забита в мощен врат месести, чувствени, дори перверзни устни, нещо упорито и нагло в челната конфигурация, но най-неприятно впечатление правеха очите. Павлов имаше огромни кафяви, почти черни очи изхвръкнали в напрегнати орбити, пълни с жестокост, бързи като невестулки. Въпреки явната си жестокост, Павлов имаше женски очи.

— Твоя работа! Искал си да осиновиш Вальо. Няма да стане!

— Защо не?

— Не се урежда! Аз съм правил това дете. Син, ей! Ти не можеш ли? — Павлов се ухили ехидно. — Стерилен ли си, един вид?

— Нека не се занимаваме със странични неща. Ще пиеш ли нещо?

— Това е мъжка приказка! Една плиска с кола и кафе. Нес кафе.

Каров повика сервитьорката, изпълни претенцията на Павлов и поръча еспресо за себе си.

— Не пиеш ли?

— С кола съм.

— Каква кола имаш?

— Беемве.

— Знаех, че падаш баровец, но чак толкова… За колко взе фиакъра?

— Нека минем на въпроса. Елена е моя жена, ти нямаш нито желание, нито възможност да гледаш Валентин. Ако го осиновя, ще си спестиш алиментите. Сигурен съм, че не са ти излишни.

— Нямаш представа колко си прав! — каза Павлов. — И въпреки това губиш си времето. Валентин е мой син. Казах ти направи си свой, гледай си го!

— Късно е. Аз съм на четиридесет, Елена на тридесет и една, за кога да ражда? Ти имаш семейство, дете…

— Имах семейство, развеждам се. Дори имах намерение да се събера с Елена. Виждаш ли какъв нож ми удари!

— Не се превземай, Павлов!

— Не ми давай тон в живота! С мене кротко, иначе — под масата! Пука ми баровец ли си, не си ли! Павката Павлов за една чест живее!

Каров преглътна. Едно сбиване би свършило зле и за двамата, но в интонацията на Павлов нямаше кръв и Каров започна да се досеща.

— Колко? — попита той.

— Виждаш ли как налучка тона? — Павлов надигна коняка. — Колко предлагаш?

— Нямам представа. За първи път търгувам с деца.

— Да не съм чул тази дума! Чуваш ли!

— Чувам. Колко?

— Например втори номер, а?

— Не те разбирам.

— Ще се изразявам по-ясно. Например два бона. Пардон, две хиляди лева и опрощение на алиментите. Как си?

— Няма да се пазарим.

— В брой и веднага. Удръжки от заплатата не са работа за мен. Плащаш ли в брой?

— Плащам! — кимна Каров. — Но имам условия. Допиваш коняка, тегля парите от банката и отиваме при нотариуса. Ти подписваш документ, че се отказваш от правата над детето, подписваш ми разписка за парите, аз прибирам документите, ти — пачките и се разделяме завинаги. Как си?

— Умирам да въртя бизнес с делови хора! — каза Павлов.

Около обяд документите бяха подписани и парите смениха джобовете. Каров побърза да се махне. Чувстваше се и щастлив, и нещастен. Най-мръсната страница от живота на Валентин беше обърната. Дано завинаги! „Дай ми живот, Господи! — мислеше Каров. — И аз ще направя мъж от това момче!“

— Баровец! — Павлов го настигна на изхода. — Трябва да ида до квартал „Барите“. Ще ме закараш ли?

— Не! — Каров поклати глава. — Върви в Търново и не се мяркай тук!

— Накара ме да шитна сина си за някакви си два бона, а сега съвети аванта! — Павлов замахна, юмрукът му падна в скулата на Каров и го отхвърли назад. Почувства втори удар, главата му беше отскочила от касата на вратата.

— Прилоша ли ви? — попита женски глас. Каров отвори очи.

— Нищо ми няма. Благодаря, мина ми!

Павлов беше изчезнал.

 

 

— Искам да ти кажа нещо, Валентине! — Каров излизаше от банята с мокра глава и лице, смъдящо от прясно бръснене.

— Да, татко!

— Иди се облечи и слез в хола. Ще поговорим, докато закусваме. Днес имаме голям празник. Мама, ти и аз.

— Какъв празник?

— Ще ти кажа на масата. Докато се обличаш, можеш да мислиш какъв подарък искаш.

— Ще се облека бързо — каза Валентин. — Нали няма да се бавите?

— Веднага слизаме! — Елена отхвърли чаршафа и седна на леглото, без да крие голотата си от детето. — Облечи джинсите! След закуска заминаваме за Търново.

— Не искам! — лицето на Валентин изрази ужас. За трети път го виждаше да се плаши по такъв начин.

— Не бой се, утре вечер се връщаме. Бягай да се обличаш! Щом ти казвам, че ще те върна тук, значи ще те върна! Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, татко! — Валентин се завъртя на босите си пети и излезе.

— Нарича те татко, колкото пъти има възможност. Забелязваш ли?

Каров кимна.

— Слез и сложи кафето, аз ще се изкъпя.

— Да му кажа ли?

— Кажи му! — Елена влезе в банята.

— Измисли ли подаръка?

— Какъв празник имаме?

Каров се пресегна и разроши косите му.

— Кажи ми цялото си име!

— Валентин Павлов Павлов — спокойно изговори детето.

— Моето име знаеш ли?

— Васил Каров.

— Точно така! Понеже ти си мой син и аз твой баща, от вчера ти се казваш Валентин Василев Каров. Трябва да го запомниш. Като пораснеш ще ти разкажа всичко. Доволен ли си?

Валентин едва преглътна залъка си, но го преглътна и стоически потисна сълзите.

— А той?

— Помниш ли го?

— Помня го.

— Никога не си ми говорил за него.

— Той е много голям, вика високо, бие…

— Бил ли те е?

— Биеше мама.

— Искаш ли да се върнеш при него?

— При него ли отиваме?

— Не! Отиваме да се запозная с баба ти.

— А после те се върнем тук, нали?

— Разбира се!

Буцата, противната слъзна буца отново разклати гласа му.

— Не ми отговори, искаш ли да носиш моето име?

— И да съм твой син ли?

— Да!

— Не искам да виждам Павката! Искам да съм твой син!

— Ти си мой син! Сега ми кажи, как се казваш?

— Валентин Василев Каров!

— Няма да забравиш името си, нали?

— Няма, обещавам! — Валентин наведе глава. Каров знаеше, че детето мисли, стана и отиде за кафето. Гласът на момчето го настигна. — Аз тебе те обичам най-много! А Павката и баба въобще не ги обичам!

Каров грабна кафеварката и се върна в хола.

— Ако мама те чуе, ще и стане много мъчно! Най-много обичаш мама, а после мен! Запомни това, моето момче!

— Добре, но баба и Павката не ги обичам!

Каров седна срещу него.

— С баба си ще се виждаш много рядко, а Павката можеш да забравиш, с него няма да се видиш никога вече. Ще го забравиш, нали?

— Да, татко! Още утре ще го забравя…

Елена слезе облечена за път.

— Хайде, момчета! — каза тя. — Пия едно кафе на крак и тръгваме. Искам до обяд да стигнем в Търново.

 

 

Събитията така затрупаха Каров, че почти напълно заряза работа. Имаше четири готови картини и много време. Мислеше да направи третата си изложба след петнадесет месеца, тоест следващия юни. Созополските скици престанаха да му харесват. Остави единствено ослепителната светлина жестоката, студената, опожаряваща светлина, на болка и освобождаване, която Алберт Камю беше приписал на зрението на Морсьо в романа си „Чужденецът“. Онази светлина, от която предметите губят формата си, сенките си и която не съществува в природата. Вътрешната светлина на човека, личният му пожар, лавата на сърцето му, белият ужас на познанието истината на сетивата, идваща от дълбокия атавизъм на живота, проблясъците на паметта, тълкувани като историческа памет на човечеството. Каров нарече новите си търсения „Вътрешна светлина“. Започна да рисува портрет на Валентин, но след като постигна прилика, разбра, че е изпуснал най-важното. Повече от седмица му трябваше, за да разбере, че е пропуснал именно вътрешната светлина. Тогава за няколко часа придаде на лицето това изражение, с което посрещна появата на велосипеда и картината засия. Елена не хареса портрета.

— Валентин е много по-красив! — каза тя.

* * *

Каров пушеше на верандата и гледаше играта на Валентин с местните момчета. Когато едно такси изтърси Стив Дяков пред вилата. Стив изглеждаше добре, носеше бледосиньо сако от копринен плат, бели памучни панталони, американски обувки с блясъка на паста за зъби. На ръката му тежеше позлатен часовник, под мишницата му прясно отпечатан екземпляр на романа за Асен Москов.

— Приемаш ли гости? — извика Стив. — Цяло приключение е да те намери човек!

Каров слезе да му отвори и го поведе към ателието. Разположиха се на верандата, отвориха бутилка „Балантайн“, извадиха лед, седнаха и мълчанието ги затисна. Уиски с цвят на презрял пъпеш се лееше в гърлата им, косите им сребрееха от пушека на цигарите, въздухът изглеждаше толкова неподвижен и плътен, че човек имаше чувството, че може да се подпре на него.

— Кое е твоето момче? — попита Стив.

— Русото… най-хубавото!

— Разбирате ли се?

— Обичаме се!

Стив се ровеше в изражението на Каров с намерение да открие симптомите на лъжата.

— Донесох ти романа. Искам да притежаваш тази книга. „На Васил Каров, авике и раурава!“ — Стив.

— Какво значи „авике и раурава“?

— Агония и стенание, санскритски. Москов беше агонията на изтляващия огън. Ти си много плебей, за да прекъснеш агонията си и продължаваш да живееш в стенания… Наздраве!

Каров отпи къкреща глътка.

— Ожени ли се? — попита той.

— Отдавна.

— Добре изглеждаш, понася ти брака.

— Престанах да се зъбя — каза Стив. — Влях се в потока. Пиша лошо, но не дразня. Станах „наше момче“. Личи ми, нали?

— Да.

— Ще ми проличава все повече! Разчистих дълговете, станах отговорен секретар на списанието… Кой знае, утре може да стана нещо друго!

— Например главен редактор!

— Например! — ухили се Стив. — А може главен секретар на Съюза. Времето работи за нас.

— Факт! — Каров настръхна, едно от момчетата удари Валентин и му отне понито. Валентин не реагира, обърна се бавно с поглед, търсещ помощ от него. Миг-два се гледаха в очите, после Каров извърна глава, разигра обида, недоволство, баща, погнусен от слабохарактерността на сина си. Когато все пак върна погледа си на децата, Валентин лежеше върху местното момче и с коляно притискаше главата му в пръстта. Понито се търкаляше до тях, запазило механичния шум на свободно движение.

— Как е Зоя?

— Преструва се на съпруга. Твърди, че е изпила до дъно полагаемата й се чаша авантюра.

— Значи, ти предстоят спокойни дни?

— Така казва Зоя! — Стив се ухили и стана.

— Бързаш ли?

— Чешкият съюз ни гостува. Трябва да взема Зоя за официалната вечеря.

Сега беше ред на Каров да се усмихне.

— Понася ли светския живот?

— И още как! — Стив все още не беше загубил напълно самоиронията си. — Кара я да се чувства значима.

Каров отиде да вземе жена си от представление в бара на театъра завари Антон.

— Елена е на сцената. Ще пиеш ли чаша вино?

Каров кимна. Една чаша повече или по-малко нито би увеличила, нито намалила основанията на КАТ да отнеме шофьорската му книжка.

— Как я карате? — попита Антон.

— Приспах малкия, хвана ме саклет и дойдох да взема майка му. Ти как си?

— Няма да остана в блатото. Или ще стана артист, или ще скъсам с театъра!

— Стани артист! — Каров се усмихна добродушно, приятно му беше с това момче.

— Ще се опитам! — Антон вдигна глава. — Ако съдя по настроението на Елена, у вас върви добре.

— Да.

— Елена се отпуска, започна да работи с удоволствие. Ако кара така, пред нея има бъдеще.

— Забелязвам промени — Каров сложи ръката си на рамото му. — При мен дойде Стив. Не бях го виждал цяла година. Напреднал, елегантен. Знаеш ли, че е женен за Зоя?

— Да.

— Живеят светски!

Антон се усмихна. Когато мислеше после, Каров беше склонен да нарече усмивката му горчива.

— Каза ли ти, че Зоя е любовница на главния му редактор?

— Глупости!

— Твоят Стив е сводник на жена си!

* * *

На петнадесети юни Вера Манолова роди син. Нарече го Асен. Велин не проговори на жена си повече от шест месеца, но накрая все пак клекна.

— И Велин започна да остарява! — каза Вера.

— На живота трябва да се гледа с ирония — каза Велин.

Преди да тръгнат за морето, Каров заведе Валентин в Зоологическата градина. Хранеха маймуните с фъстъци, набързо обиколиха птиците, Валентин не изпитваше симпатия към пернатите, но когато застанаха пред клетката на лъва, Васил разпозна Борис Попов. Мъжът, който носеше малкото момиченце на раменете си, не можеше да бъде друг. Не искаше да среща човека, с който го свързваха толкова неприятни спомени.

— Василе! — гласът на Попов го препъна. Борис свали детето и го взе за ръка. — Бързаш ли?

— Не.

— Ела да почерпим хлапетата.

Влязоха във Виенската сладкарница. На Валентин му беше скучно с двегодишното момиченце, но се насили и прояви внимание. Когато откри, че е приятно на Каров, усилията започнаха да го радват.

— Къде е Мария? — попита Васил.

— Чакаме бебе. Дългите разходки я уморяват.

— Ела ми на гости! — Каров се изненада с каква лекота отправи поканата си към човека, който го изправи пред съда. — Децата ще играят, ще те запозная с жена ми.

— Нека роди. Разхождам малката, само и само да й дам възможност да се наспи.

— Рисуваш ли? — попита Каров.

Борис не отговори веднага. Отговорът му дойде в мига, когато Каров започна да мисли, че не е чул въпроса.

— Няма да рисувам! След толкова време спокойно мога да ти кажа. От онзи проект лъха бездарие, пошлост, безвкусица. Можеш ли да забравиш процеса?

— Отдавна съм го забравил.

— Тогава всичко е наред! — Попов извади портфейла си. — Виждал ли си някой от старите приятели?

— Не.

— Животът ни запрати във всички посоки. Поздрави жена си. Като влезем във форма, с удоволствие ще ви гостуваме.

— Кой беше този човек? — попита Валентин, когато Борис и дъщеря му слизаха по стълбите.

— Мой приятел! — беше отговорът.

— Тогава защо не е идва вкъщи?

Васил Каров се направи, че не е чул въпроса.

 

 

Заминаха за Созопол. Каров записа семейството си в стола на Съюза, нае квартира и курортът започна. След няколко дни се обособи компания от художници, артисти, няколко архитекти, заети с консервацията на града. Ширна се горещо сухо лято. Каров не носеше скицник, нито молив дори „Цялото време ще прекарам с тях!“ Когато аклиматизацията свърши и кожата на Валентин доби цвета на махагон, зае се да го учи да плува. Купиха плавници, шнорхел, маска. Отначало Елена идваше с тях, но скоро й омръзнаха плувните им занимания и започна да ходи на евиния плаж. След обяд Васил и Валентин отново се връщаха на брега, излежаваха се под чадърите, играеха на клечки, плуваха, изтягаха се под горещите реотани на слънчевите лъчи. Към пет часа се прибираха в квартирата Елена обикновено пиеше кафе при колегите си от другата страна на малкото тревно площадче. Васил къпеше малкия, правеше му сандвичи с чаша мляко и го оставяше да търси велосипедната си компания, а той лягаше в квартирата, четеше и чакаше да стане време за вечеря. В седем часа Елена прибираше Валентин и отиваха в стола. После малкият лягаше да спи, а те организираха дълги маси в някой от ресторантите. Така минаваше времето трета седмица.

Една сутрин Валентин поиска сладолед. Беше рано, още нямаше девет часа, Елена току-що беше отишла при евите, слънцето беше слабо, водата хладна. Сладолед се продаваше или в града, или от другата страна на шосето след евиния плаж, до пътеката, по която се слизаше на „Курнята“, местност, известна и като „Райския залив“. Прибраха багажа в чантата, излязоха на шосето и тръгнаха към „Курнята“. Изчакаха безкрайната опашка, купиха сладолед и когато тръгнаха да се връщат, Валентин го хвана за ръката.

— Мама!

Каров вдигна очи и видя Елена да излиза между лозята, естествена преграда на плажа, да притичва през шосето и да влиза в синьо жигули, спряло като сакато на половината в банкета. Шофьорът форсира колата, тръгна срещу тях. Когато се разминаваха, Елена го видя. Валентин продължаваше да стиска ръката му и да върви, извърнал глава назад.

— Къде отиде мама?

— На Каваците. Ще се върне за обяд.

— Кой беше в колата?

— Не го ли позна? — каза Каров. — Това е онзи чичко, който поправи веригата на велосипеда ти.

— Дето свири на китара ли… чичо Владо?

— Да.

— Ще се върне ли за обяд? — повтори детето с нарастваща тревога.

— Разбира се, че ще се върне!

Денят прекараха както обикновено, но Елена се върна много по-рано. Нямаше десет часа, когато я видяха да се задава по мократа ивица на плажа.

— Сигурно искаш някакви обяснения? — попита Елена с нагли нотки в гласа и очи, готови да лъжат.

— Не пред детето!

Следобед както винаги, Васил и Валентин отидоха на брега, но този път Елена остана в квартирата. В пет часа я завариха да пие кафе под дворната лозница. Когато Валентин подкара колелото и гласът му се смеси с гласовете на другите момчета, Елена влезе в стаята и седна на леглото.

— По очите ти виждам, че си въобразяваш кой знае какво! — започна Елена, но усмивката му я накара да се откаже от дълго подготвяната реч.

— Ти не ми вярваш!

— Аз съм на четиридесет години!

— Не искаш ли някакви обяснения?

— Не, разбира се!

Нищо не се четеше на лицето й, най-малко срам. Каров знаеше, че като всеки заловен престъпник в този момент Елена изпитва само омраза.

— Как ще живеем сега?

— Както обикновено.

— Искаш да кажеш, че нищо няма да се промени?

— Аз няма да променям нищо.

— Ще живееш с жена, на която не вярваш?

— Да.

— Защо, ако смея да попитам?

— Отговори си сама — каза Каров.

„Омраза, това е истинският лик на омразата!“ — мислеше Васил, загледан в лицето й.

— Да! — каза Елена след мъчителна пауза. — Валентин! Трябваше да се сетя.

Обърна се и излезе, но както на вечерята, така и през останалите дни на морето, успя да се владее. „Все пак аз трябва да й бъда благодарен!“ — мислеше Каров, пазеше мургавото тяло на Валентин, който се гмуркаше като видра в плажните плитчини.

 

 

Каров се готвеше за Швейцария. Щеше да вземе самолета за Цюрих. Паспортът беше в джоба му, преводач щеше да бъде един от легационните чиновници, който щеше да го посрещне на летището. Картините бяха заминали с „Мармара-експрес“. От Берн се получи телекс, че са пристигнали невредими. Вечерта на пети септември Каров допи чая си, пожела лека нощ Валентин и се качи в ателието. Подготвяше се за пътуването четеше пътеписи за Швейцария, гледаше каталози на швейцарски фирми. Тогава, в миг на прозрение, залян от вътрешна светлина, Каров скочи и се обърна. На тавана, в тъмния кръг, оставен от абажура, той видя черната пеперуда, увиснала, закачена за гипса със задните си крака. Грабна първата вещ, която му попадна и я запрати по пеперудата. Беше мек вълнен пуловер. Луци, ако това беше той, се пусна, направи пълен кръг и отлетя.

На другата сутрин Каров купи „Циритокс“ и започна да дебне. „Няма да мръдна от Бояна, докато не убия това знамение! Дори с риск да изпадна в суеверен транс!“ Всеки ден на свечеряване той сядаше в буковото кресло, взимаше циритокса и започваше да чака. Чака дълго. Луци се появи на двадесет и първи септември. В мига, когато се закачи на тавана, Каров скочи и заключи вратата. Луци усети отровната струя и се опита да се измъкне. Полуотровен, кашлящ, Каров уби пеперудата, изгори я в пепелника и издуха прахът й в тъмния пулп на нощта. След това проветри ателието, изми ръцете си и запали цигара, загледан в бялото петно на незапочнатата картина. Сега вече можеше да направи следващата си крачка без страх от смъртта. Чуждата смърт! За собствената си смърт Каров отдавна мислеше спокойно.