Христо Калчев
Вътрешна светлина (5)

5

„Човек, способен да се бори сам, е лош войник! Къде съм срещал тази фраза и какво означава тя?“ — питаше се Каров. Струваше му се особено валидна за него. Човек, който може да се бори сам, не търси подкрепа, изолира се, откъсва се от средата си, губи представа за проблемите на времето, превръща се в единак, а на края дори в човеконенавистник. Не ме ли заплашва подобна участ? Предстоеше да се яви пред съвет, който трябваше да възложи сграфитото на Борис Попов, болеше го глава, беше изпаднал в един от онези припадъци на лошо настроение, в които се чувстваше напълно безпомощен, лишен от жизнена сила, негоден да се съпротивлява на връхлитащата го досада. За какъв дявол уреждах този съвет? Идваше му да се откаже. Навън валеше като „из ведро“, не обичаше изтъркани, преупотребени сравнения. Изливаше се плътна водна маса, дъжд нормален за август и непривичен за началото на есента. Беше студено, през нощта щеше да обърне на сняг, в подобно време най-подходящото място беше ателието. Сутринта се обади Лилда.

— Александър е болен — каза сухо тя. — Ако искаш ела да го видиш.

Докато се обличаше, телефонът иззвъня втори път. Беше Зоя.

— Какво правиш? Сама съм. Ела да пием кафе.

— Не мога — отговори Васил, убеден, че денят ще му сервира само неприятности. Вместо да отиде при Зоя, единственото място, където наистина би отишъл с удоволствие, трябваше да се занимава с дела, напълно чужди за него, да се среща със семейство Раеви, да шофира в потоп. Васил обеща да се обади, когато свърши, и тръгна към вратата. Третият телефон го върна от стълбището. Беше Борис Попов.

— Днес е съветът — каза той. — Ще дойдеш ли?

— Връщаш ме от стълбите — отговори троснато Васил.

— Изкарах си нервите на теб. Току-що бях говорил с Лилда.

— Разбрах, че не си в ред. Как ще процедираме?

— Според случая… По маниера на Асен.

— Не забравяй Акела! — Борис гледаше плахо. Колкото повече искаше да изглежда спокоен, толкова по-малко, му се отдаваше.

— Днес Акела е друг човек — каза той.

Съветът започна веднага. Предложението на Каров беше първо в дневния ред. Инвеститорът прочете условията и отстъпи думата на председателстващия.

— Постъпило е предложение от Васил Каров за създаване на колектив под негова консултация. За проектант е посочен Борис Попов. Има ли предварителни възражения? — нямаше възражения нито по този въпрос, нито по последвалите. Акела, беше дошъл да защитава свои проекти и не обърна внимание на тяхната оферта. Съветът узакони колектива и ги освободи двадесет минути след почването на заседанието.

— Не очаквах, че ще мине толкова добре — каза Борис.

— Асен ги научи да не ни пречат.

Каров говореше в множествено число, включваше го в групата и видя благодарно изражение на лицето му.

— Имаш ли работа? — попита той.

— Мария чака да научи как е минал съвета.

— Обади й се, че ще я вземем по-късно. Искаш ли да обядваме заедно? — Борис кимна. — Да идем до Раеви, малкият е болен, ще вземем Мария и ще хапнем някъде. Докато го уредиш по телефона, аз ще се кача при секретарките.

* * *

В канцеларията научи, че срокът на Районния комитет се съкращава с два месеца. Най-късно в началото на декември трябваше да започне фреското на калкана. Темповете го ужасиха. Още не беше завършил проекта окончателно, макар и да имаше доста приличен вариант, не беше оформил група, не беше договорил материали, нито тръбно скеле — може би най-тежкия проблем. А ако опита да говори с Мария за бившия й мъж, Станой… не помнеше второто му име, този, който Асен беше наел при изпълнението на модна къща „Диана“? Нетактично? Каров харесваше Мария. Имаше нещо тихо и приятно в нея и не би желал да й припомня един брак, който й беше донесъл само унижения. Кой би могъл да се справи с изпълнителската работа? Някой сръчен мъж с вкус и парични нужди. Някой като брата на Адриана… Велин беше негодник, но за разлика от Москов, когото мразеше откровено, към Каров проявяваше декларирана симпатия. Велин беше подходящ човек.

„Как ли се чувстваше Асен, когато уреждаше за мен това, което аз се готвя да направя за Борис Попов, за бившия му роднина Велин?“ Смъртта на Москов респектираше суровата му природа, не би посмял да му прикачи „тенденциозна подлост“. „Асен беше по-добър от нас!“ или Васил Каров предпочиташе да мисли така? „Няма смисъл да се боря сам, няма нужда да се превръщам в добър войник. Нека остана между близки, както правеше Мостов.“

„Аз се превърнах в оплаквачка.“ Каров се приближи до телефонната будка. Борис говореше с Мария, беше щастлив и не го криеше. Наричаше я „моето момиче“ и нежността му не подразни Васил Каров, напротив.

* * *

Лилда ги въведе в хола. В спалнята седеше мадам Розева с куки за плетене в ръце. Въпреки френския си произход, излъчваше английска строгост.

— От какво е болен?

— Ангина. — Лилда се стараеше да изглежда ласкава. — Нищо страшно. Децата често боледуват. Ще пиете ли коняк?

Борис кимна. Васил не възрази, въпреки че искаше да напусне час по-скоро тази къща. Александър спеше. Надвесен над леглото му, Каров се мъчеше да изпита бащина обич, но единственото чувство, което откри в себе си, беше неприязън към мадам Розева и желание да й наговори грубости.

— Не го буди. — Лилда хвана Васил за лакътя. — Сънят лекува.

Каров се освободи по-грубо, отколкото би останало незабелязано, потъна още по-навътре в лошото си настроение, все пак я последва в хола.

— Нещо сериозно? — попита Борис.

— Не — каза Лилда. — Използвах случая да подсетя Васил, че има син. — Почака миг-два, но като се увери, че провокацията й ще остане без последствия, добави. — Запознал си се със Зоя?

— Да.

— Сега си обяснявам някои неща… — Лилда се обърна към Борис. — Каза ли ти, че се разделихме?

— Досетих се.

— Прави любов с едно момиче, което може да му бъде дъщеря. Педофилията е подсъдна драги!

— Зоя дойде да ми се оплаче, че си й откраднала годеника. Ако някой е под угрозата педофилия, това си ти.

Изражението на Лилда се промени и изостри. Каров се опита да открие какви чувства го променят, но освен инат не различи друго.

— Нямам връзка с това момче.

— Тия басни — на Зоя. Тръгваме, Борисе!

— Имаме делови въпроси! Трябва да потвърдиш поканата за Рио.

— Никаква покана няма да потвърдя.

— Какво ти струва да ми направиш това удоволствие? Знаеш, че искам да замина.

— Баща ти има възможност да го уреди. Аз имам работа тук.

— Няма да ми отпуснат валута.

— Съжалявам. Хайде, Борисе!

Борис се суетеше и Каров разбра.

— Какво има?

— Най-добре е да взема Мария и да се срещнем в клуба.

— Аз съм разкъсана от колебания — каза Лилда, когато останаха сами. — Гордея се, че съм твоя жена. Ще ми повярваш ли, мога да полудея при мисълта, че някога ще се разведем. Не можеш да понасяш това поколение, нали?

Каров не отговори.

— Луда съм за това момче, но толкова бързо ми омръзва, че ми идва да плача. Понякога си мисля, че съм луда. Наистина! Антон говори с преклонение за тебе. „Искам да бъда като Каров — казва — искам да ми е все едно какво става около мене, как расте синът ми, къде ходи жена ми, защо умират приятелите ми. Това е егоизмът на твореца!“ Една вечер свършихме цигарите. Антон отиде да купи от бара на кинодейците. Видял те със Стив Дяков, каза: „Празен бар и само те двамата. Не ги интересуват нито жени, нито хората наоколо. Пълни са със себе си. Гледах Каров, упорито, агресивно. Когато погледът му попадна върху мене, имах чувството, че вижда през тялото ми нещо на пода. Дяков казваше: — Никой не знае как най-добрият парфюм ще седи върху дадена кожа! — На пръв поглед изречение без смисъл, но всъщност значи много. Те говориха за индивидуалния експеримент.“ Помниш ли този разговор?

— Да — каза Каров.

— Направил си му впечатление. Той не е глупаво момче, млад е, страда от красотата си. „Не мога да понасям да се отнасят с мене като с икона!“ Харесва ли ти тази фраза?

— Не е лоша.

Лилда мълча няколко секунди.

— Какво ще стане с нас, Василе?

— Не е ли ясно?

— Твърде горд си да изтърпиш това… увлечение? Как мислиш, можеш ли да почакаш?

— Не — каза Каров. — И не защото не мога да почакам, защото няма смисъл.

— Не те разбирам!

— Ти никога нищо не разбираш.

— Искаш да се отървеш от мене!

„Трябва да си ида веднага — мислеше Каров. — Арогантността й ще стигне дотам, че ще поиска съчувствие в прелюбодеянията си!“

— Не може да няма смисъл в усилията на двама души да останат заедно.

— Нямам нито време, нито желание да ти обяснявам елементарни истини. Аз съм твърде честолюбив, за да бъда твой съпруг.

— Защо се оженихме?

— По най-различни причини.

— Искам да знам.

— Когато замина, останах с впечатление, че животът ме е ограбил. Малко хора знаят, че моята опозиция е мъка. Когато се върна, Асен ми помогна да се разконсервирам. Добре, а после? После илюзиите имат грижата да се запазят илюзии. Всяка умна жена на твое място би разбрала що за мъж има до себе си. За жалост ти си глупава, а още по-жалко е, че късно го разбра. С тебе е свършено, но Александър ще ни принуди да се виждаме.

— Това е една от причините — каза Лилда. — Какви с другите?

— Гледайки Адриана и Асен, вярвах, че са постигнали хармония. Харесваха ми физически, намирах прекрасно красиви хора да се съберат и да създадат красиви отношения. В разрива им имаше неща, които не проумях. Сега ги изпитах на гърба си. Знаеш ли каква е трагедията на съвременното семейство? Непрекъснато състезание за налагане на личния егоизъм с цялата му бруталност. Мога да приема твоята връзка сега, когато съм наложил превъзходството си. Ако ти се разделиш с малкия и останеш при мен, рискуваш да бъдеш бита физически. Онези шамари бяха пълната ти разруха. Ако знаеше как да ме ангажираш като баща, може би щеше да запазиш някакъв шанс. Ти ми внуши, че съм излишен, по-скоро пречка, отколкото необходимост. Какво ми остава? Съдът ще го повери на тебе. Моят изход е да превърна в пари идеята за сина си и да го забравя. Един мъж обича дете само от любима жена.

— Обиден си, Василе! Даваш ли си сметка, че това е първи ни сериозен разговор? Много време загубихме в приказки за пари. Шамарите… едва след тези шамари повярвах в този Васил Каров, за когото ми говореше Асен.

— Не искам да слушам глупости! — Каров стана. — Мързи ме да се разправям с адвокати, със съдилища. Подай молба за развод, аз няма да възразявам. Прекъсвам всякакъв строеж. Мога да ти дам документ, че нямам претенции върху вилата. Оставам в ателието и запазвам колата. Имам неприятното чувство, че имитирам Асен, но изглежда животът ни се стича до подобни обстоятелства.

На вратата Лилда го спря.

— Какво ти струва да ми помогнеш за Бразилия?

— Нищо, аз няма да пътувам.

— Нека подам документите от твое име. Винаги ще намериш аргумент да се откажеш.

— Подай — каза Васил.

Лилда извика след него:

— Обичам те!

Каров забърза крачките.