Христо Калчев
Вътрешна светлина (3)

3

Каров изключи телефона, престана да се бръсне, допи алкохола, който му беше останал, изтрезня и започна да разработва проекта за сграфито. След дълги месеци на криза, след десетки опити да реши композицията, сега като че ли се добра до нещо. Драскайки по листа, нарисува един мак, после втори, трети, няколко прекършени, разлели кървавото си съдържание в долната половина на листа, други покълващи, израстващи, пробили окървавената земя с филизите си. Сутринта занесе проекта в Съюза. Свърза се с инвеститори, насрочиха художествен съвет за събота, дванадесети октомври, прибра се в ателието, чете до вечерта, но когато се стъмни и започна да чува телевизионни сигнали през стените, не издържа и излезе.

Започваше да ръми, вдигна яката на шлифера, запали цигара. Прикрит от навеса на входа, дълго гледа улицата. Срещу него блестеше фасадата на хотел „Хемус“. Достатъчно беше да прекоси площада, за да потъне в някое от заведенията. Въпреки това се колебаеше да вземе ли колата, или да иде пеша до някое от централните. „Какво ще правя тук?“ — питаше се той, без да си признава, че в центъра би могъл да срещне Лилда.

Десет дена не беше чувал нищо за жена си. Старият Раев донесе вещите му и многословно изрази съчувствието си. Не помнеше думи, в него остана вкусът на съжаление и едва се въздържа да не постъпи с Раев като с дъщеря му. Лилда не се обаждаше, той също, а това започваше да прилича на раздяла. Странно, но единствената му мисъл беше детето.

Васил знаеше какво значи срам от родители и щеше да намери начин синът му да се гордее с него. Бебето Александър му беше безразлично, дори противно, но момчето или мъжът Александър щеше да изпълни така силно осезаемата нужда от близък човек. Каров щеше да се подготви за този ден. С възмъжаването момчетата започваха да се гордеят с бащи спортисти, млади, стройни, умеещи да се върнат към детството, без да са непохватни или тромави, знаещи да създават респект, без да го търсят, запазили усмивката на младостта, но добавили нещо и от „скептичната ирония на времето“. Александър щеше да получи от баща си всичко, което помага на физическото възмъжаване. Каров можеше да го научи да плува, да се бие, да шофира и това беше наистина всичко, което един баща беше длъжен да достави на сина си, освен материалното спокойствие и възможности за професионална ориентация. Васил Каров можеше всичко, когато Александър се наситеше на тялото си и обърнеше поглед навътре в себе си, щеше да открие другата страна на баща си, твореца. Загубил вкус към еротика, към суета, потънал в работа, изхвърлил всичко излишно от бита си. Както казваше Пикасо: „Постигналият истинско богатство, материално и духовно, може да заживее чистия живот на бедния човек!“ Васил знаеше цената на подобни мечти. Схващаше цялата им инфантилност, беше твърде суетен, за да си признае, че мечтае, знаеше, че иска да бъде обект на гордост, да се превърне в модел на подражание, че суетата му е по-агресивна, отколкото логиката устойчива, че всичко това има само лична цена и че е много възможно един ден Александър да се отнесе с презрение към него. Успокояваше го фактът, че ако му се наложи да се черви, ще бъде единствено пред себе си.

Каров знаеше как да поставя дистанция пред това, което наричаше „слабост от любов“. Знаеше, че ако се наложи, ще отстрани Лилда с „мръсни картини“. В носталгията си по нея беше достатъчно да си припомни разюзданото й отношение към леглото, безскрупулния й нрав, за да измести от съзнанието си „десетте години на очакване“, детския пламък в очите й рано сутрин, физическата й привлекателност, които все още го подкупваха и го държаха в зависимост. По същия начин се беше справил с болката за майка си. Вместо тихия й глас, безшумните стъпки, висшата скромност той предпочиташе да си спомня за пълната й безличност, за скуката, която навяваше, за нещо друго, на което не намери понятие, но все пак наричаше с приблизително точното „отсъствие“. Тогава болката се затваряше, заглъхваше, губеше се. Каров беше загубил единствения си приятел, Асен Москов. Приживе острият му нрав се отнасяше с известно презрение към този „търговец, който всячески се стараеше да мине за артист“. Нещо принуди Каров да мисли, че Москов е длъжен да го подкрепя материално, че в отношенията им уважението, толерантността, вътрешната и външно показната вярност са дълг само за едната страна, и то не неговата. „Аз съм художник, мислеше Каров. Чиновниците в бранша се хранят на мой гръб, трупат самочувствие за моя сметка и ако съзнават, че са длъжници, не съм аз този, който ще ги освободи от повинност!“, но когато Москов загина, Каров изпадна в апатия. Асен беше проникнал дотолкова в него, че смъртта му обезсмисляше усилията. „Москов живее добре, но аз ще му покажа, че на този свят има нетленни неща!“ — беше вътрешния мотив на Васил, когато рисуваше в ателието си, глух и сляп за всичко външно. Асен го подкрепяше, но и дразнеше. Изложбата възстанови името на Каров, обезпечи го материално, но беше отровена от тази смърт. Когато гостите започнаха да идват, когато салонът се напълни с официални лица, Васил изпадна в странна тъга, която по-късно определи като самосъжаление. Чувстваше се сирак, който се е старал да покаже значимост пред родителите си, а те подло са умрели един час преди неговия триумф. „Асен трябваше да бъде тук!“ — мислеше Васил, докато получаваше комплименти, искрени или фалшиви, и преди съзнанието „Аз се наложих!“ да добие увереност. Създавайки си бариера срещу болки, Васил не можа да изолира Асен, даваше си сметка, че времето ще задълбочава нуждата от близост с Александър. В централните ресторанти нямаше нито места, нито познати, но в полупразния бар на кинодейците завари Стив Дяков.

— Чакаш ли някого?

— Дължа ти двадесет лева? — Дяков му подаде парите. Пред него нямаше нищо, нито цигари, дори пепелникът беше чист.

— Разчистваш дългове?

— Отношенията си с държавата уреждам сам!

— Помня. Ще пием ли нещо?

— Започнах да работя. Докато не свърша, ще се държа на сухо.

— Барът не е най-доброто място за въздържатели.

— Не ме свърта. На гости не обичам да ходя. Живея вкъщи и по баровете.

Васил поръча сливова ракия. Дяков му действаше добре, държеше го нащрек, в негово присъствие беше изцяло ангажиран от провокации, но поне не му оставаше излишно време да се рови в мисълта си. Когато отпи първата глътка и почувства спирта в стомаха си, запали цигара, отпусна се и попита:

— Какво пишеш?

— Роман. Събирам писма, ходя при близки на персонажа… Не те ли интересува кого съм избрал за главен герой?

— Досещам се.

— Асен Москов? — Каров кимна. — Прав си. Сутринта бях при Адриана. Обеща ми писма. Ще ме излъже ли?

— Не.

— Имам списък на хората, които трябва да разпитам. И ти фигурираш вътре.

— Асен притежаваше таланта да превръща в пари всичко, по което се докосне, но живя с чувството, че пропилява живота си. Искаше да бъде художник. Ако някой не вярваше, че е, това бях аз.

— А сега?

— Страдал е… картините му са гърчове.

— Искаш да кажеш, че изложбата ще бъде посрещната добре?

— Нищо подобно не казвам. Беше артистичен, имаше и замах, и кураж, а сега разбирам, че е знаел какво е…

— Страдание? — Каров кимна отново. Мълчаха. Стив го дочака да допие ракията, да поръча втора, преди да каже: — Ще участваш ли в „разясняването“ на Москов?

— Да.

— Достатъчно ли ще бъде?

— Познаваш ли Ивайло Денев?

— Хомосексуалистът?

— Когато монографията му излезе от печатницата, ще пуснем изложбата.

— Говореше се, че не понасяш Денев.

— Без значение.

— Ексхумация? — Дяков се засмя дрезгаво. — Оставихте го да умре, приживе го изхвърлихте на боклука, сега му готвите паметник. Празна работа, Каров! Вашият приятел е в гроба… Що за човек е Адриана Биджерано. Бих прекарал няколко нощи с нея.

— Кажи й го. Само че няма дете и няма да е особено… Как се беше изразил. Вълнуващо?

— Твоята съпруга не откликна на дружеското предложение, успокоява ли те?

— Трогва ме.

— Да смятаме, че няма инцидент?

— Да смятаме. Как реагира Адриана, ако си така любезен да ми кажеш?

— Не знам още — Стив се усмихна, — чакам я.

— Тук?

— Да, тук, всеки момент.

Каров почувства възпаления нерв на крака си. На нещо напомняше тази среща… След развода с Адриана Асен го беше поканил, когато очакваше отговор от Вера Манолова. Васил много добре помнеше колко неловко се беше чувствал тогава.

— Умълчахме се — каза Дяков. Лицето му беше иронично и с онова „сатанинско изражение“, което толкова упорито се стараеше да постигне. В един момент очите му посърнаха и Каров откри истината. Споходен от вътрешна светлина, той видя с гърба си Адриана и Жак, а когато се обърна, те вече крачеха към масата. Обхвана го странно успокоение. „Какво ме интересуват отношенията на Адриана?“ въпреки това му беше приятно, че този арогантен хлапак ще остане с пръст в устата.

— Отговорът се получи — каза Каров.

— Недвусмислен отговор! — Стив се беше съвзел и се усмихваше. Стана. — Заповядайте! — целуна ръка на Адриана, ръкува се с Жак. — Мисля, че ще ви бъде приятно да видите Каров.

Адриана целуна Васил, седна до него. Жак вдигна палец за поздрав, стар гаменски жест, разпространен в петдесетте години.

— Обаждаш се много по-малко, отколкото е прилично — каза Адриана. — Разделил си се с Лилда?

— Така изглежда.

— Сериозно ли е?

— Не знам причината.

Адриана сложи ръката си върху неговата.

— Сигурен ли си, че ще бъде по-добре, ако знаеш причината?

— Не знам, ще бъде по-ясно.

— Ела на бара!

Причината се оказа Антон Гаев, син на дипломат в Бразилия. Според Адриана копие на Васил Каров отпреди петнадесетина години, но много по-красив и много по-арогантен. Мълвата свързвала Лилда с него, макар че той бил официално сгоден с… Васил не запомни за кого. Симулирали приятелство, но било ясно, че връзката им отишла значително по-далеч. На обяд ходели в Руския клуб, вечер по Витошките заведения. Антон имал тъжни очи, носел бели костюми и изглеждал добре. Каров чу повече. Ставаше смешно. Двадесет и двегодишен любовник. Не почувства нито ревност, нито болка.

— Тъжно признание за остаряване — каза той.

— Не го взимай като клюка. Знаеш, че обичам Лилда.

— Сега имам повече надежда да запазя Александър — каза Каров.

Жак беше възвърнал нещо от фасона, така безмилостно смазан от дългогодишен престой в Париж. Беше заработил като шеф на протокола в списание „Курортен дизайн“, след това бяха му предложили да приема протокола на Комитета по туризма. Работеше с чужденци, с пътнически фирми, получаваше хонорари и самочувствието му бързо се възвръщаше. Беше възстановил изрядната си елегантност, престоят по планинските курорти беше освежил лицето, но все още не беше постигнал материалното състояние на онези момчета, които в петдесетте години го гледаха като „Господа — бога“, това бяха негови думи. Васил Каров виждаше метаморфозата на Биджерано и за хиляден път си мислеше, че ако не беше Асен, всички те щяха да са просяци. Жак дължеше всичко на бившия мъж на жена си, но заедно със съзнанието, че му е била подадена ръка, беше запазил и дребнавата злоба към покойния си благодетел…

— Видях Вера Манолова в „Пежо–504“? — каза Биджерано.

— Е?

— Говореше се, че Асен е загинал с нейния автомобил?

— Слухове!

Васил видя посърването на Жак, но го дочака да продължи:

— Оказва се, че е бил толкова зле материално?

— Никога не е бил зле.

— Защо го съжалявахте толкова?

— Асен никога не е бил за съжаление! — натърти Каров.

В девет часа лежеше в ателието с криминале в ръка. До ръката му димеше чаша „Ърл Грей“, на някаква случайна станция беше намерил изпълнения на рок-звездите от петдесетте години. Беше тихо, спокойно, а Каров не искаше друго.

Адриана го успокои. Мислеше, че на Лилда й е рано за любовник.

Отдаваше поведението й на отвращение, на антипатия следствие на студенината му към детето. Истината се оказа толкова банална, че го досмеша, „Нещастна кучка!“ Очакваше, че ще изпита поне ревност, както беше прилично в подобни случаи. Вместо това го обзе пълно спокойствие, желание да прекара най-накрая една спокойна вечер. Живял четиридесет години със съзнанието, че нищо красиво и лесно достъпно на този свят не е за него, че се е родил под угаснала звезда, Каров беше от хората, които са готови да приемат всички мизерии на живота като нещо нормално и да преболедуват изненадата си от инцидентните радости по един шокиращ околните начин.

— Завиждам ти! — беше казал Асен. — Можеш да положиш истински труд, а това е първото условие за вътрешно съвършенство.

— Липсват ми първите седем години.

— Не надценявай седемте години. Ти си художник.

— Дори да съм, никой няма да го забележи.

— Артистът никога не остава неоткрит — продължаваше Асен, лишен от завист, готов да се радва на чужд успех, или с цялата си страст да се отдаде на някаква кауза, стига да я вземе за благородна.

Васил беше казал:

— Твърде много вярваш в бъдещето.

— А ти твърде малко! Ако не те познавах, бих казал, че кокетираш.

Пристъпвайки към брака си, Васил знаеше, че ще произлязат разочарования, но десетте години, през които беше чакал завръщането на Лилда, до такава степен я бяха идеализирали, че той се хвърли през глава под венчилото с мисълта, че ако има опасност, все още е далеч.

„Антон Гаев? Той или някой друг, какво значение би могло да има? Ще отида да ги видя!“ — помисли Каров. Интересно що за птица бе малкия? Как ще се държи Лилда, когато застанат очи в очи. Щеше да отиде и да седне на масата им… Не, би приличало на ревност, би ги подвело към грешни заключения. Ще потърси някого и ще отиде в клуба… Борис Попов? Не беше го виждал от помена на Асен. Точно шест месеца! Как би обяснил поканата? Работа? ЦКС-то? Разбира се! Стига предложението да е в сила.

Васил се хвана за телефона. Почти веднага чу гласа на тъста си.

— Васил Каров! Да, аз съм! Не, не търся Лилда. Исках да те питам дали си отказал ЦКС-то? Офертата съществува? Бих желал да помогна на един колега, близък приятел. Ще бъда консултант. Съюзът няма да има нищо против. Провери, моля те, ще чакам на телефона.

 

 

Един час по-късно Иван Раев се обади. Беше получил потвърждение. Проектът за сграфито щеше да бъде поверен на екип под консултантството на Каров, стига да не възрази Съюза на художниците.

„Готвя се да имитирам Асен Москов!“ — мислеше Васил с ръка на телефонната вилка. — „Борис търсеше контакт с мен, аз го отблъснах, искаше да бъде художник, аз му помогнах да се откаже. Сега му предлагам работа само защото някой трябва да дойде с мен утре на обед в Руския клуб. Не бива да позволя на мръсната си фантазия да ме превърне в меценат в собствените ми очи!“

— Мария? На телефона е Васил Каров. Би ли повикала Борис?

„Как да започна?“ — мислеше Каров, когато чу гласа на му.

— Тази вечер трябва да отговоря на едно предложение. Би ли изработил сграфито за сградата на ЦКС? Не знам пълните подробности, но калканът е девет на шест или петдесет и четири квадрата. Оценката е тридесет хиляди. Срокът ми се вижда приличен. Помисли тази вечер и ми кажи утре на обяд, например в Руския клуб? До утре ще знам всичко и ще съм взел разрешението на Съюза. Извини ме пред Мария… — когато затвори телефона и се облегна на стола, пижамата залепна за тялото му.

Васил влезе в Руския клуб преди дванадесет. Завари Борис. Поръчаха вино, Борис разказа няколко вица, Васил се смя от сърце. Само допреди няколко месеца тези вицове биха го вбесили. Присъствието на Борис Попов го успокояваше, като че ли запълваше онази празнина, която смъртта на Асен беше оставила. Все още отбягваха разговора за сграфитото. Беше чул, че Мария не е добре, че страда от някаква гръдна болест. Да, но лекарите очаквали след раждането организма да закрепне. След пет месеца чакали дете. Някакъв медицински капацитет, казал, че любовта и спокойствието, тези универсални лекарства, и този път оправдали славата си. Борис използвал всеки миг, за да я води по планините, морето все още й било забранено, а чистият въздух, слънцето и снега, довършвали оздравителния процес, Каров не попита за каква болест става дума. Борис му се стори по-търпим от друг път. Възрастта си казваше думата, беше загубил нещо от напрегнатостта си, това, което Каров вземаше ту за алчност, ту за прекалена амбиция, сега като че ли се уталожваше. Предаността, с която говореше за жена си, започна да го трогва. „Той ще се окаже единствения щастливец между нас“ — помисли Каров.

— Съвсем ли захвърли четките?

— Основах цех за картички, изгледи, сватбени фирми — каза Попов. — Преминах във фонда. Работата ме затисна така, че нямам време да вдигна глава.

— Направи тази стена? Ще ти помогна… За кураж. И без това ще ме пишат консултант. Ако това не те обижда.

— За каква обида може да става дума? Бих се върнал към занаята. Не вярвам Съюза да потвърди кандидатурата ми.

— Аз съм член на секцията — каза Каров. — Проблем със Съюза не съществува. Моето консултантство ще бъде формално, за пред инвеститора, разбира се, безплатно. Ще те свържа с моя екип, другото е въпрос на работа. Толкова бездарници цапат стените на София, че не виждам причина да се държиш скромно. Готов съм да обсъждаме проекта, в каквато и фаза да се намира.

— Ще опитам.

Каров почувства облекчение.

— Помниш как се хванах за „Диана“? Ако Асен не беше настоял още щях да гладувам… Не казвам, че ти имаш нужда от работа, но нищо не ти пречи да се върнеш в бранша.

— Ще опитам! — повтори Борис.

— Това заслужава по-твърд алкохол. — Каров беше започнал да забравя защо е тук. Борис му беше достатъчен. Беше престанал да чака Лилда. Времето минаваше, наближаваше два часът, вероятността да дойде все повече намаляваше. Допиха виното, обядваха, поръчаха кафе, отново се върнаха на Асен. „Този разговор ни наслаждава!“ — мислеше Васил, докато слушаше с какво удоволствие Борис разправя стари спомени, колко в склонен да идеализира Асен, с каква готовност му признава достойнствата, които приживе би оспорил. „Само пред смъртта сме толерантни!“ — беше последната му мисъл.