Андрея Илиев
Последният набор

Казано на простонароден език — дебнем. Дебнем банда, специализирана в отвличания на хора. С колегата Драганов сме в една раздрънкана астра, а на петдесетина метра е паркиран яркосин микробус. В него чакат в пълно бойно снаряжение четири барети от отряда за борба с тероризма.

Отсреща е кооперацията на Алтънов. Заплахи — бол. Конкретни и надлежно записани: „Или милион, или някой от твоите ще пострада.“ Мен да питаш — да дава парите. Какво е милион за Алтънов?… Ама не, висим тук по десетина часа и псуваме. Щото те, ония, по принцип първо вземат човека и тогава дават офертата.

Та тъй — дремем. Дори не ядем понички като ченгетата в американските кримки. Само Драганов люпи семки — и то тиквени. Ама едни едри. Откъде ли ги купува?…

И хоп — звъни се.

— Коледаров!

Шефът. Не ти трябват кисели краставички за мезе. Той е достатъчен. По банкетите само го гледам и пия ракията на голо.

— Изпуснали сте ги!

Оня идиот, партньорът ми, троши ли, троши семки… Сякаш зъбите му се забиват в черния ми дроб.

— Обади се синът на Алтънов. Двама се опитват да отворят вратата. Когато ги попитал какво искат, заповядали да отваря бързо Иначе…

— Действаме! — и затворих.

Драганов изплю последните шлюпки от устата си и посърнал успя да каже:

— Като ти ходи до тоалетната… Влязоха едни чичковци…

Мърльо… Свързах се с „буците“ в буса.

— Веднага. Двама са. На стълбището пред вратата.

Явно не чоплеха семки, защото излетяха начаса. Приличаха на гибони, натоварени с оръжие.

Двамата с Драганов тичахме след тях. Бяхме на втория етаж, когато на третия се чуха кратки команди и жестоко бъхтене. Някакви викове… Падане на тела… Тишина.

Когато се качихме, всичко бе свършило. Бандитите — овързани, насинени и окървавени — лежаха, гърчейки се като червеи на площадката пред апартамента.

Огледах ги — към шейсетте, единият амен без зъби, а другият — с дебели почти пръст стъкла (едното счупено!) на очилата.

Нещо ме жегна под лъжичката. Обърнах се към най-високия от качулатите.

— Тези?…

В същия момент оня, почти беззъбият, затрака като картечница:

— Жалба!… Ще пусна жалба… Ние сме от военния отдел, събираме наборници за последния набор в армията! Тоя хлапак се крие, не иска да отваря…

Отпуснах ръце. Драганов се плесна по бедрата и прибра пистолета в кобура. Гибонът в маска се приведе в кръста и изрева, ама му се плачеше:

— Документите!

Тъй си беше. Анастасов… младши експерт (Боже, тоя младши!) във военния отдел на район… Кирилов… също младши… Той виеше на умряло. Сложих ръка на устата му и просъсках:

— Развържете ги!

Дядковци. А си играят още на войници.

— Звъннахме… Като разбра, че сме младши експерти… Разбра, защото му показахме картите си на шпионката… Отказа да отвори… А закона предвижда съд… И глоба…

— Млък! — изрева буцата.

И натисна звънеца.

Наборник. Пъпчив, длъгнест, с рошав перчем и хитри очички. Истински Алтънов.

— Нарочно ли? — процедих.

За част от секундата лицето му засия, после ме погледна с открит поглед и с искрено възмущение изплака:

— Как може дори да си го помислите?

Двамата младши експерти, на около шестдесет всеки, засъскаха посинели:

— Ей, момченце, ще ти стъжним живота! Вътре си! До Нова година…

— И след нея!

— Парашутист! — извиси глас беззъбият. — Ще те пиша парашутист!

Другият откри повредата в очилата си. И побесня като да бе изгубил полковото знаме:

— И още при първия скок няма да се отвори! Лично ще се погрижа за това!…

— О, срам за нацията! — прови другият. — Петно!

Тъй. Както и да го погледнеш — срам. Май се изчервих, докато слизах унил по стълбите.

Драганов вече бе подкарал семките. Мамка му, откъде ги купува такива едри?…