Барбара Делински
Дар на съдбата (6)

Шеста глава

— Елизабет?

— Донован? Как само ме улучи! Тъкмо влизам! — всъщност, дори още не беше си свалила палтото и точно в момента се опитваше да си измъкне ръката от ръкава, широко ухилена.

— Поздрави за Деня на Благодарността!

— На теб също!

— Добре ли прекара с приятелките?

— Страхотно. Бяхме осемнадесет човека, включително Шийла и родителите й — много мили хора. Ами ти? Как мина семейната вечеря?

— Сестра ми беше приготвила разни ястия… или поне се беше опитала: пуйката бе суха и прегоряла, грахът бе сбръчкан, а лимоненото суфле бе спаднало и повече приличаше на подметка…

— Милата ти сестра. Направо да я съжалиш.

— Все пак трябва да призная, че доста се позабавлявахме. Хубаво ни беше да бъдем отново всички заедно.

— Как са племенниците и племенничките? — Лиз знаеше, че макар сестрата на Донован да не беше омъжена, брат му бе женен и имаше цял куп дечурлига. Май бяха пет.

— О, да. Дяволски шумни и палави, но иначе адски сладки. Искаше ми се и ти да си с нас — нещо като върха на сладоледа!

— По-скоро, на спадналото суфле… — подразни го Лиз.

— Не, не, имах предвид великолепния пай с орехов сладолед, който аз занесох на празненството. Странно нещо са тези орехови пайове — уж не представляват нещо кой знае колко специално или оригинално като някои по-скъпо струващи десерти, но пък са винаги толкова вкусни!

Този ден Лиз беше в твърде добро настроение, за да обръща внимание на намека, който Донован определено влагаше в уж съвсем безобидния си коментар, затова отговори с първото нещо, което й дойде на ум:

— Да, но от тях доста се пълнее, така че не е зле да внимаваш. Едва ли ще се зарадваш на някое шкембенце.

— Тази сутрин тичах цели пет мили, така че съм спокоен. А ти днес ми звучиш много щастлива.

— Така си е.

— Само не ми казвай, че на партито с онези осемнадесет човека е бил и някакъв страхотен тип, който е покорил сърцето ти.

— Не съвсем.

— Тогава някой по-скромен тип, който е покорил сърцето ти.

Лиз се усмихна.

— Нищо подобно. Просто се чувствам добре, това е всичко — в никакъв случай не можеше да му каже, че радостното й настроение бе предизвикано от неговото обаждане, още по-малко бе готова да го признае пред себе си.

— Е, в такъв случай съм спокоен. Какви са плановете ти за утре?

— Ще работя.

— Я стига, Лиз! Никой не ходи на работа на следващия ден след Деня на Благодарността.

— Именно затова трябва да бъда в агенцията — половината ми колежки заминават извън града и се налага поне някой да остане на линия в случай, че възникне нещо спешно.

 

 

Следобед на следващия ден й звънна в офиса, колкото да й създаде малко работа, както сам обясни. Вечерта й се обади в къщи, тъкмо когато вече си беше облякла нощницата и се канеше да си ляга.

— Утре се връщам — заяви припряно той.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Да. Искам да те видя.

— Донован…

— Утре вечер ще мина да те взема.

— Но между нас…

— … съществуват само бизнес отношения — предполагам, че това се канеше да кажеш? Е, чувал съм го и преди. Наистина, аз те наех за мой консултант и помощник и ти свърши страхотна работа, така че вече дойде моментът да продължим по-нататък. Не си ли се замисляла по този въпрос?

— Замисляла съм се… — отвърна тихо Лиз.

— Чудесно. Отсега нататък, отношенията между нас минават на друг план — бе взел решение да промени тактиката. Вместо да я оставя тя да определя правилата на играта, при което Лиз обикновено предпочиташе да я преустановява, младият мъж разбра, че е време да се прояви като голмайстор и да поеме нещата в свои ръце.

— Но ние вече сме приятели!

— Вярно е, само че аз искам и друго.

— Разбирам, че си си въобразил, че ме желаеш, но истината по-скоро е, че аз представлявам просто едно ново предизвикателство за теб, а тъй като не си свикнал да се предаваш, сега си решил, че трябва на всяка цена да ме спечелиш. Аз обаче не желая нито да те предизвиквам, нито да подхранвам нечии илюзии — нямам какво да ти предложа и…

— За Бога, повтаряме си едно и също като в някакъв омагьосан кръг! Предполагам, че няма смисъл да обсъждаме въпроса по телефона. Ако сега бяхме заедно, щях да ти покажа, че има много неща, които можеш да предложиш. Утре следобед се връщам и ще мина да те взема направо от летището. Някъде към седем.

— Няма да съм си в къщи.

— А къде ще си?

— Не е твоя работа — чу го да възкликва недоволно и се смили: — Поканена съм на гости — Черил Обермайер организираше коктейл парти вечерта и бе настояла Лиз да присъства на всяка цена. Отначало тя се бе възпротивила, но сега това й се стори идеалната възможност да се измъкне.

— И кога ще се прибереш?

— Късно. Моля те, Донован, отношенията ни са достатъчно добри, така че нека и занапред да останат такива.

— За мен това не е достатъчно.

— За мен обаче е. Лека нощ.

— По дяволите, Лиз! Искам само да…

Преди да успее да продължи, младата жена постави слушалката обратно — знаеше какво иска той от нея, но не желаеше, нещо повече — не можеше, да му го даде!

 

 

И така, събота вечерта Лиз се оказа на въпросното гости, което отначало бе предпочела да пропусне, не защото избягваше подобни прояви, напротив, обичаше да се среща с приятели, а и семейство Обермайер винаги я посрещаха с отворени обятия. За жалост обаче на партитата, които те организираха, обикновено присъстваха поне по няколко чудесни влюбени двойки и това винаги караше Лиз да се чувства самотна и подчертано изолирана от общата атмосфера на близост.

— Искам малко да си поговорим — бавно каза Черил, повличайки я настрани от групата гости, сред които Лиз стоеше, както и се струваше, вече от цяла вечност. — Струваш ми се някак потисната и твърде мълчалива.

— О, не! Чувствам се прекрасно, наистина!

— Е, да, защото вече изпи… колко чаши?

— Ами… само две…

— Доста повече от обичайното количество за теб, а като знам, че още първото питие те хваща, нищо чудно вече леко да ти се е замаяла главата. Затова изглеждаш толкова загадъчна, особено предвид сериозния ти вид по принцип. Кажи сега, какво те тревожи.

— О, нищо… Всичко си е наред — приближи чашата до устните си, канейки се да отпие една голяма глътка от питието — без значение какво — което й бе сипал барманът, но Черил я изпревари, измъквайки чашата от пръстите й. Постави я върху подноса на минаващия край тях келнер и се обърна към приятелката си:

— Довери ми се, Лиз! Ти ми помогна, когато имах нужда от теб и смятам, че сега е мой ред. Не ми казвай пак, че всичко е наред — познавам те достатъчно добре и вече забелязах, че тази вечер присъстваш само телом на моето парти.

— Съжалявам, Черил, не исках да…

— Не съм обидена, ако си мислиш подобно нещо, а просто се тревожа за теб. В края на краищата сме приятелки, така че е естествено да съм разтревожена.

— Да, знам. Твоята загриженост означава много за мен, но…

— Кой е той?

— Кой?

— Мъжът, който толкова е завладял мислите ти. Явно съществува такъв — това е единственото заключение, което мога да направя.

— Наш клиент е. Казва се Донован Грант.

Черил подсвирна тихо.

— Значи така… Донован Грант, президентът на компанията — не го ли дават доста често напоследък по телевизията?

— Да, в това се състоеше и част от работата, която свърших за него. Опитваме се да осуетим евентуалните негативни последици върху продажбите на…

— Знам — на екологично чисти храни — сега се сещам за случая, четох за отравянето на реколтата и дори се позачудих какво ли щяхме да правим ние, ако наши клиенти внезапно започнат да получават обриви от някакъв смъртоносен алерген, съдържащ се в материалите, от които произвеждаме нашето облекло. Слава Богу, че все пак успяха да открият и хванат мръсника, направил такава поразия! И така, въпросният мъж е Донован Грант — в такъв случай, поздравления — обектът не е за изпускане! Изглежда страхотно, а и доколкото знам, отговаря за управлението на четири изключително доходоносни предприятия…

— На шест, ако трябва да бъдем точни. Освен това, в момента се подготвя и приобщаването към Ди Ай Джи на конгломерата „Улман“ в Ню Орлиънс.

Черил разтвори широко очи, очевидно впечатлена от последните думи на Елизабет, но в следващия миг ги присви, забелязвайки как брат й се приближава към тях.

— В момента с Лиз водим личен разговор. Ще можеш да поговориш с нея малко по-късно, Реймънд — стисна още по-здраво приятелката си за лакътя и я поведе още по-встрани от останалите гости.

— Донован Грант е изключително далновиден и инициативен бизнесмен. А освен това, доколкото знам, в момента няма връзка с жена. Значи е успял да те плени!

Лиз кимна и лицето й придоби измъчено изражение.

— Излизате ли заедно?

— Не точно… Всъщност, излизаме понякога, но той настоява за нещо повече от чисто приятелски отношения, докато лично аз не съм сигурна дали го желая и това ме измъчва.

Не искам да го наранявам, защото наистина е изключително мил и внимателен.

— Как е възможно въобще да се колебаеш дали да имаш интимна връзка с него?

Алкохолът вече съвсем й беше замаял главата и Елизабет трябваше да положи усилия, за да успее да изрази ясно мислите си.

— Рискувам да остана разочарована и наранена, а не си заслужава, Черил — харесвам живота си такъв, какъвто е, харесвам работата си, приятелите си. Това ми е напълно достатъчно.

— Съгласна съм с теб, но никога не бих пренебрегнала толкова изгодна партия. Не ти ли се е случвало понякога да си се представяш след десет или двадесет години? Лично аз не съм убедена, че подобна представа ми допада кой знае колко. Толкова много съм дала от себе си за развитието на този бизнес и за какво? Заслужавало ли си е наистина?

— След десет или двадесет години ще си още по-богата и уважавана бизнес дама.

— Да, но е възможно да няма с кого да споделя това богатство, така че за какво ще ми е? Да кажем, че теб богатството така или иначе не те интересува. В такъв случай, кое смяташ за най-важно?

Лиз се насили да се усмихне.

— Разговорът започна да става прекалено сериозен, а в момента ми е малко трудно да разсъждавам трезво.

— Просто се опитваш да избегнеш темата.

— Не, не…

— Е, добре, няма да те тормозя повече, но е хубаво да си помислиш по-късно по въпроса и ако не си промениш решението и все още си готова да се откажеш от Донован Грант — Черил се ухили многозначително и допълни, — можеш да му дадеш моя телефонен номер — след което я поведе обратно към другите гости.

Необяснимо защо, но по някаква ирония на съдбата именно последните думи на приятелката й и нейната дяволита усмивка оставиха най-силно впечатление в съзнанието на Лиз от целия проведен разговор. Внезапно изпита пристъп на ревност, представяйки си Донован и Черил заедно, макар досега никога да не бе мислила, че е способна на подобни чувства. Остана безкрайно изумена и разочарована от самата себе си и то до такава степен, че когато на следващата неделна сутрин Донован се появи неочаквано на вратата й без покана, Лиз веднага го нападна:

— Значи пак подхващаш старите номера, а? — подхвърли саркастично тя, като все пак отстъпи встрани, за да му позволи да влезе. Този път вече не бе по нощница, а се бе облякла в памучни панталони и пуловер, като дори не си направи труда да му каже да си тръгва.

В отговор на провокационните й слова, Донован само сви рамене и подхвърли:

— В тази сграда непрекъснато влизат и излизат хора и входната врата е вечно широко отворена по толкова примамлив начин, че просто не мога да устоя и да не се пъхна и аз вътре!

— Нищо не пречи поне да звъннеш по домофона!

— Как не! За да ми кажеш да се разкарам!

— Не и днес. Трябва да поговорим.

Донован обаче не й обърна никакво внимание, а само стоеше пред нея с изненадано изражение, втренчил поглед в лицето й. После бавно се усмихна и каза с възможно най-приветливия и нежен тон:

— Продупчила си си ушите!

Войнственото й настроение мигом изчезна и Лиз веднага омекна — както се случваше винаги, когато я погледнеше по този начин. Попипа стеснително едното си ухо и тихо каза:

— Ами… реших, че обиците са прекалено красиви, за да стоят и са събират праха в чекмеджето.

— От кога си с тях?

— От сряда.

— Трябваше да изчакаш да се върна. Щях да те заведа при моя приятел.

— Не, не, бих се притеснила — не издържам кой знае колко на болка.

Донован леко докосна ухото й, погалвайки същевременно пръстите й.

— Само не ми казвай, че е трябвало да те завържат, докато са ти продупчвали ушите!

— Не беше необходимо, защото припаднах.

— Не може да бъде!

— Истина ти казвам: сестрата не ме пусна да си тръгна от кабинета още цял час!

— Но вече не те боли, нали?

Лиз само поклати глава в знак на отрицание — не бе способна да промълви нито дума, докато Донован стоеше толкова близо до нея, толкова красив и мъжествен, изпълващ я с копнеж да се притисне към него, да почувства топлината на тялото му, което в този миг караше нейното да тръпне в сладостен копнеж.

— Страхотни са… — прошепна той, отмятайки косите й назад, след което бавно приближи лице и докосна с устни крайчеца на ухото й.

Лиз искаше да му каже да спре да прави това, но само стоеше като вцепенена, сякаш омагьосана от топлия му дъх, от който из цялото й същество плъзваха горещи вълни, и от начина, по който нежно прокара длани по гърба й, притискайки я в прегръдките си. Почувства се толкова добре, толкова уютно и сигурно, толкова желана и женствена, че реши да си позволи да се наслади на този последен божествен миг, преди да сложи окончателно край.

— Донован, не ме измъчвай така… — изстена Лиз, хващайки го нетърпеливо за китките.

Младият мъж се усмихна леко, погалвайки страната й с парещото си дихание, след което сложи край на терзанията й, притискайки страстно устни към нейните със сила, която окончателно я лиши от дъх. Целувките му бяха жарки и диви — той я засмукваше с плам и неустоима мощ, захапваше устните й, после прокарваше леко език по тях, плъзваше го навътре в търсене на нейния и тя жадно то поглъщаше, търсейки да усети още по-силно вкуса му. Донован я разкъсваше с устни, но това я караше да се чувства много по-пълна и цялостна от когато и да било преди.

Когато най-накрая той се отдръпна, за да си поеме въздух, цялото му тяло излъчваше такава сексуална енергия и страст, че на Лиз й се стори, че въздухът около него сякаш вибрира.

— Ето от това имах нужда. Толкова ми липсваше — произнесе дрезгаво Донован, докато държеше лицето й в дланите си и я гледаше право в очите. — Само не казвай, че и ти не изпитваш същото.

Ако само беше си замълчал! И Слава Богу, че бе заговорил! Лиз премигна два пъти, докато смисълът на думите му бавно проникваше в мозъка й, едновременно с осъзнаването на многозначително вперения в нея, настойчив и изпълнен с очакване поглед. Елизабет отвори уста, за да отвърне нещо, с което да усмири напразните надежди на този мъж, но от гърлото й не излезе нито звук. Донован искаше да правят секс — още в този миг, незабавно, и не очакваше тя да му се противопоставя. Младата жена запозна да трепери, но не от сексуално желание.

Той побърза да я сграбчи за раменете, когато забеляза, че се опитва да се отдръпне назад.

— Не, Лиз, недей! Не можеш да ми откажеш точно сега и то за втори път!

— Налага се… — прошепна тя.

— По дяволите! И защо?

— Никога не съм ти обещавала подобно нещо, Донован. Досега непрекъснато се опитвах да ти кажа, че не желая да се любя с теб!

— Да, но твоето тяло изразява съвсем друго желание, както и моето, за Бога! — забеляза страха в очите й и побърза да се овладее. Вдигна ръце и отстъпи крачка назад. — Е, добре, каза, че искаш да поговорим. Хайде тогава, слушам те — обърна се, отправи се към канапето и седна, кръстосвайки крак върху крак, поставил едната си ръка върху облегалката. Изражението на лицето му обаче бе далеч от нехайността, която се опитваше да изрази с позата си.

Лиз остана на същото място в продължение на минута, чупейки притеснено пръсти, след което бавно пристъпи към прозореца и тихо започна:

— Животът, който съм водила до този момент, коренно се различава от този, който водиш ти, Донован. Никога не съм се бунтувала — срещу системата или срещу нещо друго, не съм се палила по разни идеи или движения, а и като по-млада не мога да се похваля, че съм имала кой знае какви луди преживявания или че съм била особено страстна привърженичка на бохемския живот. Исках единствено сигурност и възможност сама да определям и контролирам съществуването си, исках да разполагам със свобода, но със свободата да върша това, което аз намирам за добре и от което аз имам нужда, дори ако трябва с цената на съвсем конвенционален и обикновен начин на живот — пое си дълбоко дъх и добави: — Никога не съм включвала мъж в представите си за бъдещето.

— Но защо? Ето това не мога да разбера.

— Не би и могъл. Винаги си стоял на върха и си разполагал със силата и възможността да командваш останалия свят.

Забеляза, че се кани да я прекъсне и побърза да продължи:

— Всяко нещо, с което си се захващал до този момент, ти е носило успех, защото си го правил добре и е било посрещано с ентусиазъм от останалите. Дори и в младежките си години, когато си бил революционно настроен — както сам се изрази, хората са ти са се възхищавали и са те уважавали. На мен това никога не ми се е случвало, Донован. Израснах самотна и без приятели, защото бях твърде затворена и срамежлива. Нямах дори достатъчно близки познати деца, с които да говоря, просто защото не успявах да се съревновавам с останалите в каквото и да било. Естествено, можех поне да ги следвам по петите като вярно кученце — накрая, след като се уморяха от това да ме прогонват, вероятно биха ме допуснали да вися някъде отстрани на групата, стига да не им досаждам. Само че аз никога не бих се унижила до такава степен — би ми донесло много повече болка и разочарование. Живеех си самотно и изолирано, докато не постъпих в университета и не се запознаех с по-толерантни и разбиращи хора.

— Говориш така, като че ли си прокажена или нещо такова! — опита се да се пошегува Донован, гледайки встрани.

— Не, просто не умея да се състезавам с другите. Не съм от печелившите в живота, на които сякаш всичко им идва като на тепсия. Все още съм твърде стеснителна и срамежлива, макар че се научих да се държа по-самоуверено в деловата сфера, а също и до някаква степен в социалните отношения. Постигнах го обаче благодарение на това, че изборът на тези делови или социални отношения си е само и единствено мой!

Настъпи продължителна тишина, през която Донован замислено хапеше устни, без да казва нищо. Най-накрая внезапно вдигна поглед и подхвърли с рязък тон, който стресна Лиз:

— Но какво общо има това с отношенията конкретно между нас двамата?

— Не разбираш ли? Аз никога няма да мога да бъда на твоето равнище: ти си общителен, притежаваш необходимите светски обноски и умееш да се държиш в обществото, хубав и привлекателен си, което те прави желан за много жени. Имаш стил и изградено социално поведение, умееш да се контролираш и да се справиш с всяка ситуация, в която попадаш — неволно или нарочно. Аз, от своя страна, никога не бих успяла да дам всички тези интервюта и да се справя с толкова многобройни представяния по телевизията — ужасявам се само от мисълта да застана пред камерата. Едно нещо е да си наясно какво е необходимо като поведение и начин на държане — и на мен ми е ясно, поради което и успях да ти помогна и да те подготвя — друго е обаче да можеш сам да го постигнеш, когато се намираш на самата огнева линия… Там аз никога не бих оцеляла.

— Не всеки може, нито е необходимо да бъде на огневата линия. Дори и да съм изглеждал като най-хладнокръвния тип на света на телевизионния екран, стомахът ми така се беше свил, че едва успявах да си поема дъх от напрежение.

— Няма значение. Истината е, че това, което търсиш в живота са именно нови предизвикателства, рискове, приключения. При мен нещата стоят по-различно. Предпочитам по-спокойното съществуване, при което винаги да мога да предвиждам какво ще се случи и да съм сигурна, че ситуацията никога няма да се изплъзне от контрола ми.

— Да, но в работата си ти непрекъснато си изправена пред предизвикателства!

— Само че всички те са свързани с неща, които познавам и с които зная, че мога да се справя. Помниш ли как, когато разговаряхме по телефона в четвъртък, аз ти казах, че с нетърпение очаквам да дойде петък, за да мога да работя на спокойствие? Точно така и стана. Работата е моето убежище, мястото, където се чувствам най-сигурна. Всичко там ми е познато и подлежи на моето ръководство. Проблеми, разбира се, изникват непрекъснато, но съществуват определени правила, съобразно които се действа, както, и други хора, на които имам доверие, готови да ми помогнат при трудни обстоятелства, да ми дадат съвет, да…

— Сигурен съм, че ти им даваш съвети и им помагаш много по-често. По дяволите, Лиз, защо непрекъснато се подценяваш? Привикнала си да живееш с убеждението, че си обикновена и незначителна женичка, а това е безкрайно далеч от истината!

— Нима? Не мисля, че има нещо кой знае колко особено в мен, което да си заслужава вниманието. Би могъл да си намериш, и то само за миг, далеч по-интересна и впечатляваща дама!

Донован въздъхна дълбоко и отпусна глава настрани върху облегалката на канапето.

— Ето че пак се връщаме там, откъдето тръгнахме — вдигна рязко глава и се вгледа настойчиво в Лиз: — Не само външният ти вид ме привлече, моето момиче, а много други твои качества. Единствено ти отдаваш толкова голямо значение на това как изглеждаш.

— Просто съм реалистка! — отвърна леко ядосана Елизабет. — Знам докъде се простират възможностите ми!

— А защо не се опиташ да ги увеличиш? Да израснеш и да развиеш и други способности? Да натрупаш допълнителен опит? — за един кратък миг очите му се разшириха, сякаш внезапно му хрумна някаква мисъл и той каза: — Всъщност, чудя се дали не пропускам една подробност. Ти ме харесваш, нали така?

— Да, харесвам те. Ти си един от най-приятните и симпатични клиенти, с които някога съм…

— Забрави деловите отношения. Питам те дали ме харесваш като човек, или, още по-точно, като мъж.

— Като човек, да.

— А като мъж?

— Ами… не желая да мисля за теб в този смисъл.

— Защото те привличам именно като мъж и това те плаши.

— Няма значение! — побърза да му се противопостави Лиз, а в очите й проблеснаха ядни пламъчета. — Мое право е да не искам да те възприемам като сексуален обект!

— Но това те раздвоява и измъчва, виждам го… — каза Донован, с вече много по-смекчен тон. — Въздействам ти именно в сексуално отношение, но ти непрестанно се опитваш да се пребориш с това и аз искам да знам причината!

— Причината е, че не искам да правя секс!

— И защо?

— Защото… не желая.

— Доколкото си спомням, каза, че трябва да поговорим, но в момента отказваш да разговаряш с мен. Ти си една от най-интелигентните, разбиращи и отзивчиви жени, които познавам — можеш поне веднъж да използваш тези си умения и по отношение на себе си и да се опиташ да споделиш чувствата си с мен!

Лиз разбра, че с Донован бе стигнала до задънена улица, което още повече усили объркването й и чувството, че е поставена натясно.

— Чувствата са си мои и не желая да ги споделям с никого!

Донован се вгледа настойчиво в младата жена насреща, потърквайки замислено горната си устна. Лиз бе затаила дъх, питайки се какво ли ще предприеме той по-нататък. Най-малко бе подготвена обаче за реакцията, която всъщност последва от негова страна.

— Много мислих по този въпрос, Лиз, повярвай ми. В действителност, ти нямаш нищо против евентуална връзка с мъж, стига тя да не включва секс. В мига, в който стане въпрос за подобни интимни отношения, ти се дръпваш като опарена, сякаш това е най-кошмарното нещо на света. Казваш, че си девствена и че никога не си спала с мъж — всъщност, такова преживяване те ужасява и аз стигнах до извода, че причината може да бъде само една — когато си била малка, баща ти те е насилвал.

Лиз се вцепени и в продължение на един миг не успя да промълви нито дума. В следващата секунда обаче тя изкрещя:

— Не е вярно! Баща ми никога не ме е наранявал! Никога!

— Не е задължително това да е било съпътствано с физическа болка за теб. Има различни форми на сексуални перверзии с деца.

— Ти си направо побъркан, Донован! — развика се отново Елизабет. — Толкова си самонадеян и твърдоглав, та дори не ти е възможно да си представиш, че някоя жена не желае да спи с теб, затова си измисляш какви ли не противни истории! Още от самото начало се опитвам да те убедя, че никога няма да правя секс с теб, но ти така и не разбираш от дума. Животът за Донован Грант е само една игра, нищо повече! Ето това е цялата истина!

— Чакай малко! — прекъсна я гневно младият мъж, като се изправи и се приближи към нея. — Не съм самовлюбен, нито съм твърдоглав и ако смяташ, че само си играя с теб, дълбоко се лъжеш! Наистина се интересувам от теб и то съвсем сериозно! — бе притиснал Лиз до прозореца, застанал на по-малко от една ръка разстояние от нея. — От това ли се страхуваш? Че ще правя любов с теб и после ще те зарежа?

Лицето на Елизабет се изкриви мъчително и тя стисна очи.

— Не желая да правиш любов с мен! Изобщо не чуваш какво ти казвам! Нищичко не искам от теб!

— Нима? — понечи да я докосне, но Лиз се извъртя рязко, втурна се към входната врата, отвори я със замах и извика:

— Махай се! Изчезвай! — гласът й трепереше, макар тялото й да се бе стегнало от напрежение. — Нямам нужда от теб и не желая да те виждам повече!

В миг Донован застана до нея, като блъсна силно вратата, за да я затвори и на свой ред извика:

— Не ти вярвам, Лиз! Мисля, че просто се страхуваш! Вече си почти на тридесет години — не смяташ ли, че е време да пораснеш?

— Върви си! — повтори младата жена, този път през здраво стиснати зъби. Донован обаче дори не се помръдна. Елизабет пребледня силно и каза с твърд глас: — Щом е така, ще повикам полицията!

— Няма да го направиш. Харесваш ме и не би посмяла!

— Не те харесвам ни най-малко! Не е възможно да харесвам подобен нахален, безочлив и самонадеян нещастник, който си мисли, че всичко знае! Е, грешиш, изобщо си нямаш представа какво аз… — посочи към себе си с пръст — да, какво всъщност аз мисля за теб! Мисля, че си глупав, ограничен и самовлюбен и макар да се смяташ за безкрайно състрадателен, толерантен и с широки разбирания, истината е, че ти си един от най-тесногръдите и егоистични хора, които съм имала нещастието да познавам, защото не допускаш, че е възможно някой да мисли и да възприема живота по-различно от теб! Играеш си разни игрички, които са жестоки и болезнени за другите, но стига да имаш възможност, ще ме стъпчеш като най-жалката отрепка, защото си толкова дяволски безкрайно сигурен, че само и единствено ти знаеш кое е най-доброто за мен! Лъжеш се, чуй го и го запомни веднъж завинаги! — дишаше учестено и гърдите й се повдигаха развълнувано. — И от къде на къде ти ще ми казваш как да живея живота си, при положение, че си се провалил по отношение на собствения си син, защото не си могъл да поемеш съответната отговорност! — Донован се присви, сякаш го бяха зашлевили и Лиз продължи с още по-злорад тон: — Ти самият вече наближаваш четиридесет и едва сега започваш да се замисляш за нещата, които си пропуснал! — пое си дъх на пресекулки, присви очи и добави: — Така че не ми обяснявай какво трябва и какво не трябва да правя! Може да си Господ Бог в света на бизнеса, но в моя свят си едно нищо! Чуваш ли? Нищо!

Донован бе пребледнял като смъртник и в продължение на един миг не успя да отвърне нищо. След това заговори бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума:

— Чувам те. Може да съм всичко друго, но не съм глух — протегна ръка към дръжката на вратата и внимателно я отвори, спря се за малко на прага, като се обърна, за да погледне за последен път Лиз, но този път в очите му нямаше от предишната топлина и нежност. Бяха тъжни и гледаха сурово. — Повече няма да те безпокоя. Сбогом, Елизабет.

Някак си успя да събере сили, за да запази гордото изражение на лицето си, докато затваряше вратата след него. После се обърна, облегна гръб на вратата, сведе глава и затвори очи, опитвайки се да успокои учестеното си дишане. След миг се втурна с бясна скорост към кухнята и заизважда разни препарати и уреди за почистване.

Когато най-накрая се спря, за да си поеме дъх, апартаментът — от банята до кухнята — блестеше от чистота. При все това, Лиз внимателно се огледа да не би да е пропуснала нещо и след като не откри и най-малката следа от мръсотия, помисли още малко и после се втурна към спалнята, сложи си пола, навлече си палтото и се отправи с бърза крачка към най-близкия музей. Там стоя и разглежда картина след картина, докато не я заболя главата и тя излезе навън, за да подиша чист въздух. Започна да се разхожда безцелно, но с бърз, припрян ход, като държеше ръцете си дълбоко в джобовете, защото не се бе сетила да си вземе ръкавици, а късният ноемврийски студ проникваше навсякъде. Купи си печени орехи от един уличен продавач, но явно бе загубила способността си да разчупва успешно черупките и по-голямата част от ядката оставаше вътре, затова захвърли нервно кесийката в най-близката кофа за боклук.

Започваше да се здрачава, но младата жена продължи да върви по улиците, докато накрая не се озова пред Сентръл Парк. Чувстваше се безкрайно изтощена и затова се отпусна върху първата пейка. Отсреща бе Пето Авеню с непрестанния си поток от коли, таксита, лимузини — наблюдаваше ги да преминават, като се питаше какви ли хора имаше в тях и накъде бяха тръгнали. Внезапно осъзна, че това изобщо не я интересува. Тези хора също не се интересуваха от нея, защото имаха свой собствен живот, проблеми, очаквания и мечти. За нея те бяха напълно непознати — дори не я забелязваха, седнала самотна на пейката в парка.

В този миг очите й се изпълниха със сълзи, които се затъркаляха бавно по бузите й — леденостудени под пронизващия вятър. Носът й потече и Елизабет бръкна в чантата си за хартиена кърпичка, после я притисна към устните си, за да заглуши усилващите се ридания. Не можеше да ги спре, колкото и да се опитваше да се успокои. Истината беше, че се чувстваше безкрайно самотна — и за първи път в живота си Лиз изпита съжаление. Бе самотна по свой собствен избор — досега никога не бе чувствала тази самота толкова остро и болезнено, толкова мъчително.

 

 

— Било е наистина страшно глупаво от твоя страна — заяви Карън на другата сутрин, след като изслуша разказа на Лиз. — Можеха да те оберат или, още по-лошо, да бъдеш изнасилена — сама в парка посред нощ!

— Струва ми се, че тогава дори и това щеше да ме зарадва — бих дала всичко за човешки контакт, какъвто и да е!

— Но защо не ми се обади? Даже направо трябваше да дойдеш — бях си в къщи през цялата неделя.

— Сама ли? — подпита Лиз, макар да знаеше отговора предварително.

— Е, и Дейвид беше с мен, но щеше да прояви разбиране и нямаше да ни притеснява, ако искахме да говорим насаме.

— Онази вечер не бях способна да разговарям с никого. Изобщо не можех да разсъждавам… чувствах се толкова… толкова празна, като вкочанена отвътре. Не заради студа, а сякаш… Разбираш какво имам предвид, нали? — сведе поглед и тихо допълни: — Дори съм изненадана, че и сега изобщо успях да разговарям с теб!

— Направи го, защото те довлякох насила дотук и те накарах най-после да ми кажеш защо от една седмица се движиш като някакво зомби и човек не може да общува нормално с теб!

— Толкова ли съм зле? — едва-едва продума Лиз.

— Толкова, че и повече. Е, може би не всички го забелязват, защото не те познават така добре като мен, а и не са загрижени, колкото съм аз, но и други колежки смятат, че нещо не е наред. Джули и Вероника идваха поотделно при мен, за да ме питат дали не знам какво става с теб, а и Дона се безпокои. — Карън се усмихна дяволито и допълни: — Убедени са, че си бременна.

— Не може да бъде!

— И какво смяташ да правиш от тук нататък?

— За предположението, че съм бременна ли?

— Не, по отношение на Донован. Обичаш ли го?

— Да го обичам ли? Изобщо не си слушала какво ти говоря! Това, което изпитвам към него, няма нищо общо с любовта! Просто се чувствам виновна, че му наговорих такива отвратителни неща! — после добави тъжно: — А и ми е мъчно, че го изгубих като приятел…

— Не искаш ли да го видиш и да му се извиниш?

Лиз помълча замислено около минута — вече бе разсъждавала върху този вариант, но твърдо се бе отказала да се обажда на Донован, поради същите причини, които сега изтъкна пред Карън.

— Няма смисъл: едно такова извинение ще бъде само жалък опит да успокоя съвестта си. Понякога човек изрича думи, които не може да върне назад — дори и да се извиня на Донован, винаги ще се чувам как произнасям всички онези отвратителни слова и съм убедена, че и той никога няма да ги забрави. А ако случайно го направи, след като му кажа, че съжалявам, може би ще реши, че с това му давам картбланш да продължи с историята, което в никакъв случай не желая да става!

— Напълно ли си сигурна, че не съществува и някаква друга причина, поради която си толкова разстроена, че ще изгубиш Донован?

— Абсолютно.

— Спокойствието ти не е много убедително — измърмори Карън, след което се изправи, пое си дъх и продължи с обичайния си делови тон: — Е, добре, сега въпросът е аз как да действам по-нататък. Тази сутрин ми се обадиха от една компания за поздравителни картички в Канзас и изразиха желание да станем техни консултанти. Това означава, че някой трябва да замине за Канзас… и то възможно най-скоро. Струва ми се, че едно такова пътуване ще ти помогне да се съвземеш. Какво ще кажеш?

— Страхотно предложение и точно навреме! — отвърна възторжено Лиз, като лицето й мигом се проясни, за пръв път тази седмица. — Днес ще приключа с по-спешните задачи и утре сутринта ще хвана самолета за Канзас.

— Чудесно. Направи си някакъв предварителен работен план, а пък аз ще се обадя в компанията, за да ги уведомя, че утре пристигаш. Секретарката ми ще ти приготви цялата информация, с която разполагаме засега. Нали не смяташ да оставаш в Канзас и през почивните дни?

Лиз вече бе станала и се бе запътила към вратата, изпълнена с енергия и ободрена от мисълта, че й предстои нова работа с клиент и то свързана с пътуване до друг град.

— Едва ли… По-скоро ще се поразходя из Канзас, за да го разгледам. Утре ще гледам да направя основните проучвания и после ще работя колкото дни е необходимо през следващата седмица. Надявам се, че тук няма да изникне нещо спешно и че всичко ще се нареди както трябва.

Карън я изпрати до вратата.

— И аз се надявам всичко да се нареди добре… за теб самата. Честно казано, тайно очаквах, че двамата с Донован ще се харесате и дори нещо повече… Но, така или иначе, тези неща не стават насила. Искам само да си щастлива, Лиз. Вярваш ми, нали?

— Да, Карън, разбира се, че ти вярвам. И ти благодаря — отвърна Елизабет, като прегърна приятелката си, след което се отправи към своя кабинет, за да уреди пътуването на Канзас на следващата сутрин.

 

 

Прекара там пет относително спокойни и не много натоварени дни. Запозна се с новите си клиенти, с тяхната продукция, стараейки се да се концентрира максимално върху работата си в тази компания, да забрави случилото се в Ню Йорк и да остави раните да зараснат. Макар да продължаваше да се измъчва заради обидите, които бе наговорила на Донован, Лиз започна бавно да се самоубеждава, че всичко е било за добро. Наистина, бе изгубила един добър приятел, но имаше много други. Време беше да продължи да живее живота си така, сякаш нещата, които бе преживяла от момента на първото й посещение във фабриката на Донован Грант в Трой, никога не се бяха случвали.

Оказа се обаче, че греши, мислейки си, че нейната агенция е приключила с ангажиментите си към компанията Ди Ай Джи. Изглежда, Донован бе решил да се възползва от услугите на „Рейнолдс Асоушиътс“ и по отношение присъединяването на „Улман“, като бе поставил едно-единствено условие: Лиз да не бъде включена в работния екип.