Барбара Делински
Дар на съдбата (5)

Пета глава

Лиз отвори очи и осъзна, че лежи в обятията на Донован. Бе отпуснал глава върху нейното рамо и обсипваше шията й с нежни и леки, влажни целувки. Младата жена въздъхна едва чуто и реши да се наслади на този вълшебен миг, като се престори, че спи, представяйки си как се намира в прегръдките на бляскав и неустрашим рицар, за когото смисълът на живота бе да й служи и да я защитава, да се грижи за нея и бъде готов да й даде всичко, за което мечтае.

Потънала в тези фантазии, Лиз отново притвори очи и зарови пръсти в косата на мъжа до себе си. Бе мека и гъста, поддаваща се с готовност на ласките й. За Елизабет бе истинска наслада да прокарва ръка по нея.

Почувства, че Донован се размърда и отметна глава назад, като си мислеше, че иска да стане, но той я хвана нежно за брадичката, привеждайки лицето й към своето, докато устните му търсеха досега с нейните. Допирът им, някога вълшебен, защото бе нов и непознат, сега бе двойно по-чувствен и опияняващ, именно поради установената близост и неустоимостта на вече вкусеното удоволствие. Лиз откликна с готовност, като без колебание разтвори устни, за да ги слее в едно с неговите, с инстинктивна и неподвластна на контрол жар. Не бе необходимо да се притиска към раменете му, защото усещането, което същия ден сутринта я бе заляло като вълна, разтърсвайки из основи цялото й същество, този път бе познато и близко, по-скоро жадувано и вълнуващо, отколкото съкрушително със своята неочакваност и сила. Вместо това, тя плъзна бавно длани по гърба му — искаше да почувства всеки милиметър от това прекрасно, мускулесто мъжко тяло.

Някаква малка част от нея се опита да се противопостави на вълшебството на мига, да омаловажи и пренебрегне блаженото усещане, което я изпълваше. Без резултат. Дори най-слабото помръдване на неговото тяло, най-лекият досег до бедрата му, най-неуловимо нежната целувка, с която я даряваше, караше Лиз да изпитва все по-голяма наслада, да потъва все по-дълбоко в чувствения екстаз на мига, пробуждащ за нов живот нейната женска същност. Всяка частица от тялото й тръпнеше в сладостно вълнение, обливаха я топли вълни от възбуда и сласт.

Лиз бе започнала да се задъхва, когато той най-сетне реши да отдръпне устни от нейните, сега обсипвайки с целувки страните и шията й, достигайки до ухото й и докосвайки го нежно и трепетно с език. Чуваше как и неговото дишане става все по-накъсано и учестено, което оправдаваше собственото й състояние. Бе толкова погълната от блаженото усещане, предизвикано от допира на езика му до ухото й, че не забеляза кога Донован бе пъхнал ръка под ризата и пуловера й. Внезапно почувства някаква нова, непозната и невероятно приятна топлина да се разлива по едната си гръд, съвсем различна от създаваната от нейния сутиен. Всяка частица от кожата й настръхна, жадна за още от тази топлина, от този божествен допир. И тялото й го издаде по най-красноречивия възможен начин.

Някъде дълбоко в нея се обади отново онзи предупредителен глас, но Лиз изобщо не му обърна внимание. В продължение на толкова много години не бе знаела какво изпуска, но сега вече знаеше и, което бе по-важно, намираше го за невероятно хубаво, несравнимо с нищо друго. Всеки път, когато дланта му преминаваше по набъбналите зърна на гърдите й, нейните слабини потреперваха, сякаш пронизвани от електрически ток, което я накара да присвие колене, обхващайки още по-плътно тялото на Донован. В кратките проблясъци на съзнание, сред въртопа от емоции и сетивни усещания, Лиз си казваше, че това, което й се случва, трябва да е съвсем в реда на нещата, след като всяка частица от нейното същество се отзоваваше с такава готовност на ласките на Донован Грант.

Той отново долепи устни до устата й, притискайки тялото си към нейното. След това започна бавно да се плъзга надолу, вече милвайки не гърдите й, а гладкия й, топъл корем, нежния мъх над слабините й, плъзгайки ръка по вътрешността на бедрата й и после малко по-нагоре, към мястото между тях, толкова нежно, меко, зовящо, недокосвано никога до този момент по този начин. Донован изстена и това стенание изпрати поредно предупреждение към рационалната страна в Лиз. Тя обаче искаше да разбере какво следва по-нататък и поради каква причина вътрешностите й бяха свити на топка в очакване на нещо, непознато и затова двойно по-жадувано.

В следващия миг той притисна още по-плътно тялото си към нейното между разтворените й бедра. Започна да се търка в нея с бавни, равномерни движения, при които тазът му се повдигаше и спускаше нагоре-надолу по начин, който в никакъв случай не й подейства успокояващо, а напротив — увеличи възбудата й. Когато обаче Донован се надигна за миг, за да разкопчае колана на панталоните й, звукът от потракването на металната тока отекна с неочаквана сила в мозъка й, като я накара най-после да се опомни.

— О, Боже… — пое си дъх и сграбчи китките му, за да го спре. — Недей, Донован… за Бога, не… Не искам!

Грант се изправи над Лиз, подпирайки се на ръце, като дишаше учестено и неравномерно, и я изгледа изненадано. Очите й бяха разтворени широко и го гледаха умолително.

— Моля те… — прошепна тя, преглъщайки с мъка. — Разбери, не мога…

— Естествено, че можеш — промърмори дрезгаво той, навеждайки глава да я целуне, но Елизабет извърна лице встрани и затвори очи. Цялото й тяло — толкова топло, отзивчиво, реагиращо пламенно на всяка негова ласка допреди миг, сега внезапно се скова. Донован се надигна повторно, за да я погледне по-внимателно и забеляза напрежението, което излъчваше, лежейки така, без да помръдва. Изправи се съвсем и седна на около метър от нея. — Е, добре, Лиз — каза с впечатляващо спокойствие, стараейки се да запази самообладание, — сега ми обясни защо една жена на твоята възраст и във века, в който живеем, да не може да прави любов с мъж, който я привлича и възбужда.

Като присви колене, Елизабет се сви на кълбо в другия край на дивана, кръстосала ръце над кръста, така че да прикрие издайнически разкопчания колан на дънките. Гледаше в пода, мълчалива и замислена, като силно трепна, когато Донован заговори отново, този път с по-настоятелен тон.

— Слушам те, Елизабет. Дължиш ми обяснение. Не е честно първо да разгаряш страстта на един мъж, а после да му режеш квитанцията. Никой ли не ти го е казвал?

Лиз поклати мълчаливо глава. Не успя да види нервния жест, с който Донован прокара пръсти през косата си, но чу неговото възклицание на объркване и раздразнение и това я накара да се почувства още по-зле.

— Защо ме помоли да спра?

— Защото… не искам да… правим любов.

— Да де, как не! По дяволите, Лиз, като имам предвид начина, по който отвръщаше на ласките ми, бих се заклел точно в обратното! — при тези думи младата жена се намръщи и обгърна още по-здраво тялото си с ръце. Това накара Донован да продължи с по-спокоен тон: — Е, добре, и двамата сме съгласни, че не става въпрос за физическо отблъскване, а по-скоро за привличане. Освен това ми каза, че в живота ти в момента няма друг мъж. Да не би преди да си имала някой, който да те е наранил толкова силно, че сега да отбягваш сексуални контакти? Преди миг в погледа ти се четеше ужас, така че вероятно това е нещото, което те възпира. Била си наранена от някого.

Лиз рязко поклати глава, окончателно изгубила способност да говори, още по-малко да погледне мъжа насреща си. Грант вече бе прекалено близо до истината, но при все това грешеше, а тя не можеше да му признае действителната причина.

— Имало ли е такъв човек в живота ти? — тя отново само поклати глава. — Никога ли? — разтърси глава за трети път. Донован си пое дълбоко дъх, задържа го, след което бавно го изпусна. Гласът му бе тих и нежен. — Значи си още девствена — тъй като тя не отговори, а само стисна очи с измъчено изражение на лицето, Донован побърза да добави: — Елизабет, кажи ми, моля те! Трябва да знам. Да не би аз да съм причината? Или ти самата? Да не би да не ти допада ситуацията, по принцип?

— Причината е в мен — прошепна младата жена най-накрая.

— Девствена си, така ли?

Елизабет се поколеба, след което бавно кимна.

Донован се приближи, седна съвсем близо до нея и я прегърна с безкрайна нежност.

— За Бога, Лиз… Ще ми се да го бях проумял по-рано, но, нали разбираш, просто не очаквах… искам да кажа, ти си почти на тридесет години… и аз предположих, че… — притисна главата й към гърдите си и започна да я милва по косата, докато не усети, че напрежението постепенно я напуска и тя става все по-спокойна. — А ти въобще осъзнаваш ли колко чудесно е това? Какъв дар е за мен? Имаш ли представа колко хубаво се чувствам при мисълта, че ще съм първият?

В същия миг тялото й отново се стегна и Лиз побърза да се отдръпне.

— Няма да бъдеш! — отвърна рязко. Вече освободена от опиянението, с което възбудата и повика на страстта я бяха покорили, Лиз осъзна реалното положение на нещата. И думите на Донован й помогнаха окончателно да дойде на себе си. Бе девствена, така че за този мъж едва ли представляваше нещо повече от поредното предизвикателство, при това с доста жалък статут. А той — той бе върховният победител, завоевателят на нейното сърце.

— Но защо? Какъв е смисълът да ми отказваш?

— За мен има смисъл.

— Но, Лиз, ти си толкова чувствена жена!

— Но какво общо има това със ситуацията? — в очите й проблесна гняв и Донован я изгледа с изумление.

— Наистина не мога да проумея — успя най-накрая да промълви той. — Та ние с теб се разбираме толкова добре, както в интелектуално отношение, така и чисто физически…

— Нищо подобно. Просто ти се разбираш добре с почти всички, но при мен нещата не стоят така.

— Какво искаш да кажеш?

Лиз го изгледа на свой ред и в следващия миг гневът й се стопи. На негово място я обзе дълбока, съкрушаваща мъка.

— Искам да кажа, че не си подхождаме. Аз не съм за теб. Ти можеш да притежаваш всяка жена, която си пожелаеш, като при това разполагаш с правото да избираш измежду най-красивите и прекрасни, най-интелигентните и умни, най-търсените и известни сред тях. А аз за какво съм ти? Та ти просто… си играеш с мен…

— По дяволите, нищо подобно! — възкликна сърдито младият мъж, но Лиз вече бе скокнала на крака и кръстосваше нервно стаята. — Не вярваш, че говоря сериозно, когато казвам, че държа на теб. Защо ти е толкова трудно да ми се довериш? Наистина те желая, и то много!

Канеше се да вдигне глава към него, но болката, която знаеше, че се чете в очите й, щеше да я издаде, затова Лиз побърза да отклони поглед встрани.

— Вярвам ти, че ме желаеш. Не съм чак толкова тъпа, че да не разбера, когато един мъж е възбуден.

— Не става въпрос само за секс. Говоря в по-широк смисъл.

— Да, но и сексът е нещо твърде важно… Оказва влияние върху всичко останало…

— Не е задължително — противопостави се Донован, но с възможно най-благ тон. — Поне аз не смятам, че в това отношение съществува някакъв проблем. Ще видиш колко добре ще се чувстваме заедно, Лиз. Когато те притисках в обятията си и те целувах, усетих как тялото ти се отзовава на моите милувки, как се сливаме в една обща страст, в една перфектна цялост. Ти си създадена за мен, повярвай! Ако ми позволиш, аз ще ти го докажа. Нека отидем в спалнята ти — ще се съблечем и…

— Не! — извика уплашено Елизабет, притискайки длани към ушите си, за да не слуша повече приказките на Грант. Когато видя, че бе замлъкнал и само я гледаше объркано, тя сведе ръце и прошепна умолително: — Погледни ме, Донован. Нищо особено не представлявам. Не съм хубава, нито привлекателна, съвсем обикновена жена съм — косата ми е с най-обикновен, отвратителен кестеняв цвят, очите ми са хлътнали и с огромни сенки, носът ми стои в средата на лицето като някаква безформена буца, устните ми са увиснали в ъглите, а тялото ми… По дяволите, дори не знам с коя част да започна — всичко е от лошо по-лошо!

— Аз пък знам, защото преди малко имах възможност да почувствам и най-малката частица от теб под себе си. Извивките на тялото ти са тъй прекрасни, точно такива, каквито трябва да бъдат; ти цялата тръпнеш от чувственост и страст, реагираш и на най-слабия стимул и ме възбуждаш така, както никоя друга жена до този момент не е успявала да го направи — разтърси я леко за раменете и продължи: — Красотата не е само външна, Лиз, тя е нещо много повече. Извира от самата същност на човека, дадена му е по природа. Поне така е с истинската красота — а ти я притежаваш в изобилие. Поне аз я забелязвам и именно с нея ме привличаш!

Младата жена въздъхна и наведе глава.

— Не се нуждая от комплименти, Донован. Старая се да гледам реално на нещата — замълча за миг, след което добави: — Мисля, че сега е по-добре да си вървиш. Прекарахме един чудесен ден, но вече съм уморена, а утре трябва да съм в офиса рано.

— И си готова да забравиш станалото между нас преди малко, сякаш изобщо не се е случвало?

Лиз изправи глава и твърдо заяви:

— Вече го забравих.

Донован я изгледа внимателно, сякаш искаше да проникне и до най-съкровените й мисли, после пусна раменете й, отстъпи крачка назад и каза:

— Добре. Все пак ми е останала някаква гордост. Нека сега да бъде както ти искаш — щом желаеш между нас да има само работни отношения, аз няма да ти се противопоставям. Утре следобед ще дойда да прегледаме писмата.

— В един часа имам уговорена среща, така че по-добре мини след два и половина.

— Тогава ще се видим в три — изви устни в подобие на усмивка и добави: — Лека нощ, Лиз. И приятни сънища.

Младата жена не отвърна нищо, а само го проследи с поглед, докато излизаше през вратата. После се сви на кравай върху дивана и заплака.

 

 

В три часа на следващия ден Елизабет бе потънала до шия в работа. Бе изготвила три различни типа писма, всеки със съответното подходящо обръщение и отношение — едни до акционерите и инвеститорите, други — до дистрибуторите, а трети — до служителите в компанията на Донован. Когато пристигна в агенцията, Грант прочете внимателно всяко отделно писмо и след като даде някои дребни препоръки, ги одобри за изпращане. Прегледа също така изготвения от Лиз списък на средствата за масова информация, с които тя смяташе да се свържат и макар да зададе два-три въпроса с оглед да си изясни някои подробности, не откри никакъв пропуск в цялостния план за действие.

Държеше се много по-сериозно и резервирано от преди, но Елизабет побърза да си каже, че така е по-добре. Можеше само да бъде благодарна, че поведението на Донован през този ден бе изключително делово. Бе оставила нещата между тях да стигнат твърде далеч и за това можеше да обвинява единствено себе си. Изобщо не трябваше да се съгласява да прекарат заедно неделята… още по-малко да го допуска толкова близо до себе си, след като сама не успяваше да запази контрол и самообладание… Не можеше да проумее какво я бе накарало да го направи. До този момент никога не бе хранила илюзии, че би могла да бъде обичана от някого или тя самата да се влюби в мъж, просто ей така. По някакъв начин обаче Донован разрушаваше цялата й добре разработена защитна система и я караше да изпитва непознати до този момент чувства, да върши безразсъдни, неподвластни на разума неща…

 

 

Седмицата отмина бързо. Лиз най-сетне завърши отчета за тримесечието, върху който работеше напоследък, като също така успя и да напредне с организирането на рекламната кампания за „Списание за жените“. Видя се с Черил Обермайер и научи, че вследствие на разговора им Рей се бе поуспокоил и поне засега изглеждал удовлетворен от настоящите си позиции във фирмата.

Писмата от името на ръководството на компанията Ди Ай Джи бяха пуснати по предназначение, а общата медийна стратегия бе окончателно планирана и готова да бъде задействана. Лиз проведе пет отделни срещи с различни представители на средствата за масова информация, разговаря по телефона с други, така че в края на седмицата бе готова да представи на Донован списък от интервютата и изявленията по телевизията и радиото, които бяха планирани за следващите две седмици. Очакваше също така потвърждение за още няколко подобни прояви в провинцията и по различни кабелни телевизии.

Що се отнасяше до Донован, той бе винаги на линия. Когато и да му се обадеше, младият мъж мигом пристигаше, без нито веднъж да каже, че има някакъв друг ангажимент. Слушаше я внимателно, когато говореше и старателно си водеше бележки. Елизабет го научи как е най-правилно да се държи с журналистите, какво да отговаря на евентуалните въпроси, които щяха да му зададат, какво да бъде поведението му пред камерата. Внимателно анализираха всяко възможно последствие от изявленията, които щеше да му се наложи да даде.

По време на срещите им, които през тази седмица бяха три, Донован се държеше повече от безукорно. Бе образец на джентълмен, модел за това какъв трябва да бъде един истински бизнесмен — съобразителен, наблюдателен и интелигентен. Лиз, от своя страна, не показа и следа от негодувание, когато веднъж Донован се появи облечен с дънки и пуловер, тъй като всъщност зажаднелият й поглед за нещо не толкова делово и сковано, прие с радост гледката, която, освен всичко друго, предизвика вълна от сладостни спомени. Всъщност, поведението на младия мъж в края на краищата се явяваше неоспоримо доказателство за това, че тезата й бе правилна. Очевидно, и то без да полага кой знае какви усилия, Донован се бе отказал от идеята си да си играе на влюбен с нея. Явно не бе чак толкова привлечен и заинтригуван от личността й, колкото я бе убеждавал.

Лиз, естествено, си нямаше ни най-малка представа за срещата на Донован Грант с нейната шефка.

— Имам нужда от твоята помощ, Карън — бяха първите думи, които произнесе още щом пристъпи в кабинета на собственичката на агенцията, малко след като се бе видял за трети път с Елизабет. — Става нещо странно, но, кълна се, не мога да проумея точно какво!

— Крайно нетипично за теб, Донован. Досега много рядко съм те виждала толкова… объркан.

— Говоря ти съвсем сериозно, приятелко моя, така че престани да се подхилваш. Имам проблем и то изцяло по твоя вина!

— По моя вина ли?

— Ти бе тази, която ме свърза с Елизабет Джеръм.

Карън се намръщи и мигом изостави закачките.

— Какво се е случило? Надявам се, че не си недоволен от работата й.

— Разбира се, че не. Напротив, Лиз е завършен професионалист — проницателна, компетентна, експедитивна, дори бих казал — истинска работохоличка!

— Тогава?

— Ами, просто не мога да я разбера. Като човек е пълна загадка! Не допуска никакво сближаване.

Като разбра, че проблемът не е от работно естество, Карън се успокои. Облегна се назад в стола си и каза, усмихвайки се:

— Ето това вече напълно ме изненадва! Никога не съм си представяла, че можеш да имаш затруднения със свалянето на която и да било жена!

— Не става въпрос за сваляне, нито за която и да било жена! Просто не проумявам — разбираме се толкова добре, когато става въпрос за работа, дори когато правим заедно нещо забавно. Тази неделя я заведох в къщата ми в планината — изкарахме си страхотно!

— Но явно не успяваш да я вкараш в леглото — подхвърли сухо Карън.

— Това не е най-важното, към което се стремя, но без съмнение трудностите идват именно от тази посока.

— Не знам какво да ти кажа, Донован. Вероятно с възрастта започваш да губиш част от способностите си на Дон Жуан.

— Никакви способности не губя! И престани да ми се присмиваш. Явно цялата история много те забавлява, но, повярвай, с мен не е така.

— Добре, добре… — подхвърли глезено Карън, но в очите й продължаваше да проблясва насмешливо пламъче. — Чувала съм, че този проблем е доста разпространен — нали разбираш, кризата при достигане на средна възраст… Спокойно… обещавам, че ще бъда сериозна. Ти поне си, нали?

— Дали съм сериозен? Това ли ме питаш? Направо съм хлътнал по Лиз, но ти май го знаеш. Очакваше да стане точно така, признай си! Неслучайно ни натресе един на друг!

— Не съм ви „натресла“! Просто ангажирах Лиз с твоя случай, това е!

— Е, тя се справя отлично, затова пък сега аз съм се ангажирал с нея… Доколко добре я познаваш?

— Толкова, колкото и останалите момичета тук. Лиз не споделя много за личния си живот и рядко говори за проблемите и чувствата, които я вълнуват.

— Каза, че до този момент в живота й не е имало никакви мъже.

— Можеш да й вярваш. И преди съм се опитвала да я свържа с някой симпатичен и приятен мой познат, но без никакъв успех.

— Имаш ли представа защо?

— Обикновено заявява, че не се интересува от мъже и че е напълно доволна от живота си такъв, какъвто е. Не се нуждаела от нищо повече. На моменти почти съм готова да й повярвам — обича работата си, има страшно много приятели, хората я харесват, защото…

— Защото умее да слуша и е изключително отзивчива. Вече го разбрах. Тя е родена за обществен съветник или за психоаналитик. Има страхотен инстинкт по отношение чувствата и вълненията на хората, а освен това притежава необходимото търпение да ги успокоява, убеждава и окуражава толкова дълго, колкото е необходимо — гласът му стана по-тих. — Но не поддържа връзки с мъже.

— Поне не сексуални.

— Значи, все пак има приятели мъже?

— И за това дори не съм съвсем сигурна. Определено се разбира добре с клиентите ни мъже, но не мога да ти кажа дали се е стигало чак до приятелство, нито дали въобще поддържа приятелски отношения с мъже — Карън изгледа мъжа пред себе си, поколеба се, след което добави: — Знам обаче, че по някакъв начин си успял да я уплашиш. След първата ви среща, Лиз дойде при мен и ме помоли да прехвърля твоя случай на някоя друга от сътрудничките ми.

— Наистина ли?

— Да, макар че не ми изложи никакви причини за настояването си, поне не достатъчно основателни. Беше объркана и притеснена, но без съмнение бе силно уплашена от теб.

— Но защо?… И как мога аз да я уплаша?

— Хайде, хайде, Донован — произнесе бавно Карън. — Знаеш отговора не по-зле от мен. Въздействал си й по начин, по който никой друг мъж досега не го е правил.

— Но това не е причина да се стряска така! Какво я притеснява толкова, за Бога? Често виждам тази тревога, изписана в очите й. Нещо повече — понякога в тях се чете истински ужас!

— Веднъж я попитах… — започна Карън, но прехапа устни и замълча.

— Какво си я допитала?

— Не смятам, че имам право да предавам доверието й по този начин.

— Карън, мисля, че вече започвам да се влюбвам в тази жена. Моля те само да ми помогнеш да я разбера! Явно нещо я притеснява и ми се струва, че сама не съзнава какво е то. Нямам предвид само секса.

Усещайки отчаянието в гласа му, Карън надмогна колебанията си в полза на своя дългогодишен приятел.

— Попитах я дали някога не е била изнасилена.

Донован не бе имал куража да зададе този въпрос толкова директно.

— И…?

— Отрече.

— Смяташ ли, че ти е казала истината? Жените често изпитват чувство за вина, след като преживеят подобен инцидент — започват да вярват, че едва ли не сами са предизвикали нападателя си.

— Не мисля, че ме излъга — изрече замислено Карън. — Изглеждаше искрена. Но съм съгласна с теб, че нещо определено я измъчва.

— Някакви идеи?

Карън сви рамене, смръщвайки чело.

— Идват ми на ум разни хипотези… но смятам, че няма да е честно спрямо Лиз да я обсъждаме просто ей така, наизуст, и то зад гърба й.

— Спрямо мен обаче ще е съвсем честно, така че започвай. Слушам те.

— Почти съм убедена, че има нещо в миналото й, което дълбоко я е наранило и чийто последици все още я измъчват. Ти какво знаеш за брат й?

— Имаш предвид Джейми? Елизабет ми разказа за него миналата седмица.

— От години вече я притеснява с проблемите си. Лиз смята, че носи отговорност за него, а той притежава невероятната способност непрестанно да се забърква в разни неприятности, което ме кара да се питам що за човек е. Обикновено съществува някаква основателна причина, която обяснява защо един младеж среща толкова големи трудности да се интегрира в обществото като зряла и пълноценна личност.

Донован се замисли за миг, след което отбеляза:

— Знам, че двамата с брат й не могат да се похвалят с щастливо детство, всъщност въобще не са имали нормално семейство — от думите й стигнах до заключението, че баща й е бил голям мръсник.

— Значи разполагаш с повече информация от мен самата. Никога не ми е говорила за своите родители, освен в случаите, когато случайно е споменавала някоя дребна подробност.

— И на мен не ми каза кой знае колко, пък и избягваше да дава крайни оценки за поведението на баща си. Стори ми се странно безразлична и някак… отнесена — сякаш ставаше въпрос за напълно чужд човек. Изглежда не желае да се връща към съвместното си минало с него. Не вярвам да има някакво сексуално влечение към баща си. По-скоро, дълбоко в себе си все още изпитва гняв, че не им е обръщал внимание като деца, че ги е пренебрегвал заради работата си.

— Разговаряме като двама начинаещи психоаналитици, но така или иначе, истината си остава скрита. Просто се чудя какво да ти кажа, Донован, но едно нещо определено бих искала да те посъветвам — Карън се наведе към младия мъж и прошепна със сериозен тон: — Не се отказвай от Лиз. Мисля, че тя е наистина невероятна жена.

— Не е нужно да ми го казваш. Вече сам го разбрах и можеш да ми вярваш, че нямам никакво намерение да се отказвам от нея, поне докато все още има някакъв шанс.

— Вярвам ти — усмихна се приятелката му. — Ето това вече е изказване, достойно за Донован Грант — такъв, какъвто го познавам.

 

 

През следващата седмица започна провеждането на медийната кампания за Ди Ай Джи, която Лиз бе планирала изключително прецизно. Самата тя се стараеше да присъства на почти всички интервюта. Някои от тях се провеждаха в офиса на Донован, други — в ресторанти, по време на закуска или обяд, трети — в телевизионните студия и по радиото.

През следващите седем дни направиха няколко еднодневни пътувания до Бостън, Филаделфия и Вашингтон, за да се срещнат с местни представители на средствата за масова информация. В края на тази втора седмица Лиз започна да се убеждава, че кампанията ще бъде успешна. Където и да отидеха, Донован неизменно бе посрещан с внимание и изключително дружелюбно. Самият той се държеше приветливо и естествено, разговаряше свободно и искрено с хората и се стремеше да направи максимално добро впечатление.

През тези две седмици, през които двамата с Грант бяха почти непрекъснато заедно, Лиз установи за пореден път колко приятно се чувства в неговата компания. Нито веднъж не спомена за случилото се в апартамента и вечерта след посещението им в планинската вила, нито направи нов опит в посока към по-голямо сближаване, с изключение на някоя и друга покана за вечеря, които Лиз отказа със същия закачлив тон, с който й бяха отправени от страна на Донован. При все това, всяка сутрин тя се будеше, изпълнена с трепетно очакване, че ще го види, а той пък успяваше през целия ден да я разсмива с какви ли не шеги и забавни случки, като непрестанно й поднасяше неочаквани изненади.

Дойде и времето, когато Донован трябваше да осъществи заплануваната поредица от пътувания за срещи с журналисти в по-отдалечени градове като Чикаго, Детройт, Далас и някои други по Западното крайбрежие. Първоначално се опита да привлече и Лиз да замине с него, само че тя любезно, но твърдо отказа, твърдейки, че е достатъчно подготвен да се справи сам, че вече е доказал, че умее да се държи истински професионално, а от своя страна тя не би могла да отсъства толкова дълго от агенцията.

Донован замина без Лиз, но не пропускаше ден, без да й се обади поне веднъж в офиса, както и задължително вечер в апартамента й. Очевидно имаше нужда да чува гласа й, да разговаря с нея, да се увери, че продължава да е негова сътрудничка и близък човек. Обсъждаше с Лиз как бе протекъл деня му, разпитваше я за работата й, за това как върви живота й, докато него го няма. Отново поднови стария тип закачки и сексуални подмятания, от които Елизабет смяташе, че се бе отказал веднъж завинаги. Младата жена си каза, че вероятно причина за това бе разстоянието помежду им, позволяващо известни волности, а и пораждащо нуждата от известна топлина и близост. Прие, че вероятно Донован просто има нужда да даде израз на известна интимност, която, в края на краищата, бе напълно безобидна. При все това, прекарваше все повече време в мисли за думите, които й бе казал, за него самия, за собствените си чувства, все по-трудни за прикриване. Започваше да се убеждава, че между тях неизбежно щеше да се случи нещо, а това я плашеше и тревожеше повече от всичко друго на света.

Началото бе положено през следващата седмица, в деня, в който Донован се завърна от Сиатъл — последната спирка от неговата обиколка. Тъкмо бе дошла на работа, когато телефонът върху бюрото й иззвъня.

— Пристигнах си!

За един дълъг миг сърцето й спря да бие, след което Лиз положи усилия да възвърне самообладанието си и да отвърне с възможно най-приветлив и невъзмутим тон:

— А, здравей. Как мина пътуването?

— Не беше зле. Още по-добре щеше да бъде обаче, ако и ти беше дошла с мен.

— При мен комплиментите не вършат работа, както знаеш. Успя ли с всички предвидени интервюта? — дори предишната сутрин все още съществуваха известни съмнения, че някои от срещите с представителите на медиите няма да преминат успешно.

— Да, с изключение на интервюто с журналистката от кабелната телевизия. Всички останали обаче протекоха по мед и масло. Така или иначе, радвам се, че се върнах. Сега ще си отида в къщи, за да поспя малко, но те каня на вечеря по-късно. Какво ще кажеш?

— Не мога, Донован. Трябва да се срещна с един друг клиент.

— О, жалко. Тогава нека закусим заедно утре сутринта?

— По-добре утре просто мини оттук по някое време. В девет имам уговорена среща, но предполагам, че към десет часа вече ще съм свободна.

— Можем да закусим и в осем. Хайде де, Лиз, искам да те видя!

— В десет става ли?

Настъпи продължително мълчание, преди Донован най-накрая да отговори:

— Добре. Ще се видим десет.

 

 

На следващия ден обаче Донован й се обади още в седем часа, за да й каже, че му се налага веднага да замине за Ню Орлиънс.

— Положението със закупуването на застрашената с фалит компания, за която ти споменах, е доста благоприятно, но все пак има още няколко неща за уреждане. Утре вечер обаче вече ще съм се върнал и тогава ще можем да се видим. Става ли?

— Няма да мога, Донован. Следобед имам среща с клиентка, но очаквам разговорът да продължи и по време на вечеря.

— По дяволите, Лиз! Винаги си намираш оправдание с някакъв ангажимент!

— Аз… съжалявам, но нищо не мога да направя! Казах ти, още когато се запознахме, че свободното ми време е крайно ограничено и неравномерно разпределено.

— Да, но не разбирам как така винаги, когато поискам да се видим с теб, се оказва, че си затрупана от срещи и спешни задачи! Истината е, че ме отбягваш, нали?

— Добре де, нищо не пречи да се видим в офиса ми на следващата сутрин, когато се върнеш от Ню Орлиънс.

— Не. Предпочитам да закусим заедно в „Парк Лейн“.

— В девет и половина. Обаче тук, в моя кабинет.

— Ето виждаш ли? Отново се дърпаш! Като че ли мога да ти направя нещо на обществено място!

Лиз цъкна с език.

— Май тази сутрин не си в особено добро настроение.

— Точно така, по дяволите! Разбира се, че предпочитам да се видя с теб, вместо да заминавам под пара за Ню Орлиънс. Хайде, Лиз, направи ми това удоволствие! Обещай ми, че ще закусим заедно в петък! Та нали си правиш срещите с другите си клиенти и по време на ядене — е, аз също имам нужда да се консултирам с теб по делови въпроси, а и съм не по-малко зает от останалите бизнесмени. Освен това, за последните няколко седмици ти ми беше изготвила толкова напрегната програма от непрекъснати разговори, интервюта и пресконференции, че изобщо нямах никаква възможност за друга работа. И двамата ще спестим време, ако се видим на закуска — с един куршум, два заека, както се казва. Е, съгласна ли си?

Необяснимо защо, Лиз внезапно се почувства напълно неспособна да откаже.

— Добре. По кое време?

Донован веднага заговори много по-бодро, бързайки да направи уговорката, преди неговата нова приятелка да се е отметнала:

— В осем и половина. И… благодаря ти, Лиз, наистина. Очаквам с нетърпение да те видя в петък.

— Донован? Желая ти приятно пътуване.

— Благодаря, мила. До скоро.

 

 

Когато в петък сутринта Елизабет Джеръм влезе в ресторанта на „Парк Лейн“, завари Донован вече очакващ я и в подчертано жизнерадостно и весело настроение. Разположиха се на малка масичка край един прозорец, от който се откриваше изглед към Сентръл Парк и само след миг сервитьорката се приближи и им наля кафе.

— Чудесно е да те видя отново, Лиз.

Тя също изпитваше подобно усещане — радваше се, че отново е с Донован, макар всячески да избягваше да си го признае.

— Как премина престоят ти в Ню Орлиънс?

— Страхотно! Съвсем скоро ще сключим договора за сливането на двете компании.

— Значи всичко е наред.

— Така изглежда. А ти как я кара?

— Много добре. Събрала съм цял куп изключително благоприятни статии във връзка е интервютата, които проведе миналата седмица! — разприказва се ентусиазирано младата жена. — А ти имаш ли информация за това как вървят последно продажбите?

— Не още. Надявам се днес да имам време да хвърля един поглед на данните.

Поръчаха закуската и когато след миг Лиз вдигна поглед от менюто, срещна втренчения в нея поглед на Донован.

— Не ме гледай по този начин.

— По какъв начин?

— Ами, по този.

— Обичам да те гледам, Лиз. Чувствам се така, сякаш най-сетне съм си у дома.

Елизабет вдигна очи нагоре подчертано иронично.

— Май напоследък ти се събраха прекалено много пътувания със самолет. Главата ти е още в облаците.

Младият мъж се ухили.

— Няма съмнение. Я кажи сега, какво става с твоя брат. Добре ли е? Имаш ли новини от него?

— Засега всичко е наред при Джейми. Момичето се е съгласило да оттегли обвинението си — не защото не е имала основания да иска присъда, а просто защото адвокатът на брат ми успял да я убеди, че един евентуален процес ще струва твърде много и на двамата. Джейми е обещал да не я закача — сам си дава сметка, че ако се опита дори да вдигне пръст срещу нея, моментално ще загази и то много по-сериозно.

— Значи мислиш, че заплахата ще свърши работа?

— Бога ми, силно се надявам на това… — Лиз въздъхна и добави: — Адвокатът ми каза, че при срещата им със Сюзън, Джейми се държал повече от изрядно: извинил й се няколко пъти, казал й колко много съжалява и че никога повече няма да постъпва така.

— А ти вярваш ли му?

— На Джейми ли? Ами, не знам. Не съм говорила с него, откакто си замина за Сан Франсиско — внезапно си даде сметка колко странно звучи подобно изказване и побърза да добави: — Просто не исках да го затормозявам излишно — знам, че изпитва срам и че сигурно ще се почувства още по-зле, ако трябва отново да говори с мен за това.

— Следващата седмица е Денят е Благодарността. Имаш ли някакви планове как ще го прекараш?

Лицето на Елизабет светна.

— О, да. С няколко приятелки от агенцията сме поканени на вечеря със семейството на една друга колежка. Имат прекрасна къща на Лонг Айлънд. Ами ти?

— Ако беше свободна и можех да бъда с теб, вероятно щях да остана тук, в Ню Йорк. След като обаче ме изоставяш по такъв начин, явно ще ми се наложи да замина за Сейнт Луис.

Лиз го изгледа, без да трепне, приемайки с пълна невъзмутимост многозначителния му коментар.

— Това подмятане, че те „изоставям“, няма да свърши работа, Донован. Знам не по-зле от всеки друг, че ако човек иска да замине за където и да е през дните на празника, трябва да си направи резервация за самолетен билет месеци предварително. За авиокомпаниите това е най-натовареното време от годината.

— Вярно е, че доста отдавна си резервирах билет, но спокойно мога да издействам още едно място в самолета, стига да се съгласиш да дойдеш с мен. Какво ще кажеш за това предложение? Уверен съм, че родителите ми ще ти харесат.

— И аз съм сигурна в това, но така или иначе, не бих могла да замина. Вече ти казах — имам други планове.

— Е, да, с приятелки! Много сериозен ангажимент, разбирам!

— О… — Лиз се канеше да отвърне с протест на язвителното му подмятане, но внезапно в съзнанието й изникна съвсем друга мисъл. — Виждаш ли Дейвид по време на празника?

Неочакваният въпрос отвлече вниманието на Донован в друга посока и той, забравяйки, че в момента е зает да убеждава Елизабет да дойде с него в Сейнт Луис, побърза да отвърне на питането й:

— Всъщност, не. Остава при Джини и Рон. Много е привързан и към двамата, така че не бих могъл да го карам да се отделя от тях дори и само за няколко дни.

— Познава ли родителите ти, брат ти и сестра ти?

— Няколко пъти съм го водил в Сейнт Луис на гости при семейството ми. Винаги прекарвахме приятно, макар че Дейвид все пак изпитваше известно притеснение — нали разбираш, двамата с него вече се чувстваме добре един с друг, но всички останали роднини му идват малко множко — замисли се за миг, след което сви рамене и добави: — Може би проявявам егоизъм, като го искам само за себе си, или се боя родителите ми да не ме упрекнат, че постъпвам неправилно. Предполагам, че просто не съм уверен, че бих могъл да се справя с ролята на баща.

— Фактът, че имаш подобни съмнения, сам по себе си доказва, че всъщност притежаваш необходимото чувство на отговорност и готовност да се държиш като истински баща — нежно подметна Лиз. — Проблеми възникват по-скоро при родители, които са твърдо уверени в правилността на своите постъпки и уменията си да възпитават децата си. Човек се ражда, без да го е искал, затова трябва да уважаваме правата на своите синове и дъщери.

Донован се вгледа в Лиз. Дълго стоя така, без да откъсва поглед от лицето й, след което запита, внимателно подбирайки думите си:

— Мислиш ли, че баща ти е съжалявал, че има деца?

Настъпи продължително мълчание, преди най-после Елизабет да отвърне кратко:

— Не зная — след което отново върна разговора върху предишната тема: — Ще виждаш ли въобще Дейвид скоро?

— Ще дойде да прекараме заедно Коледните празници. С нетърпение очаквам да го видя.

— Сигурно ще бъде чудесно.

— Бих искал да те запозная с него.

— Не мисля, че е добра идея. Нищо чудно съвсем да го объркаш — аз вече определено ще му дойда множко — противопостави се Лиз, намеквайки за забележката му от преди малко.

— Едва ли. Ти си нещо различно, а и на мен определено ще ми бъде приятно. Мога да го доведа в агенцията, ако така ще се чувстваш по-спокойна — подкачи я Донован за вечните й притеснения и опити да го отбягва.

По някаква странна причина обаче на Лиз всъщност й се искаше да се запознае с Дейвид.

— Тази идея повече ми допада.

В същия миг им бе поднесена закуската и те започнаха да се хранят. Едва когато вече се канеха да стават от масата, Донован бръкна в джоба на сакото си и извади оттам малка кутийка.

— Заповядай. Това е за теб.

Лиз погледна кутийката, после Донован, после пак кутийката. Очевидно се канеше да се възпротиви, затова Донован побърза да я изпревари:

— Това са чифт обици, които купих за теб в Сан Франсиско. Спомних си как веднъж ми каза, че страшно обичаш да правиш подаръци на най-различни хора и реших и аз да опитам. Права си — страхотен кеф е. Хайде сега, отвори кутийката — искам да чуя мнението ти.

В продължение на около минута Лиз бе неспособна да каже нищо — гърлото й се бе свило и тя не можеше да промълви нито дума. Опитваше се да си спомни кога за последен път някой й бе подарявал нещо просто ей така — без никакъв повод. С треперещи пръсти развърза панделката и повдигна капачето на кутийката — вътре имаше чифт висящи златни обици — малки, но с доста голям диаметър — всъщност всяка обица се състоеше от три отделни, закачени една за друга халки — красиви именно поради изящната простота на изработката.

— Изумителни са! — възкликна, едва успявайки да си поеме дъх.

Лицето на Донован грейна от задоволство.

— Значи ти харесват?

— Да, разбира се… Но не трябваше да… А и… има един проблем.

— Знам, знам — нямаш дупки на ушите. Затова и се поколебах известно време дали да ги взема. После реших, че такива обици ще стоят направо като излети на едни толкова сладки малки ушенца като твоите, ако решиш да си ги продупчиш, а ако ли пък не — нищо не пречи да ги дам да ги направят с клипс.

Всъщност, изобщо не се беше колебал по този въпрос, а се бе замислил за това какви други щеше да й купи по-нататък — искаше Лиз да има обици от оникс, перлени и, разбира се, с диаманти — нищо кой знае колко сложно като дизайн, тъй като не би било в нейния стил, по-скоро семпли, но изящни и оригинални, по поръчка и… само и единствено от него.

Гледайки подаръка, Лиз не можеше да не се съгласи с Донован — ушите й наистина бяха малки и тези обици щяха да й стоят перфектно, сякаш естествено продължение на извивката на ухото, без да й тежат, нито прекалено да бият на очи.

— Никога не ми е минавало през ума да си дупча ушите.

— Не е страшно, още по-малко опасно. Имам приятел, който е доктор и ще извърши процедурата за минута.

— Не знам, Донован — каза тихо Лиз, без да откъсва поглед от бижутата. — Толкова са красиви…

Той взе ръката й в своята и леко я стисна.

— Помисли си малко, не бързай. Ако искаш, ще те заведа при моя приятел, когато пожелаеш. Ако ли не, ще дам обиците на бижутер да им постави клипс.

Елизабет продължаваше да не го поглежда.

— Аз… не съм сигурна. Като зашеметена съм… Не беше необходимо да ми правиш подарък.

— Знам и именно затова ми беше толкова приятно, тъй като не го правя по задължение. Обещаваш ли… да си помислиш? — дълбоко в себе си се бе боял, че Лиз ще откаже обиците и сега преливаше от радост, защото все пак ги бе приела.

— Да… обещавам — тя най-сетне вдигна поглед към него. В очите й имаше издайнически следи от влага. — Благодаря ти. Не си спомням някога да съм получавала толкова прекрасен подарък.

Донован само й се усмихна, тъй като и на него гърлото му се бе свило от вълнение. После се изкашля, за да го прочисти, постави капачето обратно и пусна малката кутийка в чантата на Лиз, след което хвана младата жена за ръка и я поведе извън ресторанта. Докато отиваха с едно такси към агенцията й, която всъщност се намираше съвсем наблизо, и двамата мълчаха. Елизабет слезе, а Донован продължи по-нататък към своя офис. Бе доволен от начина, по който бе преминала закуската им заедно и интуицията му подсказа, че би било прекалено рисковано да настоява да се срещнат отново на следващия ден или на по-следващия — това можеше да провали и малкото, което бе успял да постигне по отношение на сближаването им. Трябваше да бъде изключително предпазлив със стратегията, която прилагаше в тази игра, започнала да означава за него много повече от обикновена свалка. Не биваше да насилва нещата — Елизабет явно се нуждаеше от повече време, за да свикне и да приеме една евентуална връзка с него, да осъзнае, че това, което ставаше между тях, вече отдавна надхвърляше чисто деловите, професионални отношения. Необходимо й бе време да разбере, че би могла да го обикне, стига да пожелае, и че той никога и при никакви обстоятелства не би я наранил.

Не й се обади нито в събота, нито през следващия почивен ден. Лиз не преставаше да мисли за неделята, която бяха прекарали заедно в къщата на Донован източно от Трой. Припомняше си колко близък го беше почувствала тогава и непрестанно отваряше малката кутийка, за да се любува на обиците — безкрайно ценеше този подарък и знаеше, че цял живот ще си спомня за човека, от когото ги бе получила.

Донован се отби в кабинета й чак на следващия понеделник, за да й съобщи добрите новини. Предварителните данни сочеха, че продажбите на екологично чисти продукти, които само допреди две седмици бяха почти напълно замрели, сега започваха да се покачват, и то главоломно. Не бяха сигурни кое точно бе помогнало — дали множеството интервюта и появявалия на Донован по телевизията, или огромната рекламна статия, която Елизабет бе пуснала в някои от най-четените ежедневници, но, така или иначе, резултатите бяха налице. Изпълнени с ентусиазъм, Донован и Лиз очакваха още по-благоприятно развитие на нещата за в бъдеще.

Вторникът го доказа. Анонимно обаждане в полицията бе насочило федералните власти към един мъж, спрямо който бяха открити сериозни улики, че именно той е разпръснал отровата над обработваемите площи, притежавани от компанията на Донован. Освен това, същият този мъж бе търсен и по още две обвинения — и двете за предумишлено убийство. Оказа се, че Грант познава заподозрения — или поне някога го е познавал като студент — един от най-реакционно настроените бунтари в университета, който очевидно не бе успял да превъзмогне хипарските си настроения, а също и коката, като вследствие на това бе решил да се възправи срещу предателския, според него, бизнес на Донован, съюзил се с Бюрокрацията и Корупцията. Грант, от своя страна, определено изпита облекчение от постигнатото най-накрая разбулване на мистерията, макар че продължаваше да се чувства виновен заради пострадалите.

— Днешният ден си заслужава да се отбележи — обяви той по телефона на Лиз. — Довечера ще мина да те взема от работа и тогава двамата ще…

— Няма да мога, Донован — побърза да го прекъсне младата жена, преди да е довършил предложението си. От петъка насам не бе преставала да мисли за евентуалните последствия от това, че се бе съгласила да приеме подаръка му. Тогава определено я бе изненадал и Лиз се бе почувствала твърде щастлива и поласкана, за да се усъмни в неговите мотиви. Макар все още да не бе сигурна какви точно бяха те, и въпреки че щеше да бъде вечно благодарна за обиците и никога да не престане да им се възхищава, трябваше да внимава за по-нататъшните си отношения с Донован. — Днес следобед заминавам с влака за Филаделфия, където имам уговорена среща с клиент. Ще се върна довечера, но не знам точно в колко часа.

— Няма страшно. Просто ми се обади, преди да тръгнеш от Филаделфия и аз ще те посрещна на гарата тук.

— Ще бъде късно и аз ще съм твърде изморена.

Донован въздъхна, без да опитва да прикрие огорчението и разочарованието си.

— Аз пък трябва да замина за Сейнт Луис утре по обяд, а цялата ми сутрин преди това е претъпкана с какви ли не ангажименти. Май няма да мога да те видя преди Деня на Благодарността.

— Така е… — съгласи се тихо Лиз, след което замълча, изчаквайки Донован да продължи. Най-накрая той се обади:

— Много съжалявам и ми е мъчно… В действителност се надявах… уф, по дяволите, понякога се питам дали… — явно не знаеше точно как да изрази мислите си.

Отново настъпи мълчание. Лиз прехапа устни — не искаше да й казва на какво се бе надявал, нито какво се питаше понякога. Предварително знаеше, че това, което щеше да чуе, няма да й хареса.

— Е, добре. В такъв случай ти желая приятно прекарване на празника.

— И аз на теб, Донован — отвърна тихо тя.

— Значи, ще се видим след това.

Чак когато чу, че връзката прекъсна, Елизабет бавно постави телефонната слушалка обратно. Съзнаваше, че отново го бе наранила и че определено й беше обиден, но просто не можеше да постъпи по друг начин. Независимо дали му харесваше или не, щеше да му се наложи да приеме условията, които тя поставяше. Имаше си свой собствен начин на живот, постигнат и защитен с цената на много труд и усилия, и знаеше, че каквото и разочарование да изпитваше в този момент, то бе нищожно в сравнение с огорчението и болката, които имаше вероятност да изживее по-късно.

И все пак, не успяваше да се отърси от усещането за вина. Не за прът път й се случваше да го изпитва — харесваше Донован повече от всеки друг мъж, когото познаваше и се чувстваше нещастна, когато го караше да страда. Бе потънала в мисли за него по време на целия път до Филаделфия и обратно, а после и до късно през нощта, дълго след като се беше прибрала и си беше легнала. Не престана да мисли за Донован и през следващия ден, опитвайки се безуспешно да свърши някаква работа.

Същият този четвъртък следобед Лиз отиде в един козметичен салон, където поиска да й продупчат ушите.