Барбара Делински
Дар на съдбата (2)

Втора глава

— Струва ми се, че ще е най-добре, ако оттук — нататък с компанията Ди Ай Джи се заеме Вероника — заяви Елизабет в мига, в който видя шефката си да влиза в офиса.

Карън Рейнолдс остави върху масата чашата с кафе, от която отпиваше на малки глътки и изгледа изпитателно Лиз над елегантните си очила с рамки от черупка на костенурка.

— И защо Вероника?

— Защото работи по-дълго при теб от мен и има по-голям опит.

— Да, но ти си по-интелигентна.

— Ами… В такъв случай, можеш да предложиш на Джули. Тя е просто ненадмината и притежава наистина блестящ ум.

— Само че тя е изцяло ангажирана с подготовката на турнето по представянето на новата книга на Джонатан Дъглас.

— Но аз също имам куп други ангажименти. Връзката с медиите и рекламата за „Ийстърн Ледър“, отчета за изминалото тримесечие за „Хумбърт“, а също така и куп пресконференции, които трябва да се организират за повишаване интереса към „Списание за жени“…

Карън леко смръщи чело, докато наблюдаваше своята служителка, която жестикулираше нервно и запалено обясняваше колко е претоварена с работа.

— Какво те притеснява, Лиз? Случило ли се е нещо вчера?

Лиз закрачи припряно напред-назад по луксозния килим на бледоморави шарки.

— Видях се с него. Разговаряхме. Мисля обаче, че не съм най-подходящия човек за тази работа.

— Но тук именно ти си специалистката за разрешаване на подобен вид бизнес спорове. Знаеш, че си най-добрата що се отнася до такива конфликти.

Елизабет се спря рязко пред бюрото на Карън и я изгледа с внезапно блеснал поглед.

— А какво ще кажеш за Дона? Тя е също толкова опитен професионалист в тази област.

— Да, но има съпруг и две деца, така че разполага с много по-ограничено време. Освен това, искам с този случай да се заемеш ти, а не някой друг. По дяволите, Лиз, застани най-после на едно място! Успокой се и ми обясни какъв е проблемът.

Елизабет я погледна смутено от отсрещната страна на стаята и тихо промълви:

— Проблемът е Донован Грант.

— Донован да бъде проблем? Не мога да повярвам! Винаги е бил един от най-симпатичните и приятелски настроени момчета!

— Сигурна съм, че не бих могла да работя с него.

Карън се отпусна отново на стола си, видимо объркана.

— Странна работа, бях убедена, че двамата с него ще се харесате още в мига, в който се видите — всъщност, именно това бе целта, която Карън искаше да постигне със запознанството им и то не само заради бизнеса. По принцип избягваше да играе ролята на сватовница, но представата за Лиз и Донован заедно и влюбени някак си й бе допаднала и я бе накарала да предприеме съответните мерки, за да ги срещне. — И така, какво се случи?

— Непрекъснато подхвърля закачки и се опитва да ме провокира.

— Кой, Донован? Сигурна ли си, че говорим за един и същ човек? Онзи Донован, когото аз познавах някога, бе изключително мил, внимателен, възпитан и безкрайно искрен и открит в общуването си с другите хора. Но да се закача и да провокира? Не вярвам. По-скоро бих казала, че е чаровен и обаятелен — усмихна се и добави: — И то твърде обаятелен и страхотно красив. Това никой не би могъл да отрече — поклати глава, помълча няколко секунди и после запита със същото простодушно любопитство, което бе проявил и Донован при разговора му с Лиз за самата Карън: — Как изглежда сега?

Лиз се усмихна за пръв път през този ден.

— Той ми зададе съвсем същия въпрос за теб.

— Естествено. Не сме се виждали повече от седемнадесет години, с изключение на някоя и друга зле направена снимка в списанията. Как са му понесли годините?

Лиз сви смутено устни.

— Не мисля, че въобще са му са се отразили.

— Хайде, хайде. Времето си минава, колкото и да не ни се иска. Кажи ми честно как изглежда днес?

Вместо да отговори, Елизабет закрачи отново с несигурни стъпки към отсрещния край на офиса. Карън я проследи изпитателно с поглед, след което решително каза:

— Лиз, за Бога, седни — едва когато младата й служителка най-после се отпусна неохотно в най-близкия стол, тя я подкани да отговори на зададения преди малко въпрос: — Е?

Лиз се опита да избегне погледа й.

— Лично аз не съм го срещала преди, но мисля, че… изглежда добре.

— Винаги е изглеждал добре. Кажи нещо повече.

— Висок е, слаб и строен, но същевременно добре сложен. Има кафяви очи и гъста кестенява коса, с няколко по-светли кичури край слепоочията.

— Искаш да кажеш, прошарени кичури? — запита Карън, широко усмихната. Сети се за своите ежемесечни посещения при фризьора си и бе доволна да чуе, че не е единствената, на която се налага да прикрива с боя тези издайнически следи на възрастта.

— Прошарени? Не съм съвсем сигурна… Възможно е, но така или иначе, има много младежки вид.

— Трябва да е навършил тридесет и девет, ако не и четиридесет години, така че несъмнено вече има бели косми тук-там.

— Може би, но със сигурност му отива. Както и бръчиците в ъгълчетата на очите, а също и едва забележимите линии, набраздяващи челото, трапчинките…

— О, да! Боже, как съм могла да забравя тези негови толкова възхитителни трапчинки, при вида на които едно време изтръпвах цялата!

— Абсолютно! — съгласи се Елизабет, припомняйки си също така нежните тъмни косъмчета по ръцете на Донован, начина, по който адамовата му ябълка леко подскачаше, когато преглъщаше, младежката лекота и енергичност на походката му, дължаща се без съмнение на стройните силни крака, скрити под мекия плат на дънките. В никакъв случай обаче не можеше да сподели подобни неща с Карън, дори не искаше и да си представя тези толкова вълнуващи образи, които продължаваха да витаят в съзнанието й. Самият спомен за гласа му — топъл, мек, предразполагащ — изпълваше цялото й същество със сладостна болка.

— И така, какъв е проблемът тогава? — прекъсна мислите й нейната шефка, забелязала със задоволство отнесеното изражение на младата жена насреща, което определено можеше само да потвърди вече породилите у нея се съмнения. — Обсъдихте преднамереното замърсяване на нивите му, нали?

Лиз мигом се отърси от своята замечтаност, възвръщайки си типичния делови израз на професионалистка, с който се чувстваше много по-уверена и защитена.

— О, да. Част от нещата, които ми разказа, вече знаех от вестниците. Например това, че въпросните обработваеми площи, върху които е била насипана отровата, се намират в Южна Калифорния и че са били засадени с маруля, и то не каква да е, а екологично чиста.

— Което значи?

— Че е отглеждана при естествени условия — засадена е в почва, която не се третира с пестициди или хербициди и е подхранвана с органични, а не с изкуствени торове. Според Донован, единствените вещества, с които е допустимо да се пръска подобна екологично чиста продукция са тези, които се извличат от други растения — например от чесън или от коприва. Някой обаче очевидно е пренебрегнал забраната, като е използвал вредни химикали.

— Има ли Донован представа кой може да го е направил?

Лиз поклати глава.

— В пълно неведение е — също както и полицията. В постоянна връзка е със семействата на двете жени, които умряха вследствие на натравянето, като също така се обажда всеки ден в болницата в Сакраменто, където са настанени останалите пострадали. Все още не е установен точният брой на хората, консумирали отровената продукция, тъй като някои от тях са се отървали само с повръщане и стомашни болки, преминали на следващия ден. С Донован стигнахме до единодушното решение, че ще е най-добре, ако той направи изявление, в което да разясни подробно проблема и да съобщи за мерките за сигурност, които прилага, за да бъде избегнат повторен инцидент.

— Какви мерки за сигурност?

— Наел е пазачи и е поръчал специален радарен детектор, който да сканира обработваемите площи, като проверява дали някой не изсипва нещо върху тях от въздуха. Именно така са действали и в този случай: през нощта върху полетата е бил изсипан фин отровен прах — вероятно от нисколетящ самолет, незабелязан обаче от никого, тъй като, между другото, е имало и мъгла.

— Странно как този самолет не се е разбил в мъглата — подхвърли замислено Карън.

— Едно е сигурно: който и да го е направил, е бил куражлия.

— Полицията не е ли открила все пак някакви следи?

Лиз поклати глава отново.

— Направена е проверка на полетите от абсолютно всички летища в околността. Никакъв резултат. Явно е бил частен самолет, излетял от частна писта. Полицията се надява да попадне на следа, рано или късно. В противен случай…

— В противен случай, може никога да не открият виновника.

— Именно. По-добре обаче би било, ако го хванат, дори и от гледна точка на личните интереси на Грант, защото така ще могат да обяснят станалото като проява на някой маниак.

— И Донован ли смята, че посипването на отрова е дело на маниак?

— Имаш предвид, че би могъл да го е извършил и човек, който му има зъб, така ли? Е, разбира се, зададох и този въпрос на нашия клиент: отрече да има лични врагове — Лиз добре си спомняше колко невинно бе прозвучал отговорът му и как след това тя го бе подкачила за самоувереността му. — Попитах го дали не смята, че може да е бил някой, който му завижда за успеха, но Донован веднага отхвърли подобна вероятност.

Карън посегна към кафето си и отпи замислено от него.

— Е, при това положение съм съгласна, че най-правилното решение е с Донован да направите публично изявление — възползвайки се от факта, че Лиз бе забравила първоначалното си настояване да бъде отстранена от случая, Карън побърза да добави с възможно най-небрежен тон: — Как, по-конкретно, смяташ да процедирате?

Младата жена насреща дори не забеляза заложения капан, тъй като професионализмът й отново бе взел връх и мислите й вече бяха заети с действията по този нов и толкова интерес заради усложненията си случай.

— На първо място, разбира се, ще бъдат изпратени писма до всички акционери и партньори на Ди Ай Джи, както и до дистрибуторите и търговците на дребно, но най-важната част, на която и най-много залагаме, е масова акция по телевизията и радиото — интервюта, срещи в ефир, последни новини, свързани с проблема и други подобни прояви, в които, несъмнено, Донован ще успее да се прояви блестящо и убедително. Ще пуснем и големи обяви във водещите вестници, тъй като на настоящия етап основният проблем е общественото мнение — ако потребителите се уплашат и причинят бойкот на цялата продукция от екологични храни на Ди Ай Джи, въпреки факта, че вече всички заразени продукти са изтеглени от продажба, това несъмнено ще доведе до непоправими загуби и сериозно уронване на имиджа. Прекалено рано е за точни цифри, но Донован е разговарял с отделните дистрибутори и почти всички са потвърдили, че интересът на хората е намалял значително. Ето защо е необходимо да се действа бързо и максимално ефикасно.

Карън се наведе напред и каза:

— Тогава започвай веднага. Предполагам, че можеш да си осигуриш цялата необходима информация от служителите в централния офис на компанията, който е само на няколко крачки от тук. Уговорихте ли се вече с Донован?

— Дали съм се уговорила с Донован? — въпросът в миг върна Лиз от сферата на деловите отношения към тази на личните, като я накара да се смути силно. Тя скочи на крака, запъти се с бързи крачки към прозореца, постоя там известно време и накрая отвърна с тих, колеблив глас: — Каза, че по-късно през деня ще мине да ме вземе оттук. Надявах се, че дотогава с теб ще сме успели да се споразумеем някой друг да поеме работата вместо мен.

— Да те замести ли? Но ти едва сега започваш и вече имаш толкова добри идеи! Случаят е направо идеален за теб!

— Трудно ще ми е, Карън, повярвай! — опита се да й се противопостави Лиз с умолителен тон.

Другата жена я изгледа внимателно, след което каза с глас, изпълнен със симпатия и разбиране:

— Страховете ти са свързани с Донован и, според мен, определено нямат делови характер.

Лиз сведе поглед.

— В негово присъствие се притеснявам и изнервям.

— Нормално е да изпитваш известна несигурност, когато започваш работа с нов клиент.

— Не става въпрос за „известна несигурност“, а за съвсем сериозна липса на комфорт и истинска невъзможност да се съсредоточа върху проблема!

— Ще ги преодолееш, когато започнете реално да действате за неговото разрешаване.

Елизабет поклати глава.

— Не мисля.

— И защо?

— Защото… Донован е толкова… толкова…

— Красив и привлекателен, така ли? Но ти и преди си работила с хубави мъже и никога не си изпитвала притеснения!

— Не става въпрос за това! Просто той е… как да ти кажа…

— Чаровен и интересен, предполагам. Което може единствено да направи работата с него двойно по-лесна и приятна.

Лиз обаче само поклати отново глава, но така и не успя да намери точните думи, с които да обясни чувството на смущение, неловкост и странна неувереност, което я обземаше в присъствието на Донован Грант. Наистина, и преди бе работила с красиви и привлекателни мъже, голяма част от които също така притежаваха и чар, но при все това никога не бе изпитвала подобно безпокойство и чувство за уязвимост.

— Просто не мога да се отпусна в негово присъствие. Непрекъснато се чувствам напрегната — осмели се най-накрая да сподели, като се надяваше, че така ще успее да въздейства на чувството за отговорност към клиента и успех в бизнеса, на които Карън държеше извънредно много. — А в такъв случай, както сама разбираш, едва ли ще мога да се справя с работата по начин, достоен за тази компания, толкова уважавана и заслужено горда с постигнатото.

Лиз обаче не можа да заблуди Карън нито за миг. Шефката й бе истинска специалистка, както в изграждането на внушаващи авторитет и доверие обществени профили за различни хора и компании, така и в успешното проникване отвъд фалшивите фасади, целящи да прикрият истината. Освен това знаеше, че Лиз притежава същите умения и не изпитваше угризения да разкрие опита й да я заблуди.

— Искам да ми кажеш нещо, Лиз, но честно — подтикна я нежно Карън. — Изпитваш ли някакви чувства към Донован? Не е ли точно това, което те плаши?

— Разбира се, че не — отвърна мрачно Елизабет.

— Разбира се, че не, какво? Не изпитваш чувства към него, или не се плашиш от това?

Лиз усети, че започваше да губи позиции.

— Сама знаеш, че когато работя с клиент, не се ръководя от това дали изпитвам чувства към него или не.

— Аз обаче не виждам нищо лошо в подобна ситуация… особено с мъж като Донован.

— Съмнявам се, че работата ще върви както трябва.

— Не става въпрос за работата.

Лиз й хвърли изпитателен поглед.

— Защо ми погаждаш този номер?

Карън се изправи, като бутна назад стола си, заобиколи бюрото, приближи се до Елизабет и я прегърна през раменете.

— Защото съм твоя приятелка, ето защо. Обичам те и те ценя, и искам да си щастлива. Знаех, че още в мига, в който се видите, Донован ще ти влезе под кожата, а това чувство ми е добре познато.

— Вероятно тогава ти трябва да работиш с него, не мислиш ли?

Карън се изсмя и повтори същото обяснение, което и Донован бе дал, когато Лиз му бе задала този въпрос.

— Не е възможно — няма как да му отделя цялото внимание, нужно за разрешаването на неговия проблем. Ако има нещо, което със сигурност научих през дванадесетте години, откакто съм в този бизнес, то е, че трябва да умея да преценявам кога е необходимо да прехвърлям на другиго определени задачи. Освен това, едно време така или иначе бяхме близки с Донован, имахме наистина чудесни преживявания заедно, след което всеки пое съвсем естествено по своя път. Не мисля, че той е подходящият мъж за мен — твърде е внимателен и отстъпчив. Аз винаги съм била по-агресивната, по-амбициозната от двамата.

— Не си права. Виж само каква огромна корпорация е успял да изгради! Несъмнено го е постигнал именно защото е амбициозен, решителен и дори агресивен при необходимост!

— Познавам и други страни от характера му. Възможно е да се е променил за някои неща, да е станал по-предпазлив, по-опитен и по-обигран в бизнеса и сделките, но знам и че си е все същото чувствително момче, което обича приключенията, а от прочетено във вестниците разбирам, че има прагматичен дух. Уверена съм, че ако утре компанията Ди Ай Джи се разпадне и не съществува никакъв начин да бъде възстановена, Донован съвсем спокойно ще насочи интересите си към друг вид дейност.

— Ако е действително така, защо тогава е толкова обезпокоен от щатите, които ще нанесе на бизнеса му инцидента с отравянето на реколтата?

— Защото е умен и проницателен, а освен това цялата история представлява истинско предизвикателство за него. Донован винаги се е стремял към нови неща, духът му се подхранва от промените, запознанствата с нови хора, от поемането на неочаквани рискове. Как мислиш, защо непрекъснато разширява дейността на компанията? Тази година създаде „Химера“, следващата ще измисли нещо друго — Карън се замисли за миг, преди да продължи: — Не става въпрос, че в един момент губи интерес към това, което върши — действията му досега показват, че не е така. Донован израсна като изключително отговорен и добросъвестен човек, на когото със сигурност можеш да имаш доверие — стисна леко раменете на Лиз и допълни: — Убедена съм, че именно неговата лоялност към бизнеса с производството на природосъобразни храни и нежеланието му да се откаже, го карат да се бори и да иска на всяка цена да преодолее трудностите.

Лиз се замисли за това какво значи да бъдеш отговорен, припомняйки си думите на Донован за сина му. Запита се дали Карън бе права, като смяташе, че техният общ познат най-сетне бе намерил себе си. Ако бе наистина така, то Лиз несъмнено можеше да изпитва единствено уважение и възхищение към него, което обаче не улесняваше положението й.

— Наистина ще бъде по-добре за мен, ако ме смениш с друга от сътрудничките си — повтори молбата си тя.

— А пък аз никога няма да си простя, ако го направя — отвърна твърдо Карън, повеждайки Лиз към вратата. Искаше да приключат спора на този етап, докато все още победата бе на нейна страна. — Разбери, просто ти е нужно малко време. Започнете работа — ако продължиш да се чувстваш напрегната и притеснена с Донован, ще поговорим отново и ще вземем някакво решение. Не забравяй обаче — той ми е специален приятел и аз знам, че именно ти си най-подходящата в този случай.

Лиз я изгледа по начин, от който на Карън да стане ясно, че подобни ласкателства въобще не могат да й въздействат. Същевременно разбираше, че поне засега въпросът бе приключен — въпреки искреното приятелство, което ги свързваше, Карън все пак беше шеф и Лиз не желаеше да се възползва от близките им отношения и да я принуждава да се съобразява с капризите й.

 

 

С наближаването на обедната почивка обаче Лиз отново бе обхваната от съмнения. Цялата сутрин бе преминала изненадващо успешно и ползотворно и младата жена тъкмо бе започнала да възвръща увереността си в своите професионални възможности, когато на вратата се появи Донован. Душевното й спокойствие рухна в миг.

— Здрасти — подхвърли с типичния си приветливо — небрежен маниер, пристъпвайки в стаята. Този път смущението й бе породено не от факта, че я бе заговорил на „ти“, нито от мекия, гальовен тон, с който се бе обърнал към нея, нито от усмивката му, по-ослепителна от всякога, а от начина, по който изглеждаше.

— Наред ли е всичко? — запита колебливо той, забелязвайки обърканото й изражение. Лиз не отвърна, като продължаваше да го гледа втренчено. Настъпи мълчание, което отново бе нарушено от Донован. Той сведе поглед към себе си, след което боязливо срещна широко отворените й в изумление очи. — Исках днес да се чувстваш по-спокойно с мен. Надявам се, че този ми вид отговаря по-точно на очакванията ти.

Беше облечен в прекрасен бежов костюм от три части, направен от най-фината вълна, и изглеждаше направо божествено.

— Очакванията ми? — повтори Лиз като последна глупачка.

— За това как би трябвало да изглежда един истински бизнесмен — прокара пръсти под яката на ризата си, като че ли тя го стягаше, макар Елизабет да установи с възхищение, че костюмът му стои просто великолепно.

— Изглеждаш чудесно — успя най-накрая да каже тя, колкото и усилия да й струваше да му говори на „ти“. Донован се ухили широко, което я принуди да сведе поглед, с цел да прикрие смущението си.

— С какво се занимаваш? — приближи се той. — Интересно ли е? — кимна към документите, които Лиз стискаше в ръцете си.

— Не особено. Изготвям доклада за тримесечието на един от клиентите ни.

— Искаш ли да мина да те взема по-късно?

— Не, не — Елизабет бързо събра листата накуп, постави ги в единия край на бюрото и се изправи. — Ти също си наш клиент, а освен това имаме уговорка — бе твърдо решила да мисли за Донован единствено като за клиент на агенцията им, въпреки нещата, които Карън й бе казала за него. — Искаш ли преди това да се отбием при шефката ми?

— Вече го направих. Истинско удоволствие беше за мен да я видя отново — Лиз само кимна, без да знае как да продължи разговора. Донован пое инициативата в свои ръце и то по начин, който я принуди да му отговори незабавно. — Днес изглеждаш прекрасно! — възхищаваше го нейната естествена, непретенциозна красота, леко поруменелите й страни, начинът, по който смутено и безхитростно свеждаше клепачи. Хвърли бърз, одобрителен поглед на стегнатата й, добре оформена фигура, на строгия синьо-лилав костюм с подхождаща по цвят кокетна дамска вратовръзка, спускаща се отпред на елегантната бяла блуза.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме. Има доста неща, с които трябва да се запозная — Лиз се постара гласът й да прозвучи максимално спокойно, като същевременно продължи да отбягва лицето на Донован, насочвайки погледа си първо към бележниците и химикалките, които натъпкваше в чантата си, а после към палтото, закачено в отсрещния край на стаята, към което тръгна с бързи крачки.

— Какво ще кажеш първо да обядваме, преди да отидем в офиса?

— Не е необходимо. Сигурна съм, че и без това ти предстои страшно много работа.

— Няма значение. Имам достатъчно време за обяд, а освен това съм и гладен. Ти не си ли?

Едва сега Лиз се осмели да погледне, и то подчертано скептично.

— Странно как, но ти винаги си гладен.

— Естествено, че ще съм гладен, когато си е време за хапване — ухили се широко и допълни: — Както виждаш, полагам усилия.

— В какъв смисъл?

— Ами, старая се да внимавам какво казвам. На забележката ти, че съм постоянно гладен, можех да отвърна по далеч не толкова невинен начин.

Елизабет стисна устни, но този път в очите й нямаше и следа от раздразнение. Сега й се струваше единствено, че Донован се държи като закачлив хлапак, който подхвърля невинни шегички, без да им придава някакъв по-дълбок смисъл.

— И все пак не пропускаш да намекнеш за това.

— Просто искам да знаеш, че се старая да се държа възпитано и да контролирам поведението си и че ще продължа да полагам усилия в тази насока и няма да те обиждам повече.

— Не си ме обиждал!

— Да, но очевидно думите ми понякога те разстройват.

Лиз си пое дълбоко въздух, след което въздъхна:

— Виж, струва ми се, че проблемът е по-скоро мой, а не твой. Явно съм прекалено чувствителна за някои неща, но двамата с теб имаме обща работа, която трябва да свършим на всяка цена. Необходимо е да се концентрираме върху това и всичко ще бъде наред.

— Искаш да кажеш, че просто трябва да поддържаме чисто делови отношения, така ли?

— Именно. Точно това се опитвах да обясня и вчера.

Донован замълча, като в продължение на няколко секунди я гледа замислено, след което лицето му придоби умолително изражение.

— В такъв случай, не можем ли поне да бъдем приятели?

Лиз още се чудеше какво да отвърне, когато телефонът на бюрото й звънна и тя побърза да се извини и да вдигне слушалката, благодарна за предоставилата й се възможност да забави отговора си.

Елизабет Джеръм слуша.

— Лиз? Обажда се Черил. Струва ми се, че имаме проблем.

Черил Обермайер бе вицепрезидент и главен изпълнителен директор на фамилната компания, която притежаваше обширна, разпростираща се в цялата страна верига от универсални магазини, в които стоките се продаваха с намаление от обичайните цени. В момента този семеен бизнес също така преживяваше период на сериозни финансови затруднения и Лиз, която през последните пет години бе ръководителка на отдела за връзки с обществеността на компанията, бе подробно запозната със съществуващите проблеми.

— Уф! Пак ли нещо с договора на модния дизайнер?

В стремежа си да изгради още по-добър и търсен имидж, наскоро компанията бе платила безбожно висока сума за правото да продава в своята верига магазини, и то със съответната отстъпка, колекциите на един световноизвестен дизайнер.

— Слава Богу, не! Този път проблемът е Рей — бе отговорът на Черил.

— Рей ли! — Рей Обермайер бе по-малкият брат на Черил и вторият по ранг вицепрезидент на компанията.

— Заплашва, че ще напусне, ако не му бъдат предоставени по-големи права и отговорности. Напоследък е станал просто непоносим!

— И как така внезапно му хрумна тази идея?

— Казва, че решението му въобще не е внезапно, а го е взел отпреди година и през цялото това време се е опитвал да получи по-голям дял от работата. Уверена съм обаче, че за всичко е виновна тази кучка жена му — извини ме, че употребявам подобни епитети, но снаха ми винаги е била болезнено амбициозен и завистлив човек. Вероятно сега му пили на главата, че след пет или десет години все още няма да е постигнал никакъв напредък, та въобще не се учудвам защо Рей е толкова нервен и раздразнителен през последните дни.

Притеснена от присъствието на Донован, Лиз се стараеше да говори тихо и спокойно.

— Баща ти не би ли могъл да поговори с него?

— Опита се, но безуспешно, а освен това се безпокоя за състоянието му, тъй като подобни тревоги и напрежение са изключително вредни за него — вече преживя един сърдечен удар. Не стига, че Рей се проваля в почти всичко, което му се възложи, а отгоре на това най-нагло моли — не, направо изисква, да му се дадат по-големи прерогативи, с което окончателно поставя натясно баща ни. А и мен също, тъй като в края на краищата аз отговарям за успеха на компанията.

— Вероятно именно това толкова влудява Рей.

— Но какво се очаква от мен в такъв случай, Лиз? — възкликна Черил с умолителен тон. — Как да му дам повече права, като той едва се справя със задачите, за които отговаря в момента? От друга страна, ако Рей реши да ни напусне, той ще отнесе със себе си ценна информация за стратегиите на действие и ръководене на фамилния бизнес!

Лиз разбираше напълно сериозността на проблема: самата тя участваше в изграждането и непрестанното обновяване на имиджа на компанията още от самото начало и дълбоко съчувстваше на Черил и нейния баща, с които се бе сближила много през последните години.

— Може би е време да се замислим как да променим изцяло настоящия семеен подход на ръководене на бизнеса — предложи предпазливо тя, но Черил моментално й се противопостави.

— Не трябва да бързаме. Първо нека се опитаме да намерим някакъв изход от проблема — трябва да съществува начин да убедим Рей да се откаже от идиотската си идея! Точно затова ти се обаждам.

Лиз замълча в очакване да чуе какво ли щуро хрумване ще последва от страна на Черил. Хвърли извинителен поглед през рамо на Донован, но в този момент той явно бе зает да разглежда офиса й, така че тя насочи отново вниманието си към телефонния разговор.

— Слушам те.

— Чудя се дали не би могла да поговориш с Рей…

— Аз ли? Но, Черил, проблемът засяга единствено вашето семейство!

— Така е, но ти си най-близкият човек на това семейство, а освен това притежаваш усет за дипломатичност и съм уверена, че Рей ще се вслуша в думите ти.

Лиз обаче не беше толкова убедена. Още от самото начало бе усетила, че зад относително приветливото и дружелюбно поведение на Рей Обермайер се таят далеч по-мрачни и тъмни мисли, което винаги я бе карало да бъде предпазлива в общуването си с него, макар да знаеше, че младият мъж определено я харесва.

— Ако се намеся, това може повече да навреди, отколкото да помогне. Най-вероятно Рей ще реши, че си пъхам носа, където не ми е работа и това моментално ще разруши разбирателството, което с толкова труд успях да установя с него.

— В случай, че Рей напусне компанията, това разбирателство така или иначе ще бъде разрушено — отвърна Черил твърдо.

— Но аз нямам право да…

— Познаваш отлично фамилния бизнес, както и всеки отделен член на това семейство. А освен това си добър човек, Лиз, имаш приятен, мил глас, притежаваш такт, усет, интелигентност и умение да изслушваш събеседника си. Трябва само да обясниш на Рей, че би било най-добре за него, ако се постарае да се изяви и да постигне успех в дейностите, които ръководи в момента. Убедена съм, че ще те послуша. Уважава те и те цени. Можеш да му кажеш, че с течение на времето ще постига все повече и повече, ще напредне и отговорностите му в компанията ще нараснат, но че засега те така или иначе не са никак малко. Опитай се да повлияеш на егото му — изтъкни пред него колко е необходим именно на поста, който заема понастоящем и че никой друг не е достатъчно квалифициран, за да го замести…

— Както виждам, сама разполагаш с предостатъчно аргументи. Защо тогава искаш от мен да го убеждавам?

— Защото аз съм му сестра и по една случайност изпълнявам длъжността главен изпълнителен директор на компанията. Ако чуе тези аргументи от мен, Рей или ще реши, че се опитвам да го унизя и накарам да се примири, или ще приеме, че се отнасям снизходително към него. Ако ги чуе от теб обаче, той несъмнено ще ги приеме като съвсем разумни доводи от страна на един напълно безпристрастен човек.

Лиз затвори очи за миг, а когато ги отвори отново забеляза как нечий силует се отрази по лъскавата повърхност на писалката върху бюрото й.

— Черил, не бихме ли могли да поговорим отново след няколко дни?

— Заминавам от града днес следобед и няма да се прибера до началото на следващата седмица. Моля те, Лиз, направи ми тази услуга. А и едва ли има по-подходящ момент от този, когато отсъствам от града.

— Не зная, Черил. Имам чувството, че ще се набъркам в семейните ви отношения.

— Моля те, Лиз, обръщам се към теб като към приятел.

Последният аргумент срази съпротивата на Лиз.

— Не е честно, Черил.

— Зная. И все пак ще го направиш, нали?

— Ще се опитам, но нищо не мога да ти обещая. Обикновено не пускам в ход подобни средства.

— Глупости! Тъкмо там е силата ти. Умееш да общуваш с хората, успяваш да ги накараш да видят различни страни на дадена ситуация. Убедена съм, че ще те послуша. Щом се прибера ще ти позвъня. Може да се видим и на обяд, какво ще кажеш?

— Разбира се — усмихна се Лиз. Тя харесваше Черил и обедите с нея винаги й доставяха удоволствие. А що се отнася до брат й, щеше да се опита да го убеди. Остави слушалката и се обърна отново към Донован. — Извинявай, но тя заминава и просто не можех да я прекъсна.

— Всичко наред ли е? — попита той. Очевидно забавянето не го беше изнервило.

— Надявам се.

— Някакъв клиент?

— И приятелка — тя обърна очи към тавана с известна самоирония. — Точно това се опитвах да ти обясня преди. Не бива да се смесва работата с удоволствието.

— Според теб е грешка да имаш приятели?

— Не, разбира се, но…

— Ако не беше работила за нея, никога нямаше да имаш възможност да се срещнете — той се усмихна широко и посегна да й държи палтото. — Значи все пак има някаква надежда и за нас.

Докато се мъчеше да измисли подходящ контрааргумент, Лиз пъхна ръце в ръкавите на дрехата, която той умело държеше. Преди да се обърне, тя усети как дланите му се отпускат спокойно върху раменете й. Високото му стройно тяло се оказа неочаквано близо, дъхът му леко раздвижи тъмните й коси.

— Приятели ли сме? — бе единственото, което произнесе той, но тонът, ласкав, нежен и безкрайно сериозен, щеше завинаги да срути и последните й защитни бариери, ако това вече не бе постигнато от досега на тялото му с нейното, накарал я да се разтрепери цялата от непознато досега вълнение.

Лиз кимна, неспособна на никаква друга реакция, опитваща се без успех да измисли дори и най-незначителния коментар в отговор на внимателния жест, с който Донован я хвана за лакътя и я поведе към вратата на кабинета.

Когато най-после излязоха навън и прохладният октомврийски въздух проясни съзнанието й, Лиз си даде сметка, че ще й е много трудно да откаже поканата му за обяд. Първо, не би било никак възпитано — не само че бе нов клиент за агенцията, но се явяваше и близък приятел на Карън, така че не можеше да си позволи да го обиди. На второ, но не на последно място, Елизабет действително смяташе приятелството за едно от най-ценните неща в живота на човек и ако този мъж наистина не искаше нищо повече от нея, тя само можеше да е доволна от подобно развитие на отношенията им. Трябваше просто да се владее малко повече.

Донован спусна ръката си и я хвана за китката, повеждайки я надолу по улицата.

— Нали нямаш нищо против да те държа така? Както и че ще повървим малко пеша? Офисът ми не е далеч, а и в близост до него има един страхотен ресторант.

— Обичам да се разхождам — отвърна тихо младата жена, без да прави опит да освободи ръката си. Досегът му до нея я караше да се чувства защитена и неуязвима — нещо, от което преди никога не бе смятала, че се нуждае. — Времето днес е чудесно, а и аз съм свикнала да ходя пеша.

Донован се обърна към нея тъкмо навреме, за да улови смутения й поглед, който тя побърза да отклони встрани.

— А, да, спомням си. Каза, че обикновено ходиш и се връщаш от работа пеша. Не се ли страхуваш вечер, когато е тъмно? Ню Йорк не е най-безопасният град на света.

— Никой не ме забелязва. Няма от какво да се боя.

— Ти си една хубава жена, която се разхожда смело из този подобен на бетонна джунгла град и определено се отличаваш сред останалите хора — наведе повторно глава към Лиз, която също отново побърза да насочи поглед право напред. — Разбира се, не носиш скъпи, бляскави бижута като например диаманти или златни колиета, които биха привлекли вниманието на всеки уважаващ себе си джебчия. И защо се намръщи сега?

— Не съм се намръщила.

— Да, да, разправяй ги на баба ми. За твое успокоение искам да ти кажа, че аз също не съм кой знае какъв любител на скъпоценностите.

Само дето Лиз не се беше намръщила заради този коментар, но пък и не желаеше да го осведомява за истинската причина. Ето защо повдигна все още преплетените им една в друга ръце и хвърли многозначителен поглед на подаващия се изпод сакото ръкавел на ослепително бялата му риза. Потвърждавайки очакванията си, тя изгледа не по-малко многозначително мъжа до себе си, след което подчертано снизходително насочи отново вниманието си към улицата.

— Добре, добре. Вярно е, че копчетата ми за ръкавели са златни, но те са подарък от майка ми за шестнадесетия ми рожден ден, а и без това тези проклети ръкавели трябва да ги захвана с нещо!

Лиз не можа да се сдържи и се усмихна.

— За шестнадесетия ти рожден ден ли? Този подарък изглежда е бил истинско знамение за бъдещето, което те е очаквало! Очевидно майка ти е притежавала способности на ясновидка.

— По-скоро бих я нарекъл мечтателка. Поне известно време беше такава, докато накрая не изгуби надежда, че от мен може да излезе нещо свястно.

— Предполагам, че сега, след като си постигнал толкова успехи, тя трябва да е на седмото небе от щастие и гордост.

— Наистина е на небето. Но не на седмото, а там, където отиват всички след смъртта си.

Лиз преглътна притеснено, съзнавайки, че бе изтърсила глупост.

— О, Донован, много съжалявам!

— Също и аз — подхвърли мрачно той. — Тя заслужаваше много повече, след всичките тревоги, които преживя заради мен, когато бях млад. Иска ми се да бях направил нещо, с което щях да изкупя грешките си пред нея. Не пари — тя нямаше нужда от пари — баща ми изкарваше достатъчно. И още продължава да печели добре — работи като хирург-ортопед.

— Така ли? В кой град?

— В Сейнт Луис.

— Където си израснал?

— А-ха — отвърна Донован, като внимателно издърпа Лиз след себе си, за да заобиколят трима души, които вървяха едва-едва пред тях.

— Имаш ли братя или сестри?

— Един брат и една сестра. И двамата успяха да се издигнат много — винаги са били свръх амбициозни, но вместо да се съревновавам с тях, аз реших да се заема с нещо по-различно — цъкна леко с език, докато завиваха покрай ъгъла на някаква сграда и замислено добави: — Май обаче се провалих.

— Това притеснява ли те? На този етап едва ли става въпрос за съревноваване с роднините ти. Проблемът е от по-друго естество — мина покрай вратата, която Донован бе отворил пред нея, и влезе в ресторанта.

— Не, разбира се, че не става дума да съизмервам постигнатото с успехите на брат ми и сестра ми. В този смисъл, не изпитвам никакви притеснения — побърза да я настигне той и продължи: — Освен това всеки от нас постигна професионална реализация в различни браншове: сестра ми е доктор като баща ни, а брат ми има агенция за недвижими имоти. Адски се забавляват винаги, когато се появявам на семейните сбирки, облечен в работни панталони на провинциален земевладелец и дълга до земята африканска роба.

— Шегуваш се! — възрази Елизабет, забелязвайки дяволитата му усмивка.

— Е, да кажем, че го правя само от време на време. Колкото да им напомня, че аз съм си аз и никой не може да ме принуди да бъда различен.

— Едва ли има човек, който да не знае кой си.

— Ако това е комплимент, приемам го и ти благодаря — изгледа я с усмивка, която накара сърцето й да забие лудо. Дъхът й спря и в продължение на един дълъг миг Лиз бе неспособна да отклони поглед от Донован.

— Искаш ли да оставя палтото ти на гардероб? — откъсна я от унеса й той.

— Палтото ми ли? — хвърли поглед на късото си вълнено жакетче, с което бе облечена и побърза да овладее смущението си. — Не, не, няма нужда. Не мисля да го събличам.

— Може би ти създава по-голямо чувство за сигурност? — подкачи я Грант.

— Не, за топлина — отвърна невъзмутимо тя. — И преди съм идвала в този ресторант и съм забелязала, че управителят му явно не щади средства за климатичната инсталация дори и през октомври.

Погледът на Донован помръкна и въпреки тежкарския, свръх — елегантен костюм и присъщата си самоувереност, внезапно придоби колеблив вид.

— Ако искаш, можем да отидем някъде другаде.

Лиз отново си помисли колко изключително трогателна бе тази някак момчешка неувереност, която внезапно проявяваше иначе действащия с толкова решителност мъж пред нея. За младата жена бе нещо съвсем естествено да се постарае веднага да го успокои и окуражи с нежна усмивка.

— О, не, мястото е чудесно. А и храната е много добра.

— А-ха — Донован моментално възвърна типичното си жизнерадостно настроение, направи знак на келнерката и поведе Лиз покрай множеството маси, побутвайки я нежно по гърба към вече посоченото им място — малка масичка в единия ъгъл на ресторанта. Издърпа стола пред нея, за да може да седне, след което се разположи насреща й, накланяйки се напред, с лакти върху масата и кръстосани над чинията ръце. Усмихна се доволно, без да откъсва поглед от лицето й.

Притеснена от подчертаното внимание, което й обръщаше, Елизабет сведе очи за миг, след което се зае да разглежда ресторанта и хората наоколо.

— Тук винаги е страшно претъпкано по време на обяд.

— Често ли идваш?

— Не чак толкова. Но винаги ми е правило впечатление колко много хора има. Учудващо е колко бързо намериха къде да ни настанят с теб. Сигурно останалите на опашката пред вратата чакат за по-големи маси.

— Просто платих на келнерката.

— Какво си направил? Не те видях да…

— Да, защото се отбих на идване към офиса ти и резервирах маса предварително.

— Но в този ресторант никога не правят резервации!

— Напротив, стига да имат достатъчна мотивация. Не обичам тълпите, освен това исках да бъдем само двамата.

— Донован, ти обеща, че… — замлъкна, забелязвайки, че той продължаваше да се усмихва дяволито и разбра, че би било напразно да спори с него в този момент. — Приличаш на Котарака от „Алиса в Страната на чудесата“, дето непрекъснато е ухилен до уши. Винаги ли си в толкова добро настроение?

— Не, разбира се.

— Да не се е случило нещо? Да не би полицията да е открила следите на хвърлилите отровата?

— Нямаше да е зле.

— Значи все още няма заподозрени. А, между другото, Карън е съгласна с всички решения, за които се договорихме вчера.

— Знам. Не че има кой знае какво значение — в края на краищата, ти си човекът, който отговаря за моя случай, така че важното е двамата с теб да сме единодушни по отношение на бъдещата стратегия на действие.

— Все пак се радвам на подкрепата й.

— На мен не ми е необходима. Имам ти пълно доверие. А ти на мен?

Лиз го погледна право в очите и отвърна:

— Не.

— Така си и мислех — въздъхна, изправи гръб, като се облегна назад, но продължи да се усмихва. — Е, това е нещо, за което ще трябва да се погрижа.

Лиз се размърда неспокойно на мястото си — Донован не преставаше да я наблюдава, затова тя се зае да разучава менюто.

— Реши ли вече какво искаш?

— А-ха — отговори той, без да отмества поглед от лицето й и без да обръща никакво внимание на листа с ястията пред себе си.

Елизабет изправи рязко глава, убедена, че бе доловила известна многозначителност в тона на мъжа насреща й. Той обаче не й предостави никаква възможност да даде израз на недоволството си, като побърза да добави:

— Кроасан със солен пълнеж и гарнитура.

Думите му успокоиха Лиз, преди раздразнението й да бе взело връх.

— Значи бил си тук и преди?

— Да. Но съм сигурен, че ти никога не си идвала. В противен случай, щях да съм те забелязал.

— Донован… — понечи да го предупреди Елизабет.

— И така, какво си избра?

Младата жена го изгледа продължително за миг, след което отново насочи вниманието си към менюто.

— Мисля да опитам соления пай, който е днешният специалитет на заведението.

— Без да знаеш с какъв пълнеж е?

— Обичам изненадите.

— Ами ако е със спанак?

— Обичам спанак.

— Може да го приготвят с лютиви подправки.

Лиз се замисли, след което каза:

— Не съм яла пай с лютиви подправки досега. Би било интересно да опитам.

— Виждам, че притежаваш авантюристичен дух.

— Доказах го, като без колебание изядох хамбургерите, които ми предложи за обяд вчера.

— Харесвам очите ти, особено когато в тях се появява този блясък… уф, ето пак за малко да сгазя лука. Моля те, не ме гледай така сърдито — нищо лошо не съм казал. Наистина имаш прекрасни очи.

Мисълта, която всъщност вълнуваше Лиз в този момент, бе, че също харесва очите на Донован — с наситения им шоколадово кафяв цвят, който им придаваше необикновена дълбочина, и същевременно толкова ясни и открити. Щеше й се да не е така, но не можеше да не си го признае. Погледът на този мъж проникваше до най-скритите кътчета на душата й, но успяваше да забележи и всички други подробности наоколо. Без съмнение, вече си бе дал сметка за присъствието на красивата блондинка на съседната маса, а също и на ослепителната брюнетка от другата им страна. В сравнение с тези две жени, Лиз се почувства съвсем незабележима с правата си кестенява коса, без никаква по-особена прическа, с толкова обикновените черти на лицето си и със също толкова скромната си, с нищо неотличаваща се фигура. Очевидно, подчертаното внимание, което Донован проявяваше към нея, си бе чиста преструвка, нищо повече.

В този момент към тяхната маса се приближи една келнерка и Грант поръча с тих глас обяда и за двамата. Едва когато момичето се отдалечи, той отново се отпусна назад в стола си, без обаче да откъсва изпитателен поглед от лицето на своята нова позната.

Лиз също се поотпусна, макар да продължаваше да изпитва известно притеснение.

— Иска ми се да узная колкото се може повече за Групата Ди Ай Джи, затова ще ми бъдат от полза всякакви материали и допълнителна информация, които бихте могли да ми предоставите. Няма да е зле и ако поговоря с хората от вашия рекламен отдел.

— Не си ли изненадана, че се обърнах към вас, вместо да накарам тези хора да изготвят подходящата стратегия на действие — в края на краищата, именно в това се състои и тяхната работа.

— Не съм. Макар рекламата и връзките с обществеността да не са взаимно изключващи се сфери на дейност, те не са и едно и също нещо. Целите им са различни, а много често и прилаганият подход. Първо, аз разполагам с контакти, каквито рекламните ви агенти едва ли имат. Освен това, задачата ми в момента не е да потърся връзка с журналист, завеждащ колона в някой от предлагащите финансова и борсова информация вестници — това само би попречило на плана и би подронило законовия характер на нашия иск. А, да не забравя — важно е също така да се срещна и със специалистите от отделите по маркетинг и продажби.

— Считай го за уредено. И после?

— Първо, ще проуча подробно и ще систематизирам цялата налична информация, след което ще ти представя разработена конкретна стратегия на действие, с която да можем да атакуваме без излишни рискове. Ще ми е от полза и ако мога да прегледам архива с отзивите в медиите от последните няколко години — разни статии, интервюта и т.н.

— Няма проблем, макар че не разполагаме с кой знае какъв архив — досега рекламата ни винаги се е простирала в доста скромен мащаб, тъй като не е било и необходимо да вдигаме голям шум — продуктите ни и услугите, които предлагаме, се продават сами. Затова и рекламният ни отдел е съвсем малък. За пръв път ни се налага да търсим специалист по връзки с обществеността. Когато преди няколко дни разговарях с Карън, искайки от нея да ми препоръча добър професионалист — консултант, тя спомена за няколко сходни кризисни ситуации, с които си се справила успешно преди.

— Малко е пресилено да се каже. Разбира се, кризисните ситуации, както ги наричаш ти, предлагат много по-вълнуващи и интересни изживявания поради факта, че ножът вече е опрял до кокал и е необходимо да се прибегне до спешни действия. Колкото и да е странно, кризисните ситуации са далеч по-лесноразрешими от обикновените проблеми.

— В какъв смисъл?

— Когато става въпрос за обичайния тип стратегии за връзки с обществеността, често пъти липсва базата, върху която да разработим съответната стратегия. В твоя случай, например, разполагаме с трагично събитие, който веднага ще заеме първите страници на вестниците. Ето защо, в мига, в който решим да се обърнем към медиите, ще бъдеш атакуван от десетки журналисти, готови на всичко, за да те интервюират. Ако обаче ставаше въпрос за някое издателство за образователна литература, желаещо да направи промоция на последните заглавия, които се готви да пусне на книжния пазар, ще бъдат необходими много повече усилия, за да бъде предизвикан интерес от страна на обществеността и читателите. Още по-сложно нещо е изготвянето на тримесечните отчети на акционерните дружества, като този, върху който ме завари да работя днес сутринта — понякога е просто невъзможно да измислиш с какво да впечатлиш или поне да предизвикаш интереса на хилядите акционери, склонни по-скоро да изхвърлят отчета в кошчето, отколкото да си губят времето да го четат. Често пъти ни отнема седмици на колективни обсъждания и дискусии, докато накрая успеем да открием някаква любопитна подробност.

— Сплотен екип ли сте?

— Имаш предвид в агенцията на Карън ли? Да, и точно затова ми харесва да работя там. Някои от консултантските фирми за връзки с обществеността в Ню Йорк разполагат с над двеста души персонал, разпределени в различни отдели, докато в „Рейнолдс енд Асоушиътс“ сме само двадесет човека. Обикновено веднъж седмично се провеждат общи събрания, а през останалото време работим в по-малки групи, които изготвят съвместно различни отчети — така на практика всяка една от нас е свързана с разрешаването на няколко случая едновременно.

— И както разбирам, всички сте жени.

Лиз се усмихна.

— Да, без изключение.

— Предполагам, че това е едно допълнително преимущество по отношение привличането на клиенти.

Елизабет замълча за миг, като се питаше дали в думите на Донован не се съдържаше и известна доза критика. Сякаш почувствал колебанието й, младият мъж срещу нея се усмихна леко и добави:

— Виж, лично аз не виждам нищо лошо в това да работя с агенция, чийто персонал е съставен само от жени — напротив, уважавам жените и смятам, че притежават творчески умения и често са далеч по-организирани от нас, мъжете. Просто съм любопитен да узная твоето мнение по въпроса.

Внезапно Лиз си даде сметка, че проблемът за нея бе свързан по-скоро с това, че изборът й да постъпи в „Рейнолдс енд Асоушиътс“ бе продиктуван именно от факта, че там не работеше нито един представител на срещуположния пол. По време на първоначалното интервю и последвалите разговори тя се бе чувствала много по-уверена и спокойна, в сравнение със срещите при кандидатстването й в други компании преди това. Работата обаче бе там, че не желаеше да споделя подобно нещо с Донован.

— С Карън си допаднахме още от самото начало. Възхищавам й се за всичко, което е постигнала с много труд, и изцяло споделям нейните възгледи и теории за връзките с обществеността. А и списъкът на клиентите, с които вече работеше, бе подобаващо внушителен, така че просто не можех да откажа на предложението й.

— Все още не си отговорила на въпроса ми — този път блясъкът бе в очите на Донован.

Лиз обаче нямаше никакво намерение да задоволява любопитството му.

— Всъщност, имаме някои доста интересни случки с мъже клиенти. Веднъж например, един от тях беше надниквал подред във всички кабинети, търсейки да се свърже с някой от сътрудниците на агенцията, учуден, че в стаите заварва единствено „секретарките“. Друг път пък бяхме наети от страна на фирма — производителка на мъжко бельо за организирането и провеждането на рекламната й кампания. Тогава четири от нас отидохме на среща с Управителния съвет и в продължение на няколко часа полагахме неимоверни усилия да покажем необходимия интерес и загриженост за маркетинга и пласмента на различни видове мъжки спортни панталонки и бельо. Както разбираш, ние не прокламираме предварително факта, че в агенцията сме само жени, така че е наистина ласкателно, когато ни наемат мъже, които първоначално нямат представа за това.

— Да, но и няма съмнение, че действително се справяте отлично с работата.

— Абсолютно. А ти откъде си така добре информиран за половата принадлежност на нашия персонал?

— Досетих се, познавайки Карън. Още като студентка беше адски независима и еманципирана и непрекъснато участваше в прояви за защита правата на жените. Предполагам, че това бе и основната причина, поради която така и не станахме гаджета.

— Значи ли това, че си против еманципацията на жените?

— Напротив, само дето отивате твърде далеч. Струва ми се, че много от вас предпочитат да пренебрегнат своята чисто женска емоционалност и чувственост и да жертват интимния си живот в името на кариерата и така наречената „независимост“.

— О, май вече си мислиш, че би било хубаво да си подсигуриш старините, като си вземеш някоя послушна женичка, която да седи в къщи, да се грижи за домакинството и вечер да брои минутите до прибирането ти, издокарана и щастлива, че си идваш? — подразни го Лиз.

Донован обаче отговори съвсем сериозно:

— Нищо подобно. Не бих могъл да уважавам жена, която не прави нищо друго, освен да седи в къщи и да ме чака, а и, да ти кажа честно, това би представлявало прекалено голяма отговорност за мен.

— Тогава каква трябва да бъде съпругата ти?

— Жена, успяла да се реализира професионално, но и съзнаваща, че кариерата в никакъв случай не е най-важното, че има и други неща, придаващи истинския смисъл на живота. Очаквам от нея да цени миговете на спокойствие и хармония с мен не по-малко от удовлетворението и усещането за енергия, успех и реализация, които носи работата. Тя трябва да е готова да поеме заедно с мен отговорността за създаването на семейство и дом, като по този начин спомогне и двамата да успеем да постигнем заедно повече, както в професионален, така и в личностен план, отколкото бихме могли поотделно.

Лиз усети как гърлото й се свива и устата й пресъхва. В продължение на минута бе напълно неспособна да продума. Казаното от Донован й бе прозвучало като прекрасна, но непостижима мечта и сега тя се опитваше да потисне болезнения копнеж, изпълнил цялото й същество, обхваналата я странна слабост, успяла да проникне през защитната обвивка, която с толкова усилия бе успяла да издигне около себе си.

— Ти си идеалист, Донован. Това, което казваш, звучи прекрасно на теория, но статистиката сочи, че обикновено жената е тази, която в края на краищата се нагърбва с по-голямата част от семейните задължения.

— Аз мога да готвя, пера си сам дрехите. Е, наистина, наел съм човек за почистването на къщата, но с останалите неща се справям отлично. Затова пък вече от доста дълго време живея сам и очаквам много повече от бъдещето, а не само да притежавам голяма, мрачна и празна къща. Може би съм си мечтател — въздъхна и продължи: — Бог ми е свидетел, че просто все още не съм успял да намеря жената, отговаряща на моите изисквания — внезапно изражението на лицето му се смекчи, той придоби по момчешки уязвим и несигурен вид, след което сведе поглед надолу към устните й и тихо промълви: — Какво ще кажеш за себе си, а, Елизабет?

— Какво по-точно?

— Би ли искала да споделиш с мен тази голяма, мрачна и празна къща?