Барбара Делински
Дар на съдбата (1)

Първа глава

Изобщо не отговаряше на представите й за виден бизнесмен. Първо, офисът му се намираше в преустроена стара фабрика, вместо в някой лъскав небостъргач. Второ, облеклото му се състоеше от пуловер, дънки и маратонки, без дори и намек за делова елегантност, изискваща обичайния костюм от три части. На трето място, косата му в голяма степен надвишаваше модната в момента дължина, съобразно която я носеха в бизнес средите — стигаше почти до яката на ризата, поддаваща се изпод пуловера; палав кичур непрестанно падаше над очите му и той го отмяташе рязко с ръка. При все това, младата жена бе впечатлена най-вече от неговия мек, тих глас, различаващ се толкова много от характерния за преуспелите богаташи безкомпромисен и авторитетен тон. Думите му се носеха плавно из въздуха, завладявайки не само нея, но и цялата група внимателно заслушани чуждестранни бизнесмени, поканени, за да чуят съветите на бизнес гуруто.

Елизабет Джеръм се разхождаше бавно край входа на огромното хале, преустроено в приемна на компанията, производителка на последния пазарен хит — играта „Химера“, като напразно се опитваше да се съсредоточи върху дискусията.

— През цялата история на човечеството хората са имали интерес към игрите — казваше в този момент Донован Грант. — Те представляват форма на почивка и забавление, но също така и вид предизвикателство, което все пак е по-малко рисковано от, да кажем, брака или постъпването на нова работа. Игрите от типа на таблата или шаха съществуват от векове; даже и по-съвременните варианти като „Скрабъл“ и „Монопол“ днес могат да се открият в почти всеки дом.

В този миг се обади един от присъстващите, заговаряйки на английски с подчертан акцент:

— Но също така е вярно, че в момента пазарът е наводнен с какви ли не игри. Защо смятате, че вашата ще предложи нещо коренно различно?

— Защото при нея не се изисква нищо повече от чифт зарове, научаването на няколко съвсем прости правила и повечко въображение от страна на играчите. Макар да е игра на фантазията, „Химера“ предлага и храна за интелекта, което липсва при повечето игри днес. Представлява предизвикателство към независимия ум, който обича да бъде стимулиран и търси приключения, а не разчита единствено на късмета. При „Химера“ играчите сами определят вида и обхвата на играта, което създава усещане за контрол и дава възможност за проява на самостоятелност при взимането на необходимите решения. Съгласете се, че подобни неща почти липсват в съвременните игри, а също така и в реалността на ежедневието.

Сега се намеси друг от присъстващите чужденци — явно не бе особено доволен от това, че се намира в някаква си преустроена фабрика и си губи времето да слуша самодоволните поучения на уж прославения бизнесмен, който ги занимаваше с остарели теории, опитвайки се по този начин да върти реклама на новия си продукт.

— Всичко това, което казвате, обаче няма нищо общо със света на големия бизнес.

Донован се обърна към прекъсналия го чужденец и отговори с усмивка, която се стори на Елизабет Джеръм просто зашеметяваща.

— Тук вече грешите, господине. Насоките, залегнали в производството на „Химера“ се отнасят с пълна сила и за сферата на едрия бизнес.

— Всички тук сме чели вашата книга, господин Грант, и сега сме дошли да чуем теориите ви за икономическа стратегия — намеси се трети от присъстващите.

— Точно така — отвърна спокойно Донован, намествайки се по-удобно в стола пред дългата маса, върху която лежаха няколко картонени кутии с комплекти на „Химера“. — От една страна, съществува старият, традиционен тип икономика, при която се произвежда масова продукция за масовия потребител. Днес обаче сме свидетели на навлизането на нова форма на икономика, при която основна цел е ограничаването на вложената енергия, сегментирането на пазара и оптимизирането на работната сила. „Химера“ имитира този нов тип икономика, като изисква от играчите да постигнат необходимата цел, прилагайки най-ефикасния подход — ето защо, в известен смисъл тя представлява и форма на обучение, тъй като играещият е принуден да бъде по-изобретателен от съперниците си, за да спечели. Именно в това се състои и простата тайна на успеха в наши дни.

Присъстващите бяха вече изцяло погълнати от плавната, спокойна реч на своя домакин, който продължаваше да развива подробно теорията си на икономическа стратегия. На няколко пъти Донован прибягна и до конкретни примери, толкова актуални и на място, че в сравнение с тях дори написаното в собствената му книга звучеше остаряло. В края на дискусията Лиз бе впечатлена също толкова, колкото и бизнесмените, които сега един по един се приближаваха да стиснат ръката на мъжа, постигнал небивал успех при всичките си бизнес начинания през последните десет години. При все това, младата жена остана на мястото си, докато и последният от гостите не мина покрай нея на излизане от огромното помещение и не дойде ред на самия магьосник да се приближи.

— Вие сигурно сте Елизабет Джеръм — обърна се той към нея със същия плавен, спокоен тон, с който допреди малко бе говорил пред очарованата си аудитория.

За сетен път Лиз изпита възхищение от маниера му на изразяване, толкова различен от начина, по който разговаряха другите едри търговци и предприемачи, с които до този момент се беше срещала. Почуди се единствено дали това не бе просто един добре заучен подход, но щом Донован протегна ръка към нея с ведра, дружелюбна и безкрайно естествена усмивка, тя мигом отхвърли тези съмнения, преглътна развълнувано и отвърна, като прие протегната длан със същия топъл и приятелски, но много по-често практикуван жест.

— Точно така — кимна в посока към вратата и добави: — Впечатлена съм, наистина. Готов сте да се изправите пред всякакви предизвикателства и дори да ги обърнете в своя полза. Доволна съм, че имах възможност да бъда свидетелка на това.

Усмивката му леко се изкриви.

— Всъщност, не бях планирал нещата да се развият точно по този начин. Не ви очаквах преди обяд.

— Успях да хвана по-ранен полет до Олбъни — обясни Лиз, като внимателно изтегли ръката си от неговата. Той не откъсваше поглед от нея и в този поглед за първи път се четеше нещо много по-различно от демонстрираните до този момент безгрижие и самоувереност и Лиз не успяваше да намери никакво обяснение за това. Изпита неудобство и отмести очи, оглеждайки набързо просторното помещение.

— Вашият шофьор също бе подранил. Благодаря ви, че го изпратихте да ме вземе. Всъщност, защо построихте тази фабрика именно в Трой, след като останалото ви производство е концентрирано в Манхатън?

— В един момент Манхатън започва да ми действа на нервите и ми се приисква малко почивка, свеж въздух. Предполагам, че по природа съм си малко нещо провинциалист.

Лиз насочи отново поглед към него, тъкмо навреме, за да улови за пореден път широката му, жизнерадостна усмивка, която внезапно я накара да се почувства безпомощна и странно уязвима. Когато Донован се усмихваше, на страните му се появяваха трапчинки, които бяха толкова ослепителни, че събуждаха в нея необясним трепет, сякаш изпращаха токови импулси по цялото й тяло.

— Провинциалист ли? — подхвърли младата жена скептично, опитвайки се да прикрие смущението си. — Но бизнесът е вашата стихия! С името ви е белязан успехът на много други големи корпорации, освен вашата собствена.

— О, не съм сигурен — промърмори Донован и улови лакътя й, снижавайки глас до леко провлечен, закачлив шепот. — Да отидем в моя кабинет, скъпа. Там ще мога да ви разкажа за всички белязани с името ми успешни завоевания.

Макар да разбираше, че се бе пошегувал, думите му смутиха още повече Лиз. Младият мъж вероятно усети притеснението й, защото пусна ръката й и тръгвайки пред нея, я поведе към своя кабинет.

С изключение на някои дребни детайли, той спокойно можеше да мине за умалено копие на помещението, което току-що бяха напуснали. Стените бяха от неизмазани тухли, толкова стари, че се ронеха, като на места бяха направо откъртени. От едната страна имаше висок шкаф за документи — единственият в стаята; срещу който бе поставено бюро — то всъщност представляваше издялана от бор масивна врата, каквито вече от години не се правеха, поставена върху магаре за рязане на дърва. Върху солидна поставка до третата стена в кабинета бе поставен голям компютър — без съмнение явяващ се единствената отстъпка пред модерните технологии.

Като й махна с ръка да седне на един от двата стола (броят им бе ограничен до толкова), Донован се разположи върху другия, представляващ несполучлив модел на масивно работно кресло на колелца, с което домакинът й се плъзна към нея по скърцащия под от дъбови дъски, като се наклони напред, отпуснал ръце върху широко разтворените си колене.

— От колко време работите с Карън? — попита я.

Лиз седеше кръстосала крака, поставила ръце една в друга върху събраните си колене, надявайки се с всички сили, че притежава необходимото делово излъчване на човек, сериозен и разбиращ от работата си. Досега тази поза, в съчетание със строгия сив костюм, с който беше облечена, винаги бе допринасяла за желания ефект. При все това проницателният поглед, с който Донован Грант я наблюдаваше в този момент, я караше да се чувства неловко и безкрайно неудобно, сякаш бе стиснала краката си прекалено силно и преплела пръсти прекалено стегнато, за да изглежда наистина отпусната и спокойна.

— От шест години — отвърна Лиз тихо. — Постъпих на работа при нея, веднага щом завърших гимназия.

— Но имате и диплома за завършено висше образование по специалността „Връзки с обществеността“, нали така?

— Да — младата жена си пое дълбоко дъх, обезпокоена, че Донован изпитва някакви съмнения по този въпрос. — Уверявам ви, че притежавам необходимата квалификация за работата, за която ме повикахте. Подобни деликатни проблеми съм решавала и преди…

— Знам, знам — побърза да я прекъсне нейният домакин, след което се усмихна отново, облягайки се назад в стола. — Когато ви препоръча, Карън ми изпрати и кратка информация за всички клиенти, които сте представлявали до този момент — замълча за миг, изгледа я пак внимателно и добави: — Не се притеснявайте. Аз не хапя, така че можете да бъдете спокойна.

Лиз отклони поглед встрани за миг, след което отново се обърна към Донован.

— Знам, но просто… Изглеждате различен.

Мъжът отсреща наклони глава. В очите му проблесна закачливо пламъче.

— И кое ми е различното?

— Ами дрехите ви, начинът, по който се държите и разговаряте. Очаквах по-официално и резервирано поведение.

— Карън нищо ли не ви е говорила за мен? — попита младият мъж предпазливо, но и със стаена ирония, което не можеше да не заинтригува Лиз. Едва по-късно й мина през ум, че вероятно Донован бе целил именно такъв ефект с думите си.

— Разказа ми за компанията „Ди Ай Джи“ и за проблема, пред който сте изправен. Всъщност, аз вече бях чела за това във вестниците.

— Значи не ви е казала, че се познаваме лично?

— Спомена, че сте стари приятели, но без да навлиза в повече подробности — видя в очите му да проблясва полунасмешливо, полузакачливо пламъче и нарочно подпита: — И къде по-точно се запознахте?

— В колежа, през шестдесетте? Двамата с нея споделяхме някои общи революционни възгледи.

— Карън? С революционни възгледи? — Лиз се опита да си представи своята приятелка и шефка като бунтовничка, но единственият образ, който се появи в съзнанието й, бе на типична делова жена с изтънчени маниери и голяма доза конвенционалност в поведението. — Наистина не мога да повярвам!

Този път Донован се ухили още по-широко с дяволита момчешка усмивка.

— Бе заедно с мен в първите редици на не една протестна демонстрация за мир, развявайки знаме и крачейки не по-малко решително от останалите — младият мъж поклати глава и добави: — В онези години Карън бе нещо изключително, истинско въплъщение на свободолюбивия дух — с дълга черна коса, спускаща се почти до кръста, с разкъсани джинси, крачеща боса и наперена, облечена само в размъкната груба мъжка риза без никакъв сутиен отдолу… — Донован въздъхна дълбоко, което по-изразително от всякакви думи разкри вълнението, с което си припомняше колко силно Карън го бе привличала някога.

Преди да си даде сметка какво казва, Лиз вече задаваше следващия си въпрос:

— Имахте ли връзка с нея?… О, Боже, съжалявам! Естествено, че това не ми влиза в работата!

— Няма нищо — спокойно отвърна нейният домакин, без да показва каквото й да било смущение. — Сам насочих разговора към тази тема. Наистина имахме връзка за известно време, но от години не я бях виждал — в гласа му прозвучаха нотки на същата момчешка закачливост, каквато се таеше в усмивката му. Говореше с естествена лекота, ентусиазъм и невинна небрежност, които очевидно му бяха присъщи. — Как изглежда Карън сега?

Бе ред на Лиз да се усмихне дяволито.

— Косата й все още е черна, но подстригана късо и старателно пригладена в модна прическа. Обикновено носи копринени рокли, вносни кожени обувки с високи токове и мисля, че вече е придобила навика… да си слага сутиен. Но, след като не сте се виждали от толкова дълго, как така ви хрумна да й се обадите вчера?

— Свързано е с философските ми възгледи, които се опитах да разясня на гостите ми преди малко. За да постигнеш успех днес е необходимо да си умен и съобразителен, с други думи, да притежаваш способността да откриваш слабите места и да можеш да ги отстраняваш по възможно най-ефикасния начин. Компанията на Карън Рейнолдс е най-добрата. Макар през последните години да не поддържахме контакт, аз съм отлично запознат с репутацията и известността й. Повече ми харесва, когато се усмихвате.

— Моля?

— Преди малко се усмихнахте. Това ви прави още по-привлекателна. Сега обаче се намръщихте: да не би да казах нещо нередно?

Лиз не обърна никакво внимание на комплимента.

— Питам се дали не съжалявате, че Карън изпрати мен.

— Защо, за Бога, трябва да съжалявам? — искрено се учуди събеседникът й.

— Можеше самата тя да дойде. Аз все пак не съм Карън.

Това Донован вече беше забелязал — тази жена наистина нямаше нищо общо с Карън и все пак му се струваше необяснимо позната. Реши, че причината вероятно бе в косата й — кестенява, с топъл златист оттенък, разделена на път по средата и спускаща се свободно по гърба. Излъчваше простота, без капчица претенциозност и нейната естествена привлекателност, която по никакъв начин не се бе опитала да подчертае чрез украшения или излишна натруфеност, му припомняше отдавна отминали времена, тъй като това бе твърде необичайно за една съвременна делова жена. Погледът на тъмните й бадемови очи обаче му действаше още по-магнетично — като истински прозорец към душата, тези очи изразяха интелигентност, която му допадаше, но също така и предизвикателност, която силно го интригуваше.

— Карън ви е обучавала на тази професия и явно е сметнала, че сте най-добрата, за да ви изпрати. Аз и не съм очаквал тя да дойде лично, а ако бе предложила това, бих бил доста скептично настроен.

— Защо?

— Защото ще ми е необходимо цялото ваше внимание — задължително условие, ако искам работата да бъде свършена както трябва. Карън е администратор и има куп други задължения, които в никакъв случай не би могла да изостави, защото в такъв случай организацията й няма да функционира толкова гладко. А вие не отговаряте за административни дела, така че няма да сте принудена да разкъсвате времето си между тях и мен.

Нещо в думите на Донован смути Лиз. Всъщност, не бе сигурна дали притеснението й идваше от казаното от него или от начина, по който я гледаше — с проницателност и настойчивост, каквито обаче нямаше в словата му и на които отпуснатата му, небрежна поза в креслото изцяло противоречеше. Ако бе някоя друга, тя вероятно щеше да се изкуши да потърси по-дълбок смисъл в думите на младия мъж. Но тя си беше тя, Елизабет Джеръм. Просто жена, която си вършеше работата като истинска професионалистка.

Припомняйки си за сетен път това, Лиз изпъна още повече гръб и предложи със сериозен тон:

— Нека сега поговорим за това, което искате да се свърши.

— Съгласен съм — казвайки това обаче, Донован се изправи, хвана я за ръка и я поведе към вратата. — Само че ще го направим по време на обяд. Умирам от глад.

Лиз нямаше друг избор, освен да го последва, като трябваше да подтичва, за да върви в крак с него. След като я настани отпред в спортния модел Ауди, който караше, домакинът й се разположи на свой ред зад кормилото.

— Хубава кола… за човек, някога изповядвал революционни възгледи — подхвърли с усмивка Елизабет. Все още не можеше да си представи Донован в ролята на собственик и директор на огромна корпорация и бе доволна от възможността, която й предоставяше работата й, да научи повече за този човек, провеждайки с него задължителната анкета от въпроси на професионална тематика. Познаването на неговия характер, темперамент, недостатъци и силни страни щеше да й помогне изключително много в работата й през следващите няколко седмици, ако искаше да успее в задачата си да направи компанията му водеща сред конкурентите фирми.

— Дори й младежите с революционен дух порастват рано или късно — отвърна добродушно Донован, като запали автомобила и се насочи към изхода на паркинга. — Развиваме вкус към красивото и удобното в живота, макар че като личности всъщност не се променяме — просто се научаваме да сдържаме емоциите си, да балансираме стремежите си и да ги насочваме в най-правилната посока.

— Значи вече сте се отказали от демонстрациите?

— Не съвсем. Ако вярвам силно в някаква кауза и съм убеден, че публичният протест е най-удачната форма да се защити тази кауза, бих застанал без колебание в първите редици на демонстрантите. Днес обаче за мен са възможни и други алтернативи — притежавам повече власт, влияние, авторитет ако щете, за да окажа необходимия натиск, защото вярвам, че по-голям успех може да се постигне, ако се действа отвътре, ако промените идват от хората в централното ръководство.

— Това ли е целта на консултантските услуги, които предлагате?

Донован й хвърли бърз, но проницателен поглед.

— Значи сте научили вече? Е, добре сте си подготвили домашното, както виждам.

— Да, но само в общи линии, тъй като всичко стана в последната минута и не разполагах с кой знае какви възможности за проучване. Естествено, известно ми е, че се занимавате с производство на екологично чисти храни, че притежавате много добре функционираща агенция за куриерски услуги, както и преуспяваща самолетна компания за полети на кратки разстояния. От всичко, което прочетох за вас обаче, стигнах до извода, че сте известен най-вече с консултантските услуги, които предлага фирмата ви. Вероятно вече сте издигнат в култ и последователите ви не ви оставят на мира?

Усмивката на Донован се изкриви в едва забележима гримаса.

— Не бих се изразил точно така. Просто хората винаги търсят да се заловят за нещо, или за някой, който може да им даде стабилност, да им вдъхне надежда. Непрекъснато ми се обаждат най-различни начинаещи бизнесмени или предприемачи, които търсят съвета ми за това дали дадена дейност или определена маркетингова стратегия си заслужава да бъде реализирана, дали ще им донесе успех. В повечето случаи им казвам да се откажат, но дори подобни думи ги впечатляват и те ме търсят отново, и отново.

— Проявявате прекалена скромност — упрекна го Лиз. — Всеизвестно е, че извършвате консултации от много по-голям мащаб — неведнъж сте бил канен от страна на водещи бизнес корпорации и предприятия, за да им предложите по-добри начини за инвестиране, производство, управление на ресурсите. С други думи, за по-успешно постигане на интересите им.

— Проблемът е, че интересите на тези корпорации обикновено са с чудовищни форми. Не трябва да се забравя, че недобре планираното и твърде хаотично развитие може лесно да излезе извън контрол — дясната ръка не знае какво върши лявата и нещата се объркват. Не е нужно да си гений, за да забележиш това и да прозреш необходимостта от централизация и канализиране на дейностите. А вие откъде сте, Елизабет Джеръм?

Рязката промяна на темата, придружена и от съответната смяна на тона, с който говореше до този момент Донован, свари Лиз неподготвена в първия миг. Тя примигна няколко пъти, след което побърза да се вземе в ръце и отвърна:

— Родена съм в Балтимор. Разкажете ми сега за бизнеса ви с екологично чисти храни.

Донован отново я стрелна с бързия си проницателен поглед, но не се възпротиви на искането й. Караше с небрежно отпуснати върху кормилото ръце и колата се движеше едва ли не от само себе си, гладко и спокойно, сякаш бе автоматизирано превъплъщение на своя собственик и неговата философия за живота.

— Историята с екологично чистите храни е доста стара. В онези дни на антиконформизъм и бунтовнически настроения, за които вече споменах, често участвах в дискусии на тема вредата от химическите добавки в храните. Когато реших, че е време да се захвана с някакъв бизнес, стори ми се съвсем естествено да се насоча към производството и продажбата на органични продукти. Всъщност, трябва да призная, че успехът ми се дължеше предимно на късмет, както и на факта, че притежавах нужното търпение и несъмнено улучих точното време за развитие на подобна дейност — бях един от първите, захванали се е този бизнес и това ми даде възможност да си осигуря необходимите ресурси и да започна ефективно отглеждане и производство, още преди вашето общество да му бе хрумнала идеята за екологично чистите храни. Така че, когато търсенето на пазара внезапно стремглаво се покачи, аз вече бях заел позиция на първата линия.

— Дали не е било по-скоро прозорливост, отколкото чист късмет?

Донован сви рамене.

— Иска ми се да мога да кажа, че съм проявил прозорливост, но всъщност по онова време парите и печалбата нямаха кой знае какво значение за мен — все още си бях с възгледите на хипи и реформатор на обществото.

— Но сте разбирал достатъчно, за да върви работата както трябва.

— Предполагам, че действах по-скоро по инстинкт, макар че за това си дадох сметка едва по-късно. Започнах с едно малко предприятие в Лос Анджелис и първоначално си мислех, че бих бил доволен дори само ако успея да спечеля достатъчно, за да мога да преживявам. Когато се оказа, че приходите далеч надминават очакванията ми, реших да си поставя по-големи цели. Сключих договори с още производители на екологично чиста селскостопанска продукция, отворих още една фабрика, след време построих трета и така нататък. Беше като някаква игра, в която аз самият определях залозите. Преди да мога да си дам сметка, вече бях станал сериозен и преуспяващ предприемач.

— А какво е положението днес? Колко голям е бизнесът ви?

— Притежавам заводи за обработка на селскостопанска продукция в шест щата, над деветдесет хиляди акра обработваема земя, почти хиляда работника и мрежа за доставка на необходимите суровини, разпростираща се в повече от десет държави. Предполагам, че бизнесът си е доста голям.

— Да, наистина — достатъчно, за да поражда планове за саботаж сред конкуренцията — подхвърли замислено Лиз.

Донован обаче прекъсна думите й, махвайки рязко с ръка в жест, който вероятно би й се сторил твърде груб, ако не бе придружен с обичайната за младия мъж приветлива усмивка.

— Нека не започваме този разговор сега, Елизабет. Не мога да обсъждам подобни въпроси на празен стомах. Така че, по-добре ми разкажете кога напуснахте Балтимор.

Прииска й се да му каже, че всички я наричаха Лиз, но се въздържа. Начинът, по който толкова нежно и плавно произнасяше цялото й име, го правеше да звучи по-красиво от когато и да било. Освен това, този мъж излъчваше спокойствие и топлота, които убиваха всяко желание да му се противопоставя, поради което Лиз охотно прие да отклонят разговора извън деловия кръг от въпроси.

— Напуснах Балтимор, когато бях приета да уча в колеж.

— И кой беше той?

— Емъри.

— В Атланта? Страхотно място!

— Да. И съм доволна от образованието, което получих там.

— А после?

— После следвах в Бостънския университет, където се дипломирах като магистър по „Връзки с обществеността“.

— Винаги ли сте искали да работите в Манхатън?

— Не. Просто в един момент разбрах, че там е най-доброто място, където мога да се реализирам — Лиз се загледа през прозореца на колата и установи, че явно отдавна бяха излезли от градската зона на Трой и сега пътуваха през откритото поле по път, от двете страни на който се редуваха дървета и обработваеми площи. — Къде отиваме?

— У дома. Аз съм най-добрият майстор на хамбургери в околността.

Лиз почувства да я обхваща напрежение и си помисли за съвсем противоположното усещане на спокойствие и лекота, които бе изпитвала до този момент, благодарение на умелия и доста хитър подход, приложен от страна на Донован.

— Всъщност можехме да хапнем и в града… — не го погледна. Не посмя. Усети обаче притаения смях в думите, с които й отвърна и разбра, че безпокойството й явно го забавляваше.

— Реших, че ще е по-добре, ако обядваме в къщи, насаме. За нещата, които ни предстои да обсъдим, е важно никой да не ни притеснява.

— Тогава защо не останахме в кабинета ви?

— Не. Обстановката там е твърде безлична, делова.

— Но и разговорът ни е делови, а не личен.

— О, не! Силно се надявам, че не е така!

Лиз го изгледа рязко, разтревожена от последното му изказване, но срещна неговата дяволита усмивка; в големите му тъмнокафяви очи просветваха закачливи пламъчета, които обаче моментално изчезнаха, когато Донован забеляза уплахата й.

— Всичко е наред, не се притеснявайте — побърза да я успокои той, макар очевидно да бе леко озадачен от това, че го бе взела на сериозно. — Твърде сте напрегната, струва ми се. Предполагам, че често ви свалят и ви закачат, така ли е?

— О, не! — Лиз никога досега не бе имала проблеми с мъжете, не й се бе налагало да се бои от закачки, двусмислени подмятания или опити за свалка от тяхна страна… нито някога бе изпитвала толкова силно смущение, както в присъствието на Донован Грант. Та как изобщо е възможно мъж като него — преуспял в бизнеса, чаровен, а отгоре на всичко и красив, въобще да се интересува от нея? И как успя да й дойде на ум подобна мисъл — не можеше да си представи! — Просто предпочитам да разговаряме по работа, това е.

— Никога ли не смесвате работата с удоволствието?

— Никога — отвърна със сериозен тон тя, опитвайки се да запази невъзмутимо изражение, втренчила поглед през прозореца на колата.

— Дори съвсем малко? — гласът му сега прозвуча по-високо и леко насмешливо.

Лиз се усети, че прави от мухата слон и се постара да се отпусне.

— Дори съвсем малко — отговори този път по-спокойно, мислейки си как нейният домакин успяваше прекрасно да предвиди още от самото начало всичките й реакции и отговори. Тя обаче не можеше да допусне да бъде унижавана по такъв начин от страна на един толкова самоуверен, интелигентен и привлекателен мъж.

— Наистина жалко — подхвърли тихо той, едва ли не само на себе си, след което добави на по-висок глас: — И какво тогава правите, за да се забавлявате?

Лиз се постара да смекчи тона си, отговаряйки максимално небрежно:

— Това, което правят и другите хора.

— Като например?

— Обичам да чета, да ходя на ресторанти, на кино.

— Сама?

— Понякога сама, друг път с приятели. Разкажете ми сега малко повече за компанията Ди Ай Джи. С какво още се занимава тя, освен с производството на екологично чисти храни, куриерските услуги и самолетната компания?

— С „Химера“. Играли ли сте някога на тази игра?

— Никога. Веднъж исках да си я купя, но в магазина всичко вече бе разпродадено. Търсенето бе по-голямо от предлагането. Това беше ли планирано предварително?

— Не съвсем, макар че ни бе от полза за повишаване на интереса от страна на потребителите. Всъщност, не очаквахме толкова много хора да искат да си купят играта. В последствие увеличихме продукцията, така че сега проблемът би трябвало вече да е разрешен. Преди да си тръгнете, ще ви подаря един комплект от „Химера“, заедно с брошури на примерни сценарии, които можете да използвате.

— Благодаря, но не е необходимо. Мога да си я купя.

— За мен ще бъде удоволствие да ви я подаря. Приемете го, ако така предпочитате, като аванс към заплащането за услугите, които очаквам от вас.

Лиз отново изпита силно смущение. Имаше нещо в интонацията и в думите на Донован Грант, извикващо в съзнанието й съвсем други образи, различни от това, което се предполагаше, че би трябвало да има предвид. Постара се да се убеди, че просто е станала твърде невротична и се почуди защо й бе толкова трудно да приеме казаното от този мъж буквално, вместо да го подозира в скрити намерения и двусмисленост.

— Къде сме сега? — попита тя, опитвайки се да насочи разговора в друга, по-безопасна посока.

Донован отново не се противопостави на промяната в темата, макар че първо изгледа изпитателно гостенката си, преди да й отговори.

— Пътуваме на северозапад и ако продължим в същата посока, ще стигнем планините Адирондак. Били ли сте там някога?

— Не, но съм чувала, че са невероятно красиви.

— Самият парк е най-големият в страната — простира се на площ от шест милиона акра в северната част на щата Ню Йорк и също така се счита за един от най-красивите от този тип. На север е посещаван по-малко от туристи и съответно природата е запазена почти непокътната. При лошо време планините са почти недостъпни, но негостоприемството им може да бъде преодоляно, ако човек умее да разбира знаците на природата и знае как да се движи из такива райони. Гледките са наистина впечатляващи.

Лиз се завъртя настрани към Донован, за да го наблюдава по-добре, докато говори.

— Значи вие сте ходили там, така ли? — попита го заинтригувана.

— Само на някои места. Предполагам, че ако живея достатъчно дълго, ще успея да разгледам целия район на Адирондак. Харесва ми да вървя през гъстите гори, да се скитам около планините, да изкачвам върховете — това е истинско предизвикателство, но и неповторимо изживяване. Говорят за Скалистите планини като за най-прекрасното място, но красотата тук, в Адирондак е не по-малко вдъхновяваща и изумителна. Не можете да си представите как се чувства човек сам сред пустошта, заобиколен единствено от звуците и гледките на непокорената дива природа… — гласът му заглъхна и той въздъхна дълбоко, също както бе направил при спомена за Карън и общото им, свободно и необременено от сутиени и мода минало…

Лиз не успя да скрие усмивката си.

— Значи не само жените успяват да ви развълнуват и вдъхновят?

Донован се поусмихна на свой ред.

— Да, и то без усилие. Природата винаги ми действа така. Също и бизнесът. Разбира се, по по-различен начин, отколкото една хубава жена.

— Вероятно.

— Докъде стигнах, всъщност?

— До лекцията по география.

— А, да, лекцията по география. Физическите особености на мъжа…

— Искате да кажете, на Адирондакските планини…

— Честно казано, другата тема е не по-малко интересна.

— Да, но в момента е без значение.

— Почакайте не смятам, че тялото ми е без значение — хвърли си бърз поглед в подкрепа на изказването си и продължи: — Географският релеф на мъжа може да бъде…

— На Адирондакските планини… — повторно го прекъсна спокойно, но твърдо Лиз, без вече да се обижда от сексуалните намеци на спътника си. Май започваше да свиква и повече не изпитваше напрежение от закачките му. — След като отказвате да обсъждаме делови въпроси, можете поне да помогнете за обогатяването на общата ми култура.

— Точно това беше целта ми — отвърна Донован с невинен тон.

— И така, ставаше въпрос за областта Адирондак…

Мъжът до нея придоби престорено сериозно изражение, имитирайки позата на дисциплиниран инструктор.

— Е, добре тогава — въздъхна шумно и продължи: — Планините Адирондак заемат площ от шест милиона акра…

— Това вече ми го казахте.

— Така ли? Ами в такъв случай, бихте ли ме подсетили докъде бях стигнал, преди да бъда прекъснат толкова грубо?

— Не бяхте прекъснат грубо.

— Напротив, бях. Именно вие повдигнахте темата за нещата, които могат да ме развълнуват и вдъхновят.

— Но защото, описвайки дивата природа, започнахте да въздишате в прилив на емоция!

— Дивата природа! Нека да продължим оттук, тогава. Знаете ли, че поетите сравняват човешкото тяло с тайнствата на дивата природа — възпроизвеждащо се само, подхранващо се пряко или непряко от топлината и светлината на слънцето, пълно с извивки и пролуки, които чакат да бъдат разкрити и проучени?

Лиз отпусна глава в дланите си, поклащайки я бавно. В продължение на един дълъг миг Донован остана втренчил поглед в нея, хипнотизиран от блясъка на светлите й кестеняви коси, толкова меки и гладки, в естествения си, неподлежащ на модните течения вид, падащи свободно по раменете й подобно на водопад — гледката събуди едно позабравено вълнение у него, но в следващия момент младият мъж побърза да обърне внимание на жеста й, като заговори бързо, сякаш нетърпелив да приключи с така наречената лекция по география.

— През миналия век, южните склонове на планините Адирондак били покрити от гъсти вековни гори, които по-късно хората започнали да изсичат. За късмет, сега растителността е почти изцяло възстановена, макар някои от старите пътища за прекарване на трупите да съществуват все още. На определени места земята е притежание на частни лица, докато по-голямата част от парка вече е във владение на държавата. Важното обаче е, че дори индивидуалните собственици се стремят да опазват природата и да възстановяват изсечените гори.

— Вие сте един от тях, предполагам.

— За съжаление, не успях да се сдобия със земя в тези райони — хората там не просто се стараят да опазват околната среда, но всъщност са настроени доста собственически към нея. Ето, оттук се отива към моята къща — Донован бе намалил скоростта и сега внезапно сви в тесен, покрит с разнебитена настилка път, който, ако пътуваше сама, Лиз едва ли щеше въобще да забележи сред гъсто израслите дървета от двете му страни.

— Тук наистина сме в провинцията! — възхити се Лиз. — Просто да не повярваш, че сме на по-малко от един час път със самолет от Манхатън!

— Ето защо толкова ми харесва да живея на това място.

— Вероятно пътувате всеки ден?

— До града и обратно ли? Не. В Манхатън също имам апартамент, но тук е моето истинско убежище.

— И то какво! — възкликна с лека завист младата жена, докато наблюдаваше през прозореца лъкатушещия се път, който сякаш нямаше край. — Къде е къщата?

— До нея има още около километър разстояние.

— За Бога, как успявате да стигнете до нея, когато има сняг?

— Наел съм хора, които да разчистват пътя, а освен това колата ми е и със задна предавка. Не че не съм изпадал в доста рискови ситуации…

— Мога да си представя. Тук е доста изолирано и отдалечено от другите населени места, нали?

— Да. А и живея сам — изгледа я внимателно и добави: — Не съм женен, нямам приятелка, нито съм си взел икономка.

— Да не би да се опитвате да ме уплашите?

— Не, просто исках да ви уведомя, че съм мъж, свободен от ангажименти.

— Аз обаче не.

— Доколкото виждам, не сте омъжена.

Лиз наведе поглед към ръцете си — Донован вече бе обърнал внимание, че на пръстите й нямаше брачна халка.

— Така е, но двамата с вас ни свързват единствено бизнес отношения — нищо повече.

— И защо?

Невинният начин, по който Донован зададе този въпрос я накара да извърне очи към него, но цялото му внимание в момента бе съсредоточено върху пътя, който бе изпъстрен с все по-остри завои и неравности на пътя. Ядоса му се, че си позволяваше да я дразни по такъв начин.

— Защото така!

— Защото как?

„Защото аз съм обикновено момиче, а ти си известен, богат и очарователен. Защото аз нямам никакъв опит с мъжете, докато ти доста си си поживял. Защото аз скоро ще премина в категорията на старите моми, а ти си сред най-желаните кандидати за женитба“, бързо мина през ума на Лиз.

— Просто така… затова.

— Аргументът не е основателен.

В същия този миг пред тях, подобно на призрак сред тъмната гора, изникна внушителна каменна постройка, приличаща удивително много на странно как запазила се реликва от отминали времена, само дето без съмнение си беше съвсем съвременна, което можеше да се разбере от огромния брой прозорци, в това число и няколкото по-малки тавански прозорчета, които изпъстряха фасадата. Очарована от гледката на къщата, Лиз моментално забрави раздразнението, обзело я преди малко.

— Възхитителна е! — възкликна със затаен дъх тя.

— Благодаря ви. И на мен ми харесва.

Като направи последен завой, Донован спря рязко колата, изскочи бързо от мястото си и заобиколи от другата страна, за да отвори вратата на Лиз и да й помогне да излезе. Ръката, която подхвана лакътя й, в следващия миг се спусна решително надолу и я стисна здраво за дланта. Младата жена не се възпротиви, а се остави на своя домакин, който я поведе с енергична стъпка нагоре по алеята, водеща към входа на неговия дом.

Отвътре къщата бе не по-малко впечатляваща, макар да цареше известен безпорядък, който накара дори самия Донован да изпита известно смущение при вида на разхвърляните по тапицираното канапе вестници и списания и анцуга, метнат върху облегалката на един от фотьойлите.

— Моля да ме извините за неразборията — подхвърли и с едно-единствено движение събра всички вестници накуп и ги напъха под мишницата си. — Не очаквах, че ще имам гости.

На Лиз й се прииска да го попита какви тогава са били очакванията му — в края на краищата, бил е наясно, че тя пристига днес и ако първоначално е имал намерение да обядват в Трой, дискутирайки делови въпроси, защо въобще я доведе тук?

— Разположете се удобно — подхвърли й през рамо. — Отивам да сложа каймата в микровълновата печка да се размрази.

Младата жена се боеше именно от това: да не се почувства наистина твърде удобно, сякаш едва ли не е на гости на близък приятел. Ето защо не се помръдна, стиснала здраво в ръце чантата си, впечатляваща със своите внушителни размери, а си позволи единствено да огледа стаята, в която се намираше. Бе голяма, но определено не разполагаше с кой знае колко мебели. Всъщност, обзавеждането бе скромно, но избрано с вкус и създаващо усещане за уют и топлина. Канапето и фотьойлите бяха облицовани с мека тапицерия с мотив от преплетени бежови и морскосини нишки, с разхвърляни по тях пухени възглавнички. Окачените по стените картини без съмнение бяха дело на местни художници — непретенциозни пейзажи, дали израз на неподправена любов и възхищение към красотата в природата. Рафтовете на високата до тавана библиотека бяха претъпкани с книги, в чиято подредба не бе следван никакъв определен ред. Малка стъклена масичка стоеше върху съвсем обикновена рогозка, постлана върху съвършено полирания дървен под. Почти цялата стена насреща бе заета от огромна камина с решетка, затрупана с изгорели въглени. Отстрани бе поставена пълна кошница с насечени дърва.

Тясна дървена стълба извеждаше нагоре към малко помещение под спускащия се отвесно покрив, където имаше още едно канапе, телевизор и стерео уредба. Там също навсякъде бяха разхвърляни книги и списания, но именно тази естествена неразбория подсилваше усещането, че обитателят на къщата води истински интензивен, изпълнен с интереси живот, с което и домът му придобиваше одухотворен и привлекателен вид.

Шумът, идващ от кухнята, насочи вниманието на Лиз обратно към приземния етаж. Прииска й се да се отправи нататък, но размисли, след което пристъпи бавно към един от фотьойлите, разположи се внимателно в него и остана да седи така в очакване на Донован, поставила ръце в скута си. След малко се огледа отново — погледът й се спря върху отрупаните с книги рафтове насреща и любопитна да ги разгледа по-отблизо, тя се изправи и се приближи към библиотеката. Сред тях имаше и известно количество ръководства по бизнес, но основната част от книгите бяха свързани с други, най-разнообразни теми: истории за пътешествия, научно-популярни четива, наръчници по алпинизъм и други, съдържащи съвети за самоусъвършенстване. Домакинът й притежаваше и богата колекция от художествена литература — някои от тези романи Лиз също бе чела — както наскоро излезли, така и по-стари издания.

— Аха… — стресна я глас зад гърба й. — Виждам, че разглеждате колекцията ми от книги. Наистина, те предлагат по-голяма информация от гравюрите ми. Можете да научите много за един мъж само от нещата, които чете.

— Тъкмо това си мислех и аз — отвърна тихо Лиз, след което продължи по-уверено: — Всичко, което науча за вас, може да се окаже полезно, ако искам да изготвя успешна презентация на вас и вашата компания.

Ръката му леко докосна рамото й, когато Донован се протегна, за да посочи с пръст една от книгите.

— Надявам се, че нямате намерение да обявите пред целия свят, че чета подобни романи и въобще литература, доста отдалечена от реалната действителност.

— Не виждам нищо лошо в това, че харесвате такива книги, макар че лично на мен ми допадна повече предишния роман на Л’Амур.

— Значи и вие сте негова почитателка, така ли? — изненада се Донован.

— А не са ли всички?

— Мислех, че се смята, че мъжете обичат да четат предимно уестърни.

— Ето това вече си е чисто сексистка презумпция — подхвърли с усмивка Лиз. — Още по-шокиращо е, че подобно изказване идва от човек, който в младежките си години е бил хипи.

Вниманието на Донован обаче вече не бе насочено към книгите — в този миг той наблюдаваше с интерес лицето на своята гостенка. Очите й излъчваха мекота и свенливост, независимо от на пръв поглед дръзката усмивка, с която се опитваше да прикрие вътрешната си уязвимост. Несъмнено, тази жена представляваше истинско изключение от псевдоестетизма и свръх претенциозността на Ню Йорк.

— Обичам да шокирам хората. Това е част от играта.

Забеляза как Лиз веднага стана неспокойна. Стоеше твърде близо до нея, изучавайки лицето й прекалено настойчиво — виждаше, че иска да се отдръпне, да избяга, да се скрие далеч от неговия пронизващ поглед, но идването й тук бе свързано с делови ангажимент, от който не можеше да се измъкне току-така.

— За каква игра става въпрос? — запита притеснена.

— За живота като игра. За любовта като игра.

Тези думи, при произнасянето на които горещият дъх от подвижните, чувствени устни на мъжа до нея почти опари шията й, накараха Лиз да се завърти рязко и да се отдалечи с бързи крачки към фотьойла, в който бе седяла допреди малко, като този път само се подпря на облегалката.

Донован обаче я последва, без да обръща никакво внимание на желанието й да се измъкне от настойчивостта, с която я наблюдаваше, сякаш се опитваше да проникне до дълбините на нейното същество. Младата жена го погледна плахо за миг, след което сведе очи и тъкмо се канеше за кой ли път вече да му припомни целта на посещението, си, когато той заговори с тих, упокояващ глас.

— Нямах намерение да ви стряскам. Струва ми се обаче, че доста често се получава именно това, така ли е?

— Не съм се стреснала. Няма от какво.

— Да не би тогава да се чувствате заплашена по някакъв начин?

— Не, разбира се. Защо?

— Наречете го както искате, но така или иначе, няма съмнение, че нещо ви притеснява. Не разбирам обаче какво е то, Елизабет. Привлекателна жена сте, така че не може да не сте свикнали със закачките от страна на мъжете.

Привлекателна жена сте. Привлекателна жена.

— Подобни закачки не са ми по вкуса. Всъщност, може би ще ви е по-приятно, ако работите с някоя друга от сътрудничките на Карън. Мога да й се обадя и да…

— Не искам да работя с друга. Искам да работя с вас.

— Но очевидно стигнахме до задънена улица.

— Само вие смятате така. Аз лично не виждам никакъв проблем. Вероятно си мислите, че планирам още сега да ви се нахвърля и да ви изнасиля на пода? Грешите. А и не разбирам какво лошо може да има в това, че ви поканих тук, освен ако желанието да опознаеш по-отблизо някого не е престъпление според вас. Може би ако се поотпуснете малко и се опитате да не приемате закачките ми на сериозно, ще видите, че в края на краищата не представлявам чак такава заплаха. Дори ще ви се сторя симпатичен.

Този път Лиз успя да събере кураж и устоя на погледа му.

— Вие наистина сте ми симпатичен, но… е, предполагам, че просто не съм свикнала на подобен род шегички и подхвърляния. Изнервят ме.

Донован я гледа замислено около минута, след което каза:

— Е, струва ми се, че можем да минем и без тях — пристъпи към нея, но внезапно се спря и добави: — Умеете ли да готвите?

— Горе-долу. Стига да не става въпрос за някакви по-засукани специалитети.

— Чудесно — Донован пристъпи отново, този път в посока към кухнята. — Значи няма нужда да се притеснявам, че можете да се нацупите, като видите как съм приготвил хамбургерите — канеше се да й махне с ръка да го последва, но се извърна, спря се повторно за миг, след което се приближи за пореден път и внимателно измъкна чантата й от здраво стисналите я пръсти. — Хайде идвайте — бе всичко, което каза, преди да се изгуби в кухнята, без повече да поглежда към Лиз.

На младата жена почти й се прииска да бе взел ръката й, както бе направил няколко пъти през този ден, и да я бе повел със себе си, без да й дава възможност за избор. В настоящата ситуация обаче й се налагаше да реши дали да се прояви като страхливка и да си остане във всекидневната, или да се довери на Донован и да го последва. Пое си дълбоко дъх, изправи се и се постара да си придаде невъзмутим вид. В края на краищата, вече бе на двадесет и девет години, не зависеше от никого и бе постигнала истински професионализъм в своята специалност.

Още щом приближи, видя Донован, застанал с гръб към вратата. Ровеше в един от шкафовете. След малко извади от там една бутилка, после друга, след което започна да измъква разни бурканчета и шишенца с подправки. Това, че очевидно бе погълнат от приготвянето на обяда, даде възможност на неговата гостенка да разгледа на спокойствие помещението. Възхищението й нарасна още повече, защото това, което видя, нямаше нищо общо с очакванията й. Вместо скромното оборудване, състоящо се от обикновена електрическа печка и фризер, каквото Лиз смяташе, че би бил напълно достатъчно за вила в провинцията, кухнята разполагаше с абсолютно всички най-модерни уреди и приспособления. Срещуположният край на помещението преминаваше в трапезария — просторна и светла, поради впечатляващия брой високи до тавана прозорци, които, също както и във всекидневната, не бяха закрити нито от пердета, нито от щори, а свободно пропускаха слънчевата светлина, отразяваща се на свой ред от лакираната до блясък маса и покрития с лъскава теракота под.

— Как ви се струва? — попита Донован с известна несигурност.

— Страхотно е! — веднага отвърна Лиз. Макар да й се стори, че въпросът на домакина й, както и напрегнатият поглед, с който продължаваше да я наблюдава, изразяваха по-дълбок смисъл от директното съдържание на думите му, тя се постара да насочи вниманието си единствено към кухнята. — Вероятно ви се е отворила доста работа, след като сте купили къщата. Не очаквах всичко тук да е толкова модерно.

Донован прокара длан по лъскавия плот, върху който бяха разпръснати най-различни продукти.

— Просто си помислих, че след като в края на краищата успях да купя това място именно благодарение на търговията с природосъобразна храна, вероятно трябва да отдам заслужено внимание на вида на кухнята.

— И откога хамбургерите се смятат за природосъобразна храна?

Гладко избръснато лице на Донован леко порозовя.

— Вече не съм толкова фанатично настроен, както едно време. Освен това, сиренето и крехкото месо без тлъстини са източниците на протеин, изключително необходим за правилно и балансирано хранене. Имам предвид, че винаги купувам качествени продукти без консерванти, а освен това нямам намерение да ви предлагам за обяд разни треволяци. За десерт ще има пресни плодове. Всъщност, смятам да нарежа и пресни зеленчуци като гарнитура, например моркови. Обожавам сурови моркови — много приятно е да ги хрускаш. Само не ме гледайте по този начин. Наистина е страхотно удоволствие!

— Да, но за зайците.

— Не трябва да подценявате тези хитри малки животинчета. Те разбират от здравословна храна, а и са страхотни по време на репродуктивния акт… но не ме гледайте така! — той изпъшка, този път очевидно от притеснение, и добави: — Е, май ще трябва да се примирите. Признавам си, че съм непоправим. Мислите ми текат винаги в една посока.

— Хм… Струва ми се обаче, че умеете лесно да сменяте посоките на мислене. Вече станах свидетел на това. Може би е по-добре да поговорим за онзи маниак, посипал отрова върху обработваемите ви площи…

Донован вдигна ръка в протест.

— Не, не. Още не е дошъл моментът. Нека първо се наобядваме на спокойствие.

Лиз повдигна учудено вежди при вида на суровата кайма, която нейният домакин тъкмо изваждаше от микровълновата печка.

— Не смятате ли, че първо въпросният обяд трябва да бъде сготвен?

— А, да, сготвен! Разбира се! — Донован изсипа различните подправки и гарнитури, които бе извадил преди малко, в купата с каймата, извади миксер от един друг шкаф и се зае да приготвя сместа за хамбургерите. — А вие по-добре седнете и ми разкажете за живота си.

Лиз се приближи до един стол, разположи се удобно върху него и изправи гръб.

— Вече ви разказах.

— Пропуснахте да ми опишете дома си. В жилищна кооперация ли живеете? В самия град или в околностите му?

— Ако живеех извън града, едва ли щях да ви завиждам толкова за това прекрасно място, което имате. Имам апартамент в центъра на Ню Йорк.

— Пеша ли ходите на работа?

Бе застанал с гръб към нея, като с пълно безгрижие изсипваше най-различни продукти в купата, на пръв поглед без да обръща особено внимание на това какви са, и в един момент Лиз се запита дали не трябва да стане и да упражни известен контрол върху процеса на приготвяне на обяда. Бедата обаче бе, че щеше да й се наложи да застане близо до него, а определено предпочиташе между двама им да има дистанция.

— Да, когато времето е хубаво. Иначе взимам автобус.

— Какво е работното ви време?

Ако бе придружил въпроса си с изпитателния поглед, с който обикновено я гледаше, Лиз вероятно щеше да избегне да отговори директно на запитването му. В този момент обаче вниманието му бе изцяло заето от хамбургерите и проявеното от негова страна любопитство й се стори съвсем невинно.

— Най-различно — каза, решавайки, че би било проява на мнителност да избегне отговора. — По принцип нямам проблем с ранното ставане, така че отивам в офиса към осем. След работа често ми се налага да вечерям с клиенти или с хора, чието благоразположение трябва да бъда спечелено заради клиенти, така че се прибирам късно. А когато пътувам, напълно изгубвам представа за времето.

С умели движения, Донован вече бе започнал да смесва съставките за бъдещите хамбургери.

— Значи обичате да пътувате?

— Много! Харесва ми да посещавам различни места, да се срещам с непознати хора — вълнуващо е.

— Като малка често ли ви се случваше да пътувате с родителите си?

Лиз се поколеба за миг, внимателно обмисляйки отговора си.

— Да, но тогава не разполагах със свободата, която имам днес.

— Едва ли разполагате с кой знае каква свобода, след като в края на краищата работите с клиент — подхвърли Донован, докато оформяше каймата в питки с ентусиазма на дете, правещо снежни топки.

— При някои пътувания нещата са по-трудни, от мен се изисква повече. В повечето случай обаче успявам да намеря време за разглеждане на забележителности, разходки из града, ходене по магазини.

— Значи обичате да правите покупки, така ли?

— Да, обикновено за други хора. Винаги се оказва, че някой приятел има рожден ден или годишнина, или въобще някакъв повод за празнуване. Харесва ми да правя подаръци за ознаменуване на различни събития.

— 25 февруари. 3 октомври. 4 юни.

— Моля?

Младият мъж постави една от питките върху плота, понатисна я още малко, след което я отлепи и я метна направо върху решетката на грила.

— 25 февруари е рожденият ми ден, 3 октомври е годишнината от основаването на дружеството — втора питка бе пльосната на плота и миг по-късно се озова на свой ред върху грила. — 4 юни е датата на дипломирането ми. Ето това вече си беше истинско събитие. Бе цяло чудо, че успях да завърша и че ръководството на университета все пак преглътна гордостта си и ми връчи дипломата. Всъщност, така и не присъствах на самата церемония, тъй като по това време бях зает да поставям пропагандни листовки под чистачките на паркираните коли — Донован вдигна замислено поглед към тавана. — Чакай да си помисля защо протестирахме тогава? А, да, за малко да забравя. 23 ноември.

Тъй като не обясни с какво бе важна за него тази дата, Лиз го изгледа учудено и подхвърли:

— Денят, в който застреляха Кенеди?

Донован придоби сериозно изражение, съчетано обаче със странна нежност и мекота в погледа.

— Денят, когато се роди моят син.

— Вашият син? Но аз си мислих, че…

— С Джини така и не сключихме брак — Дейвид бе дете на любовта. За жалост обаче двамата с Джини пораснахме, но не и нашата любов. Скоро след като се дипломирахме, установихме, че всъщност сме твърде различни. Бе една от онези истории, които започват бързо и свършват бързо: срещнахме се, влюбихме се, после дойде и раздялата. Година по-късно тя срещна друг мъж и скоро след това се омъжи за него.

— А… какво стана с Дейвид?

— Дейвид има втори баща, който, слава Богу, наистина го обича. Всъщност, той бе законно осиновен от Рон и носи неговата фамилия. Джини и Рон имат още три деца и са много щастливи. Също и Дейвид.

— Виждате ли го понякога?

— Сега, когато е вече по-голям, се срещаме доста често.

Донован изтри ръце в една кърпа, извади портфейла си от задния джоб на панталоните и подаде на Лиз малка снимка.

— Направена е преди година.

Младата жена дълго гледа снимката. Момчето притежаваше същия здрав тен като баща си, същите дълбоки кафяви очи с проницателен поглед, същата волева брадичка.

— Красиво момче.

— Вече е почти мъж. Следващия месец става на седемнадесет.

Лиз погледна още веднъж снимката, преди да я върне на Грант.

— Сигурно се гордеете с него.

— Наистина, макар да нямам кой знае какво право на това. Приносът ми се заключава единствено в гените, които е наследил от мен.

Донован постави снимката обратно в портфейла, напъха го в джоба си, след което извади от някакво чекмедже малка дървена шпакла и се зае да обръща запеклите се от едната страна питки от кайма. Лиз се почуди защо бе побързал отново да се обърне с гръб към нея, но скоро разбра, когато той отговори на въпроса й с глас, изпълнен с чувство на вина.

— Отначало, не. В онези години бях прекалено зает със себе си като една истинска персонификация на „Аз“ — поколението. С течението на времето обаче надраснах егоцентричната си нагласа, мисълта за това само и единствено как бих могъл да постигна по-голям успех. Сега съжалявам за пропуснатите възможности да бъда част от живота на Дейвид, част от неговото собствено израстване. Той е наистина чудесно момче и вероятно трябва да съм благодарен именно на Джини и Рон за това — обърна и последната питка от кайма върху грила, след което се завъртя с лице към Лиз и добави: — Не знам защо въобще ви занимавам с тези неща.

Лиз обаче не бе учудена ни най-малко.

— Аз съм добър слушател.

— На много малко хора съм разказвал за Дейвид. Нали разбирате, трудно е да признаеш собствената си безотговорност, макар и да е било в младежките ти години.

— Били сте твърде млад. Това обяснява всичко.

— Джини бе на същите години, но се оказа чудесна майка.

— Деветте месеца на бременността са й предоставили достатъчно време да обмисли нещата и да осъзнае какво значи да си родител. Освен това, след като се е омъжила толкова скоро след завършване на университета и е родила още три деца, значи всъщност е искала точно такъв начин на живот. Вероятно вече е била готова да се грижи за семейство и дом. А на вас ви е било нужно повече време да възприемете подобни отношения.

Донован наведе замислено глава.

— Учудвате ме с разбирането, което проявявате.

Смущението му накара Лиз да се усмихне.

— Просто за всичко си има някакво обяснение. Ако тогава си бяхте наложили да сключите брак въпреки желанието и стремежите си, вероятно скоро след това щяхте да се почувствате нещастен, а и едва ли бихте постигнал подобен успех и ниво на самоусъвършенстване, каквито имате сега. Естествено, аз съм само външен наблюдател, а когато не е засегнат лично, човек винаги преценява по-добре нещата в перспектива.

— Искали ли сте някога да имате деца?

— Обожавам децата.

— Да, но искали ли сте някога да имате свои собствени?

Дали някога е искала! Та това бе една от най-съкровените й мечти, макар засега да си оставаше само мечта. Докато търсеше начин да измени посоката на разговора, вниманието на Лиз бе привлечено от тънките нишки пушек, които се надигаха от започналите да прегарят шницели върху скарата.

— Струва ми се, че обедът ни скоро съвсем ще изгори.

Донован се завъртя рязко и с няколко бързи движения успя да махне месото от грила тъкмо навреме, така че само след няколко минути, когато малките хлебчета също бяха стоплени на свой ред, а кръглите шницели намазани отгоре с разтопено сирене, на Лиз най-сетне й бе предоставена възможността да опита несъмнено най-вкусните и апетитни хамбургери, които бе яла през живота си.

При все това, на следващата сутрин тя продължи да усеща едно странно присвиване в корема, което обаче нямаше нищо общо с обяда от предишния ден.