Барбара Делински
Дар на съдбата (8)

Осма глава

Точно в единадесет и петдесет и пет Лиз застана пред входната врата на сградата, в която се намираше апартаментът на Донован, според написания лично от него адрес. Постройката бе елегантна, в стила на осемдесетте, с големи стъклени врати с блестящи месингови рамки. Елизабет хвана дръжката с твърда ръка, без следа от предишното треперене, влезе решително и с тих глас съобщи името си на портиера. Видя го как натисна един бутон на домофона, информира за пристигането й, след което й кимна в знак, че може да влезе.

— Заповядайте, госпожице Джеръм — каза, поставяйки обратно слушалката на домофона. — Апартаментът на господин Грант се намира на петнадесетия етаж, втората врата вдясно.

— Благодаря ви.

В този миг Лиз бе напълно неспособна на каквито и да било емоции — в противен случай, със сигурност щеше да изпита гордост от достойния начин, по който бавно и спокойно се отправи към асансьора, изкачи се до петнадесетия етаж, сви вдясно и със същата невъзмутимост позвъни на втората врата в коридора. Цялата тази самоувереност обаче се стопи в мига, в който Донован Грант отвори вратата и застана пред нея.

Погледна часовника си и върху лицето му се изписа учудване.

— Пристигаш абсолютно навреме! Точно дванадесет часа е! — изгледа я внимателно и забеляза сака в ръката й. — Това ли е всичко, с което идваш?

— Да — отвърна тихо Лиз.

— Не е кой знае колко багаж за продължително гостуване.

— Едва ли ще бъде продължително. Утре сутринта играта ще е свършила и ти доволен ще ме подканиш да си тръгвам.

— Не такава беше предварителната ни уговорка — с благ тон й припомни Донован, поемайки сака и ръчната чанта от ръцете й. — Утре можеш да си отидеш до вкъщи, за да си вземеш още багаж. Хайде, влизай, съблечи палтото си и се разположи удобно. Вече е малко късно за закуска, така че ще направим един ранен обяд.

Стараейки се да не губи самообладание, Лиз пристъпи навътре в апартамента. Мигом изтри от съзнанието си звука от затварящата се зад нея врата така, както бе прогонила всякакви мисли от главата си тази сутрин.

— Не съм особено гладна.

Грант остави ръчната чанта и сака върху един стол близо до входната врата и помогна на своята гостенка да съблече палтото си, като през цялото време не откъсваше изпитателен поглед от лицето й. Тя вероятно щеше да забележи неговата загриженост, ако бе очаквала подобно нещо от него, само че при настоящите обстоятелства, подобно нещо изобщо не й идваше на ум.

— Не се ли чувстваш добре, Лиз? Изглеждаш бледна като смъртта.

— Това е обичайният цвят на лицето ми.

— А явно не си и яла. Кога за последен път си се хранила като хората?

— Не знам.

— Е, в такъв случай се радвам, че приготвих туй-онуй за хапване.

— Толкова ли беше сигурен, че ще дойда?

Донован не отвърна нищо, а само повдигна отново сака и ръчната чанта и ги понесе надолу по коридора, изчезвайки от погледа й за кратко. Когато се върна, видя, че младата жена дори не се бе помръднала от мястото си.

— Не е нужно да стоиш там. Поразходи се, разгледай апартамента, или просто седни, където пожелаеш.

— Не съм сигурна точно какво очакваш от мен да правя.

— Засега просто се чувствай като у дома си, нали в края на краищата това място тук ще бъде и твой дом за известно време.

— Значи… ти ще живееш тук, така ли?

— Само тази седмица. После ще се качим във вилата ми в Трой.

Лиз кимна и пристъпи напред. Тъкмо се канеше да прекрачи двете стъпала, представляващи прехода към всекидневната, когато Донован я спря.

— Защо, всъщност, не дойдеш в кухнята с мен? Ще ми помогнеш да сложа масата.

Като навита на пружина, в очакване на командите му, Елизабет се завъртя и последва своя домакин към кухненското помещение. Застанала на вратата, тя го видя да си слага чифт дебели кухненски ръкавици и да изважда от фурната голяма стъклена купа.

— Как се реши да дойдеш?

— Нямах избор — дойде нейният отговор.

— Напротив, имаше — отвърна Донован, докато изваждаше от хладилника кана с портокалов сок и бутилка бяло вино.

— Да, но както ти самият се изрази, ставаше въпрос за избор между по-малкото и по-голямото зло…

Младият мъж се обърна с лице към Елизабет, облягайки гръб на кухненския плот.

— Значи, другата алтернатива се оказа по-голямото зло.

— Именно.

— Чу ли се с онази твоя приятелка?

— Да. Брат й отрича всичко.

Донован поклати озадачено глава, след което сви рамене и подхвърли:

— Знаеш ли, струва ми се, че дори и да се стигнеше до съд, ти най-вероятно щеше да се отървеш само с условна присъда. Можеше спокойно да пледираш, че не си го направила умишлено и нищо чудно съдията да ти бе повярвал.

— Да, но можеше и да не ми повярва, а в никакъв случай не бих поела такъв риск — вече го беше обмисляла хиляди пъти, отново и отново, обсъждайки сама със себе си всички възможни алтернативи, без обаче да успее да намери някакъв друг изход. — Застрашена е кариерата ми. Без значение какво ще е крайното решение на съда, самият факт, че съм обвинена в подобно престъпление, ще е достатъчен, за да сложи край на професионалната ми реализация и да промени коренно целия ми досегашен живот.

— Доколкото разбирам, държиш изключително много на кариерата си.

— Така е.

— И защо?

— Защото това, което съм постигнала до този момент в професията си, е единственото нещо, което ме изпълва със себеуважение. Единственото нещо, с помощта на което съм извоювала независимост и успех в живота. Другата причина е, че заплатата никак не е малка и ми дава възможност да плащам таксите за психиатъра на Джейми.

Донован помисли около минута, след което отново се обърна с гръб към Лиз, извади две високи стъклени чаши от едно шкафче и ги напълни със смес от вино и портокалов сок. Нещо подобно на шампанско, помисли си Елизабет, когато младият мъж й обясни какво бе направил.

— Коктейл „Мимоза“. Приготвил съм също така палачинки със суфле. Има и пресни плодове — изгледа я замислено и добави със загрижен тон: — Май няма да е зле да стопля и малко кифлички, определено имаш нужда от още някой и друг килограм.

Лиз не отвърна нищо, нито се помръдна. Остана до вратата, с ръце, свити на юмрук в джобовете на панталоните й.

— Е, как ти се струва моя апартамент?

— Не знам. Не съм го разгледала.

— Ами, тогава го направи. Можеш да започнеш от това помещение тук. Кухнята във вилата ми в Трой ти допадна много. Е, сега пред теб е неговата градска братовчедка.

Елизабет послушно огледа наоколо.

— Много е хубава — бе краткият й коментар.

Донован се поусмихна и подхвърли с ироничен тон:

— Виждам, че не си особено ентусиазирана. Затвори си очите — Лиз го изгледа учудено и той повтори: — Затвори си очите — тя ги затвори. — Сега ми опиши какво си спомняш от кухнята.

Младата жена помълча малко, след което промълви с колеблив тон:

— Ами… не мога.

— Така си и мислех — Донован въздъхна. — Е, с времето ще я разгледаш по-подробно. Вече можеш да отвориш очи — и стига си се държала като някакъв робот, по дяволите! Не желая да се държиш така, сякаш си под моя команда и нямам намерение да ти давам инструкции за всяко нещо, като че ли нямаш собствен ум в главата си!

— Съжалявам. Винаги можеш да ми кажеш да си вървя в къщи.

— А, не! Без тия номера. Споразумението бе, че ще ми станеш любовница и то не само за една нощ! — нарочно я предизвикваше да реагира на думите му и въпреки че тормозът, който упражняваше върху нея, му причиняваше силна болка, Донован си казваше, че го прави за нейното собствено добро. — Ако си решила през цялото време да стоиш на едно място като истукан, хубаво, нямам нищо против. Не си мисли обаче, че ще успееш да се измъкнеш, държейки се като идиотка!

Лиз почувства как вътре в нея се надига гняв — първото усещане, което изпитваше от часове.

— Не се държа като идиотка! Ситуацията, в която ме поставяш, ми е безкрайно чужда и е съвсем нормално да се чувствам не на себе си и поведението ми да е странно. Какво искаш да правя: да пея и танцувам валс, ухилена до уши, когато единственото ми желание е да се махна час по-скоро оттук?

— Опаа… — Грант вдигна предупредително пръст. — Не забравяй, че се разбрахме да дойдеш при мен по собствена воля!

— Приказки. Нищо повече.

— Също толкова добре мога да си поприказвам и с моя приятел от Комисията за сигурност на борсата, ако продължаваш да ми се противопоставяш! Веднъж вече изтърпях обидите ти онази вечер в твоя апартамент и повече нямам намерение да бъда обект на подобни грозни изпълнения! Разбрахме ли се?

Поставена натясно, Лиз кимна, преглътна с мъка и сведе глава.

— Сядай… — подкани я тихо Донован. — Ще сложа кифличките да се стоплят и започваме да се храним.

Лиз се отпусна на стола от едната страна на кръглата масичка и заби поглед в празната чиния пред себе си, която след малко бе заменена от друга, претъпкана с най-различни по форма и вид кифлички и палачинки със суфле.

— Не мога да изям всичко това — каза тихо тя.

— Поне опитай. Моля те.

Елизабет хвана вилицата си и започна бавно да яде от суфлето.

— Защо не пийнеш малко? Ще те отпусне.

— Нямам нужда от отпускане.

— Напрегната си до краен предел, Лиз. Отпий поне една глътка от шампанското — това ще те накара да се нахраниш добре, в противен случай виното ще ти замае главата и можеш да извършиш някоя глупост.

— Тава стана и онази вечер на партито. Не трябваше да пия толкова много…

— Късно е да предъвкваме тази история повече. Станалото — станало — играта с изнудването наистина вече бе приключила, но и дала своите резултати: именно благодарение на нея, сега Донован имаше възможността изпита уменията си и в настоящата нова игра на ловец и мишка. Отпи глътка шампанско, взе си на свой ред от суфлето и добави: — М-м… Не е зле. Вчера не беше на работа.

Лиз го изгледа.

— Значи си ме проверявал?

— Не. Имах делова среща с Бренда и по едно време стана въпрос за теб. Каза, че си била болна. Заради разговора ни в четвъртък ли?

— Да.

— Но сега ми изглеждаш хладна и невъзмутима като сфинкс.

— Ти ми предостави два варианта на избор. Е, предпочетох този да дойда при теб.

— С други думи, вече си се примирила със съдбата си.

— Само защото бях принудена да го сторя, което не означава, че ми харесва — сама знаеше, че не казва цялата истина. Една част от нея тръпнеше в сладостно очакване на мига, в който Донован Грант щеше да я вземе в прегръдките си и да я люби така, като се бе заканил да направи. Същевременно, нервността и душевният смут, които Лиз изпитваше, бяха далеч по-големи, на свой ред притъпени от обзелото я като естествена защитна реакция вцепенение.

— Внимавай с приказките, Лиз. Още не е късно да се обадя в Борсовата Комисия… И, за Бога, започни да се храниш най-сетне!

Младата жена послушно забоде вилицата в суфлето, преглъщайки едва-едва, сякаш в чинията й имаше дървени стърготини, а не храна. Шампанското също не помогна да я освободи от напрежението й — гърлото и стомахът й се бяха свили на топка, а и Донован остана безмълвен, докато не се нахраниха.

— Кафе? — попита я, отнасяйки чиниите в мивката.

— Не, благодаря.

— Е, в такъв случай, аз ще почистя тук, а ти през това време можеш да поразгледаш апартамента. След това ще излезем да се поразходим.

Елизабет се отправи към всекидневната, седна в един фотьойл и остана там, без да се помръдва, докато домакинът й не се присъедини към нея.

— Няма ли да ти е студено? — попита я, държейки палтото й, за да се облече. — Нямам никакви шапки и шалове тук, а вятърът навън е направо пронизващ.

— Добре ми е — Лиз закопча копчетата на палтото си догоре и напъха ръце в джобовете, но Донован решително измъкна едната и я стисна в своята.

Слязоха с асансьора и тръгнаха надолу към Пето Авеню.

— Поне имаш удобни обувки, както виждам — отбеляза Грант, разглеждайки меките й кожени спортни мокасини с равни подметки. — Ще трябва обаче да си вземеш и ботуши за вилата — всеки миг може да завали сняг, а едно от най-големите удоволствия е да се разхождаш в заснежената гора, сред побелелите борове и блесналите под слънцето пъртини.

— Взела съм си обувки с токчета, с които смятам да ходя на работа утре — бе единственият отговор на Лиз.

Отминаха няколко пресечки и младата жена започна да трепери. Измъкна ръката си от тази на Донован, за да изправи яката на палтото си, но мъжът до нея бързо я хвана отново, карайки я да бръкне, заедно с него, в джоба на собственото му дебело яке.

— Ако ти е студено, можем да се връщаме — предложението му включваше очаквания, които сега в никакъв случай не можеше да изрази с думи.

— Добре съм. Всъщност, студът ми харесва.

— По-скоро ти харесва вцепенението, което предизвиква. Цялата си се сковала.

— Така е. Помага ми.

Донован отметна глава в пристъп на смях и каза:

— Знаеш ли, утре всичко това ще ти се струва безкрайно абсурдно и смешно. Не трябва да искаш да си скована и безчувствена, Лиз. Забавлявай се!

— Не желая. Предпочитам да се чувствам така, както се чувствам в момента.

— Значи, нямаш особена вяра в уменията ми на любовник?

— Не това ме притеснява.

— А може би се тревожиш за това как самата ти ще се проявиш? Недей — сигурен съм, че си страхотна, страстна, дива в леглото. Никога досега не съм се притеснявал за това как ще се представя в сексуално отношение. Е, първият път наистина е малко болезнен, но ако ми имаш доверие и се отпуснеш, обещавам ти, че ще преживееш един от най-прекрасните мигове в живота си!

Лиз усети как лицето й пламва въпреки студа, но продължи да гледа право пред себе си и макар Донован да я поглеждаше от време навреме, тя нито веднъж не вдигна очи към него. Разхождаха се така още около половин час, вървейки бързо и в пълно мълчание.

Поради приближаването на Коледа, Рокфелер Център бе празнично украсен с разноцветни лампички и гирлянди, а в средата се извисяваше огромна коледна елха. Всички хора изглеждаха весели и възбудени. Донован направи път на Лиз през тълпата и те се приближиха към зимната пързалка, за да погледат кънкьорите, след което се отправиха към едно кафене на Шесто Авеню. И двамата си поръчаха горещ шоколад.

— Утре следобед ще те взема от работа и ще отидем заедно до апартамента ти за още багаж. Четвъртък вечер сме поканени на парти и…

— Не е задължително да ме водиш със себе си. Нали сам каза, че не е нужно отношенията ни да стават публично достояние.

— Случващото се между нас през нощта в спалнята ми никога няма да бъде публично достояние, което обаче не означава, че никой не бива да ни вижда заедно. Така че в четвъртък вечерта те каня на среща. Права си — не е задължително да те водя навсякъде със себе си. По-важното е, че го искам и затова ти ще дойдеш с мен.

— Единствената причина, поради която искаш да дойда, е, че това ще ти предостави възможност да ми се подиграеш публично!

За миг Донован изгуби присъствие на духа и се намръщи гневно. Изгледа я, готов да й се нахвърли, но в следващия миг възвърна самообладанието си и отвърна:

— Искам да ме придружиш, защото твоята компания ми харесва и…

— Дори сега ли? Не вярвам!

Донован се ухили.

— Сега повече от всякога, защото представляваш сериозно предизвикателство. Успяла си да се самоубедиш, че не чувстваш нищо и че няма да обърнеш внимание и на най-големите страдания и тормоз, които очакваш да ти причиня. Смяташ се едва ли не за някоя светица, поведена към кладата и за мен е истинско забавление, когато успея да разклатя устоите на това твое абсурдно и смешно позьорство. Не забравяй обаче, че аз те виждам в съвсем друга светлина, поради което ти казах, че харесвам компанията ти, харесвам добродетелта ти, интелигентността и умението да разсъждаваш трезво и никога да не взимаш прибързани решения — изгледа я с поглед, който сякаш проникваше до дъното на душата й. — Притежаваш топлота и чувствителност, умение да съчувстваш на хората, да ги разбираш и изслушваш с внимание, което ги привлича и кара да искат да се сприятелят с теб. Усетих го още от самото начало на запознанството ни. Освен това… — усмихна се в знак на благодарност на сервитьорката, която им поднесе чашите горещ шоколад и продължи: — до четвъртък вечерта настроението ти коренно ще се е променило.

— И ще го дължа на теб, така ли?

— Не, на себе си. Явно не си даваш сметка, че самата ти представляваш най-лошият си враг. Някак си успяла да се самоубедиш, че си грозна и непривлекателна, и че поради никаква причина не е възможно да изпитвам увлечение по теб. Дълбоко грешиш и съвсем скоро ще имаш възможност най-сетне да го проумееш — замълча, докато отпиваше от димящия шоколад, като я подкани и тя да го опита.

— Прекалено е горещ.

— Тогава духай, преди да пиеш. И дръж чашата в ръце: ще те стопли.

Лиз послушно обгърна чашата с длани, но въпреки това студът отвътре не намаля. Постави питието обратно на масата, при което Донован се протегна, взе ръцете й в своите и започна бавно да ги разтърква.

— Веднъж каза, че работата ти е единственото нещо, което те кара да изпитваш себеуважение. Това, честно казано, изобщо не мога да го проумея. Как не виждаш колко много други качества притежаваш, заради които да си горда от себе си! Силен характер, решителност и воля, сърдечна доброта… Уверен съм, че твоите приятели, които никак не са малко на брой, биха добавили още много други неща!

Елизабет само повдигна рамене и издърпа ръцете си от тези на Донован, обгръщайки отново чашата си с горещ шоколад.

— Няма ли да ми отговориш?

— Не.

— И защо? Нали обикновено винаги си готова да ме поставиш на мястото ми, когато се осмеля да ти правя комплименти?

— Не си струва усилието — приближи чашата към устните си и отпи малка глътка, гледайки право пред себе си.

— Но така ме лишаваш от удоволствието да споря с теб!

— Именно.

— Значи отвътре кипиш от ярост, но си хапеш езика да не го покажеш външно!

— Не кипя от ярост.

— Защото би ми доставило удоволствие, ако беше така, нали?

— Може би… — в действителност, Лиз подлагаше Донован на проверка, като се питаше колко дълго ще продължи ентусиазмът му, преди да започне да се разочарова.

Младият мъж се изсмя.

— Ти си истинско бижу, Лиз! И като споменах за бижута, как са ти ушите с тези обици? Виждам, че все още ги носиш, макар онзи четвъртък да бях убеден, че със сигурност ще ги откъснеш и захвърлиш на боклука!

Лиз сведе глава и тихо каза:

— Не мога.

— Как така, не можеш?

— Страхувам се, че ако ги сваля, ще предизвикам възпаление, а освен това може да ми стане лошо. Както знаеш, трудно търпя болка.

— Но ти вероятно… полагаш някакви грижи, нали?

— Два пъти на ден ги мажа със спирт и ги въртя в дупките, за да не зараснат. Докторът ми каза да не ги свалям поне две седмици.

— Вече минаха повече от две седмици, струва ми се. Не мислиш ли по някое време да ги смениш с други?

— Ами… вероятно, да…

— Само че… — Донован вдигна пръст — това са ти единствените обици. Ето какво ще направим някоя от следващите вечери: ще обиколим магазините да купим други.

— Нямам намерение да харча пари за бижута.

— Аз обаче имам.

Лиз го изгледа остро.

— Няма да ти позволя! Успя да ме принудиш да спя с теб, но никога няма да допусна да ми плащаш за това като на някоя държанка!

Донован избухна в смях и вдигна свита в юмрук длан.

— Страхотно момиче! Хайде, виждам, че ти се иска да ми зашлевиш един! Не се притеснявай, кажи ми да се разкарам, хайде де!

Елизабет го изгледа гневно, след което бавно възвърна обичайното ледено изражение на лицето си и извърна очи встрани. Мъжът насреща й обаче не се отказваше.

— Е, значи си съгласна. Хмм… струва ми се, че най ще ти отиват перлени. Съвсем прост дизайн, семпли, но елегантни. И не се притеснявай, скъпа — ще ти помогна да си ги сложиш.

— Беше голяма глупост от моя страна да поискам да ми пробият ушите…

— Не говори празни приказки! Станалото — станало. Поне сега вече ще мога да ти купя наистина скъпи обици, за които няма да се притесняваш, че могат да паднат и да ги изгубиш.

Младата жена осъзна, че Донован я предизвикваше отново да възнегодува, че я третира като платена любовница, затова положи усилия да се сдържи, отпи глътка шоколад и после преднамерено бавно остави чашата върху масата. В следващия миг Грант се изправи, взе палтото й от облегалката на стола и каза:

— Ще тръгваме ли?

Елизабет се поколеба за кратко; не й се искаше да напуска кафенето, където, макар и в относителна степен, поне се намираше на сигурно място, недостижима за физическите набези на Донован. После възвърна контрола над себе си, казвайки си, че е по-добре цялата тази история да приключи колкото се може по-бързо. Искаше този мъж най-сетне да извърши всичко, което си бе наумил и да я пусне да си отиде в къщи. Като продължи да мълчи, Лиз се изправи на свой ред, пъхна ръце в ръкавите на палтото си и го закопча догоре. Както бе направил и на идване, нейният придружител отново хвана китката й, напъхвайки я в джоба на собственото си яке, и я поведе обратно към апартамента си. Този път обаче на Елизабет й бе по-трудно да го следва със същата бързина и Донован намали крачка.

— Да не ти е студено на краката? — подкачи я той.

— Да, вече три дни поред.

— Като се приберем, ще ти помогна да ги стоплим.

— Няма нужда.

— Сигурен съм, че е удоволствие ще вземеш една гореща вана. Това ще те ободри и ще повдигне духа ти.

— Вече взех горещ душ тази сутрин, но не помогна.

— Значи си се приготвяла за мен, така ли да го разбирам?

Лиз го изгледа с едва сдържано презрение, но не отвърна нищо.

Когато стигнаха до сградата, в която се намираше апартаментът на Донован, Лиз най-после проумя защо той бе поискал да вървят пеша дотук. Беше се изморила и сега се проклинаше задето не бе настоявала да вземат такси под предлог, че й е студено — сега щеше да се нуждае от всичките си сили, за да успее да запази присъствие на духа по време на изпитанието, което бе сигурна, че й предстоеше.

Влязоха и Елизабет се стегна до крайност — в никакъв случай не трябваше да показва смущението си. Донован свали якето си и й помогна с нейното палто, окачвайки и двете в гардероба до входната врата, след което я хвана за ръката и я поведе надолу по коридора. Препъвайки се, младата жена го последва послушно, уверена, че я води към спалнята си, където бе дошъл моментът да изживее ужасния момент. За нейно учудване обаче влязоха в срещуположната стая.

— Искам да видя края на мача с „Никс“. Нещо против?

Лиз поклати глава, оставяйки се да бъде отведена и оставена да седне на дълъг, тапициран с кожа диван. Грант отиде да включи телевизора, върна се и се настани до нея. Мачът бе в третата си четвъртина и противникът на „Никс“ водеше.

Донован изръмжа ядно, когато другият отбор вкара още един кош и без да откъсва очи от екран, попита Лиз:

— Обичаш ли баскетбол?

— Не особено.

— Това е, защото никога не си гледала даден мач от началото докрай и не си била истински завладяна от играта. О-пааа… — в този момент Бърнард Кинг метна топката от съвсем близко разстояние към коша, тя се завъртя по ръба му, тръгна да пада надолу, той скочи повторно, хвана я още във въздуха и я хвърли обратно — този път успешно. — Йее… Страхотен удар, Бърнард!

— Сигурна съм, че те чу!

Донован изобщо не обърна внимание на язвителния й коментар.

— Тази година „Никс“ са във върховна форма! Станали са по-сплотени, играта им е по-синхронизирана. Е, вярно е, че същото се отнася и за „Келтикс“, както и за „Сиксърс“ — имат добри попадения, но Слава Богу, Бърнард е най-добрият в Лигата, с най-много вкарани кошове! Видя ли го това? Тройно прехвърляне! Супер сте, „Никс“!

Лиз обаче вече отдавна не гледаше към екрана. Бе започнала да разглежда разсеяно стаята — погледът й се спря първо върху стерео уредбата, после върху претрупаните с книги лавици на малката библиотека и най-накрая върху картината с маслени бои на стената, нарисувана в абстрактен стил.

— Не искай таймаут точно сега, глупако! — извика възмутено Донован, ядосан на противниковия треньор, който правеше знак за пауза в играта. После се обърна към Лиз и каза с по-тих глас: — Харесва ли ти?

— Кое?

— Картината.

— Странна е.

— И аз мисля така. Представлява сякаш някакво предизвикателство — мога да я гледам часове наред, опитвайки се да проумея точно какво изобразява, но всеки път виждам различни неща, в зависимост от настроението ми в момента. Ти например, какво виждаш?

— Някакво кошмарно съновидение.

— Аз пък виждам вълнуващо откритие, неочаквано приключение… Художникът е мой стар приятел… от бурните младежки години. Самият той е доста странен тип, но аз го харесвам. Ето пак: всичките накуп! — сниши глас и подхвърли окуражаващо: — Давайте, „Никс“, не се предавайте!

Елизабет внезапно почувства желание да стане и да се раздвижи. Изправи се и приближи към лавиците с книги. Известно време разглежда заглавията, след което застана до прозореца и се загледа навън. Не издържа дълго така и отново закрачи из стаята.

— Седни и се успокой, Лиз.

— Не бих могла да се успокоя!

— Значи, чакането започва да те тормози, а?

Думите му точно улучиха целта.

— Не обичам баскетбол и тук няма какво да правя!

— Ако искаш, да ти дам кутията е пастели и лист хартия. Защо не ми нарисуваш нещо?

— Не съм малко дете, за да ми предлагаш подобни развлечения!

— Знам, че не си — тихо отвърна Донован, като бавно се извърна, за да я погледне. Лиз вече бе обходила няколко пъти стаята и сега отново стоеше пред библиотечката. — Струва ми се, че вече изгаряш от нетърпение. А може би си възбудена?

Това вече преля чашата. Поддържаното толкова внимателно външно спокойствие на Лиз изчезна яко дим, а също и вцепенението, което до този момент й служеше като защитна стена. Възбудена ли? Думата беше неточна. Лиз цялата се тресеше от гняв, но също така беше и безкрайно уплашена, което я накара да избухне в обидни обвинения:

— Не се заблуждавай, Донован. Явно си склонен да се ласкаеш, че не е възможно някоя жена да не си пада по теб! Само че виж какво ще ти кажа: колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че това, което ти казах онази вечер, бе съвсем точно. Ти наистина си арогантен и безочлив тип, с прекалено високо мнение за себе си, егоист, самодоволен, ограничен и твърдоглав! Някой ден обаче тази твоя надутост и дързост ще ти докарат сума ти неприятности!

Елизабет продължи да се пени, без да си дава сметка какви думи изрича и постепенно лицето на Донован, което през цялата тази сутрин бе излъчвало само небрежно доволство, започна да възприема съвсем друго изражение — мрачно и сърдито.

— Преди малко ти казах, да внимаваш какво говориш, Лиз — предупреди я той. — Започваш да преминаваш границата на допустимото.

Младата жена вдигна ръце и изкрещя:

— Не ме интересува! По-добре да се хвърля от моста и да се удавя, отколкото да търпя всичко това! Играеш си с мен така, както винаги си го правил! Време е да разбереш обаче, че аз не съм кукла на конци и нервите ми не са от стомана!

Донован я изгледа, след което бавно каза с мъртвешки спокоен тон:

— Наистина ли се чувстваш по този начин?

— Точно така!

— Напълно ли си сигурна?

— Разбира се! Ти какво си мислиш!

Младият мъж помълча замислено около минута-две, след което се облегна назад на дивана, настанявайки се максимално удобно, с ръце, разперени настрани върху задната облегалка, и я изгледа. Макар на външен вид да изглеждаше безкрайно спокоен и самоуверен, стомахът му се бе свил на топка.

— Е, добре тогава — каза тихо, но решително той. — Събличай се.

Лиз не помръдна. Бе направо шокирана и не можеше да повярва на ушите си.

— Мо… моля…?

— Казах да се съблечеш.

Младата жена направи крачка назад и гърбът й се опря в полиците с книги.

— Виж, съжалявам… Мога да седна и да гледам мача заедно с теб… — видя го да поклаща глава. — Донован, наистина не си давах сметка какви ги говоря… Просто съм нервна и напрегната и трудно успявам да сдържам…

— Събличай се, без повече приказки. В противен, случай се обаждам веднага на приятеля ми от Борсовата Комисия.

— Но ти… никога не си постъпвал така! — Лиз преглътна с мъка, без да знае какво да каже. — Това не си ти… Винаги си проявявал толкова разбиране, внимание, не мога да повярвам, че…

Само се в този миг Донован не искаше да бъде разбиращ, мил, внимателен — насилието, което упражняваше върху нея сега, бе не по-малко от това, което упражняваше върху себе си.

— Ти ме направи такъв. Промених се благодарение на теб.

Лиз го изгледа умолително, но изразът на лицето му бе студен и непоколебим. В гласа му не се долавяше ни следа от състрадание. Съвсем бавно, той протегна ръка към слушалката на телефона, поставен върху малка масичка в единия край на канапето.

— Моля те, Донован… — прошепна Елизабет с разширени от ужас очи. — Не постъпвай така с мен — вече не усещаше и следа от прокрадналото се в началото желание да изпита сладостта от това Донован да я люби. Никога не си бе представяла, че той ще действа по този начин.

— Можеш да започнеш с пуловера.

С треперещи пръсти, Лиз започна бавно да издърпва пуловера през главата си. Остави го да падне на пода и погледна умолително към Донован. Той обаче не обърна никакво внимание на апела й.

— А сега, блузата.

— Донован… умолявам те, недей…

Ръката му досегна слушалката на телефона.

— Блузката, Лиз.

Заплахата в жеста и в тона му я накара да се откаже от по-нататъшни опити да го умилостиви. Младата жена преглътна с мъка и, като сведе ниско глава, започна бавно да разкопчава копчетата на памучната си блуза. После обаче здраво притисна двете страни към себе си.

— Махни я, Лиз.

Елизабет погледна към телевизора.

— Пред… пред всички тях, ли?

Донован издаде някакъв гърлен звук, скочи рязко на крака и изключи телевизора.

— Нищо не биха могли да видят, но ако това те успокоява… — отпусна се отново на кожения диван, заемайки позата на внимателен, но нехаен наблюдател, въпреки че отвътре стомахът му се бе свил на възел. Пръстите на ръката му продължиха да отброяват секундите в непосредствена близост до телефонната слушалка.

— Шест, пет…

Лиз съблече блузката и я остави да падне на свой ред върху пода. Присви максимално рамене напред, без да смее да вдигне поглед към мъжа насреща.

— Хайде, Лиз. Сама знаеш какво следва по-нататък.

— Не… — прошепна тя.

— Отказваш, така ли? — Грант вдигна слушалката, но я върна на мястото й, когато видя, че Елизабет посяга към колана на панталоните си. Тя се наведе, смъквайки ги все по-надолу, като събу обувките си, за да може да измъкне краката си от крачолите. После остана така, наведена, неспособна да се изправи в цял ръст пред очите на Донован. Унижението бе прекалено голямо. — Идва ред на клина.

— Моля те…

— Прави, каквото ти казвам! — започваше да губи търпение и да й се ядосва, че сама удължаваше мъчението — за самата себе си и за него.

С изкривено от мъка лице, Лиз започна да смъква морскосиния клин, опитвайки се да запази равновесие, докато го измъкваше от краката си, които трепереха и тя едва успяваше да се задържи на тях и да не падне. В следващия миг цялата се затресе от свръхнапрежение и от сковаващия студ, който изпитваше както отвън, така и отвътре. Прегърна се през кръста и приведе още повече рамене.

— Почти приключваме. Следва сутиенът.

Като обезумяла, Елизабет затърси някакъв начин да се измъкне от този непосилен тормоз, но ясно разбираше, че е поставена натясно. Естествено, можеше мигом да откаже, но знаеше какви щяха да бъдат последствията… Безкрайно бавно, започна да разкопчава сутиена си откъм гърба — имаше чувството, че не усеща пръстите си, отказваха да й се подчиняват, сякаш бяха от гума. В следващия миг коприненото парче бельо се присъедини към купа от дрехи и с инстинктивно движение Лиз скръсти ръце на гърдите си, за да ги скрие от погледа на Донован. Номерът обаче не мина.

— Пусни си ръцете, Лиз. Искам да те виждам цялата.

С крайни усилия на волята младата жена успя да изпълни нареждането. В продължение на около минута мъжът насреща я разглежда внимателно. Лиз усети как очите й се изпълват със сълзи, които се затъркаляха надолу по бузите. Продължи да стои с наведена глава, без да има сили да погледне Донован.

— Много добре — подхвърли накрая той и добави с хладен тон: — А сега, пликчетата.

Лиз се присви почти на кълбо в естествен порив да се скрие от взора му. Защо поне не бяха в спалнята, под прикритието на тъмнината!

— Лиз… — каза Донован с предупредителен тон.

Едва сдържайки се да не се разридае на глас, Лиз плъзна пръсти под ластичното коланче на бикините си и ги смъкна надолу, трепереща, преглъщайки безмълвно сълзите си. Остана напълно гола, преживявайки едновременно настоящия кошмар и повторно друг един, все още незабравен — от детството й.

— Той… караше ме… принуждаваше ме също… да правя това… — захлипа на глас, опитвайки се да даде израз на дълго спотаяваната болка. Вече не й бе останала никаква гордост — объркването, унижението и душевният смут я бяха сразили окончателно. Трепереше неудържимо, разтърсвана от ридания. — Караше ме… да заставам… пред него… и да… смъквам дрехите си една по една… точно както… ти сега… и после да… да…

— Какво? — прошепна изумен Донован, озовавайки се мигом до Лиз. Прегърна я, притискайки разтърсваното й от ридания тяло към своето.

Елизабет обаче едва ли си даваше сметка за присъствието му. Най-сетне бе дошъл мигът да излее цялата насъбрала се през всичките тези години болка.

— Баща ми… казваше ми колко… колко трябва да се срамувам от това… колко унизително, долно и позорно е… и че… че никога не трябва и да си помислям дори… че е възможно някой да ме желае… да ме харесва… — избухна окончателно в ридания, опитвайки се напразно да си поеме дъх, но Донован я притисна още по-силно, галейки я с треперещи ръце по косата, а после и по гърба, сякаш опитвайки се едновременно да я стопли, успокои, приласкае. Искаше да може да я обгърне цялата, да я залее с нежността и любовта си.

— О, Господи… Какво направих, за Бога… — промълви едва-едва той, неспособен да каже нещо повече, изпълнен с болка и горест. — Как можах… как можах…

Беше я гушнал като бебе и леко я полюшваше в прегръдките си. Продължавайки да я притиска към себе си, той пъхна ръка под колената й, повдигна я и забърза с Лиз на ръце надолу по коридора, далеч от мястото, където се беше разиграл този отвратителен театър. Младата жена все така плачеше, без да може да се спре и Донован премина последните два метра до спалнята си почти тичешком, спирайки се само за миг, за да вземе халата си от гардероба. С мигновена бързина напъха ръцете на Лиз в ръкавите и завърза колана на дебелата хавлиена дреха през кръста й, след което, взимайки я отново в прегръдките си, той седна на ръба на леглото и пак започна бавно да я люлее, за да прекъсне риданията й.

— Толкова съжалявам, Елизабет… — прошепна, почти разплакан и той, заровил лице в косите й. — Не можеш да си представиш колко ми е мъчно, че постъпих така… Само ако ми беше разказала по-рано… Знаех си, че има нещо, свързано с баща ти, но ти отказа да ми обясниш, а аз вече направо се бях побъркал от желание да се любя с теб и това… това съвсем ме накара да изгубя ума си…

Лиз продължи да плаче още малко, свила се на топка в прегръдките на Грант. Той все така й шепнеше нежни думи, успокояваше я, говореше й колко много я обича, молеше я да му прости, като не преставаше да я притиска към себе си и да я люлее. Нейната болка бе станала и негова. Страдаше не по-малко, ако не и повече, защото изпитваше дълбок срам от стореното, разбрал на какво унижение е била подлагана като малко момиче. Галеше я, приласкал я в прегръдките си, копнеейки да й предаде с тялото си любовта и загрижеността, които искрено изпитваше към нея. Когато усети, че риданията й постепенно утихват, Донован обхвана лицето на Лиз с ръце и я обърна към себе си.

— Погледни ме — прошепна нежно. Очите й останаха затворени. Той отметна влажните кичурчета коса от челото й, погали я и повтори още по-настойчиво: — Моля те, любов моя, погледни ме. Знам, че си в правото си да не го направиш, но искам да отвориш очи поне за миг, да ме видиш, да ме чуеш и да разбереш какво чувствам.

Лиз изхълца леко и още по-здраво стисна клепачи, оставяйки последните сълзи да се търкалят надолу по бузите й. Донован ги изтри с пръст и тихо каза:

— Елизабет…?

Младата жена отвори очи, но веднага извърна глава встрани.

— Лиз…?

Този път остана загледана в него, но в погледа й се четеше боязън и срам.

— Не трябва да се страхуваш от мен. Никога не съм искал това. Обичам те, Елизабет. Не, недей да поклащаш със съмнение глава. Говоря истината. Отдавна щях да ти го кажа, но видях, че се плашиш и затова реших да не избързвам, да те оставя да свикнеш с мен, а освен това не успявах да разбера какво точно те тревожи толкова. Не мислех, че ще ми повярваш, което и стана, но сега това вече няма значение, защото ще посветя остатъка от живота си на това да ти го докажа. Моля те, любов моя, не затваряй отново очи! — едва след като Лиз го погледна пак, Донован продължи: — На колко години беше, когато баща ти… направи така с теб?

Елизабет прехапа устни, но мъжът до нея настоя за отговор, говорейки все така нежно и грижовно:

— Колко беше голяма?

— Нна… дванадесет… и на тринадесет… и по-нататък…

— Значи, в юношеската ти възраст — годините, през които си се развивала като жена — изстена и притисна лицето й към гърдите си, задържайки я така, докато отново не възвърна самообладанието си. — Нищо чудно, че си пораснала с убеждението, че си грозна, непривлекателна, едва ли не отблъскваща — измърмори тихо, след което отдръпна лицето й от себе си, за да може да я вижда. Този път в погледа му се четеше настойчива решителност. — Сега ме чуй внимателно: баща ти е голям мръсник, очевидно с болна психика. Не желая да навлизам в подробности с обяснение защо е постъпвал така — няма смисъл отново да разравяме миналото. В момента от значение са единствено настоящето и бъдещето — отново обгърна лицето й с ръце и добави: — Елизабет, ти наистина си хубава и привлекателна. Знам, че не ми вярваш, но е точно така. Видях те гола и гледката беше прекрасна. В теб няма нищо грозно, нищо нередно. Всичко си е така, както трябва да бъде. Един чифт ръце, два крака, гърдите са си там, където им е мястото…

Шегата му бе възнаградена с импулсивен смях, който заглъхна почти мигновено, но все пак представляваше някакъв напредък.

— Така е по-добре — Донован се усмихна на свой ред, докосвайки с пръст устните й. — Красив е този, който върши красиви неща. Чувала ли си някога тази поговорка? — Лиз се поколеба, после кимна. — Отнася се за теб повече, отколкото за всеки друг, особено след като научих на какво си била подложена през детството си. Ти си толкова всеотдайна към приятелите и колегите си, винаги готова да помогнеш дори и на непознати, а що се отнася до най-близките ти хора — тогава просто си невероятна. Помисли си само колко много си направила за Джейми!

В следващия миг обаче Донован се намръщи, тъй като една съвсем друга мисъл прекоси съзнанието му.

— Лиз, как се държеше твоят баща с брат ти? — тя продължи да го гледа, без да отговори и Донован повтори въпроса си, този път умолително: — Моля те, мила, кажи ми. Искам да знам всичко, да разбера точно какво си преживяла.

Измина доста дълго време, преди младата жена да събере кураж да отвърне с тих шепот:

— Биеше го.

— О, Боже! — Донован затвори очи за миг, изпълнен с погнуса.

Лиз продължи разказа си, думите й идваха една след друга, най-после намерили отдушник след всичките години на болка и упреци.

— Обикновено стоях в съседната стая. Исках да се притека на помощ на Джейми, но бях твърде уплашена. Страхувах се, че баща ми ще се нахвърли вместо това на мен и затова всичко, което можех да направя, бе впоследствие да успокоявам Джейми, да страдам заедно с него и вечно да изпитвам огромно, непреодолимо чувство на вина.

— Господи… — отново прошепна Донован, след което внезапна каза яростно: — А на теб посягал ли ти е? — Лиз поклати рязко глава. — Не се ли е опитвал да те тормози и насилва?

— Не, никога. Само ми приказваше онези ужасни неща и ме караше да правя това…, за което ти разказах. Обикновено обаче просто говореше… говореше… грозни, страшни думи…

Донован искаше да бъде абсолютно сигурен, че Лиз му казваше цялата истина.

— Любов моя, не желая да криеш нищо от мен. Времето на игричките и тайните приключи.

— Това беше всичко.

Мъжът си пое дълбоко дъх на пресекулки и каза:

— Достатъчно сме разисквали това, тогава — намести я по-удобно в прегръдките си и попита: — На никого друг не си разказвала това, нали? — Лиз поклати глава. — Значи, през всичките тези години ти си живяла с твърдото убеждение, че е достатъчно само да те погледне и всеки мъж мигом би се отвратил от теб! По дяволите, баща ти е заслужавал самият той да бъде хубаво натупан! Как е могъл да прави това със собствената си дъщеря, която е толкова прекрасна! — видя, че Лиз нямаше намерение да му се противопоставя и продължи с по-настойчив тон: — Наистина те обичам, Лиз! Искам да го знаеш и да ми повярваш веднъж завинаги. Влюбен съм в теб!

— Но бе готов да се откажеш от мен, от любовта си към мен, и без колебание да ме предадеш на полицията!

— В действителност, никога нямаше да го сторя. Заплахата беше само на ужким, защото исках по някакъв начин да сложа край на цялата тази история между нас двамата, като окончателно изясня своите позиции, както и твоите. Ситуацията ми се стори идеална за тази цел, но ти си права — в сърнето си през цялото време аз чувствах и исках друго. Просто това не съм аз, макар да се опитах да се представя като нехаен и невъзмутим тип. Нали се сещаш: Донован Грант — безгрижният и весел гениален изобретател… Е — въздъхна, — той също има чувства като всички останали хора и когато е влюбен, явно се проявява по доста различен начин, изгубвайки голяма доза от безгрижието и веселостта си, поне когато има усещането, че сърцето му ще се пръсне всеки миг, защото жената, която обича, не го желае и предпочита да не се появява в живота й!

— Подобно нещо… никога не съм го имала искрено предвид — тихо промълви Лиз. — Просто… толкова се страхувах от по-нататъшното развитие на отношенията ни…

Усети го как се изпълва с напрежение, готвейки се да й каже нещо, как върху лицето му бавно се появява израз на неувереност и уязвимост.

— Знам, че това, което ще те помоля, вероятно ще ти се стори прекалено след всичко, което ти причиних, но се надявам, че ще бъдеш откровена с мен… — поколеба се и добави, без да откъсва очи от лицето й: — Мислиш ли, че… Как смяташ, възможно ли е да ме обикнеш поне малко?

Сега отново беше предишният Донован — откриващ пред нея най-съкровените си желания и копнежи, чувствителен и нежен. Елизабет разбра, че говори искрено и усети как обзелият я отвътре студ бавно започва да изчезва. Едно нещо бе да й каже, че я обича, съвсем друго — да моли, не да изисква, а да моли тя също да го обича. Бе й се доверил, че ще бъде искрена с него и колкото и да я болеше, Лиз не можеше да го излъже.

— Не зная, Донован. От толкова дълго се опитвам да прогоня от главата си всякакви мисли за любов, че не съм сигурна дали вярвам в нея. Може би те обичам и вероятно затова толкова се изплаших от теб — ужасно много исках да ти направя впечатление, но се страхувах, всъщност направо бях уверена, че само ще те разочаровам…

— Никога не си ме разочаровала! О, скъпа, няма нещо, което да си направила и то да не ми е харесало — е, може би с изключение на онази вечер у вас, когато така ми се нахвърли с какви ли не обвинения! Причината обаче бе ясна — семената на любовта бяха покълнали в теб и това те тревожеше, правеше те неспокойна и раздразнителна, затова, честно ти казвам, не те обвинявам! Сега, като знам какво си преживяла в детството си, отлично разбирам защо бе толкова уплашена! Имай предвид обаче, че изобщо не съм съгласен с идиотските внушения на баща ти! Харесваш ми точно такава, каквато си, по начина, по който изглеждаш, но поне съм наясно с причината, поради която ти самата не се харесваш — усмихна й се с безкрайна нежност, която стопи още един пласт от студа, сковал душата й. — Отсега нататък, двамата заедно с теб ще се постараем да забравиш миналото и да загърбиш глупавите задръжки!

— Тук ли… ще искаш да остана?

— Да, много бих искал да останеш при мен, но никога вече няма да те принуждавам. Направих го от отчаяние и безизходица, но повече няма да се повтори. Забрави заплахите — срам ме е, че изобщо съм ги изричал! И не желая повече да имаме тайни един от друг! Само да си представя бъдещето си без теб и изпадам в мрачно настроение. Затова съм готов да чакам колкото е нужно, стига да съществува макар и най-малката възможност да ме обикнеш! — усмихна се и добави: — Ето това е истинското предизвикателство — да те накарам да ме заобичаш отново.

— Ами ти дали… дали пак… — погледна за миг към леглото и сведе смутено глава.

— Да, все още искам да правя любов с теб, Лиз, и не мисля, че желанието ми някога ще изчезне. Първо обаче трябва да започнеш да се чувстваш по-добре със самата себе си, да изградиш самоувереност и вяра в привлекателността си, а също така и да възвърнеш доверието си в мен — замълча за миг и продължи: — Ужасно ще съм щастлив, ако останеш тук. И двамата сме толкова заети с работата си, че трудно ще намираме време, за да се виждаме. Макар че настоявам отново ти да поемеш кампанията около Ди Ай Джи.

— Защо? Не си ли доволен от Бренда? Тя е отлична специалистка, а освен това е чаровна и приятна.

— Искам теб. И се надявам всеки миг, който прекарваме заедно, да е щастлив! — отново се поколеба, но пак за съвсем кратко. — Виж, Лиз, ако решиш да останеш тук, няма да те насилвам за нищо, най-малкото, да правим секс. Наистина, разполагам само с това легло, но пък то е достатъчно голямо и за двама ни, а стига да искаш, мога да поставя възглавници помежду ни, но истината е, че копнея да мога да те държа в прегръдките си нощем. Не е задължително да правим любов, освен ако и ти не пожелаеш. Толкова пъти съм си мечтал да се будя с теб до себе си… и… надявам се, че все пак ще се смилиш над мен… — изви устни в дяволита усмивка, на която Лиз просто не би могла да устои. Всъщност, ако беше честна към самата себе си, трябваше да си признае, че до този момент никога не й бе устоявала, макар да се бе опитвала и то толкова много!

Нейната собствена усмивка бе по-колеблива.

— Добре.

— Ще останеш, така ли?

Лиз кимна, окуражена и развеселена от детинската радост на Донован, който я прегърна толкова силно, че за миг Елизабет си помисли дали няма да й счупи костите.

— Чудесно тогава! — възкликна младият мъж ентусиазирано, отпускайки малко прегръдката си, за да може да я гледа в лицето. — И така, какво ще кажеш първо да се облечеш, после да идем до апартамента ти, за да си вземеш още дрехи и други необходими за престоя ти тук неща, след което ще ги оставим тук и ще отидем някъде да вечеряме — на някое по-специално място, разбира се! Имам вече нещо предвид, а и поводът…

— Донован?

— Да, любов моя?

— Имаш ли нещо против да отложим вечерята за някой друг път?

Лицето му помръкна.

— Звучи ми познато.

— Не, не, не става въпрос за това — побърза да го успокои Лиз. — Просто, не може ли… не си ли съгласен, след като вземем нещата ми от къщи и се върнем обратно, да си останем и вечеряме тук? Боя се, че… че може да заспя над чинията си в ресторанта — чувствам се доста изтощена и… седмицата като цяло беше много напрегната…

Елизабет бе възнаградена с нова усмивка и с израз на радостно облекчение.

— Разбира се, мила. Наистина изглеждаш уморена, но дори и така си толкова красива! — ухили се още по-широко и съвсем импулсивно се наведе и я целуна по устните, след което, също толкова бързо, се отдръпна назад и добави: — Извинявай. Сигурно предпочиташ да не правя така…

Усмивката, в която този път грейна нейното лице, бе първата абсолютно искрена и естествена от нейна страна за последните няколко седмици.

— Всъщност… май ми харесва… — отвърна Лиз срамежливо.

Вместо да я целуне отново, ощастливен от признанието й, Донован само я прегърна с безкрайна нежност. Бавно, тя повдигна ръце и на свой ред ги обви около врата му.