Барбара Делински
Дар на съдбата (7)

Седма глава

— Разполагаш ли с малко свободно време, Лиз?

Елизабет Джеръм вдигна поглед от документите върху бюрото си и видя Бренда Нъсбаум, застанала до вратата. Усмихна й се, облегна се назад и отвърна приветливо:

— Разбира се, Бренда. Влизай.

— Да нямаш спешна работа и аз да те прекъсвам?

— Не се притеснявай. Преглеждам някои данни от посещението ми в Канзас. Иска ми се вече да започна да действам по въпроса — бе изминала цяла седмица, откакто се беше завърнала, но едва сега започваше да възвръща обичайната си работоспособност.

— Някакъв проблем ли има?

— Не, само купища цифри, с които трябва да се запозная. Не може да се каже, че в тази компания са се престаравали с годишните си отчети.

— Неслучайно се обръщат за помощ към такава специалистка като теб!

— Към нашата агенция, искаш да кажеш.

Бренда се отпусна с въздишка в най-близкото кресло. Имаше доста потиснат вид, което потвърдиха и думите й:

— Е, радвам се, че мислиш така, защото и аз се нуждая от помощта ти. Значи смяташ, че и компанията Ди Ай Джи всъщност е наела по-скоро агенцията като цяло, а не лично…

— О-хо… — усмивката на Лиз се стопи. — Какво се е случило?

Бренда вдигна ръце в знак на отчаяние и поклати изнурено глава.

— Проблемът е Донован Грант. Просто не мога да го разбера! Не проумявам как е възможно човек да е толкова приветлив, дружелюбен и любезен с журналистите и когато се появява по телевизията, а при личен контакт да бъде по-студен и от камък, максимално резервиран и толкова мълчалив, че…

— Какво, какво? По-студен от камък, мълчалив?

— Именно. Искам да кажа, че според мен Донован Грант е най-прекрасният и най-секси мъж, който някога съм виждала, с изключение, може би, единствено на Робърт Редфорд. Достатъчно е само да влезе в кабинета ми и сърцето ми направо се разтупква — Бренда вдигна поглед от полата си, която до този момент мачкаше притеснено. — Вероятно не би трябвало да ти казвам това, още по-малко е редно да изпитвам подобни чувства към клиент… Предполагам, че такива би трябвало да са истинските професионални отношения и стига той да допуснеше между нас да съществуват такива, всичко би било наред!

— Да не би да ти налита? — Лиз усети как и нейното сърце започна да бие с бясна скорост.

— Тъкмо обратното. Настоява да се срещаме единствено в неговия офис и ако аз случайно се осмеля да намекна, че нищо не пречи да продължим деловите разговори и по време на обяд или вечеря, Донован само ме поглежда с тези негови студени като лед сини очи и не отвръща нищо — Бренда се намръщи и добави: — Дойдох при теб, защото реших, че би могла да ми дадеш съвет.

— Да ти дам съвет ли? За какво? — тонът на Елизабет внезапно стана резервиран и макар тя самата да не го усети, Бренда ясно долови промяната.

— О-па! Май нещо те засегнах. Сигурно ме мислиш за ужасна. Извинявай, Лиз.

— Не си ме засегнала. Просто не съм сигурна какво точно очакваш.

— Очаквам с Донован да имаме безпроблемни и приятни работни отношения — искам да кажа, че много ми се ще да ме забелязваше и като жена, но повече нищо не мога да направя в тази насока. Всяка сутрин в дните, когато ми предстои да се видя с него, аз почти се побърквам от мисли какво да облека, за да му се харесам; главата ми ще се пръсне от мисли за това какъв е най-оригиналният начин за представяне пред обществеността и съответна реклама на обединяването с консорциума „Улман“. А Донован е готов да се съгласи с всяко мое предложение, само и само да може да си тръгне по-бързо.

Лиз не можеше да повярва на това, което чуваше, особено като се имаше предвид факта, че Бренда бе по-млада от нея, с прекрасна червена коса, очарователна и общителна, а освен това и неомъжена. Ако Донован Грант искаше да си намери интимна приятелка, с която спокойно да се забавлява, то Бренда би била идеалният избор. Само че той очевидно нямаше намерение да прави подобен избор. И така, сега Бренда бе дошла при нея за съвет! Как можеше да й обясни, че този мъж харесваше единствено игри, в които обектът бе непривлекателен, без опит и непроявяващ интерес към него, което именно го превръщаше в предизвикателство за мъжкото му самочувствие?

— Лиз, ти вече си работила с Донован Грант. И с теб ли се отнасяше по същия начин?

Лиз за малко не се изсмя горчиво, но успя да потисне този импулс, макар да бе истински абсурд една толкова атрактивна и търсена жена като Бренда да идва при нея — много по-безинтересна и непривлекателна, и най-невинно да й иска съвет, питайки я при това как се е държал с нея въпросният мъж!

— Е, понякога проявяваше повече внимание, но… струва ми се, че всъщност е изцяло ангажиран със сливането с „Улман“…

— Абсолютно си права! Човек остава едва ли не с впечатление, че сякаш цялото му бъдеще зависи единствено от сливането! Вчера ме направи на пух и прах затова, че някакъв кретен е започнал да изкупува голям процент от акциите на „Улман“ и тъй като семейството на тоя тип е сред нашите клиенти…

— Чакай, чакай… Я повтори?

— Вчера се видяхме с Донован в неговия офис и той почти ме обвини, че съм издавала вътрешна информация на друг клиент на агенцията…

— Кой е този клиент?

— Фамилията Обермайер. Всъщност, Реймонд — синът на стария Обермайер, е започнал да купува акции в „Улман“ или поне до тази следа са стигнали агентите на Донован.

В продължение на една дълга минута Лиз не можеше да си поеме дъх, след което припряно каза:

— Да издаваш вътрешна информация по този начин е углавно престъпление. А всеки, купувал акции от компания непосредствено преди сливането й с друга, впоследствие изкарва купища пари!

— Точно това ми каза и Донован. Уверих го, че тук никога не говорим за едни клиенти пред други, но не съм сигурна, че ми повярва. Явно смята, че съм съвсем неопитна и неумела в този бизнес.

Май наистина си е така, Бренда, помисли си Лиз, но на глас не каза нищо. Очевидно нейната колежка не знаеше, че семейство Обермайер бяха нейни — на Елизабет Джеръм, клиенти и то не отскоро. Колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше безпокойството й. Дали беше чисто съвпадение, че Рей изкупуваше акции на „Улман“? Спомни си партито по случай Деня на Благодарността, което Черил Обермайер бе организирала — тогава бе погълнала доста алкохол… разговаряха надълго и нашироко с Черил… Дали не й беше казала и за…

— Не знам какво да правя, Лиз — дали не върша нещо нередно?

— Брен, виж сега — продума разсеяно Елизабет, — не се притеснявай… Трябва да приемеш Донован такъв, какъвто е, често е раздразнителен и припрян, но имай предвид, че в момента преживява тежък период и има куп проблеми.

— Бога ми, надявам се, че оттук идва всичко — Бренда продължи да говори още малко за рекламната кампания, която бе планирала за сливането на Ди Ай Джи и „Улман“, а Лиз кимаше от време на време, като се правеше, че слуша внимателно. Най-накрая Бренда стана и пое към вратата на кабинета, като клатеше тъжно глава.

— Поредният Редфорд, който ще ми се изплъзне измежду пръстите…

Добре, че не се обърна за последно към Лиз — щеше да се учуди колко сериозно и тревожно бе изражението на лицето й, вместо да се смее на подхвърлената от нея шега. В този миг сърцето на Елизабет биеше до пръсване, но не за Донован мислеше тя. Протегна ръка към телефонната слушалка и набра номера на Черил Обермайер.

— Черил? Здравей, трябва веднага да те видя. Искаш ли да обядваме заедно някъде?

— Случило ли се е нещо? Струваш ми се разтревожена.

— Не мога да ти кажа по телефона. Съгласна ли си да се срещнем?

— Добре, но нека бъде след два часа.

— Става.

Уговориха се за един ресторант, който често бяха посещавали заедно и Лиз затвори с чувството на облекчение, че поне бе направила първата крачка. Не успя да свърши нищо повече до два часа, защото мислите за предстоящия разговор и евентуалните действия, които щеше да й се наложи да предприеме впоследствие, не й даваха мира. Изчака двете с Черил да седнат на посочената от келнера маса и едва тогава повдигна темата.

— Спомняш ли си разговора ни онази вечер по време на твоето парти?

— Разбира се — Черил се усмихна дяволито и добави: — Беше си пийнала доста и ми разказа всичко за Донован Грант.

— Какво имаш предвид под „всичко“?

— Ами, че иска да ходи с теб, но ти си му отказала.

— А споменах ли нещо за неговите бизнес планове?

Усмивката на Черил угасна, тъй като тя мигом усети безпокойството на своята приятелка.

— Не си спомням. Защо? Какво се е случило?

Лиз се намръщи и наведе глава. Когато отново я вдигна, в очите й имаше умолителна нотка.

— Струва ми се… Доколкото поне си спомням, споменах ти и нещо за едно сливане на компанията на Донован с друга…

Сега вече Черил също си сети и се намръщи на свой ред, опитвайки се да си припомни всички подробности.

— Да-а… ставаше въпрос за конгломерата „Улман Дистрибютършип“, нали? — Лиз кимна утвърдително. — И какво?

— Някой е започнал да купува на едро акции на „Улман“. Имам информация, че този някой е Рей.

— Рей ли? Но как е възможно той да… По какъв начин… — в следващия миг очите й се разшириха и тя добави задъхано: — Ами да, разбира се! Беше застанал точно зад теб, докато ми разказваше онази вечер и вероятно е чул за предстоящото сливане!

Именно от тези думи се нуждаеше Лиз, за да получи потвърждение на подозренията си.

— Надявах се да греша. Откакто научих за изкупуването на акции, не съм престанала да си напрягам мозъка, опитвайки се да си припомня и най-незначителните подробности от разговора ни по време на партито. Чудех се дали този внезапен интерес към „Улман“ от страна на Рей не е просто едно съвпадение, но сега вече знам със сигурност — онази вечер явно ни е подслушал, а и на двете с теб ни е пределно ясно, че е човек, който лесно би се поддал на изкушението.

— Така е, дяволите да го вземат! Кой още знае за това?

— Донован.

— Отправи ти обвинение, така ли?

Елизабет поклати глава в знак на отрицание.

— Не, вече не работим заедно.

— Шегуваш се! И защо?

— Няма смисъл да ти обяснявам сега. И без това другият проблем е далеч по-сериозен. За това, че Рей изкупува акции на „Улман“ научих съвсем случайно от една своя колежка, която понастоящем работи с Донован Грант. Каза ми, че бил страшно притеснен.

— Нищо чудно. А направил ли е връзка между теб и Рей?

— Не, още не се е досетил. Нито пък Бренда — колежката ми. Обадих ти се в мига, в който тя излезе от кабинета ми.

— Слава на Бога, че си го направила и то толкова бързо… — тихо промълви Черил, смръщена над блюдото си. — Сега трябва да видим кой е най-удачният начин, по който да действаме. Мътните го взели този мой брат! И той, и ти можете страшно да загазите, ако не вземем мерки бързо! — постави длан върху ръката на Лиз и допълни: — Виждам, че всъщност изобщо не си гладна. Сигурно стомахът ти се е свил от притеснение. А и моят апетит изчезна, затова сега се връщам в офиса си, за да говоря с моя адвокат.

— И с Рей също.

— Да… По дяволите, как е могъл да извърши подобна простотия!

— Нищо чудно да иска да ми отмъсти, задето успях да го убедя да се откаже да напуска компанията.

— Възможно е, но се съмнявам, че е готов да заложи собствената си сигурност и комфорт, само за да ти извърти такъв мръснишки номер. От друга страна си мисля, че Рей е достатъчно загубен да извърши именно такава глупост и едва ли си дава сметка за последствията, като си мисли само за евентуалната печалба, която ще изкара и това в какво ще я вложи — взе чантата си и стана, допълвайки: — Ще ти звънна веднага, щом науча нещо ново, става ли?

— Ще ти бъда много задължена, Черил. Едва ли ще мога да свърша каквато и да било работа, докато не се обадиш — нервите ми са опънати като корабни въжета.

Черил се приведе към приятелката си и нежно каза:

— Успокой се. Ако се стигне до най-лошото, ще свидетелствам, че информацията си я изпуснала съвсем неволно и никой не би могъл да докаже, че си имала намерение да навредиш на бизнеса на Донован Грант. При подобни случаи най-важни са свидетелските показания.

Лиз се усмихна едва-едва и тихо прошепна:

— Иска ми се да ти повярвам, но…

Черил я потупа леко по рамото и добави окуражително:

— Не се бой. Съвсем скоро ще ти звънна по телефона с информация.

— Благодаря ти.

 

 

Следобедът се стори на Лиз един от най-дългите и кошмарни в живота й, докато очакваше със свито сърце позвъняването на Черил. Настъпи вечерта — още по-безкрайна и мъчителна. Едва късно през нощта Елизабет се реши да си тръгне за в къщи; знаеше, че ако не я намери в офиса, приятелката й ще я потърси у дома. Сутринта обаче, когато все още нямаше ни вест, ни кост, Лиз си даде сметка, че е задължена да свърши една друга работа. Облече се внимателно, отби се в работата си само колкото да отмени две делови срещи и се отправи към офиса на компанията Ди Ай Джи.

Казаха й, че в момента Донован е в Трой, но го очакват да се завърне преди обяд. Лиз реши да почака, като се страхуваше, че ако си тръгне, едва ли повторно ще събере кураж да дойде пак. А и колкото по-дълго стоеше пред очите на момичето от рецепцията, толкова по-трудно щеше да й бъде да стане и внезапно да си тръгне, което в този момент й се искаше да направи повече от всичко друго на света. Даже преди три седмици на Лиз щеше да й бъде страшно мъчително да признае на Донован какви ги беше надробила на пияна глава; сега, след като му беше наговорила всички онези обидни приказки последния път, когато се бяха видели, младата жена изпитваше истински ужас при мисълта да се срещне с него и то по такъв повод.

Когато Донован мина покрай нея в единадесет и половина, прекосявайки приемната без да я забележи, Лиз пребледня като смъртник и усети как цялото й тяло се стегна от напрежение. Момичето на рецепцията се усмихна на Грант в знак на поздрав, след което погледна към Лиз — чак тогава Донован се обърна и я забеляза. Върху лицето му се изписа изненада, но само за миг. Също толкова трая и чувството на облекчение и радост, което го изпълни и което той не допусна да проличи.

При последното им виждане Лиз бе изрекла думи, които силно го бяха наранили. По-късно обаче младият мъж осъзна, че всички тези обиди и обвинения бяха просто форма на самозащита. Бе приложила стратегията на атаката, опитвайки се да избяга от чувствата му, още по-уплашена от това, което самата тя изпитваше към него. Тогава си бе дал сметка, че просто трябва да й даде време, за да осмисли всичко — рано или късно, Елизабет щеше да дойде при него. Беше си го повтарял многократно, всеки път, когато бе понечвал да вдигне телефонната слушалка, за да й се обади.

Ето, че сега бе ред на Лиз да му признае истинските си чувства — всички козове бяха в нейните ръце и на него му оставаше само да чака търпеливо, за да разбере по какъв начин бе решила да ги изиграе.

— Дошла си да ме видиш? — попита я с максимално безпристрастен тон Донован.

Лиз се опита да отговори по същия спокоен, равнодушен начин, но гласът й изневери. Чу се едно съвсем тихо и треперливо:

— Ако можеш да ми отделиш една минута.

Грант се поколеба, после кимна и покани Елизабет да го последва. Младата жена се изправи вдървено и пое надолу по коридора — добре знаеше къде се намира личният кабинет на Донован. Влязоха, той затвори вратата след тях и веднага се отправи към своето бюро.

— Е, какво има? — подхвърли небрежно, преглеждайки междувременно пощата. В следващия момент обаче захвърли настрана купа писма и се облегна назад в креслото. Едва се сдържаше да не скочи, заобиколи бюрото и да не я притисне в прегръдките си, но знаеше, че подобна реакция от негова страна щеше по-скоро да я смути още повече. По-добре беше да изчака.

— Имам… един проблем.

Донован само сви рамене.

— И защо реши да дойдеш точно при мен?

— Защото този проблем те засяга. Става въпрос за обединението на твоята компания с консорциума „Улман“.

Иначе спокойният и невъзмутим поглед на Донован мигом изрази внимание и бдителност.

— И какво, по-конкретно?

— Направих сериозен гаф. Не съм искала да се получи така, в онзи миг дори не си давах сметка какви ги приказвам…

— Чакай, чакай. Вземи първо да седнеш и после изплюй камъчето.

Думите му показаха на Лиз, че Донован нямаше намерение да я улесни в признанието й — вече не можеше да се надява на поне частица от предишното внимание, загриженост и топлина, които бе проявявал към нея и които очевидно бяха качества, заложени в характера му. Младата жена също така си даде сметка, че няма да спечели нищо, ако се опита да увърта, затова го погледна право в очите, преглътна притеснено, приседна на ръба на стола срещу бюрото му, събра целия останал й кураж и започна признанията си:

— Събота вечерта след Деня на Благодарността бях поканена на едно парти — сигурно си спомняш — беше го организирала Черил Обермайер. С нея сме много близки и неведнъж се е случвало дори да присъствам на семейни сбирки заедно с родителите и брат й. В този случай обаче присъстваха и други гости. Не знам точно защо, но в един момент се почувствах някак си не на място сред тях, пийнах повече от обикновено и когато по едно време Черил ме отведе настрани, вече се чувствах доста замаяна от алкохола. Приятелката ми поиска да узнае какво ме тревожи — явно си личеше, че не съм много на себе си — Лиз сведе поглед и добави: — Наистина се чувствах зле. Започнахме да разговаряме и в един момент стана въпрос за теб. Черил се разприказва за това колко си привлекателен, чаровен и какви успехи си постигнал в бизнеса и аз, без да искам, неволно споменах за намерението ти да присъединиш „Улман“ към Ди Ай Джи — изчака Донован да каже нещо, но той продължи да мълчи и Лиз отново вдигна поглед. — Тогава изобщо не си давах сметка, че всъщност извършвам предателство към теб, към доверието, което ми бе оказал, споделяйки с мен плановете си — алкохолът съвсем бе размътил мозъка ми, а и освен това бях уверена, че Черил в никакъв случай няма да седне да разпространява такава поверителна информация.

— Но все пак някой го е направил — отбеляза мрачно Донован. Всичко бе очаквал от идването на Лиз, само не и това.

— Да, Рей, братът на Черил. Постепенно се бе приближил към гърба ми и аз изобщо не бях забелязала присъствието му, докато в един момент Черил не ме прекъсна и не му каза да се разкара. Прекалено късно обаче. Повярвай, Донован, никога не бих споменала името ти дори, ако знаех, че Рей е наблизо и слуша — впери поглед в пръстите си, които смутено мачкаха чантата върху коленете й. — Не мисля, че стоя дълго отзад, но явно е било достатъчно, за да чуе най-важното.

Младият мъж насреща слушаше, без да променя изражението си — единствено едно малко мускулче в долната част на лицето му започна да трепка конвулсивно. Изпитваше гняв към Лиз заради глупавата й постъпка, но вече осъзнаваше, че не би могъл да й се сърди дълго. В края на краищата, бе проявила кураж сама да дойде при него и да му признае, и нищо чудно да можеше да използва случилото се, за да я накара най-сетне да му се отдаде.

— Рей е започнал да изкупува акции на „Улман“.

— Зная.

— А знаеш ли, че предвид предстоящото сливане на двете компании, подобно масово изкупуване представлява углавно престъпление? — в съзнанието на Донован постепенно започваше да се оформя една идея.

— Да.

— И си даваш сметка, надявам се, че носиш не по-малка вина от Рей?

— Не го направих нарочно…

— Но си го направила и резултатите са налице. Издала си вътрешна информация и нищо чудно с Рей да сте сключили сделка за известен процент от печалбата, която той ще реализира — Донован добре знаеше, че това не е така, но искаше да притисне Елизабет Джеръм до стената, а и да спечели време, за да обмисли по-нататъшната си стратегия.

— Не е вярно! Вече ти споменах, че нямах никаква представа за действията на Рей, докато вчера Бренда случайно не ми каза. Тя самата дори не е наясно, че фамилията Обермайер са мои клиенти! — навлажни устните си, които бяха пресъхнали от притеснение и срам. — Веднага щом Бренда излезе от стаята, аз се обадих на Черил. Срещнахме се същия следобед. Сега тя е не по-малко обезпокоена от мен — обеща да говори с адвоката си, а също и с Рей, след което да ми се обади, но до този момент все още не го е направила — махна ръка в жест на отчаяние. — Вероятно не е успяла да се свърже с нито един от тях, а нищо чудно брат й да е отрекъл, че е подслушал нашия разговор и да твърди, че изкупуването на акции на „Улман“ от негова страна точно в този момент е чиста случайност. Побъркала съм се, не знам какво да правя, но така или иначе, не можех просто да стоя и да чакам нещо да се случи. Затова и дойдох при теб.

Донован седеше и я гледаше с безкрайна невъзмутимост, сякаш бе от камък — точно както Бренда го бе описала.

— И какво очакваш да направя?

— Не зная… Просто исках да знаеш истината.

— Струва ми се, че двамата с теб имаме доста различни представи за истината — възрази Донован.

Лиз разбра, че той имаше предвид нещата, които му бе наговорила при последната им среща. Отклони поглед встрани, тъй като не намери сили да срещне неговия.

— Съжалявам… — прошепна. — Не трябваше да приказвам така тогава, но бях ядосана и… не знаех как по друг начин да реагирам…

— Не беше просто ядосана, а нещо повече: бе ужасена. Но пък изпитваш страх от мен още от първата ни среща. Единствената разлика е, че онази вечер имаше реална причина да бъдеш уплашена. Както и сега.

Младата жена не можеше да отрече, че в този момент цялата бе изтръпнала от ужас. Личеше си по сковаността на тялото й, по измъченото изражение на лицето й, по погледа й, изпълнен със срам и тревожно очакване, когато се осмелеше да го отправи към Донован.

— Нали няма да искаш… съдебно разследване?

— Това, което си сторила, е не само неморално, но и незаконно.

— Но не съм го извършила нарочно, с някакви лоши намерения. Допуснах грешка по невнимание и недомислие — вече ти казах, че съжалявам и че с Черил ще се опитаме да убедим Рей да върне обратно закупените акции, преди обединението на двете компании да бъде обявено публично и той да направи печалба от това…

— Така или иначе, мисля, че Комисията за сигурност и етика на борсата вече е започнала разследване.

Ужасена, Лиз едва успя да промълви:

— Наистина ли?

Донован вдигна равнодушно рамене.

— Не съм съвсем сигурен: такава е първоначалната информация, която получих от хората в Ню Орлиънс, но, доколкото знам, все още не е намесена полицията.

Лиз приседна още по-напред и изгледа умолително мъжа насреща.

— Спри ги, Донован. Можеш да го направиш, стига да искаш! Обясни им, че е станала грешка; че твоя позната е направила гаф, който веднага ще бъде поправен, още преди сливането на компаниите да бъде обявено публично!

— Само дето аз самият не съм убеден в това. Ти го казваш, но не знаеш какъв ще е отговорът на Рей Обермайер. Дори обаче да съществуваше 100-процентова сигурност, че този глупак ще пусне акциите на „Улман“ обратно на пазара, от къде на къде аз ще ти помагам? — никога досега не бе упражнявал толкова силен натиск върху Лиз, но знаеше, че го прави единствено и само за нейно добро, за общото добро на нея и на себе си, на тяхното бъдеще.

Лиз се огледа наоколо, като напразно търсеше отговор.

— Ами защото някога… бяхме приятели… И ако наистина ме познаваш така добре, колкото едно време твърдеше, то тогава знаеш колко зле се чувствам…

Донован не каза нищо дълго време, като внимателно обмисляше отговора си, потърквайки с пръст горната си устна — един безкрайно познат й жест. После отпусна ръка върху облегалката на стола и попита:

— И колко зле се чувстваш?

— Ами, направо ужасно! Едва ли щях да дойда днес при теб, ако не се измъчвах толкова, тъй като, предвид нещата, които ти наговорих онази вечер, сега имаш пълното право да ме изхвърлиш през вратата, без дори да ме изслушаш! Адски се срамувам за всяка казана от мен дума. Предполагам, че го знаеш, Донован.

Младият мъж повдигна учудено вежди, след което се намръщи и подхвърли:

— Знам само, че нямаш особено високо мнение за мен като човек и при последната ни среща ми даде ясно да го разбера!

— Бях уплашена, стресната, не знаех какво да направя, за да се измъкна от ситуацията! Е, добре, това искаше да чуеш, нали? Да, бях уплашена и затова ти се нахвърлих.

— И сега твърдиш, че нищо от това, което ми наговори тогава, не си го мислела истински? Готова си да ми поднесеш цял куп извинения, защото имаш нужда от моята помощ. Затова ли дойде едва днес, а не по-рано? Доста дълго време ти отне да си признаеш, че съжаляваш. По дяволите, стига си мачкала тази проклета чанта! Ще повредиш кожата! — усети резкостта на тона си, но причината бе, че самият той се чувстваше объркан и раздиран от противоречия заради начина, по който я притискаше към стената. За него бе убийствено да й причинява болка, но се налагаше!

Лиз пусна чантата на земята, сякаш бе врял картоф и започна притеснено да кърши ръце.

— Аз… Не можех да дойда преди. Не намирах сили да се изправя пред теб… Страхувах се, че можеш да приемеш извиненията ми като знак, че… че…

— Че ме желаеш, нали? Хайде, изплюй камъчето! Така или иначе, вече го знам. Желаеш ме, поне на едно определено ниво и именно затова изпитваш такъв страх. Готова си и в гроба си да отидеш девственица, само защото си уплашена до смърт от секса!

Отговорът й едва се чу:

— Не става въпрос за… това…

— А за какво тогава?

Елизабет обаче само повдигна почти незабележимо рамене, сведе още по-ниско глава и стисна очи, за да не се разплаче.

— И ето сега, когато имаш нужда от помощта ми, успя да събереш кураж и да дойдеш — облегна се назад и скръсти ръце върху корема си. — Е, добре, Лиз. Ще ти помогна — тя вдигна радостно поглед, но надеждата, проблеснала в очите й, моментално изчезна при следващите му думи: — Но при едно условие.

— И… какво е то?

Донован се поколеба само за един кратък миг. Елизабет му бе подала репликата, която очакваше и сега бе негов ред да продължи. Това, което се готвеше да каже, ни най-малко не му харесваше, но трябваше да изиграе театъра докрай — само така щеше да я освободи от сянката, която я бе преследвала цял живот, сянката на баща й, на поруганото й детство — дори и ако се наложеше да се прояви като най-големия мръсник.

— Условието е, че ще се преместиш да живееш при мен. Искам да станеш моя любовница.

Лиз пребледня като смъртник и за малко не се свлече в безсъзнание на земята. Стисна здраво облегалките на стола си, търсейки опора, и едва чуто промълви:

— Шегуваш се…

— Напротив. Предложението ми е напълно сериозно. Знам колко много цениш свободата си, възможността сама да определяш какви да бъдат действията ти, да правиш самостоятелно избора си. Е, сега имаш правото на избор: можеш да дойдеш при мен по собствена воля или да ме оставиш да се свържа с полицията. Съвсем просто е — естествено, той никога нямаше да извърши подобно нещо. Блъфираше и то, очевидно, доста успешно. Но нали именно той бе казал веднъж, че за да успее, човек трябваше да действа по възможно най-ефикасния и резултатен начин?

Лиз започна бавно да поклаща глава, сякаш опитвайки се да прогони преминаващите като на кинолента през съзнанието й образи. Очите й се изпълниха със сълзи и тя разбра, че се намира в безизходна ситуация.

— Защо… защо постъпваш така? — промълви накъсано, опитвайки се да възпре риданията.

— Защото те желая. Винаги съм те желал. След последната ни среща почти се бях отказал, но днес ти сама дойде при мен и постави инструмента за действие в ръцете ми…

— Оръжието, искаш да кажеш.

Донован остана невъзмутим.

— Няма значение как ще го наречеш. Така или иначе, чувствата ми към теб не са се променили и сега най-после имам шанс да получа това, което искам. И знаеш ли — онази вечер изобщо не бе права да твърдиш, че се държа арогантно и жестоко. Проблемът по-скоро беше, че тогава проявих твърде голяма отстъпчивост и мекота, а още от самото начало трябваше да действам с повече сила и решителност и щяхме да избегнем цялата тази безсмислена игра на котка и мишка! Просто приложих погрешна стратегия.

— Ето, думите ти доказват моето предположение, че всичко за тебе е само една игра, нищо повече! Но аз все пак изпитвам известно себеуважение и няма да допусна да правиш каквото си искаш с мен. С всеки друг, но не и с мен!

Донован не отхвърли обвинението на Лиз — с това щеше само да подкопае позициите си. И без това целият трепереше отвътре и безкрайно се измъчваше, че я подлага на подобен тормоз.

— Донован, моля те! Не искай това от мен!

Младият мъж обаче не отговори. Опитваше се да изгони от съзнанието си мисълта за болката, която причиняваше на Лиз, повтаряйки си, че го прави за нейно добро. Дано успееше! Трябваше да успее!

— Можеш да откажеш предложението ми и в такъв случай властите ще поемат нещата в свои ръце, което едва ли ще ти хареса. Независимо, че става въпрос единствено за административно престъпление, свързано с престъпване на професионалната етика, пак ще има процес, разпити, гаранции, които ще трябва да се плащат. Ако те признаят за виновна, в най-добрия случай ще се отървеш само с яка глоба, но не вярвам, че разполагаш с толкова пари. Най-вероятно, ще ти се наложи да прекараш известно време в затвора — едва ли съдията ще се отнесе твърде строго с теб. По-скоро, Рей ще си изпати повече.

Лиз се изправи рязко и, като се препъваше, се отправи към вратата. Коленете й обаче трепереха толкова силно, че едва успя да хване дръжката и трябваше да се опре до стената, за да се задържи права.

— Е, какво ще кажеш, Елизабет? Не се ли страхуваш много повече от тази перспектива, отколкото от предложението ми да заживееш с мен?

— Ще изгубя всичко: работата си, приятелите си… Бъдещето ми ще бъде провалено…

— Или бъдещето, или девствеността… избирай сама. Струва ми се обаче, че изборът е съвсем ясен. Естествено, той зависи единствено от теб. Разполагаш с пълната свобода да го направиш, без никой да ти се меси. Нали именно това цениш на първо място?

— Адски много ме мразиш, нали? — прошепна Лиз вместо отговор.

Откъм бюрото на Донован се чу шум и когато той заговори отново, дъхът му опари бузата й. Бе застанал плътно до нея.

— Да те мразя ли? Няма такова нещо… — постави внимателно ръка върху нейното рамо и после бавно я прокара по гърба й. Имаше късмет, че Лиз не бе с лице към него, защото веднага щеше да прочете в очите му болката и тъгата от това, че я измъчва по този начин. — Просто ми се иска този трепет, който разтърсва сега цялото ти тяло, да бъде предизвикан от нещо далеч по-приятно и по-полезно. Ще видиш как ще тръпнеш под ласките ми, докато те любя, Лиз. Ще тръпнеш и ще стенеш от непозната до този момент наслада, и ще се питаш как си могла досега да се отказваш от подобно блаженство — в гласа му се появи познатата страстна нотка. — Защото, когато проникна в теб, удоволствието ще е неповторимо, безкрайно, несравнимо с нищо друго на света. За теб, както и за мен. Нима това означава, че те мразя?

Елизабет дишаше тежко, отчаяно опитвайки се да не избухне в ридания, намираща се почти на границата на истерията.

— Аз… заклех се, че… че никога няма да позволя на някой да… отново да направи това с мен… Заклех се, че… че повече…

Донован се приближи съвсем плътно до нея, но младата жена бе толкова разстроена, че изобщо не обърна внимание на желанието му да я подкрепи, да й помогне да излее мъката си, нито си даваше сметка, че гласът му внезапно бе станал много по-нежен и разбиращ, изпълнен със загриженост и съчувствие. Сякаш говореше не само на нея, но и на самия себе си:

— Понякога човек избира нещо не защото е кой знае колко забавно или приятно, а по-скоро заради това, че е по-малкото от две злини. Аз също едва ли бих прибягнал до подобно изнудване, но съм принуден, след като не постигнах нищо с първата стратегия.

От натиска върху вратата, пръстите на Лиз бяха съвсем побелели, но тя продължаваше да се притиска и да трепери.

— И колко дълго… — гласът й бе дрезгав и тя се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Колко ще искаш да продължи това… съжителство?

— Поне докато сливането с „Улман“ не бъде окончателно уредено и провъзгласено публично. Дотогава имам намерение да те държа под наблюдение. Що се отнася до по-нататък, бъдещето ще покаже. Нищо чудно да установиш, че това, което ще ти предложа, е точно по вкуса ти.

— Моля те, не ме карай да…

— Нищо не те карам. Имаш избор.

— Но, сам знаеш, че… Не бих могла…

Донован се изправи рязко и заяви с решителен тон:

— Днес е четвъртък. Оставям те да вземеш решение до неделя на обяд — обърна се и се върна при бюрото си. Елизабет изви едва-едва глава и забеляза, че записва нещо в някакъв бележник. После той откъсна листчето и се приближи повторно към нея. — Ето, това е адресът ми в Манхатън. Никога не си идвала там. Вземи — Лиз продължи да стои като вцепенена, без да реагира и Донован се върна до бюрото, вдигна чантата й от земята, отвори я, пусна вътре листчето и й я подаде. — Значи се разбрахме: чакам до неделя на обяд и ако до тогава не си се обадила, без повече да се бавя, се свързвам с един приятел, който е член на Комисията по сигурност на борсата, за да поеме нещата в свои ръце.

Цялата разтреперана, Лиз пое подадената й чанта, поспря се за миг, за да изтрие мокрите си от сълзи бузи и бавно премина през вратата, която Донован любезно отвори пред нея. Впоследствие, изобщо не можеше да си спомни как бе излязла от сградата, нито как бе успяла да си стигне до вкъщи. Имаше чувството, че всеки миг ще припадне и няколко пъти й се наложи да се подпре на стената на някоя близка сграда, като се молеше да й бъде спестено поне унижението да се просне на тротоара в несвяст.

Късно следобед телефонът й иззвъня. Елизабет лежеше и слушаше периодичното „Бииип“, като си хвърляше ези-тура дали да се обади или не. Внезапно й хрумна, че е възможно Донован да се обажда, за да й се извини и да й каже, че се отказва да я принуждава по такъв начин, затова моментално скочи от леглото и грабна телефонната слушалка. От другата страна на линията обаче се оказа нейната секретарка, разтревожена задето Лиз не се бе върнала на работа. Информира я, че бе пропуснала важна среща и че също така Черил Обермайер упорито я бе издирвала.

Лиз обясни, че внезапно се е почувствала зле и поиска всичките й ангажименти за петък да бъдат отменени. След като натисна бутона за прекъсване на разговора, младата жена мигом завъртя номера на Черил.

— Брат ми е истински мръсник, Лиз. Какво повече да ти кажа? Толкова усилия хвърлих, за да го убедя, а също и адвокатът ми — упоритото копеле продължава да твърди, че никога не е чул и дума от теб във връзка с обединението на „Улман“ и Ди Ай Джи. Може да сме от една плът и кръв, но добре знам, а и ти също го знаеш, че Рей не притежава никакъв бизнес усет — особено пък за борсови операции. Смята ме за толкова глупава, че да повярвам, че купуването на акции на „Улман“ от негова страна е проява на невероятния му инстинкт, че е просто случайно съвпадение. И кого мисли, че ще заблуди? Идиот, пълен идиот и загубеняк! Отказва да повярва, че ще има проблеми със закона, ако не разпродаде акциите начаса! А когато най-накрая го осъзнае, вече ще бъде прекалено късно!

Лиз въздъхна дълбоко и се свлече обратно върху възглавницата. До този момент единствената й надежда бе, че Рей ще се съгласи да се отърве от закупените акции, макар че дори и при това положение й бе трудно да повярва, че Донован ще се откаже от козовете си да я принуди да му стане любовница.

— Няма страшно, Черил. Всичко ще е наред с Рей.

— Но как така? Та нали е нарушил закона! И двете отлично знаем, че решението му да изкупува акции на „Улман“ изобщо не е просто щастлива случайност!

— Да, разбира се. И все пак, срещу него няма да бъде повдигнато обвинение. Погрижила съм се…

— Какво си направила?

— Днес разговарях с Донован. Обеща, че няма да се свърже с полицията, нито с Комисията по сигурност на борсата, така че никой няма да разбере, че хрумването на Рей да инвестира в „Улман“ е било продиктувано от нещо друго, а не е чисто съвпадение.

— Сигурна ли си? Е, рано или късно, ще стане ясно. Чувствам се омърсена дори само от факта, че имам роднинска връзка с Рей. А ти звучиш ужасно, Лиз. Не се обаждаш от офиса, нали? Днес няколко пъти те търсих там.

— В къщи съм.

— Да не си болна?

— Май да… Явно ме е хванал някакъв грип… Ще се оправя.

— Мога ли да ти помогна с нещо? Боже мой, направи ни страхотна услуга! Истинско чудо е, че просто не се опита да се измъкнеш, след всички тревоги, които ти причинихме!

— Грешката бе изцяло моя, Черил. В края на краищата, аз издрънках цялата информация!

— Той е просто един глупак!

— Е, така или иначе, няма смисъл да го обсъждаме повече. Виж, признавам, че ми е доста зле и май е по-добре да се опитам да поспя. Съгласна ли си да се чуем по-късно?

— Да, миличка, разбира се! Наистина ли не мога да ти помогна с нещо?

— Не, но ти благодаря за вниманието. Благодаря ти, и че говори с Рей. Не е твоя вината, че брат ти е такъв човек!

— Хмм… Понякога не съм съвсем сигурна. Но стига вече сме говорили за това, права си. Сега се погрижи за себе си и ми обещай, че ще се обадиш, ако имаш нужда от нещо.

— Обещавам! До скоро, Черил.

 

 

Лиз добре знаеше какъв, в края на краищата, ще бъде изборът й, още преди да излезе от кабинета на Донован. При все това, следващите два дни се оказаха истинско мъчение за нея. Не яде почти нищо, а малкото сън, който изобщо й се събра, бе всеки път прекъсван от кошмари, продължаващи сякаш и наяве.

Представяше си как я осъждат за издаването на секретна вътрешна информация и за конспирация, а също и за това, че бе съдействала за реализирането на измама на пазара за акции; обвиняват я в кражба, злоупотреба или каквито там бяха правните термини за подобно закононарушение. Представи си как трябва да премине през срама и тормоза на разпитите в съдебната зала — всичко, което Донован й бе описал с подробности и от което доскоро се ужасяваше да не се случи, но не на нея, а на брат й Джейми. Иронията на ситуацията бе твърде очебийна и непоносима.

И така, Елизабет постепенно събра сили и започна бавно да привиква с мисълта за единственото решение, което й оставаше да вземе. Щеше да отиде в апартамента на Донован в неделя на обяд и да го остави да прави с нея каквото намери за добре. Постара се да се подготви предварително, за да успее да устои на унижението и психическото страдание, които я очакваха, но картините, които изникваха в нейното изтормозено съзнание, още повече усилваха чувството на срам и омерзение. Бе изпитвала толкова силни чувства към Донован, а сега той постъпваше по този начин — първо я бе съблазнил и привлякъл с отношението си, а после очевидно бе решил, че играта не е достатъчно забавна и Лиз изобщо не отговаря на предварителните му очаквания.

Очаквания… Това, което Донован виждаше в представите си като най-неповторимо и желано удоволствие, за Лиз представляваше възможно най-неприятното изживяване. Тази мисъл постепенно я успокои до известна степен и се превърна в единствената й спасителна сламка: страданието и ужаса, които изпитваше сега, бяха, без съмнение, пресилени, ако ставаше въпрос за сравнение с това, което реално я очакваше.

Осъзна и нещо друго, макар до известна степен в процес на дълги разсъждения: една малка част от нея в действителност изпитваше желание към Донован, искаше да стане негова любовница. Първоначално тази мисъл я шокира, но след това си даде сметка, че откакто се бе запознала с този мъж, почти постоянно се бе намирала в подобно шоково състояние. Той бе събудил в нея чувства, каквито Лиз отдавна бе решила, че е имунизирана да не изпитва никога. Възбуждаше я физически — не можеше да го отрече, нито да забрави колко неповторимо добре се чувстваше в прегръдките му. И което бе по-важно, не рискуваше нито бъдещето си, нито своята кариера, а и нямаше да е чак толкова трудно да събере отломките от личния си живот и да го съгради отново.

В неделя сутринта Елизабет Джеръм се събуди, изпълнена със спокойна решителност. Бе благодарна, защото отново я бе обхванало познатото от преди вцепенение, което се появяваше винаги в кризисни ситуации. Изчисти и подреди апартамента, пусна пералнята, приготви си закуска, след което си взе душ и се облече в съвсем обикновени панталони и пуловер. Напъха в един сак няколко костюма, с които да ходи на работа, като взе и малка чантичка с най-необходимото за личния тоалет, излезе и тръгна пеша към дома на Донован, чийто адрес той й бе написал. Разстоянието не бе голямо, но духаше студен и пронизващ декемврийски вятър. Витрините на магазините вече бяха украсени за предстоящите коледни празници, но Лиз не забелязваше нищо. Единствената мисъл в съзнанието й бе час по-скоро да достигне целта, към която се бе отправила, преди куражът и решителността да са я напуснали.