Барбара Делински
Дар на съдбата (3)

Трета глава

В продължение на един дълъг миг Лиз буквално бе неспособна да си поеме дъх — въображението й работеше с бясна скорост, през съзнанието й за отрицателно време преминаха десетки картини на интимна близост и споделено щастие. Можеше да се закълне, че Донован я целуваше — макар и само с очи, той мълчаливо вкусваше сладостта на устните й. Можеше да се закълне, че в този момент й правеше предложение.

Най-накрая здравият й разум надделя. Не беше толкова глупава, че да си въобразява подобни неща и добре знаеше, че не може да се сравнява нито по външност, нито по досегашния си опит по отношение на мъжете с повечето от жените в ресторанта, още по-малко с онези, които бяха преминали до този момент през живота на Донован. Не биваше да забравя, че този мъж обичаше да подхвърля закачки, да предизвиква с неочаквани изказвания и — което бе по-важно, не биваше да забравя, че бе подвластна на тях. Не трябваше дори да си мечтае, че някога би могла да притежава това, което, макар и само хипотетично, й предлагаше Донован Грант.

Елизабет направи огромно усилие да възвърне самообладанието си, сбърчи леко нос и се включи в играта.

— Не обичам големи, мрачни и празни къщи — каза.

Донован вдигна поглед от устните към очите й, приковавайки го към тях също толкова ненаситно — съблазнително.

— Няма да е мрачна и празна, ако бъдем двамата.

— Но аз вече си имам свой собствен апартамент — възрази му неговата събеседничка с подобаваща сериозност.

— Можеш просто да развалиш договора и да се пренесеш при мен.

— Да, но той е за две години.

— Ще ти помогна да го прекратиш.

— Аз не искам да го прекратявам.

— Значи ли това… че не смяташ, че си жената, която търся?

Лиз вдигна очи нагоре в израз на престорено съжаление и въздъхна:

— Май вече започваш да схващаш.

Донован сбърчи вежди за миг, след което каза:

— Защо ли тогава останах с впечатлението, че именно ти си тази жена?

— Не питай мен. Никога не съм успявала да разбера начина, по който мислят мъжете.

— Никога ли? Нима досега в живота ти не е имало някой по-специален човек?

— Не е имало.

— И защо?

— Защото бях заета да градя кариера.

— Значи и ти си като останалите? — в гласа му отново се прокрадна познатата закачлива нотка и Елизабет най-после усети как напрежението й се стопява. Освен това, бе изключително горда със себе си — беше се справила с Донован по най-правилния, разумен и спокоен начин, като за първи път не бе допуснала закачките му да й въздействат.

— Предполагам — отвърна, след което го дари с ослепителна усмивка, докато келнерката й сервираше поръчания солен пай.

Сякаш най-после бе преодоляно някакво сериозно препятствие в общуването им, останалата част от обяда премина спокойно и гладко, без напрежение и излишни притеснения.

След като се наобядваха, Донован я поведе пеша към своя офис. Този път не я държеше за ръката и макар една малка част от нея да копнееше за топлината на силната му длан, като цяло младата жена бе доволна от себе си заради успешно извоюваната си неприкосновеност.

Провирайки се с лекота сред навалицата следобедни минувачи, Донован я водеше напред, като същевременно не срещаше трудност да й разказва за основаването на компанията Ди Ай Джи и последвалото наемане на офиса на Парк Авеню, към който се бяха отправили. Скоро стигнаха до сградата, взеха асансьора и се издигнаха високо над покривите на съседните постройки до етажа, където се намираше обширната приемна на компанията. Донован поведе Лиз от кабинет в кабинет, представяйки я на служителите си.

Беше очевидно, че е обичан от всички — личеше си по усмихнатите лица и ведрото настроение, което ги обземаше забелязвайки го, по уважението, с което реагираха при представянето й от работодателя им и което нито бе израз просто на задължителна формалност от страна на по-нискостоящите, нито бе проявявано насила. Благодарение на Донован и отношението, което си бе спечелил тук, Лиз бе посрещната изключително топло и гостоприемно. Изпита леко разочарование и дори известно чувство на изоставеност, когато малко по-късно Донован си тръгна, оставяйки я да разговаря с директора на отдел „Продажби“. Скоро обаче Лиз бе изцяло погълната от дискусията и забрави за обзелия я необясним копнеж.

След търговския отдел тя посети и маркетинговия, после се запозна с работата по рекламата. Както сам Грант бе изтъкнал, рекламната дейност на компанията се ограничаваше в едно направление — предоставяне на информация. Макар целящи да изтъкнат положителните страни в продукцията и услугите на Ди Ай Джи, често пъти стигайки до характерните суперлативи, публикациите и рекламните филмчета определено не бяха създавани с цел да приковат на всяка цена вниманието на потребителите. Подобна скромност от страна на компанията пасваше идеално на стратегията, която Лиз смяташе да приложи за предстоящата застъпническа кампания. Фактът, че досега Донован в никакъв случай не бе прекалявал с излишни хвалебствия и себеизтъкване, щеше само да бъде от полза при привличането на журналистите на тяхна страна. Освен това, по този начин й се предоставяше шанс да представи кампанията от съвсем нов ъгъл, както и самия Донован — като едно ново, свежо лице на търговския хоризонт. Несъмнено щеше да се справи чудесно, тъй като с естествената си чаровност винаги успяваше да спечели симпатиите на аудиторията.

— Изглеждаш адски доволна от себе си — чу отзад познат глас. Обърна се и видя така нареченото „ново, свежо лице“ на един човек, който не само че не бе „нов“ за нея, но вече изцяло бе обсебил мисълта й.

— Не съм разбрала, че си се върнал — отвърна Лиз, усещайки как сърцето й се разтуптява с бясна скорост.

— Ти бе толкова погълната от мисли за нещо, заради което още продължаваш да се усмихваш, че предпочетох да не те прекъсвам. Предполагам, че рекламните публикации и отзиви са ти харесали.

— Впечатлена съм, наистина — сведе поглед към доклада, който току-що бе прочела, с цел да спечели време, за да овладее смущението си. Отчаяно се молеше за в бъдеще да се научи да контролира трепета, който обхващаше цялото й тяло всеки път, когато Донован застанеше близо до нея.

По лицето на Грант плъзна усмивка. Бавно, той отлепи рамо от рамката на вратата, на която стоеше облегнат до този момент и се приближи до Лиз, продължавайки да се усмихва.

— Би било много непристойно, ако на практика не изпълнявах нещата, които проповядвам пред другите.

— Струва ми се, че е по-скоро обратното: човек проповядва това, което върши. Не знаех, че компанията се занимава и с производство на спортно облекло.

— Идеята да се захванем с този бизнес бе продиктувана от чисто егоистични причини, а именно: обичам да се занимавам с различни видове спорт — настани се на ръба на масата, зад която седеше Елизабет, при което тя инстинктивно се отдръпна назад.

— Тичаш ли?

— Няколко пъти седмично.

— А вече знам, и че караш ски.

— Също така при възможност практикувам подводно плуване, каране на кану и парашутизъм.

— Значи обичаш да предизвикваш съдбата — стори й се, че коментарът й прозвуча по-заядливо, отколкото всъщност бе имала намерение да прозвучи. Беше й трудно да запази самообладание и да се държи естествено, когато Донован седеше толкова близо до нея, гледайки я проницателно, но същевременно и с някаква необяснима нежност, на която Лиз обаче не смееше да се довери.

— Така е. При това положение, какво ще кажеш да отидем да вечеряме?

— Да вечеряме ли? — хвърли поглед на часовника си и замря. — Господи, нямах представа, че е станало толкова късно — изправи се и започна припряно да прибира отчетите и другите материали, които бе взела да чете.

— Не е късно. Тъкмо идеалното време за вечеря.

— Само че трябва да бягам.

— Значи и ти практикуваш този спорт, така ли?

— Да, когато закъснявам — отвърна рязко Лиз.

Коментарът й обаче не разколеба Донован.

— Все още не си дала отговор на предложението ми.

Неспособна да срещне погледа му, младата жена посегна към чантата си и напъха вътре тефтера си.

— Струва ми се, че току-що го направих. Казах, че ми се налага да вървя.

— Не е необходимо да работиш и през нощта — заяви със сериозен тон той. — Поне аз нямам подобни изисквания към теб.

Приковала поглед в ръката, която стискаше нейната, Лиз преглътна с усилие и каза:

— Не смятам да работя през нощта.

— Тогава какво планираш да правиш? — с другата си ръка започна бавно и нежно да я гали по рамото, после по-надолу, до свивката на лакътя. Лиз искаше да се отдръпне, но бе неспособна да се помръдне.

— Недей… — прошепна най-накрая. Усещаше, че нещата се изплъзват от контрола й и това я плашеше.

— Какво ще правиш тази вечер? — повтори въпроса си Донован, без да обръща внимание на протеста й.

Елизабет не отместваше поглед от двете разкопчани копчета на ризата му, но това не й помогна да възвърне самообладанието си — напротив, видът на разголените му гърди я развълнува още повече.

— Трябва да гледам едно дете, докато се прибере майка му.

— Да гледаш дете ли? Искаш да кажеш, че работиш и вечер нещо друго?

— Не. Става въпрос за детето на една приятелка.

Повдигна с показалец брадичката й, така че я принуди да го погледне право в очите.

— Значи, приятелка.

— Да… — прошепна отново Лиз, неспособна да каже нищо повече. Сви се, опитвайки се да избегне по някакъв начин близостта на този мъж, но напразно — Донован вече обвиваше кръста й със свободната си ръка, неусетно привличайки я към себе си. Погледът му се плъзна бавно по чертите на лицето й — оглеждаше и най-дребната подробност настойчиво, но същевременно безкрайно гальовно, караше я да се отпусне, но в следващия миг отново я изпълваше с напрежение. Лиз се опита да овладее учестеното си дишане, сигурна, че вълнението й бе повече от очевидно — гърдите й се надигаха и спускаха във все по-ускоряващ се ритъм и макар Донован да не откъсваше поглед от лицето й, тя знаеше, че с периферното си зрение той долавя този разтърсващ цялото й тяло трепет.

— И толкова бързаш, че даже нямаш време да сложиш нещо в уста по пътя? — гласът му сега също бе преминал в дрезгав шепот, но не изпълнен с уплаха и колебание, а с нескритата страст на мъж, изгарящ от желание да съблазни, да притежава.

Елизабет поклати глава, след което преглътна конвулсивно, когато Донован се наведе и леко докосна с устни бузата й.

— Недей — промълви отново тя, без обаче да намери сили да се извърне, да се освободи от прегръдката му. Знаеше, че трябва да избяга още сега, на мига, но стоеше на място като парализирана, докато Грант нежно плъзваше устни по лицето й, обсипвайки я с гальовни, едва-едва докосващи целувки, подобни на нечие призрачно дихание. Затвори очи, почувствала как топлината на тялото му разпалва огън в слабините й, как мирисът на мъж — чист и ясно доловим сега, когато стоеше така плътно до нея, изпълваше цялото й същество със сладостна болка. Бе неспособна да се отдръпне, да устои на допира на горещите му устни — толкова меки, подканващи, жадни и страстни, каращи я да изпитва копнеж, какъвто никога досега не бе изпитвала в живота си.

Тя издаде глух стон и се залюля, неспособна да запази равновесие, но Донован я придърпа още по-близо до себе си. Придържаше я с бедра, притиснал я здраво в прегръдките си. Когато отново вдигна глава, за да я погледне, Лиз също отвори очи и се взря в неговите.

Отначало не каза нищо, като продължи настойчиво да разглежда чертите на лицето й. После, все така притискайки я с бедра, той плъзна ръце нагоре по гърба й, след което бавно ги прокара по раменете. Пръстите му гальовно проследиха всяка извивка на изящната й шия. Дланите му разгънаха леко разтворената яка на копринената й блуза с почти недоловимо шумолене, което обаче накара цялото й тяло да изтръпне за миг.

— Кожата ти е толкова мека и нежна… — прошепна й.

Лиз поклати тава, но по-колебливо от предишния път.

Долната част на ръцете му бяха опасно близо до нейните гърди, при което, за свой ужас, тя усети как зърната й започват да набъбват, тръпнещи в сладостна болка. Осъзнаваше, че е възбудена до краен предел, а това я плашеше.

— Знаех си, че ще стане така.

— Как?

— Всичко в мен гори, а ти се топиш и при най-лекия допир от моя страна.

— Не е вярно.

— Тогава защо трепериш?

— Защото ме плашиш.

— Нищо подобно. Уплашена си от собствените си реакции, а не бива.

— Не е… вярно.

Ръцете му обаче продължаваха да я галят, увеличавайки душевното й терзание, поради което тя постави своите върху тях, за да ги възпре да не се плъзнат по-надолу. Въобще не й мина през ум, че по този начин го задържаше към себе си, но Донован Грант не бе толкова наивен.

— Неизбежно е, Елизабет — промълви. — Не е нужно да се бориш.

— Нищо не е неизбежно — едва успя да събере сили да отвърне тя.

— Това между нас, е. Знаеш, че и двамата сме привлечени един от друг. Моето сърце бие също толкова ускорено, колкото твоето.

Сякаш дланта й бе не по-тежка от пухче, той без никакви усилия издърпа своята изпод нея и я постави върху едната й гърда. Дъхът на Лиз замря. Тя прехапа устни, боейки се да не издаде някакъв звук, с който да разкрие, че думите й съвсем не отговаряха на това, което в действителност чувстваше.

— Казах ти вече, че ме плашиш. Играта ти не ми е по вкуса.

— Затова ли гърдите ти наедряха и зърната ти са толкова твърди и възбудени? Мисля, че се опитваш да ме заблудиш. Тялото ти реагира на моя допир.

— Не е… вярно.

— В това няма нищо лошо, мила. Напротив, прекрасно е. И когато те докосвам ето така… — прокара палец по набъбналото зърно, при което сякаш през нея премина ток, който я заля като лавина, съзнанието й блокира напълно и Лиз бе изцяло погълната от това ново, едновременно сладостно, и болезнено усещане. Същевременно, именно поради мощта на разтърсилото я чувство, тя успя да намери сили, за да отблъсне Донован, но неуспешно. Той продължаваше да я стиска здраво между бедрата си, като по този начин не й позволяваше да се отдели от него. — Никога не бих ти причинил болка, повярвай. От това ли се страхуваш?

Елизабет дишаше тежко, заровила брадичка в яката на блузата си. Дори и в този миг, когато най-после бе поставил ръце мирно на кръста й, тя още изпитваше уплаха.

— Не желая да става това, което се случва сега.

— Значи предпочиташ да отидеш и да пазиш онова дете, така ли?

Лиз кимна.

— Тогава ме целуни и ще те пусна.

— Няма.

— Не си ли любопитна? Досега още не съм те целувал.

— Напротив. Вече го направи веднъж.

— Да, но не и по устните. Не и когато цялото ти тяло реагира на моите докосвания.

Лиз поклати отново глава в знак, че не желае, но Донован повторно повдигна брадичката й и се взря напрегнато в очите й.

— Няма да те пусна, ако не ме целунеш.

— Моля те, недей да искаш това от мен. Намери си някоя друга, която може да се справи по-добре с този вид игрички.

— Но аз мисля, че се справяш просто чудесно. Именно затова и те предизвиквам.

— Но аз не искам да играя!

— Само една целувка!

Лиз стисна устни.

— Пъзла! Ето каква си!

Тя кимна.

— Хайде, Елизабет!

— Лиз! — извика ядосано младата жена, едва успяваща да се овладее при досега на парещия му дъх и изпълнените със страстен копнеж думи. — Всички се обръщат към мен с „Лиз“!

— Да, но аз не съм всички и затова ще те наричам „Елизабет“.

Тя затвори очи и понечи да въздъхне, но въздишката й бе заглушена още в началото от Донован, притиснал устни към нейните. Лиз се опита да каже нещо в знак на протест, но единственото, което се чу, бяха някакви неясни стенания. Младата жена се бореше с всички сили да се измъкне от прегръдките на мъжа, но той побърза да зарови ръце в косите й, придържайки главата й така, че да не може да откъсне устни от неговите.

Лиз завинаги запомни тази първа, изпиваща, сякаш продължила вечно целувка: безжалостно настойчива в началото, докато все още й се съпротивляваше, постепенно ставаща все по-нежна, топла, гальовна, до момента, в който се бе превърнала в израз на необятна, всепоглъщаща, неутолима страст. Завинаги запомни начина, по който Донован Грант бе притискал устни към нейните с непозната досега за нея жар и непоколебимост, изместена по-късно от по-голяма сдържаност и кавалерско отношение. Никога не забрави как бе галил с език устните й, вътрешността на пресъхналата й от вълнение уста, карайки я да реагира със същата страст и премала, да търси, предизвиква, изисква, да се стреми към пълно, безусловно отдаване. Никога не забрави как той захапваше устните й, придръпваше ги навън, как дъхът му се сливаше с нейния. Ако в този миг бе имала възможност да погледне отстрани на преживяваното от нея вълнение и екстаз, издигнал я високо в небесата, сигурно щеше да остане шокирана и безмълвна задълго.

Засега обаче се бе оставила на течението, напълно безсилна да се противопостави на Донован, твърде възбудена и жадна за милувки, за да може да му устои. Когато най-после той откъсна устни от нейните, леко отдалечавайки я от себе си, за да я погледне, видя, че цялата трепереше, а страните й бяха огнено червени.

— Ето, виждаш ли колко е лесно — каза Грант, като въздъхна доволно. — Сега вече можем да тръгваме.

Опитвайки се да не обръща внимание на множественото число, което бе употребил, нито на факта, че краката й напълно отказваха да я държат, Лиз се пресегна да вземе оставените на бюрото отчети. Мъжът до нея обаче я изпревари, вдигна ги с една ръка, а с другата взе палтото й от стола, върху който го бе захвърлила и й помогна да се облече. След като преметна през рамо дръжката на чантата си, Елизабет протегна ръце с намерение да поеме от Донован купа документи.

— Ще ги отнеса долу вместо теб и ще ти повикам такси.

— Не е необходимо.

— Няма значение. Ще го направя.

Лиз се съгласи мълчаливо и почти тичешком се запъти към вратата, тъй като в този момент мислеше единствено как да се измъкне по-скоро от тази стая, от тази сграда, от този мъж. През цялото време, докато чакаха асансьора и после се спускаха надолу към партера, тя не го погледна нито веднъж. После побърза сама да си повика такси, макар че при други обстоятелства щеше да предпочете да върви пеша. Едва след като припряно и непохватно се намъкна в колата, Лиз протегна ръка да вземе купа документи от Донован. Той обаче продължи да ги държи, като само се наведе леко и каза:

— Утре сутринта заминавам за Ню Орлиънс. Ще се върна вдругиден и ще ти се обадя. Става ли?

— Добре — едва-едва отговори Лиз, без да го поглежда. — Ще предам тези отчети и цялата останала документация на колежката, която ще поеме твоя случай по-нататък.

— Ти ще си тази, която ще продължи да работи по него.

— Няма да стане.

— Или ти, или никой.

Елизабет вдигна рязко глава и изгледа ядосано Донован.

— Искаш да кажеш, че ако откажа да се съобразя с прищевките ти, ще се обърнеш към друга консултантска фирма?

— Именно.

— Държиш се като дете.

— Виждаш ли, явно си приличаме и в това отношение.

Преди Лиз да успее да измисли подходящ и достатъчно язвителен отговор, Грант постави документите върху коленете й, затвори вратата на таксито и почука два пъти по стъклото на предната врата, за да даде знак на шофьора, че може да потегля. Само след миг колата се изгуби в общия поток автомобили.

 

 

— Наистина съжалявам, Карън. Опитах се, но явно просто е невъзможно да се разберем с този човек. Ще трябва да назначиш някой друг като консултант на Донован Грант.

Карън Рейнолдс бе очаквала с нетърпение разговора си с Лиз, само че този път бе далеч по-подготвена да се противопостави успешно на мрачното настроение и бурните реакции на своята служителка.

— Донован вече ме информира, че искаш да се откажеш от случая.

— Информирал те е?

— Обади ми се снощи и имахме доста продължителна дискусия.

— А разказа ли ти как ми се нахвърли?

— Е, не използва точно същата дума…

Огорчението и срама, които изпитваше Лиз до този момент, бързо отстъпиха място на силен гняв при мисълта, че Грант вероятно бе разказал на шефката й как бе постъпил с нея предишния ден.

— И какви думи използва? — попита, като се постара въпросът й да прозвучи що-годе небрежно. Искаше да знае колко далеч си беше позволил да стигне този мъж в стремежа си да я унизи.

Карън присви рамене и отвърна:

— Каза, че те е целунал, но това на теб никак не ти е харесало.

— Колко проницателно от негова страна.

— Каза също така, че си била уплашена.

— Естествено! Не смятам, че изнасилването от делови партньор е по-приятно от другия вид изнасилване.

— Какво знаеш за… „другия вид“?

Лиз вдигна рязко глава, поглеждайки изпитателно Карън, но когато видя израза на искрена загриженост и чистосърдечно любопитство, изписан върху лицето й, раздразнението й мигом изчезна.

— Не, не… Не се безпокой. Никога не съм била изнасилвана.

— Просто се чудех…

— Заради това, че се съпротивлявам на Донован ли?

— Всъщност, мислех си по принцип за отношението ти към мъжете — Карън замълча за миг, след което внимателно продължи: — През тези шест години, откакто се познаваме, не си излизала с никого повече от един, най-много два пъти, като дори и тези срещи са били твърде редки и през голям интервал от време. Винаги си отказвала на предложенията ми да те запозная с някого, ето защо е съвсем естествено да започна да се съмнявам, че…

— Не е нужно, повярвай — прекъсна я сърдито Лиз. — Мъжете са ми абсолютно безинтересни, това е всичко. Не мисля, че животът ми е по-малко пълноценен, ако нямам някой, с когото задължително да прекарвам вечерите и нощите си.

— Когато не си опознал нещо, то не ти е и необходимо.

— Обратното също важи. А и защо трябва да си имам неприятности?

— Не е задължително да имаш неприятности.

Елизабет се отпусна в едно от креслата, скръсти ръце и погледна своята шефка право в лицето:

— Добре, Карън, да приемем, че си права. Тогава ти защо все още не си уредила живота си?

— Напротив, направила съм го, основавайки тази агенция и вършейки работа, която ми доставя удоволствие. Да имам съпруг и деца сега би било истинско бреме за мен. Така или иначе, нямах предвид брак, а по-скоро това да излизаш и да се срещаш с мъже. Аз лично го правя и то непрекъснато. За някои неща мъжете определено са незаменими.

Карън изрече последните думи с многозначителна усмивка. В очите й проблесна хитро пламъче. Лиз обаче само я изгледа скептично и отвърна:

— Много добре знам, че не правиш секс с който ти падне. През последните шест месеца се виждаш единствено с Дейвид Брюър.

Карън тръсна леко глава, едновременно признавайки, но и отхвърляйки твърдението на Лиз.

— Дейвид се оказа симпатичен и в никакъв случай не е досаден. Освен това никак не е взискателен и ми предоставя пълна свобода да върша нещата, които ми харесват. Знае, че ако дори веднъж спомене за сватба, повече никога няма да ме види… Но сега не става въпрос за мен, а за теб.

Елизабет въздъхна уморено. Карън не можеше да знае, че нейната приятелка и служителка бе прекарала последната нощ без да мигне, кръстосвайки напред-назад из апартамента и сега определено започваше да чувства последствията от безсънните часове. Усещаше мускулите си напрегнати, вече бе изгълтала три аспирина да облекчи измъчващото я главоболие, а огромната чаша кафе, което бе изпила тази сутрин, я бе направила още по-нервна и раздразнителна.

— Карън, не искам да работя по този случай, това е. Никога преди не съм те молила за подобно нещо и знам, че вероятно излагам на риск приятелските ни отношения — Донован е… или поне е бил преди, твой много близък приятел. Извинявай, но просто не мога да работя съвместно с него.

— Той обаче твърдо заяви, че не желае друга сътрудничка.

— Мен или никого, нали? Вече съм запозната с изискванията му.

— Каза, че в противен случай ще се обърне към друга фирма — допълни спокойно Карън.

— Блъфира. Явно обича да си играе с хората и сега лудо се забавлява.

— Говориш така, сякаш си напълно уверена, че няма да изпълни заканата си.

— Наистина мисля така. При първата ни среща ми каза, че избрал нашата агенция, защото смятал, че е най-добрата, а водещ принцип в икономическите теории, които застъпва, е да бъде пръв сред най-добрите, ползвайки единствено най-доброто. Виж, Карън — днес целия ден Донован ще бъде извън града, така че, ако се съгласиш да прехвърлиш неговия случай на друга колежка, тя ще има достатъчно време да обсъди проблема с мен, да разгледа първоначалните ми бележки, да се запознае с отзивите във вестниците, както и с отчетите, които взех вчера от централния офис на компанията. Така, когато Донован се върне, ще бъде изправен пред свършен факт, а щом се запознае с Вероника или с Джули, или пък с Бренда или Шийла, гарантирам ти, че ще ме забрави на секундата.

— Съмнявам се — понечи да й се противопостави нейната шефка и приятелка, но бе прекъсната от нахълтването на секретарката, която започна притеснено да обяснява:

— Казах му, че трябва да почака, но той настоя да влезе! — местеше нервно поглед ту към Карън, ту към Лиз, при което те на свой ред се спогледаха озадачено. Сърцето на Елизабет се сви при мисълта, че Донован е решил да дойде и директно да постави изискванията си, но в следващия миг на вратата изникна съвсем друг мъж — значително по-млад, висок и доста кльощав, с дълга, разчорлена тъмнокестенява коса, която подчертаваше още повече силната бледност на лицето му.

Лиз мигновено скочи на крака.

— Джейми! Какво правиш тук?

— Трябваше да те видя, Лиз — хвърли припрян поглед към Карън, но изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото смутен. — Налага се веднага да говоря с теб.

Елизабет не беше виждала Джейми от почти седем месеца и внезапната му поява в агенцията я завари напълно неподготвена, още повече, че по принцип той живееше на повече от четири хиляди километра разстояние.

— Разбира се. Карън, това е малкото ми братче Джейми. Джейми, запознай се с Карън Рейнолдс, моята шефка.

Елизабет бе използвала думата „братче“ съвсем умишлено, с което искаше да извини пред Карън не особено възпитаното му поведение. Очевидно успя, тъй като приятелката й кимна и се усмихна сърдечно на момчето. Неслучайно също така бе споменала, че Карън й е шефката — надяваше се брат й да се съобрази с този факт. В това отношение обаче не постигна нищо: Джейми само хвърли още един бърз поглед към Карън, след което моментално се обърна отново към Лиз.

— Можем ли да отидем някъде другаде? — запита нервно той, пристъпвайки от крак на крак.

— Ами… Разбира се — Лиз стисна притеснено ръце и отправи объркан поглед към Карън. — Нали нямаш нищо против да продължим разговора малко по-късно? — попита я тихо.

Карън само кимна в знак на разбиране и махна с ръка да тръгват към вратата. Лиз изчака да излязат в коридора и да се поотдалечат към нейния кабинет, преди най-накрая да се обърне към брат си и да попита:

— Къде е проблемът, Джейми?

— А къде не е?

— Случило ли се е нещо?

— Определено. Кой е твоят офис?

— Онзи отсреща.

Като се отказа от опитите си да получи повече информация от брат си, Лиз го поведе надолу покрай другите офиси, докато най-накрая не стигнаха до нейния, където затвори тихо вратата, след като младежът вече бе влязъл и уморено се бе отпуснал в един от фотьойлите.

— Е, добре, Джейми — обърна се тя към него, като се стараеше да говори със спокоен тон. — Разкажи ми всичко без да бързаш и без да пропускаш подробност. Какво те доведе в Ню Йорк?

— Имам неприятности.

Лиз не чуваше нищо ново — Джейми вечно имаше неприятности и думите му никак не я изненадаха, макар че се бе надявала, че с излизането от пубертета и с помощта на консултациите от страна на психолози, нейният брат малко по малко ще започне да проявява по-голяма сдържаност и контрол над реакциите си.

— И какви са по-точно? — канеше се да добави „този път“, но самата се чувстваше лично отговорна за постъпките на брат си, затова си замълча.

— От известно време излизам с едно момиче…

— Ани?

— Не, не, друго. Казва се Сюзън. Скарахме се и аз, ами, струва ми се, че я ударих…

Лиз затвори очи и в продължение на една мъчителна минута стоя неподвижно, опитвайки се да овладее тревожното туптене на сърцето си, след което подчертано внимателно прескочи краката на брат си, които той беше протегнал небрежно пред себе си, и се отправи към другото кресло. Днешният ден още от самото начало се беше оказал отвратителен и, което беше по-лошо, не се забелязваха никакви признаци за промяна.

Младата жена си пое дълбоко дъх и издиша на пресекулки, след което се постара въпросът й да прозвучи максимално спокойно.

— Значи си я ударил. Само веднъж ли?

— Е, струва ми се, че бяха няколко пъти.

— Зле ли е?

— Във всеки случай не е в критично състояние.

— Наложи ли й се да отиде до болницата?

— Ами, да.

Лиз облегна глава назад върху облегалката на фотьойла и издаде глух стон.

— За Бога, Джейми — прошепна едва чуто. — И защо?

— Защото й разбих носа.

— Питам те защо я удари!

— Дразнеше ме. Заяждаше се с мен, караше ме да се чувствам като последния загубеняк, а подобно отношение не прощавам на никого.

— Но защо е трябвало да я удряш? По този начин едва ли би могъл да решиш проблема!

Джейми измърмори нещо в отговор, след което вече по-ясно заяви:

— Сега е късно да се разкайвам. Сюзън подаде обвинение срещу мен.

Лиз скочи на крака.

— Значи е отишла в полицията?

— Да.

— Да не би да те… арестуваха?

— Успях да се кача на самолета, преди да ме хванат. Сюзън, каквато си е глупачка, взе, че ми се обади, за да ми каже, че полицаите всеки миг ще дойдат да ме окошарят.

Елизабет притисна пръсти към слепоочията си — в главата й пулсираше мъчителна болка, което означаваше, че пристъпът на мигрена бе неизбежен. Знаеше си го.

— Говори ли с доктор Брановиц?

— Не.

— Кога ходи при него за последен път?

— Миналият петък. Следващата консултация беше насрочена за утре.

— Мисля, че трябва да му се обадим.

— И с какво може да ми помогне? За Бога, Лиз, та той е просто психиатър, така че не можеш да очакваш от него да стори чудо!

— Да, но сигурно познава някой добър адвокат в Сан Франсиско — Елизабет се наведе напред и се вгледа разтревожено в лицето на по-малкия си брат. — Джейми, по-добре е да се върнеш обратно, докато все още съществува възможност да те пуснат на свобода условно, още повече, че се нуждаеш от психиатрична помощ. Освен това, нямаш досие в полицията.

Това наистина си беше цяло чудо само по себе си. За щастие, системата на правораздаването засега не се интересуваше от броя на сменените училища, нито от това колко пъти някой бе уволняван или бе напускал работа.

Джейми само присви рамене в отговор.

— Не знам, Лиз. Май така или иначе си беше време да се махна от Фриско. Вече живея там от четири години и мисля, че дойде моментът да потърся нещо ново.

— Добра идея. Само че първо трябва да уредиш проблема със Сюзън.

— Няма начин да разбере къде съм заминал.

— А заповедта, издадена за арестуването ти? Полицията ще те търси, не разбираш ли?

Момчето повторно сви рамене, но не каза нищо.

— Джейми, — поде отново Лиз, стараейки се да покаже на брат си, че му съчувства и че е искрено разтревожена за него, макар отвътре цялата да кипеше от гняв. — Трябва да разсъждаваш трезво. В момента имаш добра работа…

— Напротив, скапана е.

— Мислех, че това, с което се занимаваш сега, ти е интересно. В края на краищата, работиш за една от най-добрите проектантски фирми в Сан Франциско.

— Да, но заемам най-ниското възможно стъпало там. Ти трудно би могла да си представиш колко дяволски недостижими са горните позиции в йерархията!

— Няма смисъл да се целиш толкова нависоко от самото начало. Засега мисли как да се издигнеш до следващото стъпало — в края на краищата, Рим не е бил построен за един…

— Можеш да си спестиш нравоученията.

— По дяволите, Джейми! Чуй ме поне веднъж: заемаш един от най-ниските постове в компанията, защото все още не си се научил да се стремиш по-нагоре. Вече за трети път сменяш работата си, но и сега, както и преди, не проявяваш нужната амбиция и воля да напреднеш. Наистина, тази проектантска фирма е много по-голяма от предишните места, където си работил, и съответно е много по-трудно да преодолееш всички бюрократични пречки пред професионалното си израстване. При все това, не може да няма поне няколко човека, с които се разбираш.

— Нищо подобно. До един са сноби.

— Не е възможно: нали се съгласиха да те вземат на работа.

Джейми се извърна ядосано към сестра си, готов да се скара с нея, но забеляза усмивката й — едновременно нежна и изпълнена със съчувствие. Войнственото му настроение моментално се стопи и той също изкриви устни в нещо като полуусмивка.

— Е, вероятно си права.

— Така. Значи по отношение на работата перспективите изглеждат добри, бих казала отлични: въпреки проблемите, които имаше с предишните си работодатели, хората в сегашната проектантска фирма явно виждат, че в теб се крие потенциал. Не трябва да изпускаш този шанс, Джейми! А и Сан Франсиско е страхотен град! Имаш удобен апартамент, а и винаги можеш да разчиташ на подкрепата на доктор Брановиц.

— Явно обаче не е кой знае какъв специалист: виждаш резултатите!

— Просто за момент си изгубил контрол над себе си, това е — противопостави се Елизабет. Опитваше се да прикрие дълбоката си загриженост и думите й да прозвучат насърчително. Винаги се беше страхувала най-много именно от това, че Джейми е способен да изгуби контрол над себе си до такава степен, че да извърши физическо насилие. Не желаеше миналото да се повтаря. — Така или иначе, това ти се случва за първи път… нали? — видя, че Джейми се колебае да отговори, затова побърза да повтори въпроса си, усещайки как сърцето й се свива във внезапна тревога: — Нали?

— Да.

— Слава Богу… Значи просто трябва да поработите върху този проблем с доктор Брановиц.

— Ами ако пак ми се случи да избухна и да се нахвърля върху някого? Никога не съм искал да удрям Сюзън. Не съм го обмислял предварително, то просто… стана. Сигурно съм го наследил от него.

— Не е вярно! — прекъсна го рязко Лиз, скочи на крака и приклекна до неговия фотьойл. Стисна здраво ръката му, която той бе оставил да виси от облегалката и каза, гледайки го право в очите: — Запомни, че изобщо не приличаш на татко. Първо, имаш чувствителна, лесно ранима душа, интелигентен си и те чака прекрасно бъдеще. Второ, вече си се поучил от грешките си и знаеш, че да си имаш проблеми с полицията никак не е положително преживяване. Трето, можеш винаги да разчиташ на доктор Брановиц — досега винаги ти е помагал, не е ли така? Освен това, ти си едва на двадесет и пет години, докато татко бе над четиридесетте, когато започна да ни бие, като преди вече бе успял изцяло да провали живота си.

— Да, но аз съм наследил неговите гени.

— Просто си търсиш оправдание, сам го знаеш — Лиз се изправи, облягайки се с ръка върху коляното на брат си, след което го изгледа отгоре с непозната за него до този момент решителност. — Съжалявам, но отказвам да повярвам, че си лош човек, Джейми. Можеш да продължиш да се самозалъгваш, повтаряйки, че за всичко са виновни гените, или отрицателния модел на поведение, който представляваше баща ни за нас, или каквото и да било там… Но, според мен, всички вие просто се правите на страхотни мъжкари…

— На какво се правим? Я повтори, де! — започна да я подкача Джейми, чийто дух явно се бе приповдигнал след нейните окуражителни думи. — Хайде, Лизи, излей си болката!

— Много добре знаеш какво имам предвид! — тросна му се тя.

Ролите внезапно бяха разменени и сега Джейми бе този, който се опитваше да убеждава и да успокоява, макар и до известна степен под формата на закачка.

— Хайде, знаеш, че е вредно да потискаш емоциите си. По-добре дай воля на гнева си. Не го трупай в себе си, а му намери отдушник!

Лиз го изгледа ядосано, въпреки че едва сдържаше усмивката си.

— Май си започнал да се виждаш твърде често с твоя приятел доктора, след като започваш да ми даваш подобни съвети. Освен това, вече имам отдушник или поне нещо, което върши същата работа — адско главоболие.

Джейми веднага стана сериозен.

— О, Лизи, съжалявам. Не исках да те обременявам с моите глупави…

— Станалото станало, не се тревожи. А и за какво са по-големите сестри? Така или иначе, главата започна да ме цепи още преди ти да се появиш.

— Лош ден, а?

— Именно.

— Но работата ти върви успешно, нали?

— Да, по отношение на работата всичко е наред. Ще продължа да ти пращам чековете — надявам се, че не закъсняваш със заплащанията на сеансите при доктора?

— Бъди спокойна.

— А наемът? Внимавай да не получиш още едно предупреждение за напускане на апартамента.

— Няма проблем. Платил съм всичко до последния цент.

Елизабет си пое дълбоко дъх, след което го издиша бавно и каза:

— Значи… остава само да решим настоящия проблем. Между другото, как успя да се измъкнеш от фирмата? И кога, всъщност, пристигна?

— Взех нощния полет до Ню Йорк и през цялото време на пътуването ми беше адски зле. Преди това звъннах в работата, за да им кажа, че ми се налага да дойда да те видя, защото си болна.

— Аз ли?

— Ами, да. В края на краищата, ти си единствената ми сестра и е съвсем естествено да искам да те видя, щом не си добре.

— О, да, разбира се! Мислиш ли, че полицаите ще те потърсят във фирмата?

Елизабет не беше съвсем сигурна, че подобна мисъл въобще му бе минавала през ума, но сега Джейми моментално придоби тревожен вид.

— Уф! Надявам се, че няма да го направят.

Лиз протегна ръка към телефона.

— Какъв е номерът на доктор Брановиц?

Брат и се прозря и каза провлечено:

— Виж, чувствам се направо скапан. От часовата разлика и от цялата тая дивотия, която ми се случи. Не можем ли да отложим разговора с Брановиц за по-късно?

— Не, обаждаме му се още сега. Не трябва да губим време, а можем да разчитаме единствено на него да започне да действа. В Сан Франсиско е още съвсем рано сутринта, така че той вероятно ще успее да се свърже с полицията, преди да са се появили във фирмата… ако вече не са го направили, естествено. Кога ти се обади Сюзън, за да ти каже, че ще те арестуват?

— Вчера — тъкмо се бях прибрал от работа. Предполагам, че все още не са ходили да ме търсят в работата.

Лиз го изгледа с изпълнен със съмнение поглед.

— Телефонът на доктор Брановиц?

Макар и неохотно, Джейми й го продиктува. Лиз го записа внимателно, след което веднага го набра — ако до този момент си бе имала вземане-даване с психиатри, нямаше да остане толкова изненадана, че насреща й се включи телефонен секретар. Досега обаче тя никога не бе имала нужда от психиатрична помощ, за разлика от по-малкия си брат. Притеснена, тя побърза да остави едно доста тревожно и объркано съобщение с молба до доктора да й се обади възможно най-скоро, после постави обратно слушалката и изгледа загрижено Джейми.

— След колко време, мислиш, че ще звънне?

Момчето присви рамене и подхвърли:

— Петнадесет минути, час, шест часа… Кой знае? Ти обаче прозвуча по телефона така, сякаш въпросът е на живот и смърт, ето защо предполагам, че Брановиц няма да се забави много.

— Наистина е въпрос на живот и смърт, макар и образно казано — срещу теб има подадено обвинение във физическо насилие, Джейми, и реално те застрашава опасността да бъдеш осъден и изпратен в затвора. После вече ще имаш полицейско досие и аз дълбоко се съмнявам, че сегашните ти работодатели, както и която и да била друга фирма, ще погледнат благосклонно на този факт.

— Уверен съм, че няма да се стигне до арест, защото ти ще ми помогнеш. Имам ти пълно доверие — затова и дойдох веднага.

Всъщност, Лиз не бе никак изненадана, че брат й бе побързал да пристигне при нея. Не за пръв път прибягваше до помощта и подкрепата й — още по-точно бе да се каже, че досега нито веднъж не бе пропуснал да я потърси при възникнал проблем: както при многократните му изгонвания от училище, така и когато възникна реална опасност въобще да не завърши средното си образование, тъй като малко преди дипломирането си бе сериозно нагрубил един от своите преподаватели. Отново Лиз бе тази, която му се притече на помощ, когато Джейми бе уволнен за първи път, а и после — при следващото му изгонване от работа. Макар да разчиташе на парите, които му изпращаше, Елизабет знаеше, че малкият й брат имаше още по-голяма нужда от емоционалната й подкрепа. Също така знаеше, че никога и при никакви обстоятелства нямаше да му откаже тази подкрепа.

— Е, добре — въздъхна, след което се отправи отново към бюрото си. — Предполагам, че единственото, което ни остава сега, е да чакаме Брановиц да се обади.

— Малко сън също ще ми дойде добре.

Също и на мен, помисли си Лиз.

— Засега можеш да подремнеш малко тук, а след като поговорим с доктора, ще отидем в къщи.

Наистина измина почти час, преди да се чуе очакваното иззвъняване на телефона, през което време Лиз напразно се опитваше да се съсредоточи върху отчета за тримесечието, който бе започнала да изготвя предишния ден. Мислите й обаче непрестанно се връщаха към Джейми и проблемите му. Само като си представеше, че може да бъде изпратен в затвора и сърцето й ужасено спираше да бие. Главоболието й се усилваше с всеки изминал миг — знаеше, че самата тя направо би умряла, ако дори за един ден бъдеше затворена в килия.

Доктор Брановиц й благодари, че се бе обадила и прояви пълно разбиране по отношение на ситуацията. Не беше много сигурен, че вече е издадена заповед за арестуването на брат й, но обеща да се свърже с полицията, както и с добър адвокат, който да представлява Джейми. От своя страна Лиз пое ангажимента да качи Джейми на нощния самолет за Сан Франсиско. Продиктува на Брановиц домашния си телефон и го помоли да й се обади по-късно вечерта, за да я запознае с развоя на събитията. След като постави обратно слушалката, тя започна да рови из чантата си за ключовете от апартамента, но размисли, пусна ги обратно и се протегна да вземе палтото си. Колкото и да обичаше брат си, не бе сигурна, че може да му има доверие — ако се отдадеше на същите мисли, които преди малко бяха накарали самата нея да изтръпне от ужас, нищо чудно да вземеше да изчезне в обратна на Сан Франсиско посока. Ето защо, Лиз реши да не го изпуска от поглед, докато не го видеше да се качва на самолета — това бе най-малкото, което можеше да направи за него сега. Какво, ако липсваше един ден от работа? И без това се съмняваше, че днес щеше да е способна да свърши каквото и да било, при емоционалното състояние, в което се намираше. А и главоболието се превръщаше в истинска агония.

Уведоми секретарката си, че се прибира в къщи, след което двамата с Джейми се отправиха към изхода. По пътя тя се опита да научи нещо повече за това, дали в живота на брат й бяха настъпили някакви промени, освен новото момиче, с което излизаше и което бе станало жертва на избухливия му нрав. Джейми обаче отговаряше неохотно и, както обикновено, почти не прояви любопитство към начина, по който протичаше нейния живот. Лиз отдавна бе установила, че причината за това не бе липсата на заинтересованост, а по-скоро абсолютната увереност на Джейми, че сестра му умееше да се справи винаги и с всичко, и ако подобна увереност го караше да се чувства по-добре, Елизабет бе готова да поддържа тази илюзия вечно.

Накара Джейми да легне в нейното легло, докато тя самата се отпусна върху дивана във всекидневната. Преди това взе още няколко аспирина и постави мокра кърпа на челото си. Когато Брановиц се обади отново, главоболието й вече бе започнало да намалява. Почувства се още по-добре, когато чу окуражителните вести: адвокатът, съгласил се още същата сутрин да представлява Джейми, се бе свързал своевременно с полицията. Оказало се, че преди предявяването на официално обвинение е необходимо да се проведе предварителен разпит на свидетели, за да се определи дали съществува реално основание за това. Разпитът бе определен за след няколко дни и адвокатът бе изразил увереност, че ще успее да помогне на Джейми.

Лиз обсипа с благодарности доктора за хубавите новини, след което се отпусна отново на дивана. Чувстваше се напълно изтощена. Опита се да поспи, но в главата й бушуваха цял куп мисли. Преследваха я хиляди образи от миналото и спомени, който смяташе за отдавна забравени. Накрая разбра, че няма да намери покой, докато не видя Джейми да се качва на самолета за Сан Франсиско. Макар да съзнаваше, че е проява на чист егоизъм, Лиз се радваше, че не живее в един град с брат си — неговото присъствие винаги щеше да й напомня за миналото и за отговорността, която смяташе, че има към него. О, естествено, че винаги щеше да се грижи за Джейми, да му изпраща пари, да го подкрепя, когато се нуждаеше от помощта й! Но и винаги изпитваше облекчение, когато си заминаваше, което допълнително усилваше чувството й за вина.

Като се отказа от идеята да поспи, Лиз посегна отново към телефона, направи резервация на името на Джейми за нощния полет до Сан Франсиско, после се отправи към кухнята и започна да приготвя говеждо задушено. Планираше да вечерят рано, тъй като така и не бяха обядвали, след което щяха да разполагат с достатъчно време да стигнат до летището.

Тъкмо се канеше да отиде да събуди брат си, когато откъм банята се чу шумът от пуснат душ. Миг по-късно Джейми застана на вратата на кухнята чист, току-що избръснат и изглеждащ много по-бодър отпреди няколко часа.

— Трябва да си купиш нови ножчета за бръснене — бе първото нещо, което каза. — Използвах последното, като и то порядъчно се беше изтъпило.

— Добро утро!

Джейми започна да обикаля нервно из кухнята — още беше нервен, въпреки че беше поспал.

— Никакво утро не е.

— Искаш ли портокалов сок? — тръгна към хладилника, но брат й махна с ръка в знак на отказ. — В такъв случай ти предлагам след малко да вечеряме — изчака го да я попита дали доктор Брановиц се е обаждал, но след като Джейми продължи упорито да мълчи, Лиз реши сама да повдигне въпроса. Той обаче не прояви почти никакъв ентусиазъм, което я накара да го изгледа с удивление. — Мислех, че ще се зарадваш на новините! В края на краищата, поне не те заплашва арест!

— Искаш от мен да си тръгна още тази вечер!

— Налага се, Джейми! Сам разбираш какво е положението.

— Мислех си да прекарам съботата и неделята с теб. И в понеделник няма да е късно да се явя в полицията.

— Напротив — твърде късно ще е! Дори петък е късно, тъй като най-добре щеше да бъде, ако се бе срещнал с адвоката си още днес!

— Просто не искаш да остана, това е — прекъсна я Джейми сърдито. Лиз не понасяше, когато брат й започваше да се глези, но вече бе свикнала на подобни прояви от негова страна и знаеше, че не за последен път се опитваше да я умилостиви по този начин.

— Не е вярно, Джейми. Знаеш колко много те обичам!

— Предполагам, че с присъствието си те излагам пред обществото!

— Нищо подобно!

— Или имаш важна среща с някое гадже? Кажи си, де!

— Отново не позна. Знаеш, че не се занимавам с „гаджета“.

— О, да, за малко да забравя каква светица е сестра ми!

— Защо се заяждаш сега с мен? — думите му я обидиха.

— Да се заяждам ли?

— Ами, да. Аз никога не постъпвам така с теб!

— Въпреки че имаш далеч по-основателни причини? Това ли искаш да кажеш?

— Не, разбира се! Брат и сестра сме, и май това е най-важното нещо, на което можем да разчитаме в живота си. Не мислиш ли, че трябва да проявяваме нужното уважение един към друг?

— Ти уважаваш ли ме?

— Естествено!

— Независимо от всички неща, с които си принудена да се примиряваш?

— Да, защото познавам истинската ти същност и знам, че си достатъчно чувствителен и интелигентен да се реализираш успешно в живота, стига да проявиш нужната воля и твърдост. Непрекъснато ти го повтарям!

— Знам, но понякога сам не вярвам на това.

— Значи е необходимо да поработите с доктор Брановиц и по този проблем.

— Доктор Брановиц… Непрекъснато го споменаваш! Защо мислиш, че всичко задължително опира до неговата помощ?

— Просто му имам доверие. Това е всичко.

— Повече, отколкото на мен, предполагам.

Лиз въздъхна, прегърна Джейми през кръста и нежно го притисна към себе си.

— Аз имам доверие в теб, Джейми, но ми се струва, че именно този доктор може да ти помогне и ти самият да започнеш да имаш доверие в себе си.