Барбара Делински
Дар на съдбата (4)

Четвърта глава

Не можеше да не си признае, че този следобед и вечерта бяха едни от най-изтощителните в живота й. След като накрая Джейми се съгласи да се върне в Сан Франсиско, внезапно реши да обяви, че е останал без пукната пара и не може да си плати билета. Лиз не посмя да го попита за какво е успял да похарчи заплатата си толкова бързо, като предпочете да рискува да го остави сам в къщи да наблюдава месото, което приготвяше за вечеря, а самата тя изтича до банката да изтегли необходимата сума, преди да са затворили. Когато се прибра, завари брат си отново потънал в колебания — това поднови спора им, който този път протече още по-ожесточено.

Наближаваше девет и тридесет, когато най-после Елизабет се прибра в апартамента си, след като бе закарала успешно Джейми до летището и с облекчение го бе видяла да се качва на самолета. Главоболието й вече бе прераснало в мигрена, придружена от характерното гадене и чувствителност към светлината. Мечтаеше си единствено да се отпусне на леглото в спалнята, при пълен мрак и обградена от спокойствие и тишина.

Изстена, когато малко след десет телефонът иззвъня досам ухото й. Преди да вдигне слушалката, събра цялото останало й самообладание, очакваща да чуе гласа на брат си, обясняващ доволен и щастлив как имало закъснение на полета, казали на пътниците да слязат и докато той се разхождал из чакалнята, за да убие времето, така и не разбрал кога самолетът излетял.

Не беше Джейми. Беше Донован.

— Донован? — Лиз въздъхна с огромно облекчение, след което запита изненадана: — Аз мислех, че ти…

— Просто исках да те чуя.

— Но… откъде се обаждаш? — успяваше малко по малко да събере мислите си, но й бе непоносимо трудно дори да повдигне глава от възглавницата.

— От Ню Орлиънс… Уф! Май те събудих! Извинявай — не съм си и представял, че е възможно да си лягаш още в девет часа!

Лиз постави длан на челото си.

— Струва ми се, че тук, в Ню Йорк, вече минава десет.

Настъпи кратка пауза, Донован тихо изруга, след което отново се обади:

— По дяволите! Явно сгафих. Толкова бързах да ти се обадя, че дори не се замислих за разликата в часовете, въпреки че върнах часовника си с един час назад, още щом пристигнах тази сутрин — повторно замълча и тъй като от страна на Елизабет не последва никаква реакция, продължи колебливо: — Лиз? Добре ли си?

Запита я с искрена загриженост, което я принуди да каже истината:

— Не особено, ако трябва да призная.

— Какво ти е?

— Имам ужасно главоболие.

— Взе ли някакво хапче?

— О, да: няколко аспирина. Друго нищо не помага.

— Може би трябва да повикаш доктор.

— Заради някакво си главоболие? Би било доста глупаво.

— Имаш ли температура?

— Не мисля.

— Чаша топло мляко няма ли да ти помогне?

Елизабет изстена.

— Едва ли ще успея да го преглътна.

— А една топла вана?

— Това пък изобщо не е по силите ми да изпия.

Чак когато чу кикота на Донован, Лиз осъзна какво бе казала. Усмихна се в тъмнината на стаята, питайки се защо ли разговорът с него я караше да се чувства по-добре. Така или иначе, това бе факт, който не можеше да отрече.

— Е, така ми харесваш повече — отбеляза мъжът насреща, сякаш бе успял да види усмивката й. — Сега затварям, за да те оставя да си починеш. Само още един въпрос: мога ли да те поканя на вечеря утре вечер?

— Хитър ход.

— Моля?

— Опитваш се да се възползваш от състоянието ми, като си мислиш, че мозъкът ми съвсем се е размътил, само че няма да стане.

— Значи ли това, че ми отказваш?

— Да. Налага ми се да помогна на една колежка, която организира парти за здравето на бъдещето си дете, тъй като в момента е бременна.

— Ами събота вечерта?

— Не мога.

— Само не ми казвай, че трябва да асистираш в приготвянето на питиетата по време на официалния прием, който дава братовчедка ти.

— Нямам братовчедка, а и не умея да приготвям питиета.

— Тогава имаш среща?

— Ммм, как ли не — по-скоро си имам чудесно, удобно легло и планирам да спя достатъчно, за да мога да си почина от тормоза и изтощителните спорове, на които бях подложена от твоя страна през изминалата седмица.

Раздразнението й бе доста пресилено — сама го съзнаваше, тъй като точно в този миг почти не успяваше да си спомни от какво толкова бе произтекъл въпросният „тормоз“; разбра го и той, ясно доловил нескритата нотка на хумор в думите й.

— Хайде де, Лиз! Можем да вечеряме по-рано и ти пак ще си доспиш достатъчно след това.

— Не, благодаря, Донован, но не мога да приема.

— Това ли е окончателното ти решение?

— Да.

— И ще ме оставиш да вечерям сам?

— Да.

Шумната въздишка, която се чу от другия край, бе направо покъртителна, но Лиз остана непреклонна.

— Отново ме простреля право в сърцето. Оказваш унищожително въздействие върху егото ми.

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш, защото в противен случай щеше да промениш решението си.

— Донован, адски ми е зле, главата ми просто ще се пръсне, така че защо не оставим този спор за друг път?

— Съгласен. Виж, скъпа, сега наистина е препоръчително за теб да си отпочинеш както трябва и ако утре сутринта не си се оправила, съветвам те да си останеш в къщи.

— Добре, Донован.

— И повикай лекар.

— Добре, Донован.

— А като се прибера, ще дойда и ще се погрижа за теб.

— Не, това не.

— Лека нощ, скъпа!

Лека нощ. И благодаря, че се обади.

 

 

На следващата сутрин от мигрената й не бе останало нищо, освен една тъпа, почти недоловима болка, която най-сетне се поддаде на действието на аспирина и скоро премина окончателно. Елизабет отиде в агенцията с твърдото решение да се потопи изцяло в работата, за да забрави всички грижи, и успя. Освен че компенсира за отсъствието си предишния ден, тя също така се срещна на обяд с Рей Обермайер и по възможно най-деликатен начин изрази молбата, за която я беше помолила сестра му; после се завърна в офиса и почти завърши отчета, над който се мъчеше вече толкова време.

В един момент в стаята й се втурна разплакана една от другите консултантки в агенцията, която се бе омъжила наскоро и имаше проблеми със съпруга си. Лиз прекара известно време с момичето, за да поговорят и да я успокои. Малко по-късно при нея нахълта още една колежка, разгневена, че в хлебарницата бяха объркали поръчката на специалната торта, която щяха да занесат на партито, организирано от друга тяхна сътрудничка по повод детето, което очакваше. Именно за това парти бе споменала Лиз на Донован. Елизабет веднага се обади в хлебарницата, разбра се със собственика за връщането на парите, след което се свърза с друга пекарна и спокойно уреди приготвянето на тортата за максимално къс срок.

Не знаеше точно кога, но в един момент през този ден взе решение да не се отказва от случая на Донован Грант.

Не желаеше нито да анализира това решение, нито да мисли повече по въпроса. Истината бе, че се боеше да не се разколебае. Затова и се зае веднага да изготви предварителните писма до различните организации и отделни индивиди, свързани с компанията Ди Ай Джи. Когато Карън мина да я види по-късно същия следобед, името на Донован не бе споменато нито веднъж.

— Искам да ми кажеш, ако мислиш, че по някакъв начин бих могла да помогна за разрешаването на този проблем с Джейми — предложи тя на своята сътрудничка и приятелка, след като внимателно изслуша разказа й за случилото се.

— Благодаря ти, ще го направя, разбира се, но поне засега ми се струва, че нещата ще се оправят.

— Чудесно. Не забравяй обаче, че предложението ми за помощ — каквато и да е — остава. Имам някои връзки, които няма да се поколебая да използвам, ако се наложи.

Лиз й се усмихна с благодарност.

— Благодаря ти, Карън. Няма да забравя.

Въпреки че приготовленията продължиха до последната минута, бебешкото парти премина повече от успешно. Лиз се прибра късно след полунощ и затова на следващия ден, събота, спа почти до обяд. Когато най-после се надигна от леглото, й оставаше съвсем малко време да почисти надве-натри апартамента си, да вземе душ и да се облече, преди да отиде на срещата с приятели, с които щяха заедно да гледат едно театрално матине. Бяха си купили билети още преди седмици. Представлението се оказа точно толкова добро, колкото очакваха, както и вечерята след това. Когато се прибра у дома, Лиз се бе освободила от цялото натрупано през последните дни напрежение, бе доволна и бодра, така че се разположи на дивана във всекидневната и чете до късно през нощта. Ето защо, когато рано на другата сутрин звънецът на входната врата изпълни апартамента й с оглушителен шум, Елизабет трябваше да положи неистови усилия, за да отлепи клепачи и да се надигне от леглото.

Лиз погледна през шпионката на вратата и в следващия миг бе напълно будна. Явно защитната мярка, изискваща входната врата на блока да се заключва вечер, не вършеше работа, след като съседите й очевидно не ги бе никак грижа дали разни непознати няма да влизат и да ги тормозят.

— Върви си, Донован! Още спя!

Гласът му прозвуча глухо от другата страна на вратата, но въпреки това Лиз разбра какво й казваше.

— Спала си цяла нощ, а освен това съм ти донесъл и закуска! Хайде, отваряй. Успях да разлея проклетото кафе по плика и ужасно си опарих пръстите!

Лиз опря чело на вратата. Знаеше, че лесно ще го накара да си тръгне, ако просто не му обърне внимание и си замълчи. Но също така знаеше, че не може да пренебрегне присъствието му — вече никога нямаше да може да се прави, че й е безразличен. Вдигна глава, бавно освободи веригата, отключи резето и отвори на Донован.

Той профуча покрай нея, без дори да я поздрави, камо ли да я погледне, и се втурна право в кухнята. Намери я лесно, тъй като апартаментът на Лиз се състоеше само от всекидневна, спалня и баня, отделени от малко коридорче, а също и тясна кухничка, в която се преминаваше през намиращата се в отсрещния край на всекидневната арка.

— Господи, каква бъркотия! — чу го да възкликва Лиз, която бавно го беше последвала. Донован бе поставил кафявия хартиен плик върху плота и в момента измиваше кафето от ръцете си. Потърси кърпа, с която да се изтрие.

— В шкафа под мивката — подсказа му Елизабет тихо.

Донован отвори въпросния шкаф, откъсна дълго парче от рулото хартия за ръце, изтри се грижливо, напъха смачканата хартия под прогизналия от кафето амбалажен плик и се зае да изважда продуктите от него.

— Топли пухкави кифлички, топено сирене и пушена сьомга — обявяваше едно по едно донесените неща, поставяйки ги върху плота. — А също така и портокалов сок. Само че кафето не оцеля.

— Трябваше да се досетиш, че и аз бих могла да направя кафе. Не изисква кой знае какви усилия.

— Знам, знам — отвърна, като едва сега се обърна, за да я погледне. — Само че не бях сигурен дали… — погледът му се плъзна надолу по тялото й и той продължи по-бавно, — дали ще ме пуснеш да вляза…

Лиз чак сега с ужас осъзна, че все още бе само по нощница, завъртя се рязко и се втурна към спалнята. Когато се върна, носеше дълъг хавлиен пеньоар и бе обула пантофи на краката си.

Донован вече бе сложил чинии върху масата и грижливо подреждаше донесените продукти.

— Преди малко ми харесваше повече.

— За Бога! Та аз бях само по нощница!

— Знам, знам… — измърмори той, след което добави на по-висок глас: — Не се притеснявай, така или иначе, нищо не се виждаше. Хайде, сядай. Всъщност, по-добре не бързай да сядаш още, тъй като така и не успях да разбера как работи кафе — машината ти.

Елизабет го изгледа с поглед, в който недвусмислено се четеше: „Естествено, какво очакваш при положение, че това не е твоят дом, в края на краищата, макар и да нахълтваш в него като собственик“, след което, без да каже нито дума, се зае да приготвя кафето. Когато се обърна, видя, че той вече бе сипал сок в чашата й и размазваше топено сирене по една половинка от кифла. После сложи отгоре парче пушена сьомга.

— Ами ако се окажеше, че не обичам сьомга, тогава какво щеше да правиш?

— Веднъж каза, че по отношение на храната си готова на всякакви рискове — потупа с ръка върху съседния стол: — Хайде, сядай тук като добро момиче. Не мога да започна да ям, преди домакинята ми също да се е разположила на масата.

— Защо ли ми се струва, че по-скоро ти си поел ролята на домакин — подхвърли Лиз, поставила едната си ръка върху облегалката на стола, а другата — на кръста. — Всъщност, защо дойде?

— Да закусваме заедно. Стига най-сетне да седнеш и ти като хората, разбира се.

— Казах ти, че не искам да излизам с теб!

Донован вдигна ръка в знак на протест.

— Чакай, чакай! Та ние не сме „излезли“! Освен това, отказа да вечеряш с мен, но не каза нищо по отношение на закуската!

— Мислех, че се разбира от само себе си — отвърна Лиз, но все пак седна срещу Донован, наблюдавайки го как отхапва едно гигантско парче от кифлата.

— Ммм… — предъвкваше бавно и с наслада, със затворени очи. Преглътна и възкликна: — Страхотна вкуснотия! Има нещо наистина божествено в начина, по който се съчетават вкусовете на кифлата, сиренето и сьомгата — поотделно не са кой знае какво, но комбинирани могат да те накарат да си оближеш пръстите!

— Донован, опитваш се да смениш темата. Исках този уикенд да посветя единствено на себе си. В края на краищата, имам нужда поне за два дни да се откъсна от работата!

— Но в момента двамата е теб не работим, а се забавляваме!

— Вече ти казах, че не желая подобен род забавления!

— Мислех, че сме приятели.

— Така е, но…

— Именно като истински приятел съм дошъл да се погрижа за закуската ти и като такъв ти казвам да престанеш да мърмориш и веднага да започнеш да се храниш!

— Нямам нужда някой да се грижи за мен.

— Онзи ден вечерта каза, че ти е адски зле. Вече по-добре ли се чувстваш?

— Да — отговори с по-мек тон. — Вече съм по-добре.

Радвам се. Хайде, хапни нещо и ми разкажи какво прави, откакто се видяхме за последен път преди да замина.

Лиз отхапа едно малко парченце от кифлата, която Донован й бе намазал, съзнаваща, че я наблюдава и очаква да чуе мнението й.

— Прав си — каза тя най-накрая. — Наистина е вкусно.

Мъжът се усмихна доволно, облегна се назад и отпи дълга глътка портокалов сок.

— Как мина посещението ти в Ню Орлиънс?

— Отлично. Срещнах се с управителния съвет на една компания — търсят купувач, който да предложи изгодни цени за техните акции, за да не бъдат изкупени на безценица. Такъв купувач — спасител се нарича „бял рицар“.

— Искаш да кажеш, че всъщност компанията е заплашена от поглъщане от страна на друга?

— Виждам, че си запозната с този вид операции.

— Би трябвало да съм, предвид работата, с която се занимавам. Да не би да смяташ ти да станеш техният „бял рицар“?

— Има такава вероятност. Всъщност, ръководството на компанията не е съвсем сигурно, че някой наистина се кани да ги погълне, но съществуват известни подозрения, тъй като голяма част от акциите им се изкупуват от страна на съмнителни групировки и хората искат да вземат предохранителни мерки. Компанията е една от водещите разпространители на печатни издания в южните щати, а и този вид бизнес би било нещо съвсем ново за нас.

— Инвестицията разумна ли е?

— Точно това отидох да проуча и то възможно най-бързо. От видяното стигнах до заключението, че кампанията е ръководена наистина добре, а и обсегът на реализация на дейността не е никак малък. Все пак, моите счетоводители трябва първо подробно да прегледат всички финансови документи, за да сме напълно сигурни, че не поемаме излишен риск.

— Предполагам, че ако я закупите, компанията ще стане още един клон от Ди Ай Джи?

— Точно така. А и ще внесе разнообразие в бизнеса, с който по принцип се занимаваме. Смятам, че би било добър ход на този етап.

Лиз понечи да отхапе от кифлата, но поставеното отгоре парче сьомга се отлели от топеното сирене и щеше да се плъзне по брадичката й, ако в този момент, в отговор на сподавеното й възклицание, Донован не бе реагирал светкавично, задържайки парченцето риба, така че тя да може да отхапе спокойно. Младата жена се изчерви силно и като побърза да преглътне злополучната хапка, смутено промълви:

— Благодаря. Прояви истинска изобретателност.

Грант облиза останалото по пръста му топено сирене и се ухили.

— Удоволствието беше изцяло мое. Сега обаче е твой ред да ми разкажеш как си прекарала времето, докато ме нямаше. Как мина организацията на „бебешкото“ парти?

— За такова нещо поне не се изисква кой знае каква изобретателност. Макар че, като се замисля, май по-скоро трябва да твърдя обратното — усмихна се Лиз и разказа на Донован за перипетиите с приготовлението на тортата в последния момент. — Въпреки всичко, стана страхотно парти. Джил — това е бъдещата майка — изглежда направо фантастично. Тя работеше при нас допреди два месеца като секретарка на Карън, но сега е в отпуск, тъй като очаква бебето да се роди до няколко седмици.

— Обзалагам се, че страшно ти се иска да си имаш самата ти едно малко бебче!

— И защо мислиш така?

— Защото забелязах, че цялото ти лице грейна, като спомена за Джил.

— Просто се радвам на щастието й, но това не означава, че искам да съм на нейно място — Донован я изгледа насмешливо и тя бе принудена да се поправи: — Е, може би малко, но за разлика от мен, засега Джил не изгражда някаква сериозна кариера, така че й е било по-лесно да вземе решение да си има дете.

— Значи все пак признаваш, че би искала да си имаш бебче? Най-малкото, някъде дълбоко в теб се обажда майчинският инстинкт! И какво друго прави, освен че ходи на бебешкото парти? — продължи да я разпитва Донован с тих, безкрайно нежен глас.

— Работих. Подготвила съм няколко примерни писма, които можеш да прегледаш. За съжаление, останаха в офиса. Не очаквах, че ще те видя… по-рано.

— Няма проблем. Напълно съм съгласен с теб, че уикендът е предназначен за почивка, а не за работа. И утре няма да е късно да видя писмата.

— Мисля, че още тази седмица трябва да побързаме да направим изявление. С всеки изминат ден губим излишно време. Вече установих контакт с някои журналисти, като направих и списък с кого още е добре да се свържем, като е добре това да стане едновременно с изпращането на уведомителните писма до акционерите и клиентите на Ди Ай Джи.

— Планът ти ми се струва страхотен.

Лиз го изгледа внимателно, след което отбеляза със сериозен тон:

— Струва ми се, че проявяваш голямо спокойствие, дори известна нехайност.

— А защо не?

— Ами, в края на краищата, компанията ти наистина преживява криза: най-големият и проспериращ от отделите ти е изправен пред опасността да бъде закрит, като процесът ще бъде мъчително бавен и свързан с огромни разходи. Учудвам се, че не проявяваш абсолютно никакво нетърпение и не настояваш за колкото се може по-скорошното организиране на кампания, която да предотврати кризата!

Донован сви рамене.

— Няма да постигнем нищо, ако вършим нещата прибързано и необмислено, а за да успеем наистина, е необходимо предварително планиране и добра организация. Освен това — усмихна се широко и допълни с дяволито пламъче в очите, — неслучайно наех теб за цялата тази работа. Уверен съм, че ще се справиш и ще спасиш труда на моя живот.

Лиз се усмихна самодоволно.

— Естествено, че смяташ така, как иначе!

— Именно. А сега ми разкажи какво още прави, докато ме нямаше.

— Какво още ли? Та ти отсъства само един ден, а едва ли е възможно за двадесет и четири часа да се извършат повече неща от тези, които вече ти изброих!

— Отсъствах един ден, но не съм те виждал от три! Не вярвам през цялото това време само да си ходила на работа и да си организирала бебешки партита!

— Прав си, върших и други неща. Почистих апартамента и вчера следобед излизах с приятели.

— А също така си поспала добре, надявам се.

— Да…

— Какво предизвика главоболието, от което се оплакваше онази вечер? Предполагам все пак, че не аз бях причината.

Също както и с Карън, Лиз разказа на Грант само за последната криза на брат си — не беше чак толкова подвластна на очарованието и вниманието, които проявяваше спрямо нея, че да му има пълно доверие и да споделя с него най-съкровените тайни на семейството си. Проблемът обаче беше, че Донован се интересуваше именно от тях.

— За пръв път споменаваш за своето семейство, за това, че имаш брат. Родителите ти живи ли са още?

Лиз се поколеба за миг, плъзвайки пръсти по извитата дръжка на чашата си с кафе, след което бавно отвърна:

— Майка ми почина преди няколко години, но баща ми е жив.

— И все още живее в Балтимор? — Лиз вдигна рязко поглед, учудена, че Грант е запознат с подробности от личната й биография, затова той побърза да поясни: — При първата ни среща спомена, че си родом от Балтимор.

— А, да, бях забравила. Да, баща ми още живее там.

— И с какво се занимава?

— Застрахователен агент е.

— Балтимор не е много отдалечен от Ню Йорк. Вероятно си доволна, че не представлява проблем да се виждате често.

— Да, но не го правим. Не сме особено близки с баща ми.

— И защо?

— Е… — тя се поколеба, сбърчи нос и добави: — Знаеш как се получава понякога. Просто имаме различни разбирания за повечето неща.

— Права си, наясно съм с подобни разминавания. При все това, с течение на годините, различията в разбиранията започват да избледняват.

— Да, но не и при нас с баща ми — отвърна тихо младата жена.

— Предполагам, че тримата се събирате заедно поне по празниците?

— Всъщност, не.

— Тогава, как прекарваш Деня на Благодарността, Коледа, Великден?

Лиз отново вдигна глава, изгледа Донован внимателно и отвърна:

— Обикновено се събираме с приятели. Но защо ми се струва, че това е по-скоро разпит, а не обикновен разговор?

— Просто съм любопитен, нищо повече. Много странно, наистина — и действително изглеждаше озадачен от чутото, поради което коментарът му не й се стори язвителен, нито обиждащ. — Представях си те по-скоро заобиколена от членовете на семейството си, както и от много приятели. Ти си толкова общителна, откровена и приятна събеседничка!

— Вероятно трябва да приема подобно изказване от теб като комплимент, като се има предвид, че неведнъж си ме виждал и доста вкисната.

— Е, чак пък вкисната! По-скоро бих казал нервна или заела отбранителна позиция, но дори и това се случва вече много по-рядко. Струва ми се, че сега се чувстваш далеч по-спокойна с мен, в сравнение с първите ни срещи. Личи си.

— О… Нима?

— Абсолютно. Сама можеш да прецениш: накарах те да станеш от леглото рано сутринта в неделя и сега седиш заметнала само някакъв лек пеньоар върху нощницата си и закусваш без никакви притеснения с мен!

— Правя го с определена цел, тъй като искам да ме видиш какво представлявам сутрин! — отвърна предизвикателно Лиз. — Видът ми е ужасен, косата ми е в пълен безпорядък, лицето ми е подпухнало и бледно…

— Шегуваш се! Откъде ти дойдоха наум подобни щуротии?

— Достатъчно е да се погледна в огледалото: всяка сутрин изглеждам по същия начин.

— Да, но през моите очи се вижда нещо съвсем различно — отвърна тихо мъжът насреща й.

— Донован, не е необходимо да…

— Виждам една нежна жена, излъчваща топлота и вродена грация. А това, че току-що си станала от сън, те прави да изглеждаш още по-чувствена и съблазнителна.

Лиз се изправи рязко, но Грант я спря, хващайки я за китката, при което тя изгуби равновесие и в следващия миг се озова седнала върху коленете му.

— Не ми ли вярваш? — прошепна той.

— Разбира се, че не. Нито на една дума. А сега ме пусни.

Тялото й бе напрегнато и тя се опитваше да се изправи, но Донован не обръщаше никакво внимание на безпомощните й усилия.

— Преди това искам да ти покажа какво ме накара да изпитам в първия миг, когато те видях тази сутрин.

Лиз понечи да го отблъсне, но напразно. Той я стисна още по-здраво през кръста и притисна устни към шията й. Младата жена се опита да се извие встрани, но това само го накара да бъде още по-настойчив.

— Почакай, не се дърпай… — топлият му дъх облъхна кожата й. — Миришеш толкова хубаво!

— Това е… от омекотителя за пране — отвърна ни в клин, ни в ръкав тя, докато се бореше безпомощна срещу ласките му. — Пусни ме, Донован! Чуваш ли!

Без да й отговаря, той само продължи да я целува още по-пламенно, плъзвайки устни нагоре към брадичката й. Лиз затвори очи, опитвайки се да запази самообладание, но съзнаваше, че в тази битка тя беше губещата страна, защото вече бе напълно подвластна на свежото ухание на лимон от косата му, на влажния, страстен допир на неговите устни, на мъжката сила и чувственост на това тяло, което успяваше да я задържи в своята желязна схватка без никакво усилие. Всичко в Донован излъчваше мъжественост, на която никоя жена не би могла да устои, а в този миг тя, притисната в прегръдките му, се усещаше повече жена от когато и да било преди.

От гърлото й се откъсна последен стон на протест, но той остана нечут, защото в същия миг Донован вече обсипваше с пламенни целувки лицето й, устните й, извивката на шията, принуждавайки цялото й същество да пламне в непознатия досега огън на страстното желание и неповторимата наслада от сливането в едно на устни, език, чувствена топлина. Преди да успее да си даде сметка какво върши, тя вече се притискаше плътно към Донован, хванала го здраво за раменете, впила пръсти във вълнения му пуловер, подобно на удавник, опитващ се да се задържи за нещо, за да не потъне.

Донован не преставаше да я целува, откъсвайки устни само от време на време, колкото да си поеме дъх. За Елизабет вече бе напълно невъзможно да се отдели от него, защото изведнъж той се бе превърнал за нея във всичко най-нужно й на този свят, в най-насъщния елемент, по-важен от въздуха, светлината или дори от собственото й съществуване, по-важен от движението на кръвта във вените й.

Приближи устни до косата му и в следващия миг ръцете й обхванаха главата му, докато през това време устните му се плъзваха все по-надолу и по-надолу по шията й. Ръцете му, които до този момент галеха с нежни движения тялото й нагоре-надолу от раменете до бедрата, сега се плъзнаха напред към гръдта й, повдигайки я, без да я докосват все още, докато най-накрая той не зарови лице в нея.

„Кой за кого бе най-насъщният елемент в този миг?“ — питаше се тя. Кой даваше и кой получаваше? Струваше й се, че сега Донован сякаш черпеше сили от близостта й, от нейното присъствие, което явно му даваше нещо, без което не би могъл да живее. Или поне така изглеждаше, макар Лиз да знаеше, че едва ли е реалната истина. При все това, поне за миг бе готова да се поддаде на тази илюзия, да повярва, че е по-различна, по-специална и, защо не, по-желана и съблазнителна от всяка друга жена. Непонятно как, Донован бе успял да обърка мислите и чувствата й, цялото й същество. Още по-непонятен бе фактът, че това й харесваше! Беше се потопила в света на фантазиите, но, о, колко прекрасно се чувстваше!

Пръстите му се плъзнаха леко по гърдите й, когато той се зае да откопчава горните копчета на нощницата й — едно по едно, с бавни, чувствени и безкрайно възбуждащи движения, обсипвайки с влажни целувки всеки открит сантиметър от кожата й. Почти бе оголил гърдите й, когато Лиз внезапно осъзна какво се случваше.

— Не, не… — прошепна, но Донован вече бе разгърнал пеньоара й, опитвайки се да достигне по-долните копчета на нощницата. — Моля те, недей… — умоляваше го, разкъсвана между желанието и съзнанието, че после ще съжалява. — Спри… — изстена, готова почти да се разплаче, изпълнена с ужас при мисълта за начина, по който вероятно щяха да се развият събитията оттук нататък. Именно представата за това й даде сили най-сетне да се противопостави на Донован. Хвана го здраво за раменете и със сетни сили го отблъсна. Той вдигна учудено поглед, но тя побърза да се загърне плътно с халата си, макар все още цялата да трепереше от възбуда и уплаха.

— Не разбирам… Какво става? — прошепна той с дрезгав глас.

— Не трябва да правиш това — отвърна тихо Лиз, привела глава.

Донован си пое дъх на пресекулки, след което бавно промълви:

— Но ти… Стори ми се, че…

Младата жена само поклати глава, неспособна да продума, опитвайки се да освободи съзнанието си от мислите, които я измъчваха. Безуспешно.

— Елизабет?

Вместо отговор, тя бавно и несигурно се отправи към стола си. Едва се държеше на краката си, продължаваше да трепери и съзнаваше, че няма ще успее да достигне дори до всекидневната, макар най-голямото й желание в този момент бе да избяга и да се скрие в спалнята си. Ето защо само седна с наведена глава, стиснала пеньоара под брадичката си толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

Донован протегна ръка и бавно погали Лиз по главата, после се разположи на свой ред на другия стол и в продължение на около минута стоя така със затворени очи, без да казва нищо. Когато най-накрая ги отвори, вече бе възвърнал контрола над себе си.

— Защо не отидеш да се облечеш? — предложи тихо той, стараейки се гласът му да прозвучи възможно най-нежно и приятелски. — После можем да се отбием у нас, след което да се поразходим из гората.

Лиз не отговори веднага. Когато го направи, бе все още с наведена глава, без да смее да вдигне поглед, за да не срещне неговия.

— Не мисля, че… бих могла.

— И защо? Именно с такава идея дойдох при теб толкова рано тази сутрин.

„Да се отбием у нас…“ Думите му продължаваха да отекват в мозъка й и когато най-сетне събра кураж да изправи глава, тя го направи плахо и несигурно.

— Наистина, защо не си там в момента? Нали наричаш тази къща „свое убежище“?

— Не съм там, защото съм в твоята къща, с теб.

Елизабет се намръщи.

— И как въобще стигна дотук?

Донован се подсмихна, след което отвърна:

— Ами, с колата.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Как разбра къде живея?

— По същия начин, по който намерих и телефонния ти номер онази вечер — от телефонния указател, на името „Е. Джеръм“. Инициалът подсказва, че става въпрос за женско име и тъй това съкращение бе единственото, редом с всевъзможни Едуардовци, Едгаровци, Евънсовци и Елтъновци…

— Откъде идва „Инис“?

— „Инис“ ли?

— Да, това е твоето презиме, нали така? Отначало се чудех какво ли може да означава наименованието на компанията — Ди Ай Джи, и чак когато прочетох биографията ти, се досетих, че всъщност името представлява инициалите на трите ти имена.

— „Инис“ е моминското име на майка ми. На нея никак не й се искаше то да потъне в забвение, особено предвид факта, че и трите деца на единствения й брат са момичета.

Лиз кимна с разбиране, почувствала се за миг неудобно, след което отклони поглед встрани.

— Е, какво ще кажеш за предложението ми? И без това довечера ми се налага да се върна в града, така че ще те докарам обратно. Можем просто да се помотаем с колата, а също и да излезем на кратка разходка в гората. Денят е прекрасен и вярвам, че подобна почивка ще ни се отрази добре и на двамата. А и времето скоро ще започне да се разваля…

— Зная, но… не съм сигурна…

— Обещавам повече да не те притеснявам, Лиз. Кълна ти се, че няма да те докосна. Просто ми се иска да прекарам неделята в твоята компания, съвсем невинно, сякаш сме братче и сестриче… — вътрешно изпита болка при мисълта, че ще му се наложи да се придържа към подобно обещание, но също така знаеше, че е готов да го направи, ако това бе единственият начин, чрез който да убеди Елизабет. Нейната естественост и неосъзната невинност го очароваха, дори нещо повече — привличаха го неудържимо. Имаше нужда от нейното присъствие, защото за пръв път срещаше жена, която не искаше нищо от него, не ограничаваше свободата му, не се преструваше и не се опитваше да интимничи.

Изведнъж Лиз се усети изцяло подвластна на този мъж — повлияли й бяха не толкова думите му, колкото тяхната емоционална наситеност, трудно сдържаната настойчивост и копнежът, скрит в тях. В съзнанието й изникна споменът за това как я бе целувал преди малко и как тя бе почувствала, макар и съвсем интуитивно, желанието му да бъде с нея, нуждата му от нейната близост и досег. Сега бе изразил същата отчаяна, макар и неизказана настойчивост, сякаш въпросът бе на живот и смърт, и Елизабет не устоя. Не би могла да устои. Може би именно това бе търсила и очаквала винаги — да чувства, че някой има истинска нужда от нея, че без нея е изгубен и безпомощен като малко дете. До този момент бе намирала смисъла на живота си в това да помага на своите приятели, да върши услуги и да оказва подкрепа дори на съвсем случайни познати. А Донован… той бе нещо повече, бе неин приятел… нали?

— Значи сякаш сме братче и сестриче… — повтори тя последните му думи, поглеждайки го смутено.

— Точно така. Обещавам ти да се държа като твой по-голям брат.

Елизабет се изправи бавно, отпускайки ръце, които сега започнаха да си играят нервно с колана на халата.

— Наистина не мисля, че е разумно.

Донован се изправи на свой ред, обърна я с лице към всекидневната и леко я побутна да върви.

— Хайде, започвай да се обличаш. През това време аз ще разтребя кухнята. Ако не побързаме, ще изпуснем най-хубавото време от деня.

 

 

Пристигнаха при вилата малко преди обед. Както бе казал Донован, денят бе наистина прекрасен, сякаш всички цветове на идващата есен се бяха събрали на едно място, подобно на карнавал, организиран в тяхна чест.

— Това място сигурно ти липсва, когато си в града — предположи Лиз. Бе застанала до колата и разглеждаше възхитена околния пейзаж. — Всички тези багри са наистина вълшебни. Тук е невероятно красиво.

Най-красивото нещо за Донован в този миг обаче бе нейната щастлива усмивка, захласнатото изражение на лицето й. Естествено, не можеше да й го признае — не успяваше да проумее защо, но тази жена определено не обръщаше никакво внимание на комплиментите, които й правеше. Освен това, беше й обещал да се държи прилично…

— Ако искаш, иди да разгледаш отзад! През това време аз ще проветря стаите и после можем да се поразходим.

Лиз кимна, след което тръгна да заобиколи къщата. Земята навсякъде бе покрита с нападали борови иглички, по които младата жена пристъпваше като по килим, като от време на време попадаше на някой, щръкнал над земята изкорубен корен, успял някак си да си проправи път до повърхността. Привлече я шумът от течаща вода и не след дълго попадна на малко поточе, което очевидно извиваше през имението на Донован и потъваше нейде в гората. Цареше тишина и покой, а гледката бе направо изумителна. Лиз внезапно се почувства по-бодра и жизнерадостна от когато и да било преди. Приклекна и потопи пръсти в кристалночистата вода на поточето, след което отметна глава назад, оставяйки се с наслада на гальовното докосване на следобедното слънце.

Така я откри и Донован няколко минути по-късно.

— Харесва ли ти?

— Ммм… Чудесно е. Това място действа невероятно успокояващо.

— Потокът замръзва само в най-големите студове през зимата, но дори и тогава е изумително красиво, макар и по различен начин — приседна върху туфичка мъх наблизо и добави: — Понякога много рано сутрин съм виждал сърни, дошли да пият вода.

— Докато заобикалях къщата, ми се стори, че зърнах една катерица.

— Нищо чудно. Тук е пълно с тях. Има и зайци, а понякога дори и лисици.

— Лисици ли?

— О, да, но всъщност те съвсем не са опасни животни. Щом те усетят, побягват в обратната посока, много преди теб.

Неочаквано се озоваха насред обширна поляна с високи треви, позлатени от лъчите на слънцето. Неговата топлина ги сгря и те побързаха да свалят пуловерите си, след което се отправиха към голям стар дънер и седнаха един до друг върху него, мълчаливо наслаждавайки се на покоя и на безметежното настроение, което ги бе обхванало. Най-накрая Донован реши да наруши мълчанието, като си пое дълбоко дъх, сякаш тъкмо се завръщаше от далечно пътешествие и едва сега осъзнаваше къде се намира.

— Когато бях малък, родителите ни имаха навика да ни водят със сестра ми и брат ми в скъпи планински курорти. Отначало това ми се струваше адски досадно — исках да върша разни неща, а не само да се разтакавам и да си губя времето. След като навърших петнадесет години, заявих, че според мен, да се дават толкова много пари за почивки в луксозни курорти е идиотска проява на прахосничество, при положение, че е много по-лесно да отидем на разходка в парка, ако чак толкова сме зажаднели за чист въздух — Донован се изкиска. — Сега разбирам, че истинският смисъл на тези ваканции просто ми е убягвал.

— И какъв е бил той?

— Родителите ми са искали да прекараме известно време заедно, цялото семейство. Да излезем от рутинното ежедневие, да си спомним, че в жилите ни тече обща кръв, която ни свързва завинаги, дори и когато сме далеч от цивилизацията, сами сред дивата природа. Ще ми се да бях проумял тези неща по-рано.

— Може би точно това е станало.

— Какво имаш предвид?

— Ами, вероятно по онова време си се възпротивил именно срещу този принцип на зависимост от някой друг. Опитвал си се да изградиш собствената си идентичност и ти е било трудно да възприемеш ситуации и изисквания, които са ти напомняли, че си част от по-голяма група, в този случай — семейството ти.

— Сега ми се иска да ги бях възприел, вместо да им се бях противопоставял. Пропуснах много нежност и внимание, защото бях твърдоглав и отбягвах подобни прояви от страна на родителите ми, не желаейки да приема тяхната гледна точка.

— С повечето деца е така.

— А с теб как беше?

— По същия начин, предполагам. Макар че при мен положението бе доста по-различно.

— В какъв смисъл?

— След като майка ми почина, на практика семейството ни престана да съществува.

— Баща ти не ви ли обръщаше внимание?

— Изключително рядко. Обикновено бе зает с работата си и то, както сам обичаше да изтъква при всеки изгоден случай, двойно по-зает отпреди, тъй като заради нас не можеше да пътува.

— На колко години бяхте?

— Когато мама умря? Аз бях на десет, а Джейми тъкмо бе навършил шест.

Донован потрепери.

— Вероятно за всички ви е било адски мъчително.

— Вярно е, но майка бе болна от дълго време и смъртта й бе истинско избавление за нея.

— Ужасно е да мислиш за смъртта като за избавление — Донован зарея замислено поглед в далечината. — Може би именно от нея се страхувам най-много, като знам колко много неща още искам да направя.

— Но вече си успял да постигнеш значителен успех!

— Така е, в професионално отношение. Що се отнася до личния ми живот обаче, положението е направо трагично — готвеше се да каже още нещо, но се поколеба и побърза да промени темата на разговор. — И как се справяше баща ти след смъртта на твоята майка?

— Ами, не особено успешно.

— В какъв смисъл?

— По природа той винаги си е бил циник, но след като мама умря, стана двойно по-циничен и язвителен.

— Все пак, не се ли случваше понякога да правите нещо заедно, като семейство? Струва ми се, че веднъж спомена как сте пътували.

— О, да. В живота на баща ми имаше определени приоритети, един от които беше пътуването. На практика, това означаваше, че понякога решаваше да ни помъкне със себе си, когато отиваше в командировка, стига в момента да бяхме във ваканция, естествено.

— Не се ли забавлявахте с Джейми по време на тези пътувания?

— Не особено. Е, вероятно не съм съвсем права, като казвам това — все пак имахме възможност да посетим много известни места и забележителности.

— С помощта на платен гид, предполагам, тъй като през това време баща ви е бил зает с работата си — отбеляза Донован със странно напрегнат глас.

Лиз го изгледа изненадано, но реши да не обръща внимание на тона му и продължи:

— Всъщност, не беше чак толкова лошо. Понякога хората, които ни развеждаха, бяха много симпатични и се държаха далеч по-мило с нас от татко. Освен това, се стараеха да ни забавляват, което баща ни никога не би направил, а и знаеха куп интересни неща.

— Но все пак, родителят си е родител. Вероятно сте се измъчвали, че баща ви е пренебрегвал.

— Човек често се измъчва за какво ли не, но постепенно се научава как да пренебрегва болката и да обръща внимание само на нещата, които не му причиняват страдание.

— И в това отношение ти се различаваш от баща си — отбеляза Донован, с което върна разговора на първоначалната тема.

— Да, както и в други. Татко, например, е абсолютен шовинист: не разбира смисъла на работата, която върша, и смята, че лишавам от нея някой мъж, който има по-голяма нужда от подобна работа, защото е глава на семейство и трябва да го издържа.

Донован се ухили.

— И ти какво отговаряш на подобно обвинение?

— Нищо, предпочитам да си замълча. Така или иначе, не мога да променя разбиранията му. Би било истинска загуба на време и енергия да се опитвам, а и имам къде по-важни неща за вършене.

— А той търси ли те?

— Не, никога.

— Сигурно е доста самотен човек.

— Нямам представа — отвърна кратко Лиз.

Нейният събеседник и домакин бе изненадан от противоречието между отзивчивостта и готовността на Елизабет да обсъжда проблемите и чувствата на другите хора и пълното пренебрежение, което проявяваше спрямо собствения си баща.

— А пък аз можех да имам всичко това, което на теб ти е липсвало в детството, но предпочетох да го отхвърля, и то с лека ръка. Хем смешно, хем тъжно, като се замислиш.

— Не мисля, че е смешно. Нито е вярно, че изцяло си отхвърлял вниманието, което са проявявали родителите ти към теб. Просто си странял от твърде много нежности.

— Е, да, но също така и загубих много, вследствие на това.

— Няма страшно, още не е късно да си го възвърнеш, защото сега то ще бъде от още по-голямо значение за теб, тъй като умееш да го цениш.

— Някои неща не могат да бъдат върнати обратно. Майка ми почина, баща ми остаря, брат ми и сестра ми си имат свои собствени семейства, свой собствен живот. А Дейвид… е, миналото си е минало.

Лиз постави длан върху ръката на Грант и леко я разтърси.

— Къде изчезна твоят оптимизъм, Донован? Не е типично за теб да оплакваш съдбата.

— Зная — отвърна младият мъж. Погледът му срещна нейния. — Ти обаче притежаваш странната способност да ме караш да се замислям за някои важни неща, без които животът би изгубил смисъл. Страхотен събеседник си, слушаш внимателно и си отзивчива към споделените проблеми. Не ти го казвам за пръв път, но наистина мисля така. Имам чувството, че си довереничка за тайните и тегобите на много хора. А кой е твоят доверен приятел?

Лиз се изсмя, но в смеха й се усети и нотка на тъга.

— Аз съм нещо като Желязната Лейди: не се нуждая от никого, за да се справя с проблемите си. Освен това, мисля, че вече ти разказах достатъчно за себе си днес… — гласът й заглъхна и тя отвърна поглед встрани, внезапно осъзнала колко много бе споделила с Донован и смутена от този факт. Дали бе постъпила правилно, като му бе разкрила толкова съкровени и интимни неща от живота си?

— Май ти е студено — цялата си настръхнала! — Донован протегна ръка, взе пуловера й и й го подаде. — По-добре се облечи.

Лиз послушно навлече дебелата дреха, а през това време Донован, притеснен дали не е прекалил с фамилиарностите и сближаването, побърза да насочи разговора в друга посока.

Станаха от дънера и продължиха разходката си навътре в гората, докато в един момент не решиха да тръгнат обратно към къщата. Донован се зае да разпалва камината, макар Лиз да твърдеше, че не е необходимо по това време на годината. И все пак, гледката на пламтящия огън изненадващо я накара да се почувства още по-щастлива и спокойна.

Приготвиха вечерята заедно и се храниха пред запалената камина, разговаряйки на незначителни теми, които, при все това, не изглеждаха чак толкова незначителни, когато всеки споделяше собствените си мисли и лично мнение. Елизабет с почуда установи колко близки бяха възгледите им с Донован по отношение на повечето неща. И макар да съществуваха и известни разногласия, винаги успяваха да стигнат до някаква общо решение.

И на двамата им се стори, че денят премина страшно бързо. Докато Донован караше обратно към града, Лиз се бе отпуснала на съседната седалка, спокойна и доволна, като най-накрая дори се унесе и заспа. В просъница усети, че пристигат и Донован я отвежда до вратата на апартамента. Без точно да си дава сметка какво прави, тя го покани вътре да изпият по чаша кафе, но в следващия миг вече бе заспала отново върху дивана във всекидневната.

Когато се събуди, разбра, че грижовният брат си бе отишъл. Сега до нея стоеше мъж, сдържал цял ден страстта си, и сега готов да даде воля на изгарящото го отвътре желание.