Куно С. Щойбен
Към златните извори на фараоните (9)

9

В паметта ми е останало много малко нещо за дните на завръщането. Мога да си спомня точно само две неща. Едното беше — безкрайното еднообразие на местността, през която минавахме. Всеки път, когато пресичахме някоя долина, очаквах да видя от другата й страна нещо ново, нещо различно. Но изкачехме ли се отсреща — пред нас се откриваше следващата долина, която трябваше да пресечем. Дните преминаваха в безнадеждна монотонност. Второто беше — че осъзнах колко невероятно маловажно беше моето съществуване, моят живот. Само благодарение на инстинкта за самосъхранение все още понасях постоянните телесни страдания.

През първия ден на моето пътуване вървяхме, ако не вземем предвид една малка почивка за обед, без прекъсване до вечерта. Когато пристигнахме до няколко туземни колиби, едва успях да сляза от седлото. Спомням си неопределено как ме внесоха в една колиба, където сигурно съм изпаднал отново в безсъзнание. След като се събудих на другата утрин, установих, че моите водачи тихомълком си бяха заминали. Исках да им дам подаръци и да ги помоля да ме придружат и по-нататък. Но те просто ме бяха „пренесли“ до следващия приятелски род и се бяха върнали веднага, щом бяха изпълнили поръчението си. Разбрах, че сега трябва да продължа с нови водачи. Туземците ме задържаха един ден в селото да си почина. На следното утро потеглихме. Този път без мулета. Съпровождаха ме пет мъже, които на смени носеха багажа ми и мен. По този начин преминах през осем или девет селища и във всяко от тях сменявах носачите и водачите. Понякога туземците склоняваха да ме придружават повече от един ден. Само два пъти имах нещастието да пътувам без мулета. Никога не изглеждаше, че туземците очакват някакво възнаграждение. Естествено аз се опитвах по свой начин да им се отплатя, като им подарявах различни предмети от снаряжението ми. Давах им въдичарски куки и монети, докато запасите ми се изчерпаха. Те не познаваха парите. Единствената им валута беше солта. По-късно, през втората половина на пътя, видях парите, които бяха в обращение в тази област. Това не бяха етиопски монети, а сребърни австрийски талери с лика на Мария Терезия. Тези австрийски пари сигурно са били донесени в страната през последните столетия от арабите. И днес още населението цени талерите по-високо, отколкото всякаква друга валута. Причината за това може би е силно деколтираната рокля, която носи нейно величество кралицата на Австрия…

В зависимост от характера на местността разстоянията, които изминавахме всеки ден, бяха различни — между двадесет и петдесет километра. Планинската област Годям има средна надморска височина от две хиляди до три хиляди и петстотин метра и е пресечена от безброй пропасти. Тук моите карти не помагаха. След третия ден на пътуването вече нямах никаква представа къде се намирам. Аз зависех изключително и безусловно от добрата воля на моите водачи. Не разбрах защо те промениха така внезапно посоката, по която вървяхме към Дебра Маркос. Те свиха изведнъж и ние продължихме в южно направление.

Един ден се спуснахме в някаква пропаст по пресъхналото корито на малка рекичка и за моя изненада стигнахме в каньона. Пресякохме Синия Нил през един плитък брод. Не бях съвсем сигурен, но ми се струваше, че не беше далеч от мястото, където бях нападнат. Питах се дали водачите ми не принадлежаха към рода на онези туземци, които се бяха опитали да ме убият. Ако моето предположение се окажеше вярно, те по всяка вероятност щяха да ме предадат. Те напълно приличаха на моите нападатели: бяха също от народността „гала“, имаха същия вид копия и ножове, същите лъкове и стрели и също като тях бяха загърнати само с шамах. Странно беше, че въпреки своите подозрения не се съмнявах в тях. Може би просто сега бях станал много безразличен, за да се плаша.

След като се изкачихме по една странична долина до втората тераса от другата страна на каньона, свихме на изток и пътят ни следваше вече извивките на грандиозната пропаст. Макар да не виждах причината за това — по-късият път по моему трябваше да бъде онзи през високото плато към най-близкото шосе, — не протестирах нито с дума. Живеех, така да се каже, полусъзнателно, като в транс. Бях смъртно уморен и изтощен и чувствувах непрекъснати болки. Постоянното очакване края на пътуването се превърна в мъчение. От ден на ден състоянието ми се влошаваше и на два пъти трябваше да ме връзват за седлото, понеже не можех да се държа сам. Друг път, при претоварването на багажа ми на една от „станциите“, един от моите фотоапарати падна на земята. Обективът се разпръсна на прах. Не ме беше грижа за това. Щом видях, че апаратът вече не беше годен за нищо, дадох го на един от стоящите наоколо туземци, и то без каквото и да е чувство на огорчение. Повече не правих снимки по пътя. Дневникът ми остана в багажа. Не се интересувах от нищо. Ако някой ден туземците откажеха да носят по-нататък багажа ми, щях без колебание да го зарежа. Междувременно бях раздал гумения си надуваем дюшек, сенника от палатката си, почти всички незаснети филми и остатъка от моите лекарства. Всички туземци страдаха от малария и дизентерия. Бях радостен, че можех малко да им помогна. Към края на пътуването багажът ми едва ли тежеше повече от осемнадесет килограма. Временно съпровождащите ме туземци уреждаха моето по-нататъшно придвижване още щом достигнехме целта си, предаваха ме в ръцете на следващите и се връщаха. Изглеждаше, като че ли те лично съвсем не се интересуваха от мен. Хората или родовете, които видях, общуваха помежду си, но иначе нямаха връзка с други туземци. По време на пътуването многократно забелязвах, че заобикаляме, когато се приближавахме към селища.

Един следобед, след близо две седмици път, открих в една странична долина пресни следи от автомобилни гуми. Разпознах местността едва когато се спуснахме осем-десет километра по-надолу и отново излязохме на Синия Нил. Беше долината, която се намираше на един ден път от моста над реката, откъдето бях започнал своето пътешествие. Туземците, които ме придружаваха, познаваха град Дебра Маркос и възнамеряваха да ме заведат там.

Но до моста на Нил беше значително по-близо. Обясних им, че искам да отида при него, защото там можех да чакам кола и да се придвижа към Адис Абеба или Дебра Маркос. Обърнахме се назад, върнахме се няколко километра и прекарахме нощта на една тясна тераса на около триста метра над пропастта. До моста на Нил оставаха още най-много двадесет и пет километра.

Това беше един от най-щастливите дни в моя живот.

На следната утрин продължих към моста с моите водачи по една скрита, тясна пътека край ръба на терасата. Пътеката беше твърде тясна, за да се движим с мулетата, и аз трябваше да вървя пеш. Приближаването до целта, която вече почти докосвах, ми даваше нови сили. Следобед слязохме долу край Нил и спряхме на втория завой преди моста. Чух бумтежа на мотор в каньона. Никога един дизел не е звучал така приятно в ушите ми. Беше като символ за нов живот. Не чувствувах повече умора, но туземците поискаха да си починат край брега. Отидох към мястото, където преди два месеца, когато започнах пътешествието си, бях спрял през първия ден. Беше се наложило тук да извърша някои поправки на сала, като използувах и възможността, да скрия в гъсталака две туби, стоманено въже, празни шишета и консервни кутии — всичко онова, от което мислех, че нямаше да имам нужда. Нещата все още се намираха там, където ги бях закопал. И понеже знаех, че тубите могат да свършат добра работа на туземците, аз им ги донесох. Те, изглежда, се зарадваха, но след малко демонстративно започнаха да сочат към мен, после към моста, още веднъж към моя багаж и след това пак към мен.

После станаха, обърнаха се и тръгнаха в посоката, от която бяхме дошли. Скочих след тях, но те, без да спират, продължаваха да сочат към моста. Няколко минути по-късно туземците изчезнаха зад най-близкия завой надолу по реката. Имаше още един час до залез слънце. Отправих се към моста на Нил да поискам помощ. Войниците се страхуваха. Трябваше да им платя по половин тяхна месечна заплата, за да се решат малко преди настъпването на нощта да отидат в каньона и да донесат багажа ми. От туземците нямаше и следа. Те дори не бяха взели тубите, които им бях подарил.

Останалото беше просто. Прекарах нощта заедно с войниците в една от къщите за караула. На сутринта те спряха заради мен първата минаваща кола. Случайно шофьорът се оказа германец. Той дълго ме разглежда и после запита:

— Имате ли паспорт?

Разбрах, че отново се намирам в цивилизацията. Шофьорът ме откара до Дебра Маркос, главен град на провинцията Годям. Там бях приет от губернатора и бях лекуван от един американски лекар, преди да продължа пътуването си през Асмара и пустинята за Судан. В Хартум написах доклад за откритото от мен злато и го изпратих на негово величество император Хайле Селасие. Получих отговор от негово превъзходителство Катема Жифру, частния секретар на императорския дворец. От Европа изпратих проба от промитото злато за проверка и анализа, заедно с предложението до находището да се изпрати научна експедиция, ръководството на която да поема аз.

След това получих от много хора различни официални и неофициални предложения, които досега не са довели още до сключването на някакво споразумение.

* * *

Никога не вярвах истински на разказите за „съвършено девствени страни“ по простата причина, че всеки, който случайно се отбие от отъпканите пътища на цивилизацията, мечтае за такива загадъчни места. Но сега, когато самият аз бях намерил и видял със собствените си очи такава една област, съм убеден, че по света съществуват и други подобни кътчета.

Вероятно много скоро ще бъда отново на път към някой „отдалечен край на света“. Но не зная кога и дали въобще някога ще се върна при Синия Нил.