Куно С. Щойбен
Към златните извори на фараоните (6)

6

„От известно време виждам пред себе си серия картини от японския художник Сесон. Истинското му име е Шекей.

Много от картините не ми бяха познати. Но сега ги виждам съвсем ясно!

И съвсем близо.

Небе: тонирано в розово пастелни нюанси.

Ситни линии.

Ситни и неясни.“

(Извадка от моя дневник)

Струваше ми се, че отново съм на шест години и седя в противовъздушното скривалище (много уморен, много безразличен, за да изпитвам истински страх) и че се ослушвам за детонациите на бомбите, хвърляни върху града. Струваше ми се, че наоколо скача някакво гигантско чудовище, което нанася наляво и надясно смъртоносни удари. Никога не можеше да се предвиди кого щяха да засегнат те.

Ти чуваш експлозиите да се приближават, те идват още по-близко — две, три, четири… Отминаха! Пропуснаха те, прескочиха те. Може би само един-единствен път, но този път те прескочиха. И ти можеш да чуваш как следващите експлозии постепенно се отдалечават.

Но ето че изведнъж удари точно върху мен. Съвсем изненадващо. Събудих се с мисълта да побягна. Тогава видях, че лежа в палатката си. Платнищата се вееха и вятърът на тласъци виеше през каньона. Буря. Сега разбрах, че през цялото време съм слушал в съня си ехото на търкалящите се една след друга гръмотевици. Лежах върху спалния си чувал. Той беше пропит с кръв. Ризата ми също беше кървава. Но кръвта вече беше засъхнала и лепнеше. Не можех да си спомня какво се беше случило след нападението и как се бях озовал тук. Размишлявах известно време дали не сънувам и дали събуждането ми не е част от съня. Ръцете ми тежаха толкова, като че ли съвсем не ми принадлежаха. Бавно заопипвах с ръка гърдите си, докато стигнах раната в лявата ми страна…

Когато се събудих следващия път, беше късно следобед. Спомням си, че разглеждах рибата, която бях хванал още в деня на пристигането си и бях закачил на една пръчка пред палатката, пред мрежата срещу москити. За това време тя цялата се бе свила и беше изпоядена от мравки. Не зная защо, но видът на рибата ме извади от летаргията, в която се намирах. Ако съдех по състоянието си, бях лежал в безсъзнание най-малко два дни.

Имах висока температура.

Изведнъж усетих, че в палатката се носи ужасна воня. Едва тогава забелязах, че докато съм бил в безсъзнание, отново съм имал пристъп на диария. Колебах се доста дълго, преди да се реша да видя дали раната в страната ми действително съществува. Когато разкопчах и дръпнах встрани залепналата си риза, установих, че раната беше вече възпалена и наоколо й имаше оток — на места тъмновиолетов, на места син.

Затворих очи и се замислих какво трябва да правя по-нататък. Може би този период — периодът между събуждането и изпадането в ново безсъзнание, беше всичкото време, което още ми оставаше да живея. Просто не знаех какво да правя. Не знаех как трябва да движа тялото си, как да контролирам отново своите мисли. Намирах се в състояние на човек, комуто са прерязали нервите на ръцете и който въпреки това се опитва да движи пръстите си. Чувствувах се кух и разбит. Като че цялото ми тяло се беше концентрирало в стомаха. При пипане ми се струваше, че той е станал двойно по-голям. Лежах неподвижно и се опитвах да не вярвам на онова, което знаех: бях се отървал от туземците, но раната ми се беше възпалила и моите шансове да остана жив и да се измъкна от каньона бяха незначителни. Защото почти не разполагах с лекарства.

Не знаех дали отново бях изпаднал в безсъзнание или бях заспал, или пък се бях унесъл буден в мислите си. Но когато дойдох на себе си, несъмнено бях преодолял сковаващата ме паника. Взех шишето за вода и изтръсках в него петорна доза хлор и малко калиев перманганат за дезинфекция. Макар че бях страшно жаден, изпих само половината, а остатъка излях върху една кърпа, за да мога да омекотя раната. Не изпитвах болки. Внимателно разгърнах ризата и измих засъхналата кръв. Разтворих с пръсти раната колкото беше възможно и сипвах в нея кислородна вода, докато престана силно да се пени. Външния й ръб намазах с йод, а отгоре я поръсих с пеницилин. Нямах други лекарства и не можех да направя нищо повече. Няколкото движения на ръцете ме бяха изтощили. Но аз се чувствувах по-добре. След като поставих временна превръзка — парче от ризата си и върху него еластичен бинт, за да го държи — съблякох всичките си дрехи и заедно с вонящия спален чувал ги изтиках през москитната мрежа вън от палатката.

Настана нощ. Взех двойна доза хинин и се насилих да изям остатъка от запаса ми билтонг. Но стомахът ми се разбунтува и веднага повърнах. Някъде наблизо се обаждаше нощна птица и аз си мислех за туземците. Бях ранил двама от тях. Те вече не можеха да ме преследват. Но другите? Ще ми устроят ли хайка? Ще ме гонят ли като ранен звяр? Те знаеха, че бях ранен. Междувременно към тях може би се бяха присъединили други туземци от племето. Ако бяха ме последвали, трябваше да ме застигнат, трябваше да са някъде наблизо. Дали бяха открили моя сал?

Най-сетне заспах.

* * *

Нападението стана в неделя, 5 февруари 1960 година. По това време бяха изминали близо пет седмици, откакто се намирах на път, и още не бях се срещал лице с лице с туземци. След нощното покушение върху моите хранителни запаси винаги се опитвах да избягвам каквато и да било среща или да бъда открит. Стрелях само когато плувах със сала или малко преди тръгване, така че, ако туземците чуеха изстрела и дойдеха до реката, аз отдавна щях да съм отминал далеч. Палех само малки огньове, които не димяха, и никога не опъвах палатката си на открито.

Неделните дни бях свикнал да прекарвам в гората. Да „празнуваш“ неделя, означаваше лека промяна в нормалния дневен режим: не ставах толкова рано, както обикновено. Всъщност събуждах се както винаги при изгрев слънце, щом птиците и маймуните започнеха своето представление по околните дървета, но се излежавах в спалния чувал или върху него, вместо веднага да закуся и вдигна лагера си. Радвах се, че мога да мързелувам.

На мястото, където бях опнал палатката си, реката беше широка, дълбока и течеше бавно. В сравнение с тъмните сенки на джунглата на другия бряг зеленината на дърветата и храстите от моята страна блестеше светла и свежа. Слънцето се отразяваше в билото на каньона и базалтовите скали изглеждаха по-черни от нощта. Пет прекрасно оцветени египетски гъски минаваха лекомислено по тесен тинест нанос близо до един спящ крокодил.

Рай?

Не! Но това беше подходящо за молитва място.

* * *

Пристигането ми предния ден, събота, в никакъв случай не беше спокойно и прелестно. Извадих дневника си от водонепроницаемия гумен чувал и записах:

„Лагер 21. 4 февруари 1960 година.

Бях нападнат веднъж от хипопотами и два пъти от крокодили — малко множко за един ден! Поведението на крокодилите не подлежеше на съмнение. Първия път един крокодил се спусна по стръмния склон в реката и заплува с бързо темпо направо към моя сал. Този път над повърхността на водата не се подаваха никакви ноздри. Крокодилът се приближаваше под водата като стрела и аз можех да разпозная неговия път само по вълните, които образуваше опашката му. Не бях преживял досега нападение от подобен вид и не знаех как да се държа. Крокодилът изплува с разчекната уста непосредствено зад дърветата на сала, почака няколко секунди и отново изчезна. Втория път се случи нещо подобно, само че сега към нападащия хищник се присъединиха още четири. Не зная как се бяха разбрали помежду си, как успяха всички в едно и също време да се появят на различни места в реката. Да видиш пред себе си наведнъж пет големи крокодила е внушителна картина. Два от тях останаха, три отплуваха. Внезапно усетих удари по сала отдолу. Под краката си, в пролуката между две стебла, съгледах бронираната кожа на крокодил. Вдигнах единия курок на пушката си и в суматохата гръмнах с патрон №5. Тъй като устието на цевта почти докосваше крокодила, този заряд успя да свърши работа. Крокодилите мигновено изчезнаха.

* * *

Съвсем близо тук, само на двеста метра от моя лагер нагоре по реката, насмалко щеше да ме прегази един истеричен хипопотам. Преминавах бавно последния завой на реката, когато видях по средата й да плуват осем хипопотама. На разстояние сто — сто и двадесет метра от мен. Те ме усетиха, станаха неспокойни, почнаха да лъкатушат от бряг на бряг. Очевидно не бяха решили кой от двата бряга да изберат. Те се държаха също така смешно, както кокошките, чието поведение при влизането във всяко село е едно и също: пред опасността от приближаващата се кола те тичат безразборно от една на друга страна по улицата, като призовават всичко живо на помощ. Но никога не могат да се решат веднага да освободят пътя и да се оттеглят на сигурно място. Щом разстоянието между хипопотамите и мен намаля, изведнъж разбрах, че положението не е толкова забавно. Тъкмо размишлявах кой в този случай трябва да има предимство — хипопотамите или аз, — видях, че стадото се раздели. Три хипопотама се изкачиха по левия бряг, другите пет взеха курс вдясно към тръстиката в устието на широк приток, който се вливаше малко по-надолу в реката. Никой от тях не бързаше. Всички обаче изглеждаха ядосани от това, че ги смущавах. Много пъти те намаляваха своя ход, за да се обърнат, а аз все повече и повече се приближавах. Най-сетне разстоянието помежду ни намаля на двадесет и пет метра.

Хипопотамите са единствените животни в каньона, които приемат борбата с крокодилите и които могат да бъдат опасни за един сал. Крокодил, който се реши да досажда на хипопотам, рискува да бъде набързо разкъсан на две. Хипопотами в река, по която случайно пътуваш сам с лодка или сал, правят значително по-голямо впечатление и са значително по-опасни, отколкото би могло да се допусне. Не е като да гледаш някоя от тези грамади зад дебелите железни решетки в зоологическата градина. Вдигнах пушката си и пресмятах дали да гръмна веднъж предупредително. Но изстрелът можеше да има и обратен ефект. Хипопотамите можеха да нападнат в паника и да ме преобърнат ведно с моя сал.

Продължавах да плувам срещу стадото. Когато се изравних на една линия с хипопотамите на левия бряг, един от групата на десния бряг направи кръгом и се насочи точно срещу мен. Беше женска. Може би тя искаше само да премине от другата страна на реката и да последва другарите си, които тъкмо се скриваха в храсталака. Или пък имаше малко, което мислеше, че трябва да защити. Тъй или иначе, но хипопотамът плуваше срещу моя сал с разтворена уста. През изтеклите седмици многократно бях минавал край такива животни. Те винаги ме наблюдаваха с любопитство или отегчение, понякога изобщо не ми обръщаха внимание — също като крокодилите. Но даже и на сън не можех да си представя, че един хипопотам може да развие такава бързина, каквато тази женска демонстрираше сега пред очите ми. Изглеждаше, че нищо на света не би могло да я спре. Вдигнах пушката и стрелях от двете цеви във водата. Да стрелям по женската не се решавах. Защото ако не я убиех, а само я ранех…

Хипопотамът се уплаши и изрева, потопи се под водата и отново излезе на повърхността. После доплува по-близо. Приличаше на истинско нападение… Извадих от пушката една от празните гилзи и поставих нова. Един куршум за ловна пушка… Когато животното се приближи на три метра, стрелях в отворената му уста. Куршумът мина през края на небцето и отхвърли назад главата му.

Хипопотамът потъна веднага. Хвърлих се върху сала, вкопчих се здраво за въжетата — и зачаках удара отдолу.

Салът продължи да плува. Два, три, пет метра, десет метра — нищо не се случи. Женската изчезна. Спрях двеста метра по-надолу и завързах котвеното въже за едно дърво. След половин час бях вече достатъчно отпочинал и можах да разтоваря сала и да построя бивака си“.

* * *

Затворих дневника си и го скрих. Според височината на слънцето беше девет и половина или десет часът. Станах и слязох до реката да уловя обеда си. За примамка поставих на куката малко месо, останало ми от вечеря. Всеки път, щом стръвта потъваше на дъното, някаква риба я изяждаше. Въпреки всичко не можах да хвана злодееца.

Тръгнах да взема пушката си, която бях оставил в палатката. Може би на неделната ми трапеза все пак щеше да има печено. Когато се приближих към палатката, видях четирима туземци да стоят на ръба на една скала над мен. Четирима мъже. Трима от тях, изглежда, бяха над тридесет, а единият — едва двадесетгодишен. Бях така радостен след толкова време, прекарано в самота, да видя пред себе си хора, че забравих всичко, което знаех специално за туземците в тази област. Аз им махах, виках и те се спуснаха при мене. Бяха туземци от народността „гала“. Носеха ножове, копия, лъкове и стрели. Един от тях беше преметнал на рамото си даже и старовремска пушка, която се пълни откъм дулото. Всички бяха облечени в обичайния „шамах“ — едно парче мръсносиво платно с големина на половин чаршаф, което висеше през рамо. Мъжете, изглежда, бяха настроени миролюбиво и дружелюбно. Те ме съпроводиха до палатката. Тя беше затворена и аз не я открих. Само моят фотоапарат, кухненските ми принадлежности и две карти лежаха пред входа. Наблюдавах как четиримата опипваха всичко с пръстите си. Брадата ми и дългата ми руса коса, изглежда, не им правеха толкова впечатление, колкото бялата ми кожа, ковбойските панталони и ризата в цвят хаки. Аз съм сигурен, че тези туземци бяха чували за съществуването на бели хора, но до този миг още не бяха ги виждали. Предпазливо и със страх те докоснаха с върха на пръстите си моите ръце. Те опипаха също и ризата ми и я разкопчаха, за да видят какво има отдолу. В началото туземците се държаха плахо, но след като задоволиха първото си любопитство, клекнаха на земята и ме загледаха с очакване.

Те ми правеха впечатление на доста самоуверени хора и аз имах неприятното чувство, че ме считаха за натрапник в страната им. Затова трябваше да дам някакво обяснение, каквото те очевидно имаха право да получат. Ако европеец някоя сутрин се събуди и неочаквано срещне в градината си дивак, той без съмнение ще мисли и чувствува същото, каквото туземците в Африка мислеха по отношение на мен. В Адис Абеба бях научил няколко думи и изречения амхарски — официалният език в Етиопия — и сега опитах с тях. Но тези туземци не разбраха нито поздрава „денастерлин“, нито която и да е друга амхарска дума. Те продължаваха да разговарят с мен на своя неразбираем диалект, все по-високо и по-високо, тъй като по всяка вероятност не можеха да направят разлика между глухота и неразбиране. Извадих от джоба си няколко въдичарски куки и установих, че мъжете не знаят за какво служат те. Едва когато им показах найлоново влакно, след като завързах на него една въдица и започнах да подражавам движенията на риба — те, изглежда, започнаха да разбират за какво и как се използуват въдиците. Всеки от тях получи подарък по една кука; останалите исках да разменя срещу хранителни продукти. Най-вече — сол и подправки, захар или мед и брашно. Но каквото и да опитвах, за да им обясня — туземците нищо не разбираха. Или самите те нямаха хранителни продукти, или имаха малко, и затова не искаха да ме разберат. Може би пък действително не схващаха какво желая от тях. А не беше възможно също да разчетеш по лицата им техните мисли. Когато на края се отказах и им подарих както куките, така и остатъка от влакното, те дори не изглеждаха изненадани. Туземците очевидно не бяха очаквали нищо друго.

Започнах да размишлявам върху това дали мъжете наистина бяха толкова интелигентни, както вярвах в началото. Когато поставих малко дърва в огнището от предната вечер и ги запалих, четиримата се дивяха на кибрита в ръката ми като на някакво чудо. Подадох им кутийката с пет клечки и те веднага започнаха да ги палят една след друга, докато не им я отнех. Излях последния остатък от кафето си в една чаша, отпих голяма глътка и подадох чашата на един от туземците. Предполага се, че кафето първоначално е дошло от Етиопия, тъй като и днес още в някои области там то расте в диво състояние. Следователно туземците познаваха кафето. Бях любопитен само да видя как щеше да им се услади американското нескафе. Те мълчаливо си подаваха чашата. Лицата им оставаха безизразни. Пиха само двама. Четвъртият изсипа остатъка направо на земята.

Тогава един от мъжете стана, взе фотоапарата ми и започна да го бърника. Аз също станах и поисках да му го отнема. Той отначало се разсърди, но след като останалите го придумаха, пусна апарата. По-късно друг посегна към ножа, който висеше в ножницата на колана ми. Но аз се отвърнах.

Първоначално те се държаха плахо и въздържано като деца. Впоследствие се отпуснаха, станаха доверчиви, по-доверчиви, след това нахални и на края досадни. Започнах да се чувствувам несигурно. Докато в началото бяха живи и любопитни и разговаряха помежду си, сега станаха флегматични и навъсени. От време на време промърморваха нещо един с друг, но лицата им бяха като безжизнени маски. Колкото и много да копнеех за общество, толкова повече желаех сега мъжете да си отидат и да ме оставят сам.

Тъй като туземците не се канеха да си тръгват и възможността да получа от тях един обед или друга някаква храна беше равна на нула, счетох за най-разумно да се погрижа сам за неделното си печено. Но не се решавах да взема пушката си от палатката. Защо — не бих могъл да кажа. По всяка вероятност това колебание ми спаси живота.

На брега, едва на двадесет метра от туземците и от палатката, намерих на всяка от двете въдици, които бяха заложил по-рано, по една риба. Изтеглих ножа си, прерязах хрущяла под хрилете и натиснах главите на рибите назад, докато се счупи гръбнакът. Видях, че туземците бяха станали и ме наблюдаваха. Когато се върнах при тях, те се вторачиха удивени в мъртвите риби. Мъжете заговориха възбудено помежду си, но останаха на местата си. Аз отново ги поздравих усмихнат. Окачих двете риби през хрилете на два счупени клона на близкото дърво и започнах с подчертано нехайство да ги изкормям.

Изведнъж един от туземците пристъпи към мен, като сочеше краката ми. Бях с високите си обувки. Понеже всички мъже бяха боси, първоначално предположих, че той иска да ги вземе за себе си. Туземецът жестикулираше с ръце пред моето лице, като при това говореше високо и с много думи. Отведнъж забелязах, че и другите се бяха приближили и стояха в полукръг около мен. В същия момент първият туземец падна на колене, обхвана с ръце краката ми и ме хвърли назад. След това всичко се разигра много бързо. Най-младият от мъжете ме сграбчи в ръцете си отзад и ме натисна на земята, докато третият вдигна пушката си да ме удари с приклада по главата. Без да иска, четвъртият му попречи, ударът не попадна в целта, а засегна рамото ми. Болка парализира лявата ми ръка, но в уплахата си аз едва я почувствувах. Видях четвъртия туземец пред мен да вади нож и бях така ужасен, че можах да извикам само: „Не! Не!“ Като хипнотизиран следях как мъжът вдигна ръката си с подобния на кинжал нож и само наполовина ми се удаде да отблъсна удара с лакът. Усетих как острието се вряза в лявата ми страна. Болката не беше толкова силна. Фактически аз не почувствувах нищо друго, освен парене. Също като че ли ножът само ме беше одраскал. Едва когато го изтегли разбрах, че въпреки всичко беше се забил дълбоко.

Учудвах се, че е толкова лесно да се умре. Усещах да тече кръв и виждах ризата си да почервенява. Видях как ножът отново се издигна…

— Ловци на трофеи! Това са ловци на трофеи! — светкавично мина през главата ми.

Ухапах за ръката мъжа, който ме притискаше на земята, отскубнах се, хвърлих се към онзи с ножа, вдигнах един камък и го запратих към другия с пушката. Сега аз извадих ножа си и започнах като луд да нанасям удари. „Трофеят на един бял щеше да ги направи герои на племето“ — мина ми през ума. Туземците отново се нахвърлиха върху мен. Аз раних едного в рамото, а втори в корема. Останалите двама за момент отстъпиха. Скочих напред и побягнах към палатката си да взема пушката. Когато отново се обърнах, вече с пушка в ръка, видях как туземците влекат единия от ранените към гъсталака. На края на гората двама от тях се обърнаха и спряха. Мъжът, който беше с пушката, започна да я бърника. Гръмнах два пъти наслуки. Не зная дали улучих някого. Те се хвърлиха на земята и пълзейки, се скриха.

Маймуните крещяха, птиците пищяха. Заредих отново пушката. Постепенно шумът утихна и последва непоносимо мълчание. Ослушвах се дълго, но от направлението, по което бяха избягали туземците, не се чуваше никакъв звук. Ако не беше дълбоката ми рана, целият инцидент би могъл да бъде само лош сън. Приклекнах зад едно дърво, но не се реших да легна, за да спра кръвотечението. В случай че туземците се върнеха, вече не биха рискували открито нападение, а сигурно щяха да се опитат да уредят въпроса от по-далечно разстояние. Наистина те бяха оставили своите копия, лъкове и стрели край моята палатка. Отидох и ги насякох всичките със секирата. Сега те вече разполагаха само с пушката, но аз се надявах, че нямат барут. Опитах да се превържа с ризата си, но нищо не помогна. Раната не престана да кърви и аз чувствувах как топлата кръв се стича по крака ми. Зави ми се свят и ме завладя отчайващ страх, че ще умра безпомощен от кръвоизлив. Чаках близо половин час — туземците не се появиха. Измъкнах колчетата на палатката, разхлабих въжетата и повлякох надолу към сала палатката с всичко, което беше в нея. След това се върнах още веднъж назад да взема ролейфлекса си, който беше поставен на статив. В случай че умра, исках да оставя някакво известие. Направих две снимки на мястото на битката и със самоснимачката още две на себе си — както товарех палатката на сала. Съвсем бях забравил, че ако загина в каньона моят фотоапарат никога нямаше да бъде намерен и никога нямаше да достигне цивилизацията.

Исках да се спусна по реката колкото е възможно по-скоро, но нямах сила. В полусъзнание оставих сала да плува сам. Молех се дано наблизо няма някой водопад или опасен бързей. Бях неспособен да управлявам сала или да върша каквото и да е, мислех за крокодили и какво щеше да се случи, ако…

От време на време, когато салът подскачаше през бързеите, се стрясках уплашен. Вкопчвах се само по-здраво за него. Той често се блъскаше в скалите и бях измокрен до кости от разпенената вода. Понеже не ми оставаше нищо друго, предоставих на сала да избира сам пътя си. На картите ми не бяха нанесени подробности от речното течение. Въпреки това исках да продължа да плувам до късна вечер, да прекарам нощта на брега и още при изгрев слънце да се впусна отново на път. Исках да оставя зад гърба си колкото е възможно повече километри.

Още рано следобед получих непоносимо главоболие и всичко около мен започна да се върти. Трябваше да спра. Изведнъж забелязах, че на брега стои някой. Като се приближих, видях, че е един приятел, който от Скандинавия се опита с една шестметрова платноходка да пресече Атлантическия океан по Северния път. Това беше преди две години. Оттогава никой не чу нищо за него. Не зная защо, но съвсем не бях учуден, че го срещам в каньона. Бях просто щастлив, че го виждам. Когато забеляза, че съм много слаб, за да управлявам сала, той ми викна да му хвърля котвеното въже. До брега имаше само пет метра, но въжето не го достигна. Той нагази две-три крачки във водата, но пак не успя да хване въжето и аз отминах. Приятелят ми се върна, остави своята съвършено нова манлихерова пушка на една скала и се затича край брега. Надмина ме и отново нагази в реката с обувки, панталони и всичко останало. Този път, щом наближих, той хвана въжето, изтегли го на брега и го завърза за една скала. Салът ми спря до брега и той дойде да ми помогне. Повече носейки ме, отколкото подкрепяйки ме, приятелят ми ме отведе на едно сенчесто място и ме положи да легна.

— Този път, изглежда, си бил дяволски близо до възможността да си счупиш главата! — каза той. — Туземци-гала? Колко бяха?

Той не дочака отговора ми.

— Обзалагам се, че щеше да представляваш прекрасен трофей!

Моят приятел ми подаде половин шише уиски, накара ме да отпия една голяма глътка и остави шишето близо до мене на земята. Исках да се осведомя как беше попаднал в каньона.

— Е — усмихна се той, — знаех, че рано или късно ще минеш оттук…

След това каза, че трябва да отиде да вземе пушката си. Видях как се върна и я вдигна. Той още веднъж се обърна бавно и после се отправи към дърветата от другата страна на полянката. Преди да изчезне, той размаха пушката си за поздрав.

Извиках подир него да се върне, но той не се спря.

Колко дълго съм лежал на пясъка, не зная. Но когато станах, разбрах, че всичко е било плод на трескавото ми въображение и че салът ми просто е бил изхвърлен на брега. Никой не беше идвал при мен.

Прецених, че течението ме беше отнесло на около двадесет километра надолу по реката. Обаче знаех, че не беше трудно да се върви пешком край брега. Разтоварих сала и го прикрих в тръстиката на едно блато, по-долу от устието на вливащия се в реката страничен приток. Когато шляпах до бедрата във вода обратно към брега, на десет метра от себе си видях ноздрите на крокодил. Продължих да вървя, като си мислех, че е просто невъзможно да преживея нападението на туземците само за да бъда изяден веднага след това от крокодил. Изкачих се на високия бряг и се огледах: крокодилът още лежеше на същото място. Така ми се виеше свят, че едва разбирах какво върша. Действувах като в транс. Не бях в състояние да мъкна вече цялото си имущество. Затова скрих по-голямата част от него под няколко храсти близо до брега. Със себе си, на издигнатото около тридесет метра над реката плато, взех само палатката, лекарствата, малко сушено месо и едно шише вода. Избрах място, което не се виждаше от брега, изсякох със секирата храстите наоколо и опнах палатката. После още веднъж се върнах до реката да намокря ризата си. Макар да не бях гладен, исках все пак да си набавя нещо за ядене. Хвърлих въдицата и хванах един сом около пет килограма. Преди да се върна повторно на платото, заличих колкото можах следите си на брега.

Когато дойдох на себе си, беше нощ. Намерих се да лежа на земята пред палатката. Вмъкнах се в нея и заспах.

* * *

По-късно, когато отново бях в Европа, често размишлявах дали през тези дни аз всъщност изпитвах страх или не. Мисля, че не. Но не мога да обясня защо. Разглеждах положението, в което се намирах, като че ли се отнасяше за чужд човек. Може би само с малко по-голямо участие. Единствено самотата ме гнетеше. За пръв път в своя живот се чувствувах наистина сам и изоставен. Никога не съм бил силно привързан към моето семейство. Едва поизрасъл под грижите на гувернантка, бях тикнат в един консервативен пансион. След като избягах оттам, аз пътувах винаги сам. Макар навсякъде по пътя да намирах приятели, добри приятели, то без тях никога и никъде не бих се почувствувал изоставен — независимо от това дали се намирах в критично положение или се нуждаех спешно от помощ. Обаче тук, в каньона, беше друго. Не само че бях съвсем сам, но трябваше да се крия, за да не ме намерят. Смъртта щеше да бъде единственият миг в целия ми живот, в който щяха да ми липсват семейството, приятелите, или съвсем просто — хората въобще. Мислех дали нямаше да бъде добре, ако скова един обикновен дървен кръст и го забия в земята, за да отбележа мястото, където щях да умра. Това щеше да бъде единственото, което можеше да остане от мен. За гроб не можех и да мисля. Един или два, най-късно три дена след смъртта ми хиените щяха да се втурнат в моята палатка…

* * *

През дългите нощи, които прекарвах на тъмно, мислех за своя живот и за това какво бях направил с него. През ума ми минаваха много и несвързани сцени. Забележителни и маловажни, редки и всекидневни преживявания, се появяваха в един танцуващ калейдоскоп — неща, които отдавна, отдавна бях забравил, така че ми се струваше да принадлежат на някакъв друг свят. Сетих се за задоволството, което изпитах, когато с една малка лодка достигнах пристанището след прекарана силна буря в открито море. Спомних си великолепното чувство, което изпитвах в Париж, когато ми предложиха добре платена работа и аз отказах — просто защото предпочетох да си пробия по-нататък път в живота като художник. (И след този ден аз като че ли наистина имах малък успех!) Спомних си деня, в който реших да се откажа от следването в медицинския факултет, реших да не поемам търговията на моите родители, а вместо това да се скитам по света. Спомних си снежната буря, която трябваше да преодолея, когато прекосявах Лапландия със ски, и от която се измъкнах жив само защото случайно открих една запустяла хижа в гората. Сетих се за онова, което чувствувах, когато отново дойдох на себе си, след като веднъж при плуване под вода с дефектен кислороден апарат изгубих съзнание на тридесет метра дълбочина и бях измъкнат и качен на лодката от един приятел. Спомнях си за хора, които бях срещал, и за страни, които бях посещавал. Мислех за родителите си и се мъчех да отгатна какво правеха точно в този момент. Дали бяха поканили на гости приятели, дали бяха на почивка? Размишлявах за това какво биха казали моите приятели, ако можеха да видят в какво затруднение се намирам. Техният коментар сигурно би гласял така:

— Не те ли предупреждавахме винаги?

Но те без съмнение щяха да тъжат за мен.

Не съм циник, обаче възможността да бъда оплакван ме развесели. Добре е в подобно положение да знаеш, че не съжаляваш за нищо на този свят и че имаш желанието — ако може така да се каже — да изживееш още веднъж по същия начин своите дни. (Най-честно казано, така мисля и аз.)

Съжалявах само за едно: нямаше да мога вече да осъществя истинската мечта на моя живот — да обиколя света с една малка, дълга само десет метра платноходка.

* * *

Имах една свещ, която от време на време запалвах и отново гасех — това ми действуваше успокояващо. Правех бележки в дневника си и пишех писма…

Но аз много добре знаех, че дори ако един хеликоптер прелети каньона или някой се спусне надолу по реката, за да ме търси, положително нямаше да ме открие. По време на пътуването си рядко пушех. Сега прекарвах времето си в писане и пушейки цигара след цигара. Продължавах все още да се боря срещу изпадането в безсъзнание. Имах чувството, като че ли трябва светкавично да умра. Страхът, че няма никога да се събудя, ме възпираше да заспя. Вписах в дневника си:

„Може би само на този свят човек има възможност да избира собствения си жизнен път. Може би на онзи свят животът почива още по-твърдо на принципите на колективизма, а индивидуалността е само половината от съзнателното съществуване на един шизофреник“.

Температурата ми се покачи и аз започнах да фантазирам. Обзе ме чувство на боязливо страхопочитание. Няколко пъти ми се стори, че чувам да се говори, и извиках:

— Ало! Кой е там?

Гласът ми звучеше съвсем чуждо. Понеже не получавах отговор, разбрах, че с мен се подиграваше треската. Сънувах най-фантастични неща. Говорех с най-различни хора. Някои от тях изобщо не бях срещал, други познавах само бегло. Но истински не можех да разпозная никой. Спомням си един сън, в който се появи висок млад мъж. Сигурно го бях виждал някъде в действителност, но просто не мога да се сетя къде. Сънувах, че се приближи до палатката ми и каза, че етиопското правителство е научило за нападението върху мен и е пожелало да изпрати спасителна експедиция. Тъй като по всяка вероятност щели да минат два или три дни, докато пристигне групата, той избързал напред, за да ме намери и приготви всичко за отпътуването ми. Носеше добре комплектувана санитарна чанта и превърза с вещина моята рана. След това извади куп вестници от пътната си чанта, за които допускаше, че ще се интересувам. Понеже не исках да го разочаровам, четох и дори разисквах с него за събитията, които се бяха случили по света и които той считаше за изключително важни.

По-късно ме посети една дама, една много добре изглеждаща жена. Тя беше по-скоро ексцентрична, отколкото елегантна. Трябваше да е на около тридесет години. Носеше костюм и беше силно гримирана. Гримът се разтапяше от топлия и влажен въздух. Бях така изненадан да я видя, че не можех да продумам. Тя се наведе, разтвори москитната мрежа и каза, че се надява да извиня нейното любопитство. Научила случайно за моето нещастие, докато самолетът й имал престой в Адис Абеба. Тя мислеше, че всеки би ме съжалил, и заяви, че за нея било романтично и авантюристично приключение да ме види тук в джунглата, преди да ме върнат отново в цивилизацията. Не помня вече какво стана после, но точно си спомням колко чудновато се чувствувах.

* * *

През третата нощ за първи път чух хиени да вият наоколо. Сигурно бяха съвсем наблизо. Въпреки че пушката ми беше винаги готова, не се решавах да стрелям от страх, че туземците ще ме чуят и ще открият скривалището ми.

Хиените могат да вият, да се кикотят, да стенат, да грухтят, да ръмжат, да реват.

Хиените могат да вдигат ужасен шум, шум, който е невъзможно да се опише, шум, който може да те накара да полудееш…

Вярвам, че има още само едно-единствено място, където могат да се чуят същите звуци, същите зловещи тонове — женското отделение на една лудница!

Хиените будят отвращение!

Хиените са страхливи и все пак опасни.

Те са плахи и въпреки това дръзки.

Те имат челюсти като стоманени клещи.

Хиена може да се промъкне в хижата на туземец и да открадне бебче.

Хиена може да нападне крава, когато се отелва, и да забегне с теленцето.

Хиена може да пропълзи във ферма и да разкъса вимето на някоя крава. Щом кравата побегне, полудяла от болки, хиената тръгва бавно след нея, за да застигне своята плячка едва тогава, когато рухне поради загубата на кръв.

Хиена може да дойде в бивака ти, да легне край огъня и просто да те наблюдава, като че ли е твое куче.

Хиена може да те нападне, докато спиш, и да ти отхапе половината лице…

Може би това беше някой от моите трескави сънища, може би беше действителност. Не мога да кажа със сигурност дали наистина ги видях. Те дойдоха следобед. Първо само една. Тя пълзеше, заобикаляйки през храстите, и хвърли случаен поглед към палатката. После към нея се присъединиха и други. Те идваха насам в тръс и лягаха като дългокраки кучета в полукръг, отдалечени едва на десетина метра от мен. Хиените мълчаливо ме наблюдаваха. Те въобще не помръдваха. Не изглеждаха нито зли, нито опасни. Те чакаха, просто чакаха…

Мъчех се да разбера защо хиените не бяха дошли по-рано. Два пъти промуших пушката си през москитната мрежа и исках да стрелям, но всеки път изчезваха като призраци. Те редовно се появяваха на здрачаване, за да поемат нощното си дежурство като болногледачи.

Състоянието ми се влоши. През следващите дни трябва повечето време да съм лежал в безсъзнание. Идвах на себе си само за миг. Веднъж, когато се събудих, намерих се на брега на реката да пия вода. Никога не можах да си спомня кога и как съм допълзял дотам. Колко ли дни бяха изминали от нападението? Осем, девет или десет?

Никога няма да науча точно. Но една сутрин се събудих и почувствувах, че треската е минала. Започнах бавно да разбирам, че отново имам шанс да се измъкна от каньона. Мислех, че е по-добре, ако остана още известно време и почакам, докато оздравея напълно и събера малко сили. Но тъй като запасът ми от месо се беше развалил, трябваше да отида на лов независимо от туземците, които сигурно се намираха наблизо. На края реших да остана поне два дни, да ловя риба или да се опитам да хвана нещо с примка. Когато обаче подир обед две птици, подобни на кокошка, кацнаха на едно дърво близо до палатката ми, така че, като ги гледах, гладът ми ставаше все по-голям, не устоях. Вдигнах предпазителя на пушката, изпълзях пред палатката и задебнах птиците, които скачаха от клон на клон. Когато се изравниха в една линия, натиснах спусъка. За да стрелям, бях седнал и бях облегнал ръцете си на колене. Но слабостта ми беше толкова голяма, че ритането на пушката ме преобърна. Рамото така ме заболя, та помислих, че сериозно съм се наранил. Едва половин час по-късно можах да стана и да видя дали съм имал успех.

Беше като коледен подарък: намерих двете кокошки да лежат една до друга — охранени и тлъсти. Вярвах, че никога в живота си не съм чувствувал толкова голям глад. Веднага започнах да скубя птиците и да ги кормя. Запалих огън и ги изпекох една след друга. Първата изядох веднага — втората оставих за следната утрин.

При последната дневна светлина събрах багажа си и приготвих всичко, за да мога да потегля още на зазоряване. Исках да бъда далеч оттук, ако туземците бяха чули изстрела и ме потърсеха. Макар че бях изтощен от усилията през деня, нощта прекарах почти буден.

Станах, преди да се разсъмне, и докато изтеглях сала от тръстиката и се връщах на брега, подплаших стадо речни свине. Едно прасе бягаше право срещу мен и за малко не ме блъсна. То тичаше така бързо, че едва успях да вдигна курока. Стрелях тъкмо когато минаваше край мен. То се преметна. След като със сетни сили го замъкнах на сала и го вързах здраво, храната ми за една седмица беше осигурена.

Пренесох палатката си на борда, прибрах екипировката си от скривалищата край брега и опаковах отново всичко във водонепроницаемите варели. Тогава отблъснах сала в средата на реката и продължих пътуването си.