Куно С. Щойбен
Към златните извори на фараоните (2)

2

„Каньонът е почти необитаем, макар понякога да се посещава от туземни ловци на слонове. В преплетените с лиани гори, покрай речния бряг, живеят птици и маймуни.

Дори и туземците избягват голямата пропаст, а малцината изследователи, които досега са стъпвали в нея, обикновено загубвали своите носачи от треска. Всичко, което могли да постигнат, били малки екскурзии в дълбочина на тайнствената долина и те трябвало да се задоволяват с нанасянето на пунктирани линии по своите карти.

Само на животните е позволено да бъдат щастливи по Синия Нил! Защото там, където не ги заплашват копия, харпуни или пушки, лъвове, леопарди, хипопотами и крокодили могат да водят живот като в рая, необезпокоявани от хората, както никъде другаде в Африка.“

Емил Лудвиг

Москитите не бяха така безжалостни и кръвожадни, както би могло да се очаква в района на една река на ширина десет градуса северно от екватора. Освен това трябва да призная, че бях малко разочарован, когато рано сутринта пристигнах на ръба на каньона. Бях си представял тази скална пропаст много по-величествена, много по-завладяваща. На някои места каньонът достига две хиляди метра дълбочина. Но там, където шосето се спуска надолу в стръмни последователни завои, за да прехвърли Синия Нил по единствения мост, който съществува между езерото Тана и Судан, стените на пропастта се разделят на четири или пет стъпалообразни широки тераси. Горните краища на каньона са отдалечени един от друг на повече от десет километра. Едва когато слезете наполовина в пропастта, може да съгледате — и тогава дори само от няколко места — виещата се на дъното на каньона река.

Беше четвърти януари.

Камионът, който ме докара от Адис Абеба, спря непосредствено пред моста на Нил. Аз скочих и младите туземци, пътуващи отзад заедно с мен, ми подадоха екипировката: дузина стебла от евкалипти, бидоните и двата варела от масло, в които се намираше цялото ми имущество. Така се бях уговорил с шофьора, защото в никакъв случай не желаех да рискувам да бъда върнат обратно. Осемте или десетте войници, които живееха в две малки къщи от двете страни на моста — къщи с масивни дебели стени и амбразури, — тичаха срещу нас, като размахваха пушките си. Шофьорът на камиона даде газ. С ревящ мотор колата прекоси моста, изкачи се по шосето от другата страна на каньона към Годям и изчезна зад първия завой.

Бях пристигнал.

Войниците ме гледаха втрещено с всички признаци на силно учудване. Подофицерът се обърна възбудено към мен на амхарски, без даже да изчака дали няма да приведа нещо в моя защита. После остро викна на английски:

— Вашия паспорт, моля!

Бях облекчен, че говореше този език, и се надявах, че всичко ще се уреди веднага и просто. Послушно му подадох паспорта си. Той го взе, запрелиства го и с интерес заразглежда различните таксови марки и визи.

След това затвори документа, поклати глава и повтори:

— Вашия паспорт, моля!

Сега му подадох паспорта си за „свободно движение“ и писмото от Главната квартира на полицията в Адис Абеба. Той кимна, огледа отново печатите и подписите и на края ги показа на останалите войници, дошли междувременно от другата страна на моста. След това той отново пристъпи към мен, направи отрицателно движение с ръка и предаде документите ми на войниците. Високо и с особено натъртване той още веднъж поиска:

— Вашия паспорт, моля! — И ме изгледа с недоверие.

Бях объркан, защото не знаех кой от многото мои документи всъщност искаше той. Накрай му предадох просто всички разрешителни, каквито притежавах: ловния билет, разрешението за носене на оръжие, писмото от Министерството на дивеча и горите, препоръчителните писма до губернаторите…

Войниците и подофицерът седнаха на перилата на моста и започнаха да изучават книжата. Учудвах се вече на начина, по който държат документите при четене, но когато след това подофицерът отново стана и каза: „Вашия паспорт, моля!“, разбрах, че това трябва да са единствените английски думи, които той знае, и че той, както и останалите, е неграмотен.

— Шест седмици чаках за тези проклети документи, идвам сега тук и никой не знае да чете!

Аз говорех на немски, високо и все по-високо. Наговорих им редица неучтиви неща, защото бях ядосан. Истински ядосан.

— Вървете по дяволите! — извиках им на амхарски: — Хид! Хид толлебелле! (Махайте се, бърже!)

Войниците бяха така изумени, че прибраха пушките си и действително отстъпиха. Взех от тях документите си и им дадох да разберат, че искам багажът ми да се пренесе по двадесет и пет метровия насип от моста до реката и още около сто метра надолу по течението.

Те не посмяха да се колебаят. Очевидно им направи дълбоко впечатление, че аз толкова сигурно и с навик да командувам се отнасям с тях. И тъй, прибрах документите си и тръгнах напред. Подофицерът също не знаеше точно как трябва да се държи. Пристигането ми, прилично на нападение, беше за него голяма загадка. Макар и да не можеше да чете, той вероятно знаеше, че понякога съдържанието на такива документи може да бъде от неподозирано значение. За да бъде напълно сигурен — хем да не пренебрегва дълга си като охрана на моста, хем да ми помогне, в случай че наистина имах право да заповядвам, — той вървеше, държейки в едната си ръка моя бидон, а в другата готовата за стрелба карабина.

Мостът на Нил се охранява строго. Защо, аз все пак не зная. Трудно мога да си представя, че някой би имал интерес да нанесе удар по този мост. Както и да е, но той всекидневно един час преди залез слънце се затваря за всякакъв транспорт и минаването по него се разрешава едва след изгрев. Никое лице или превозно средство не може да спира на моста. Войниците не гледат с удоволствие, когато се фотографира преминаването през реката, и биха арестували всеки, който би решил „да обикаля“ около подпорите на моста. Бях чел, че на същото това място на Херберт Ритлингер и неговата експедиция са правени същите затруднения, които срещах и сега.

„Тук отново имах щастие“ — мислех си аз.

След като войниците за мое облекчение наистина пренесоха край реката целия ми багаж и евкалиптовите стебла, пратих ги обратно на моста и опънах палатката си. После легнах, тъй като беше извънредно горещо. Съдейки по височината на слънцето, трябва да беше около десет часът. Но можеше да бъде и пладне — стръмните стени на каньона правеха невъзможно точното определяне на времето.

Сухият период тук започва в края на септември — началото на октомври и свежата зеленина на растенията отдавна беше отстъпила пред сухия жълто-кафяв цвят. От долната страна на моста спадналото ниво на водата беше изкарало на суша една широка, бяла ивица чакъл между спокойно течащата река и дърветата на левия бряг. Гъстата галерийна гора се точеше като тънка нишка по дължината на брега, докато непосредствено зад нея до ръба на първата тераса се простираше един непроходим гъсталак от тръни, по-висок от човешки бой. Огромните дървета, под които бях опнал палатката си, изглеждаше, че стоят на мястото си от вечни времена. Малко по-надолу по реката, на отсрещния бряг, няколко павиана предпазливо се спускаха по стръмните скали. В Северна Етиопия вече многократно бях виждал павиани, но въпреки това беше забавно да ги гледаш тук как просто се разхождат. Никога в зоологическата градина не можех истински да си представя, че те действително живеят някъде напълно свободно. Няколко малки черно-синьо бляскащи птички подскачаха насам-натам възбудено и весело по най-долните клони на дърветата. Учудвах се, че никъде не се виждаше пеперуда или скакалец. По всяка вероятност за такива нежни създания слънцето беше много силно. Цялата долина приличаше на гигантски парник под стъкло. Реката беше спокойна и гладка и там, където протичаше под моста — около двадесет и пет до тридесет метра широка. Главното течение минаваше по средата. Макар водата да не беше бистра, изглеждаше необичайно чиста и прохладна. Предразполагаше за къпане. Тръгнах край брега. Километър и половина надолу по реката, накрая на един плитък бързей, изненадах двадесет маймуни, които се къпеха. Те приличаха на шимпанзета. Очевидно бяха ядосани, че ги смутих. Те се махнаха от пътя ми едва когато ги приближих съвсем и заех тяхното място в реката. Край брега бързеят беше толкова плитък, че можех да легна надлъж и, подпрян на ръце, да държа главата си над водата. Макар да не открих крокодили нито нагоре, нито надолу по реката, оставих пушката си на удобно на брега място, така че достатъчно беше само да се пресегна, за да я взема. Дълбоките, широки следи в тинята на брега, които видях по пътя, не подлежаха на съмнение. Водата освежаваше и аз се чувствувах прекрасно.

Това беше осъществяването на моята мечта. Беше това, за което копнеех — да живея съвсем сам в една „непокътната, девствена“ страна…

Бях щастлив.

Изведнъж се гръмна.

Ехото се изтърколи през каньона. Видях куршумът да се удря във водата на двадесет метра пред мен. Бликна малък бял фонтан. Бяха стреляли войниците от моста. Те идваха тичешком. Отпред — подофицерът. Докато прескачаше през отломъци от скали, той наново зареди пушката си, като викаше:

— Анце! Анце! (Крокодили! Крокодили!)

Както се установи, веднага след моето пристигане подофицерът трябва да беше изпратил куриер до най-близкия полицейски участък или военен пост, за да получи инструкция. Във всеки случай той ми даде да разбера, че дежурният офицер желаел да ме види. Личеше, че сега нищо на света не можеше да спре подофицера да ме предаде незабавно на моите съдници. Бях наясно, че съм засегнал дълбоко неговите чувства. Трябва да му се е струвало като върха на нахалството, дето аз без заповед, даже без знанието на неговите най-близки началници така безсрамно се бях отнесъл с него. А сега дори имах и дързостта да се изложа на опасност да бъда изяден от някой крокодил. И това преди той, подофицерът, да бъде реабилитиран!

Облякох се и като пленник тръгнах обратно към моста от „непокътнатата страна“, от „рая на земята“. Подофицерът трябваше да остане на своя пост, но ми даде трима души охрана: единият беше авангард, а другите двама крачеха след мен. Беше дълъг и уморителен път. Първо изкачихме една стръмна пътека, която скъсяваше шосето. Войниците не носеха пушките си през рамо, а ги държеха в ръце, готови за стрелба. Те бяха изцяло проникнати от важността на своята мисия и имаха ужасно сериозни лица. Внимавах много да не се спъна, нещо, което биха могли да изтълкуват като опит за бягство.

След около час и половина ход достигнахме едно малко туземно селище. Няколко покрити със слама хижи бяха разположени в кръг около тухлена постройка, на която се вееше знаме. Беше военният пункт на шосето пред първата тераса. Дежурният офицер вече чакаше. Той беше ядосан, че се бях осмелил да го пренебрегна, като не съм получил лично от него специално разрешение за слизане на моста. Това беше, значи, което войниците разбираха под „паспорт“. Обясних на офицера, че като чужденец не бих могъл да зная. Обаче той говореше само амхарски и затова беше вече заповядал да дойде преводач. Последният, лекарят на селото и на целия район, също владееше само дузина обръщения на английски и френски. Въпреки това, за да запази престижа си, той се постави на мое разположение. Както се разбра по-късно, той даже не беше и лекар. Беше следвал само два семестъра медицина в Адис Абеба и сега завършваше някакъв вид практика: за цяла година в своя участък имаше да раздава само хинин и таблетки срещу дизентерия. Макар да не разбираше какво се опитвах да обясня, той ми обеща да уреди работата на своя отговорност.

Той започна разпита, след като бях разтворил всичките си документи на масата пред офицера. Всяко отделно писмо беше грижливо проучено. Това продължи половин час. Тогава моят преводач и защитник постави странични въпроси: как съм, къде живея, къде съм искал да отида, имам ли родители, братя и сестри!… Понеже му беше все едно какво отговарям, предположих, че питаше само привидно, за да създаде у офицера впечатлението, че се касае за истинско разследване. Той вършеше добре работата си. Изобщо не можах да разбера за какво ставаше въпрос и какво желаеше офицерът, но след още половин час опасността премина и аз получих необходимото разрешение. Един войник, който знаеше половин дузина италиански думи, беше командирован да ме придружи до моста и до отпътуването ми да бъде на мое разположение. Най-накрая, когато исках да си тръгвам, офицерът помоли доктора да попита кога възнамерявам да се върна.

— Къде да се върна?

— При моста.

— Аз няма да се връщам. Ще сляза по реката — до Судан.

Отначало всички мислеха, че разказвам виц. След това докторът каза:

— Абай е безкрайно дълъг! По-нататък долу няма нищо! Просто нищо!

Офицерът нареди да ме запита дали зная, че там има безброй крокодили и шифта.

— Шифта — обясни докторът — са лоши хора. Те ще те убият. Разбойниците убиват всички. Разбойниците и крокодилите убиват всеки, който се осмелява да навлезе в каньона!

Сбогувах се бързо и тръгнах, преди офицерът да вземе обратно разрешителното си.

* * *

Всички, с които бях разговарял през последните седмици, можеха да разкажат някоя кървава история за злодеяния на туземци. В някои области те действително имат странни обичаи. Младите туземни бойци в отдалечените райони на Етиопия се намират пред голяма проблема, когато наближи да се женят. Те трябва да са в състояние да представят не само голяма зестра и сухи пари, за да обезщетят родителите за загубата на тяхната дъщеря, но освен това и два човешки трофея, които в известен смисъл да докажат тяхното мъжко достойнство. Тези трофеи се състоят от една шест до осем сантиметра широка ивица кожа от врата, гърдите и корема с половите органи на убития в единия край и с неговата долна устна на другия край. Кожната ивица се разрязва в средата почти по цялата й дължина, така че когато отиват на огледа за момата, младите мъже да могат да окачват трофеите на вратовете на своите коне. Но през последните години „набавянето“ на тези трофеи е ставало все по-трудно. Не само поради това, че както и преди, боецът рискува да бъде хванат от съседните племена и сам да послужи за трофей, но сега може да му се случи да бъде заловен и разстрелян от военнонаказателна експедиция. Етиопското правителство прави опити да се бори срещу старите, жестоки племенни закони. Затова младите бойци на възраст за женене сега трябва да отиват в отдалечени „ловни полета“, в каньона на Синия Нил или в пустинните места на провинциите Воло и Тигре. Малко преди да дойда в Етиопия, чух с някои незначителни различия от много хора един и същ драматичен разказ за една шестдесетчленна експедиция, която никога не се завърнала. Девет или десет учени — италианци и французи — напуснали Адис Абеба с петдесет туземни носачи и войници, за да се отправят в западната част на Етиопия, в пустинните степи, граничещи с Френска и Италианска Сомалия. Никой не знае къде и какво се е случило с тях. Туземците устройвали засади и нападали. Експедицията притежавала модерно оръжие, а войниците били съвременно обучени. Затова туземците не могли да рискуват с открити нападения. Те нападали само из засада и всеки път убивали само двама или трима души от експедицията. Но нападали често. Те нападали толкова често, че никой от експедицията не можал да се измъкне. Сватбените тържества в тази област трябва да са продължавали седмици. Но когато била изпратена наказателна експедиция, тя намерила само изоставени хижи.

Колко от тази история е вярно, не зная. Не ми се удаде никога възможност да получа някакво сведение от официално място. Въпреки това трябва да има нещо вярно, макар за този случай да не се срещаше нищо или почти нищо в международния печат. Напротив, обикновени нападения по шосетата даваха почти всекидневна храна на печата. Във вестниците на Адис Абеба те се отбелязват в същата кратка форма, както при нас пътните произшествия. Междуградските автобуси пътуват с въоръжени полицейски ескорти и трябва да не е било много отдавна, когато даже шофьорите им при излизане от градовете са отваряли кутиите с патрони и са приготвяли пушките си, за да пазят себе си и пътниците от „шифта“ — професионалните разбойници.

Разбойниците никога не нападат сами, те са винаги по двадесет или тридесет. Те препречват шосето на някой завой с отсечено дърво, каменна преграда или стоманено въже. Докато след това няколко шифта ограбват принудената да спре кола, останалите лежат наоколо в засада и осигуряват „огнево прикритие“. Още от времето на абисинския поход на италианците разбойниците са запасени с достатъчно италиански оръжия. След всяко нападение те изчезват за известно време в труднодостъпните планини. Но бандите са толкова много, че по шосетата никога не е спокойно за дълго. През седмиците, които прекарах в Адис Абеба, при едно нападение бяха застреляни двама американци — не защото бяха американци или бели, или защото бяха се съпротивявали, а защото разбойниците са предпазливи хора и не желаят да поемат излишен риск — повечето бели имат автоматично оръжие.

При друг случай група американски ловци се реванширала, като изненадала банда разбойници, която ограбвала някаква кола. Американците скочили от своя джип и открили по туземците огън с тежки ловни пушки, с експлозивни и оловни куршуми в стоманена обвивка. Четирима разбойници паднали на шосето, ала другите се измъкнали, отвличайки със себе си убитите и ранените. В етиопската столица американците бяха наградени с ордена за храброст на етиопската армия. От правителството са определени и големи награди за всеки заловен на местопрестъплението или застрелян бандит. Когато пленен разбойник бъде доведен в някой етиопски град, той свършва безславно на бесилката. Ако обаче някой, което по-рядко се случва, попадне жив в ръцете на местното население, тогава тежко му! Разбойниците преживяват преди всичко от кражбата на добитък и пожънването на чужди ниви. Затова селяните ги ненавиждат като чумата и когато заловят някого, бият го, замерят го с камъни и го мъчат дотогава, докато може да издържи. Но те винаги внимават да не го наранят сериозно. Той трябва да остане годен за последната си разходка до бесилката. Отвеждат го под някое дърво на пазарния площад. Събират се всички жители на селото, за да гледат представлението — мъжете, жените със своите бебета, старците и децата. Около врата на омразния бандит се връзва въже, прехвърлено на клон, но по такъв начин, че примката остава свободна и не го задушава. Едната ръка се завързва към някой от краката. Неприятната наказателна процедура започва за престъпника едва когато го изтеглят нависоко и трябва сам, с едната си свободна ръка да се държи за въжето и да се повдига, за да не се задуши. Когато се умори, отново го спускат долу — да си почине и събере нови сили. После пак го вдигат. В това време зрителите се смеят до сълзи. Разказваха ми, че някои разбойници, които физически обикновено са тренирани добре, понякога издържали повече от час, докато се изморят до смърт. В Еритрея, по пътя ми от Асмара за Адис Абеба, видях в едно малко село обесен шифта. Полицаят ми разказа с всички подробности историята на неговото залавяне и екзекуция, но не пожела да ми разреши да направя една снимка.

До не много отдавна престъпниците и разбойниците в Етиопия са били третирани много по-сурово и са били наказвани по доста кървав начин, който ни напомня средновековието. Струва ни се — поне днес — жестоко, че на крадците е била отсичана дясната ръка, а ако и това не помогнело — и лявата. Който бил уличен като клеветник, отрязвали му езика. На военнопленници отсичали единия крак, за да не трябва винаги да ги охраняват. Междувременно наказателните методи са били смекчени. Но затова пък престъпността цъфти.

Племената, които от време на време обикалят край Синия Нил, не се ползуват с много добро име в Етиопия. Но каквото и да разказваха за тях, бях убеден, че с водопадите и крокодилите щях да срещна несравнимо по-големи трудности.

* * *

Завърнал се отново край моста на Нил, започнах да строя сала си. Тъй като бях разбрал, че в този район няма подходящи високи и праворастящи дървета, купих в едно малко село, недалеч от Адис Абеба, дванадесет обелени, изсушени евкалиптови стебла. Освен това бях взел два празни петдесетлитрови варела от масло и четири двадесетлитрови туби от бензин, които трябваше да послужат като плавоци-балансьори и водонепроницаеми резервоари за моето снаряжение. От двете страни на всяко стебло изсякох по една вдлъбнатина, за да не се претриват въжетата, които трябваше да свързват сала. След това привързах осем стебла едно за друго, страна до страна. А две току-що отсечени, дебели колкото човешка ръка дръвчета поставих на двата края като напречни греди. По две от останалите четири стебла привързах отстрани на сала като своего рода бордови стени, поставих бензиновите туби в средата и върху тях построих платформа от бамбукоподобни пръти. Варелите завързах напряко на носа и кърмата на сала и той беше готов: пет и половина метра дълъг, на носа 1,40, а на кърмата 2 метра широк. Дълбочина на газенето — 25 сантиметра. Горната платформа — 30 см над повърхността на водата. За пръв път се занимавах със салове. Една съвсем плоска, широка лодка от алуминий или фиброво стъкло с вградени плавоци, с водонепроницаем покрив или покривало естествено би била по-добра. Тъй като не разполагах обаче в момента с такава лодка, надявах се и с моя сал да стигна също толкова далеч. Но съществуваше още една проблема — управлението.

 

 

Първоначално мислех да тикам сала с прът и по този начин също да го управлявам. Но когато той лежеше готов на брега, изглеждаше така тромав и недодялан, че още преди спускането му във вода аз вече силно се съмнявах. Салът беше достатъчно здрав, за да мине невредим през бързеите. Беше също достатъчно голям, за да не се обърне веднага, ако би трябвало да се очакват нападения от хипопотами или крокодили, и достатъчно малък, за да може относително лесно да се маневрира с него поне в спокойна вода.

Реших първо да изпробвам превозното си средство и ако е необходимо, да направя промени по време на пътуването в каньона. Защото най-голямата ми грижа беше да отпътувам, колкото е възможно по-скоро. В последните дни въпреки всичко моите войници станаха значително по-доверчиви. През по-голямата част от деня седяха около мене и ме наблюдаваха. С пушки между колената си те клечеха в кръг и се усмихваха всеки път, когато ги погледнех. Никой от тях нямаше по тялото си повече от една или две части от униформа: един носеше поясок, друг — презрамен ремък, трети — фуражка, четвърти — хаки-блуза. Всички ходеха боси, само подофицерът носеше сандали. Той можеше да се гордее и с шапката си, която беше от същия вид, каквито носеха новозеландските войски през последната война в Африка. Това, че и аз носех подобна шапка, и то нова, правеше дълбоко впечатление на подофицера. Той наистина още не ми беше простил напълно, но беше учтив и когато го помолех, заповядваше на войниците да ми помогнат. С това не искам да кажа, че те не биха ми помогнали сами. Те бяха така изпълнени с достойнство и с толкова вродена сдържаност, че никога не биха се отзовали без покана. Макар да не им идваше наум, че тяхното постоянно присъствие и никога нестихващите разисквания могат да ме смущават, те мислеха може би, че бих имал нещо против, ако ми заговореха или дадеха вид, че сами искат да ми помогнат в работата. Войниците обаче винаги напълно съзнаваха своята задача и отговорност като мои защитници. При това положение те ме канеха редовно на храна. Закуската се състоеше от две или три чашки кафе. Те имаха обичая всяка сутрин да пекат кафето на открит огън в един капак от колело, който някоя кола беше загубила край пътя, и да го счукват с два плоски речни камъка. Обедът беше около единадесет часа, а вечерята — малко преди залез слънце. През четирите дни, които прекарах на моста, менюто никога не се промени. Имаше винаги „иншира“ и „ууд“ — националното ястие на Етиопия. Иншира се пече от богато на соли и витамини жито и замества хляба. Това са плоски, меки като сюнгер, подобни на парцали палачинки, които имат диаметър приблизително половин метър. При ядене инширата се топи в ууда — убийствено люто подправен сос. Когато за първи път опитах ястието — беше в един малък туземен локал в Масауа, — имах чувството, че съм се превърнал на огнепръскачка. Усещах точно как пресекващият дъха огън минаваше своя път — през устните и устата, през гърлото и надолу до стомаха. След това като че ли усещах как подобно на огнена лава се разпростира в червата ми. Но с лютивината обикновено се привиква бързо и след известно време на някои хора дори се струва вкусно. Нашата иншира, която всеки ден ни изпращаха от близкото село, биваше поднасяна по следния начин: след като една или две от кафявите тънки палачинки се намазваха с ууд и малко кълцано месо, върху тях се поставяше трета палачинка, покрита с ууд и счукан зеленчук. После се слагаше още една мазана палачинка и още една — докато се наслоят десет до петнадесет реда. Тогава всичко се увива в кърпа и се пресова в една кошница. Церемонията при яденето беше проста: всеки сядаше на земята, баницата-иншира се изсипваше от кошницата в средата върху една кърпа и всеки посягаше с по-чистата си ръка.

Исках да разнообразя листа ни за храна с два сома, които хванах в реката. Предадох рибите на подофицера и предположих, че той щеше да има грижата да се появят добре приготвени „на масата“. Е, да, може би имаше недоразумение. Или може би войниците не знаеха какво да правят с рибите. Все пак аз никога не видях хубавите сомове. На следния ден направих друг опит. Цяло ято диви гълъби гнездеше между подпорите на моста. Изчаках, докато дузина от тях кацнаха в една редица на перилата, и тогава стрелях с патрон със сачми №5. Осем гълъба паднаха върху крайбрежния насип. Подофицерът се появи и предложи услугите си. Обясних му с езика на жестовете, че искам гълъбите оскубани, изкормени и опечени на шиш, за да може всички заедно да ги изядем на вечеря. Той кимна и, изглежда, наистина беше ме разбрал. Вечерта, както винаги, имаше иншира. И само иншира. Попитах за гълъбите. Те сочеха инширата и се смееха. Не разбирах. Тогава един от войниците повдигна няколко палачинки и бръкна с пръста си в онова, което имаше между тях: кълцани гълъби. Кълцани гълъби!

И днес още се питам: дали изядохме по същия начин и рибите?

* * *

Не бих могъл да посоча разумна причина защо всъщност не съобщих предварително на войниците за моето заминаване. Казах им само, че строежът на сала вероятно би отнел една-две седмици. Но той беше готов още на четвъртия ден. Събрах тайно нещата си. Варелите със запасите ми от хранителни продукти бяха грижливо направени да не пропускат вода — с уплътнителни пръстени от гума в завинтващите се капаци. След обеда помолих войниците да ми помогнат да спусна сала във водата. Само така, за опит. Стеблата бяха невероятно тежки и когато най-сетне се плъзнаха в реката, за момент ме беше страх, че просто ще потънат. Действително салът напълно изчезна във водата, но веднага отново се появи. Плуваше с горната платформа на тридесет или тридесет и пет сантиметра над повърхността на водата и се люлееше на котвеното въже по течението в полукръг към брега. Отидох към празната палатка, сгънах я, стиснах ръцете на слисаните войници и се качих „на борда“. Бързо развилите се, непредвидени събития паднаха като гръм върху подофицера. Той ме гледаше безмълвно как се отблъсквам към средата на реката. Войниците бърбореха възбудено помежду си.

Салът се движеше надолу по течението. Войниците го следваха по брега. Подофицерът ми викаше нещо, което не разбирах.

Отвърнах му:

— Рас Хайле! Рас Хайле Селасие! Адис Абеба!

Друго не ми дойде наум.

Салът забърза. Сега войниците тичаха по брега, за да бъдат наравно с мен. Те размахваха оръжието си. Подофицерът зареди своята пушка. Той ми махна да се върна. В отговор му сочех „отчаяно“ течението.

После пак извиках:

— Рас Хайле Селасие!

Страхувах се, че щяха да стрелят — може би имаха нареждане още да не ме пускат да отплувам. Тогава първият малък бързей подхвана сала, течението стана по-силно. Войниците все повече и повече изоставаха, докато след втория бързей зад първия завой на реката ги изгубих напълно от очите си.

По-късно, когато отново бях в Европа, разбрах от един приятел в Адис Абеба, че разрешението ми за пътуване било отнето от някого един ден след моето заминаване и че била дадена заповед да бъда върнат обратно в етиопската столица.

Междувременно обаче бях вън от всяка опасност.

В началото всичко вървеше гладко. Не ме дебнеха нито зли хипопотами и да кажа истината: през първите два дни въобще не видях нито един — не ме нападаха крокодили, чийто брой без съмнение значително растеше, колкото по-надолу слизах по реката. Първия ден изминах около десет километра. Формата и конструкцията на моя сал имаха в сравнение с една обикновена лодка значителни предимства. Често от всички страни по стеблата удряха насрещни вълни от водовъртежи. Една лодка в най-късо време би се напълнила с вода и би потънала. При сала водата бързо изчезваше през пролуките. Въпреки че можеше да гази плитко, той често засядаше и всеки път трябваше да скачам в реката, за да го изтласкам в по-дълбока вода. Следобед си избрах едно красиво място, където да опъна палатката, закотвих сала, хванах един сом и се приготвих за моята първа нощ сам в каньона.

През следващите дни моят сал изминаваше за малко часове средно петнадесет до двадесет километра. Поради ниското ниво на водата край двата бряга бяха излезли на суша много чакълени, пясъчни и тинести наноси. Край брега имаше безброй идеални места за бивакуване, които сега се намираха на три до пет метра над реката, докато през дъждовния период биваха заливани. Реката обикновено беше спокойна, а с малките бързеи можех да се справям без особени усилия. Действително не беше нужен никакъв „опит за плуване в бурна вода“, за да се върви напред. Пропастта беше широка, реката лъкатушеше най-напред без голям наклон от една страна на друга; край бреговете се простираше повече или по-малко широката галерийна гора, прекъсвана само от странични долини или отвесни скали. От следите, които водните маси на последния дъждовен сезон бяха оставили, можеше да се добие представа за размера на наводнението. Всяка година през лятото дъждовната вода се събира в широкото корито на реката, за да се промъкне след това бързо през отвесните стени на ставащия все по-тесен каньон. Истинският каньон започва едва след вливането на страничния приток Гудер.

Крокодилите, край които минавах, не бяха така лоши, както славата им. Бях изненадан, че всичко изглежда толкова обикновено. Като екскурзия в някой „национален парк“. По-другояче си представях първото от всички пътувания по ползуващата се с лошо име река в една прословута, гъмжаща от опасни диваци област. Туземци въобще не срещах. По-точно веднъж видях стълб дим да се издига от една странична долина, а друг път чух вечерно време барабани. Съвсем тихо и много далеко. Тогава намерих също и един стар разрушен капан за леопарди: гъсто набити в земята един до друг колове в четириъгълник, вход, незакрепен покрив с камъни отгоре му, привързана към един лост примамка. Леопардът, който влезе и закачи стръвта, бива пребит от сгромолясващите се върху него покрив и камъни.

След две седмици за първи път почувствувах присъствието на туземци. Казвам „почувствувах“, защото те въобще не ми попаднаха пред очите: докато през нощта съм спал на тридесет крачки от реката в палатката си, те ограбили моя сал. Туземците задигнали всичко, каквото бях наредил във варелите. Бяха оставили само следите си в крайбрежната тиня. Част от моя филмов материал, половината от мунициите ми, повечето от провизиите, уискито, бирата, облеклото, лекарствата и резервните части — всичко беше изчезнало. Съсипан, бях приклекнал край брега. Какво трябваше да правя сега? Салът беше в ред, аз също. Достатъчно основания, за да бъда благодарен и доволен.

Реших незабавно да тръгна и да продължа пътуването. Друга възможност нямаше. Най-лесният и добър път да се измъкна от каньона, така мислех аз, беше да се спусна надолу по реката до Судан. Обратният път по суша — все едно дали бих изминал шестдесетте километра по брега на реката до моста на Нил или от пропастта нагоре до високото плато и оттам до най-близкото шосе — би бил възможен само със съвсем лек багаж. С повече от десет килограма това не можеше да стане. Бих могъл следователно да взема само пушката, няколко патрона, спалния чувал, храна, вода и документите си. Всичко останало би трябвало да захвърля край реката. Изведнъж ми хрумна, че туземците може би разчитат на това и че е възможно вече да ме дебнат из засада. Може би точно сега те ме наблюдаваха в нетърпеливо очакване на моето отстъпление.

Заредих пушката си, изтичах към палатката, прибрах я, сграбчих последното си имущество и замъкнах всичко на сала. Всеки момент очаквах изстрел, куршум или стрела в гърба. Прерязах въжето, с което салът беше привързан към брега, отблъснах се до средата на реката и тогава легнах по дължината на дърветата. Мястото, където беше палатката ми, изглеждаше също така пусто, както и при пристигането ми вчера. Но сега знаех, че туземците трябва да са наблюдавали идването ми. Смешно чувство, по-късно да установиш, че си бил дебнат, когато си предполагал, че си съвсем сам. Бях насочил сала към брега два или три часа преди залез слънце и го бях привързал за една скала. Бях опънал палатката си, бях се къпал, ловил риба, готвил и хранил. Бях правил снимки и се бях разхождал малко наоколо, бях пял и свирил — и през цялото време съм бил наблюдаван. Че туземците се задоволиха само с онова, което намериха на сала, трябваше най-вероятно да благодаря само на моята пушка. Именно вечерта при последните слънчеви лъчи бях ударил два диви гълъба…

Взирах се назад в приличния на джунгла гъсталак. Нищо не се помръдваше. Единственото живо същество, което можах да открия, беше един ибис, който гордо се разхождаше на другия бряг. Той само за момент прекъсна търсенето на храна. Когато отминах, промълвих нещо като благодарствена молитва. Последната нощ би могла да свърши лошо. Съдба? Предопределение? Или просто щастие?

Предстоеше ми дълъг път. Два месеца. Два дълги, тежки месеца, преди изтичането на които не можех да се надявам да достигна суданската граница. Отсега нататък за мене щеше да има само дни на тежък труд, дни с винаги повтаряща се програма, опъване на палатка, прибиране на палатка, спиране на брега и разтоварване, ловуване, одиране на кожи, разрязване на части и готвене на плячката.

Отсега нататък щях да мина през области, които не бе виждал никой бял, а и никой не бе имал основание и повод да желае да стъпи в тях.

Отсега нататък трябваше умишлено да избягвам туземците. За една нощ моето пътуване промени характера си.